Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Мълчание
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Мълчание

OscarLand

Неделя, 26 Февруари 2017г. 09:09ч.

Изобилие от based on a true story филми, поредни анти-Тръмп акции, очакван La La Land триумф, среща между миналото и бъдещето... или 89-те награди Оскар през очите на Сляпата Вайша.

 

 

 

Най-добър късометражен анимационен филм – Piper

blindv5

Категорията, която най-силно ни вълнува... все пак, и бабите, и дядовците ни научиха (или поне така си мислят) кой е Теодор Ушев, коя е Вайша и с какво око гледа на света... да, преди три години Теодор Ушев ни каза, че знае рецептата за Оскаров филм и че няма да прави компромиси, за да я изпълни на всяка цена... И наистина, Сляпата Вайша (на снимката) е в същата, характерна визуална естетика (като линогравюра, но върху дърво) като шортлистнатата Gloria Victoria... историята отново е силно въздействаща на различни нива, с куп метафори... Всъщност, именно разказът на Георги Господинов е носител на съществената промяна в сравнение с Gloria Victoria – използването на текст и глас зад кадър, обаче, може да бъде нож с две остриета (или поглед с раздвоени очи) в късометражната анимация и тук идва една от главните разлики с основния конкурент на Сляпата Вайша, а именно Pixar импресията Пайпър – да, историята на Вайша е по-философската, по-сложната, по-комплексната, но и Пайпър предлага силна и простичка (а понякога това е по-въздействащо) метафора за живота; да, хората не обичат да им казват истината, а повечето наистина живеят с поглед или към миналото, или към бъдещето, но рядко намерили баланса в настоящето; да, Pixar не са получавали Оскар за късометражка от 17 години насам, но пък пълнометражните им анимации винаги са в играта и скоро получиха признание за Отвътре навън... Да, много ни се иска Вайша да се срещне с Оскар (интересно как ли ще изглежда той през нейните очи) и то не само заради шанса първи българин (бяло-зелено-червено гамата се набива на очи във филма) да получи тази награда (а не статуетка за признание на технологични иновации).., но преди да започнете да се пост-тупате в гърдите и да тагвате, не забравяйте, че номинацията на Вайша в известна степен се дължи и на продуцента Марк Бертран и силното лоби на Националния филмов борд на Канада, както не забравяйте и милионите гледали Пайпър с Търсенето на Дори.., защото маркетингът и боксофис популярността са двете очи на биг бизнес погледа, наречен Холивуд.

 

 

Най-добра музика – La La Land

lalaland3

Да, киносветът (също като животът) е несправедлив... Знаем, че La La Land ще я получи (въпреки че заслужава само наградата за оригинална песен)... знаем, че си тананикате City of Stars, но в тази категория има три по-добри музикални истории от La La Land, три филма, в които музиката е главен герой – Никълъс Бритъл (да, именно човекът, който стои зад успеха по ноти на първите филми на Деймиън Чазел) се справя чудесно с раздробяването и подреждането в пъзел на симфонични звуци и инструменти, за да чуем/видим нестандартно красив реквием за гето-гей любовен триптих в Лунна светлина; Hauschka и Дъстин O'Халорън надскачат клишетата на индийската екзотика в Лъв: Стъпки към дома, играейки си с клавишите на хуманността, удряйки право в петолинието на сърцето, а в Джаки минималистичните струнни секции на Мика Леви (от Micachu & The Shapes) се реят и фиксират като очите на скръбта на Натали Портман/Джаки Кенеди.

