Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: кино
A+ R A-
Списък на статии по етикет: кино

Младост

Понеделник, 23 Ноември 2015г. 09:39ч.

Къде е пресечната точка между младостта, старостта, киното, музиката, страстта, страха, Мис Вселена и Диего Марадона... може би, в луксозен спа хотел в швейцарските Алпи, но най-вече в новия филм на италианския режисьор и сценарист Паоло Сорентино по неговия роман Младост (откъс от него ви чака по-долу), в който абсурдът на съвремието ни (подобно на капка, образуваща концентрични кръгове във вода) разтваря екзистенц емоциите на двама стари приятели (композиторът Фред Болинджър/ Майкъл Кейн и режисьорът Мик Бойл/ Харви Кайтел) в залеза на техния живот... или както казва Мик Бойл: "Младостта е когато всичко ти изглежда близо, а при старостта всичко изглежда далече."

 

 

Сред гостите на хотела цари вцепенение, сякаш са под упойка. В непривичната тишина група богати руснаци се движат като рояк пчели на забавен ритъм в ранната утрин, настанявайки се на шезлонгите за слънчеви бани, семейство чернокожи американци пък като че е застинало в басейна.

В един ъгъл, под сянката на навеса, има масажна маса на открито. Двама подрастващи, в плен на хормонална буря, се помайват наоколо и надничат изкосо към отпуснатото тяло на красива жена, по което пробягват умелите ръце на масажиста.

Клиентите са малко на брой и всички са заможни. В далечината, в небето над грейналите горделиви Алпи се реят парашутисти.

Двама мъже в напреднала възраст дремят в моторните си инвалидни колички. Болногледачките им, емигрантки, са дискретни и невидими като мишки.

Мъж на около петдесет изпълнява гимнастически упражнения с престарелия си баща, който едва се държи на крака.

В дъното на градината огромният южноамериканец, отделен от външния свят посредством живия плет, раздава автографи на разнородна група хора, всички омаяни от присъствието на този герой. До него жена му, преливаща от разбиране и желание да му служи, организира бързото протичане на процеса. Някой успява да направи скришом снимка с телефона си. Тя се ядосва и налага наказателна възбрана за автографи на тези, които си позволяват да снимат.

youth3

Излегнал се на един шезлонг, в бял халат, Фред Болинджър смуче бонбон и наблюдава с вял интерес ритуала по раздаване на автографи. С ръка, увиснала от шезлонга, мачка на неравномерни интервали хартийката от бонбона, създавайки завършен ритъм. Джими Трий се е разположил в съседство и също следи южноамериканеца, но неговото внимание е насочено главно към бастуна му от бриар, имитация на антика, крив и възлест. Отегчен, Джими се озърта наоколо и погледът му е привлечен от една майка, която маже с плажно масло тринайсетгодишната си дъщеря.

Момичето, бледо до прозрачност, е забило очи в земята, сякаш обзето от патологична срамежливост. Изведнъж, без причина, вероятно изнервена, започва да гризе ноктите си с необичайно ожесточение. Изглежда, майката ѝ казва да престане, защото тя се намръщва, развиква се, после става и забързано се отдалечава. А Джими, с висяща от устата загасена цигара, продължава да наблюдава сцената като ентомолог.

Опрян на жена си и на бастуна, южноамериканецът крачи към хотела. Минават покрай пуст тенискорт и погледът на мъжа се спира върху един детайл: на корта е останала една забравена топка.

 

* * *

 

Фред и Мик стоят редом на щанда в една аптека. Фред невъзмутимо изчаква приятеля си, който с очила на върха на носа е зает да контролира дали фармацевтът изпълнява всичко както трябва.

Мъжът в бяла престилка натрупва пред Мик различни лекарства така, че те образуват истинска планина от кутийки.

– Това е всичко.

– Добре.

Мик се обръща към Фред и едва сега установява, че той не е взел нищо за себе си. Пита го, обзет от съмнение:

– Ти нищо ли няма да купиш?

Фред се преструва, че се колебае, озърта се и погледът му попада върху първия изпречил се рафт. На него са подредени различни видове лейкопласт. Посяга към една кутийка и я поставя пред аптекаря. Мик проследява всеки негов жест с внимание.

– Ама за какво са ти лепенки?

– За нищо. Вземам ги от солидарност с теб.

Приятелят му поглежда отново към своята купчина от церове и през стиснати устни, сякаш на себе си, но всъщност насочено към Фред, с тон, едновременно сериозен и шеговит, промърморва:

– Върви на майната си. На лицето на Болинджър цъфва язвителна усмивка.

 

* * *

youth4

Увлечени в разговор, Фред и Мик се разхождат в красивата долина по ливада, граничеща от едната страна с редица от дървета, а от другата – с китно алпийско селце.

– Според теб защо идваме да почиваме все тук от години? – пита Фред.

– Защото човек винаги иска да се връща на местата, където е бил щастлив.

Фред се усмихва.

– Това го казва сценаристът.

– Де да беше! Това са думи на Джон Чийвър.

– Помниш ли Гилда?

– Филмът Гилда ли?

– Не, Гилда Блек. Онази, в която се бяхме влюбили и двамата.

Гилда Блек???

– Да, Гилда Блек.

Мик се разсмива.

– Гледай ти за какво си се сетил! Има цял век оттогава.

– На мен ми изглежда, като да беше вчера. Бях готов да дам двайсет години от живота си, за да легна с нея.

– И щеше да сториш голяма глупост. Гилда Блек не си струваше двайсет години живот. И един ден не струваше.

Фред изведнъж е обзет от силно разочарование, а и от любопитство.

– Ти откъде знаеш? Спа ли с нея?

Мик заеква, усеща, че е направил гаф.

– А? Какво казваш?

– Много добре разбра. Преди шейсет години ми се закле, че не си я свалил от уважение към любовта, която изпитвах към нея. А излиза, че...

– Виж, трябва да ти призная нещо.

– Браво, давай, признай ми!

– Истинска трагедия е, повярвай ми, наистина е трагедия, че не помня дали съм спал с Гилда Блек.

– Сериозно ли говориш?

– За съжаление, да. Заклевам се.

– Е, това променя нещата.

– В какъв смисъл?

– Ако беше сигурен, че си спал с нея, приятелството ни щеше да свърши на мига. А така, да кажем... че мога да живея със съмнението.

– Тъй или иначе, ако съм спал с нея и не си го спомням, значи, че не си е струвала двайсет години от живота, не мислиш ли?

– Да, прав си. Гилда Блек е затворена глава между нас.

– Олекна ми. Децата заминаха ли?

– Синът ти е решил да играе на едро, отиват в Полинезия.

– Знам, голям прахосник е. От кого ли го е наследил?

– Със сигурност не от теб.

youth6

Мик се засмива. И двамата замлъкват. Внезапно Фред издава неспокойна въздишка, която не убягва от вниманието на приятеля му.

– Какво? Още ли мислиш за Гилда Блек?

– Не. Мисля си за нещата, които с времето човек забравя. Аз не си спомням вече родителите си. Как изглеждаха, как говореха. Снощи гледах Лина, докато спи, и се замислих за всички хиляди дребни неща, които съм направил за нея като баща. И съм ги направил с ясното намерение, когато порасне, да ги помни. Обаче тя след време няма да помни нито едно от тях.

Мик го гледа и не знае какво да каже след тази затрогваща откровеност.

Фред също вдига поглед към приятеля си и с немного настоятелен, но все пак неприсъщ за него порив хваща ръката му и процежда през зъби с променен глас:

– Огромни усилия, Мик. Огромни усилия за скромни резултати. Все така се получава. Мик е изненадан, очите му се навлажняват.

– Този разговор взе да става интересен. Имам нужда от цигари, а ги оставих в хотела. Изчакай ме тук, ще отида да си купя.

Фред тъжно кима с глава като победен. Приятелят му се отдалечава в посока към селцето.

Внезапно се разнася свирня на щурец. Болинджър се обръща натам, откъдето идва звукът, и се приближава като в транс.

 

* * *

youth8

Навлязъл е сред дърветата, а тук щурците са стотици. Изведнъж се чува птица, чието странно, подигравателно чуруликане взема превес над свирнята. Фред бива погълнат от този нов звук. Оставя щурците и се взира нагоре в короните на дърветата, за да съзре птицата, но тя е сгушена нейде сред клоните. Когато приближава края на гората, нова хармония от звуци се прибавя към предишните: наблизо подрънкват хлопатари на крави.

Фред се отправя натам и пред очите му се открива един голям полегат хълм, облян в слънчева светлина. Петдесетина крави, пръснати по ливадите, пасат и тръскат безразборно звънци. При тази гледка погледът му засиява. Съзерцавайки животните, сяда на един камък. Заслушва се в това нестройно наслагване на звуци: крави, щурци, птица.

Запленен, той се съсредоточава и затваря очи. Започва нежно да движи ръка, точно като диригент на оркестър, и някои от хлопатарите замлъкват като по магия. Останалите продължават да звънят, но вече не творейки звукова анархия, а разгърнати в мелодичен ред. С още един жест Фред мислено спира други и остават само два, звучащи като последователни ноти.

youth9

Широк замах с ръка назад и горската птица се присъединява към хлопатарите. После той с две ръце изисква намесата на внушителния хор: стотици щурци пригласят на птичето соло и на контрамелодията на кравешките хлопатари. Лее се една природна симфония.

Фред застива със затворени очи и се усмихва сам на себе си. За пръв път от доста време изглежда щастлив.

Подбирайки наличните звуци, извършва наум нещо прекрасно. Той композира.

 

 

 

 

cover-mladost   Младост (превод Вера Петрова, 176 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците

 

Филмът Младост е в кината

Мъже без жени

Понеделник, 07 Декември 2015г. 16:16ч.

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." казва Харуки Мураками, а в неговата японска "градина", наречена Мъже без жени са пораснали седем разказа, в които мъжете и жените се движат по тънката граница между любовта и самотата, музиката и тишината, сънищата и реалността... там, където всеки детайл е важен и променя цвета и уханието на всяка "градина на живота". А сега се запознайте с (откъс от разказа) Кино – бивш бегач и продавач на маратонки, и настоящ собственик на бар, който "поема самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда", докато преживява изневяра, срещи с мистериозен мъж на име "Полето на Бога" (иначе казано Камита), с една котка, три змии и...

 

 

КИНО


Мъжът сядаше неизменно на едно и също място. На стола в самия край на барплота. Ако, разбира се, не е зает, но той беше почти винаги свободен. Защото, освен ако барът не се напълнеше, мястото изобщо не се хвърляше в очи, пък и не можеше да се нарече приятно. Таванът над него бе скосен и нисък, понеже отзад имаше стълба и човек трябваше да внимава да не си удари главата, като става. Мъжът беше висок, но обичаше само това сбутано място.

Кино си спомняше отлично първия път, когато този мъж дойде в бара. Отчасти защото беше с идеално обръсната глава (синкава, сякаш машинката бе минала преди малко по нея), а и защото, макар и слаб, беше широкоплещест и блясъкът в очите му бе някак остър. Скулите му изпъкваха, челото му бе широко. На възраст да беше около трийсет и две-три. Дори да не валеше, дори да нямаше и признаци, че ще вали, той носеше дълъг сив дъждобран. Първоначално Кино го взе за мафиот, притесни се донякъде и беше нащрек. Минаваше седем и половина през една хладна априлска вечер и в бара нямаше други посетители.

Мъжът си избра мястото в сами края на барплота, седна, съблече се, закачи дъждобрана на куката на стената, поръча си тихо бира, след което се зачете мълчаливо в една дебела книга. По физиономията му личеше, че е дълбоко погълнат от четенето. След трийсетина минути си изпи бирата, вдигна леко ръка, повика Кино и поръча уиски. На въпроса коя марка предпочита, отвърна, че му е все едно.

– Възможно най-обикновен скоч. Двойно. Добавете същото количество вода и малко лед, ако обичате.

Възможно най-обикновен скоч ли? Кино наля "Уайт Лейбъл", добави същото количество вода, разби лед и пусна в чашата две малки хубаво оформени кубчета. Мъжът отпи глътка, опита го, присви очи и изрече:

– Така е добре.

После чете още около половин час, стана и си плати в брой. Извади дребни и ги преброи, та да не е нужно да му се връща ресто. Щом си тръгна, Кино си отдъхна. Но и след като мъжът си отиде, присъствието му остана известно време да витае наоколо. Докато се суетеше зад бара, Кино все поглеждаше към мястото, където допреди малко онзи бе седял, защото имаше чувството, че някой там ще вдигне леко ръка и ще поръча нещо.

