Home / Рубрики / Арт визуал
A+ R A-
Арт визуал

Арт визуал (17)

Неделя, 15 Декември 2019г. 20:20ч.

The Artist is… | Марина Абрамович

Публикувана в Арт визуал

30 ноември, 2019Марина Абрамович навършва 73 години, а най-голямата ретроспектива в Европа на нейното творчество, изложбата Чистач | The Cleaner, е в MSUB | Музей за съвременно изкуство в Белград... Отново у дома... или поне там, където "на чисто" преди 50 години започва всичко – да, епичната ретроспектива Чистач | The Cleaner (подготвена от самата Марина и MSUB в колаборация с Moderna Musset – Стокхолм, Louisiana Museum of Modern Art и Bundeskunsthale – Бон) проследява последователно всички етапи от 50 годишната ѝ кариера, като започва от ранните, почти непознати живописни опити и завършва с последните ѝ творби The House with the Ocean View (2002), Seven Easy Pieces (2005) и The Artist is Present (2010) – над 120 творби (живопис, рисунки, обекти, фотографии, архивни кадри, видео, инсталации...) и... Един Артист – може би заради способността на Абрамович да премахва дистанцията между себе си и публиката или заради директността и искреността на изкуството ѝ, експозицията напомня дневник, чиито страници са изписани върху тялото и душата на Марина... Нека го разлистим заедно...

mar-bluedress1

документация от Entering the Other Side / Seven Easy Pieces | 2005 © Marina Abramović

 

Art must be Beautiful, Artist must be Beautiful...

Първите арт експерименти на Марина Абрамович са в живописта – експресивни портрети и автопортрети (с елементи на деконструкция на формата) и абстрактни композиции на пътни инциденти, катастрофи.

mar-crash1

На пръв поглед напълно различни от емблематичните ѝ пърформанси, те всъщност изразяват същите идеи. Красота в (само)разрушението...

Подобно на Джон Констабъл, но два века по-късно, младата Марина рисува множество етюди на небе с облаци, търсейки своя собствен визуален език (фъстъкът с шушулката му като "облак и неговата сянка" е забавна пауза от меланхолията).

mar-clouds1

Именно забелязвайки, на фона на далечното небе, изчезващите следи на 12 военни самолета, тя осъзнава какво ще бъде нейното изкуство – не отражение на реалността, а самата реалност... Артистът като обект и субект на своето собствено изкуство. От този момент Марина Абрамович престава да се занимава със живопис и започва да прави пърформанс изкуство, което продължава и до днес (за разлика от по-голямата част от емблематичните имена на пърформанс арт-а от 70-те и 80-те) – или както самата Марина казва:

"I began to replace the pencil with the razor blade... so, I risk being killed."

marhythm6

документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović

 

Антологията Rhythm, представена в изложбата с множество архивни фотографии, видео и обекти, е нейния начин да се изправи и да се пребори със страховете си, трансформирайки насилието в предмет на изкуството – богатата документация на пърформансите дава възможност да се докоснем до духа на времето и до артиста-свръхчовек (за изпълнението на повечето пърформанси на Марина Абрамович наистина са необходими свръхсили – и на духа, и на тялото, почти изгоряло в Rhythm 5, например), а 11 от най-известните пърформанси (като Imponderabilia, Light/Dark, Freeing the Voice, AAA-AAA...) на Марина (и Улай) се изиграват (като римейк) от местни и международни артисти за посетителите през целия период на изложбата в Белград.

marhythm0

документация от Rhythm 0 | 1974 © Marina Abramović

 

"I take full responsibility"... – да, Марина говори за Rhythm 0, последният от серията пърформанси – публиката има на разположение 6 часа и 72 обекта на масата, които да употреби (както намери за уместно) директно върху Марина... Няма правила, няма забрани, само един човек-обект, така че... всичко да излезе от контрол...

marhythm03 

"I go so far until it hurts so much that I no longer feel anything". Днес, вече на 73 години, обръщайки се назад, Марина чувства, че онова, което остава е меланхолия... Признава, че меланхолията трябва да е нещо славянско... "Всеки славянин, който може да чувства, познава тази меланхолия, трябва да е свързано със славянските гени."

"For me, Love is like my Performances: I give Everything... All or Noting."

mar-aaa

AAA-AAA | 1978 © Marina Abramović / Ulay

 

Огромни екрани с проекции показват симултантно общите пърформанси с Улай. Тя отново е нечий друг обект – Негов обект. В любовта тя дава всичко, както и в изкуството си. И в двете търси бягство от самотата, но понякога да кажеш "Да" на някого означава да кажеш "Не" на себе си. "Вдишвайки и издишвайки" (пърформансът Breathing In/ Breathing Out от 1977-а) спомените за тази (само)разрушителна любов те карат да напуснеш ограденото с екрани пространство преди да останеш без кислород.

Общите пърформанси на Марина и Улай наистина оставят впечатлението, че те са едно цяло... Губиш представа къде започва единия и къде свършва другия. Такава любов или продължава завинаги или приключва в момента, когато егото не може повече да бъде потискано. И тази любов си има своето гран финале в пърформанса Lovers (1988), в който двамата се събират по средата на Великата китайска стена след 2500 км и 90 дни път един към друг – Любовта умря, да живеят двойните метафори.

mar-oceanview

The House With The Ocean View | 2002 © Marina Abramović


Раздялата, усамотението и пътуването на изток променят характера на творчеството на Абрамович. Тя се обръща все повече навътре и открива смисъл във вътрешната енергия, която носи. Може би най-силно и въздействащо тази линия е застъпена в The House With The Ocean View (2002) – пърформанс, създаден след събитията от 11 септември – 12 дни Марина прекарва в абсолютна медитация в три минималистични "стаи" пред стълби (със стъпала-сатъри), по които не може да слезе... Пречиствайки себе си за 12 дни тя вярва, че променя енергийното поле и на околния свят. Пърформансът е за хората на Ню Йорк, които по този начин могат да се върнат и да чувстват отново настоящето, тук и сега... А духовното Пречистване играе все по-голяма роля в "дневника" на Марина...

