Home / Рубрики / Арт визуал / Списък на статии по етикет: Берлин
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Берлин

MIR 04 by 1000names

Петък, 09 Декември 2011г. 13:01ч.

В българската електронна музика няма чак хиляда качествени имена за експорт, но две от тях със сигурност са: Нико 99 mistakes и Маргото Casio Blaster. Познаваш ги като неуморните бийт свежари 1000names, а от днес може да добавиш в плейлиста си и техният трети албум Invisible Architect – записан като шарен електронен дневник на подсъзнателен трип от емоции и гледки между София и Берлин. Част от него може да чуеш и усетиш в специалния им и приятно еклектичен mir-logo-black-50x25микс, а за начало – тръгни на Paper Trip с видеото към първия сингъл от Invisible Architect.

 

1000names "Paper Trip" Official Video (Invisible Architect - Project: Mooncircle, 2011) ☠ from Project Mooncircle on Vimeo.

 

 

Трети албум за трети различен лейбъл – случайно ли е, че за всеки албум сменяте лейбъла или просто търсите съзнателно точното място за вашата музика?

Може да кажем, че нещата при нас се случват случайно и не дотам. Никога не сме търсили конкретен лейбъл. Някакси те са се появявали в точния момент, в който вече сме искали да представим нещо различно.

 

С тази цел ли заминахте за Берлин – как ви се отрази голямата музикомелачка на този космополитен и толкова наситен с електронна музика град?

Да, това бе една от причините да заминем. Нуждаехме се също така от нова атмосфера и среда, да излезем от студиото, да срещнем нещо различно и артистично, което носи този град. В Берлин има сцена за всички. Много сме доволни, че срещнахме сродни души и намерихме своето място сред наистина огромния музикален океан.

 

В новия албум някак се отдалечавате от бийт вълната, от емотроник хип-хопа – съзнателна промяна на концепцията, на усещането ви за музика ли е или естествено развитие на нещата?

През годините вкусовете ни се променят. Променяме се и като хора, и е нормално това да се отрази на музиката ни. Някак узряваме, добиваме нови впечатления и вълнения и това намира отзвук. Както винаги това се случва естествено.

 

Албумът се казва Invisible Architect – има ли нещо общо с Архитекта в Матрицата или са замесени други архитекти?

Замесен е, само и единствено, Архитектът Природа. Отдайте се на тази наслада и вижте формите.

 

Някоя интересна история около създаването му или такава в определено парче от него?

Самият албум си е една цяла история. Създадохме го на път – започнахме в София, развихме го и го завършихме в Берлин. Повече от година време. Сменяхме квартири, стаи, атмосфера и може би това си личи.

 

Името ви идва от заглавието на творба на Аниш Капур – какво е мястото на скулптурата и на архитектурата в музиката?

Огромно. Когато видиш архитектурата на Филип Джонсън не може да не запееш в удивление от тази магия.

 

Кой е отговорен за артуърка на обложката?

Good Monday Studio. Те са много близко свързани с нас. Работим с тях напоследък.

 

В началото графичното оформление на музиката ви беше доста игриво, с много цветове, много детайли и елементи – сега, с всеки изминал албум обложките ви стават все по-черно-бели, все по-минималистични – промени се светогледа ви или...?

Да, то е очевидно. Визията отразява музиката ни винаги. Хората, които са ни правили обложките, са усещали това и се е получавала интересна колаборация.

 

Къде и кога хората могат да ви чуят и видят тези дни?

На 19 декември презентираме албума в + това. Приготвили сме много интересни неща.

 

Мото, което следвате, докато правите музика и си живеете живота?

Don't push the string too much.

 

Траклист

Tim Buckley - Gypsy Woman

1000names - Paper Trip

1000names - Born with Promise

Mo'Kolours - Drum Talking

Pursuit Grooves - Clueless

B.Bravo – Kiss'n'Tell feat Zackey Force Funk

Pixelord - Keramika

Cokiyu - Drag the Beast (Shigeto remix)

S.Maharba - Nice to Meet U

1000names - Water Resistant Rakete

Beaumont - Midnight

Mafia Lights - West

 

Великолепната седморка

Четвъртък, 09 Февруари 2017г. 14:14ч.

First Class Digital Shit – това правят Pfadfinderei. Седмина са, идват от Берлин, а името им от производна мутация на pathfinders – да, винаги намират пътя към визуалното съвършенство, независимо дали става дума за векторна графика и типография (с каквото започват през 1998), за арт видеофилми и клипове (за Moderat, Modeselektor, Head High, Ellen Allien, Max Richter, Emika и световни брандове), за арт инсталации и аудиовизуални пърформанси или за сценичен дизайн, който те кара да слушаш с широко отворени очи лайв акциите на Moderat, Modeselektor, Siriusmodeselektor, Tiga, Paul Kalkbrenner, Tale Of Us, Boys Noize, The Field... Затова сега си говорим с Хонза Тафелт, съосновател на Pfadfinderei (и ко-режисьор на последния Moderat клип Eating Hooks), който с няколко скрити жокера и цитати ще разкаже защо Pfadfinderei е "доброкачествена бактерия, миролюбива амеба и постоянно мутиращо същество"...

 

 

Как Pfadfinderei ще запомнят 2016?

Като годината, в която преместихме студиото си на ново място... Година, изпълнена с мечти, страхове, удовлетворение и винаги нови хоризонти пред нас.

 

Ако Pfadfinderei е жив организъм, каква част от тялото му представлява всеки един от членовете му?

В абсолютното си цяло Pfadfinderei е доброкачествена бактерия, миролюбива амеба и постоянно мутиращо същество...

 

Как започна Pfadfinderei историята? И съжалявате ли за нещо по дългия път...?

