Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Деян Донков
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Деян Донков

#Докога, Богомили…

Петък, 09 Октомври 2015г. 06:06ч.

Има няколко причини един текст да остане в съзнанието на няколко поколения, но когато е даден нов сценичен живот на писаната от Стефан Цанев преди близо 50 години пиеса Процесът срещу богомилите, то въпросът не е доколко (ако въобще) е актуална днес, а по-скоро дали човекът не е обречен да живее (и да се върти) в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си признае това и тези няколко реплики от Процесът против богомилите може и да дадат няколко отговора...

 

 

Човек за цар не става – то това е ясно, независимо дали гледаш скалъпения процес против богомилите на цар Борил през Средновековието или още по-скалъпените изборни дискусии на съвременните ни политици днес – все пак, борбата за Власт и Страхът да не я загубиш винаги са били генетично свързани през вековете. И ако днес всеки човек може открито да играе контра срещу властта във всичките ѝ форми (дори да изпее протеста си на площада под формата на хип-хоп речитатив върху индъстриъл бийт като трите черни демона в пиесата тук), то това дали е достатъчно, за да спечели мача на независимостта и справедливостта?!

bogomil

От миналата година насам, режисьорът Маргарита Младенова се опитва да подреди като пъзел пълната картина на съвременното ни общество – първо бяха социалните измерения в опита за документален театър Самолетът закъснява, сега на ред е политическия театър, но и в двата случая сякаш се стига само до сверяване (ала вярно с оригинала) на фактите и странно доволство от това, че вече можеш открито да заявяваш позицията и протеста си. Но картинката е вярна – все пак, българският народ винаги е обичал само да сочи с пръст кое не става, но не и да предлага път за промяна... Въпросът е дали си спомня, че живее именно в това, което е сочил с пръст, че не става?

bogomil3


Този народ не заслужава да бъде управляван – любимата реплика на цар Борил (Деян Донков) и неговите наследници чак до Бойко Борисов. Да, пиесата на Стефан Цанев е изградена като постоянно повтарящо се дежа вю от неслучайните прилики между процесите (от различни епохи), които се въртят като едно цяло в спиралата на непроменливата човешка същност – от Цариградския събор срещу богомилското движение (в свидетелство на Ана Комнина/ Сава Драгунчев), през беседите против богомилите по времето на цар Петър от Презвитер Козма (Христо Петков) и Търновския съд на цар Борил сто години по-късно до актуалната политическа реалност...

bogomil10

"Същото, все същото", както обобщава Палачът (Пламен Пеев), важен персонаж с важни реплики ("да си чувал някога палач да е бил обезглавен") – истинско олицетворение на българския народ, който предпочита да си запази главата, а не принципите и идеалите. Също като Богомилът превърнал се в Инквизитор, избиващ "еретици", също като Отцепникът, симпатизиращ първо на богомилите, а после превърнал се в пръв приятел и съветник в свитата на Царя/Бойко Борисов – все български герои от един народ, който се нагажда според ситуацията, който обича да е със силните на деня, да прилича на тях, докато самият той не се превърне в гротеска на Властта, срещу която преди това е протестирал.

bogomil6


Убихме девет царя, десетият дойде – да, темата за двойниците на цар Борил през вековете е централна в пиесата на Стефан Цанев, но усещането за дежа вю се засилва и материализира най-силно чрез епичната сценография на Никола Тороманов (с когото Маргарита Младенова работи и в Самолетът закъснява) – спираловидните ѝ форми направо крещят идеята, че човек се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди, където, като в омагьосан кръг, повтаря все същите грешки, все същите избори, все същите истории... без дори да си спомня, че вече ги е изживял. Бориловците следват един след друг, защото и народът, като Управляващият го, не се променя въобще.

bogomil8


Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич! – днес в България няма нито цар, нито държава, няма и Църква, с която някой да се съобразява, няма и ограничения в свободата на изразяване, но няма и хора, които да знаят смисъла и стойността на думите, които използват, камо ли да разберат що е обич, така че думите на водача на богомилското движение поп Стефан (Иван Бърнев) изглеждат напълно постижими. Но няма и богомили. Няма кой да бъде морален и духовен коректив, защото няма нито морал, нито дух. Няма и сляпа пророчица (Стефания Колева), която да знае какъв ще бъде края на Властта. Но има насилие, колкото щеш и Власт, която въобще не се страхува от богомили.

bogomil18


Докога нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват? Докога ще произнасят говорения жестоки и ще хвалят всички, които правят беззаконие? – #Докога ли?! Ами, докато Народът не започне да помни, за да не повтаря грешките, допускани в миналото. Докато Народът не промени приоритетите, интересите и нуждите си, докато не промени себе си, няма как да промени и Властта.

bogomil14


И нова песен да запеете, ние три пъти по-силно ще я пеем – светът винаги се е делил, дели се и ще продължава да се дели на управлявани и управляващи. Все пак, едните не могат да съществуват без да ги има другите, затова и проблемът с Властта е като проблемът с Историята – тя се определя от този, който я пише, но се нуждае от някого, който да я чете и да я помни, за да се случи. Най-важното е този някой как я чете и как я помни, независимо кой как я е написал. А вие как ще запомните Процесът против богомилите?