 

 

Най-добра поддържаща женска роля – Октавия Спенсър/Скрити числа

hiddeno

Не е за вярване, че през 2017 все още говорим за расова дискриминация, за равноправие между половете, водят се кампании като Black Lives Matter, а артисти (актьори, музиканти...) се оплакват от сегрегация – неслучайно Холивуд го играе политически коректно, включвайки доволно афроамериканци във всички Оскар категории. Истината е, че ако даваха награда за портрет на майчинството Никол Кидман (Сю Брайърли в Лъв: Стъпки към дома) и Наоми Харис (Пола в Лунна светлина) трябва да си я споделят... Истината, обаче, е че, Октавия Спенсър, Тараджи П. Хенсън и Джанел Моне заформят невероятно трио (напомнящо ансамбъла в Южнячки преди години), което не само се заиграва (понякога клиширано) с всички изброени социални проблеми и дискусии от изминалата година, но и съживява интригуващ портрет на три чернокожи жени-математици през 60-те в НАСА (всяка първа в областта си), за които е по-лесно да изпратят кораб в Космоса, отколкото да живеят нормално в обществото.

 

 

Най-добра поддържаща мъжка роля – Махершала Али/Лунна светлина

moonlight1

Един от най-недооценените филми през изминалата година, Хищници в мрака, беше пренебрегнат и от Оскар Академията, както ще се случи и със силната роля в него на Майкъл Шанън като полицай със собствени закони на справедливостта и с рак на белите дробове, затова като подминем убедителните (но не съвсем) образи на Дев Пател в Лъв: Стъпки към дома, на Джеф Бриджис в Hell or High Water и на новобранеца Лукас Хеджис в Манчестър край морето, то остава екзистенц дилъра Хуан (и опора на Тараджи П. Хенсън в Скрити числа) Махершала Али, който не само записа 4 филма в актива си през 2016, но и изрича важните думи: "В един момент трябва да решиш кой искаш да бъдеш." – явно Али вече е наясно по въпроса.

 

 

Най-добра женска роля – Натали Портман/Джаки

jackien

Мерил Стрийп изигра най-добрата си роля за годината с речта си на Златните глобуси, която засенчи дори върховните ù арии във Флорънс Фостър Дженкинс... на Изабел Юпер вече и връчиха Златен глобус, така че едва ли ще дублира с Оскар, затова борбата се очертава между Ема Стоун (Мия в La La Land) и Натали Портман (Джаки Кенеди в Джаки) и... предвид масовата скръб по встъпването в длъжност на Доналд Тръмп и неговата Първа дама, то фокусът определено може да падне върху Джаки, особено след нейните думи: "Една Първа дама трябва винаги да е готова да стегне багажа."

 

 

Най-добра мъжка роля – Райън Гослинг/ La La Land

lalaland9

Кейси Афлек прие наградата си Златен глобус самоиронично подмятайки, че едва ли ще му се случи друг път... и може да се окаже прав, именно защото брилянтно влиза в кожата на своя герой Лий (от Манчестър край морето) – живо олицетворение на тихия кошмар на живота. През кошмара на живота минават и другите номинирани като Андрю Гарфийлд (във Възражение по съвест), Дензъл Уошингтън (в Прегради) и Виго Мортенсен (в Captain Fantastic), но май само Райън Гослинг се измъква с най-малко щети и с песен на уста – и как няма да е така, след като тази година ще се разпише в продължението на култа Blade Runner и новата авантюра Song To Song на Терънс Малик... Абе, Райън Гослинг е In The Zone!

 

 

Най-добра кинематография – Родриго Прието/Мълчание

mluk6

И Григ Фрейзър (в Лъв: Стъпки към дома), и Джеймс Лакстън (в Лунна светлина), и Линус Сандгрен (в La La Land) са все оператори, които имат повече филми в актива си от съответните режисьори – факт, който отваря доста възможности и пред режисьорите, и пред операторите, което е и една от причините номинираните тук да са истинска интрига за окото. Но ако има кинематография, която не просто разказва, а води историята, то тя носи запазената марка на Родриго Прието, любимият оператор на Алехандро Г. Иняриту (до Бърдмен, когато започна комбината с Емануел Любецки), който кадрира добре желанието на Скорсезе да се върне към киното, заради самото кино.

