Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Време
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Време

Време за…

Петък, 27 Май 2016г. 17:17ч.

Тик-так, тик-так... Времето лети, а ти "Не можеш да промениш миналото, но можеш да се поучиш от него" – този лайтмотив във филма Алиса в Огледалния свят красноречиво убеждава, че в авантюрите на Алиса в Страната на чудесата е дошло време за поуки... и за прошка.

 

alice8

Когато Тим Бъртън адаптира иконичните приключения на Алиса в Страната на чудесата беше пределно ясно, че влизаме в свят, който не съществува съвсем точно по правилата на въображението на Луис Карол, затова не е изненада, че 6 години по-късно в продължението Алиса в Огледалния свят Бъртън (сега само като продуцент) и компания са се впуснали в още по-смели промени – темите и героите от Огледалния свят на Карол са запазени тук дотолкова, доколкото да разкажат съвсем нова история, една магична притча за борбата на Човека с Океана на Времето и сърфиращите из него човешки постъпки, избори и грешки – неслучайно Алиса се завръща след дълго плаване по море в Лондон, за да вземе важно решение.

alice9

Заслугата за новия живот (и нови авантюри) на Алиса е на въображението на гения на Дисни сценариите от последните години, а именно Линда Уулвъртън – тя не само умело надгражда работата си по сценария на Алиса в Страната на чудесата (като дори напасва Хроносферично пъзела на двете истории в една обща картинка), но и също като в Господарка на злото използва трикове, които да дават втори шанс на героите, обречени да живеят в капана на вечно повтарящите се действия, избори, грешки и tea time forever от до болка познатия им живот на оригинала. Да, не можеш да промениш историята на Алиса, но можеш да се поучиш от нея.

alice12

И поуки има за всички от сърце – за Алиса/Миа Вашиковска, която за пореден път "любопитно, прелюбопитно" влиза в Страната на чудесата точно преди да вземе важно решение за живота и съдбата си; за Шапкаря/Джони Деп, който (за разлика от мимолетната поява в Огледалния свят на Карол) тук е не само главен герой, но и неговата екзистенц дилема е ключ към историята на самата Алиса, както и причина за киносалонните сълзи в очите на хората, които някога са губили/ще загубят част от семейството си.

alice19

Поука и за Мирана, Бялата кралица/Ан Хатауей, която знае, че не може да промени миналото, но може да се опита да промени сестра си Ирасибет, Червената кралица/Хелена Бонъм Картър, като само с един жест на признание да накара яростния ѝ вик "Искам главата ѝ/ти" да заглъхне в шепота на прошката.

alice28

Поука и за Господин Време (Саша Барън Коен в амплоа сходно до симпатичния му образ в Изобретението на Хюго), с всичките игри на думи, метафори за Време и помощниците Уилкинс и секундите (голямо олé за аниматорите създали техните живописни образи), но най-вече с неговото сърце – Хроносферата, която дава жизнения тик-так на цялата история.

alice26

Поука има и за верните приятели на Алиса като Чеширският котарак, Белият заек, Мартенският заек Такъри, мишката Малимкън, хрътката Баярд, близнаците Туидълдъм и Туидълди (отново великолепни гласови образи на Стивън Фрай, Майкъл Шийн, Пол Уайтхаус, Барабара Уиндзор, Тимъти Спол, Мат Лукас...), които може би ще се вслушат (като всички нас) в пророчеството от Отвъдното на Абсолем/Алън Рикман (мир на праха му): "Всичко е въпрос на Време".

alice32

Въпросът е колко Време е нужно на света, за да осъзнае, че трябва да се поучи от миналото си, за да промени бъдещето си, защото ако възрастните са наясно с гранде последствията, които всяка (и най-дребната) лъжа може да предизвика във Времето, то засега май само Алиса (и Лудият шапкар) знаят кое е редно и кое не, кое е реално и кое не...

alice35


Алиса в Огледалния свят е в 3D, IMAX 3D и 4DX кината

Древна светлина

Четвъртък, 06 Април 2017г. 17:00ч.

Първата любов не се забравя, така сме чували, но "Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции." – така твърди ирландският писател Джон Банвил в романа Древна светлина (откъс от него ви очаква по-долу), в който на фокус е "вътрешното обзавеждане" на театралния актьор Алекс Клийв. Неочаквана покана за главната роля във филм и опит за самоубийство на снимачната площадка запращат Алекс в центрофугата на спомените – спомени за първата и (вероятно) единствена любов с майката на най-добрия му приятел; спомени за непрежалимата, нелепа смърт на единствената му дъщеря... спомени, които се отразяват като ехо в стените на "вътрешното обзавеждане" в дома на нашия живот.

