Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Леонид Йовчев
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Леонид Йовчев

Хамлет Remixed

Четвъртък, 01 Ноември 2012г. 19:59ч.

"Да бъдем или не – това се пита?" – оригиналната Хамлетова дилема е леко ремиксирана в новия римейк на Явор Гърдев на (може би) най-поставяната пиеса в света. Идеята е най-вече да бъдем режисьори на собствения си мир (вътрешен-външен)... Проблемът изниква когато искаме да режисираме и живота/света на другите около нас. Спасението идва в онзи блиц (като светкавица) миг, в точката на пречупване, в която осъзнаем, че нямаме власт над житейския пъзел от човешки съдби, нямаме контрол върху нелогичната подреденост на света.

 

hamlet1   Началото... © фотография Симон Варсано


Иначе Хамлет (всеотдаен и неуморен като пружина Леонид Йовчев) започва представлението досущ като режисьор в Народния театър – извиква актьорите на сцената, задава осветлението, изисква водна (сякаш, за да измие и пречисти драмата) завеса – ефектно и може би най-доброто сценографско решение в пиесата, наред с металния, врязан в публиката "мост към двореца", за да вкара цялото житие и битие Елсинорско в... караоке бар. Да, Адел тия дни пее на уше не само на Бонд, но и на Шекспирови герои с екзистенц дилеми. И тук, още в самото начало на спектакъла, е заявена инаквостта на Хамлет – при караокето, общо взето, пееш чужди песни на принципа "вярно с оригинала", също като да живееш чужд живот като свой собствен, но верен на общоприетите чужди канони.

 

hamlet   Хамлет и Офелия got the Love пред погледа на Полоний © фотография Симон Варсано


Хамлет, обаче, е различен, той избира да пее "фалшиво", но със "своя глас", избира да реагира по свой (а не по общоприетия) сценарий на събитията в кралството след смъртта на достолепния му баща. Дори невинната и любима Офелия е жертва на властващия (в милата родна страна) Клавдий морал, и пее "вярно с оригинала" песни като You've Got The Love (Весела Бабинова този път не си играе с автомати и балетни палци, но пък пее добре... особено блестяща в сцената на самоубийството)... Хамлетовият сюжет е ясен на всички, акцентите в него са удебелени доволно в представлението (все едно посочени с пръст от духа на Хамлетовия баща), мерената реч е запазена... и дотук с Шекспировите канони.

 

hamlet6   Хамлет и Духът на баща му © фотография Симон Варсано


Оттам нататък започва караоке ноар кабаре ала Явор Гърдев – всепоглъщащо черно, кубинки, киберпънк костюми и естетика, препратки към герои на нашето време, оголеност на тела и нерви... екшън филм, натурален почти колкото уличен бой, комедийно преиграване с мерената реч от актьорите (царят на играта само с жестове и пози естествено е Мариус Клавдий Куркински) и... един, раздаващ се до пълно изтощение, режисьор на този абсурден като живота спектакъл, в лицето на Хамлет. Така се стига до Убийството на Гонзаго (любимият тип "представление в представлението" на Гърдев), режисирано от Хамлет, за да провокира убиеца на своя баща и визуализирано от Венелин Шурелов и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев или иначе казано – три черни като врани демони, грачещи историята, трима танцьори в психеделичен физически танц, видеокамери и вана (почти като в Марат/Сад), пълна с кръв.

 

gonzago   Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано


Да, кръв, много кръв, пот и сълзи (също като леещата се водна завеса на сцената) е коствала тази ремиксирана Хамлет версия на Явор Гърдев – според негови думи, 14 години е чакал да осъществи тази своя (и май на всеки режисьор) мечта – да застане "очи в очи" с Хамлетовата дилема, да намери нещо ново в (може би) най-поставяната пиеса в света, нещо валидно за съвременния изчерпан свят, в който живеем. Както самият той казва – "Посвещавам Хамлет на един единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят." Може би затова той влиза в тази сериозна битка с целия си "арсенал" – всички хора, с които е работил досега, дрийм тийм от мастър сценографите Никола Тороманов, Даниела Олег Ляхова (да почива в МИР), Венелин Шурелов, стилните хореографи Виолета Витанова и Станислав Генадиев, експлозивната музика на Калин Николов и естествено, цяла орда добри актьори. Може би затова, неслучайно, неговият Хамлет прилича на режисьор, който се опитва да режисира пъзела на непоправимия свят в търсене на вътрешен мир. Всъщност тази тема го вълнува от Нощна пеперуда насам – има ли смисъл в това, което правим; ако няма, може ли да има спасение чрез осъзнаване на изчерпания смисъл; ако не можем да променим нелогичната подреденост на света, то може ли да подредим своя свят...

