Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Елена Телбис
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Елена Телбис

Based On A True Story

Четвъртък, 19 Декември 2013г. 22:03ч.

"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.

 

hercul4   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.

 

hercul2    Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.

hercul6   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.

hercul10a   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.

nared2   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.

 

nared8    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.

nared4   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);

hercul16   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);

nared10   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...

nared11    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"

И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".

hercul18   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.

 


hercul10

Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни 



nared7

Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни

 

Другият наш възможен живот

Вторник, 28 Октомври 2014г. 23:00ч.

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

 

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

kakiskash4

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

kakiskash1

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

kakiskash2

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

kakiskash7

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

kakiskash6

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

kakiskash3


Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

Заекът на Доброто

Събота, 06 Юни 2015г. 16:16ч.

Животът е всичко онова, което се случва, докато (мислим, че) правим избори – можеше и така да звучи лайтмотива в пиесата Добри хора на американския драматург (и носител на Пулицър) Дейвид Линдзи-Абер, защото както той, така и главната му героиня Марги Уолш (Параскева Джукелова), е наясно, че изборите в живота са неведома магия, при която не знаеш откъде може да изскочи заека на Доброто... или на Злото.

 

dobri

Историята на Марги Уолш звучи като до болка познат (и безкраен) български сериал – обречена на олющен (от лоши обстоятелства) живот без право на замяна в беден квартал; разпъната на кръст между работа за свързване на двата края и самостоятелните грижи за преждевременно родената (и умствено изостанала) своя дъщеря Джойс; упреквана от външните хора, че се е превърнала в озлобена, цинична, груба и вулгарна жена, а обявявана от най-близките ѝ приятелки Джийн и Доти (страхотно комедийния тандем на Вяра Табакова и Жорета Николова) за "добра душа", която трябва да отвръща на злините, причинени ѝ от другите хора със същото; живееща повече в спомените на миналото (обещаващо ѝ избори за по-добро бъдеще), отколкото в настоящето...

dobri2

Единственият и верен спътник в живота на Марги е... абсурдът – като това да бъде уволнена от работата си в бинго залата от сина на своя близка приятелка; като това да търси работа на всяка цена от бившия си любовник Майк Дилън (Иван Юруков), избягал от призраците на квартала и превърнал се във високоплатен лекар; като това да намери финансова помощ и съчувствие от човека, от когото най-малко очаква; като това, че самата Марги не вярва в правото си на избори за нейно добро...

dobri6

Всъщност, Дейвид Линдзи-Абер умее много добре да намира именно онези тънки моменти, онези малки избори, които превръщат живота в абсурд на ръба между доброто и злото. Неслучайно историята на Добри хора се движи в динамиката и ритъма на ситком сериал, което я доближава максимално близо до ежедневието, също както неговата наградена с Пулицър (и адаптирана в едноименен филм) пиеса Заешка дупка се доближава до абсурдите в човешката душа.

Неслучайно колкото Линдзи-Абер описва (ала ироничните расови и социални закачки на Мартин Макдона) битие проблемите на средната класа в Америка (и по-специално в бедняшките квартали на южен Бостън), толкова пред очите изплуват абсурдните радости и неволи на съвременна България.

dobri7

Неслучайно колкото бингото е типично американско забавление, толкова тук то е метафора за българина, който все чака някой да му каже числата на късмета, все чака да удари бингото, все чака отнякъде да изскочи заека на доброто и да подреди живота му пълен със злоба, цинизъм, грубост и вулгарност.

Именно картината на съвременна България успяват да подредят добре на сцената и режисьорът Николай Поляков, и сценографът Огняна Серафимова (с минимъл декори в контраст с работата ѝ по Квартет на Явор Гърдев), и актьорите, които карат (с много хумор и ирония) една американска пиеса да говори наистина на български.

dobri11

Защото и у нас има герои осъдени на правилни/грешни избори до живот без право на замяна като Марги (ролята на Параскева Джукелова съвсем леко се доближава до нейната поддържаща в Съдилището, за която получи и филмова награда); защото и у нас е пълно с невзрачни хора като Стиви (Зафир Раджаб), с малки радости и мечти да уцелят числата на късмета или да хванат за ушите заека на доброто бъдеще; защото и у нас има искрени и комични душици като Доти и Джийн, които винаги са готови със съвет (и празни думи) как другите да подредят живота си; защото и у нас са в изобилие двойки като Майк и Кейт (Елена Телбис), които зад лъскавата фасада на успеха крият призраци от миналото си, чувството си за вина и собствените си комплекси и провали; защото и у нас се питаме колко дълбока е заешката дупка на абсурда и какво означава да живеем като добри хора в нея...

dobri14

 

Защото ако Марги казва на Майк, че "може да изкараш момчето от квартала, но квартала от момчето – Не", то и ние може да изкараме българина от България, но България от българина – Не. За добро или за зло.