 

 

Най-добър оригинален/адаптиран сценарий – Деймиън Чазел – La La Land/ Бари Дженкинс – Лунна светлина

moonlight11

Двата основни конкурента за наградата за оригинален сценарий La La Land на Деймиън Чазел и Манчестър край морето на Кенет Лонърган са различни като деня и нощта – единият търси магията в живота, онези мигове, които превръщат мечтите в реалност, докато другият ходи по ръба на монотонния ад на битието, но и двата филма в един момент се срещат (като деня и нощта) и някъде там е истината. Също като при адаптираните сценарии, които превръщат срещата между литературата и визуалните изкуства в... нов вид изкуство, а тук, структурите на Първи контакт и Лунна светлина (на снимката) изпъкват над останалите. А дали езикът на септоподите има нещо общо с факта, че черните момчета стават сини на лунна светлина... е, това ще го разберем скоро.

 

 

Най-добра режисура – Деймиън Чазел/La La Land

lalaland1

Ако има нещо, което обединява и петте номинирани режисьора тук – Денис Вилньов, Мел Гибсън, Кенет Лонърган, Бари Дженкинс и Деймиън Чазел – то това е вниманието към детайла, но това е едно от задължителните условия в съвременното (и не само) кино. А това, което обединява двата филма на Чазел (Камшичен удар и La La Land) е фанатичното преследване на мечтите и случването им... на всяка цена. Докато Чазел не се превърне в герой в своите филми. Защото нали знаете... всеки е сценарист и режисьор на собствения живот.

 

 

Най-добър филм – La La Land

lalaland10

Да, La La Land повтори рекордния брой номинации на Титаник и вероятно ще повтори и рекордния брой награди, ама друг път... По-важното е, че също като Артистът преди 5 години, La La Land се обяснява в любов към киното (и към мюзикълите), само че с поглед към бъдещето, а не към миналото... А Холивуд винаги е обичал рециклирането на митологията си... По-важното е, че както историята сочи, в години (като днешните) на пълен социален, политически, икономически и културен декаденс светът предпочита да бяга от реалността, да бяга от проблемите с истории като La La Land. И успява... поне за миг, поне за два часа... или поне докато мечтите пеят своята песен на сцената на живота.

 

Мълчание

Сряда, 04 Януари 2017г. 15:15ч.

"Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание." – годината е 1638, в Япония, след указ на шогуна за изгонване на всички католически мисионери, християнската общност е подложена на преследвания и мъчения в продължение на 20 години – оттук започва романа в епистоларна форма на Шюсаку Ендо Мълчание (откъс от него ви очаква по-долу, а едноименният филм на Мартин Скорсезе може да гледате в НДК, Зала 1 на 14 януари), но когато двамата португалски свещеници Родригеш (Андрю Гарфийлд) и Гарпе (Адам Драйвър) тръгват по изгубените следи на своя ментор падре Ферейра (Лиъм Нийсън) и на християнството в Япония, едва ли са предполагали, че ще намерят отговор на енигмата защо религиите продължават да са в основата на войните, които човечеството води, защо вярата е по-голяма от живота и защо мълчанието е...

 

 

◘ ◘ ◘

Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.

С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.

Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя.

Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.

Обърнах се с молба за вода към младия мъж, който гребеше, но отговор не последва. Постепенно бях разбрал, че след мъченическите кончини селяните от Томоги бяха започнали да ни чувстват като товар – чуждоземци, чието идване им е донесло само нещастия и беди. Вероятно и младежът в лодката би бил радостен, ако можеше да не ме придружава. За да наквася пресъхналия си език, започнах да смуча пръстите си, мокри от солената вода, и се замислих за разпънатия на кръста Иисус и вкуса на оцет в устата му...