В основата стои онази клубна култура, зародила се в Берлин, след периода на Студената война, захранвана от анархистичния дух на импровизацията... оттам идваме ние. Всичко това ни създаде, оформи ни такива, каквито сме – далеч от перфектни, учещи се от грешките в движение, несъжаляващи никога за нищо и правещи всичко със страст, много страст...

 

Догодина ще отбележите 20 години съществуване... изпълнена ли е Pfadfinderei мисията? И пригласяте ли в хор с Moderat: This is What We Wanted?

Много мило от ваша страна да ни припомните колко сме стари... очевидно колективната ни мутация все още работи, а именно това искахме и ние, така че да, абсолютно This is What We Wanted.

moderat live cover

Moderat | Live албум © Pfadfinderei

 

С Moderat сте като семейство... та, каква, по дяволите, е историята на кориците от тяхната албумна трилогия – първо беше жена, удряща се в лицето, после жената се разкри като мъж с маска, а сега, от корицата на третия албум ни гледа гневно това дяволито, симпатично момиченце – да не би всичко това да е някаква извратена семейна сбирка?

Това е, каквото е... просто артуърк за трилогия албуми... всеки може да измисли своя собствена история върху тях, да ги интепретира както си иска... именно това има предвид Андре Малро когато говори за Le Musée imaginaire / Imaginary Museum...

 

Във видеоклиповете за Bad Kingdom и Reminder директно и с метафори сочите някои от злините, които рушат съвременния ни свят... Може ли някои от тях да доведат до Трета световна война?

Обикновено си създаваме своя, собствена вселена, изпълнена с цветове и мирно съжителство, която да обитаваме, но от време на време отскачаме и до така наречената реалност и тези два клипа са добър пример за това, което срещаме там... просто споделяме визуалните си усещания за нещата от живота, така както изглеждат през нашите очи.

moderatg30

Moderat | Bad Kingdom Live © концепция и stage дизайн Pfadfinderei / фотография © mir-logo-black-50x25


Името Pfadfinderei произлиза (или както казваш – мутира) от pathfinders, та какъв е пътя към световния Мир, към глобалния Разум...?

Едно отворено, непризнаващо граници, но отнасящо се с почит към всичко, съзнание е ключът към откриването на нови пътища... и да, това може да отведе до световен мир. Визуалното изкуство е нашия начин, нашия път към намирането и съхранението на Красотата.

 


Използвате доста фрагменти от античното и класическо изкуство във визуалните си решения (в лайв шоуто на Moderat, Modeselektor, Tale Of Us..., както и във вашето собствено)... но правите пълна деконструкция на тези елементи (като статуи, колонади...), това означава ли, че искате да скъсате връзката с миналото... или напротив, класическото изкуство, с неговите форми и композиции, ви служи за вдъхновение?

Нека отговоря така, с цитат от Курт Швитерс: "We play until death takes us away."

 

Когато създавате визуални решения за музиканти задължително ли е да харесвате музиката, която правят и как тя отключва релевантни образи в главите ви?

Като цяло, да отговаряш на музиката с визуални образи е преди всичко въпрос на импулс, на опиянение, на задоволство и терапия... това е визуалната музика.

 

Moderat III Eating Hooks | режисьори Måns Nyman & Honza Taffelt © Pfadfinderei


Да създаваш Изкуство днес изглежда лесно, но количеството е за сметка на качеството... съгласни ли сте с подобно твърдение? И как може да определим кое е Изкуство и кое – Не?

Пак ще отговоря с два цитата: "Ако Изкуството днес обича машините и технологиите, ако се стреми към съвършена прецизност и отрича всичко случайно и фантазно, то това е продиктувано от инстинктивно отхвърляне на хаоса и неистово желание за намиране на адекватната форма за изразяване на времената, в които живеем" казва Оскар Шлемер.

А според Виктор Вазарели: "Изкуството в бъдеще ще бъде или съкровище, достъпно за всеки, или въобще няма да бъде Изкуство."

 

В този смисъл как VR – виртуалната реалност влияе на този процес? Използвате такива елементи и в Reminder, и в други визуални работи?

VR технологията е чудесна нова играчка, с която да се забавляваме, но само тестът на времето ще покаже нейната сила и трайност. Все пак, никога не трябва да забравяме добрата, стара история на Ханс Кристиан Андерсен в Новите дрехи на царя, която ни вдъхнови и за проекта The Emperor's New Googles.

tigam3

Tiga Live @ Melt! Festival 2016 © концепция и stage дизайн Pfadfinderei / фотография © mir-logo-black-50x25


Stage дизайнът, който създавате прилича понякога повече на арт инсталация... мислили ли сте да го извадите от контекста на лайв шоуто под формата на изложби или видеофилми като LabLand с Modeselektor и първия албум на Moderat?

Всичко, което някога сме правили като Pfadfinderei – от артуърк за албуми, виджей концепции и LabLand клубните вечери, през сценографията за аудиовизуални театрални пърформанси, DVD филми и Stage дизайн – всичко това сме го правели с идеята да излезем извън установените структури, форми и измерения... създаваме нещо така както го чувстваме, а не за да влезе в определени категории и ниши, затова обичаме да работим на 360°, във всички сфери.

 

Според теб, като визуален артист, кой е образът, който докосва най-емоционално Човека?

Мога да говоря само за себе си и за времето, в което живеем и за мен това е Сърцето – образ, изразяващ универсална ценност, адски разпознаваема икона на нашето време и свръхекспониран символ в дигиталния пейзаж... хем е навсякъде около нас, хем има скрито послание като в това любимо видео Ocean of Emptiness.

 

Три неща, които харесвате и три, които не одобрявате в съвременната електронна музика?