mar-bbaroque

Balkan Baroque | 1997 / Count On Us | 2004 © Marina Abramović

 

5 години по-рано, през 1997-а, тя представя последствията от войни по много по-брутален начин – Balkan Baroque (3-канална видеоинсталация и купчина говежди кости), създадена специално за Венецианското биенале разкрива буквално визуално истината, че колкото и да миеш и да търкаш "не можеш да измиеш кръвта от ръцете си, не можеш да изтриеш срама от Войната". Абрамович създава този образ като събирателен, трансцедентален на всяка война. Личното се превръща в универсално. Нелепостта на съвременните войни е представена още по-гротескно в 4-каналната видеоинсталация Count On Us (2004), в която Марина облечена като скелет дирижира химна на обединените нации пред детски хор.

mar-unus

Count On Us | 2004 © Marina Abramović

 

Паметта, семейството, спомените, жестокостта формират пътя на Марина Абрамович като артист, за да се превърне в една от най-значимите, вдъхновяващи и магнетични личности в съвременното изкуство, а може би именно тези фактори движат и целия парадоксален живот на Балканите. Избраните творби в изложбата правят зиг-заг между колективната памет и личните преживявания. Образите на нейните майка и баща откриваме не само в Balkan Baroque, спечелил Златен лъв на Биеналето... Във видео пърформанса Confession (2010) Марина Абрамович в продължение на 60 минути разказва разтърсващи истории от детството си коленичила пред магаре. Истории за жестокост, "за двама души, които почти никога не говорят помежду си, за двама души, които спят с пистолет на нощното шкафче", за двама души, които успяват да объркат живота ѝ, но и да я направят такава каквато е днес. Сянката на петолъчката (която толкова често присъства символно в творбите на Марина) като сянка на родителите ѝ (и двамата върли активисти в партизанската съпротива)...

marhythm8

документация от Lips of Thomas, 1975 / 2005 | © Marina Abramović


Сянката на властната майка, която се отъждествява с дъщеря си... Сянката на бащата, който е способен на жестокостта да хвърли собствената си 6-годишна дъщеря от лодка насред морето, без да погледне назад... Сянката на бащата, който си тръгва, хвърля отражение върху връзката на Марина с двамата най-важни мъже в живота ѝ... върху всички връзки в живота ѝ... Точно тази болка и страх, че ще бъде изоставена (защото всички си тръгват) са движещи в нейното изкуство. Тя продължава да плува, изхвърлена от онази лодка...

 

The Artist is Present

Марина Абрамович остава, когато всички други си тръгват... 1,565 посетители... 716 часа и 30 минути в условия на невъобразима болка тя остава. Тялото ѝ остава, но душата ѝ се превръща в огледало за човека застанал пред нея – да, неслучайно документацията на емблематичния пърформанс The Artist is Present се намира на входа на MSUB... точно там, зад гърба ти, когато си тръгваш... А Марина остава, за да затвори символно Кръга на Пречистването...

martist

документация от The Artist is Present | 2010 © Marina Abramović


  

Изложбата Čistač | The Cleaner е в MSUBМузей за съвременно изкуство Белград до 20 януари 2020


Галерия от Čistač | The Cleaner тук

Понеделник, 01 Октомври 2018г. 08:08ч.

Правилата на Играта

Публикувана в Арт визуал

"Дали знаят, че стъпват върху произведение на изкуството?! Може да не го газят, нали..." вълнува се загрижен "арт фен", докато половината от кръга хора, заформил се около пърформанса Мисловен експеримент на Дейвид Пейдж, е инвазирал залепения на пода принт (гарниран с образите на гъби, босилек, маслини и пеперони) на играта Туистър, част от инсталацията Pizza Party Twister на Хлои Ирла... Да, може би е прав човекът, но игралното Туистър поле е направено именно, за да се стъпва на него... И това казано на фона на двуметров принт (извисяващ се до Pizza Party Twister инсталацията), събиращ всевъзможни забележки и "съвети" от сорта на "не-прави-това-не-прави-онова", колекционирани в продължение на две години от австралийските визуални артисти Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг...

 

Да, всички тези обекти са част от изложбата Подривна игра (в галерия Structura до 13 октомври), в която кураторът Изабел Галиера събира творбите на Даниела Костова, Рейчъл Пийчей, Пол Мосиг, Сонгюл Бойраз, Луана Перили, Хлои Ирла и Дейвид Пейдж около идеята за Играта като механизъм за социален контрол... Да, често асоциираме процеса на Игра (не само детските игри) с Живота, с живеенето... И в живота, и в игрите има Правила... А тези правила контролират ли ни да живеем/играем по един и същ начин, въпреки че сме различни индивидуалности?... А Изкуството по-различна Игра ли е от Живота?... Има ли в Изкуството правила или е Игра, в която Всичко е възможно?... Много подривни въпроси, но да започнем отначало...

 

Юли, 2016, Берлин – центърът за съвременно изкуство ZK/U прилича на всяка друга изоставена жп гара и депо в Източна Германия (тухлена постройка, интересни външни и вътрешни пространства, тънещи в декаденс), но благодарение на артистичния колектив KUNSTrePUBLIK, в момента изглежда повече като утопична комуна – в двора, вдясно (на воля и без химикали) е полегнала обширна и богата зеленчукова градина, вляво се ширят пясъчници и площадки за игри от детството ни, а сградата на гарата и депото приемат арт резиденции и проекти (като част от Берлинското биенале през 2018-а)... Насреща, отвъд жп релсите се издигат мастодонт печатниците на едни от най-големите печатни медии в Германия... или на едни от най-големите механизми за социален контрол... Само че, на намиращите се на двумесечни арт резиденции там, Даниела Костова, Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг са им по-интересни едни други системи за социален контрол – детските площадки...

dakosto-loose1

Loose, 2016 (детайл), инсталация от 3 принта във формата на цилиндри, винил, въжета, постамент, сандък © фотография Даниела Костова

 

След появата на дъщеря ù Вега, Даниела Костова все по-често я поставя в центъра на своите артистични търсения като на фокус, най-вече, е средата, в която тя живее, расте и се развива... А еднотипните, обезопасени до стерилност, детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата... Затова, у дома им се появява "опасна детска площадка" (или така наречените "adventure playgrounds" и "junk playgrounds") – намерени дървени палети, пясък, въжета, автомобилни гуми за люлка, кал, инструменти за палене на огън... като често дъщеря ù и други деца сами изграждат площадката си за игри – всичко това се превръща и в инсталацията Loose от изложбата.

