Home / Рубрики / Арт визуал / На Фоcus: Зрели и Бесни
A+ R A-
24 Сеп

На Фоcus: Зрели и Бесни

Оценете статията
(18 оценки)
   
На Фоcus: Зрели и Бесни Нагоре или Надолу, 2015, инсталация © Правдолюб Иванов; фотография © MIR

От 24 до 27 септември българското съвременно изкуство е обект на особено внимание в специално посветения панел Fоcus Bulgaria от програмата на арт панаира Vienna Contemporary – фокус, който освен моментна картина на българското съвременно изкуство, ще опита да даде и отговори на въпроси, стоящи в основата и на изложбата Зрели и Бесни в Център за съвременно изкуство Баня Старинна, Пловдив. Изложба, в която кураторът Борис Костадинов събира автори от едно, родено през 70-те, поколение (и български – до един участници в панорамната изложба Variofocus на Vienna Contemporary, и чуждестранни артисти), които са принудени да търсят своята идентичност във времена на постоянни кризи – и политически, и икономически, и социални, и ценностни, и лични катарзиси. Кризи, които именно определят идентичността на всяко поколение, на всеки индивид. Историята, обаче, на отделния човек е колкото сходна, толкова и различна от историята на поколението към което той принадлежи. Затова нека разгледаме изложбата Зрели и Бесни като жив организъм, като история на отделния индивид в поколението, на което принадлежи – все пак, повечето от творбите са създадени специално за тази изложба и наистина я превръщат в жив организъм със собствена история. А кои са нещата, които превръщат отделния Човек в Личност и определят неговата идентичност?

 

Да започнем с:

 

Езикът – фразеологичният идиом No Hair On the Tongue означава да говориш открито, директно, без задни мисли, без задръжки, без заобикалки, без да заглаждаш истината и стои в основата на site-specific инсталацията на хърватката с български корени Луиза Марган, изградена от две части – Езикът, бетонова скулптура на прободен с пиърсинг език и Камуфлаж, фотография на перуката, направена от отрязаните дълги коси на майката на Луиза, с която тя, като ученичка в комунистическа България, е криела късата си прическа, недопустима за момиче по онова време. Да, закачката тук е колкото буквална, толкова и метафорична – езикът не е само онзи орган, скрит в устата, който позволява Гласът (и Бунтът) ни да бъде чут, нито отрязаните коси, скрити с перука, са просто форма на скрит бунт. И ако днес всичко е уж толкова открито и позволено, дали говорим No Hair On the Tongue, и на какъв език?

maluiza1

Езикът, 2015, бетон, метал, книги, 250x120x90 см + Камуфлаж, 2015, фотография, 70x46 см © Луиза Марган © фотография MIR

 

Тялото – да, родният език определя част от идентичността на всеки, но ако искаш да разбереш света наоколо си принуден да общуваш на поне един различен от твоя майчин език, така че само тялото остава изцяло твое. Тялото, което разпределя половете и ги сблъсква като в двуканалната видеоинсталация Там е не/е сексуален доклад на Йос Дигел и Лиза Шрьотер – вдъхновени от философския есеистичен спор между Жан-Люк Нанси и Жак Лакан за характера на сексуалната връзка, двамата решават, без да се познават добре, да развият интимни отношения за 6 дни в Сан Франциско (място, където полът няма никакво значение предвид голямата гей и лесбо общност) и да документират този лабиринт на отношенията между двата пола по пътя към сексуалните, романтичните и социалните идентичности в една връзка, като дават едновременно (разделени в двата канала на видеото) мъжката и женската гледна точка – получава се забавно кресчендо от социални хормони, а по-забавното е, че Йос и Лиза са все още заедно...

madaniela

Нови Модели, 2015, фотоинсталация © Даниела Костова; фотография Рейн Дов © Алекс Геана, Номи Еленсон


