Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Крум Родригес
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Крум Родригес

Операция Х

Сряда, 03 Април 2013г. 13:52ч.

Въпрос на онаниране ли са българските филми? И колко стъпки делят мастурбацията от епилепсията (а.к.а "болестта на гениите")?

Началото на режисьорския дебют на мастер оператора Емил Христов в Цветът на хамелеона залепя за екрана – комедийните размисли и страсти около онанирането в соц тоналността на Мъжът и жената интимно (или в стила на списание Космос) идват с летящ старт като знак, че тегавата тема по сагата соц/досиета/Държавна сигурност/шпионаж този път ще бъде тънко прокарана с хитра ирония, остра сатира и умело жонглиране с клише асоциации. Нещо, което подсказва, че това е от онези крайно редки нови български филми, които владеят тънката част – а именно, да казват много сериозни неща с лек и забавен тон, но без да прекаляват с дебелашки хумор и първосигналност.

hameleon25

Досие ХБатко Филипов Стаменов (заслужилия брит дипломата си за народен артист Рушен Видинлиев) е обикновен сирак (с нездраво влечение към онанирането и списание Космос), прясно освободен от военна служба по здравословни причини (все пак епилепсията е на една стъпка разстояние от мастурбацията според вещото лекарско тяло Николай Урумов), докато самотно отгледалата го леля (Светлана Янчева) му признава, на смъртното си легло, че е негова майка, малко преди да отнесе девствената си тайна и истината за произхода на Батко в гроба.

hameleon22

Останал пълен сирак, като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл, на хоризонта пред Батко изгряват студенството и тайнственият агент Чисти ръце (а.к.а Руси Чанев в акция), който е по-наясно с миналото на Батко от него самия и му предлага светлото бъдеще на самотен шпионин, който да слухти какви ги върши "будната студентска младеж" и по-специално кръга от политически мамини синчета и дъщери Спекула (страхотни второстепенни роли на Леонид Йовчев, Самуел Финци, Йорданка Йовева и Касиел Ноа Ашер), които се сбират на тайни обсъждания на псевдофилософския роман Цинкограф (оригиналното заглавие на книгата на Владислав Тодоров, по която е сниман филма) – утопична история за фетиш агент, който през деня работи като печатар в Кралската цинкография, а през нощта се отдава на любовни ласки в тайната си квартира, докато върти своя мощна фантомна мрежа от шпиони, която да оплита конците, дърпани от реално съществуващата тайна полиция.

hameleon11

И ето ти го Батко (името идва от Оруеловия Big Brother, ако се чудиш) – новоизпечен агент с кодово име Марципан, с тайна квартира под наем при живописна вдовица (обсебена от корсетите и препарирането на животни а.к.а портиер в НАТФИЗ/страхотно попадение всред непрофесионалните актьори в каста), докато подслушва секс сесии и пише доклади за техники на шпиониране в открития Космос.

hameleon24

Иначе Батко потъва с всяка прочетена страница в света на Цинкограф, докато романа не стане негова втора кожа/живот – намира си работа като печатар (където се натъква на смъркащия охлюви и тайно печатащ подривни материали пореден филмов чешит на Михаил Мутафов след Дзифт и Островът), среща момичето на своя живот (невинните синьо-зелени очи на Ирена Милянкова компенсират неубедителната ù игра като пристрастената към Казабланка и житейските прозрения девойка, работеща в местното кино), а когато бива отстранен от реалната шпионска мрежа, Батко изфабрикува своя собствена такава – моментите на вербуване по "тънката част" на студентите от Спекула за неговата организация "оперираща в тайните зони на оргазма" са сред силните козове на филма, а сатиричното сексуализиране на органите на властта и тайния шпионаж достигат такива висини, че някои от героите ще възкликнат искрено: "Е, тва го нямаше преди!".

hameleon12

Операция Хамелеон – какъв е цветът на хамелеона? Може да го наречеш изпипана сатирична кръстоска между ГДР-досие драмата Животът на другите и шпионската ала Братя Коен комедия Изгори след прочитане с елементи на екзистенц препратки (червеното и синьото шоколадови яйца на Батко) ала Матрицата и намигания към соцлегенди ("отровният български чадър" и сие). Може да го наречеш и другият абсурдно възможен наш сценарий на Истината (а.к.а "сменете истината) за 24-те години преход и взаимно цапане с "кал" (а.к.а досиета), в който политическият зоопарк сменя цвета си по-често и от хамелеона, за да оцелее.