 

Австралийското (брачно и визуално) дуо на Рейчъл Пийчей и Пол Мосиг, от своя страна, също обича често подривно да си играе със стереотипите и (без)опасността... и то винаги (в последните 4 години) в компанията на синовете им Джак и Саша. Водени от интереса си към социалното поведение на хората (и като индивиди, и в социални групи), по време на резиденцията в ZK/U, Рейчъл и Пол търсят алтернативни пространства и за игра, и за живот като така се появява виртуалния Parklife (където освен всичко друго, събират и "съвети" и "забележки" по |без|опасността от цял свят – двуметровият принт го помните, нали), появяват се скулптури и фотографии, документиращи процеса, също като видеата The Art of Killing Gods, Rules of the Game... Появява се и книгата Правилата на играта, събираща всичко това в едно.

 

Подобно на Даниела, Рейчъл и Пол, и Сонгюл Бойраз се интересува повече от това, което самите деца изграждат за своите игри, а не толкова от това, което им се предлага – нейната фотографска серия Край на играта проследява сирийски и кюрдски деца-бежанци, които превръщат изоставен и разнебитен жилищен квартал в района Йенибосна на Истанбул в своя adventure playground, просто защото нямат... друга опция. Нямат играчки, нямат правила, нямат и Живот... и са принудени сами да си ги измислят... направо сами да се Измислят...

Такава социална трансформация струи и от двуканалната видеоинсталация Leo-Streben на италианката Луана Перили – на разделен екран, виждаме надземния довоенен бункер (превърнат днес в училище по катерене) в Берлин Дер Кегел/Конусът (архитектът на тези бункери се казва Лео Винкел), по чийто стени се катери човек, а от другата страна тече образа на мравка, която пълзи по розови листа и се храни с тях, а всичко това на фона на аудио спомените на фотограф за Втората световна война... Аналогиите са ясни, остава само питането дали регенерацията и трансформацията на поствоенни обекти е въпрос на колективна или на индивидуална игра за нов Живот!?...

Сблъсъкът между колективно и индивидуално също често е на фокус в работите на южноафриканския артист Дейвид Пейдж – точно като в споменатия пърформанс Мисловен експеримент, създаден специално за изложбата Подривна игра. Да, вярно, че в основата на творбите на Пейдж винаги стоят наричаните от него Разочароващи играчки (серията под това заглавие започва още през 2003-а) – обекти (в пространството на галерията може да видите люлеещо устройство с велосипедна седалка отгоре или дървена количка с четири колела с дълга дръжка и кожено седло за сядане), вдъхновени от gatkar и draadkar игрите в бедните южноафрикански райони, в които децата сами си правят играчки от подръчни, намерени материали... В основата на Мисловен експеримент също стои такава "играчка" – две дъски, балансирани една към друга на шейсет градуса чрез стоманен кабел, два плътни костюма от винил, филц и платно, и система от духала, които да осигуряват въздух на затворените в костюмите и прикрепените към дъските тела – добро онагледяване на ситуация, в която колективното има власт и контрол над живота на индивида... Мда, опасна игра, чиито условности (за участие или безучастие на публиката) я превръщат във фикционална игра на живот и смърт, а в действителност трансформира човешкото тяло в... "играчка"...

Именно превръщането на човешките тела в "играчки" (или на пионки върху игралното поле на Туистър) е това, което вълнува Хлои Ирла в инсталацията Pizza Party Twister – нейният римейк на класическата игра Туистър се случва на всевъзможни обществени пространства (документирани във фотографии и видеа) по света като разликата (освен замяната на цветните игрални кръгчета с гъби, босилек, маслини и пеперони) е, че в Pizza Party Twister няма никакви... писани правила... Пълна свобода на действие, от която много хора твърдят, че се нуждаят... Само че, както личи от началото на този текст, дори когато са поставени в ситуация "правилата-не-важат" хората пак реагират по определени социални норми, вграждани в съзнанието им от деня на рождението до деня на смъртта им...

А дали Изкуството е също такава Игра, в която уж няма писани правила, а всъщност е подчинено на хиляди такива?!... А дали Играта няма нужда от нови подривни правила?!... И ако еднотипните, стерилни детски площадки често водят и до стереотипно поведение, и до ограничаване на емоционалното развитие на децата, до какво ли водят Стереотипите в Изкуството?!...

 

 

 

Изложбата Subversive Play | Подривна игра е в галерия Structura до 13 октомври

Петък, 08 Юни 2018г. 08:08ч.

ПицАРТ

Публикувана в Арт визуал

Има ли пресечни точки между правенето на пици и съвременното изкуство – отговорът, може би, се крие в пърформанса РРР на визуалния артист Камен Стоянов, който винаги е обичал да търси взаимовръзки там, където не съществуват на пръв... вкус. Камен често обича да превръща и публиката в активен участник в пърформансите, които прави (помните Ask The Artist, нали), затова на 14 и 15 юни, австрийският културен павилион FLUCA ще се превърне в пицария с образователен характер, която ще предлага пици с имена като Дюшан, Клайн, Буржоа, Пипилоти... но какво се крие зад тях най-добре ще ви разкаже самият Камен Стоянов...

 

 

Защо точно РРР | ППП?