 

 

ГОСПОЖА ГРЕЙ И АЗ имахме нашата първа – как да я нарека? Нашата първа среща? Това май звучи твърде интимно и прибързано – тъй като в края на краищата не беше лична среща, – но в същото време и твърде прозаично. Както и да звучи, случи се през един акварелен априлски ден с пориви на вятър и дъжд и с огромно, измито небе. Да, още един април; в известен смисъл всичко в тази история става винаги през април. Аз бях неопитно петнайсетгодишно момче, а госпожа Грей – омъжена жена в зрелостта на своите трийсет и няколко години. В нашия град, така си мисля, никога не е имало подобна връзка, въпреки че сигурно греша, тъй като няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко. Градът дълго време не научи нищо и можеше да продължи да не знае, ако не бяха мръснишката постъпка на едно дрънкало и гръмогласният шум, който вдигна. Но ето какво си спомням, какво е останало у мен.

Колебая се, притеснявам се, сякаш целомъдреното минало ме подръпва за ръкава, за да ми попречи. Все пак лекият флирт – да, това е думата! – от онзи ден се оказа детска игра в сравнение с онова, което щеше да последва.

 

Както и да е, започвам. Божичко, чувствам се отново на петнайсет. Не беше събота, със сигурност не беше и неделя, значи, трябва да е било или почивен ден, или някакъв празник – може би Денят на свети Приап, – но във всеки случай не бяхме на училище и аз се бях отбил в къщата да извикам Били. Имахме план да се запилеем нанякъде, да правим нещо. На малкия, покрит с дребен чакъл площад, където живееше семейство Грей, черешовите дръвчета се поклащаха от вятъра и къдрави цветчета се търкаляха по тротоара като безброй бледорозови перца, изпопадали от дамска боа. Препускащите облаци, опушеносиви или като разтопено сребро, имаха големи пробойни, през които проблясваше синевата на влажното небе, малки неспокойни птички се стрелкаха насам-натам или пък стояха строени в гъсти редици, накацали по билата на различни покриви, чоплеха перата си и не спираха да вдигат врява с тяхното чуруликане и писукане. Били ме покани да вляза. Не беше готов, както винаги. Беше се облякъл наполовина с риза и пуловер, но надолу все още беше по раираната си пижама и бос; лъхна ме спарената миризма на измачкано, неоправено легло. Поведе ме нагоре към гостната.

В онези дни, когато никой друг освен само най-богатите можеха да си позволят централно отопление, къщите ни през пролетни сутрини като тази излъчваха специална студенина, която придаваше особена, сякаш лакирана острота на всичко, сякаш за една нощ въздухът се беше превърнал във водно стъкло. Били отиде да се дооблече, а аз останах да стърча по средата на стаята като едно нищо, сякаш не бях аз. Има моменти като този, когато човек придобива някаква неутралност, така да се каже, нищо не го интересува, често нищо и не забелязва, сякаш изобщо не съществува, поне в екзистенциалния смисъл на думата. Настроението ми тази сутрин обаче не беше на подобно отсъствие, или поне не съвсем, а по-скоро на пасивна наблюдателност, както смятам сега: състояние на не докрай осъзнато очакване. Тук продълговатите прозорци с метални рамки, целите сияние и небе, блестяха твърде ярко, за да задържат погледа ми, затова извърнах глава и очите ми започнаха да блуждаят нехайно из стаята.

Колко бързо се изпълват със знамения предметите в стаи, които не са наши: тапицираното с басма кресло сякаш се стегна, готово да тръгне сърдито на четирите си крака; лампионът не помръдваше, само криеше лицето си под шапка като на индийско кули; пианиното, капакът му посивял от девствен слой прах, се беше облегнало на стената с небрежен и враждебен вид, като голям и тромав домашен любимец, който семейството отдавна е престанало да обича. Отвън съвсем ясно чувах онези похотливи птички, които подсвиркваха като подир момиче. Започнах да усещам нещо неясно, нещо трепетливо от едната ми страна, сякаш слаб лъч светлина се целеше в мен или топъл дъх едва-едва бръсна бузата ми. Хвърлих бърз поглед към вратата, но там нямаше никого. А преди малко дали пак нямаше? Не прозвуча ли пронизителен заглъхващ смях, от който дочух само остатъчни нотки?