Не обичаме идеята за издигането в култ на човека зад миксера, а това е глобален феномен, навсякъде... изглежда хората забравят, че музиката е само един елемент, който отваря входове към други измерения, към цели визуални галактики... В света на електронната музика има толкова много елементи: продуценти, диджеи, рейвъри, клубове, осветление, визия и дигитални изкуства, сценография и саунд инженерство... всичко това оформя цялата картинка и когато всички заедно работят за създаването ù, тогава се получава вдъхновяващо, а не при издигането в култ само на един от елементите.

 

Muraltropolis, 2016, видео инсталация © Pfadfinderei


Ако имаше възможност да изпратиш човешки артефакт в Космоса, то това ще е...?

Празна, пластмасова бутилка от минерална вода.

 

Да шепнеш или да крещиш – кой е най-добрият начин, за да бъде чуто посланието ти днес?

Ключът е в постоянството, в страстната и усърдна работа. Иначе, прекалено много шум има наоколо.

 

В дневника на Pfadfinderei за 2017 пише...?

Да създаваме Красота... все пак ни чака и ново Moderat турне.

 

И за финал, мото или философия за живота, която следваш?

"Оранжевото е червено, достигнало до Човечеството чрез жълтото." – така казва Василий Кандински.

Melt!opolis

Понеделник, 22 Юни 2015г. 12:12ч.

Добре дошли в Железния град – индустриалният парк-музей Ferropolis за поредна година ще разтопява фестивални сърца с незабравими спомени от фестивала MELT! от 17 до 19 юли.

 

 

Какво?

Сезонът на летните фестивали е в разгара си, но какво отличава и прави уникален един фестивал от другите в днешните времена на клонирани фест лайнъпи и онлайн фест стрийминг пряко от всяко кътче на света – фестивалната локация, естествено, а бившата мина за кафяви въглища на брега на езерото Gremminer See, превърната в епичния индустриален парк-музей Ferropolis, осигурява перфектната сценография за саундтрака Човек vs Машина на кибер филма, в който живеем.

melt1

Melt!Selektor stage © фотография Stephan Flad

  

Кой?

Тайната е в контраста – да, през последните няколко години организаторите на фестивала Melt! залагат на контрастен хибрид между съвременен поп и авангардна електроника, между ексклузивни участия на артисти (които не се появяват в афиша на други фестивали през годината) и звездите на летните фестивали за годината.

unknown2590

London Grammar © фотография MIR

 

Затова на Melt! 2015 може да се чуе всичко – от ексклузивните концерти на London Grammar, Кайли Миноуг и Giorgio Moroder, през актуалния поп тур на Alt-J, Young Fathers, Ibeyi, Django Django, Kwabs, Toro Y Moi, Erlend Øye & The Rainbows, Jamie T, Joy Wellboy, Shura, Seinabo Sey, Aurora и Years & Years до колосите на електронната сцена като Jamie xx, Autechre, The Orb, Modeselektor (с проекта им SiriusModeselektor и традиционната Melt!Selektor сцена), Jon Hopkins, Clark, Mogwai, Funkstörung, Nils Frahm, Howling, Sven Väth, Marcel Dettmann, Head High/Shed, Ellen Allien, Robot Koch, Flume, Dorian Concept, Hudson Mohawke, Evian Christ, Kaytranada, The Bug, Bonobo, Cashmere Cat, Soul Clap, David August, Dark Sky, Max Graef, Damian Lazarus & The Ancient Moons, Roni Size Reprazent, Nozinja, Rødhåd, Nina Kraviz, Audion, XXXY...

nilsfrahm arielmartini

Nils Frahm © фотография Ariel Martini

 

Естествено, най-силно ни вълнува дебюта на родната гордост KiNK на Ferropolis земя – място, създадено сякаш специално за любовта към машините на Страхил Велчев, където неговия припев Ние сме Машините, Вие сте Машините от класиката V Zavoda може да се превърне в своеобразен химн.

kinkh

KiNK © фотография MIR


Къде & Кога?

17 – 19 юли, индустриалният парк-музей Ferropolis край градчето Графенхайнихен, на 100 км от Берлин.

Фул фестивални пасове тук

Еднодневни билети тук

 

Защо?

Melt! е открил идеалната формула на летния фестивал – уникална локация + калейдоскоп лайнъп = разтапяне на бийт душата и незабравими фест спомени.

 

melt5

Melt! © фотография Geert Schäfer

 

MELT! Festival е от 17 до 19 юли във Ferropolis, Германия

Хипермоменти с Robot Koch

Петък, 30 Октомври 2015г. 12:12ч.

Неслучайно Роберт Кох получи наградата за най-добър електронен продуцент в Германия за 2014, въпреки че замени родния Берлин за слънцето на Ел Ей – стотиците издания (и соло проекти, и като част от триото Jahcoozi, и ударни колаборации) рисуват брилянтно малките детайли на голямата картина на Robot Koch триумфа, а срещата ни това лято ни осигури един от паметните хипермоменти на фестивала Melt!. Сега, обаче, си говорим с Роберт за онези моменти, които доведоха до новия му албум Hypermoment (излиза на 6 ноември), за смелостта да пее за първи път в песни като Care, Serenade и Fernwood, за киното като флирт между визия и музика и за...

 

 

Роберт, какво си спомняш от визитата с Jahcoozi в София преди години?

Промоутърите бяха приятни хора, разведоха ни из града и помня, че София доста ми хареса.

 

Винаги съм се чудил какво означава Tsuki и беше ли това EP генерална репетиция за албума Hypermoment?

Tsuki на японски означава "Луна", а на санскрит – "Щастие". Мисля, че комбинацията от двете значения описва идеално вибрациите в това първо мое издание за Мonkeytown, което зададе посоката за Hypermoment.