 

dobri12


Добри хора е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 24 април, 15 май и 28 юни

Карък да се наричам…

Четвъртък, 31 Март 2016г. 21:30ч.

"Каръкът, пичове, е болест... неизличима..." казва Коко (Ованес Торосян) в третия филм като режисьор на Ивайло Христов Каръци, но киното (като животът) също е болест, почти толкова неизличима, колкото интересът на Ивайло Христов към аутсайдерите в родната декаденс картинка. Също като Емигранти (заснет в комбина с Людмил Тодоров) и Стъпки в пясъка, Каръци добавя щрихи към трагикомичния портрет на нормалния Човек, търсещ нормален живот в ненормална страна, на границата между смеха, гнева, тъгата и абсурда, защото просто така-тука се е родил... и ще продължи да се ражда.

loser2 Историята на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) е като шарена хроника на сивото българско ежедневие, която се случва ежесекундно в не един и два български града, в не едно и две български семейства – история на двама млади, които си мислят, че са изоставени на произвола на лошата карма, докато търсят своето място под слънцето на абсурда и своя път, колкото може по-различен от този на своите "изгубени" родители (Елена с майка-алкохоле, а Коко с нелепи скайп срещи с работещите в чужбина родители).

loser15

Събира ги не толкова голямата Любов, колкото непримиримостта към каръшката действителност, колкото верните приятели със свежи прозрения като Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин) или като малкото екзистенц депресе, което "не обича да му е весело, защото така се е родило" (перлата на филма е тя)... Събира ги и брилянтния усет за ритъм и абсурдни ситуации на Ивайло Христов и оператора Емил Христов.

loser14

Да, Ивайло Христов и Емил Христов имат солиден опит в киното (да не забравяме, че освен оператор на безчет филми, Емил направи и силен режисьорски дебют с Цветът на хамелеона), така че двамата вече идеално знаят не един и два трика за постигане на перфектния ритъм в разказването на смешно-тъжни (като живота) киноистории. А комичното, повече от всичко друго, е въпрос на ритъм.

loser17

Онзи ритъм като в златните български комедии от 80-те – неслучайно доста от героите в Каръци носят собствените имена на актьорите, които ги играят, също като в детските класики на братя Мормареви или в Оркестър без име, например (а и тук си има оркестър, но с име – Кислород).

loser19

Онзи ритъм, който се гради (не без помощта на умел монтаж като на Тома Вашаров тук) на добре намерени второстепенни образи и епизодични персонажи, защото именно те правят картинката жива и вярна с оригинала на действителността – образите на малката "аре чао" приятелка по неволя на Елена; на готовите на "всичко за Коко" Пацо и Гошо (и лекуващата всяка депресия негова братовчедка);

loser24

... на пънкаръшката банда Кислород (начело с Деян Донков), на техния живописен импресарио (Ненчо Илчев) и мистериозната им фенка за неидентифицирани срещи от третия вид; на училищния директор в екзистенц криза на справедливостта (Стоян Алексиев), на колоритната баба на Коко и учителят по физическо, подгонил Коко в името на житейска поука, безкрайна като маратона... – всички те дават на историята колорит, ритъм и автентичност, от които българските филми имат нужда, за да коментират родната монохромна картинка без да размахват наставнически пръст или да използват лозунги от типа: "Каръците са хора, които живеят в България".

loser26

Всъщност, каръци ли са Елена и Коко? Или просто хора с излъгани очаквания, с излъгани мечти. Като всички нас. Хора, на които им е писнало да се срещат ежедневно с неща, които се представят за това, което не са. Като пънк бандата Кислород – еманация на всичко случващо се в България и символ на нелепостта, на фалша, на ширещите се публични лъжи, на самозалъгването, на претенцията, че си това, което не си...

loser34

Затова, може би, неслучайно и най-малкият, и най-необремененият от родната мила картинка герой в Каръци е носител иа мъдростта във филма. Затова, съвсем неслучайно, именно с негов кадър е поставен и страхотния финал на филма.

loser36

Защото може и просто така-тука да сме се родили, но винаги можем да изберем и нов път напред... Както казва Коко: "Можем, аре на бас".

Та така, мили мои каръци... Аре, Чао!

 


Каръци са в кината

онлайн