 

Мъжът започна да посещава редовно бара – горе-долу веднъж, най-много два пъти седмично. Първо пиеше бира, после си поръчваше онова уиски ("Уайт Лейбъл" със същото количество вода и малко лед). Понякога поръчваше и втора чаша, но обикновено изпиваше само една. Случваше се и да разгледа написаното на черната дъска меню за деня и да си вземе нещо леко. Беше неразговорлив. Дори и след като зачести да идва, отваряше уста само колкото да поръча. А ако погледите им се срещнеха, кимваше едва-едва, сякаш да каже: "Помня ти физиономията". Пристигаше сравнително рано вечер с книга под мишница, слагаше я на бара и четеше.

Неизменно дебела книга. Не го видя да чете джобни издания. Измореше ли се (или поне Кино предполагаше, че се е изморил), вдигаше очи от страницата и изучаваше една по една наредените на рафта пред него бутилки с питиета, сякаш изследваше редки препарирани животни от далечни земи.

Но щом свикна с мъжа, Кино престана да се чувства неловко дори да останеха само двамата в бара, понеже и самият той беше по характер неразговорлив и не му тежеше да си мълчи в присъствието на други хора. Докато мъжът четеше вглъбено, Кино вършеше онова, което би правил и ако е сам – миеше съдовете, приготвяше сос, подбираше и пускаше плочи или сядаше и преглеждаше сутрешния и вечерния вестник.

Не знаеше името на мъжа. Онзи знаеше неговото, защото и барът се казваше "Кино". Мъжът не си каза името, а и Кино не го попита. Онзи беше просто редовен клиент, който идва, пие си бирата и уискито, чете мълчаливо, плаща си сметката в брой и си тръгва. Не притесняваше никого. Какво повече беше нужно да знае за него?

kino2

Кино бе работил седемнайсет години във фирма за спортни стоки. В университета беше превъзходен бегач на средни разстояния, но в трети курс получи травма на ахилесовото сухожилие, прости се с идеята да влезе в някой ведомствен отбор и с препоръката на своя треньор постъпи като редови служител във въпросната фирма. Основен дял в производството ѝ заемаха маратонките и задачата на Кино беше да убеждава колкото се може повече магазини за спортни стоки да ги продават. Както и колкото се може повече състезатели да изпробват качествата им. Фирмата, средно предприятие със седалище в Окаяма, не беше известна като "Мидзуно" и "Асикс". Нито пък толкова икономически мощна като "Найки" и "Адидас", че да сключва ексклузивни договори с най-прочутите състезатели по бягане в света. Не разполагаха дори с бюджет за обяди, вечери и други развлечения за изявени спринтьори. Можеше да поканиш такива хора на угощение само за сметка на командировъчните си или със свои пари.

Предприятието обаче изработваше прецизно маратонки за най-добрите в този спорт – на ръка и без да гони печалба, и немалко състезатели оценяваха добросъвестния им труд. "Работи съвестно и резултатът ще е налице" бе девизът на основателя и президент на фирмата. Подобна непретенциозна и леко анахронична тактика очевидно подхождаше на характера на Кино. Дори мълчалив и необщителен човек можеше да върши някак тази работа. Или може би тъкмо защото бе такъв по характер, имаше треньори, които му вярваха, и състезатели (макар и не чак толкова много на брой), които го обичаха и уважаваха. Изслушваше внимателно всеки бегач от какви точно обувки се нуждае и предаваше информацията на шефа на производствения отдел. Работата му беше посвоему интересна, а и си заслужаваше да я върши. Заплатата не можеше да се нарече добра, но го задоволяваше. Самият той вече не бе в състояние да бяга, но му беше приятно да наблюдава как младите, пълни с енергия състезатели в красиви спортни екипи спринтират жизнерадостно на пистата.

 

Напусна фирмата не поради неудовлетвореност от работата, а заради неочаквана неприятност в семейството – разбра, че колегата, с когото бе най-близък, има връзка с жена му. Кино прекарваше повече време в командировки из страната, отколкото в Токио, и натъпкал огромна чанта с мостри, обикаляше спортните магазини, местните университети и фирмите с отбори по лека атлетика. Жена му и колегата бяха започнали връзката си в негово отсъствие. Кино не беше човек, който лесно се досеща за подобни работи. Мислеше си, че всичко в брака му е наред, и никога не се бе усъмнявал в думите или поведението на жена си. Тъй че никога нямаше и да разбере какво става, ако случайно не се бе върнал по-рано от командировка.

Същия ден, още щом пристигна в Токио, веднага отиде в апартамента си в Касай и завари жена си и своя колега голи в леглото. Един върху друг в тяхната спалня, в съпружеското им легло. Нямаше място за илюзии. Жена му беше отгоре и затова, когато Кино отвори вратата, двамата с нея се оказаха лице в лице един срещу друг. И той видя как прекрасните ѝ гърди подскачат лудешки нагоре-надолу. Тогава беше на трийсет и девет, а жена му на трийсет и пет.

Нямаха деца. Кино наведе глава, затвори вратата на спалнята и с пълната със събралите се за седмица дрехи за пране чанта на рамо напусна и никога повече не се върна в апартамента в Касай.

kino

***

Кино имаше неомъжена леля – красива жена, по-голяма сестра на майка му, на която още от малък беше галеник. Дълги години тя поддържаше връзка с по-стар от нея свой приятел (може би "любовник" би било по-точно), който бе проявил щедростта да ѝ купи малка къща на "Аояма". Отдавна отминали чудни времена. Леля му живееше на втория етаж, а на първия държеше кафене. Отпред имаше малка градина и великолепна върба с увиснали до земята листати клони. Къщата се намираше в дъното на тясна уличка зад музей "Недзу", тоест не на най-прекрасното място за привличане на клиенти, но леля му притежаваше удивителна способност да омайва хората и заведението ѝ преуспяваше посвоему.

След като навърши шейсет обаче, тя получи болки в кръста и ѝ беше все по-трудно да върти сама кафенето. Затова реши да го затвори и да се премести да живее в един курорт с минерални извори в Идзу Коген, където щеше да има и възможност за рехабилитация, и се обърна за съвет към Кино:

– Какво би казал да поемеш ти заведението?

Този им разговор се състоя три месеца преди той да разкрие изневярата на жена си. Тогава Кино отвърна, че оценява предложението ѝ, но за момента е доволен от положението си.

Подаде молба за напускане, а след това позвъни на леля си, за да разбере дали все още не е продала кафенето. Стана ясно, че го била регистрирала в агенция за недвижими имоти, ала засега нямало сериозен купувач. Тогава той ѝ каза, че мисли да направи там нещо като бар, и я попита не би ли му дала къщата под наем, който да ѝ плаща всеки месец.

– Ами работата ти?

– Тези дни напуснах.

– А жена ти не е ли против?

– Сигурно скоро ще се разведем.

Кино не обясни причината, а и леля му не попита. Последва само кратко мълчание. После тя каза колко е месечният наем. Сумата беше далеч по-ниска от онази, която той очакваше.

– Мисля, че ще мога да се справя. Ще получа, надявам се, компенсация от фирмата, тъй че няма да ти създам неприятности.

– Това изобщо не ме притеснява – отсече категорично леля му.

Те никога не бяха разговаряли кой знае колко много (майка му не одобряваше особено това той да се привързва към леля си), но открай време двамата се разбираха удивително добре. Леля му знаеше прекрасно, че не би нарушил обещанието си.

Кино похарчи половината от спестяванията си, за да преустрои кафенето в бар. Закупи възможно по-просто оборудване, скова от дебели дъски дълъг барплот и разположи красиво столовете. Облепи стените с тапети във вдъхващи спокойствие цветове и промени осветлението, така че да те накара да се отпуснеш и да си изпиеш с наслада питието. Пренесе от къщи скромната си колекция от плочи и ги подреди на една полица. Имаше и прилично стерео грамофон "Торенс", усилвател "Луксман" и малки двуканални тонколони "JBL", които си беше купил още като ерген и които тогава не бяха никак по джоба му. Само че той открай време обичаше да слуша стар джаз на плочи. Това бе единственото му хоби, което никой край него не споделяше. Освен това в студентските си години беше работил като барман в едно заведение на "Ропонги" и можеше да забърква коктейли "наизуст".

***

Нарече заведението "Кино", защото не можа да измисли по-подходящо название. Първата седмица не влезе нито един посетител. Кино обаче бе вътрешно готов за това и не се разтревожи особено. Не беше казал на никого от познатите си, че е отворил бар, не го рекламира, нито закачи хвърляща се в очи табела. Просто зачака търпеливо ексцентрици да се натъкнат на малкото, сгушено в дъното на задната уличка заведение. Все още не беше изхарчил напълно парите от обезщетението, а жена му не предяви никакви финансови претенции. Тя вече живееше при онзи негов колега, тъй че апартаментът им в Касай се оказа ненужен и решиха да го продадат, да изплатят дълга към банката и да си разделят остатъка от парите. Кино се настани на втория етаж, затова в крайна сметка можеше известно време да свързва двата края.

В очакване на първия посетител Кино най-сетне успя да си достави удоволствието да слуша до насита музика и да се потопи в книгите, които искаше да прочете. Поемаше напълно естествено самотата, тишината и уединението както пресъхнала земя дъжда. Често си пускаше плочите със соловите парчета на пиано на Арт Тейтъм. Те отговаряха на настроението му в момента.

Не беше сигурен защо, но не изпитваше никаква обида и яд към жена си и колегата, с когото тя му изневери. В началото шокът бе несъмнено жесток и известно време не можеше да разсъждава трезво, ала не след дълго започна да мисли, че явно така е трябвало да стане. Че в крайна сметка сам си е виновен да му се случи подобно нещо. Не беше постигнал каквото и да било, не беше извършил нищо полезно в живота си. Не беше успял да направи никого щастлив и разбира се, не направи щастлив и себе си. Не можеше и да проумее точно що е то щастие. Вече не възприемаше ясно и чувства като болка, гняв, отчаяние, примирение. Можеше най-многото да намери място, за да завърже здраво сърцето си, което, лишено от дълбочина и тежест, да не се понесе нанякъде безцелно. Малкият бар "Кино", заврян в дъното на задната уличка, се превърна в това конкретно място. Както и – най-вече като атмосфера – в удивително уютно пространство.

kino4

Преди хората уюта на бара откри една сива бездомна котка. Самка с красива дълга опашка. Хареса си очевидно извита навътре лавица за дреболии в ъгъла на бара и спеше там свита на кълбо. Кино се стараеше да не ѝ обръща внимание, защото предполагаше, че тя вероятно иска да бъде оставена на спокойствие. Хранеше я веднъж дневно и ѝ сменяше водата, но само толкова. Освен това ѝ направи вратичка, за да може да влиза и да излиза когато си пожелае. Ала неизвестно защо и тя като хората предпочиташе да използва предната врата.

 

 

 

 

cover-myje-bez-jeni   Мъже без жени (превод Дора Барова, 256 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международния панаир на книгата в НДК

Невидимата жена

Неделя, 08 Май 2016г. 12:12ч.

"Тя е "Н", иначе казано Нели, госпожица Елън, Търпеливата, Принцесата, Е. Л. Т., Милото момиче, Любимата, жената илюзия, малката загадка, госпожица Т., госпожица Фърнан, госпожица Търман, госпожица Тенам, госпожица Търнам и вероятно госпожица Трингам. Играе главна роля в живота на Чарлс Дикенс във времето, когато той е може би най-известният човек във Великобритания. Връзката им продължава почти тринайсет години, от 1857 година до смъртта му през 1870 година. Пълното ѝ име е Елън Лолес Търнан, макар че е известна предимно като Нели и така ще бъде наричана тук." – да, това е жената-ключ към загадките на сърцето на Чарлс Дикенс в биографичния роман (и филм) Невидимата жена на писателката Клеър Томалин (позната с биографиите на Чарлс Дикенс, Томас Харди, Джейн Остин...), която ще разнищва викториански мистификации и у нас, наживо, на 25 май, за да стане пределно ясно, че "да обичаш и да си обичан е живота сам, без който ний сме нищо."

 

 

Дикенс е всеотдаен и строг баща. Води децата си на бурни набези в магазините за играчки, учи ги на различни игри – "двайсет въпроса", "рими", "пословици" – и им прави фокуси. Дикенс участва в празнуването на Коледа с такова въодушевление, за каквото едно дете може да мечтае. Освен това всекидневно проверява дали стаите на децата са чисти и конфискува бухалките и топките за крикет на синовете си, ако твърде много си изцапат дрехите. Синът му Алфред цял живот помни какво мъмрене е отнесъл, задето е изчеткал сакото си не където трябва – в трапезарията.

Личната хигиена на Дикенс е почти фетиш за него – той си взема студена вана или душ всекидневно и изисква дрехите му да бъдат поддържани безукорно. Дикенс е озадачен от недостатъците на синовете си и е доволен от всеки опит те да бъдат отстранени. Полага огромни усилия да излекува заекването на Франк, като всяко сутрин му чете Шекспир. Освен това учи Хенри, най-умния си син, на стенография. Но тъй като синовете му един след друг се оказват лишени от неговия силен характер, Дикенс става все по-раздразнителен към тях. Момичетата до голяма степен са пощадени от критика, защото са момичета, при това само две, а и Кейти несъмнено е интелигентна. Чарли, най-голямото момче, учи в Итън по настояване на кръстницата си Анджела Кутс, не се справя достатъчно добре, за да влезе в университет, но през 1857 година, когато е на двайсет години, поне се задържа някак в Барингс Банк.