 

Берлин или Ел Ей? Какво ти даде Лос Анджелис, което Берлин не можеше да ти предложи и обратното?

Всеки от тях има своя магия. В момента, Ел Ей е точното място за мен – намирам се във важен етап на духовно израстване в живота си, а природата на Калифорния е поразителна. Освен това, пред мен се отварят врати, водещи в интересни посоки, като киното, например. Естествено, Берлин си остава страхотното и вечно променящо се място, в което обичам да се връщам – все пак, там имам адски много приятели.

 

Кои са онези моменти, които определиха създаването на албума Hypermoment? И промениха ли те начинът, по който правиш музика?

О, това е много дълга история. Накратко звучи така: 2013 беше ужасна година за мен и животът ме изрита от зоната ми на комфорт, която в продължение на 13 години беше Берлин. Доверих се на интуицията си, на някакви вътрешни усещания и се преместих в Ел Ей без изобщо да познавам някого там, наистина. Беше си абсолютно ход на сляпо и това промени и начинът, по който работя. Сега съм по-малко предпазлив, вече не премислям излишно нещата по хиляда пъти. Нямаше да мога да издам песен като Сare, ако не се бях преместил в Ел Ей.

 


Да, има ли песен от Hypermoment, с която особено се гордееш? Защо?

Мисля, че това именно е Сare – първата песен евър, в която пея. Не съм планирал да пея в албума или изобщо в някоя песен, но една вечер тази мелодия просто изплува в главата ми и поисках да я запазя. Мислех да заменя по-късно вокалите с тези на някой "истински" певец, но осъзнах, че песента си беше завършена, че си има всичко, от което се нуждае и я оставих така, с моите вокали.

 

В Hypermoment работиш с много гест-вокалисти и музиканти като Delhia De France, Julien Marchal, Schwarzmodul, Stephen Henderson... Как избираш с кого искаш да записваш и как протича процеса?

Много внимателно подбирам хората, с които колаборирам, защото в миналото съм си патил от грешни избори ... Просто трябва да харесвам това, което правят и ако интересът е взаимен – ето ти колаборация. Понякога е въпрос на случайни съвпадения, на сходни търсения в саунда, друг път на срещи в soundcloud или по фестивали...

 

Очевидно е, че един музикален продуцент трябва да притежава широк спектър от изразни средства, за да се изразява по-добре, но как тогава постига музикална идентичност? Ти постигнал ли си я и кой е саундът, който я определя?

Да, мисля, че постигнах една характерна хармония между органичното и електронното в продукцията си. Саунд, който притежава soulful елемент, но не е и не се нарича "соул музика". Мисля, има и един такъв емоционален и кинематографичен елемент в музиката, която правя, затова пасва добре и на визуални разкази като в киното, например – доста тракове бяха лицензирани за TV сериали, а наскоро и за филма San Andreas – хем дарк, хем красиво или поне така казват хората, че звучи моята музика, хаха...

 


Кой създаде артуърка на Hypermoment и как, според теб, музика и визия могат да се слеят най-добре – все пак имаш подобен опит с аудиовизуалните експерименти в музикалния филм Unpaved?

Самият аз не съм визуален артист, но мисля доста визуално, когато композирам, така че още тогава в съзнанието ми изниква определена картина и състояния, които искам да изразя. За щастие, досега съм работил все със страхотни визуални артисти, които съм открил за себе си, защото работата им резонира с моята, а има и такива, които са се свързали с мен поради същите причини. Визията за Hypermoment дойде от Микаел Льо Гоф, който работи като програмист за добре известна компания за музикален софтуер, но истинската страст са му визуалните изкуства. Беше направил видео към едно от моите парчета, изпрати ми го, аз му казах, че вече има заснето официално видео за него, но толкова много харесах неговата естетика, че решихме да работим заедно по цялостната визия на Hypermoment – той направи обложката и двата видеоклипа досега, а и за мен беше важно цялата стилистика да бъде подчинена на една идея.

Самият аз правя доста записи на терен или първо записвам звуци от аналогови машини и истински инструменти, които след това обработвам или комбинирам с по-дигитален, по-електронен саунд, но така че да се запази органичния звук, за да имаш усещането за нещо живо, което можеш да пипнеш.

 

 

А начинът, по който Микаел Льо Гоф създаде визуалната страна на Hypermoment е абсолютно подобен на това, което правя със звука – много практичен и аналогов подход, защото образите, които някои хора оприличават на свръхтехнологична анимация, всъщност са постигнати много просто – боя, която се смесва с вода, заснето в изключително едър план с големи макро лещи на бавна скорост. Колкото простичко, толкова и ефектно.

Сега работя с Микаел и по новото аудиовизуално лайв шоу за Hypermoment турнето като част от новия начин за представяне на живо на музиката ми – визия, вокалисти, струнни секции...

 

Според теб, като продуцент, кой е звукът, който влияе най-емоционално върху Човека?

Тишината.

 

А какво намираш все още за вдъхновяващо в дъб музиката? И кой е най-добрият начин да Не прецакаш някое бас парче при продуцирането?

Простотата ме вдъхновява. Басът има нужда от пространство и време, за да диша. Така, че най-добре е да не претрупваш излишно парчето с прекалено много елементи.

 

Нещата, които харесваш и които не понасяш в електронната музика днес са...?

Харесвам креативността на хора, които откриват начини музиката, в който и да е жанр, да звучи все още вълнуващо и вдъхновяващо.

Не харесвам липсата на оригиналност и всичко да звучи като по калъп.

 

Да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Мисля, че вече има толкова много шум около нас, че най-добре е просто да формулираш своето изкуство спокойно и уверено, и с вярата, че ще бъде чуто от точните хора, така че няма нужда да набиваш каквото и да е в очите и ушите на когото и да е.

