Home / Рубрики / Арт визуал / Списък на статии по етикет: Гърция
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Гърция

ПараболАрт

Понеделник, 29 Април 2013г. 00:00ч.

Кривата, бележеща контрастни гледни точки по едни и същи въпроси в равнината на Балканския полуостров може да приеме доста сложни геометрични форми, а параболата сякаш е най-семплата от тях. Особено сложно става, когато заговорим по балкански за съвременно изкуство, а точно такава е идеята на мобилната и виртуална изложба Parabole, инициирана от ArtUP! платформата на Гьоте институт – да събере различните гледни точки по въпросите на съвременното медийно изкуство в региона (и по-точно от България, Турция и Гърция засега) и да ги представи както във виртуална (чрез специално създадения сайт), така и в съвсем реална, пътуваща изложба, която да се случва всяка година на ротационен принцип в една от трите страни участнички в ArtUP! проекта. След старта в Анкара миналата година, сега дойде време и за малко български ArtUP!.

 

its gone   It's Gone © Станимир Генов / интерактивна анимация / 2013

 

Откриването на Parabole се случи със звуковата инсталация/пърформанс Creatures Ensemble на гъркинята Катерина Ундо като нойз кресчендото от манипулираните ù роботизирани машинки може да мине и за ожесточена дискусия по въпроса какви точно жанрове влизат в категорията медийно изкуство, за да продължи със закачливата интерактивна анимация (ала машина за спомени) на Станимир Генов It's Gone – хитро луупнато видео с криещ се елен в мъглата на планина, който изчезва, ако сензорът, който контролира видеото засече движещ се човек или обект, като те оставя сам пред планина от интерпретации. Играта със скрити образи в мъглата от културни, социални и икономически контрасти продължава с интерактивната инсталация Stereotype-o-rama (колаж на един клик разстояние от клише образи на имиграция, дискриминация, интеграция и други проблеми на глобализацията) на Джан Сунгу, видеото Anatolia (или начина на забраждане в Турция като белег за социален статут) на Синаси Гюнеш, видео инсталацията на Пламен Соломонски Footsteps Memory (или може ли да има обективна памет) и 3-каналната видеоинсталация Невинност и наивност. Нова сграда. Какво още? (или как "израства" духовно съвременния човек) на Аделина Попнеделева.

 

acidable   Acidable © Весела Михайлова & Вероника Крен / саунд пърформанс / 2012

 

Към тази колекция, на 29 април, ще се присъединят два интригуващи проекта – забавния саунд пърформанс Acidable на Весела Михайлова и Вероника Крен (в който сокоизтисквачки се превръщат в диджей миксер, а портокали и лимони в музикални плочи, които изпълняват различни мелодии, в зависимост от киселинността на сока, изстискан от тях) и селекция от видеоарт уъркшопа Zeitraffer / Time-lapse. Видеата, използващи този ефектен начин за манипулиране на време (или иначе казано Time-lapse фотографията) са заснети от Михаела Михайлова, Нора Караламбева, Дилян Бакалски, Райна Тенева, Деница Русева, Миглена Николова, Веселин Бойдев... като се заиграват с еклектика теми от ърбан стереотипи до екзистенц между живота и смъртта в аквариума на собствените ни ограничения.

 

Fish Lab © Михаела Михайлова / Time-lapse видео / 2013

 

Както казахме, Parabole е и пътуваща изложба, така че до 25 юли, на различни локации и по различно време в София, Русе, Пловдив и Варна ще може да видите и инсталации като Haptic City (градска карта с бродирани сензори, които реагират на допир и движение чрез излъчване на звук и светлина) на гъркините Артемис Папагеоргиу и Афродити Псара, 8-каналната видео инсталация A World Between (или животът между радост, тъга, смелост, страх... и смъртта) на Константинос Карамецис и екзистенц инсталацията NOD (човекът в света на машините... или машината в света на човека) на Кандаш Шишман. Останалите точки от балканската арт парабола бележат видеата на Х. МартисJuxtapositions (или как изглежда движението в 3D образ и звук); Ленин (за една статуя и едно фосфоресциращо одеяло) от Гьокчен Дилек Ачай; Body Without Surface (или човешкото общество като облак дим от абстрактни връзки, напрежения и социални проблеми) на Теодорос Ковайос; Switch (или как съществува паралелната реалност) на Неслихан Еркан, а финалната българска точка от ArtUP! кривата поставя видео ремикса Смъртта на велосипедиста (от едноименния испански черно-бял филм от 50-те), с която Коста Тонев се заиграва с идеята колко километраж може да навъртим и докъде да стигнем след смъртта си.

