Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: Стоян Алексиев
A+ R A-
Списък на статии по етикет: Стоян Алексиев

Другият наш възможен живот

Вторник, 28 Октомври 2014г. 23:00ч.

Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.

 

Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.

kakiskash4

"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).

kakiskash1

Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.

kakiskash2

Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.

kakiskash7

Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...

kakiskash6

Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...

Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.

kakiskash3


Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април

Карък да се наричам…

Четвъртък, 31 Март 2016г. 21:30ч.

"Каръкът, пичове, е болест... неизличима..." казва Коко (Ованес Торосян) в третия филм като режисьор на Ивайло Христов Каръци, но киното (като животът) също е болест, почти толкова неизличима, колкото интересът на Ивайло Христов към аутсайдерите в родната декаденс картинка. Също като Емигранти (заснет в комбина с Людмил Тодоров) и Стъпки в пясъка, Каръци добавя щрихи към трагикомичния портрет на нормалния Човек, търсещ нормален живот в ненормална страна, на границата между смеха, гнева, тъгата и абсурда, защото просто така-тука се е родил... и ще продължи да се ражда.

loser2 Историята на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) е като шарена хроника на сивото българско ежедневие, която се случва ежесекундно в не един и два български града, в не едно и две български семейства – история на двама млади, които си мислят, че са изоставени на произвола на лошата карма, докато търсят своето място под слънцето на абсурда и своя път, колкото може по-различен от този на своите "изгубени" родители (Елена с майка-алкохоле, а Коко с нелепи скайп срещи с работещите в чужбина родители).

loser15

Събира ги не толкова голямата Любов, колкото непримиримостта към каръшката действителност, колкото верните приятели със свежи прозрения като Пацо (Пламен Димов) и Гошо (Георги Гоцин) или като малкото екзистенц депресе, което "не обича да му е весело, защото така се е родило" (перлата на филма е тя)... Събира ги и брилянтния усет за ритъм и абсурдни ситуации на Ивайло Христов и оператора Емил Христов.

loser14

Да, Ивайло Христов и Емил Христов имат солиден опит в киното (да не забравяме, че освен оператор на безчет филми, Емил направи и силен режисьорски дебют с Цветът на хамелеона), така че двамата вече идеално знаят не един и два трика за постигане на перфектния ритъм в разказването на смешно-тъжни (като живота) киноистории. А комичното, повече от всичко друго, е въпрос на ритъм.

loser17

Онзи ритъм като в златните български комедии от 80-те – неслучайно доста от героите в Каръци носят собствените имена на актьорите, които ги играят, също като в детските класики на братя Мормареви или в Оркестър без име, например (а и тук си има оркестър, но с име – Кислород).

loser19

Онзи ритъм, който се гради (не без помощта на умел монтаж като на Тома Вашаров тук) на добре намерени второстепенни образи и епизодични персонажи, защото именно те правят картинката жива и вярна с оригинала на действителността – образите на малката "аре чао" приятелка по неволя на Елена; на готовите на "всичко за Коко" Пацо и Гошо (и лекуващата всяка депресия негова братовчедка);

loser24

... на пънкаръшката банда Кислород (начело с Деян Донков), на техния живописен импресарио (Ненчо Илчев) и мистериозната им фенка за неидентифицирани срещи от третия вид; на училищния директор в екзистенц криза на справедливостта (Стоян Алексиев), на колоритната баба на Коко и учителят по физическо, подгонил Коко в името на житейска поука, безкрайна като маратона... – всички те дават на историята колорит, ритъм и автентичност, от които българските филми имат нужда, за да коментират родната монохромна картинка без да размахват наставнически пръст или да използват лозунги от типа: "Каръците са хора, които живеят в България".

loser26

Всъщност, каръци ли са Елена и Коко? Или просто хора с излъгани очаквания, с излъгани мечти. Като всички нас. Хора, на които им е писнало да се срещат ежедневно с неща, които се представят за това, което не са. Като пънк бандата Кислород – еманация на всичко случващо се в България и символ на нелепостта, на фалша, на ширещите се публични лъжи, на самозалъгването, на претенцията, че си това, което не си...

loser34

Затова, може би, неслучайно и най-малкият, и най-необремененият от родната мила картинка герой в Каръци е носител иа мъдростта във филма. Затова, съвсем неслучайно, именно с негов кадър е поставен и страхотния финал на филма.

loser36

Защото може и просто така-тука да сме се родили, но винаги можем да изберем и нов път напред... Както казва Коко: "Можем, аре на бас".

Та така, мили мои каръци... Аре, Чао!

 


Каръци са в кината

онлайн