 

hamlet5   Клавдий в действие © фотография Симон Варсано


Може би отговорът се крие в думите на Клавдий – "Онова, което някой "иска" да направи, той "трябва" да го прави, без да бави, защото това "искам" има толкоз обрати, смени, колкото езици, ръце и случки има по света, и току-виж, тез само "трябва", "трябва" останали на нашия болник като въздишките, които уж ни носят облекчение, но всъщност ни изтощават само..."



Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 18 и 19 февруари, и на 18 и 19 март


Based On A True Story

Четвъртък, 19 Декември 2013г. 22:03ч.

"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.

 

hercul4   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.

 

hercul2    Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.

hercul6   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.

hercul10a   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.

nared2   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.

 

nared8    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.

nared4   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);

hercul16   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);

nared10   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...

nared11    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

 

Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"

И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".

hercul18   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

 

Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.

 


hercul10

Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни 



nared7

Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни

 

Операция Х

Сряда, 03 Април 2013г. 13:52ч.

Въпрос на онаниране ли са българските филми? И колко стъпки делят мастурбацията от епилепсията (а.к.а "болестта на гениите")?

Началото на режисьорския дебют на мастер оператора Емил Христов в Цветът на хамелеона залепя за екрана – комедийните размисли и страсти около онанирането в соц тоналността на Мъжът и жената интимно (или в стила на списание Космос) идват с летящ старт като знак, че тегавата тема по сагата соц/досиета/Държавна сигурност/шпионаж този път ще бъде тънко прокарана с хитра ирония, остра сатира и умело жонглиране с клише асоциации. Нещо, което подсказва, че това е от онези крайно редки нови български филми, които владеят тънката част – а именно, да казват много сериозни неща с лек и забавен тон, но без да прекаляват с дебелашки хумор и първосигналност.

hameleon25

Досие ХБатко Филипов Стаменов (заслужилия брит дипломата си за народен артист Рушен Видинлиев) е обикновен сирак (с нездраво влечение към онанирането и списание Космос), прясно освободен от военна служба по здравословни причини (все пак епилепсията е на една стъпка разстояние от мастурбацията според вещото лекарско тяло Николай Урумов), докато самотно отгледалата го леля (Светлана Янчева) му признава, на смъртното си легло, че е негова майка, малко преди да отнесе девствената си тайна и истината за произхода на Батко в гроба.

hameleon22

Останал пълен сирак, като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл, на хоризонта пред Батко изгряват студенството и тайнственият агент Чисти ръце (а.к.а Руси Чанев в акция), който е по-наясно с миналото на Батко от него самия и му предлага светлото бъдеще на самотен шпионин, който да слухти какви ги върши "будната студентска младеж" и по-специално кръга от политически мамини синчета и дъщери Спекула (страхотни второстепенни роли на Леонид Йовчев, Самуел Финци, Йорданка Йовева и Касиел Ноа Ашер), които се сбират на тайни обсъждания на псевдофилософския роман Цинкограф (оригиналното заглавие на книгата на Владислав Тодоров, по която е сниман филма) – утопична история за фетиш агент, който през деня работи като печатар в Кралската цинкография, а през нощта се отдава на любовни ласки в тайната си квартира, докато върти своя мощна фантомна мрежа от шпиони, която да оплита конците, дърпани от реално съществуващата тайна полиция.

hameleon11

И ето ти го Батко (името идва от Оруеловия Big Brother, ако се чудиш) – новоизпечен агент с кодово име Марципан, с тайна квартира под наем при живописна вдовица (обсебена от корсетите и препарирането на животни а.к.а портиер в НАТФИЗ/страхотно попадение всред непрофесионалните актьори в каста), докато подслушва секс сесии и пише доклади за техники на шпиониране в открития Космос.

hameleon24

Иначе Батко потъва с всяка прочетена страница в света на Цинкограф, докато романа не стане негова втора кожа/живот – намира си работа като печатар (където се натъква на смъркащия охлюви и тайно печатащ подривни материали пореден филмов чешит на Михаил Мутафов след Дзифт и Островът), среща момичето на своя живот (невинните синьо-зелени очи на Ирена Милянкова компенсират неубедителната ù игра като пристрастената към Казабланка и житейските прозрения девойка, работеща в местното кино), а когато бива отстранен от реалната шпионска мрежа, Батко изфабрикува своя собствена такава – моментите на вербуване по "тънката част" на студентите от Спекула за неговата организация "оперираща в тайните зони на оргазма" са сред силните козове на филма, а сатиричното сексуализиране на органите на властта и тайния шпионаж достигат такива висини, че някои от героите ще възкликнат искрено: "Е, тва го нямаше преди!".