А как ли би изглеждало това вечно движение, изразено с ArtUP! параболата...

 

death of a cyclist   Death Of A Cyclist © Коста Тонев / видео/ 2013

 

Изложбата Parabole е в Гьоте институт, София (16 април – 14 юни 2013), в The Fridge, София (9 – 20 май 2013), в Дом Канети, Русе (18 април – 2 май 2013), в Баня Старинна, Пловдив (24 юни – 6 юли 2013) и в Contemporary Space, Варна (3 – 25 юли 2013)

Гръцко кафе

Неделя, 01 Февруари 2015г. 10:40ч.

"Малките истории рисуват голямата картина на живота" – това добре го знае българката Катерина Хапсали, журналист и писател, чийто дебютен роман Гръцко кафе (два откъса от него ви очакват по-долу) под формата на интимна изповед пред сина ѝ Ахилеас разказва фрагментарно (също като историите, които си споделяме ежедневно) родовата история на своето семейство (смесвайки автобиографично с фикционално), докато рисува голямата картина на всичко онова, което ни събира и ни разделя на Балканите, всичко онова, което ни превръща в дърво с корени за нов живот...

 

 

----------------------------------------

От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.

Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: "Кога засумят сумите, букитеее...". Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.

С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. "Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят "пиу, пиу, пиу". Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.

После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.

Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур...

Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: "Еех, любоф... Огънят не е само топлина. Огънят е компания".

Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.

От онзи 30 май не съм палила камината.

Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни "сега".) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.

Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.

Стресна ме.

– А бе, Мария! – просъсках.

Тя се усмихваше.

– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.

– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че ѝ се сърдя.

Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.

– Хм.

Замислих се.

Не харесвам изтъркани изрази като "народна мъдрост". Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.

– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.

Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...

– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.

Понякога знам, че съм умна.

Както и знам, че много рядко плачеш насън.

Странно, нали?

– Да ти донеса ли още памук? – попита Мария.

Сепнах се. Изведнъж осъзнах, че кръвта от носа ми бе спряла.

– Недей, добре съм – казах ѝ, легнах на пода и затворих очи. И си повторих: Добре съм, наистина. Вече нямам работа, но имам прекрасно дете; не виждам често мъжа си, но той ме обича, или поне така казва, когато изобщо говори; имам най-романтичната къща и макар често да оставам в нея сама, дори сега, ако се изправя и отворя очи, ще видя гледка, която спира дъха. "Еех, любоф – казваше в началото на брака ни Полихронис, – за тая гледка хората резат вени!"

Страшно важно му беше хората, както казваше той, да си режат вените – от възхищение и от завист.

coff

Точно в 18:50 телефонът ми изписука. "Това пък какво е" – надигнах се с неудоволствие. Ципурото ме беше отпуснало, а телефонът прекъсна този толкова дзен момент.

Беше есемес от вуйчо ти, моя брат, този българин с англосаксонски вкус, трийсетгодишния плейбой и интелектуалец. Телевизионна звезда, журналист, актьор по образование, писател по призвание и пияница – само понякога. Любител на Камю и шотовете текила. Накратко, Андрей. Гръцкото ти семейство му казват Андреас. Но те не го споменават много. Твърде хубав е да бъде споменаван току-така. Само жените са хубави, и то преди да са се омъжили. Така смятат в Неос Ставрос.

Есемесът гласеше: "А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб".

Аз не мислех така всъщност. Познавах внезапните му възторзи, още по-внезапните му пропадания и моята неблагодарна роля на въздушна възглавница. Но защото съм кака и защото обичам това прасе, отговорих просто и ясно: "Идвай".