П като Пърформанс, П като Пица и П|Р като Painting... Иначе казано – Performing Pizza Painting – абревиатура, която свързва тези три неща в едно и търси връзките между тях... Връзката между правенето на пици и Painting-а|Живописта... и в предишни мои проекти съм търсил връзката между изкуството и кулинарията – и при двете се работи със съставки – определени, сурови елементи, които се обработват, смесват в определен ред и се получава готово ястие или... живопис... Изкуството също използва елементи от живота, които са сурови и ги приготвя, смесва по определен начин... Всеки художник си има свои рецепти в цял репертоар...

 

А твоите РРР рецепти са...?

Пърформансът се състои от десетина рецепти. Написал съм си ги в едно тефтерче... като готварска книга, хаха... отварям го, припомням си ги по време на пърформанса... Разбира се, и готвачите са като артистите – някои се придържат стриктно към рецептите, други импровизират със съставките... Всяка рецепта, обаче, търпи интерпретация... може да се променя в зависимост от ситуацията... А ситуацията се определя от човекът, който си поръчва храната... Това е и друга основна връзка, която търсех в пърформанса – някой си поръчва нещо, аз го изпълнявам, той го изяжда, прекарва произведението през тялото си и го смила... нещо като консумиране на изкуство... Връзката между зрителя/консуматора и произведение на изкуството, което аз предлагам... А всяка пица, която предлагам е посветена на определено произведение на изкуството...

Например, пицата Shoot е посветена на едноименния пърформанс на Крис Бърдън... В списъка с пици, обаче, няма споменати съставките, от които се приготвя... като изстрел на сляпо е... Интригата е, че докато приготвям пицата, разказвам и историята, и контекста на създаването на самото произведение, на което е посветена пицата... Затова и пърформансът има донякъде образователен характер... Менюто може да бъде интересно както за хора, запознати с историята на изкуството, така и за абсолютно незапознати – поръчват си пица, получават забавното ù приготвяне пред самите тях и научават нещо за автора и произведението, на които е посветена...

 

Ценоразписът на Менюто предлага различни цени за Пиците, това означава ли, че слагаш ценово разделение и между видовете изкуство и авторите му?

Не. Пазарните и оценъчни параметри в изкуството не се прехвърлят в Пиците... Цената е по-скоро ориентир за вида на продуктите, които се използват за направата на дадена пица – всеки от продуктите е свързан с идеята как да бъде изиграна историята на даденото произведение на изкуството. Затова всяка от рецептите е като микро пърформанс сама по себе си... Дори ме упрекват, че няма пица, която да е посветена на българско произведение и неговия автор... Но винаги може да увелича Менюто, нали...

 

За трети път, след Културна Мусака и Най-бързата супа, използваш връзката между храната и изкуството... Защо?

Ами, пълно е с препратки в такъв тип пърформанси – в Най-бързата супа правех таратор... използвах кисело мляко от пловдивската марка Култура... мисля, че вече не съществува... самото мляко беше много нискомаслено, от сорта на 0,1% масленост... Отделно, за да направиш таратор трябва да разредиш млякото с вода, което още повече подчертава силата на препратките... Както споменах и Изкуството като кулинарията използва сурови съставки, които смесва... Такъв е и РРР пърформанса – пълен с връзки, интерпретации и възможности...

ppp1

Иначе, идеята за пърформанса възникна във Виена, специално за един проект в подлеза на Museumsquartier, в едно заведение за пица и кебаб, държано от турчин и българка – там направих два пърформанса и сега, в София, ще е за трети път... Идеята (на един турски куратор) беше да се свържат, по някакъв начин, изкуството и храната и то на това възлово място. Така ми хрумна и идеята за РРР, но трябваше някой да ме научи как се правят пици, нали... И собственикът Осман ми показваше трикове как да се разстила тънко топката тесто... тръгнах да се уча и се оказа, че всичко това изисква прекалено много време и обучение... И така стана, че аз изигравах пърформанса, представях контекста и историята, а те (Осман и жена му Алекс) ми приготвяха тестото, слагаха пицата в пещта и я вадеха... Сега, в София, няма да имам помощници... Ще трябва да потренирам, да повъртя малко теста, хаха...

 

Имаш ли любима пица за приготвяне от Менюто?

Няколко са - пица Пипилоти... на Пипилоти Рист, видеоартистка от Швейцария... пица Shoot по Крис Бърдън... пица Клайн по Ив Клайн... Пица Буржоа по Луиз Буржоа... пица Cut по пърформанса Cut Piece на Йоко Оно... Да не казвам коя е най-трудната за приготвяне, хаха...

 

Спомена консумиране на изкуство, а съвременното изкуство не се ли превърна просто в нищо повече от поредния Продукт на пазара за консумация?

Всичко зависи от авторите... ако авторите правят само такова изкуство, което да акумулира печалби и да върти едни пари... Като киното и Холивуд... В крайна сметка, всяко произведение на изкуството е просто една идея... Когато човек си поръчва пица при мен, той не консумира самото произведение на изкуството, на което е посветена, нали... но докато консумира тази пица, получава информация за самото произведение и участва по някакъв начин в него... Тук има известна препратка към продуктовия характер на изкуството – много авангардни течения през ХХ век, особено пърформансът, се борят срещу това... Когато възниква през 60-те и 70-те години, пърформансът е насочен именно срещу продуктовия характер на изкуството – не се прави в музея, прави се на улицата... Като моя пърформанс... Анти-институционален е, защото я няма защитата на музея, галерията, куратора или на договора за консумиране на изкуство, който подписваш като прекрачваш прага на културна институция. Анти-продуктов е, защото при мен, например, продуктът бива изяден, бива напълно унищожен... Остава само спомена за даденото произведение на изкуството.

 

А произведенията на изкуството, също като пицата, могат ли да се консумират на парче... нещо като историята, която разказваш докато приготвяш пицата... ?