Дикенс е привързан към него, но един пораснал син у дома е и постоянно напомняне, че времето лети и че собствената му младост е невъзвратимо отминала. Освен тази мисъл го измъчва и друга – как многодетното му семейство не е оправдало очакванията му, а също за "едно щастие, което съм пропуснал в живота си, за един приятел и другар, който така и не намерих".

invisiblewoman3

Дори когато е най-силно въодушевен от семейния живот, Дикенс често отсъства от къщи, за да преследва собствените си интереси. Години наред той има навика да излиза да язди денем и да ходи на театър вечер със свои приятели мъже. Освен това имат клуб на пешеходците и редовно вечерят извън града, в Гринич, или в "Джак Стос" в Хампстед Хийт, или в "Стар енд Гартър" в Ричмънд. Сред приятелите са Джон Фостър, негов главен литературен съветник, който споделя увлечението му по театъра; художникът Даниъл Маклис, драматургът Дъглас Джеролд, Марк Лемън от "Пънч" и други трудолюбиви журналисти, художници и писатели, сред които Уилки Колинс е ново попълнение от по-младото поколение. Колинс се появява на сцената през 1850 година. Той е ерген и се смята за ценител на удоволствията, освен това, изглежда, е изпълнил ролята на Мефистофел, когато Дикенс е играл Фауст, организирал е епикурейски вечери навън и го е придружавал на пътувания до Париж, за да вкусят от неговите изтънчени "дяволии".

 

Освен това Дикенс обича да се разхожда сам. Често излиза сам нощем и понякога остава навън до сутринта. Така опознава цял Лондон: най-отблъскващите части на Ист Енд, смятани от мнозина за недостъпна чужда територия; доковете и реката от Хамърсмит до Гринич; различни бедняшки квартали край Севън Дайълс, край Съмърс Таун, край Бъро; пътя за Хампстед от детството му, който минава през Юстън, Морнингтън Кресънт, Камдън и Кентиш Таун; и ширналите се на километри нови покрайнини, които изяждат нивите, овощните градини, фермите и някогашните зелени пътища на север и на юг. Твърди, че тези разходки му помагат да планира какво ще пише на следващия ден, което сигурно е вярно, обаче се случва и нещо друго. Въпреки своята общителност Дикенс е човек, който не иска да бъде опознаван и преценяван от никого. Нуждае се от свое лично време, през което може да престане да бъде сърдечен приятел или експедитивен баща и да се превърне просто в наблюдаващо око, слушащо ухо, мечтаещ ум.

invisiblewoman6

От началото на 50-те години на ХIХ век Дикенс прави така наречения от него цигански катун в две стаи над редакцията на "Хаусхолд Уърдс" на Уелингтън Стрийт 16, близо до Странд, за да може да остава да преспива там, ако му се прииска. Удобно е за вечерните му разходки, ергенските вечери и клубовете му "Атенеум" и "Гарик", но е още по-удобно за честите му посещения в многобройните театри в района – "Лицеум", "Аделфи", "Олимпик", "Ковънт Гардън" и "Дръри Лейн", – както и "Съри" и "Виктория" от другата страна на моста Уотърлу. Писмата му и другите му лични писания са изпъстрени със споменаване на навика му да ходи на театър: бележка до мадам Селест, директорка на "Аделфи", с която я моли за ложа; оплакване до Уилям Фарън, директор на "Олимпик", задето мястото му в партера било вече заето, когато отишъл закъснял и сам да гледа бурлеската в петък вечерта; живо описание на разходка по Боу Стрийт, Лонгейкър и Дръри Лейн през една влажна зимна вечер, когато театралните доставчици и продавачите на билети вече са затворили, на път за Хокстън, където театър "Британия" под ръководството на Сам и Сара Лейн поставя пантомими пред огромна и умееща да цени видяното местна публика. От тази самота – самотен мъж, който се движи сред океана на лондонската тълпа – той създава света в книгите си.

 

Ако домашният живот означава за Дикенс по-малко, отколкото му се иска да покаже, и ако е малко повече конте от Регентството, отколкото патриарх от викторианската епоха, отколкото обикновено се смята, не трябва да забравяме, че той живее през целия си зрял живот в атмосфера на остро лицемерие по тези въпроси. Битовите добродетели се прокламират шумно, вече не се толерират публичните прояви на неприлично поведение – например принцовете да общуват с актриси, всякаква проституция процъфтява, и от всички освен от представителите на нисшата класа се иска дискретност или лицемерие. Реакцията на Дикенс към това лицемерие никога не е проста. Допада му представата за подреден малък дом, спретната съпруга и майка, особено когато придава завършен вид на сюжетите си, но му харесва не само представата. Неотдавна на бял свят излезе писмо до неговия приятел художника Даниъл Маклис, което говори, че още в първите години на брака на Дикенс интересът му към подземния свят на сексуалните удоволствия вероятно не е бил само от позицията на наблюдател. Той насърчава Маклис да отиде с него в Бродстеърс, за да си почине, обещава му "всякакви удобства в Маргейт (нали ме разбираш?), знам къде живеят". Освен ако Дикенс няма предвид понитата по пясъка, удобствата в този контекст може да означават само едно.

invisiblewoman5

През целия си живот той има приятели и от двата пола, които не зачитат конвенциите. Уилки Колинс е най-известният от тях с двете си незаконни домакинства, но има още много. Разведената госпожа Франсес Елиът, която той съветва по нейните брачни дела, е друг такъв пример. Дикенс е в близки отношения с граф Д'Орсе и с лейди Блесингтън, чиято репутация – справедливо или не – е опетнена. Той е в приятелски отношения с Фани Кели, която живее с незаконната си дъщеря, и с Фани Стърлинг, която се е разделила със съпруга си и живее с друг мъж. Джулия Фортескю, която участва в неговата аматьорска актьорска трупа, има голямо семейство с лорд Гарднър, за когото успява да се ожени едва след смъртта на съпругата му през 1856 година. В личния си живот Дикенс приема всичко това, публично обаче поддържа строга фасада и никога не е изпитвал достатъчно силно желание да наруши преобладаващите социални норми. Например, когато научава (по време на мъжко пътуване до Париж през 1850 година), че високоуважаваната френска актриса госпожица Дьона, която е посрещал в дома си в Лондон, е любовница на британския посланик лорд Норманди (семеен мъж), Дикенс незабавно пише на Катрин със заръка да се извини на всички дами, присъствали на онази вечеря в дома им.

 

Същите табута властват и в творбите му. Може и да роптае пред Форстър, както прави през 1856 година, срещу откъслечните и неестествени портрети, които е принуден да рисува в романите си, заради тиранията на "вашия морал", но не прави опит да се отскубне от тази тирания, а младите мъже в по-късните му произведения са също толкова скопени, колкото и в ранните. Почти няма промяна и в неговите сладки, глупавки, закръглени и пърхащи млади жени. Парадоксално е, че неговата най-обаятелна героиня е Естела (в "Големите надежди", написан едва през 1861 година), която според сюжета е отгледана в среда, направила я фригидна. Всички други са имунизирани срещу сексуалността от своя създател още преди историите им да започнат – те са не по-съблазнителни от восъчен плод.

 

 

 

cover-nevidimata-jena   Невидимата жена. Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс (превод Надежда Розова, 432 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Срещата с Клеър Томалин е на 25 май в литературен клуб Перото – НДК от 19:00 

MENAR за Мир

Понеделник, 09 Януари 2017г. 15:15ч.

Деветата поредна среща с кино от страни, които познавате (може би) само от новинарски хроники, кратки тур пътувания и откъслечни митове и легенди идва със Sofia MENAR Film Festival (12 – 29 януари, пълната програма е тук), за да направи поредните стъпки към един по-обединен свят без Предразсъдъци, без Омраза, с повече Мир и по-малко Войни.

 

 

Какво?

Селекция от игрално, документално и късометражно кино от Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка, разделена в следните добре познати категории:

 

MENAR игрално – иранското кино, по традиция, отново е на висота, но акценти на интереса поставят и филми от Палестина, Алжир, Мароко и...

 

Любов по правилата – 12 и 18 януари

Ливан/Германия, 2016, 94 мин

режисьор: Асад Фуладкар

с участието на: Дарине Хамзе, Зейнаб Хинд Хадра, Родриг Слейман, Мирна Мукарзел

halallove

Любов по правилата на Корана – да, в живота на три религиозни двойки от Бейрут всичко е подвластно на Корана, но когато страстите се нажежат (с абсурдни бракове, сексуални нагони и изневери) дори той е безсилен пред неписаните правила на Любовта и... киното.

 

 

Повратен завой – 13 и 21 януари

Египет/Франция/ОАЕ/Йордания, 2015, 80 мин

режисьор: Рифки Асаф

с участието на: Ашраф Бархум, Фатина Лейла, Мазен Моадам

Колко истории може да побере един миниван – оказва се, че "мобилният дом" на йорданеца Ради може да събере Близкия изток с историите на разведена сирийка, тръгнала към родината, ливански художник и неудобно-любопитен полицай.

 

 

Айдълът от Газа – 13 и 23 януари

Палестина, 2015, 100 мин

режисьор: Хани Абу-Асад

с участието на: Тауфик Бархум, Каис Аталах, Надин Лабаки, Ашраф Бархум, Хиба Аталах

idol

С Оскар номинирания Омар режисьорът Хани Абу-Асад доказа, че умее майсторски да ни оплита в нетрадиционни истории с герои от ивицата Газа, а новият му кинопъзел за палестинеца с чуден глас Мухамад, който безвизово участва в Араб Айдъл в Египет великолепно допълва картината на живота, в която основните цветове са хумора, сатирата и забавата с предразсъдъците.

 

 

Луди за връзване – 13 и 26 януари

Иран, 2015, 115 мин

режисьор: Аболхасан Давуди

с участието на: Таназ Табатабай, Сабер Абар, Саед Сохейли, Назанин Баяти

Интернет ни събира, интернет ни дели – това е съдбата за седмина млади техеранци, които не се познават в реалността, но са членове на една и съща нет група. Има ли нужда да казваме, че Мадана е единствената жена в нея и търси нещо, което останалите шест мъже може и да намерят... стига да се обединят в търсенето.

 

 

Кражба – 14 и 18 януари

Иран, 2016, 86 мин

режисьор: Биджан Мирбагери

с участието на: Ники Карими, Рузбех Бамани, Соруш Сехат, Марал Фарджат

За романтичните пътувания при двойките има два сценария – те или ще ги сближат още повече, или ще ги отчуждят завинаги, но когато в картинката се намеси и откраднат багаж историята (на известен актьор и годеницата му, в случая) може да се плъзне и в трети, непредвиден сценарий.

 

 

Дъх – 14, 22 и 25 януари

Иран, 2016, 118 мин

режисьор: Наргис Абяр

с участието на: Геларе Абаси, Мехран Ахмади, Джамшид Хашемпур, Шабнам Мохадами

breath

Явно Наргис Абяр обича да връзва филмите си с темата за войната (като в Окоп 143, например) – и сега провинциалната идилия в живота на Надер, Камал, Мариям и любознателната Бахар (която не спира да чете и да фантазира) ще бъде разрушена от войната, но нищо не може да спре мечтата на Бахар да стане лекар, за да излекува астмата на баща си.

 

 

Пес – 14, 19 и 28 януари

Швейцария/Турция, 2015, 94 мин

режисьор: Есен Ъшък

с участието на: Чагла Акалън, Берен Туна, Баръш Атай, Огузхан Санджар

Три истории, чиито герои са единодушни, че са чакали (и мечтали) достатъчно и днес вече е време за действие – хлапето Джемо най-накрая ще заговори момичето, което харесва; омъжената Хаят най-накрая ще срещне любовта на живота си; транссексуалната Ебру най-накрая ще получи мъжа, когото обича, а не парите на тези, които я желаят... Да, те ще го направят пък каквото Съдбата (Киното) покаже...

 

 

Дефиле деграде – 15 и 20 януари

Палестина/Франция/Катар, 2015, 85 мин

режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер

с участието на: Хиам Аббас, Виктория Балитска, Манал Ауад, Мирна Сакла

degrade

Салоните за красота са същински зоопарк на живота, в който на показ лъсват всякакви малки тайни, а когато към шарената картинка в салона за красота на Кристин в Газа се добави и изчезнала истинска лъвица от зоопарка, то нещата не само излизат от контрол, но и (де)градират в тотална  буря на абсурда.