hameleon23

Може да го наречеш и иронично шпионско упражнение по стил (заснето само за 28 дни) от група приятели и сродни души (сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов са и съученици от училище, освен че работиха заедно и по Дзифт) с цел забавно разглеждане на въпроси, които вълнуват всички ни, като сатиричната дискусия е изпипана до последния детайл – перфектен оператор Крум Родригес, перфектни костюми и сценография (с миниатюрни, но простени неточности) от Армавени Стоянова и нейната близка приятелка стилист Сандра Клинчева (жена на Емил Христов) и...

hameleon21

... Истината не е само една (дори в списание Космос), но няма да сбъркаш, ако кажеш, че Цветът на хамелеона е и за теб самия – в онези моменти, в които стоиш като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл. Като Батко. Като самата България. Като българските филми. Или както казва любимата на Батко: "Ти си от тези хора, които са имитация на други хора. Съчинен си от други хора.". Само дето и тя имитира емоциите и живота от киното, от любими филми като Казабланка...

hameleon1

Проблемът с идентичността не е от вчера, особено сега, когато сякаш повечето хора не живеят собствения си живот, а имитират това, което се случва във филми, книги, сериали... И доста български филми имитират чужд киноживот в търсене на Истината, а достигат само до... онанирането. Затова е хубаво всички внимателно да чуем какво казва в Казабланка Хъмфри Богарт на бежанката от България (перфектно вмъкнат кадър от Емил Христов): "Go back to Bulgaria!".

Ta... Go back to българските филми!


 

Виж Цветът на хамелеона в кината от 5 април

Всичко за Майка ми

Петък, 19 Септември 2014г. 00:16ч.

Има ли такова нещо като Майка България? Добра или лоша Майка е Тя? Живее ли в нея майчински инстинкт? – много такива въпроси намират своите магично-реалистични отговори в пълнометражния дебют на режисьора Майя Виткова.

Историята на Виктория започва гръмко, направо с ядрена експлозия (да, едно зачеване може и да се изживее така) на фона на световна хроника на събитията в навечерието на 80-те – този своеобразен соц кинопреглед, обаче, служи само за документално рамкиране на историята и наблягане на надписа "по действителен случай" в началото, докато бързо става ясно, че интимните (онези съкровени, недоизказани и неподлежащи на документиране) емоции, също като радиацията след ядрен взрив, ще пометат много избирателно само живите същества, а не историческата памет и нейните символи.

viktoria3

Така камерната екзистенц драма на Боряна (блестящо-депресивна Ирмена Чичикова), в чиито планове за живота влизат поклонение пред Статуята на личната свобода (дори само под формата на запалка), Кока-Кола, цигари и бягство без деца от бай Тошова България, внезапно придобива общонационални размери с невинната поява на Виктория, обявена от Майката Партия за "Бебе на Десетилетието" през 1980.

viktoria5

Без пъп (за да се скъса пъпната връв на връзката с миналото и майка ѝ, нали), нежелана дъщеря (също като тоталитарната България, ограничаваща свободата ѝ) от майката Боряна, но "осиновена" от Майката Партия в лицето на дядо Тошо Кръстника (колоритно ала "тази година полупроводници, догодина цели" амплоа на Георги Спасов), малката Виктория (Дария Виткова) започва живот-огледало (буквално и преносно) на прехода, в който и досега всички ние живеем – празнува подменен (също като ценностите и празниците ни) рожден ден на 9 септември (дори Москвича, подарен от Майката Партия носи номера 0909)...

viktoria12

Първо се ползва с куп привилегии и строява чавдарчета, пионери и комсомолци, а после когато всичко рухва, реже пъпната връв, свързваща я с Майката Партия а.к.а телефонът-спешна линия с дядо Тошо (добре намерен епизод, също като смяната на цвета на розичките от тортата за рождения ѝ ден от червени на сини) и се реди на сумрачни опашки за хляб и мляко (като онова мляко, което родната ѝ майка не можа да ѝ осигури) до момента, в който се превръща в голямата Виктория (Калина Виткова), която подрежда пъзела от липси в своя живот (а и в този на майка ѝ), особено когато всичко съвпада с деня, в който и самата Виктория вече може да има деца.