Може, за съжаление, но не и в моето Меню... Поръчаш ли си пица, трябва да чуеш цялата История... не само парче от нея... не както някои хора се опитват да си купят отделно парче или част от произведение на изкуството, съставено от няколко елемента... Въпреки че при пицата Cut историята си е направо "пица на парче"...

 

А дали животът може да се консумира на парче?

Трудно работи това в живота... Винаги идват парчета, които не си ги поръчвал...

 ppp pizza menu

 

Пърформансът РРР на Камен Стоянов е на 14 и 15 юни в австрийски културен павилион FLUCA – от 20:00 до 22:00 в градинка Кристал

Петък, 15 Септември 2017г. 11:00ч.

Провока(к)ция Буше

Публикувана в Арт визуал

Фонтан от кола (гмурна ли се вече, Пловдив в Love Dive) или басейн с кола (Flat Desert Cola Pool в Калифорния през 2010); мирисът на долара (синтезиран в инсталацията Tender в Ню Йорк тази година) или ароматът на Zürich Load (дневната порция от 80 тона екскременти, произвеждана от целия град Цюрих, полята с Ред Бул, скулптирана в блокове и изложена на Манифеста 11, 2016); "бомбардиране" с 1000 чифта дънки (Carpe Denim, 2004) или построяване на плаваща върху сал къща във Венеция (Watershed, 53-то Венецианско Биенале, 2009) – светът през очите на визуалния артист Майк Буше изглежда като абсурден Дисниленд, в който основната атракция е играта със смисли, съдържание, контекст, контрасти и провокация на първосигнални страсти, от която, като фонтан, да изригнат важни и подценявани въпроси за обществото ни днес. За втори път след 2015-та, все така с хумор в багажа (и затова с дубльор-двойник, чакащ в арт засада), Майк Буше ще инвазира галерия SARIEV Contemporary и фестивала НОЩ/Пловдив 2017 – очакват ви изложбата Private Idano и инсталацията Love Dive или иначе казано фонтанът (на Копчетата), пълен с диетичната My Cola Lite, произвеждана от самия Буше. А ето какво научихме от Майк, когато натиснахме копчето, на което пише record...

 

 

На какви въпроси ти е омръзнало да отговаряш?

Въпроси за Америка... като "капитализмът лошо нещо ли е"?... Или такива от типа – кое и какво те вдъхновява?

 

Или от сорта на защо правиш това, което правиш...?

Хаха, да... мисля, че зад всяко нещо, което правим никога не стои само една-единствена причина или мотив... винаги е съвкупност от идеи, желания...

 

И зависимост от контекста...?

О, да, контекстът е много важен за мен... той е основно вдъхновение. Например, миналата година когато ме поканиха да участвам в Манифеста в Цюрих нямах никаква идея какво ще представя там, но постепенно като наблюдавах града... колко е чист и спретнат... нещо сякаш ми просветна: о, те едва ли ще искат да работя с техните санитарни служби, значи точно това ще направя... така се появи Zürich Load... това е контекстът, в който обичам да работя... тази злоупотреба със смисли, със съдържание и с житейски опит...

bouchetl3

Zürich Load, 2016; скулптура Майк Буше, Manifesta 11 © фотография Camilo Brau


По подобен начин ли се появи и проекта ти за груповата изложба AMERICANAESOTERICA при първото ти гостуване в Пловдив?

Проектът беше специфично свързан както със заглавието на изложбата, така и с датата на откриването – беше 11 септември, а изложбата беше спонсорирана от американското посолство и навързването на всички тези факти ме отведе до мисълта за шпионските трилъри – всички онези клише ЦРУ романи или филми, които продават по летищата, които са само малка част от голямата картинка на Американската Параноя, която избухна и се разпростря из целия свят. Именно заради тази параноя и конспиративните теории на правителството, Доналд Тръмп бе избран.

 

Като стана дума... кое предизвика повече реакции в света на изкуството – избирането на Тръмп за президент или атаките от 11 септември?

Тръмп, без съмнение. За мен, обаче, избирането му не е някаква мистерия или изненада, нито имам негативни чувства. Тръмп е американски архетип. Ако през последните 20 години, все пак сте гледали телевизия, то значи сте били наясно, че всичко това е било напълно възможно да се случи в някакъв момент – във всеки един американски град има по един Доналд Тръмп... а и Дейвид Линч сигурно няма какво да каже по въпроса, хаха...

За мен, въпросите, които повдигна 9/11 са далеч по-сериозни – нямаше нищо случайно в това, че вместо да се проведе задълбочено разследване и Америка да преразгледа международната си политика всичко се изопачи на мига в повод да се нападат чужди страни, което напълно прецака политическата система на целия свят. Това са далеч по-сериозни въпроси от напълно заслужаващите такъв президент гласоподаватели – резултат от сгромолясалата се система на общественото образование, комбинирано с корумпирано правителство и ламинирано с масова култура на фрийкшоу забавлението.

 

Същинска AMERICANAESOTERICA, нали...?

Да, идеята ми да поставя билборди из града беше специфично свързана с Пловдив. Направих си проучване и се оказа, че ще бъде лесно да се поставят, а и ми направи впечатление, че в България, и в Пловдив конкретно, има изобилие от такива печатни билборди и табели... на чалга певци, за реклами на магазини... навсякъде са, направо като нова архитектурна форма и ми се искаше да използвам това.

 

Тогава ли ти хрумна и идеята за новата инсталация Love Dive – напълването на общински фонтан с My Cola Lite – диетичната кола, произвеждана от теб?

Първото ми впечатление от Пловдив бе от еклектиката на този град – хареса ми смесицата от архитектура... приличаше ми на странен микс от Лос Анжелес в римски вариант, примесен с влияния от 20-те, 30-те години на миналия век, комбинирани със съветски брутализъм и съвременни тенденции... Беше интересно за мен, защото в работата си също използвам такъв контрастен микс от стилове и изразни средства... Второто ми впечатление бе от това как хората бързо откликват на всичко... Имах няколко идеи за представянето и всички срещнаха подкрепа – с няколко парфюмеристи направихме парфюм, събиращ ароматите на града; осъществихме акцията с билбордите и когато попитах дали можем да сложим още веднага получих съгласие... общо взето, нищо не ми бе забранено и отказано... нищо не трябваше да минава през дълги обсъждания и в триседмично чакане за получаване на съгласие... Този освободен дух е важен и за града, и за мен...