 

 

Кладенецът – 16, 19 и 26 януари

Алжир, 2016, 96 мин

режисьор: Лотфи Бушуши

с участието на: Надя Каси, Лоран Морел, Лейла Мецитан

Война за независимост в Алжир, пълна обсада на малко планинско селце с пресъхнал кладенец, издирване на местен герой под пек и камък – налице са всички елементи за нажежаване на страстите, както и за алжирско предложение за чуждоезичен Оскар 2016.

 

 

Eдин дълъг ден – 16 и 20 януари

Иран, 2016, 88 мин

режисьор: Бабак Бахрам Бейги

с участието на: Реза Бехбуди, Шабнам Мохадами, Алиреза Ара, Баран Ебрахими

Двама братя, единият градил живот в чужбина, другият градил семейство в родината – срещнат ли се, денят не само ще бъде дълъг, не само ще разберат много неща един за друг, но и ще разберат дали семейството ще оцелее.

 

 

Между два свята – 16 и 24 януари

Германия, 2014, 98 мин

режисьор: Фео Аладаг

с участието на: Роналд Зерфелд, Мохсен Ахмади, Сайда Бармаки, Пит Буковски

inbetweenworlds

Във всяка война човек попада в ничията земя между два свята – там, където се срещат различни култури, като тези на немския войник в Афганистан Йеспер и местния преводач Тарик; там, където се срещат дълга и съвестта; там, където се срещат живота и смъртта; там, където...

 

 

Кайсиева горичка – 17 и 23 януари

Армения, 2016, 78 мин

режисьор: Пурия Хейдари Урех

с участието на: Самвел Саркисян, Хованес Азоян, Маро Хакобян, Ашот Адамян

apricot

Не много често гледаме арменско кино, както самите арменци все по-рядко спазват вековната традиция да искат ръката на избраницата си от родителите ù, но това е най-малкият проблем за иранеца Арам, който ще разбере, че съвместният живот е като лабиринт от кайсиева горичка.

 

 

Малки удоволствия – 17 и 25 януари

Мароко, 2015, 85 мин

режисьор: Мохамед Шриф Трибек

с участието на: Аниса Ланая, Фарах Ел Фаси, Маха Дауд

Нуфиса и Фатума са два момичета, сприятелени от съдбата, а в общество доминирано от мъже, приятелството между две жени носи не само малки удоволствия, така че когато Нуфиса обявява, че ще се омъжва, Фатума пожелава да я задържи на всяка цена до себе си.

 

 

Светлина от Изток: Ние сме от Малуку – 18 и 26 януари

Индонезия, 2014, 151 мин

режисьори: Анга Дуимас, Анга Дуимас Сасонко

с участието на: Абдуррахман Ариф, Чико Джерико, Ауфа Асагаф, Глен Фредли

Индонезийското кино вярва в отборния дух – също като в 12 минути и тук имаме герой, който гради разнолик отбор-победител (сега маршируващият оркестър е заменен с футболен тим); и тук имаме деца с различни религии от семейства с различен социален статус, но с една страст... и един отборен дух.

 

 

Лантури – 19 и 21 януари

Иран, 2016, 115 мин

режисьор: Реза Дормишян

с участието на: Баран Косари, Навид Махавадзадех, Мариям Пализбан

lantouri

И друг път сме чували за журналисти, залети с киселина, но никога поводът не е бил любовна мъка – интригата се засилва когато разбираме, че залятата Мариам се бори за ненасилие с кампания, в която убеждава близките на жертви да простят на техните агресори. Въпросът е дали Мариам ще прости киселината на влюбения в нея, но отхвърлен Паша!?

 

 

Айша, нека сме семейство – 20 и 25 януари

Индонезия, 2016, 109 мин

режисьор: Херуин Новианто

с участието на: Лаудия Синтия Бела, Гъ Памункас, Ари Критинг, Лидия Кандоу

Айша може и да сбъдва мечтата си да стане учителка, но едва ли е очаквала, че при първото ù назначение ще бъде сбъркана с монахиня като това дори се оказва най-малкия ù проблем в селцето без ток, без мобилни телефони, с оскъдна вода и симпатичен Педро насреща.

 

 

На мое място – 20 и 28 януари

Мароко, 2016, 110 мин

режисьор: Саид Халаф

с участието на: Амине Енаджи, Нуфиса Беншехида, Абделах Аджил, Мохамед Аяд

Казабланка винаги е играла романтична роля в киното, но тук потъваме в мрачните ù кътчета, където върлуват глад, мизерия и престъпния свят, за да тръгнем по следите на едно престъпление, в което обичайните заподозрени са обичайните предразсъдъци.

 

 

Мимози – 21 и 24 януари

Испания/Мароко, 2016, 96 мин

режисьор: Оливер Лакс

с участието на: Ахмед Хамуд, Шахиб Бен Омар, Саид Агли, Икрам Анзули

mimosas1

Едно предсмъртно желание, един дълъг и опасен път през Атласките планини и двама мъже, които ще навлязат в дебрите на самопознанието и мистицизма.

 

 

Шансът на Мина – 23 и 27 януари

Иран, 2016, 100 мин

режисьор: Камал Табризи

с участието на: Милад Кеймарам, Мина Садати, Бехранг Алави, Шайестех Ирани

Избор, който може да бъде направен само от една жена. Това е шансът на Мина – в едно общество, доминирано от мъже, от лъжи, от хора с маски и непредвидими постъпки, Мина може и да оцелее цяла и... почти невредима.

 

 

Кралица – 24 януари

Индия, 2013, 146 мин

режисьор: Викас Бал

с участието на: Кангана Ранаут, Раджкумар Рао, Лиса Хайдон, Джефри Хо

queene

Да тръгнеш сам на сватбено пътешествие не е от най-приятните авантюри, ала индийката Рани осъзнава, че дори да са я зарязали преди сватбата, то тя не трябва да зарязва живота, защото светът е прекрасен и нови шансове дебнат отвсякъде.

 

 

MENAR на Фокус – за първи път ще обърнем внимание на киното от Централна Азия – 11 премиерни заглавия от Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Азербайджан.

 

Бащина воля – 13 и 22 януари

Киргизстан, 2016, 112 мин

режисьори: Бакут Мукул, Дастан Жапар Улу

с участието на: Тинар Абдразаева, Дилшад Абдуджапарова, Тенизбек Абилов, Рахат Аксултанова

fatherswill

Бащината воля на смъртно легло никога не е за пренебрегване и Азат се връща от Щатите, за да я изпълни, но на прага на родния дом освен миналото и дадените обещания го очакват и старите сметки за уреждане с Чоро, братът на баща му.

 

 

Аманат – 14 и 25 януари

Казахстан, 2016, 127 мин

режисьор: Сатибалди Наримбетов

с участието на: Берик Айтжанов, Далига Акмолда, Куралай Анабекова, Азиз Бейшеналиев

В историческия епос Аманат има всичко – национални каузи през вековете, мечти и борби за свобода и независимост, епични батални сцени и митични фолклорни притчи, разстилащи се в три периода от историята на Казахстан или както се казва: "Не можеш да вървиш само напред, трябва да помниш през какво си минал."

 

 

Съдията Кунанбай – 14 и 29 януари

Казахстан, 2015, 98 мин

режисьор: Рустам Одинаев

с участието на: Досхан Жаксинов, Нурсебот Саликова, Айдос Бектемиров, Мира Омар

Историята на Казахстан през призмата на живота на баща и син – единият е мирови съдия в областта Къзълорда, а другият е поет, философ и държавник, но и двамата са убедени, че вършат своето дело в името на родината и нейното светло бъдеще.

 

 

40 дни мълчание – 15 и 21 януари

Узбекистан/Холандия/Германия, 2014, 88 мин

режисьор: Саодат Исмаилова

с участието на: Рушана Садикова, Барохад Шукурова, Фарида Олимова, Саодат Рахминова

Можеш ли да изкупиш греховете си с обет за мълчание – според древна узбекска традиция може, но пък когато младата Бабича мълчи 40 дни баба ù Ханджармомо не може да научи причината за обета ù и само гадае и фантазира греховете на внучката си.

 

 

Градски мотиви – 16 и 28 януари

Азербайджан, 2015, 120 мин

режисьори: Анар Абасов, Руфат Хасанов, Тимур Исмаилов, Джафар Ахундзаде

с участието на: Гулзар Гурбанова, Джаваншир Хадиев, Роман Шулга, Ейваз Алиев

urbanmotives

Антология на четирима азербайджански режисьори, които не живеят в родината си и пускат носталгията си да броди из кътчетата на Баку – тъмни, светли, меланхолични, весели, индустриални, квартални, но все места в града. Техният град... Някога.

 

 

Червената градина – 18 и 27 януари

Азербайджан, 2016, 88 мин

режисьор: Мирбала Салими

с участието на: Гулзар Гурбанова, Талех Бадиев, Магсуд Мамадов

Брачният обет на Абас и Уафа гласи, че те няма да търсят други половинки до края на дните си, но когато Уафа умира млада, оставяйки на Абас осиновеното момче Орхан и бремето на обета, но не и роден син, който да продължи името на рода му, за Абас, като учител в местното училище, предстоят няколко важни урока за Живота и Смъртта.

 

 

Когато завесата падна – 21 и 28 януари

Таджикистан/САЩ, 2016, 70 мин, документален

режисьор: Емели Махдавян

Да се занимаваш с танцово изкуство, всред получилия скоро постсоциалистическа независимост мюсюлмански Таджикистан и да си жена без много права е непосилно бреме за някои, но не и за четирите героини на този колкото документален, толкова и страстен разказ за таджикската култура.

 

 

Искам да съм различен: Метъл в Таджикистан – 25 и 28 януари

Таджикистан/САЩ/Германия, 2016, 79 мин

режисьор: Рузбех Гасеми

с участието на: Анвар Султанов, Олег Танин, Мариамби Хакимова, Умеда Фазилова

Ал Азив, Пророк и Ред Планет – три метъл банди в Таджикистан, чието съществуване изглежда екзотично не само в родината им, но и за останалия свят. Само изглежда, обаче, защото Ал Азив, Пророк и Ред Планет просто искат да правят това, което им е на сърцето и душата, без значение какво име му дава глобализирания свят.

 

 

MENAR Документа – освен нова среща с епичния Човек на Ян-Артюс Бертран, документалното кино на това фестивално издание ще ни осигури ретро-архивен поглед през Окото на Истанбул (или древния мегаполис през 88-годишните очи и обектив на Ара Гюлер с неговите над 1 милион фотографии); ще ни очарова с умелото съчетаване на архивни документални кадри и чернобяла стопмоушън анимация по нетрадиционната тема за млеконезависимост на Палестина от Израел в Търсят се 18 (на снимката) и ще ни отведе до тайните и мистиката на суфизма с гуруто Ал-Газали: Алхимикът на щастието, съпроводени с представянето на книгата на Велин Белев Суфизмът: Последният аргумент на Ал-Газали.

18wanted

 

 

MENAR на Късо – както и миналата година късометражната селекция ще тече в Чешкия център, разделена в две части:..

Програма 116 и 24 януари, 18:30 – тук темите са калейдоскопични като живота и мечтите в За Ариф (дали страдащият от синдрома на Даун Ариф ще сбъдне желанието си да танцува с жена), в Aя и морето (дали 10-годишната Ая ще слезе от балкона на къщата, която чисти и ще отиде на плаж, както мечтае) и в Маршрут (дали мечтата за знание кара децата в планинските райони на Иран да правят цели преходи до училищата си); появяват се и призраци от миналото в Носталгия (или Къщата на духовете по ливански), в Каменният блок (или пост-съветски отломък, който е единственото място с обхват в киргизката степ) и в Не забравяй миналото (или упражнения по морал и право с две от звездите на близкоизточното кино Хиам Аббас и Хафсия Херзи - на снимката)

backwatch

Програма 219 и 25 януари, 18:30 – от суровите уроци на оцеляването в киргизката степ с На паша, през хумора в Нощна смяна (или когато двама крадци са си набелязали една и съща къща за обир) и в Италия, очаквай ме! (или уроци по италиански в алжирско такси) до смъртта и нейните абсурди в Ангелите са мъртви (или истории за приятелство в отвъдното) и в Безбожници (когато изборът на гроб, сух или мокър, се превръща в одисея).

 

 

Керван MENAR – да, предстои ни поредна среща с любимото Трабант минион турне на Дан Пршибан като този път С трабанта до последен дъх (на снимката) ни отвежда от Австралия през Източен Тимор, Индонезия и Малайзия до Тайланд, но не е за изпускане и любимата въздушна фотография на Ян-Артюс Бертран с неговото Средиземноморие (427 милиона обитатели, 24 страни, 3 континента) от птичи поглед. Другите MENAR дестинации тази година са Хващай пътя: Индия (или 12-дневно приключение с рикши из Индия, от Мумбай до Ченай) и Като на игра (9-месечното пътешествие из Централна Азия на британеца Джон с неговия 20-годишен джип Борис и талисмана, плюшеното киви Тед).

trabantau

 

 

Кой?