hameleon12

Операция Хамелеон – какъв е цветът на хамелеона? Може да го наречеш изпипана сатирична кръстоска между ГДР-досие драмата Животът на другите и шпионската ала Братя Коен комедия Изгори след прочитане с елементи на екзистенц препратки (червеното и синьото шоколадови яйца на Батко) ала Матрицата и намигания към соцлегенди ("отровният български чадър" и сие). Може да го наречеш и другият абсурдно възможен наш сценарий на Истината (а.к.а "сменете истината) за 24-те години преход и взаимно цапане с "кал" (а.к.а досиета), в който политическият зоопарк сменя цвета си по-често и от хамелеона, за да оцелее.

hameleon23

Може да го наречеш и иронично шпионско упражнение по стил (заснето само за 28 дни) от група приятели и сродни души (сценаристът Владислав Тодоров и режисьорът Емил Христов са и съученици от училище, освен че работиха заедно и по Дзифт) с цел забавно разглеждане на въпроси, които вълнуват всички ни, като сатиричната дискусия е изпипана до последния детайл – перфектен оператор Крум Родригес, перфектни костюми и сценография (с миниатюрни, но простени неточности) от Армавени Стоянова и нейната близка приятелка стилист Сандра Клинчева (жена на Емил Христов) и...

hameleon21

... Истината не е само една (дори в списание Космос), но няма да сбъркаш, ако кажеш, че Цветът на хамелеона е и за теб самия – в онези моменти, в които стоиш като бяла страница, чакаща да бъде запълнена със смисъл. Като Батко. Като самата България. Като българските филми. Или както казва любимата на Батко: "Ти си от тези хора, които са имитация на други хора. Съчинен си от други хора.". Само дето и тя имитира емоциите и живота от киното, от любими филми като Казабланка...

hameleon1

Проблемът с идентичността не е от вчера, особено сега, когато сякаш повечето хора не живеят собствения си живот, а имитират това, което се случва във филми, книги, сериали... И доста български филми имитират чужд киноживот в търсене на Истината, а достигат само до... онанирането. Затова е хубаво всички внимателно да чуем какво казва в Казабланка Хъмфри Богарт на бежанката от България (перфектно вмъкнат кадър от Емил Христов): "Go back to Bulgaria!".

Ta... Go back to българските филми!


 

Виж Цветът на хамелеона в кината от 5 април

Интервю | Хиджиката и неговият двойник

Вторник, 29 Октомври 2019г. 21:21ч.

Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...

 

Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?

Метеор и неговият Двойник.

 

Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?

Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.

hiji4


Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?

Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.

 

Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?

Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.

hiji1

Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.

 

Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?

На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.

От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?

hiji2


В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?

Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.

hiji3


Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?

Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.

hiji5

Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.

Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.

hiji11

Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.

 

В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?

Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.

hijibf

Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.

hijibf1

Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.

hiji6


Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?

Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".

Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.

 

Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?

Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.

 

И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.

 


Хиджиката и неговият двойник танцуват на:


30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"


31 октомври – 19:30, Дом на киното

"С глава в облаците" е израз, който придобива съвсем друго метаизмерение във "философската фантастика" на философа, драматург и преподавател (в Международния философски колеж, Париж и Университета за изкуства, Берлин) Боян Манчев. В осмата му поред книга Облаци.Философия на свободното тяло (откъс от нея ви очаква по-долу) дух и материя се движат метаморфно като облак по небосклона на мисълта, за да се получи... "дневник на будната, блуждаеща, осезаваща мисъл" – повече от него ви очаква на 31 май (в Дом на киното) с пърформанс компанията на Боян и неговите съмишленици по МЕТЕОР-на орбита Ани Васева, Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев, а сега...

 

 

Облак, писменост

Облакът не е загадъчна писменост (както вярва Теофраст), йероглиф, идеограма, в разтворената книга на небето. Книгата на небесните знамения, азбуката на параноиците, на необходимостта, съдбата и детерминизма, е очертана от читателите-халдейци откакто първата Зорница е огряла нощта на разума. Но не, облакът не е таен код, нито първична азбука. Динамика на смисъла на изпитанието-тук, той е значение, което преди да изписва и чертае, преди да значи, устоява в метаморфоза, в разплитаща се форма, рисува, кълби, сгъстява, връхлита и атакува. Метеорът е звезден облак, или звездна мълния. Той не е знамение, а разкъсване на тъканта на знаменията, на надвисналите знаци. Той пробива дупка в празното, където космосът увлича във въртопа на празното слисания взор.

* * *

cloud2

Облакът не е писменост, криптограма на съдбата, метеор, комета, мъстяща висша сила, огромен мозък в небето – неговите изпарения, мислещ космос, соларис, пластичен мозък на материята, а невронална дисперсия, агент, субект, деятел без място и в синхронно време, което се разгъва в паралелни времена и пространства, алтерактуализация, която седиментира материята в анахронични форми, иманентна динамика, невъобразима техника, вулканична картография.