 

 

 

"Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин... За мен това е истинската сила на изкуството" – тези думи на Франк Зелтенхайм (ръководил екипа алпинисти, "опаковал" Райхстага през 1995) обобщават чудесно онова, което се крие зад монументалните инсталации на творческото дуо Кристо и Жан-Клод. Усещане, което се повтори тази година с Плаващите кейове (първият проект, който Христо Явашев създава сам, след загубата на своята Жан-Клод)... усещане, което говори не толкова за трансформация на видимото, а за промяна на невидимото. Може би, затова италианският журналист от български произход Зорница Кръчмарова решава да събере в книгата си Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (откъс от нея ви очаква по-долу) историята на дуото през сетивата на така нареченото "разширено семейство" на Кристо и Жан-Клод – десет души, с чиято подкрепа двойката реализира визионерските си проекти на четири континента; десет интервюта, които вдигат "опаковката" на монументалните инсталации на Кристо и Жан-Клод, за да стане ясно, че трансформацията е колкото външна, толкова и вътрешна, колкото на обекти, толкова и на хора...

 

 

"Споразумението беше ясно: ние правим теста, а вие решавате в същия ден на кого възлагате работата." Франк Зелтенхайм, навремето трийсетгодишен, любител алпинист, с очевидно ограничена склонност към дипломация, се обръща с тези думи към Жан-Клод, когато тя преценява да отложи избора на техническия екип, на който да възложи опаковането на Райхстага. Става дума за сградата символ на немската история, която артистичният тандем, след двайсет и четири годишна борба за получаване на необходимите разрешения, се готви най-после да трансформира във временно произведение на изкуството. Това се случва през април 1995. Франк, с още десетина приятели, всички алпинисти, току-що приключва пробите на материалите за опаковането на една от фасадите на бивш хангар на съветските военновъздушни сили. Зелтенхайм разказва: "Бяхме във Вернойхен, извън Берлин. Сградата беше избрана от Кристо и Жан-Клод за складиране на всички материали, необходими за опаковането на Райхстага. Тестът трая два дни. Състезавахме се с още един екип алпинисти. Целта беше да покажеш, че можеш както да довършиш една работа, така и да координираш и организираш работата на другите. Реакцията на Жан-Клод? Неочаквана! Обърна се рязко, измери ме от глава до пети и ми каза: "Добре, Зелтенхайм. Ако наемеш поне едно момиче катерачка, работата е твоя". "Сделката е сключена!", отговорих. Така и стана: накрая наехме седем жени от общо деветдесет и пет".

christorei3

Денят е 28 октомври 2015 г., когато се срещам с Франк Зелтенхайм. Минава през Милано, защото отговаря за монтирането в "Плаващите кейове" на езерото Изео. Дълга разпусната коса, изпито тяло, енергично ръкостискане, Франк говори без заобикалки: "Срещата с Кристо и Жан-Клод промени живота ми. По онова време бях безработен, имах две малки деца. След проекта започнах собствен бизнес, отворих "Seilpartner GmbH", а години по-късно и "Seilpartner Windkraft GmbH"." И двете компании, основани заедно с неговия приятел и съдружник Роберт Ятковски, предоставят екипи от алпинисти. Първата – за конструкция, монтиране и поддръжка на промишлени съоръжения с труден достъп по суша и по вода, небостъргачи и инсталации от всякакъв тип; втората – за платформи на вятърни турбини. "Роберт ми спомена за проекта на Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк, родом от тогавашната Източна Германия. "Почти не знаех кои са. Бях чувал нещо около "Чадърите", но само толкова."

 

Двамата приятели и колеги по катерене решават да си опитат късмета. Обаждат се в тогавашния временен офис на артистите близо до Райхстага. Отговаря лично Волфганг Фолц, официалният фотограф на двойката и директор на проекта заедно с Роланд Спекър. "Каза ни да отскочим до там, за да говорим на място", продължава Зелтенхайм и си спомня усещането за моментална симпатия между тях. Днес и двамата са неразделна част от "разширеното семейство" на Кристо и Жан-Клод. "Фолц ни обясни плана за "Опакованият Райхстаг" и ни каза, че ако ни интересува, трябва да преминем през изпитателен тест." Не е ясно дали в двата дни на практическите изпитания във Вернойхен Зелтенхайм и екипът му са наистина най-добрите. Сигурното е, че Зелтенхайм демонстрира много кураж. Той му донася късмет. Пада се именно на него да избере и после да оглави екипа от катерачи и работници, които опаковат Райхстага: общо 215 души, от които 95 алпинисти.

"В ръководния състав бяхме седем, включително Кристо и Жан-Клод", уточнява Франк и си спомня онези кратки, едва петминутни разговори с всеки кандидат. "Нямаше време. Трябваше да започнем предварителните работи. Стотици хора се явиха на подбора. Отговорността беше голяма!"

christorei

Всичко минава добре. С "Опакованият Райхстаг" Кристо и Жан-Клод достигат върха на международната си слава. Донякъде заради значението на тази сграда в съвременната немска история, но не само. Без съмнение Райхстагът е запечатан в съзнанието на самия Кристо, както и на всеки българин, независимо от политическите му убеждения. Причината: през 1933 г. сградата е опожарена и сред подсъдимите е Георги Димитров, тогава член на Коминтерна (Комунистическия интернационал), после министър-председател на вече "съветска" България. На последвалия Лайпцигски процес Димитров доказва своята невинност и спомага да се хвърли сянка върху висши членове на нацистката партия като причинители на пожара на своя парламент. Но какво общо има Кристо? Има. В комунистическа България животът на Димитров се учи наизуст в училищата и епизодът с Райхстага винаги е на първо място. Освен това в центъра на София в продължение на десетилетия изпъква мавзолеят на Димитров с неговото балсамирано тяло вътре, точно както това на Ленин в Москва. Така че, дори и да иска, българинът не може да го забрави. Сградата е затворена едва през 1990 г., след падането на социалистическия режим, после е разрушена през 1999 година. Тленните останки на Димитров са пренесени в Централното софийско гробище.

 

Зелтенхайм продължава: "За опаковането на Райхстага работихме без прекъсване два месеца. Аз, Волфи и Роланд бяхме единствените, които имахме ключове от сградата. Невероятно, нали?".

Очакването е много голямо. Най-сериозното предизвикателство е как да се закрепят и разгърнат правилно седемдесетте гигантски, ръчно шити панела от плат, които покриват фасадите, кулите и покрива на целия Райхстаг, без да се остави никаква "дупка". Общо са използвани 100 000 квадратни метра ситно мрежест плат от полипропилен с алуминиево покритие и 15 600 метра сини въжета, също от пропилен, с диаметър 3,2 сантиметра.

christorei5

Преди истинското опаковане обаче всяка отделна статуя на фасадата е предпазена с метална конструкция, проектирана "по мярка". Целта е да се избегне дори и най-дребната потенциална вреда. На покрива са инсталирани дървени скелета, които позволяват по-лесно и сигурно придвижване на работниците. "В този, както и във всички останали проекти на Кристо и Жан-Клод, вниманието към детайла е маниакално", потвърждава Франк, който впоследствие участва и в следващите инсталации на артистичния тандем. По-конкретно: три години по-късно ръководи екипа от алпинисти, наети за "Опаковани дървета"; през 2005 г. в "Портите" отговаря за терена в северната част на Сентръл Парк, разположен в Харлем; през 2013 г. участва в реализирането на надуваемата творба "Голям въздушен пакет" – най-обемната скулптура, правена някога на закрито, поставена във вътрешността на бивш газометър в Оберхаузен – градче на трийсет километра северно от Дюселдорф; сега е в "Плаващите кейове", а после – кой знае... "Опаковането на Райхстага беше завършено на 24 юни 1995 г. – уточнява Франк. – Резултатът беше наистина впечатляващ."

christorei7

В своята книга "Кристо & Жан-Клод" (изд. "Taschen"), Якоб Баал-Тешува, който е наблюдавал сградата в различни часове на деня и нощта, сравнява творбата със серията от общо трийсет рисунки, направени от Клод Моне на катедралата в Руан, Франция. Майсторът импресионист я "улавя" в различни моменти от деня. Освен това, както вече знаем, самият Кристо по времето на "Обградените острови" ги определя като "моите водни лилии". В крайна сметка над пет милиона души посещават "Опакованият Райхстаг" за двете седмици, докато трае експозицията. Отзвукът в световен мащаб е невероятен. "Никога не съм виждал толкова много хора да прииждат по такъв спокоен начин", казва Зелтенхайм, като говори за "празник на красотата и на любовта". И обобщава: "За мен това е истинската сила на изкуството".

И все пак съпротивата срещу тази творба е огромна. По-голяма от нея е само упоритостта на Кристо и Жан-Клод.

 

 

 

cover-transformatsii   Трансформации. Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод (превод Соня Александрова, 152 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Представянето на книгата и срещата със Зорница Кръчмарова е на 3 ноември в литературен клуб Перото от 19:00

Чистота

Понеделник, 28 Ноември 2016г. 10:10ч.

Семейството винаги е било важен метаморфозен герой в романите на Джонатан Франзен и Чистота (откъс от книгата ви очаква по-долу) не прави изключение – младата Пип Тайлър не познава баща си (но този откъс хвърля малко светлина по въпроса), не знае какво да прави с живота си след колежа и с тайната си любов към женения, с петнайсет години по-възрастен от нея Стивън, но знае, че иска да живее в свят без тайни, без лъжи и с "чисти" отношения между хората. Именно затова Пип заминава за Южна Америка, където работи в организация, която разкрива мръсни държавни и корпоративни тайни и се бори за един "по-чист" свят – кауза чистота или кауза пердута!?

 

 

Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.

С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата "Фридрихщрасе" лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.

На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На "Курфюрстендам" я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване.

clear1

Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб.

Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка. И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:

– Ей, дългокраката!

Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.

– На теб говоря – продължил той. – Колко?

– Моля?

– Колко за нас двамата?

Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.

– Ей, почакай, красавице!

– Върни се!

– Дългокраката! Дългокраката!

Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците... Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.

– Извинения за неразбирателството – извикал шофьорът, след като колата забавила ход и тръгнала успоредно с нея. – Ти си почтено момиче, нали?

– Красиво при това – обадил се другият.

– Този район не е подходящ почтени момичета да вървят сами. Ще те закараме.

– Вали, миличка. Не искаш ли да се скриеш от дъжда?

Клелия продължила, от смущение не поглеждала към тях, ала освен това не била сигурна в себе си, тъй като наистина валяло и тя била много гладна, може би точно така била започнала и майка ѝ, била е момиче като нея, съвсем сама на този свят и само някой мъж можел да ѝ осигури това, от което се нуждаела...

От мрака изплувал силует, вървял към нея по тротоара. Тя спряла, колата също спряла.

– Виждаш ли? – попитал шофьорът. – Не е безопасно да обикаляш тук.

– Хайде, ела – подканил я другият. – Ела с нас.