Нямаше как да знам, че 47 минути по-рано един разтреперан работник на твоя баща бил звъннал на моя баща, Борис, твоят български дядо, да съобщи, че татко ти е загинал. Че 43 минути преди въпросния есемес дядо ти звъннал на вуйчо ти с новината, докато той сменял чаршафите на леглото си в декадентската си квартира. Оставил го неоправено, въпросното огромно легло. Не сменил чаршафите, само гаджето. За гаджето му били нужни едва две минути. Леглото отнема повече.

Оттогава вуйчо ти има фобии от незастлани легла.

Нямаше как да се сетя, докато ти се смееше въодушевено насън, а ципурото в ръката ми все повече се затопляше, че 36 минути преди онзи есемес брат ми поръчал такси към дома на родителите ни, твоите български баба и дядо. Не знам как е карал онзи шофьор, но пресекли устремно в час пик истеричната София. Стигнал преди дядо ти и заварил Стела, моята майка, твоята българска баба, да чете нещо в интернет. За нея интернет е новата Библия. Кара я да се чувства особено мъдра, въпреки че никой източник не е потвърден. Тя го посрещнала мило, зарадвано – така както посрещаш хубавия си, бунтарски в рамките на приличието син.

Андрей ѝ казал да седне.

Тя седнала.

Тогава, 13 минути преди да получа съдбовния есемес, влязъл дядо ти, сив като пепел. Погледнал баба ти. Тя още не знаела. И ѝ натъртил:

– Добре ли си седнала?

Сякаш можеш да седиш зле! "Всичко ми мина през главата тогава – каза ми тя по-късно. – Но за Полихронис – не, та той беше вечен!"

Баща ти наистина изглеждаше вечен. И може би беше. До онзи ден.

9 минути преди телефонът ми да изписука на дървения чардак в село Лещен, Родопите – онзи чардак с най-феноменалната гледка към Пирин, заради която все пак не искам хората да си режат вените, – Стела, Борис и Андрей мълчали. Дядо ти не издържал.

– Стига вече, да тръгваме – казал.

– Къде? – твърде неадекватно подхвърлила баба ти.

Такава е тя, твоята българска баба: добър войник, но лош генерал. В мирно време командва. Истинска балканска жена, царица на всекидневието.

Крайностите обаче я плашат. В екстремни моменти властта взема дядо ти.

– Как къде, в Лещен, да стигнем до Катето преди новините – изкомандвал дядо ти, а баба ти станала и се защурала.

6 минути преди вуйчо ти да направи най-значимата и достоверна актьорска роля в живота си, баба ти още се щурала неадекватно между двама от тримата си любими мъже (ти, разбира се, вече имаш значителна преднина). В крайна сметка не взела нито четки за зъби, нито бельо, ами просто навлякла най-официалната си, непрогледно тъмна риза, карирана скучна пола и сако с липсващо копче. (Оттогава имам фобия от липсващи копчета.) Скочила в затворени обувки със среден ток и в този си библиотекарски вид хукнала надолу по стълбите.

– Чудехме се какво да измислим, как да ти кажем, какъв точно етюд да спретнем – няколко часа и три разнородни бутилки по-късно ми каза вуйчо ти. – Накрая решихме, че аз ще съм най-убедителен.

И беше. Роля като за "Оскар". Жалко, че няма да му се случи на кино. Животът винаги изпреварва изкуството, особено седмото.

50 минути след като беше умрял баща ти.

"А бе, сестра ми, тук е ебати депресията. А и нещо ми домъчня. Мисля да дойда към теб."

Ти леко се размърда в количката. Събуждаше се след този толкова дълъг и безкрайно усмихнат следобеден сън.

Аз въздъхнах и отговорих: "Идвай".

 

-----------------------------------------------

И до ден днешен в село Брезница за Рисия се носят легенди. Нищо че е минал век, че и четвърт, откак открили врещящото бебе през топлата зима на 1890-а. Баш на брега на реката, увито в одеяло от вапцана вълна. И синьо, синьо – толкова синьо, че попът не спрял да се кръсти, като му го занесли да му попее. Толкоз мораво бебе в село Брезница не били виждали.

– Те, гъркините, се раждат такива! – отсекъл важно кметът. – А после цял живот са по-черни от нашите булки, нали, даскале?

Даскалът, завърнал се наскоро от школуване в Солун, разперил ръце.

– Знам ли, кмете! Аз много бебета в Солун не видях, тъй да знаеш... По-ялови са май тамошните жени.

– Тъй, тъй! – зарадвал се кметът. – Ясно е значи: малката Хриса е щерка на българка и на грък!

Оповестил шумно откритието си в кръчмата, а после дали бебето на възрастно тихо семейство, дето било загубило дъщеря си преди време от тиф. Цяло село се втурнало да помага: кой ще донесе жито, кой делва кукуруз, надпреварвали се жените да плетат терлици за синята Хриса. Гъркиня, гъркиня, ама нали българска майка я била раждала! А тя порозовяла, заякнала. И след няколко години почнала да бие момчетиите в Брезница.

Само веднъж видели Хриса да плаче – когато заровила майка си, бащата умрял още като била малко дете. Плачела Хриса, нареждала, все едно родна майка погребвала, че и отгоре.

Като покрили ковчега с пръст, избърсала с престилка очите си, дала дребни пари на гробарите и забързала към дома си.

Трябвало да храни кокошките.

Много сербез, много оправна и силна била "гъркинята" Хриса.

– Да знаехме, че такава ще стане, щяхме да я оставим край Струма - така злословели благо стариците, ама не смеели да ѝ се опълчат, щом разпореждала кой да се хване най-отпред на хорото и от коя къща да тръгнат коледарите тая година. Не дай си боже пък някой да откъсне плод от дръвче в нейна ливада – оживявали сякаш дългите ѝ тъмни коси, като змии настръхвали, Хриса вкаменявала с поглед.

– Не жена, а Горгона – казвал вече застарелият даскал. – То, гъркините, са така.

Дребна била твоята прапрабаба Рисия. Дребна, но толкова властна, че никой не забелязвал нейния незначителен ръст. Нашепват легендите, че даже пикаела права, разкрачена – като истински мъж. И че вечер край леглото ѝ танцували караконджули.

Влюбила се в най-красивия мъж в селото, Иван Русия. Как го омаяла Хриса, как приковала изумрудения му поглед, не е ясно. Толкова девойки въздишали след огромните му плещи и кожата му с цвят на лято и мед, пък "гъркинята" си го прибрала у дома, без да пита. На свекърва си казала:

– Не се коси, майко, ама така ще е по-добре. Нали знаеш, че съм проклета.

Три дена не излезли от къщи след сватбата.

Вдовица останала "гъркинята" съвсем млада, едва година след първата нощ с Иван Русия – заклали го в чужда постеля, а Хриса не отронила и сълза. Когато минали четирийсет дена, махнала черната забрадка и излязла на слънце. Седнала на пейката пред дома си, зачоплила замислено семки, заоглеждала се. Умна била Рисия, нямало да се влюби отново.

– Стринке, ееей, стринке! – провикнала се с леко дрезгавия си глас.

– Кажи мари, Хрисо – с нежелание вдигнала глава от плетката една стара леля от другата страна на мегдана.

– Оня, бърливия от Будилци, как му викаха ма, стринке?

– Луд Тоше ли ма?

– Той, той...

Преди да довърши шепата слънчоглед, "гъркинята" знаела кого ще вземе за мъж. Високият, кокалест Луд Тоше от огражденското село Будилци. Немият овчар с най-сините, искрящи очи.

Аз имам погледа му, така твърди майка ми. А може би от време на време ме хваща и лудостта.

Самотник бил Луд Тоше, говорел с овцете си, не с хората. Огромен бил, нямало вход, под който да не се наведе, за да влезе. Десет деца щял да създаде този мъж великан, но всичките дребни, всички като Рисия.

Не продумвал, когато бабите му показвали поредния пищящ вързоп. Само се ухилвал и излизал бързо навън, да разходи голямата радост в гърдите си. Не се задържал в къщата, все имал чувството, че стените ще почнат да го душат. Друго било да имаш за покрив небето.

coff1

Истината е, че човекът се чалнал още като дете. Гледал тогава как турците карат баща му Гямчо да ги прекарва на гръб през река Струма. И бащата на Луд Тоше бил такъв висок, едър, силен мъж. Единственият с такива размери в огражденските села, дето дърветата били малки, дъбовете растели като шубраци, дори овцете мязали на охранени зайци. Малка планина била Огражден, малка планина, която раждала малки дървета и хора. И единственият голям човек – толкоз грамаден, сякаш Огражден решил да се извини за всичките си миниатюрни творби, бил Гямчо.

Прибирал се той със сина си от някакъв събор обратно към село Будилци, когато чул да му викат:

– Ела бе, гяур, ти си грамаден, ще ни прекараш.

Няколко били турците, развеселени били. И те от събора на гяурите идвали, ама не искали да си мокрят краката.

– Айде, по-живо - подканили вцепенения Гямчо. Пуснал той ръката на Тошко, отишъл покорно при тях, погледнал ги от горе надолу.

Яхали го те като муле, мъкнел ги Гямчо от единия до другия бряг с водата до пояс, а един турчин стоял до малкия Тоше с ятаган, опрян на гръкляна. За да не се помайва много-много онзи гяур, бащата.

Оттогава детето почнало да заеква. После отказало да говори. "Бърливясало" – така отсекли стариците на мегдана в Будилци и присъдата им отеквала в ушите на Гямчо дни и нощи наред.

Голям и силен човек бил Гямчо, всичко можел да понесе. Толкова мощ набъбвала понякога в раменете му, че си мислел – ето, и Огражден ще пренесе, ако трябва, като муле на гръб! Но да гледа сина си бърлив – чак толкова силен не бил.

Една нощ не издържал, измъкнал се тихо и решително от постелята и право в турската махала. Не успял да накаже цялата група, само един турчин ранил. Хванали го веднага и право в Солун, в Едикуле. Най-накрая и от Будилци да пратят опасен престъпник, и огражденските паши да се покажат дейни и бдителни! Умрял там, в Бялата кула. И до ден днешен на стената в една от килиите пише "Гямчо".

Пораснал Луд Тоше без баща и каквото не хабил в думи, хабил в действие. Хубаво стадо имал, макар и от огражденски дребни овце, заможен бил, не се страхувал да работи от изгрев до залез. Е, жените не му обръщали много внимание, само прихвали, щом минел с разсеяна крачка и завеяна физиономия.

Но твоята прапрабаба Рисия била умна. И умна, и твърда жена била "гъркинята". Знаела, че е луд Тоше, но и кротък. Че на мравката път прави. Че вземе ли го, с друга няма да го дели. А и двайсетина години бил по-дърт от нея – и да не излезе стока, бързичко щяла да го умори.

Скоро бърливият от Будилци довел овцете си в Брезница. Заживели – ако не в мир, то поне без изненади. По цял ден Хриса навиквала Луд Тоше, все го кълняла, чумосвала. По-скоро по навик, отколкото от омраза. А той не ѝ обръщал внимание, само минавал край масата, вземал по някой залък, погалвал някое дете по главата и пак изчезвал с овцете и мислите си. Никога не вдигнал ръка на Рисия, никога не отвърнал на клетвите. Със страхопочитание гледал той своята люта "гъркиня", със страхопочитание и благодарност. Друга жена не бил имал, а и не му трябвало.

Така се родили десетте дребни деца.

Най-малкият и най-пакостливият бил Христо, бъдещият партиен секретар в миньорския блок. Нямало оправия с това момче – криело се в чувалите с жито или разсипвало мътеницата, изхождало се на праните черги, щипело по-големите от него деца.

А щом проговорило, почнало да преследва вечно киселата Рисия: "Мамо мааа - викало протяжно момчето, - направи ми чорап бе, мамо! Мамо мааааа, ходя бос!".

Но Рисия оправяла селото, тартор била, къде ти време за плетки, и то за десет деца. "Мамо мааа, моля те бе, мамо!"

Почвала "гъркинята" да прави на Христо чорап, колкото да не тича по нея. Изплитала го, той го обувал. А докато изплете другия, от първия оставало само малко прежда отгоре. Отдолу зейвала дупка.

"Никога не съм носел два чорапа едновременно като дете." Така казваше дядо ми, твоят прадядо Христо.

Но не това бил проблемът му.

Родил се той в Брезница, но според канона трябвало да го запише енорийският свещеник в Будилци – така, както били записани останалите девет деца. Добре, ама все не им оставало време на Рисия и Луд Тоше да идат в Будилци, да кажат на попа да запише най-малкото им дете. Минала година, после две, три, четири... Растял Христо некръстен, пък макар и с име.

И изведнъж в Брезница почнали да умират деца. От треска, от малария, в река Струма се удавили две... Най-накрая и една от щерките на Тоше и Хриса си отишла – в съня си, без никой да узнае защо.

Събрал се женският парламент на мегдана, зашушукали стрините, вдигнали се и право в дома на "гъркинята".

– Знаеш ли защо умират децата, Рисийо?

Тя тъкмо кълцала сланина в гъстия боб. Замирисало им на жените, запреглъщали, още по-настървено проточили към "гъркинята" шии.

– Защо?

Защото имаш в къщата дявол, затуй!

Цопнал ножът от ръцете на Хриса във врящия боб, опръскала се тя с манджа, криво ѝ станало.

– Какъв дявол бе, какво казвате?

Ербап била "гъркинята", много ербап, ама за всеки случай приседнала на най-близкото столче. Сърцето ѝ се свило от мрачно предчувствие. Кога друг път са идвали толкоз жени, кога са се осмелявали да нахлуят в дома на лютата Хриса?

Имаш некръстено дете, което е дявол!

Така казали жените. И не тръгвали да си ходят. В лицата им Хриса видяла смърт. Нямало смисъл да се противи. Така и така щели да си отведат Христо. "Няма да плачеш, Рисийо", казала си наум, докато вадела ножа от врящия боб и докато го бършела бавно с парцала. Когато вдигнала тъмни очи към техните, жените отстъпили крачка назад. Пред тях пак стояла "гъркинята", властната Хриса, не майката на обреченото дете.

– Добре, а какво да правим? – попитала хладнокръвно Рисия.

За дявола има само едно място: Пъклото!

Така изсъскала най-дебелата стрина.

Стръвни били жените за смърт, ама никоя не искала да заведе четиригодишния Христо до Пъклото: най-страшната местност до Брезница, цялата в зъбери и ветрове. Казват, че дяволът там точел лиги, загледан в белите тела на момите в един гьол долу край Струма. Затова и тревите станали толкова хлъзгави, не задържали човешки крак. Ако се подхлъзнеш – падаш размазан от камъняците в Струма. Ако се задържиш, вкопчен в някое коренище – ще те открият адските зверове. Никоя овца, попаднала в Пъклото, не се връщала. Какво оставало за едно малко дете.

Сложила още дръвца в огъня Хриса, да се свари докрай бобената яхния. Провряла си път сред жените, излязла навън. Те се спогледали и се изнизали тихомълком след нея.

– Ще вечеряме след час-два - казала тя, гледайки умореното слънце. – Най-добре да свършим работата сега.

Казала това, не показала, че сърцето ѝ бумти в гърлото, аха да изскочи с оглушителен рев навън.

– Коя ще го води? – попитала победоносно Рисия.

Жените смутено запристъпяли от крак на крак, свели очи, занавеждали се, много се оказали развързаните чорапи в Брезница оня ден.

Тогава видели Луд Тоше. Ръфал комат хляб до чешмата, гледал завеяно двете кучета, дето се биели на живот и смърт за подхвърлените трохи. Ратаи имал вече Бърливият от Будилци, не трябвало да тича след наедрелите си овце всеки ден.

– Лудият да го заведе в Пъклото! – зарадвали се жените. – Той, Тошето, няма и да разбере... Ти му кажи точно какво да направи, той те слуша, Рисийо, така ще е най-добре.