 

bogomil22

 

Процесът против богомилите е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 4 май и 16 юни

Карък да се наричам…

Четвъртък, 31 Март 2016г. 21:30ч.

"Каръкът, пичове, е болест... неизличима..." казва Коко (Ованес Торосян) в третия филм като режисьор на Ивайло Христов Каръци, но киното (като животът) също е болест, почти толкова неизличима, колкото интересът на Ивайло Христов към аутсайдерите в родната декаденс картинка. Също като Емигранти (заснет в комбина с Людмил Тодоров) и Стъпки в пясъка, Каръци добавя щрихи към трагикомичния портрет на нормалния Човек, търсещ нормален живот в ненормална страна, на границата между смеха, гнева, тъгата и абсурда, защото просто така-тука се е родил... и ще продължи да се ражда.

loser2 Историята на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) е като шарена хроника на сивото българско ежедневие, която се случва ежесекундно в не един и два български града, в не едно и две български семейства – история на двама млади, които си мислят, че са изоставени на произвола на лошата карма, докато търсят своето място под слънцето на абсурда и своя път, колкото може по-различен от този на своите "изгубени" родители (Елена с майка-алкохоле, а Коко с нелепи скайп срещи с работещите в чужбина родители).

loser15

Събира ги не толкова голямата Любов, колкото непримиримостта към каръшката действителност, колкото верните приятели със свежи прозрения като Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин) или като малкото екзистенц депресе, което "не обича да му е весело, защото така се е родило" (перлата на филма е тя)... Събира ги и брилянтния усет за ритъм и абсурдни ситуации на Ивайло Христов и оператора Емил Христов.

loser14

Да, Ивайло Христов и Емил Христов имат солиден опит в киното (да не забравяме, че освен оператор на безчет филми, Емил направи и силен режисьорски дебют с Цветът на хамелеона), така че двамата вече идеално знаят не един и два трика за постигане на перфектния ритъм в разказването на смешно-тъжни (като живота) киноистории. А комичното, повече от всичко друго, е въпрос на ритъм.

loser17

Онзи ритъм като в златните български комедии от 80-те – неслучайно доста от героите в Каръци носят собствените имена на актьорите, които ги играят, също като в детските класики на братя Мормареви или в Оркестър без име, например (а и тук си има оркестър, но с име – Кислород).

loser19

Онзи ритъм, който се гради (не без помощта на умел монтаж като на Тома Вашаров тук) на добре намерени второстепенни образи и епизодични персонажи, защото именно те правят картинката жива и вярна с оригинала на действителността – образите на малката "аре чао" приятелка по неволя на Елена; на готовите на "всичко за Коко" Пацо и Гошо (и лекуващата всяка депресия негова братовчедка);

loser24

... на пънкаръшката банда Кислород (начело с Деян Донков), на техния живописен импресарио (Ненчо Илчев) и мистериозната им фенка за неидентифицирани срещи от третия вид; на училищния директор в екзистенц криза на справедливостта (Стоян Алексиев), на колоритната баба на Коко и учителят по физическо, подгонил Коко в името на житейска поука, безкрайна като маратона... – всички те дават на историята колорит, ритъм и автентичност, от които българските филми имат нужда, за да коментират родната монохромна картинка без да размахват наставнически пръст или да използват лозунги от типа: "Каръците са хора, които живеят в България".

loser26

Всъщност, каръци ли са Елена и Коко? Или просто хора с излъгани очаквания, с излъгани мечти. Като всички нас. Хора, на които им е писнало да се срещат ежедневно с неща, които се представят за това, което не са. Като пънк бандата Кислород – еманация на всичко случващо се в България и символ на нелепостта, на фалша, на ширещите се публични лъжи, на самозалъгването, на претенцията, че си това, което не си...

loser34

Затова, може би, неслучайно и най-малкият, и най-необремененият от родната мила картинка герой в Каръци е носител иа мъдростта във филма. Затова, съвсем неслучайно, именно с негов кадър е поставен и страхотния финал на филма.

loser36

Защото може и просто така-тука да сме се родили, но винаги можем да изберем и нов път напред... Както казва Коко: "Можем, аре на бас".

Та така, мили мои каръци... Аре, Чао!

 


Каръци са в кината

онлайн