По традиция, богатата фестивална MENAR програма включва и специални събития като панорамата В памет на Аббас Киаростами – напуснал света през изминалата, ужасна 2016, иранският режисьор ще бъде представен не само с класическите му филми Под маслиновите дръвчета, Вкусът на черешата, Вятърът ще ни понесе, но и с едно от последните му творения, късометражната чернобяла хипноза Покажи ми пътя до дома и документалното проследяване на лентата на живота му в 76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами15 и 17 януари.

76mins

76 минути и 15 мига от живота на Аббас Киаростами, Иран, 2016, 76 мин © режисьор Сейфолах Самадян

 

Другата специална ретроспектива е свързана с творческата и любовна връзка между режисьора Райнер Вернер Фасбиндер и актьора Ел Хеди Бен Салем (от чиято кончина се навършват 40 години) дала на света Страхът изяжда душата (18 и 25 януари) – класиката на Фасбиндер, която намира своята предистория и обяснения в документалния Не се казвам Али (15 и 22 януари) за живота на Бен Салем – от малкото берберско селце в Мароко, Атласките планини през Париж и срещата с Фасбиндер, която променя всичко.

ali

Страхът изяжда душата, Германия, 1974, 94 мин © режисьор Райнер Вернер Фасбиндер



Кога & Къде?

12 – 29 януари в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център и Гьоте институт

27 януари - 5 февруари в Пловдив (Lucky Дом на киното)

3 - 9 февруари във Варна (Фестивален и конгресен център)



Защо?

Да опознаеш света и хората, с които го споделяш е първата стъпка към един mir-logo-black-50x25-ен свят без Предразсъдъци, без Омраза, без Войни.

 

Прелестно обсебен

Сряда, 09 Ноември 2016г. 23:23ч.

"При ретроспективите човек получава усещане за пренасяне" – тези думи на големия киномайстор Бернардо Бертолучи по повод панорамата от негови филми на Киномания 2016 са сякаш продължение на мисълта му, че "в киното е възможен главоломен преход във времето". Именно нещо такова се случва и в книгата Прелестно обсебен (откъс от нея ви чака по-долу), където Фабио Франчоне и Пиеро Спила събират фрагментарни текстове, идеи, размисли и коментари на Бертолучи, които стоят в основата на създаването на класики като Последно танго в Париж, Конформистът, Двайсети век, Последният император, Чай в пустинята, Открадната красота, Мечтатели, Обсадени и Малкият Буда (всички тях може да видите в ретроспективата на Киномания 2016), за да се получи калейдоскопична картина на един пълноценен живот, за който Бертолучи може да каже: "Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир."

 

 

КАКВО НАУЧИХ ОТ МАЛКИЯ БУДА

Всичко започна от Елза Моранте. Една вечер ми подари книга за живота на Малерпа, големия тибетски мистик. Първите будистки влияния се появяват при мен в Преди революцията – филм от 1964 г., в който в даден момент Адриана Асти разказва една история за учител и ученик, които вървят сред пусто поле. Учителят ожаднява и иска вода, ученикът тръгва да търси, стига до една много зелена долина, продължава из нея и стига до извор, зад който се намира село. Привлечен от него, отива там, среща момиче, в което се влюбва и се жени, раждат му се деца. После идват нещастията: настъпва глад, цялото село измира заедно с жена му и децата му. Тогава ученикът, отчаян, самотен, изгубен, се връща назад по стъпките си и стига до мястото, на което старият учител му е поискал вода. Учителят още стои там, край пътя, и му казва: "Колко време ти трябваше, за да ми донесеш малко вода, цяла сутрин те чакам". Будисткото схващане за времето още тогава ме накара да прозра, че в киното е възможен главоломен преход във времето. Не съм си давал сметка, но може би е било първото стъпало по пътя към Малкият Буда.

После идва едно пътуване до Япония, едно изключително, просветляващо изживяване в Камакура. Бяхме поканени от приятели на неделен обяд и аз си спомних, че в Камакура е живял Одзу – един от най-големите майстори в киното. "Бих искал да посетя гроба му." Беше съвсем наблизо. Изкачихме хълма в парка на една дзен школа и гробището се разкри, разбира се, на мястото с най-красивия изглед. Тук старата госпожа, приятелка на Одзу, ни каза: "There is nothing on the tomb, there is nothing" – нищо няма на гроба, нищо не пише. Започваме да търсим гроба, на който нищо не пише, но на всички гробове има йероглифи. После тя ни вика: "Елате, елате". Отиваме при нея и виждаме черен мраморен куб, изчистен, семпъл, с един-единствен йероглиф на него. "Но тук пише нещо..." Не, не, обяснява ни тя, тук пише "му", нищото, празнотата. Искала да каже, че на гроба пише "му", тоест "нищо". Тази случка ми отвори очите за японския дзенбудизъм. Мой приятел е режисьорът Паоло Брунато – първият италиански будист лаик, заминал за Непал по-скоро от подбуди от хипи характер, отколкото от мистични. Завърна се в Италия през 1967 г. и ми беше много интересно да го срещна отново. Нямаше нужда да ме убеждава – години по-късно, когато снимах Малкият Буда, ме намери и ме заведе да се срещна с лама Намкай Норбу в Арчидосо. Срещата ми въздейства по мистериозен и силен начин. Но за да започна филма, трябваше да получа, така да се каже, благословията на Далай Лама. Срещнахме се във Виена и когато си излязох след разговора ни, нещо се беше случило. Бях научил смисъла на думата "състрадание" така, както я разбират будистите. Не е само израз на добрината, както е при католицизма, а на интелигентността на добрината. Състрадание означава да разбереш причините за страданието на другия. Попитах Далай Лама дали мога да нарека филма си Малкият Буда. Той се засмя и попита защо искам да го нарека така. "Защото искам да е филм за деца, защото на Запад, когато се говори за будизъм, възрастните са като деца, нищо не знаят."

buddhal1

Далай Лама ми даде съгласието си, "защото всички сме деца и във всеки от нас има по един малък Буда". Някои обвиниха филма, че е приказка, но аз точно това исках да направя: да открехна прозорче към будизма. И трябва да отбележа, че децата първи възприеха същността на посланието. Веднъж в Съединените щати, в един от онези търговски центрове с 15 кина и 200 магазина, близо 400 деца присъстваха на прожекция на филма и накрая беше проведено проучване с фокус група от трийсетина от тях. Най-много ги беше впечатлило, че съществува прераждането. Днешните деца са обсадени от идеята за смъртта. Когато аз бях дете, смъртта присъстваше под формата на кошмари. Докато тези деца ги преследва думата смърт и всички онези смърти, които виждат непрекъснато по телевизията. Зарадвах се да разбера, че това, което будистите наричат наказанието самсара, колелото на умирането и прераждането, беше видяно от децата като предимство.

Отделна история е изборът на трите деца за филма. Бях се привързал и към тримата малки актьори, не можех да избера само един като реинкарнация на стария лама, бях отчаян. Консултант ми беше един тибетски лама от Бутан на име Джонгсар Киенце Ринпоче. Той притежаваше акробатичната интелигентност, присъща на мнозина млади тибетци, които съумяват да прозрат изумителни културни съответствия между Запада и Изтока. Ринпоче ми каза: "Ако не искаш да избереш един, тогава вземи решение, че и тримата са реинкарнации".

Помислих си, че публиката може да реагира зле, защото, както казват, когато раздават Оскарите, трябва да има the winners... Тук обаче нямаше победител и победени. Дуалността на западната религия бе преодоляна чрез отказа от идеята за победител и победени.

Много се радвах на отношенията, които се създадоха между децата и стария лама Норбу, в чиято роля беше големият китайски актьор Ин Руо Чън, възпитателят в Последният император. Връзката му с децата ми напомняше за връзката на нашите дядовци с децата от мястото, където съм израснал. Един млад психоаналитик лаканианец веднъж ми обясни, че дядото е за внучетата "non-no", тоест той е "да" за всичко. Та, лама Норбу беше нещо като дядо за тези три деца. Има един чудесен документален филм, заснет от млад индийски режисьор, за тибетско дете, отвлечено от един монах, който го завежда от Тибет в Индия, защото мисли, че е реинкарнация на един лама. Монахът върши всичко за това дете: той е баща, майка и брат; храни го, мие го, бърше го. И после коленичи пред него. Впечатляващо беше. Помислих си: може би този е начинът да се отнасяме с децата, с много обич, но и с извънредна почтителност. В края на снимките Ринпоче ми съобщи, че ще се оттегли за една година от света, и ми каза: "Вие, католиците, мислите, че Бог е създал човека. Защо не се опиташ за момент да си представиш обратното: че човек е създал Бога".

buddhal3

(От "Ла Република", 1 юни 1997 г. Изказване от Салсомаджоре по време на международната конференция "Будизъм и християнство в диалог срещу предизвикателствата на науката")


Материали

Обучение чрез емоциите (Малкият Буда)

Макар и да не съм будист, отношенията ми с будизма датират отдавна. Когато бях на 21, Елза Моранте ми подари книгата "Животът на Малерпа" – историята на тибетския йога, и останах поразен от поезията, която я изпълваше.

По-късно, когато се подготвях за снимките на Последният император, посетих някои будистки храмове в Пекин и другаде, започнах и да чета книги за будизма и да се срещам с различни лама в Америка, Англия и Непал.

През 1992 г. един приятел от Холивуд ме покани на церемония, която се провеждаше от един лама и няколко тибетски монаси. Радостта и простотата на тези хора ме омагьосаха. Не разбирах езика им, но усещането за единство, за емоционално съизживяване спомагаше да се преодолеят всякакви различия. За мен беше нещо като посвещение: все едно гледах в огледало, което ми връщаше образа на учител и ученик, слети в един-единствен образ, моя.

По-късно, по време на снимките на Малкият Буда, бях дълбоко докоснат от Сутрата на сърцето: "Формата е празнота, празнотата е форма". Какво означава? Може би в деня, в който разбера, няма да ми е нужно вече да знам. Важна е емоцията. Не всички са в състояние да се учат чрез емоциите. Мисля, че се промених: докато снимах Малкият Буда, мисля, че открих какво е душевният мир.

buddhal5

Бяха поискали от мен да снимам филм за живота на Буда, но това, което ме привличаше, беше да създам история, която да обедини минало и настояще: една история за тулку, за реинкарнацията. В началото се получи един по-скоро дидактичен филм. Сега вече не е такъв, макар и в известен смисъл да е по-амбициозен, защото се опитах да предам послание, без да използвам думите.

Така че Малкият Буда е разказ, не е учебник. Много от философските моменти в сценария бяха премахнати. И ето че в играта влиза тази книга. В нея са думите, които нямаше как да включа във филма си – думи, които могат да задоволят както ума, така и сърцето. Затова предлагам този предговор към "Пътищата на Буда" в знак на огромната ми почит към будисткото учение и към древната традиция, от която то произлиза.

Лондон, август 1993 г.

(Из "Пътищата на Буда. Живот, мисъл, учение", съставители Самуел Берхолц и Шераб Чьоджин Кон, изд. "Сансони", Флоренция, 1994 г.)

 

 

 

cover-prelestno-obseben   Прелестно обсебен (превод Вера Петрова, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Ретроспективата на Бернардо Бертолучи е на Киномания 2016 от 7 до 16 ноември


Малкият Буда може да гледате на 13 ноември (кино Одеон, 20:30) и на 15 ноември (кино Люмиер, 20:00)

Морето и Киното

Понеделник, 17 Юли 2017г. 10:10ч.

Морето е чест и любим герой в киното, а за втора поредна година Международен филмов фестивал Бургас (22-29 юли, пълната програма е тук) превръща родното Черно море в сцена за игрални, документални и късометражни филми от Черноморския регион на страни като България, Румъния, Русия, Украйна, Армения, Турция, Грузия, Гърция...

 

 

Игрални – журито, начело с Андреа Де Сика, Патрик Шиха, Андре Маркес, Тодор Димитров, Джеки Стоев и Анна Горанова, ще трябва да избере (както и вие) своя фаворит измежду:..

 

Кайсиеви градини – 22 юли, Сцена Охлюва

Армения, 2016, 78 мин

режисьор: Пурия Хейдари Урех

с участието на: Самвел Саркисян, Ованес Азоян, Маро Хакобян, Ашот Адамян

Един от хитовете на тазгодишния MENAR фестивал заслужено открива второто BIFF издание – все пак, киното и любовта винаги са си приличали по деликатния начин, по който успяват да разтопят и споят културни, религиозни и национални различия. И после да ти оставят тръпчив кайсиев дъх в устата.

 

 

Христо – 23 юли, Сцена Охлюва

България/Италия, 2016, 99 мин

режисьори: Григор Лефтеров, Тодор Мацанов

с участието на: Димитър Николов, Димитър Крумов, Юлиан Вергов, Стефан Мавродиев, Димитър Рачков, Любомир Нейков, Павел Поппандов

hristo

Филм, простичък и ясен като заглавието си, който небрежно повдига въпроса какво означава "нормално" и какво е да си "нормален" в днешния ни свят, в който всеки се чувства мъничко "бездомен", нали!?