Отишла "гъркинята" до мъжа си, повдигнала се на пръсти да му шепне нещо в ухото. Изпуснал хляба Тоше.

С тежка крачка, прегърбен – вече по навик, след толкова удари в сводове и врати, – отишъл до джанката зад църквата. Любимото място на Христо. И да, малкият пак клател крака там, възседнал най-дебелия клон.

Протегнал се Тоше, свалил го леко, макар и с натежало сърце. Повлякъл го към Пъклото за яката на захабената камизолка. Като наближили, го вързал с дебело въже – такова, дето използвал за най-лудите си пръчове, като ги хванели бесните. Така била наредила "гъркинята". После понечил да го бутне надолу – там, дето дяволът точел толкова лиги, че се задържал само вълчият крак.

coff2

И изведнъж Христо се разпищял. Толкова жално и пронизително извисило гласче детето, вперило поглед в зъберите и лакомите сенки под тях, че тая безпомощност надвила Тоше.

Коленичил, развързал сина си.

Нарамил го като агне и тичешком се отправил към попа на Брезница.

Така направил огражденският бърливец Тоше, само той бил с акъла си оня съдбовен ден. Има толкова неща, които е трябвало да се случат, както и да не се случат, само и само на бял свят да се появиш ти...

Попът, вече старче с блуждаещ поглед, тъкмо сгрявал костите си с ракийка. Чул бил какво се случва, макар че отдавна имал навика да се прави на глух.

Връхлетял Луд Тоше с прадядо ти Христо на рамо, стоварил го на миндера, отръскал тежките капки пот от загрижените си вежди.

– Попе, ето, от Пъклото ти го нося! – За пръв път от дете проговорил огражденският овчар. – Измисли нещо, попе, запиши го. Все едно се е родил днес. Моля те, попе!

И седнал тежко на миндера до Христо, дето вече измъквал с ловки движения орехи от един кърпен чувал.

Толкова се сащисал отецът – не всеки ден немите проговарят! – че веднага записал малкия Христо в тая енория. Така цял живот дядо ми щял да е 27-и набор, с четири години умишлено подмладен. Изтърсакът, последният драматичен продукт от сродяването на Брезница и Будилци.

Затворил тефтера попът, прекръстил се без причина, за всеки случай.

– Ще дойдеш дома, нали, попе? – Луд Тоше кършел огромните си мазолести пръсти. – Че тия, жените, ще ни заглозгат като чакали...

– Ще дойда, Тоше, ще дойда – въздъхнал попът. Явно на стари години Господ му пращал най-тежкото изпитание: среща с брезнишките съпруги. – То твоята, синята Хриса, не ще да миряса иначе... Толкоз мораво бебе по Струма не се беше раждало, знаех си аз, че Лукавият я е хвърлил нарочно тука.

Така се появили в дома на Рисия, дето ухаел на боб и шарена сланинка още от другия край на мегдана. Появили се тримата: попът, Лудият и детето, а жените вкупом почнали да се кръстят и да кълнат. Но замрели с разперени ръце в ароматния въздух, щом чули Луд Тоше да говори.

– Ето, кръстен е вече - казал исполинът със сини очи.

Попът поклатил глава. Потвърдил.

Нямало какво да се прави. Разотишли се жените, пък макар и все още с кръвожадни очи. А следващите седмици разкарвали прадядо ти Христо с огромен дървен кръст, провесен на шията – да види Бог, па макар и отвисоко, че дявол в къщата вече няма...

 

 

 

cover-gratsko-kafe   Гръцко кафе (272 стр, цена 15 лв) е в книжарниците

Прелест

Събота, 07 Октомври 2017г. 09:09ч.

"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...

 

 

И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.

 

Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.

Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.

Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.

 

Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.

Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.

 

Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.

После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.

mazzapre1

Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.

 

Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.

mazzapre5

Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.

Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.

– Аз бих си го купил.

Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.

– Бих живял тук.

– И какво ще правиш?

– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.

Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.

 

По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.

– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.

 

Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.

Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.

Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.

– Не спиш ли?

Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.

 

 

 

cover-prelest  Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017


14 октомври – 18:30, Евросинема

17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45

18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl

21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език

онлайн