Лодката постепенно смени посоката си, отдясно дочувах звук на вълни, разбиващи се в скали. Спомнях си този звук от предишния път, когато плавахме към острова – приличаше ми на тътен от голям барабан. Оттук насетне морето преминаваше в дълбоко врязан залив, който по всяка вероятност миеше бреговете на остров. Всичко беше потънало в непрогледен мрак, като не се различаваха никакви признаци на живот. Колко ли мисионери, качени на малка лодка като мен, бяха достигали до този остров? И колко различна е била тяхната ситуация от моята? Дошли са в Япония във времена, когато съдбата им се бе усмихвала във всяко начинание.

Накъдето и да се обърнели, е имало места, където да са в безопасност, спокойно са могли да намерят християни, които топло да ги посрещнат и подслонят. Феодалите се надпреварвали помежду си кой да им осигури защита – не заради силната си вяра, а в стремеж към развитие на търговията. От своя страна мисионерите се възползвали от предоставената подкрепа и така съумели да разпространят християнската вяра. Не знам защо изведнъж в главата ми изплуваха думите на преподобния Валиняно, казани в Макао: "По онова време ние, мисионерите, в Япония водехме сериозен спор дали да носим свещенически одежди от коприна, или от памук...".

Неочаквано споходилият ме спомен за тези думи ме накара да се плесна по коляното и тихичко да се разсмея в мрака. Не ме разбирайте погрешно. Нямам никакво намерение да подценявам тогавашните мисионери. Просто изведнъж ми стана комично, че този мъж тук, седнал в проядена от червеи нищо и никаква лодка, облечен в износени селски дрехи, дарени му от Мокичи от село Томоги, е свещеник също като тях.

Една след друга към нас приближаваха черни скали. От брега се носеше миризма на изгнили водорасли и когато песъчинки започнаха да драскат по дъното на лодката, младият ми придружител изскочи бързо от нея, нагази в морето и с две ръце я задърпа към брега. Аз също нагазих в плитката вода и вдишвайки дълбоко соления въздух, най-сетне стъпих на сушата.

"Благодаря! Селото е от тук нагоре, нали?"

"Падре, аз..."

Дори и без да виждам лицето му, по тона на гласа му ясно почувствах, че младежът не иска повече да има нищо общо с мен. Помахахме си за сбогом и той с видимо облекчение веднага затича към морето и в мрака ясно се чу как скочи в лодката.

mluk

Докато до мен достигаше ехото от постепенно заглъхващите удари на греблата, замислих се за Гарпе. Къде ли бе сега? Вървейки по хладния пясък, подобно на майка, успокояваща рожбата си, се питах от какво се страхувам. Знаех пътя. Ако вървя все направо, вероятно не след дълго щях да стигна до селото, в което бях радушно посрещнат.

В далечината дочух нещо като ниско ръмжене. Котешко мяукане ще да е. В този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за почивка и за това, да намеря с какво да залъжа глада си – поне един залък. При входа на селото мяукането започна да става още по-ясно. От същата посока вятърът носеше отвратителна миризма, от която ми се доповръща.

Беше воня като от развалена риба. Когато влязох в самото село, забелязах, че всяка колиба беше странно и дори страховито притихнала, не се мяркаше жива душа. Всичко наоколо изглеждаше не като изоставена руина, а като място, опустошено след тежка битка. Домовете не бяха опожарени, но по земята се търкаляха много изпочупени купички и чинии, всички врати бяха разбити и зееха широко отворени. Котките гърлено мяучеха, сновяха напред-назад, влизаха и излизаха в напълно обезлюдените домове, окаяно влачейки нещо в устите си.

Много дълго стоях, застинал в центъра на селото. Странно, но не изпитвах нито тревога, нито страх. В главата ми глас като от безчувствен механизъм се превърташе един и същ въпрос: "Какво ли се е случило...? Какво ли се е случило...?".

Обиколих селото от единия до другия край, като внимавах да не вдигам шум. Не знам откъде бяха дошли, но навсякъде беше пълно с мършави бездомни котки, които се мотаеха наоколо, увиваха се около краката ми, присядаха на земята и приковаваха в мен блестящите си очи. Жаждата и гладът ми напомниха за себе си и влязох в една от къщите, за да потърся храна, но в крайна сметка пийнах само малко вода, останала в едно канче.