Всъщност, една от мечтите ми бе да направя фонтан с кола и дори преди време предложих такъв проект в Ню Йорк за фонтан в комплекса Columbus Circle и във връзка с Trump Tower, която е наблизо... Доналд Тръмп е пристрастен към диетичната кола, пие по 24 кенчета на ден... И отначало този проект бе публично приет, но под натиск екипът по околната среда го отхвърли. Отказът беше неоснователен, защото сиропът за кола, който произвеждам е специално пригоден за такава употреба – в него няма лимонена киселина, с естествени аромати и натурални оцветители е... същото е като да оцветиш фонтан в синьо или жълто, каквото е правено и преди... Проблемът дойде от градската управа, която каза, че диетичната кола е лошо нещо, като порнографията... и ще опетни репутацията на Ню Йорк. Това е грешното отношение към изкуството като цяло. Все пак, Цюрих позволи Zürich Load да се случи, което, признавам, едва ли друг град в света би имал смелостта да одобри и покаже... въпреки, че и към този проект имаше голяма и мощна съпротива... но пък в Цюрих казаха: "Кои сме Ние да определяме кое може и кое не може да бъде произведение на Изкуството?"

bouchetdive1

Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография MIR

  

В днешно време може ли въобще да се даде определение за това кое е Изкуство и кое не?

Всъщност, защо изобщо някой да определя какво е Изкуство и какво не е? През последните 10 години арт галериите все повече губят ролята си да определят кое е Изкуство. Вечно променящия се пазар разби на пух и прах идеята за това какво представлява арт галерията, каквато я познаваме от 60-те, 70-те, 80-те и дори 90-те години. Затова и арт институциите са по-важни от всякога. Те са тези, които да се изправят и да заявят: "Всичко е възможно, всичко е позволено"... поне докато не пострада някой, хаха... Все пак, след Втората световна война изкуството се превръща в малко по-абстрактно понятие. Определенията за това кое е Изкуство претърпяват доста по-свободни и радикални интерпретации... Системата на меценатството се ориентира от частното, личното към общественото, публичното... само, че махалото като че ли вече се връща в обратната посока. Случващото се днес в света на изкуството е огледало на случващото се в обществото и света ни като цяло. Цялата тази концентрация и демонстрация на влияние, интереси и пари в онзи 1% от населението става все по-видима и осезаема, а гласът на средната класа, независимо дали се обсъжда политика или изкуство, все повече не се чува и заглъхва.

 

И като се има предвид, че за инсталацията Tender тази година разработи аромат на американския долар... дали доларите миришат по-различно от другите валути?

О, да, определено миришат различно. В Румъния, например, в банкнотите има много пластмаса и те нямат мирис. В канадския долар и еврото е същата работа – практически нямат мирис. Парите в Замбия пък съдържат много памук и затова са много миризливи... Американският долар е старомоден и въпреки някои нововъведения все още съдържа много памук, който поема много миризми... според мен, поема много повече от банкнотите в други страни. Истински смрадлив си е, хаха... в аромата му се смесват стотици елементи... мисля, че основно мирише на мастило, на памук, на хартия като от стара книга, а най-доловим е човешкия фактор – от пот, мас, адреналин, кожа и мастило от портфейли... винаги е най-трудно да пресъздадеш човешкия отпечатък и добре, че работих с един от най-добрите парфюмеристи по този проект.

 

А имаш ли любим аромат?

Някакси обичам мириса на долара, хаха... Даже ми липсва понякога и затова винаги гледам да си нося в багажа... Странно е, но свързвам миризмата му с Работа, не знам как да го обясня... Иначе, обичам уханието на лимон, на манго... малко съм старомоден и харесвам мириса на бергамот, сандалово дърво, хахаха... но ако съм честен, наистина си падам по миризмата на Ред Бул – вече съм произвел 500 литра парфюм от него и смятам да го използвам за скулптурата на гигантски облак над гора, по която работя в момента.

bouchet

Майк Буше © фотография Misha Mar 

 

Изглежда обичаш да използваш сходни елементи от предишни свои проекти във всеки следващ...?

Да, работите ми са кумулативни... Има известно надграждане на опита, който съм придобил по пътя, на материалите и на технологиите, които използвам... От години се опитвах да разработя мириса на долара, но така се случи... когато направих скулптурата Zürich Load... че първо трябваше да стигна до аромата на Ред Бул, за да може хората да понесат миризмата на 80 тона екскременти, все пак. А мирисът на Ред Бул, всъщност, е комбинация от аромата на дъвка и ананас... странно е, но днес всичко, буквално, има синтетичен мирис... на всякакви продукти добавят аромати и е лесно да манипулираш сетивата на хората. Когато работих с Марк вом Енде по добиването на аромата на Ред Бул и на долара и му обясних с каква цел го правя, намерихме толкова много общи точки с индустрията, в която той работи – всички тези трикове, с които парфюмерията ни спестява неприятните миризми – постепенно станахме приятели и често се шегуваме на тема Ред Бул... дори му предложих (защото той работи и за Мерцедес-Бенц) да ароматизират купето с Ред Бул, хаха...

 

Според теб, като визуален артист, кой е образът, който докосва най-емоционално Човека?

Е, със сигурност има универсално разпознаваеми символи, които въздействат на хората по сходен начин... но пък сега се сещам за едно глобално проучване от 1999 година, при което повече хора разпознават силуета на главата на Майкъл Джордън, отколкото образа на Мики Маус... Мисля, че всичко е променливо в това отношение... В момента сигурно е образът на Тръмп, хаха...