viktoria10

Всъщност режисьорът Майя Виткова винаги е била обсебена от отношенията родители-деца толкова, колкото и от едрия план в пълнометражния ѝ дебют – именно тези семейни отношения са на преден план и в първите ѝ документални опити (като Майки и дъщери, съвместният им филм със Светослав Драганов, който тук играе подмолния агент Сандо) и късометражни продукции като Станка се прибира вкъщи и Моят уморен баща. Факт, който неслучайно (дори и без да бе намесила биографични моменти или близки роднини в главните роли) да я накара да посвети този толкова личен филм на своята майка – филмът, който Майя "ражда" и отглежда с толкова много любов и грижи, които се леят от всеки един кадър.

viktoria15

Все пак, един филм (като всяко дете) може да има няколко бащи – грижовният лекар Иван (педантично-ентусиазиран Димо Димов в ролята на бащата на Виктория), поетичният оператор Крум Родригес (вече с достатъчно опит да превърне и най-тривиалния кадър в радост за окото), перфектният монтажист Александър Етимов (мир на душата на вече покойния най-добър монтажист за последните години в българското кино) и човекът с песен за всеки момент Калоян Димитров (Нашият сигнал на Емил Димитров уцелва в десетката вечната дружба между Виктория и дядо Тошо) – но всеки филм (като всяко дете) може да има само една Майка.

viktoria17

В този смисъл история като на Виктория може да бъде "родена" само от жена – жена, която познава и може да изрази сакралната връзка между Жената и Кръвта (неслучайно филмът е решен в бяло и червено, тези, хм, така български цветове). Жена, която знае какво е да бъдеш Майка – ако изключим метафорите за Майката Партия и Майката Демокрация а.к.а Боряна, както и множеството (млечни) символи и други алегории, които отговарят на въпроса защо съвременна Майка България се държи лошо със своите деца, то Виктория си остава просто изповед за призванието и отговорността да бъдеш Майка.

viktoria16

Майка, която знае, че по-важните неща понякога се казват без думи – неслучайно Дима, майката на Боряна е няма (колкото трудно, толкова и блестящо изпълнение на Мариана Крумова) и не проронва и дума до финала. Майка, която знае, че дори липсата на пъпна връв никога не ще скъса връзката ѝ с нейните деца, които не само може да повторят стъпките ѝ, но и да изживеят мечтите, които тя не е имала смелост да случи цял живот.

viktoria19

Така остава само въпросът дали Виктория ще скъса пъпната връв, свързваща я с българското кино и ще заживее отвъд обичайните скандали и интриги на дребно, за да попълни липсите в голямата битие картинка на Майка България – очертава се сходно детство с това на Цветът на хамелеона – не толкова заради сходна символика и сходен екип (Емил Христов дори е визуален консултант на филма), а по-скоро заради приликите в тънката игра на изясняване на съвременните проблеми на Майка България чрез поставяне на героите в рамките на едно минало, за някои дори утопично време.

Остава, също така, да видим дали Виктория ще изживее и мечтите, които нейната Майка е искала, но така и не е сбъднала досега. Всичко онова, с което Майка България (като всяка майка) би се гордяла...

 


Виктория е в кината

Класната стая на абсурда

Петък, 22 Май 2015г. 09:09ч.

Животът е най-добрият сценарист – казвали сме го често, но също така явно е и най-добрият режисьор, защото Кристина Грозева и Петър Вълчанов са оставили именно него да дърпа конците в пълнометражния им дебют, хиперреалистичния Урок.

Много се изписа и изговори за класното упражнение по хиперреализъм и почти документалния разрез на социалната ни действителност, направени от режисьорската двойка (и в живота, и в киното) Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но ние няма да ви разказваме историята (до болка позната на всички), нито ще ви изреждаме купа от награди, които получи филма, нито ще ви убеждаваме колко задължително е да гледате ежедневието ви, пренесено на голям екран, а просто ще седнем за няколко "урока" в класната стая на... абсурда.