И тогава натрупалата се през деня умора окончателно ме повали. Както си стоях прав, се облегнах на стената и веднага заспах, като същинска камила. Сякаш в транс, усещах телата на котките да се движат около мен, да откриват и разнасят вмирисана сушена риба. От време на време, когато леко отварях очи, през зейналата дупка на вратата се процеждаше катраненочерно нощно небе без звезди.

mluk7

Закашлях се от студения сутрешен въздух. Небето беше бяло, очертанията на планините, извисяващи се зад селцето, се виждаха мъгляво от колибата. Опасно бе да оставам тук за по-дълго. Взех решение да напусна безлюдното място – станах и излязох навън, където ме посрещна вчерашната картина от безразборно разхвърляни посуда и парцали. Накъде ли е добре да потегля? Със сигурност ако тръгнех покрай морето, щях да се набивам на очи, затова реших, че по-безопасният вариант е да се изкача към планината. Както тук допреди месец бяха живели християни, без съмнение, имаше и други места, които тайно обитаваха. Взех решение да се опитам да ги открия, да ги разпитам подробно какво се е случило и после да преценя как да постъпя. В този момент изведнъж отново се сетих за Гарпе, с когото вчера се бяхме разделили... Каква ли съдба го бе споходила?

Обиколих една по една всички къщи в селото, които бяха толкова разхвърляни, че едва имаше място къде да се стъпи, но най-накрая намерих малко ориз, увих го в един захвърлен на пътя парцал и се отправих към планината.

Докато се изкачвах към върха на първия хълм, изпоцапвайки краката си с разкаляната от росата земя, преминавах през терасирани обработваеми полета. По това, с какво огромно старание бяха обработвали с нищо не отличаващата се тънка почва, и по внимателно поставените в полето каменни ограждения можех ясно да почувствам колко бедни всъщност са тукашните християни. Тясната ивица земя покрай крайбрежието не би могла нито да ги изхрани, нито да им послужи да си покрият данъците. Във въздуха се носеше отблъскваща миризма на тор, посипан около хилавите класове пшеница и просо. Облак от мухи, привлечени от вонята, кръжаха около лицето ми с досадно жужене. Небето най-сетне започна да се озарява, върховете на планините гордо се извисяваха като остриета на мечове. И днес сред мътнобелите облаци летяха ято гарвани, огласявайки простора с дрезгавите си гласове.

mluk3

Когато се изкачих на върха на хълма, спрях и погледнах надолу към селото – кафеникаво парче земя на буци, струпани сламени покриви. Колиби, направени от кал и клони. Нито по пътя, нито в притъмнялата околност се забелязваше жива душа. Облегнах се на едно дърво и се загледах към долината, потънала в млечнобяла мъгла. Само сутрешното море беше красиво – нашарено с няколко миниатюрни островчета, блестящо като игла, огряна от слънчев лъч, с вълни, разбиващи се в брега и превръщащи се в бяла пяна. Замислих се колко много мисионери са пресичали това море и в двете посоки с помощта на тукашните християни – преподобните Ксавие, Кабрал, Валиняно и толкова много други. Когато е отивал към Хирадо, преподобният Ксавие сигурно е минал оттук. Както и високодобродетелният главен мисионер падре Торес, който, без съмнение, също многократно е посещавал тези острови. Те са били обичани и топло посрещани от християните надлъж и нашир по тези земи, имали са красиви църкви, макар и малки, но обкичени с цветя. Нямало е нужда да бродят безцелно като мен, криейки се в планината. Като си мислех за това, не знам защо, но на лицето ми се изписваше горчива усмивка.

 

 

 

cover-mylchanie   Мълчание (превод Маргарита Укегава, 312 стр, цена 19 лева) е в книжарниците


Филмът Мълчание е в НДК, Зала 1 на 14 януари от 19:00

онлайн