Мъжът на тротоара не изглеждал внушително, но имал широко, честно лице. Това бил баща ми и дори и в тъмната дъждовна нощ в зловещия Моабит от пръв поглед си личало, че е човек, на когото може да се има доверие. Не мога да си го представя на онази улица другояче, освен с жизнерадостно ужасни дрехи, мокасини L. L. Bean, памучен, подгънат над кокалчето панталон и от онези ризи от 50-те с широка яка. След като огледал ситуацията намръщено, той се обърнал към Клелия на самоук немски:

Entshooldig, fraulein. Con ick dick helfen? Ist allis okay here? Spreckinzee English?

– Малко – отвърнала тя на английски.

– Познавате ли тези мъже? С вас ли са?

След миг колебание майка ми поклатила глава. При което баща ми, който не знаеше какво е страх и освен това смяташе, че ако се държиш разумно и приятелски, другите ще ти отвърнат със същото и че светът ще е по-добро място, ако всички се придържат към това правило, пристъпил към колата и стиснал ръцете на двамата, оповестил на немски, че е Чък Аберант от Денвър, Колорадо, и ги попитал дали живеят в Берлин, или са на посещение като него самия, изслушал с неподправен интерес отговора им и след това им казал да не се тревожат за момичето, той лично щял да се погрижи за безопасността му. Било е изключително малко вероятно някога да ги види отново, но както казваше баща ми, човек никога не знае. Винаги си струва да подхождаш към всеки срещнат така, сякаш може да стане най-добрият ти приятел.

clear3

Майка ми, която на двайсет години вече била видяла с очите си бомбардировките над Йена и пристигането на Червената армия, как съседът лисва нощното си гърне върху майка ѝ, разръфано от кучета труп на дете, потрошаването на пиана за дърва за огрев и създаването на социалистическата работническа държава, твърдеше, че най-смайващото нещо, на което е била свидетел в живота си, е сърдечността, проявена от онзи американец към двамата негодници в колата. Доверчивостта и откритостта му били непонятни за една прусачка.

– Как се казваш? – попитал баща ми, след като останали сами на улицата.

Клелия.

– О, колко красиво име! – възкликнал той. – Страхотно име.

Майка ми се усмихнала щастливо и след това, сигурна, че прилича на точещ лиги тиранозавър, се помъчила да свие устни и да скрие стотиците си зъби, ала това било кауза пердута.

– Наистина ли ти харесва? – попитала тя, усмихвайки се още по-широко.

clear2

Баща ми не казал само две мили думи, по-скоро били десет. Във всеки случай не били много. В задния джоб на панталона си носел карта на Берлин, от онези със специалното нагъване (той си падаше по всякакви нововъведения, обичаше да поощрява изобретателите, задето са търсили начин да подобрят положението на хората), и благодарение на нея отвел майка ми до станцията на метрото пред Зоологическата градина и я черпил с вурст от денонощното павилионче там. На смесица от английски и немски, от която майка ми хващала тук-там по някоя дума, той обяснил, че току-що бил пристигнал в Берлин и от вълнение можел да обикаля по улиците цяла нощ. Бил делегат на Четвъртия световен конгрес на Дружеството за международно разбирателство (което нямало да доживее пети конгрес, тъй като през есента било разконспирирано като комунистическа организация). Бил оставил двете си малки дъщери от първия брак на грижите на сестра си и се качил на самолета за Берлин, като сам си платил билета. Бил се сблъскал с някои разочарования в живота, надявал се да постигне нещо повече от това, да преподава биология в гимназията, но хубавото на учителстването било, че му позволявало по цяло лято да е навън, да обикаля по света, сред природата. Обичал да общува с хора от други страни и да открива общи теми за разговор, в някакъв момент бил учил есперанто. Дъщерите му, на четири и на шест, вече били запалени туристки и когато пораснели, възнамерявал да ги заведе в Тайланд, Танзания, Перу. Животът бил твърде кратък, че да го проспива човек.

 

 

 

cover-chistota   Чистота (превод Владимир Молев, 592 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Хотел БОСФОР

Сряда, 14 Декември 2016г. 22:00ч.

"Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз?" – когато двете берлинчанки Кати Хиршел (собственик на книжарница за криминална литература в Истанбул) и Петра Фогел (известна актриса) се срещат в Истанбул след дълга раздяла, едва ли са си представяли това, което ще им се случи в романа Хотел БОСФОР (откъс от него ви очаква по-долу) на турската писателка Есмахан Айкол. Убийството на немския режисьор, с когото снима Петра я превръща в основен заподозрян, а нейната приятелка Кати в детектив, който (досущ като в романите, които продава) се впуска в разследване с много обрати, мистерии, хумор и отворен финал – да, Есмахан Айкол знае как да подрежда криминални пъзели, но едва ли и саматя тя си е представяла, че започвайки поредица за крими авантюрите на Кати Хиршел (Хотел БОСФОР е дебютния роман в серията), следата ще я отведе до България (срещата с нея е на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе), където ще разказва за живота между Берлин и Истанбул, за крими литературата като страст, за българските ù корени, за предразсъдъците, културните енигми и убийства с международен отзвук (такива зачестиха в Истанбул) и за...

 

 

Беше към края на май, когато Петра ми се обади за втори път.

През това време световноизвестното чудо на Истанбул – пролетта, преминала, докато мигнеш с очи, дори се бе превърнала в лято. А толкова ми се щеше Петра да види истанбулската пролет: да пие чай под сянката на изгубилите свежестта си вековни чинари в градините на великолепните османски дворци, да потръпне от влагата на византийските водохранилища, докато се движи по ухаещите на мимози улици, да запали свещ в някоя църква, докато отвън звучи езанът, да разпусне на топличкото пролетно слънце върху влажната от утринната роса трева, съзерцавайки Атмейданъ, чешмата на джамията "Султан Ахмед", да си похапне артишок в ресторанта на Хаджъ Халил...

– Разрешителните за филма вече можели да бъдат взети – каза Петра.