 

 

Двоен живот – 24 юли, Сцена Охлюва

Румъния, 2016, 100 мин

режисьор: Катринел Данаята

с участието на: Богдан Думитраче, Мария Динулеску, Корина Моисе...

double

Бягството от проблемите не е решение, а илюзия, която се разбива като морски вълни на скалистия бряг на реалността веднага щом на повърхността изплуват таените на дъното самозаблуди – повече за двойния стандарт в живота на Джордже, обаче, ще може да разкаже самия режисьор на историята Катринел Данаята преди/след прожекцията.

 


Гнездото на гургулицата – 25 юли, Сцена Охлюва

Украйна/Италия, 2015, 110 мин

режисьор: Тарас Ткаченко

с участието на: Рима Зюбина, Витали Линетский, Лина Бернарди, Мауро Киприани...

nestturtledove

Емиграцията за работа е добре позната тема както у нас, така и в Украйна – по-големият проблем, който стои пред украинката в Италия Даринка (и хилядите живеещи в гурбет изгнание) е как да запазят от разпад семействата, които са оставили у дома. В уравнението на Даринка има обременяващи тайни, проблеми на съпруга ù с алкохола, драми на растежа с дъщеря ù и голямото неизвестно – ще има ли дом второто дете, което тя очаква и кого то ще нарича татко!?

 

 

Деца на нощта – 26 юли, Сцена Охлюва

Италия, 2017, 85 мин

режисьор: Андреа Де Сика

с участието на: Винченцо Креа, Людовико Сучио, Фабрицио Ронжоне, Юлия Собол...

Внукът на прочутия италиански режисьор Виторио Де Сика не само е в журито на втория BIFF фестивал, но и ще представи пресния си пълнометражен дебют, в който законите на растежа и хормоните на 17-годишния Джулио не играят съвсем по строгите правила на изолирания в Алпите колеж за избрани, а просто следват интуицията, приятелските страсти с Едуардо и... Хубавата Елена а.к.а местната Жрица на Нощта.

 

 

Рок26 юли, Сцена Охлюва

Русия, 2017, 87 мин

режисьор: Иван Шахназаров

с участието на: Дмитрий Чеботаев, Кирил Флоров, Иван Ивашкин, Виталий Кищенко

Киното в кръвта вода не става, но в пълнометражния дебют на сина на големия руски режисьор Карен Шахназаров иде реч за една друга страст – рок музиката, този адреналин в петолинието на живота, който кара провинциална банда рок хлапета да преследва на всяка цена мечтата си да покорят сцената в Москва. Роуд трипът към мечтата включва много хумор, гафове на съзряването и драма по ноти... Почти като в живота.

 

 

Блокът на младоженците – 27 юли, Сцена Охлюва

Турция/Великобритания, 2017, 104 мин

режисьор: Илкер Савашкурт

с участието на: Муса Джан Пекджан, Дияр Карадаш, Баръш Атай, Джанер Ердем, Ибрахим Акюз, Фейзан Сойкан, Киркор Динчкайакчъ, Тургай Аталай, Халит Караата, Зюлфю Хамит Алтън, Юзгюр Емре Йълдъръм, Сердар Бордоначъ

Младежкото жури на София Филм Фест 2017 оцени/награди подобаващо пълнометражния дебют на Илкер Савашкурт, а сега ще можеш да го направиш и ти, и то в компанията на самия режисьор. Блокът на младоженците наричат онази секция в турските затвори, в която лежат обвинените в сериозни сексуални престъпления, а фактът, че управата и надзирателите на затвора нарочно засилват напрежението и конфликтите между затворниците там като ги тласкат към ръба превръща Блокът на младоженците в една тънка метафора за всичко проблемно-случващо се в турското общество днес.

 

 

Площад Америка – 28 юли, Сцена Охлюва

Гърция/Великобритания/Германия, 2016, 86 мин

режисьор: Янис Сакаридис

с участието на: Янис Станкоглу, Темис Базака, Василис Кукалани, Ерикос Лицис, Ксения Даная

"Границите са възможност за бизнес" твърди един от героите във втория филм на Янис Сакаридис, но в този умело заплетен пъзел от човешки съдби на границата на документалното, рисуващ лицето на съвременна Атина (да се чете бежански кризи и прекрачване на културни, социални, икономически, морални и чисто човешки граници) не всичко е за продан... И добре, че е така! Повече по въпроса ще разкаже лично Янис Сакаридис.

 

 

Часът на хризантемите – 28 юли, Сцена Охлюва

Украйна, 2017, 70 мин

режисьор: Дмитро Мойсеев

с участието на: Алла Биниеиева, Пьотр Армяновски, Игор Рубашкин...

Загубата на близък човек винаги води към непознати пътища – така е и за Олга, която разпръсква скръбта си около Киев и околностите му с колата, която си е купила наскоро, а пътят я среща с куп непознати, всеки потънал в омагьосания кръг на собствения Ад – въпросът е дали помощта към другите помага и на теб самия или...?

 

 

Документални – животът е безкраен пъзел от парченца човешки истории, а журито и публиката в Морско казино може да избира между:..

 

Липсващи – 22 юли, Морско казино

Румъния/Швейцария/САЩ, 2015, 71 мин, документален

режисьор: Матю Мишори

Бесарабия (днешна Молдова) винаги е бил регион тясно свързан с България, а в Маркулещи проблемите с обезлюдяването, икономическия декаденс и миналото, за което никой не иска да говори и да си спомня само напомнят филм, който сме гледали и продължаваме да гледаме, нали!?

 

 

Първият меридиан на виното – 23 юли, Морско казино

Грузия, 2016, 63 мин, документален

режисьор: Нана Джорджадзе

с участието на: Реваз Кхетсуриани, Дебра Мейбург

Така наречените винени маршрути в Англия и Франция са мечта за всеки себеуважаващ се енолог, но често, освен тайните на виното, те могат и да разкрият истини от твоята собствена история и да се превърнат в родословен маршрут – така както се случва в това грузинско предложение за Оскар.

 

 

Пеперуди – 24 юли, Морско казино

Русия, 2015, 80 мин, документален

режисьор: Дмитрий Кубасов

"Пеперуди в корема" е израз-клише за намирането на любовта, но младият и буен Алексей първо трябва да намери себе си преди да избяга от клишетата – пеперудите в корема го срещат с Гриша на филмовия фестивал Тарковски, докато снима риалити филм за ежедневието си, а лятото се очертава... горещо.

 

 

Окото на минотавъра – 25 юли, Морско казино

България, 2016, 45 мин, документален

режисьор: Борислав Колев

eyemino

Невъзможното става възможно... стига да следваш мечтите си – поне така е в живота на 18-годишния незрящ по рождение Денис, който се опитва с всички сили да стане скулптор и да превърне невидимото във видимо за очите.

 

 

От моя гледна точка – 26 юли, Морско казино

Австрия, 2016, 79 мин, документален

режисьор: Павел Кузуйок

secondome

... или гледната точка на трима гардеробиери (от Виенската държавна опера, Ла Скала в Милано и Одеската опера) за нещата от живота на фона на вечните въпроси и епичните сюжети в операта – повече по темата ще разкаже лично режисьорът Павел Кузуйок.

 

 

Пустиняци – 27 юли, Морско казино

България, 2016, 65 мин, документален

режисьор: Цветан Драгнев

Светът минава покрай тях и дори не ги забелязва, но житието и битието на всички онези пустиняци (от всички онези забравени от Бога и времето места, но да не прекаляваме с клишетата) е именно онова, което дава малко цвят в голямата картина на Живота.

 

 

Пощальонът – 28 юли, Морско казино

България/Финландия, 2016, 82 мин

режисьор: Тонислав Христов

goodpostman

Филмът на Тонислав Христов (който ще го представи лично) вече обиколи доста фестивали, но животът в пограничното (на границата с Турция) село Голям Дервент едва ли се е променил особено за 38-те му жители – темата за заселване на сирийски бежанци вече е забравена от медиите, кметските избори отдавна са приключили, но въпросите в главата на местния пощальон едва ли ще дадат мира на всеки, който се опитва да си обясни какво се случва в България... тук и сега. Дали наистина пощальонът винаги звъни два пъти!?

 

 

Добро утро, капитане – 29 юли, Сцена Охлюва

България, 2016, 65 мин, документален

режисьори: Джони Пенков, Джеки Стоев, Христо Илиев – Чарли

Специално за закриването вечният зевзек триумвират на Джони Пенков, Джеки Стоев и Христо Илиев – Чарли ще представи своята морска история за капитани и морски вълци от Царево и околностите след хумор раздумката на остров Света Анастасия за книгата А дано, дано, дано... на Джони и Джеки.

 

 

Късометражни – богата селекция от типа "за всекиго по нещо", която ще ни срещне с истории и герои от България – Вълкът, Момичето и Три степени на затъмнение; Русия – Изгнаник, Мария, Имам брат, Горбатов; Гърция – Не сама, Обект без надзор и Лимбо; Турция – Роуди, Портокал; Румъния – Всички реки стигат до морето; Грузия – Три стъпала и До края на деня; Украйна – Ден 229 и българо-американския Пясъчник на режисьора (и член на журито) Анна Горанова.

limbok

Лимбо, 2016, 30 мин, Гърция © режисьор Констандина Кодзамани


 

Международен филмов фестивал Бургас е от 22 до 29 юли на лятна сцена Охлюва и културен център Морско казино;

Вход Свободен за всички прожекции

5 X CineLibri

Вторник, 10 Октомври 2017г. 21:21ч.

Думите имат няколко Живота и за трета поредна година фестивалът CineLibri (от 11 до 22 октомври, пълната програма е тук) тръгва по следите на техния Живот върху киноекрана. Да, за пръв път фестивалът ще има паралелно издания в толкова много градове (Бургас, Варна, Пловдив, Велико Търново, Благоевград, Шумен и Каварна), за пръв път има конкурсна програма и CineLibri жури и награди, за пръв път има и късометражна, и документална програма, освен панорами от филми по литературни класики... И да, ще гледаме премиерно новите филми на Роман Полански, на София Копола, на Фолкер Шльондорф..., но ето кои са нашите фаворити от CineLibri 2017:..

 


По действителен случай11, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21 и 22 октомври

Франция/Белгия /Полша, 2017, 110 мин

режисьор: Роман Полански

с участието на: Ева Грийн, Еманюел Сене, Венсан Перес, Дамиен Бонар, Ноеми Лвовски

boats4

7 години след Писател в сянка Роман Полански се завръща към образа на писател, който броди по тънката линия между фикция и реалност... Тема, която вълнува и режисьорът (и съсценарист тук) Оливие Асаяс от филмите му Облаците на Силс Мария и Личен купувач насам... А романът По действителен случай на Делфин дьо Виган не само е идеална възможност за поставяне на разделителната линия между Истина и Фикция в живота... не само предлага силни женски (огледални) образи на Еманюел Сене (писателката Делфин) и на Ева Грийн (писателката в сянка Л.), но и може да отговори на въпроса: "Изкуството ли имитира живота или обратното!?"...

 

 

Вечерята – 12, 13, 14, 20 и 21 октомври

САЩ, 2017, 120 мин

режисьор: Орен Муверман

с участието на: Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини

dinner

Неслучайно, освен чудесен писател, Херман Кох е и актьор – той идеално знае какво е нужно на актьора, за да превърне камерна драма в епичен калейдоскоп на съвременното ни общество. Всичко това е налице в неговия хитов роман Вечерята, който (неслучайно) се сдоби с трета филмова адаптация – актуалната версия на Орен Муверман по въпроса "в какво може да се превърне вечерята на две семейни двойки, обсъждащи поразиите на двете си деца" (леко напомнящо Касапница-та по Ясмина Реза на Роман Полански) вече се сдоби с номинация за Златна мечка в Берлин, а и как иначе при този чуден кастинг (Ричард Гиър, Лора Лини, Ребека Хол, Стийв Куган, Клое Севини) и сценарния, като бомба със закъснител, заряд на романа на Херман Кох.

 

 

Бунтовник в ръжта – 13, 15, 18, 19 и 21 октомври

САЩ, 2017, 106 мин

режисьор: Дани Стронг

с участието на: Зоуи Дойч, Кевин Спейси, Никълъс Холт, Сара Полсън, Люси Бойнтън, Виктор Гарбър, Хоуп Дейвис

bunt

Да, Джером Дейвид Селинджър успя да се пребори до края на живота му (27 януари 2010) никой да не получи правата за екранизиране на Спасителят в ръжта, но едва ли можеше да спре филмирането на живота му. В режисьорския си дебют, сценаристът Дани Стронг ползва трикове от своя Иконом на седем президенти като, обаче, се фиксира в младостта на Селинджър (Никълъс Холт) – онези моменти, онези записки под линията на живота, които ще доведат до създаването на Спасителят в ръжта. А иначе, животът на Селинджър може да бъде основа за не един и два романа, за не два и три филма... или просто може да се крие в редовете: "Зная, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда."