Да, облакът не е писмо, но е агент на писмото, той е автор на революцията, той е сила на космическата история, бидейки и неин ефект. Той е фронт на Хаоса – облакът на всички облаци, разпрострян по билото на Вселената като нейна незапочваща, но и несвършваща сърцевина – той е сила не на финалността, а на контра-финалността на света.

Облакът не е част само от метеорологичната система, той е сила на метaболизма на биосферата, на ноосферата, на невроналното, насекомоидното разпръсване.

cloud1


Облак, форма, въображение

Облакът е обиталище на форми.

Облакът е хижа на въображението, където то почива след напъна на изкачването, внезапното извисяване, главовъртежа.

Няма субстанция на облака, има енергия.

Има физика на неправдоподобното.

Модалността на облака е неправдоподобна. Видоизменение, удоволствие, индиферентност, страст. Буря.

 

Облак - Демон

Облакът със сигурност е демон.

Той е демон, защото той е тяло, което се излъчва като образ. Той смалява дистанцията между образ и предмет до зев от тъмна енергия, до сплав на тъмна маса.

Облакът е демон.

cloud3

Миг по-късно, той е кит. Кетò или Бегемот. Облакът има време, което е другото на темпоралността на историята. Той не се разплита като кълбо, нито звъни като полифонията на кристала. Той е хетеросимултанност на форми, които са сами материя. Той е силата на материята, която расте във форми. Тази сила не се задържа в себе си, но тя е самото удържане. Ето защо облакът кълни като видение от друг свят и е същевременно тяло, по-тукашно от билото на стихията.

Зеленото море, фракталите на пръските, белезникавата факла на вечерницата, факлата на Севера, безкаменната магистрала на Понт, там където Анаксимандър никога не поглежда надолу от палубата, а винаги следи глобуса на съзвездията, разнищва образи и съзира видения. Там където облачната мъгла се вдига, стои хоризонтът на Чудото. Чудото е разпръсване и реене. Чудото е и пристигане: то е раковина, или мида.

 

Вятърът донася пръски, той кънти в утробата на облака, и облакът се спуска пронизително над нас.

Корморане, саблеклюне, белоока потапницо, сили на брега, на прехода, на фронта, на непресъхващия хоризонт, порете порива с мен. И устоявайте.

Аз съм набразден от пръски.

Аз съм набразден от сили, мисли, демони и силуети. Тук е здрачът като облачна къща, облачна къща, в която мисълта открива своя див уют, своя пръв образ.

Разнитвай гранита, облако, натягай рудата. Аз пускам котва в твоето разлюляно съзвездие, в твоето несигурно пристанище. Аз спирам тук, и незадълго.

cloud12

Облак, присъствие

Възвишеният предел – небето на една планета, вечно закрита от облаци и разтърсвана от мълнии, небето на Венера.

Има ли облак там, където облачният слой не се разкъсва никога? Е ли онтологията на облака тъждествена на неговата физика?

Демоните на облачния ад на Венера не изсъхват никога, прогизнали двойници на желанието. Ерос ги облива с киселинен дъжд от няколкостотин милиона години, а небето на Венера така и не ги изложи на агорафобичния ужас на Млечния път. Притаени в тази облачна гръд, те не познават обратната страна на света.

 

Облакът е потенцията на празното. Той е консистентността на прозрачното, която се интензифицира в маса. Облакът е обратната страна на света – там където материя и празно не играят играта на различието, а на видоизменението.

Изменението е удоволствие.

cloud11

На облачния край на света, вятър

Вълните на Анаксимандър брулят бреговете на Овидий. Вятърът от отвъдморската пустош връхлита. Като черна рокля от мазут избухваща в дантели от пяна стихията поглъща кораба. Черното руно на талазите свети като смърт-живот. Името на тази арка, която пресича хоризонта, меч и метеор, е смърт, но животът ù е дело.

 

Фракталите на пръските, пресичания на брега, метеор над хоризонта на Черното море, слънце и луна, светът на апейрон започва и свършва тук.

 

Музиката е като море, материя на хаоса.

 

 

 

cover-oblaci-filosofia na svobodnoto tyalo   Облаци.Философия на свободното тяло (цена 10 лева) е в книжарниците


Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Мария Панайотова, Емона Илиева и Валери Георгиев под режисурата на Ани Васева е на 31 май в Дом на киното – 18:00


Перформативни четения на Облаци. Философия на свободното тяло със специалното участие на Боян Манчев и философът Футоши Хошино ще има в Пловдив 15 септември, 21:00, Държавен куклен театър и в София 20 септември, 19:30, Театрален колеж Любен Гройс

онлайн