Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Адам Драйвър
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Адам Драйвър

Мълчание

Сряда, 04 Януари 2017г. 15:15ч.

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

 

 

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

mluk

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

mluk7

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

mluk3

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

 

 

 

cover-mylchanie   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците


Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

Семейни Войни

Четвъртък, 19 Декември 2019г. 18:18ч.

"Кръвта не винаги е най-важна" – когато тези думи прозвучат в епицентъра на Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър вече ще знаеш, че... епичния "финал" на една поколенческа сага се е превърнал в... клишето, което си ти – произведение от гените и произхода ти, умножено по Изборите, които правиш всеки ден... Да, не можеш да избираш Семейството, в което да се появиш, но винаги можеш да избираш как да живееш... или как да гледаш на онази вечната среща между Доброто и Злото... каквато е Животът... каквито са Междузвездните (семейни) войни...

ros1

"Никой не си Отива Завинаги" – помните тази реплика на Скайуокър от Последните джедаи, нали... Е, сега тя е по-ключова и по-буквална от всякога – сбогуването с "нашата принцеса" (както Лукасфилм мило я нарекоха във финалните надписи на Последните джедаи) Лея|Кари Фишър вече се случи, но сега е и кинофакт...

ros6

Не си отиват завинаги и куп емблематични образи, които (подобаващо за "финал") тук се изреждат като в превъртане на "семейни" спомени – Люк/Марк Хамил, Хан/Харисън Форд и гласът на Йода имат какво още да кажат, Δ-Вейдър шлема и разлагащата се Звезда на смъртта говорят повече и без думи, а моментната загуба на C-3PO памет (иронията е, че актьорът Антъни Даниълс е единственият, играл във всички епизоди на сагата) е глътка свеж въздух в атмосферата на прекалена носталгия и сантимент...

ros14

Сантимент като завръщането на Били Дий Уилямс (отново след Завръщането на джедаите) в образа на Ландо Калризиан или като емоциите от прибързаните сбогувания...

ros10

Да, прибързано се сбогувахме с император Палпатин/Иън Макдиърмид, който се обажда от вдън-вселенски Ексагол в търсене на още власт, мракобесие, омраза и... малко инфантилност... Прибързано се "сбогувахме" и с режисьора Джей Джей Ейбрамс (надявахме се да не се завръща след Силата се пробужда)... 

ros12

Ейбрамс взима всичко изградено в Последните джедаи ("Никой не си Отива Завинаги", нали), разпилява новите герои оттам, натъпква тук, като диверсия, с нови и излишни образи (срамежливия дроид D-Oзагадъчната Зори/Кери Ръсел, Джана/Наоми Еки, генерал Прайд/Ричард Грант...)...

ros15

... Заменя Първият Ред с Последният Ред и... превръща една спейс-поколенческа-епопея в интергалактик семеен раздор, при който роднините вече не се понасят и... всяко поколение се обръща срещу предишното...

ros18

Все пак, Ейбрамс е прав за едно – и в Живота, и в Междузвездни войни Семейството е най-важно... така или иначе, Междузвездни войни е семейна сага и като такава Възходът на Скайуокър е моментна (независимо дали добра или лоша) снимка на едно семейство – неслучайно, ще чуваш реплики като "В теб живеят няколко поколения"...

ros17

Да, и в Живота, и в Междузвездни войни не може да избираш Семейството, в което да се родиш, но може да избереш Семейство, с което да живееш – питайте Рей/Дейзи Ридли по въпроса...

ros20

И в Живота, и в Междузвездни войни Семейството е въпрос на протегната ръка (толкова важна в Последните джедаи) – питайте Кайло Рен/Адам Драйвър (на когото му се събират доста семейни драми след Брачна-та история със Скарлет Йохансон) за втория шанс и семплирането (отново от Последните джедаи) на идеята, че "Побеждаваме не като Убиваме това, което Мразим, а като Спасяваме онова, което Обичаме"...

ros21

И в Живота, и в Междузвездни войни наистина "Кръвта не винаги е най-важна"... а Кръвообращението... Онова, което циркулира и постоянно ни връща там, където започва всичко – като във Възходът на Скайуокър...

ros29

Онова, което циркулира и постоянно ни поставя пред Избори – между Добро и Зло, между Светлина и Мрак, между Любов и Омраза, между Гените и Силата...

Изборът е ваш и нека Силата бъде с Изборите, които правите... Бъдете...

ros30

 

Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър е в близката галактика в 3D, IMAX 3D и 4DX кината

онлайн