 

 

Фортуната – 14, 17, 18 и 21 октомври

Италия, 2017, 103 мин

режисьор: Серджо Кастелито

с участието на: Жасмин Тринка, Стефано Акорси, Алесандро Борги, Хана Шигула

fortunata3

Творческият (и брачен) тандем на режисьора (и актьор) Серджо Кастелито и писателката (и актриса) Маргарет Мацантини е усъвършенстван в разказването на простички истории, които бъркат дълбоко в бездната на битието – историята на Фортуната (донесла на Жасмин Тринка приза за най-добра актриса от Кан 2017) изглежда на пръв поглед простичка като мечтата ù да отвори фризьорски салон, но на втори поглед правото на независимост и щастие се оказва лабиринт, от който (Мацантини и Кастелито знаят идеално) Никой не се спасява сам...

 

 

История на любовта – 15, 19, 21 и 22 октомври

Франция/Канада/Румъния, 2016, 134 мин

режисьор: Раду Михайлеану

с участието на: Джема Артертън, Дерек Жакоби, Елиът Гулд, Софи Нелисе, Тори Хигинсън, Марк Рендал

hislove

Още от Изворът на жените насам, режисьорът Раду Михайлеану знае, че неведоми са проявленията на Любовта... Те могат да отвеждат по най-различни пътища, които често се разклоняват като лабиринт... или като сюжетните линии в едноименния роман на Никол Краус – приличат на мрежата от линии, набраздяващи дланта на ръка, държаща... отдавна изгубена книга... или държаща лекарство за Душата на някого... или държаща просто нечия друга ръка... Всъщност, май всяка История на любовта започва с подаване на ръка, нали...

 

 

Фестивалът CineLibri 2017 е от 11 до 22 октомври в салоните на Люмиер Lidl, Дом на киното, Одеон, Cinema City, Cine Grand, Френски институт, културен център G8, Евросинема, РКИЦ и Галерия Сан Стефано

MENAR 11

Вторник, 08 Януари 2019г. 15:15ч.

Да, след силната юбилейна година Sofia MENAR Film Festival (15 – 31 януари, пълната програма е тук) се завръща отново с фокус върху новото иранско кино – селекцията е пребогата, а вашите игрални фаворити може да избирате измежду...

 

 

Оскърбление – 15 януари, Дом на киното | Откриване

Ливан/Франция, 2017, 112 мин

режисьор: Зиад Дуейри

с участието на: Адел Карам, Камел Ел Баша, Камий Саламех

insult

Улицата е място, където човешките истории и съдби се срещат, разминават се и... се сблъскват – като тези на Тони и Ясер, чийто сблъсък се превръща в огледало на разделението, предразсъдъците и... на всичко онова случващо се по улиците на Бейрут и днес.

 

Кратките ми слова – 16, 20 януари и 3 февруари

Tурция, 2018, 71 мин

режисьор: Бекир Бюлбюл

с участието на: Ебубекир Идаре, Ахмет Енес Яман, Мевлют Фатих Идаре

slovashort

Лято, зной, жега и... изкусителните води на езерото в долината – пътят към прохладата и приятелството на три деца минава през час път с колело и през разни подводни (или подмолни) препятствия...

 

Мъжът от третия ден – 16, 18 и 22 януари

Aзербайджан, 2017, 110 мин

режисьор: Бабак Ширинсифат

с участието на: Хикмет Рахимов, Камран Агабалаев, Ниджат Хабибов, Расим Джафаров

daymanthird

Да, Садиг не могат да го спрат нито граници, нито военна окупация, нито минни полета... само липсата на документи (след прекараните 17 години в затвор), която го оставя без билет за влака към родния Келбаджар в Нагорни Карабах. Но на третия ден някой ще го отведе към... тайната на миналото му...

 

Болката на Зари – 16, 21 януари и 3 февруари

Иран, 2017, 82 мин

режисьор: Хосейн Намази

с участието на: Анахита Немати, Амирали Данаеи, Пардис Манушехри, Реза Акбарпур

appendi

Явно, и у нас, и в Иран, кашата със здравното осигуряване е пълна... и може да стане тотална когато неосигурената (и измъчвана от апендицит) Зари разменя личната си карта с приятелката си Лейла... а после Реза да обяснява за коя от тях е женен, нали...

 

Човекът-вълк – 16, 19 януари и 2 февруари

Казахстан, 2018, 104 мин

режисьор: Болат Калимбетов

с участието на: Асан Киркабаков, Жасулан Айтенов, Йержан Нуримбет

talanvulk

"Човек за човека е вълк" е метафора, която добива нови измерения за Тагай и Керим – и двамата сираци, единият отгледан под военен контрол и морал, а другият в планината сред вълци (буквално), за да срещнат... Любовта, която да ги изправи отново един срещу друг...

 

Да пееш в Париж – 17, 19, 27 януари и 1 февруари

Казахстан/Латвия/САЩ, 2018, 90 мин

режисьор: Джеф Веспа

с участието на: Бен Олдридж, Филип Броуди, Аби Корниш, Санджар Мади

parising

Той е Амре Кашаубаев и е гласът на Казахстан – в началото на ХХ век среща за пръв път европейската публика с казахския инструмент дамбъра, а Париж го среща с Джордж Гершуин и Ървинг Бърлин и Да пееш в Париж се превръща в нещо повече от пъстра музикална биография със звездното участие на Бен Олдридж, Филип Броуди и Аби Корниш.

 

Листото на живота – 17, 21 и 23 януари

Иран, 2017, 85 мин

режисьор: Ибрахим Мохтари

с участието на: Саид Пурсамими, Мехди Ахмади, Мариам Мохадам, Джавад Ганджи

leaflife

Най-хубавият филм, който някога ще гледаш е... твоят собствен живот – тази крилата фраза може и да обобщи историята тук, на режисьора, тръгнал с неохота да снима документален филм, но получил дръвче със зрели нарове (като декор), превърнало филма в... неговото Дърво на Живота...

 

Тъмната стая – 17, 21, 28 януари и 3 февруари

Иран, 2018, 101 мин

режисьор: Рухола Хеджази

с участието на: Саре Баяд, Саид Сохейли, Морварид Кашиян, Амирреза Ранджбаран

darroom

Всяко семейство има своята Тъмна Стая, където крие своите тайни, но идва ден когато слънце ги огрява – така става и в семейството на Халe, Фархад и 5-годишния Амир, а пътят към Истината винаги е по-чист от... Фалша...

 

Майчинство – 18, 19 януари

Иран, 2017, 74 мин

режисьор: Рогие Таваколи

с участието на: Назанин Баяти, Мариам Бубани, Хуман Сейеди, Хание Тавасоли

motherhood

Майчинството може да крие повече тайни и от ирански филм, но когато Голнар се изнася с дъщеря си Негар при сестра си и леля им, нищо не може да я подготви за живот в дом с 4 жени и вечно-отказващ-развод съпруг Саид...

 

Аварийно раждане – 18, 28 януари и 3 февруари

Eгипет, 2018, 91 мин

режисьор: Халед Диаб

с участието на: Маджид Ел Кидуани, Мостафа Хатер, Амр Салех, Хурия Фархали

indeucedlabor

Хеба е бременна с близнаци и е твърдо решена да роди на американска територия... дори това да е посолството на САЩ в Кайро... дори да предстоят куп аварийни ситуации в посолството... дори със съпруга ù Хусейн да им отказват зелена карта през всеки 6 месеца...

 

Покана за сватба – 19, 24, 30 януари

Палестина/Франция, 2018, 96 мин

режисьор: Анмари Джасир

с участието на: Мохамад Бакри, Салех Бакри, Тарик Копти, Монера Шехаде, Лама Татур

svatwaj

На палестинска сватба с еврейски гости – да, историята тук може и леко да напомня тези в Да се помирим след сватбата и в Годеж под пара, но интригата (и конфликтът) тук избухва между Шади и баща му докато раздават традиционно на ръка покани за сватбата на сестра му...

 

Да пишеш по снега – 19, 28 януари

Палестина/Тунис, 2017, 72 мин

режисьор: Рашид Машарауи

с участието на: Гасан Масуд, Рамзи Макдиси, Арин Омари, Юмна Маруан

snowrite

Разединението е световна болест, защото всяка нация боледува от него – когато група палестинци прекарва в едно жилище по неволя нощ на бомбардировки в Газа, общата беда вместо да ги сплоти, ги изправя един срещу друг... Така е всеки ден, по целия свят, нали...

 

Мълчанието на пеперудите – 20, 25, 30 януари

Mароко, 2018, 105 мин

режисьор: Хамид Баскет

с участието на: Амине Енаджи, Рашид ел Уали, Сайда Баади, Сара Пърлс

peperuda1

Инспектор – психиатър – мъртва оперна прима... Класически кримка-триъгълник, а причините за смъртта на Самира далеч не крият прилики само в заглавието с Мълчанието на агнетата...

 

Таксим холдем – 21, 29 януари и 1 февруари

Tурция, 2017, 90 мин

режисьор: Майкъл Йондер

с участието на: Незих Джихан Аксой, Ърмак Еджем Айдемир, Кенан Едже, Дамла Сьонмез

holdemtaksim

Да, Тексас Холдем е вариация на стандартния покер, но когато раздаванията се случват в апартамент до истанбулския площад Таксим, а отвън ехтят антиправителствени демонстрации не само че не е ясно кой държи печелившата ръка, но и залогът в играта е прекалено голям – бъдещето на страната или...

 

Татко Лола – 22 януари

Франция/Белгия, 2017, 95 мин

режисьор: Надир Мокнеш

с участието на: Фани Ардан, Тюфик Джалаб, Надя Каси, Лубна Азабал

lola

Да, ситуационните комедии със смяна на пола зачестиха, но кой може да отрече забавата (и логиката) на втория шанс – такъв получава Фарид/Лола (Фани Ардан), отдавна изгубения баща на Зинедин, който губи майка си и намира... "втора майка" с школа по ориенталски танци...

 

Мечтан живот – 23 януари

Испания, 2017, 90 мин

режисьор: Марк Реча

с участието на: Серхи Лопес, Масия Аргимбау, Блай Боне, Нурия Примс

lifeillure1

1918, остров Менорка, грипна епидемия и двете хлапета Тина и Биел, които намират утеха от заминаването на майка им в Алжир в странните разкази на чудака Ром (Серхи Лопес), когото срещат докато се натъкват на тайна на безлюден плаж...

 

Имамът – 23, 26, 27 януари

Русия, 2018, 121 мин

режисьори: Рамил Фазиев, Амир Галяскаров

с участието на: Марат Башаров, Рамил Фазиев, Гюзал Гафорова, Рафик Тагиров

imam

Младият имам Асфандиар е пред дилема – как да осигури мира и спокойствието на Духа в затънтено селце в Татарстан, когато никой от жителите му не го желае!?..

 

Майсторът на силат – 24, 25 януари

Индонезия, 2017, 90 мин

режисьор: Ариеф Малинмудо

с участието на: Ранду Арини, Бари Ф. Челн, Гиланг Дирга

silat

Индонезийските филми често залагат на колективния дух и на овладяването на изкуството да бъдеш Човек – историята на 11-годишния Адил и пътя му към древното бойно изкуство силат не правят изключение...

 

Добро утро – 24, 27, 30 януари

Ливан/Франция, 2018, 86 мин

режисьор: Бахиж Хожейж

с участието на: Родриг Слиман, Габриел Ямин, Адел Шахин, Мая Дахер

morninlivan

Животът през витрината на квартално кафене в Бейрут и през коментарите на ветеран-двойката (досущ като Старците от Мъпет Шоу) на Доктора (армейски лекар на 81) и Генерала (бивш военен на 78) със страх от Алцхаймер и страст към кръстословиците на Живота...

 

Фадма от Сумер – 24, 27, 30 януари

Алжир, 2014, 110 мин

режисьор: Белкасем Хаджадж

с участието на: Летисия Еидо, Асад Буаб, Саид Бенсалма, Доминик Бетенфелд

fadhmasoumer

Тя е Ляля Фадма д'Сумер – национален герой на Алжир и символ на свобода за берберската общност – пътят ù минава през отказ от роднински брак, през опълчване на френските легионери, през политиката и религията... все дела, отредени предимно за мъжете...

 

Портокалови дни – 25, 26, 27 януари и 2 февруари

Иран, 2018, 102 мин

режисьор: Араш Лахути

с участието на: Хадие Техрани, Али Мозафа, Мехран Ахмади

orangedays

The Future is Female – глобалният слоган стигна и до Иран, а там Абан ще трябва да се бори не само за стопанисването на най-голямата и плодородна портокалова гора в малко селце, но и за равните права на жените като нея, които са готови да берат плодовете от края на мъжкото господство.