Аз винаги съм се интересувал от специфичното... уж свързано със субкултурите, а всъщност оказващо влияние на много хора. Интересувам се и от образа на провала – всичко онова, което големите компании считат за неводещо до печалби или за водещо до финансов крах, дори събирам такава база данни... Като например, кампанията на Макдоналдс за промотиране на собствена марка кафе, рекламирана със зърно от кафе, приличащо на хамбургер – след 3 дни цялата кампания се сгромолясва, трябвало да свалят всички билборди, защото хората свързвали този образ със Смъртта, хаха.

bouchetdive6

Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография MIR

 

Обичаш да работиш с обекти, та ако имаше възможност да изпратиш човешки артефакт в Космоса, то това ще е...?

О, често мисля по този въпрос и винаги си променям мнението... Трудно е да надградим всичко изпратено досега... все пак, радио и телевизионните сигнали изпратени досега пътуват доста по-бързо от всеки обект... Но особено ми допада идеята за космически ковчези, хаха... бизнес идея за погребална агенция, която да изпраща починалите хора в Космоса... или пък да изстреляме цял шопинг мол, а защо не и Trump Tower и Пентагона накуп, хахаха


А как избираш заглавията на твоите проекти?

В продължение на години оставях заглавията да идват подсъзнателно... просто записвах разни неща, случайно и несъзнателно, и от тях се появяваха заглавия... и все още, понякога процедирам така, но откакто се появиха децата ми това се промени. Може би е свързано с фокусирането на вниманието, с концентрацията за ежедневните неща и заглавията ми станаха по-поетични, по-обвързани със самите обекти и отношението им към съответната концепция на проектите.

Доста от тях идват от игра на думи, като например Private Idano (комбиниращо жаргона за специфично ментално състояние на изолация – Private Idaho с жаргона Idano – знам-ли-аз), който ще представя в Пловдив. Идеята ми дойде от това вечно противопоставяне между личното пространство... а какво по-лично от собственото съзнание... и колективния балон, в който живеем. А ние живеем в свят, в който не е нужно да споделяме мислите си, за да общуваме с хората и в същото време преживяваме едни и същи неща по един и същ начин с другите... с обща представа за реалност. Затова и повечето обекти в изложбата се заиграват с холивудски клишета и образи на масовата индустрия, които въздействат върху милиарди хора, изпращайки ги да живеят в транс в колективен, фикционален балон реалност.

Ако се върнем към идеята на Декарт: "Мисля, следователно съществувам" и я приведем към съвременното общество, модерните биотехнологии и изкуствения интелект, то се появява изцяло нова вълна от скептицизъм към реалността, в която живеем.

Като цяло, обаче, подходът ми към тази сложна и дълбока тема е по-скоро шеговит – обичам в проектите ми да се усеща чувството за хумор, но и да не се забравят важните въпроси, които стоят отдолу.

 

bouchetdive

Love Dive, 2017; детайл, скулптура Майк Буше, диетична кола / Фонтанът с пеликаните, Пловдив © фотография Misha Mar

 

 

Изложбата Private Idano е в галерия SARIEV Contemporary, Пловдив – 15 - 29 септември 2017

 

Инсталацията Love Dive е в рамките на фестивала НОЩ/Пловдив15 - 17 септември 2017

Четвъртък, 09 Февруари 2017г. 14:14ч.

Великолепната седморка

Публикувана в Арт визуал

First Class Digital Shit – това правят Pfadfinderei. Седмина са, идват от Берлин, а името им от производна мутация на pathfinders – да, винаги намират пътя към визуалното съвършенство, независимо дали става дума за векторна графика и типография (с каквото започват през 1998), за арт видеофилми и клипове (за Moderat, Modeselektor, Head High, Ellen Allien, Max Richter, Emika и световни брандове), за арт инсталации и аудиовизуални пърформанси или за сценичен дизайн, който те кара да слушаш с широко отворени очи лайв акциите на Moderat, Modeselektor, Siriusmodeselektor, Tiga, Paul Kalkbrenner, Tale Of Us, Boys Noize, The Field... Затова сега си говорим с Хонза Тафелт, съосновател на Pfadfinderei (и ко-режисьор на последния Moderat клип Eating Hooks), който с няколко скрити жокера и цитати ще разкаже защо Pfadfinderei е "доброкачествена бактерия, миролюбива амеба и постоянно мутиращо същество"...

 

 

Как Pfadfinderei ще запомнят 2016?

Като годината, в която преместихме студиото си на ново място... Година, изпълнена с мечти, страхове, удовлетворение и винаги нови хоризонти пред нас.

 

Ако Pfadfinderei е жив организъм, каква част от тялото му представлява всеки един от членовете му?

В абсолютното си цяло Pfadfinderei е доброкачествена бактерия, миролюбива амеба и постоянно мутиращо същество...

 

Как започна Pfadfinderei историята? И съжалявате ли за нещо по дългия път...?

В основата стои онази клубна култура, зародила се в Берлин, след периода на Студената война, захранвана от анархистичния дух на импровизацията... оттам идваме ние. Всичко това ни създаде, оформи ни такива, каквито сме – далеч от перфектни, учещи се от грешките в движение, несъжаляващи никога за нищо и правещи всичко със страст, много страст...

 

Догодина ще отбележите 20 години съществуване... изпълнена ли е Pfadfinderei мисията? И пригласяте ли в хор с Moderat: This is What We Wanted?

Много мило от ваша страна да ни припомните колко сме стари... очевидно колективната ни мутация все още работи, а именно това искахме и ние, така че да, абсолютно This is What We Wanted.

moderat live cover

Moderat | Live албум © Pfadfinderei

 

С Moderat сте като семейство... та, каква, по дяволите, е историята на кориците от тяхната албумна трилогия – първо беше жена, удряща се в лицето, после жената се разкри като мъж с маска, а сега, от корицата на третия албум ни гледа гневно това дяволито, симпатично момиченце – да не би всичко това да е някаква извратена семейна сбирка?

Това е, каквото е... просто артуърк за трилогия албуми... всеки може да измисли своя собствена история върху тях, да ги интепретира както си иска... именно това има предвид Андре Малро когато говори за Le Musée imaginaire / Imaginary Museum...

 

Във видеоклиповете за Bad Kingdom и Reminder директно и с метафори сочите някои от злините, които рушат съвременния ни свят... Може ли някои от тях да доведат до Трета световна война?

Обикновено си създаваме своя, собствена вселена, изпълнена с цветове и мирно съжителство, която да обитаваме, но от време на време отскачаме и до така наречената реалност и тези два клипа са добър пример за това, което срещаме там... просто споделяме визуалните си усещания за нещата от живота, така както изглеждат през нашите очи.

moderatg30

Moderat | Bad Kingdom Live © концепция и stage дизайн Pfadfinderei / фотография © mir-logo-black-50x25


Името Pfadfinderei произлиза (или както казваш – мутира) от pathfinders, та какъв е пътя към световния Мир, към глобалния Разум...?

Едно отворено, непризнаващо граници, но отнасящо се с почит към всичко, съзнание е ключът към откриването на нови пътища... и да, това може да отведе до световен мир. Визуалното изкуство е нашия начин, нашия път към намирането и съхранението на Красотата.

 


Използвате доста фрагменти от античното и класическо изкуство във визуалните си решения (в лайв шоуто на Moderat, Modeselektor, Tale Of Us..., както и във вашето собствено)... но правите пълна деконструкция на тези елементи (като статуи, колонади...), това означава ли, че искате да скъсате връзката с миналото... или напротив, класическото изкуство, с неговите форми и композиции, ви служи за вдъхновение?

Нека отговоря така, с цитат от Курт Швитерс: "We play until death takes us away."

 

Когато създавате визуални решения за музиканти задължително ли е да харесвате музиката, която правят и как тя отключва релевантни образи в главите ви?

Като цяло, да отговаряш на музиката с визуални образи е преди всичко въпрос на импулс, на опиянение, на задоволство и терапия... това е визуалната музика.

 

Moderat III Eating Hooks | режисьори Måns Nyman & Honza Taffelt © Pfadfinderei


Да създаваш Изкуство днес изглежда лесно, но количеството е за сметка на качеството... съгласни ли сте с подобно твърдение? И как може да определим кое е Изкуство и кое – Не?

Пак ще отговоря с два цитата: "Ако Изкуството днес обича машините и технологиите, ако се стреми към съвършена прецизност и отрича всичко случайно и фантазно, то това е продиктувано от инстинктивно отхвърляне на хаоса и неистово желание за намиране на адекватната форма за изразяване на времената, в които живеем" казва Оскар Шлемер.

А според Виктор Вазарели: "Изкуството в бъдеще ще бъде или съкровище, достъпно за всеки, или въобще няма да бъде Изкуство."

 

В този смисъл как VR – виртуалната реалност влияе на този процес? Използвате такива елементи и в Reminder, и в други визуални работи?

VR технологията е чудесна нова играчка, с която да се забавляваме, но само тестът на времето ще покаже нейната сила и трайност. Все пак, никога не трябва да забравяме добрата, стара история на Ханс Кристиан Андерсен в Новите дрехи на царя, която ни вдъхнови и за проекта The Emperor's New Googles.

tigam3

Tiga Live @ Melt! Festival 2016 © концепция и stage дизайн Pfadfinderei / фотография © mir-logo-black-50x25


Stage дизайнът, който създавате прилича понякога повече на арт инсталация... мислили ли сте да го извадите от контекста на лайв шоуто под формата на изложби или видеофилми като LabLand с Modeselektor и първия албум на Moderat?

Всичко, което някога сме правили като Pfadfinderei – от артуърк за албуми, виджей концепции и LabLand клубните вечери, през сценографията за аудиовизуални театрални пърформанси, DVD филми и Stage дизайн – всичко това сме го правели с идеята да излезем извън установените структури, форми и измерения... създаваме нещо така както го чувстваме, а не за да влезе в определени категории и ниши, затова обичаме да работим на 360°, във всички сфери.

 

Според теб, като визуален артист, кой е образът, който докосва най-емоционално Човека?

Мога да говоря само за себе си и за времето, в което живеем и за мен това е Сърцето – образ, изразяващ универсална ценност, адски разпознаваема икона на нашето време и свръхекспониран символ в дигиталния пейзаж... хем е навсякъде около нас, хем има скрито послание като в това любимо видео Ocean of Emptiness.

 

Три неща, които харесвате и три, които не одобрявате в съвременната електронна музика?

Не обичаме идеята за издигането в култ на човека зад миксера, а това е глобален феномен, навсякъде... изглежда хората забравят, че музиката е само един елемент, който отваря входове към други измерения, към цели визуални галактики... В света на електронната музика има толкова много елементи: продуценти, диджеи, рейвъри, клубове, осветление, визия и дигитални изкуства, сценография и саунд инженерство... всичко това оформя цялата картинка и когато всички заедно работят за създаването ù, тогава се получава вдъхновяващо, а не при издигането в култ само на един от елементите.

 

Muraltropolis, 2016, видео инсталация © Pfadfinderei


Ако имаше възможност да изпратиш човешки артефакт в Космоса, то това ще е...?

Празна, пластмасова бутилка от минерална вода.

 

Да шепнеш или да крещиш – кой е най-добрият начин, за да бъде чуто посланието ти днес?

Ключът е в постоянството, в страстната и усърдна работа. Иначе, прекалено много шум има наоколо.

 

В дневника на Pfadfinderei за 2017 пише...?

Да създаваме Красота... все пак ни чака и ново Moderat турне.

 

И за финал, мото или философия за живота, която следваш?

"Оранжевото е червено, достигнало до Човечеството чрез жълтото." – така казва Василий Кандински.

онлайн