Турската бюрокрация, също като германската, беше прочута с тромавите си и с прекалено многото документи процедури, така че изобщо не се изненадах от забавянето на разрешителните.

Снимките за филма, планирани за края на април, можеха да почнат в началото на юни. "Изпуснахте пролетта" – си помислих.

По телефона ѝ казах, че ще я посрещна на летището. Хотелът, в който щеше да отседне, бе близо до дома ми и нямаше да има никакъв проблем да се виждаме.

 

Един от най-бавно протеклите в живота ми часове прекарах в непроницаемото заради цигарения дим кафене на летище "Ататюрк", неотдавна разширено, за да се конкурира с атинското като летище stopover. Нека изясня тутакси на онези от вас, които си въобразяват как изпращачите или посрещачите на своите любими същества, понеже били, видите ли, твърде развълнувани, увеличават неимоверно броя на изпушените цигари, че турците изобщо не се нуждаят от повод, за да изпитват необходимост да пушат. Ето защо си беше твърде нормално облакът от цигарен дим в кафенето да предизвиква парене в очите ми и да затруднява моето дишане.

Няма как, присъединих се и аз към превъзхождащото общество на пушачите.

Вълнувах ли се, че след малко ще зърна Петра? Бях ли се затъжила за нея? Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз? В един момент, когато не можех повече да възпирам настъпващата неуместна и ненавременна житейска равносметка, по високоговорителите обявиха, че самолетът, в който се намираше Петра, е кацнал.

boss3

Отишла бях на летището да посрещна Петра, но, според мен, не успях да надмогна безсмислието на блъсканицата: наоколо бе претъпкано с журналисти, дошли да представят пристигналия в Истанбул за снимките филмов екип. Посрещането не продължи дълго. Неколцина охранители се задействаха, за да изведат Петра встрани от тълпата. Както и да е, в този момент тя забеляза как се опитвам да привлека вниманието ѝ с ръкомахания и подскоци и с висок глас нареди на мъжете да ми направят път. След секунди се озовахме една до друга, само че обградени от стената човешка плът и част от охранителите се заеха да ни избутват към изхода.

Не бях взела предвид, че, така или иначе, старата ми приятелка е звезда, а филмовият екип пък не бе взел предвид, че Петра има такава приятелка тъпанарка в Истанбул – тях ги очакваше лимузина. Докато лимото чакаше там, аз не казах: "Я ти им се опъни на тия зверове, аз отивам да си взема колата". Впрочем дори и само да си стоеше до лимото, моето старичко пежо вече щеше да представлява жалка гледка. Накрая мъжете набутаха Петра в автомобила, а аз ѝ извиках, че ще я чакам в хотела. Петра помаха с ръка в знак на съгласие, шофьорът даде газ и те се отдалечиха светкавично.

Докато се движех със скорост, която поради петъчния трафик не би могла да се нарече висока, по крайбрежния път, който щеше да ме отведе от летището до хотела – от едната ми страна Босфора, готвещ се да поеме към Мраморно море, а от другата кварталите на низшата и средната класа, изпълнени с едно от друго по-грозни и високи жилища, – за пръв път от моето пристигане в Истанбул неговата противопоставяща се на бездушността, на усилията за опустошаване безумна красота не докосна душата ми. Мислех за Петра.

Един кратък миг. Изражението на Петра... Сякаш сърцето ѝ е било опустошено, сякаш не бе издържала на живота, сякаш е била сломена... Съществува тъга, която прониква в чертите на човешкото лице; тъга, която се споява с мимиките, която не се забелязва във фотографиите...Никакви кремове, никакви пластични операции не могат да я изличат... Такава една съвсем плътна, тъмна, безнадеждна тъга...

boss

Слънцето бе подхванало да си търси път към своя залез над Златния рог, когато успях да се вместя в трафика на Сарайбурун. Налагаше се да потърся Пелин и да ѝ кажа да не ме чака да затворя книжарницата. Бях излязла с думите, че след малко се връщам, но оттогава бяха изминали часове. Не бях взела предвид трафика в петък привечер. Мърморех си, че истинският истанбулчанин за нищо на света не би попаднал в тоя хаос на трафика. Отбиех ли се до книжарницата, щях да закъснея за хотела на Петра, не се ли отбиех, Пелин напразно щеше да стои там и да ме чака.

Ето, това беше моментът, когато мобилният телефон ставаше необходим, какво ти необходим, крайно необходим. Бих могла да паркирам някъде и да потърся телефонна кабина, но дори и да откриех място за паркиране, беше съмнително, че тук ще открия телефонна кабина. Бях на път да се предам на лудостта, но тъкмо преди тя да ме овладее, ми хрумна гениална мисъл: провикнах се към шофьора на съседната кола, на вид семеен мъж с деца.

– Господине, имате ли мобилен телефон?

Човечецът, естествено, се слиса от въпроса ми. В наши дни дори децата в началното училище имат мобилни телефони, че тази ли няма?

– Трябва много спешно да се обадя, не бях предвидила, че ще има толкова голямо задръстване. Бих ли могла да използвам вашия телефон?

Върнах му телефона, без да съм го изключила, тъй като не успях да го сторя, предложих му да си платя сметката.

– Моля ви се, мадам – каза шофьорът на съседната кола.

И за да ми покаже колко много се е засрамил, прехапа долната си устна, сведе настрани главата си и вдигна нагоре ръце.

– И дума да не става.

 

 

 

cover-hotel-bosphor   Хотел БОСФОР (превод Розия Самуилова, 304 стр, цена 16 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (щанд 315, 10:00 – 20:00) на преференциална цена


Срещата с Есмахан Айкол е в рамките на Софийския международен литературен фестивал, на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе, ет. 2, от 17:00

онлайн