 

Стадо без пастир – 26, 29 януари и 2 февруари

Иран, 2018, 110 мин

режисьор: Хуман Сейеди

с участието на: Навид Мохамадзаде, Фархад Аслани, Назанин Баяти, Навид Пурфараж

pastir

Неслучайно, в две поредни години MENAR фокусът пада върху новото иранско кино – то е сценарно-изпипано, но и визуално въздействащо като историята на Мона и тримата ù братя, които са сигурни, че трябва да защитят честта ù/си (след невинно сваляне на забрадката), докато цялото им семейство (без родители и без пастир) се опитва да оцелее в крими покрайнините на Техеран.

 

Есенен минзухар – 26, 31 януари

Иран, 2018, 85 мин

режисьор: Мохамадреза Расули

с участието на: Милад Кеймарам, Бедохт Валян, Мадохт Малаеи, Амирбахадор Ореи

colchicum

Стара къща, помнеща много и криеща много, и любопитна жена с много неудобни въпроси – идеална комбинация, която да разбуни Духовете в миналото на Кейхан, Хале и Хамид...

 

Сладкиш от Барели – 31 януари

Индия, 2017, 116 мин

режисьор: Ашвини Айер Тивари

с участието на: Аюшман Хурана, Крити Санон, Раджкумар Рао, Панкадж Трипати

barfi

Всичко е добре, когато завършва... със сладко – такава е историята на Бити, единствената дъщеря на сладкаря Нарутам и учителката Сушила от град Барели, която с книга в ръка търси Любовта и намира... двама за Сърцето ù – изобилно, напевно, шарено и... сладко-лютиво по индийски...

 

 

Sofia MENAR Film Festival 2019 е в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център, DADA Cultural Bar и Кино Култура

Изгубеният град Z

Вторник, 19 Септември 2017г. 21:21ч.

"Никой не може да ти помогне да умреш. Опира ли до удоволствия, събрани сме в широка пищна зала. Но в болката си нижем се по тесен коридор и всеки сам минава по реда си." – да, светът е Откритие, което всеки сам трябва да направи, дори това да коства Живота му. Когато английският изследовател Пърси Фосет (роден преди точно 150 години) е изпратен в Южна Америка да картографира Амазония, едва ли е предполагал, че ще намери една Мечта, която ще му коства няколко експедиции в търсене на Изгубения град Z и... безследното му изчезване. Когато американският журналист и писател Дейвид Гран (роден точно 100 години след Фосет) тръгва по митичните следи на Пърси из Амазонка, комбинирайки пътепис, биография и детективско разследване, едва ли е предполагал, че така сглобения дебютен роман Изгубеният град Z ще се превърне в Ел Дорадо филм (очаквайте го в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017), който броди по ръба между мит и реалност, също както самият Пърси Фосет плава по мистичните до безкрйност разклонения на Амазонка със семейното мото наум "Nec Aspera Terrent" – или иначе казано "Трудностите да вървят по дяволите"!

 

 

ТАЙНИТЕ ДОКУМЕНТИ


КОГАТО БЯХ В АНГЛИЯ, се опитах да издиря потомци на Фосет, които вероятно биха могли да ми разкажат повече за изследователя и за неговия маршрут до Z. Съпругата и децата на Фосет отдавна бяха починали, но в Кардиф, Уелс, открих една от внучките му – Ролет дьо Монте-Герен, чиято майка е Джоун, единствената дъщеря на Фосет. Живееше в едноетажна къща с измазани стени и дървени прозорци – простичко жилище, което някак не се връзваше с шумната слава, на която някога се е радвало семейството ѝ. Беше дребна и енергична жена над петдесет с къса черна коса и очила. Наричаше дядо си гальовно с инициалите му ПХФ ("Майка ми и всички от семейството винаги го наричаха така.") Съпругата на Фосет и децата му, след години преследване от страна на репортери, се бяха оттеглили от погледа на обществеността, но Ролет ме прие на драго сърце в кухнята си. Когато ѝ съобщих за плановете си да проследя маршрута на Фосет, тя отбеляза:

– Не приличате много на изследовател.

– Така е, знам.

– Е, разумно е да сте добре хранен, щом ще ходите в джунглата.

Взе да отваря шкафове, да вади тенджери и тигани и скоро кухненската маса бе отрупана с ризото, зеленчуци на пара, домашен хляб и горещ ябълков пай с маслено тесто.

– Всичко е вегетарианско – съобщи тя. – ПХФ вярвал, че такава храна дава сила. Плюс че никога не обичал да се убиват животни, ако не се налага.

Седнахме да се храним и се появи Изабел, двайсет и три годишната дъщеря на Ролет. Беше с по-къса коса от тази на майка си и проницателни очи, твърде много наподобяващи тези на прадядо ѝ. Беше пилот в "Бритиш Еъруейс".

– Завиждам на прадядо ми – каза тя. – По негово време е могло да се вдигнеш и да откриеш непозната част на света. А къде да идеш сега?

Ролет постави старинна сребърна чаша в средата на масата.

– Извадих я специално заради вас – каза ми. – Това е чаша от кръщенето на ПХФ.

Вдигнах я към светлината. От едната страна бяха гравирани цветя, от другата – цифрите 1867, рождената година на Фосет.

След като се нахранихме и побъбрихме още малко, я попитах нещо, което бях обмислял отдавна – дали при определянето на маршрута си трябва да разчитам като толкова други експедиции на координатите на Лагера на мъртвия кон, цитиран в "Изследователските начинания на Фосет".

– По-добре бъдете предпазлив с тях – отвърна Ролет.

– Как да го разбирам?

ПХФ ги е написал, за да отклони хората от следата. Били са за заблуда.

lostz10

Новината ме смая и притесни: ако беше вярно, много хора се бяха отправили, може би с фатални последици, в погрешна посока. Когато попитах защо Брайън Фосет, който е редактирал "Изследователските начинания на Фосет", е оставил тази неистина, тя ми обясни, че е искал да уважи желанията на баща си и брат си. Колкото повече говореше тя, толкова по-ясно осъзнавах, че онова, което за мнозина бе интригуваща загадка, за нейното семейство е било трагедия.

Когато приключихме с вечерята, Ролет промълви:

– Когато някой изчезне, това не е като обичайна смърт. Няма финал.

(По-късно сподели: "Когато майка ми умираше, казах ѝ, че сега най-сетне ще узнае какво се е случило с ПХФ и Джак.")

Ролет замълча, като че се опитваше да реши нещо за себе си. После ме попита:

– Наистина ли имате желание да откриете какво се е случило с дядо ми?

– Да. Стига да е възможно.

– Искам да ви покажа нещо.

Отведе ме в една задна стая и отвори голям дървен сандък. Вътре имаше няколко тетрадки с кожени подвързии. Кориците бяха протъркани, подшивката се бе разпаднала. Някои бяха овързани с ластик, за да ги държи.

– Какво е това? – попитах.

– Дневниците и работните бележници на ПХФ. – Подаде ми ги. – Може да ги прегледате, но трябва да ги пазите много грижливо.

lostz2

Отворих един от тях, датиран от 1909 година. Корицата остави черни петна по пръстите ми – смесица от викторианска прах и кал от джунглата, както си представях. Страниците почти падаха, докато ги разгръщах, и аз ги придържах предпазливо между палеца и показалеца си. Разпознавайки микроскопичния почерк на Фосет, изпитах странно усещане. Това бе нещо, което и Фосет бе държал, което съдържаше най-интимните му мисли и което малцина бяха виждали. Писателката Джанет Малкълм веднъж сравнява биографа с "професионален обирджия, който влиза с взлом в къща, рови из чекмеджета, за които има основание да смята, че съдържат скъпоценности и пари, и тържествуващо отнася плячката си".

Седнах на канапето в дневната. Имаше тетрадка почти за всяка година след 1906 (първата му експедиция) до 1921 (предпоследното му пътуване). Очевидно бе носил дневник на всяка от експедициите и беше вписвал наблюденията си. Много от тях бяха съчетани с карти и изчисления. На вътрешната страна на кориците бяха стихотворенията, които бе преписвал, за да чете в джунглата, когато е сам и отчаян. Едно като че визираше Нина:

 

О, моя любима! Нека бъде волята ти –

аз съм твой докрай.


Фосет беше преписал и стихове от "Самота" на Ела Уийлър Уилкокс:


Никой не може да ти помогне да умреш.

Опира ли до удоволствия,

събрани сме в широка пищна зала.

Но в болката си нижем се по тесен коридор

и всеки сам минава по реда си.


Много от дневниците бяха изпълнени с банално ежедневие, записки, водени от човек без очаквания да остане в историята. "9 юли... безсънна нощ... Много дъжд, продължил чак до обед... 11 юли... Проливен дъжд, започнал в полунощ. Стигнахме до лагера, уловихме риба... 17 юли... преплувахме до другия бряг за балсово дърво." И тогава внезапно случайна фраза разкрива колко мъчно е съществуването му: "Чувствам се много зле... Снощи взех една ампула морфин, за да отдъхна за малко от болката в стъпалото. Тя пък ми докара силни стомашни спазми и трябваше да бръкна с пръст в гърлото си, за да се облекча".

 

От съседната стая се разнесе силен шум и аз вдигнах очи. Изабел играеше видеоигра на компютъра. Взех друга от тетрадките. Тя беше с ключалка, която да защити съдържанието ѝ.

– Това е тетрадката му за съкровища – обясни Ролет.

Ключалката беше отворена, а вътре бяха историите за заровени съкровища като Гала-пита-Гала и карти на предполагаемото им разположение. "В тази пещера има съкровище, съществуването на което е известно само и единствено на мен."

lostz11

В по-късни дневници, докато развива темата за Z, Фосет прави още археологически бележки. Има рисунки на странни йероглифи. Индианците ботокудо, сега практически изчезнали, му разправили легенда за град, "много богат на злато – в такова изобилие, че целият пламтял като огън". Фосет бе добавил: "Не е изключено това да е Z". Докато явно приближава към целта си, става по-потаен. В бележник с данни от 1921 година е описал "код", който очевидно е измислил заедно с жена си, за да си разменят съобщения:

 

78804 Kratzbank = Открития почти както са описани

78806 Kratzfuss = Богато, важно и прекрасно

78808 Kratzka = Градовете локализирани – бъдещето вече е осигурено

 

Докато прелиствах бележника, забелязах дума в полето на една страница: "УМРЯЛ". Вгледах се по-внимателно и видях още две думи до нея: "ЛАГЕРЪТ УМРЯЛ КОН". Под тях имаше координати и аз бързо ги сверих с онези, които бях преписал от "Изследователските начинания на Фосет". Разликата беше съществена.

lostz9

Часове наред четох дневниците и си водех бележки. Мислех, че не е останало нищо повече за изкопаване, когато се появи Ролет и заяви, че има да ми покаже още нещо. Скри се в задната стая и я чувах как рови из чекмеджета и шкафове, мърморейки на себе си. След няколко минути се появи със снимка от книга.

– Не знам къде съм го сложила – каза, – но мога поне да ви го покажа на снимка.

Беше снимка на златния пръстен на Фосет, върху който беше гравирано семейното мото: "Nec Aspera Terrent" – в свободен превод "Трудностите да вървят по дяволите". През 1979 година англичанин на име Брайън Ридаут, който снима филм за дивата природа в Бразилия, чува слухове, че в един магазин в Куиаба, столицата на Мато Гросо, се е появил пръстен. Когато Ридаут най-сетне успява да издири магазина, собственикът вече е починал. Ала съпругата му открива сред вещите си пръстена на полковник Фосет.

– Това е последният открит предмет от експедицията, с който разполагаме – каза ми Ролет.

Сподели как в отчаянието си да научи повече веднъж показала пръстена на екстрасенс.

– Узнахте ли нещо? – поинтересувах се.

Тя погледна към снимката, после към мен.

Бил е окъпан в кръв.


 

 

cover-izgubeniat-grad-z   Изгубеният град Z (превод Надя Баева, 336 стр, цена 18 лева) е в книжарниците


Филмът Изгубеният град Z е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017 


13 октомври, 21:00 в Mall of Sofia;

14 октомври - 17:45 в Люмиер Lidl, 19:30 в Paradise Center и Одеон от 20:15;

15 октомври - 17:00 в Галерия Сан Стефано и 19:30 в Cine Grand, Park Center;

17 октомври - 18:00 в Одеон;

18 октомври - 20:00 в Дом на киното;

19 октомври - 19:30 в Cine Grand, Park Center;

20 октомври - 19:00 в Евросинема и 19:30 в Cinema City, Paradise Center;

21 октомври - 18:00 в Културен център G8 и 21:00 в Mall of Sofia;

22 октомври - 20:30 в Люмиер Lidl

 

Истанбул червен

Неделя, 01 Октомври 2017г. 11:11ч.

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

онлайн