 

lesson


Урок първи – "ние ви подаваме ръка"

В Аварийно кацане, вторият късометражен филм, който Кристина Грозева и Петър Вълчанов режисират заедно, героите в един момент обличат тениски, носещи слогана на предизборната кампания за кмет на техния приятел от детството: "На мен ми пука, защото съм от тука" – неслучайно Грозева и Вълчанов обичат да използват такъв тип детайли (в Урок са рекламните брошури на банката, гласящи "ние ви подаваме ръка" и "планирайте бъдещето си"), за да коментират иронично и фино историята, докато в същото време я оставят да тече натурално/документално, сякаш не е режисирана.

lesson10

Ясно е, че в България никой на никого не подава ръка – учителката по английски език Надежда (всеотдайна Маргита Гошева) отдавна е изгубила надежда, че в труден момент може да разчита на помощ от институциите, от работодателите или дори от семейството (с мекушав и безотговорен съпруг Младен/Иван Бърнев, с горчивия спомен от загубата на нейната майка и отчуждения и вдетинен баща Стоян/Иван Савов). Ясно е, че всеки може да разчита само на себе си – независимо дали става въпрос за спасяване на дома си в абсурдна ситуация или за снимането на филми (няма да коментираме факта, че Урок е плод на волята, вярата, личните средства, гръцката подкрепа и всеотдайния екип на Грозева и Вълчанов).

lesson9

Подаването на ръка у нас е от съжаление или от чувство за вина – дори самата Надежда постъпва така, когато не разкрива училищния крадец, също както родните зрители гледат български филми от чувство на вина, че те са били оценени от някой друг преди това (неслучайно повечето родни кинопроизводители предпочитат да представят филмите си първо на чужди форуми и най-накрая у нас). Ясно е, че толкова сме свикнали да НЕ си подаваме ръка, че дори когато виждаме в едър план грешките и проблемите в екзистенц ежедневието ни, дори тогава не правим нищо, за да спасим дома си, България, а просто кимваме с глава: "да, всичко е точно, както е описано" и обличаме тениските с надпис: "На мен НЕ ми пука, именно защото съм от тука".

lesson11


Урок втори – "надежда всяка тука... запазете"

Ясно е, че сянката на абсурда виси над България, също както сянката на самолета-паметник на авиатора Никола Бонев виси над градчето, в което живее и преподава Надежда, а именно Бухово, приютило снимачния екип на Урок. Всъщност, тази история може да се случи (и се случва) навсякъде в България, затова и режисьорското дуо взима една реална таблоидна случка (обирът на банка с пистолет-играчка от учителка в Благоевград) само като отправна точка за своя фикционален разказ, който има толкова общо с действителността, колкото... самия живот – с абсурдните ситуации (събиране на стотинки от фонтани); с абсурдните герои (добре очертани като мазния лихвар на Стефан Денолюбов, абониран за филмите на Грозева и Вълчанов);...

lesson13

... с малките детайли, които пропускаме в хаосното ежедневие; с кривите представи за добро и лошо; с безпристрастната камера от ръка на Крум Родригес (отново с блестящи кадър-попадения); без музика, само със звуците на живота; без излишен драматизъм, само с монохромните факти на ежедневието... история, която (като караваната, запречила дома на Надежда) няма нито вход, нито изход, а само жужаща (като муха) надежда, че в утрешния ден чакрите на нормалността най-сетне ще се наместят. А това с чакрите е сериозна работа, нали знаете?!

lesson12

 

Урок трети – "планирайте бъдещето си"

"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове" е стара мъдрост, която не само се вписва идеално в тона на Урок, но и явно служи за оправдание на всички онези български филми/пиеси/книги, които напоследък се задоволяват само с констатиране на абсурдите в битието ни и вписването им с оценки, неводещи към промяна в дневника на живота. Е, казват и, че човек се учи, докато е жив – значи има време да използваме знанията си не само за решаване на кръстословици, има време да влезем в класната стая на абсурда поне малко по-подготвени, подаващи ръка... или поне носещи тениски с надпис: "На мен ми пука, защото съм от тука"

 lesson16


Урок е в кината

онлайн