Тялото е обект на изследване и във фотоинсталацията Нови Модели на Даниела Костова, която снима в идиличен момент дъщеря си с нейната детегледачка Рейн Дов – андрогинен фотомодел, която се снима преобладаващо в рекламни кампании на мъжки брандове и печели повече, отколкото в ролята си на жена-детегледачка. Да, тялото определя идентичността ни, но също така може да поставя под въпрос gender стереотипите, както в изкуството, така и в социалните им измерения (като отглеждането на деца, получаването на даден вид работа...) – нещо, което хем контрастира, хем намира доста допирни точки със серията принтове Лувър на Ангелика Кринцингер. В нея тя използва реални ренесансови и барокови творби от колекцията на Лувъра и манипулира детайли от тях, които силно напомнят на съвременни еротични фотографии – нещо, което подсказва за пореден път, че тялото винаги е въздействало и ще продължи да въздейства по един и същ начин на човека; нещо, което ни връща към старата идея, че човечеството не е еволюирало в развитието си, а с векове се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си го признае?

 

Паметта – паметта може да бъде опасен инструмент според това кой как я използва – понякога може да изневерява на реалността и да я изкривява, а друг път да бъде документален архив на живота, който разкрива не само как сме живели, но и как да променим себе си и света около нас. Именно начините и законите, по които действа паметта са обекта на интерес в серията Greater Density на Юлиане Ебнер, която рисува върху плексигласови плочки сцени от живота преди и след падането на режима в Източна Германия – образи хем деликатни и ефирни, хем остри и с тежест като послание; хем сюрреални, хем напълно изживени (Юлиане е студент по музика в Дрезден когато Стената пада) – пъзел от образи, които тя взима от нейната серия анимационни филми Into the Bushes, All Open и The Hole in the Middle, които отразяват колкото детството, съзряването и зрелия живот на нейното поколение, толкова са и история на един абсурден режим.

majuliane2

Окачен, 2015, серия Greater Density, акрил в/у плексиглас, 15x35 см © Юлиане Ебнер © фотография MIR

 

В паметта се ровичка и Василена Ганковска, а от архивите изскачат стари снимки от абитуриентски балове, срещи на випуска, които тя колажира със запазената ѝ марка архитектурни елементи от изоставени сгради, за да се получи серията Pulp Fiction – един вид лична равносметка за живота от 90-те (с резките промени, смяната на ценности, житейските избори, филмите на младостта като Трейнспотинг, Криминале...) до това, което се случва днес; един вид коментар за това, че както казва Василена: "от наивните ни представи, от средата на 90-те, за това какво ни предстои в живота не е останало нищо...".

mavasilena

 

Pulp Fiction I / II, 2015, дигитален колаж в/у винил © Василена Ганковска © фотография MIR

 

Мечти и идеали – идеи, стремежи, желания, идеали – всички те градят ценностната ни система и са голям коз в оформянето на идентичността ни, но какво става с тях когато са подложени на безкрайна подмяна, на вълни от криза след криза, катарзис подир катарзис... Именно това се опитва да разбере Камен Стоянов с фотографиите В хотел 1000 колони (недостроен, изоставен хотел на морския бряг като метафора за превърналите се в руини, заради финансовата криза, човешки амбиции и желания) и най-вече с инсталацията Невъзможно – видео, в което гумена лодка, управлявана от автора, се опитва да изпише думата "невъзможно" в морето. Хубава метафора не само за естеството на битието, но и за опитите ни да оставим следи в живота като правим невъзможното възможно. И все пак, нали знаете, че мечтите трябва да бъдат невъзможни, защото в момента, в който станат възможни, те вече не са мечти!?

makamen

Невъзможно, 2015, инсталация, гумена лодка с ръкописен текст, HD видео © Камен Стоянов © фотография MIR

 

Друга инсталация, която се заиграва с (не)преходния характер на човешката ценностна система е Втори шанс: Златен век на Лъчезар Бояджиев и Миряна Тодорова – батут, опакован в златен спандекс играе ролята на своеобразна капсула на времето, в която може да влезете облечени със златни елеци от същия плат, върху които са принтирани рисунки на авторите и различни надписи като примери за ценностна система. Батутът е хитър уред, който създава илюзия за движение, за развитие – подскачаш нагоре и хем променяш позицията си, хем след това се връщаш надолу в изходна точка, което е хубава метафора (като морето и гумената лодка в инсталацията на Камен Стоянов) за промените и развитието на обществото ни.

maluchmiryana

Втори шанс: Златен век, 2015, инсталация © Лъчезар Бояджиев & Миряна Тодорова © фотография MIR

 

Общество – естествено, идентичността на отделния индивид се определя до голяма степен от сблъсъка му с писаните и неписаните закони на обществото, в което живее, затова и доста от авторите в изложбата Зрели и Бесни се обръщат с въпроси именно към него. Тези въпроси, в повечето случаи, са зададени с езика на протеста (почти същият като онзи, прободеният с пиърсинг и захванат отдолу с книгата Фотография на бунта, от инсталацията на Луиза Марган) – протести за политическа, икономическа и социална промяна, които се случват в цял свят през последните години като във Вземи площада, 3-каналната видеоинсталация на Оливер Реслер, която събира гледните точки на активисти от 15М в Мадрид, движението на площад Синтагма в Атина и Occupy Wall Street в Ню Йорк.

masuzane

Международна Партия на Чувствителността, 2015, серия постери © Сузане Шуда


Протест като проекта на Сузане Шуда Международна Партия на Чувствителността – плакати, уебсайт и пърформанси в публичното пространство, които с много ирония и хумор осигуряват изборна превенция срещу кризата на политиката, обществото и личността.

Протест, обаче, който зависи от ролите, които играем в обществото. Именно тях търси Боряна Венциславова във фотоинсталацията Роли, която събира няколко нейни приятели и познати, все около 40-годишни хора, решили да останат и да живеят в България – по време на лятна почивка на къмпинг Градина всеки от тях отговаря собственоръчно на въпроса "Как виждаш твоята роля в контекста на България?", за да се получи портрет на едно поколение и на проблемите, с които се сблъсква то. Портрет, който превръща личната идентификация и мотивация в обществена идентичност или иначе казано – малките детайли, които рисуват голямата картина.

maboriana

Роли, 2014, фотоинсталация, C-принт, 80х120 см и текст 20x30 см © Боряна Венциславова © фотография MIR

 

От частното към общото се движи и инсталацията Exchange на Иван Мудов, в която манипулирано светлинно табло от чейнджбюро показва разменни курсове на евро към евро във всички страни от ЕС, приели еврото за своя единна валута – хитра метафора за двойния стандарт в еврозоната и тънък коментар на днешната икономическа реалност в Европа, която е приела уж единна, обща за всички стойност на живота, а всъщност тя е различна в различните страни-членки. А какъв ли е разменния курс на еврата на мигранти и бежанци спрямо еврото в еврозоната?!

mamudov

Exchange, 2015, инсталация © Иван Мудов © фотография MIR


Всъщност, животът има една единна, обща за всички стойност – всички са равни пред Стълбата на Живота. Именно този добре познат сюжет (изобразяващ житейския път като изкачване и слизане по стълба) използва Правдолюб Иванов в своята инсталация Нагоре или Надолу – прекрасна метафора не само за идентичността на човека и неговото място под слънцето в съвременния свят, но и обект, който дори само с разположението си в пространството (първият и последният, който виждаш на влизане и излизане през вратата на Баня Старинна) идеално обобщава всички въпроси, които задава изложбата Зрели и Бесни.

Остава само да разберем до кое стъпало е стигнало българското съвременно изкуство – качва ли се нагоре или вече слиза надолу?

mapravdo

Нагоре или Надолу, 2015, инсталация © Правдолюб Иванов © фотография MIR

  

 

Изложбата Зрели и Бесни е в Център за съвременно изкуство Баня Старинна, Пловдив до 8 октомври 2015

Напишете коментар

онлайн