 

Рязко се приближих до вратата. Коридорът отвън беше празен, но ми се стори, че долових следа от нечие присъствие, една гънка във въздуха, където преди миг някой е стоял. От Били – ни вест, ни кост. Нямаше да се учудя, ако отново се бе върнал в леглото да си доспи.

Престраших се и тръгнах по коридора, килимът – какъв цвят, какъв цвят имаше? – приглуши стъпките ми; не знаех къде отивам, нито какво търся. Вятърът шептеше в комините. Как само светът си говори сам, мечтателно и потайно! Една врата стоеше наполовина открехната, не я бях забелязал, преди почти да я отмина. Ето ме, виждам се как поглеждам встрани и назад и всичко изведнъж забавя ход с нещо като залитане, последвано от тъп удар.

Килимът, сега си спомних, беше бледосин или синьосивкав, продълговат, от онези, на които май им викаха пътека, а дъските отстрани бяха лакирани в неприятен тъмен нюанс на кафявото и лъщяха като сдъвкан, лепкав карамел. Вижте как нещата изплуват, всевъзможни неща, когато човек се съсредоточи.

Но Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции. Убеден съм, че това, към което надникнах през отворената врата, беше баня, защото съвсем ясно си спомням студения блясък на порцелан и цинк, но на практика онова, което погледът ми улови, беше огледало, от онези, които навремето често се срещаха над тоалетните масички в женските спални: с извит като дъга горен край, с две странични крила и дори – това възможно ли е? – малки триъгълни "уши" над крилата, които седналата пред тоалетката дама би могла да намести под такъв ъгъл, че да се вижда как изглежда отгоре. Още по-смущаващо се оказа едно друго огледало, в цял ръст, закрепено от външната страна на вратата, която се отваряше навътре, и именно в него видях отразена стаята, по средата с тоалетката, или каквото е било, със собственото си огледало, или по-правилно е да кажа огледала. Следователно излиза, че онова, което съзерцавах, не беше гледка от баня или спалня, а техни отражения, както и самата госпожа Грей не беше отражение, а отражение на отражението.

kino

Бъдете търпеливи с мен, докато минавам през този кристален лабиринт. Стоя там, заковал съм се на място, зазяпан под ъгъл в огледалото в цял ръст, закрепено, колкото и да е невероятно, от външната страна на вратата, която стоеше отворена навътре. В първия миг не осъзнах какво точно виждам. До този момент единственото тяло, което бях наблюдавал отблизо, беше собственото ми, но дори и с този мой реално съществуващ обект не бях в особено интимни отношения. Не съм никак сигурен как по-точно съм очаквал да изглежда една жена без дрехи. Съмнявам се и дали някога съм зяпал превъзбудено репродукции на стари картини, дали съм точил лиги по розовите бедра на натруфена дама у старите майстори, която се съпротивява на фавн, или по класическа матрона, възкачена на трона си сред пищно великолепие и заобиколена – според сполучливото определение на мадам Жофрен – от фрикасе от деца, но знаех, че дори и най-голата от тези излъчващи здраве фигури, с техните напращели гърди, със съвършено обезкосмени и гладки венерини хълмове, съвсем не дава реална представа за жената в естествения ѝ вид. В училище от време на време се появяваше стара пощенска картичка и поемаше от една опипваща се под чина ръка към друга, но най-често дагеротипните кокотки, които показваха голите си цици, бяха зацапани с пръстови отпечатъци и филигран от бели гънки. Всъщност моят идеал за зряла жена беше дамата на Кайзър Бондър – висока един фут, изрязана от картон красавица, подпряна на щанда за трикотаж в магазина за галантерийни стоки на госпожица Дарси, който се намира в близкия край на Мейн Стрийт, облечена в светлолилава рокля, под която вълнуващо и целомъдрено се подава краят на фуста над чифт красиви и невероятно дълги крака, покрити с найлонови чорапи с плътност петнайсет процента, стройна и изискана, която нахлуваше властно в многобройните ми нощни фантазии.

Коя простосмъртна жена би могла да се мери с подобно присъствие, с такава величествена самоувереност?

 

 

 

cover-drevna-svetlina   Древна светлина (превод Иглика Василева, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Уловеното време | Андрей Тарковски

Четвъртък, 04 Април 2019г. 14:14ч.

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн