Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Ованес Торосян
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Ованес Торосян

А ний... ний сме идиоти 2012

Вторник, 01 Май 2012г. 00:00ч.

"Студено, а!" – тази лайтмотив реплика на Парфьон Рогожин може спокойно да обобщи идеята на Десислава Шпатова за това що е то Идиот 2012 – новата премиера от тазгодишния Руски сезон в Народния театър.

 

Студено или по-скоро ледено-страстно като в The XX-овото парче Intro, което в сценичната версия на Десислава Шпатова и Снежина Петрова озвучава един от най-важните моменти в класиката на Достоевски – рожденият ден на женщината фатал Настася Филиповна (Снежина Петрова със секси декаденс стъпка и глас в шармантно-помпозна червена рокля), която получава предложения за брак от трима претенденти с три различни подбуди – от Рогожин (ръмжащ от ревност и бесове Деян Ангелов), от Гавраила Ардалионович-Ганя (Зафир Раджаб като обсебено от парите конте) и разбира се от княз Лев Николаевич Мишкин (натурално невинен и изтормозен Ованес Торосян).

Страст на ледени кристали, така че да изкристализира една идея, както се пее и в друг The XX-ов хит (перфектният саундтрак тук) Crystalised"You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise".

 img 0944

 

Студено, та чак ледено-страстно като в клипово стилизирана гротескова адаптация на класическия Идиот (втора поред за Десислава Шпатова и Снежина Петрова), в която персонажите са схематично оковани в клишетата на своите низши страсти, които бълват като отвързани пред състрадателния поглед и разтърсваното от епилепсия тяло на княз Лев Николаевич Мишкин. И пред погледа и мъртвото, разлагащо се тяло на Исус Христос в принт репродукцията (част от добре изпипаната сценография на Юлиян Табаков) на картината Мъртвият Христос в гроба на Ханс Холбайн Младши, за която самият Достоевски казва, че "можеш да загубиш вярата си, като я гледаш".

the body of the dead christ in the tomb and a detail by hans holbein the younger

The Body of the Dead Christ in the Tomb (1521). oil and tempera on linden wood, 30.5 × 200 cm, Ханс Холбайн Младши © Kunstmuseum Basel

 

А дали е случайно, че в тази съсипваща религиозната митология картина, дясната ръка на Христос показва среден пръст или просто този жест е чиста анатомична реалност, обяснена с пробождането на дланта и падането на цялата тежест на разпънатото на кръст тяло върху нея, което кара пръстите конвулсивно да се свият и само средният пръст, чиято кост поема болезнения шок от пирона, да остане в изправено, вдървено положение?

 

Та, историята на Достоевския Идиот е, може би, позната на всички – изгубилият (почти) всички свои роднини в Русия, княз Лев Николаевич Мишкин, се завръща в родината си след дълго (къде успешно, къде не) лекуване в клиника, в Швейцария, на епилепсията, от която страда (досущ като самия Достоевски) с една-едничка идея – да намери своето място в руското общество, да се впише в него или просто да излезе от стерилната болнична среда, която досега, заради болестта, е дишал. И да получи, може би, наследството си от няколко милиона рубли... В купето на влака, отвеждащ го до чуждия за него дом, болнавия Мишкин попада под ударите на свирепия руски студ и под дваж по-свирепия поглед на Рогожин – пълният антипод на княза, врял и кипял из тъмните дебри на руските потайности в бързото забогатяване. Именно хипотетичното наследство е това, което привлича хищното око на Рогожин и той грабва княза под опеката си в своите кръгове на интереси, за да държи под око съдбата на Мишкин. Интересите на Рогожин се ограничават до фаталната красавица Настася Филиповна, любовница на богаташа Тоцки – близък приятел на генерал Епанчин, чиято жена Лизавета Епанчина (Вяра Табакова в забавна майчина истерия) пък се оказва единствената жива далечна роднина на Мишкин. Така постепенно князът е въвлечен в къщата на Епанчини и в любовна интрига с най-малката им дъщеря Аглая Епанчина (Веси Конакчийска в хиперактивен детски чар) – сродна душа на Мишкин, поради факта, че и двамата са израснали в стерилна среда и сега диво ги зове желанието да живеят истински живота си.

 img 0909

 

Така представлението на Деси Шпатова се завихря около две антиподни двойки – Мишкин и Аглая (невинните деца на наивността), и Рогожин и Настася (демоните на самоунищожението), като това идеално лъсва в паралелната им игра на сцената – боят между Рогожин и Настася в контраст на по детски чистия флирт и смях между Мишкин и Аглая.

 

Нещата се оплитат като спагети, когато князът предлага брак и на Настася, и на Аглая. Идеята му е, че така ще спаси всички замесени в историята от самоунищожителните им страсти – да спре обсесивната ревност на Рогожин да притежава власт над всичко и всеки, да накара Настася да заобича себе си, а не да се мрази и да избави Аглая от наивистичните ù пориви.

img 1102

За цвят, гротеска и забава в играта са вкарани и иронизираните персонажи на истеричната, префърцунена майка на Аглая, Лизавета Епанчина, Ганя, помощникът на генерал Епанчин, продаващ душата си (и ръцете си) за 30 сребърника и шутът-подлизурко, спътникът от влака на Мишкин и Рогожин, ЛебедевВладо Пенев веднъж облечен като руска циганка, друг път като изкукал чиновник, но вечно пееш с тембъра и маниера на Висоцки, руски романси (на развален българо-руски), които служат за пародиен коментар на всичко случващо се.

 

И така се оформя пиеса-гротеска с три основни акцента – рожденият ден на Настася Филиповна и трите ù предложения за брак, годежът-фиаско между Мишкин и Аглая и последствията от решителния избор, който князът трябва да направи между двете любими жени.

img 1064

И трите момента всъщност могат да бъдат озвучени с текста на The XX-овото парче Сrystalised – "You've applied the pressure to have me crystallized and you've got the faith that I could bring paradise" – Рогожин вярва, че Раят за него ще дойде, когато притежава пари и власт над Настася; тя пък вярва, че невинността и милото сърце на княза могат да ù дадат Рая, в който тя не се чувства като курва, чукана от мъже, които претендират, че всъщност искат да я спасят от разврата; Аглая вярва, че Мишкин е сродната душа, която е чакала, за да я отведе в Рая-спасение от стерилния живот, в който са я консервирали родителите ù. А Лев Николаевич вярва (също като самия Достоевски), че идеята за прекрасния човек и Рая е възможна за всеки един идиот стига да си отвори очите за обсебващите го тъмни страсти, които водят само и единствено до самоунищожението на Човека.

 

Иначе в душата ще е пусто студено като на Южния полюс, дори и човек да постигне (и именно затова) онова, което желае най-силно в празното си битие. Ледено ще е, ако вярва, че греховете му ще бъдат изкупени от Христос, докато с молитва към Бога на уста извършва убийство. Ледено ще е, ако вярва, че разлагащата се ръка на мъртвия Исус му показва среден пръст, след като самия човек показва среден пръст на всичко важно на този свят – когато Рогожин и Мишкин стоят до безжизненото тяло на Настася (пътят на душата, отделяща се от тялото много красиво е изписан със сваляне на части, като обелки, на роклята на Снежина) Рогожин пита: "Княже, а ти добър човек ли си?" и Мишкин отвръща:"Понякога не съм добър."

img 1236

 

Истината, може би, е, че тази история се е случвала и преди Христа, случва се и ще продължи да се случва без грам еволюция – просто страстите, които водят човека през живота са все едни и същи. Истината, може би, е, че във всеки от нас живее по един прекрасен Идиот, който понякога обърква конците на доброто и злото, но продължава, загърнат с вяра в доброто да пътува към гарата Рай, докато не издържи на напрежението и не слезе на гара Самоунищожение.

Студено, а!

 

 

Гледайте Идиот 2012 в Народен театър "Иван Вазов" Камерна сцена на 14 и 18 септември, и 2 октомври от 19:00 часа


Режисьор: Десислава Шпатова

Сценична адаптация: Снежина Петрова и Десислава Шпатова

Сценография и костюми: Юлиян Табаков

Асистент на сценографа: Николета Найденова


В ролите:

Княз Лев Николаевич Мишкин – Ованес Торосян

Парфьон Рогожин – Деян Ангелов

Настася Филиповна – Снежина Петрова

Лизавета Епанчина – Вяра Табакова

Аглая Епанчина – Веси Конакчийска

Лебедев – Владимир Пенев

Гавраила Ардалионович-Ганя – Зафир Раджаб

 

Авé – от точка А до точка В

Вторник, 13 Март 2012г. 22:28ч.

Хора, пътища, автомобили, тирове, автобуси, корабчета, влакове и... живот на кръстопът.

 

Какво?

Роуд мууви. Момче и момиче пътуват на стоп. Камен е студент-скулптор в НХА, отива на погребението на най-добрия си приятел от Академията Виктор, който се е изгубил в лабиринта на самоубийството. Авé се появява от нищото, отчаяно търси своя брат, който се е изгубил из хероиновите лабиринти на България. По пътя (но не на Керуак) двамата разбират, че неслучайно вървят не един срещу друг, а един до друг по магистралата от точката А до точката Б на Живота.

 

ave007   фотография © A+ Cinema

 

Кой?

Режисьорът Константин Божанов с усет към красивия детайл и с монотонния ритъм на стрелките на часовник, отброяващ часовете на денонощието, проследява историята на двама млади из пътищата на отчаянието и спасението. Камен ( оле! за Ованес Торосян) и Авé (чаровна и уверена Анжела Недялкова) си приличат – и двамата не понасят скапания живот наоколо, но си имат различни трикове, за да се изолират от него. Авé с невинни лъжи, фантазии и измислени самоличности, а Камен с пашкулиране в собствените емоции и нихилизъм към околния свят. Само, че докато по пътя срещат събирателни образи на обществото ни (образцови, стерилни двойки, простаци с тирове и Лади, бизнесмени, наркомани и смачкано от Съдбата семейство), Авé не само ще извади Камен от пашкула му, но и ще го накара да промени отношението си към Живота и околните.

 

ave06   фотография © A+ Cinema

 

Къде?

По шосетата, гарите и пристанищата на България – от София през Русе и затънтени селца край Гюргево, та чак до Варна. Хора, пътища, автомобили, тирове, автобуси, корабчета, влакове и... живот на кръстопът.

 

ave9   фотография © A+ Cinema

 

Защо?

Заради иронията, че понякога прекарваме най-важните моменти в живота ни с тотално непознати. Заради истината, че докато бягаш от живота може да се озовеш неканен на нечие (дори собственото) погребение, вместо да бъдеш с хората, които обичаш. И най-вече – заради невинността и красотата в споделянето на изгубените/намерени Младост, Надежда и Любов, които дори клишираните роуд филми не могат да опорочат.

 

ave   фотография © A+ Cinema

 

Авé е в кината


Режисьор: Константин Божaнов

Сценарий: Константин Божaнов, Арнолд Баркъс

Оператор: Ненад Бороевич, Радослав Гочев

В ролите: Ованес Торосян, Анжела Недялкова, Йосиф Сърчаджиев, Светлана Янчева, Николай Урумов и др.

 

Карък да се наричам…

Четвъртък, 31 Март 2016г. 21:30ч.

"Каръкът, пичове, е болест... неизличима..." казва Коко (Ованес Торосян) в третия филм като режисьор на Ивайло Христов Каръци, но киното (като животът) също е болест, почти толкова неизличима, колкото интересът на Ивайло Христов към аутсайдерите в родната декаденс картинка. Също като Емигранти (заснет в комбина с Людмил Тодоров) и Стъпки в пясъка, Каръци добавя щрихи към трагикомичния портрет на нормалния Човек, търсещ нормален живот в ненормална страна, на границата между смеха, гнева, тъгата и абсурда, защото просто така-тука се е родил... и ще продължи да се ражда.

loser2 Историята на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) е като шарена хроника на сивото българско ежедневие, която се случва ежесекундно в не един и два български града, в не едно и две български семейства – история на двама млади, които си мислят, че са изоставени на произвола на лошата карма, докато търсят своето място под слънцето на абсурда и своя път, колкото може по-различен от този на своите "изгубени" родители (Елена с майка-алкохоле, а Коко с нелепи скайп срещи с работещите в чужбина родители).

loser15

Събира ги не толкова голямата Любов, колкото непримиримостта към каръшката действителност, колкото верните приятели със свежи прозрения като Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин) или като малкото екзистенц депресе, което "не обича да му е весело, защото така се е родило" (перлата на филма е тя)... Събира ги и брилянтния усет за ритъм и абсурдни ситуации на Ивайло Христов и оператора Емил Христов.

loser14

Да, Ивайло Христов и Емил Христов имат солиден опит в киното (да не забравяме, че освен оператор на безчет филми, Емил направи и силен режисьорски дебют с Цветът на хамелеона), така че двамата вече идеално знаят не един и два трика за постигане на перфектния ритъм в разказването на смешно-тъжни (като живота) киноистории. А комичното, повече от всичко друго, е въпрос на ритъм.

loser17

Онзи ритъм като в златните български комедии от 80-те – неслучайно доста от героите в Каръци носят собствените имена на актьорите, които ги играят, също като в детските класики на братя Мормареви или в Оркестър без име, например (а и тук си има оркестър, но с име – Кислород).

loser19

Онзи ритъм, който се гради (не без помощта на умел монтаж като на Тома Вашаров тук) на добре намерени второстепенни образи и епизодични персонажи, защото именно те правят картинката жива и вярна с оригинала на действителността – образите на малката "аре чао" приятелка по неволя на Елена; на готовите на "всичко за Коко" Пацо и Гошо (и лекуващата всяка депресия негова братовчедка);

loser24

... на пънкаръшката банда Кислород (начело с Деян Донков), на техния живописен импресарио (Ненчо Илчев) и мистериозната им фенка за неидентифицирани срещи от третия вид; на училищния директор в екзистенц криза на справедливостта (Стоян Алексиев), на колоритната баба на Коко и учителят по физическо, подгонил Коко в името на житейска поука, безкрайна като маратона... – всички те дават на историята колорит, ритъм и автентичност, от които българските филми имат нужда, за да коментират родната монохромна картинка без да размахват наставнически пръст или да използват лозунги от типа: "Каръците са хора, които живеят в България".

loser26

Всъщност, каръци ли са Елена и Коко? Или просто хора с излъгани очаквания, с излъгани мечти. Като всички нас. Хора, на които им е писнало да се срещат ежедневно с неща, които се представят за това, което не са. Като пънк бандата Кислород – еманация на всичко случващо се в България и символ на нелепостта, на фалша, на ширещите се публични лъжи, на самозалъгването, на претенцията, че си това, което не си...

loser34

Затова, може би, неслучайно и най-малкият, и най-необремененият от родната мила картинка герой в Каръци е носител иа мъдростта във филма. Затова, съвсем неслучайно, именно с негов кадър е поставен и страхотния финал на филма.

loser36

Защото може и просто така-тука да сме се родили, но винаги можем да изберем и нов път напред... Както казва Коко: "Можем, аре на бас".

Та така, мили мои каръци... Аре, Чао!

 


Каръци са в кината

онлайн