Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: литература
A+ R A-
Списък на статии по етикет: литература

Мъртвият се смее - част 1

Понеделник, 08 Август 2011г. 18:46ч.

Страстите на баща ми бяха малко – една от тях беше към комедиите. Той беше комедиен маниак, макар че в Англия това е нещо толкова обичайно, че даже не си струва да се споменава. Както повечето британци, Харви също всяка вечер събираше своето семейство около несъществуващото огнище, за да гледаме за пореден път половинчасовите комедии на видео, и с постоянни превъртания. Знаехме наизуст скеча за умрелия папагал. И за нас, като за повечето, Животът на Брайън на Монти Пайтън не беше филм, а религия. Ако в това отношение въобще се отличавахме с нещо, то беше не в нещата, които харесвахме, а в степента на самото харесване. В дървения ни шкаф за музика плочите със скечове бяха повече от албумите на БийтълсВървя назад по Коледа на Дъ Гуунс се въртя у нас цяла година. Харесваше ни да гледаме на себе си като на специалисти, които са винаги нащрек срещу евтиния хумор – шоуто на Бени Хил стоеше твърде ниско, за да му обръщаме каквото и да било внимание. Всъщност, по-правилния израз би бил, че си бяхме едни комедийни сноби.

 

Ако се остави съвсем без надзор, комедийният снобизъм може да изцеди всяко удоволствие от преживяването. Накрая човек започва да гледа на комедиите, така както Хемингуей на разказите: все едно са направени като айсберги – истинската ценност е скрита нейде под водата, докато простото удоволствие от шегите е все едно най-дребното нещо в тях. У баща ми тази склонност беше особено ясно изразена. Той не харесваше търговците на хумор. Беше напълно наясно с престорената кабаретна сърдечност на популярното дуо телевизионни комици – Моркъмб и Уайз, както и не одобряваше игривия нецензурен език на техните конкуренти – двамата Рони. Беше алергичен към вицове на расова и сексуална тематика в далеч по-висока степен от всеки реален тъмнокож или жена от собственото му семейство и роднини. За Харви представата за добро прекарване на времето беше ситкомът на БиБиСи Стептоу и син – една мрачна история за двама постоянно каращи се прошляци, които прекарват дните си сред някаква бекетовска купчина от боклуци и си вадят взаимно душите. Всеки епизод приключваше със сина (нереализиран философ, който гледаше на себе си като уловен в капана на пошлия семеен бизнес), който се предава в ръцете на някакво болезнено екзистенциално отчаяние. Колкото по-тъжна и безнадеждна ставаше комедията, толкова повече се нравеше на Харви.

 

Любимецът му беше Тони Ханкок, един комик, който буквално се беше оженил за отчаянието както в живота, така и на сцената (Ханкок умира от свръхдоза през 1968 г.) Харви го слушаше на грамофон: една първобитна колекция от плочи отпреди двайсет и една години. Сериите се казваха Половин час с Ханкок, ситуационна комедия, в която Ханкок играеше някаква преувеличена версия на самия себе си, а според мен и на баща ми – истински англичанин, ветеран от войната с лошо образование и от средната класа, който отглежда амбиции за интелектуално и социално издигане, и чийто измислен адрес Рейлуейс кътингс 23, Източен Чийм, идеално внушаваше нереалните представи на героя за кварталите в Лондон (като че Чийм да беше толкова голям квартал, че да има източна и западна част). По него време Харви, можеше да бъде открит на Ателстън Гардънс 24, квартал Уилсдън Грийн (една сбутана групичка къщи, носеща името на древния английски крал), докъдето също се стигаше с влак. Трогателната неспособност на Ханкок да мине за битник от средната класа или да измисли какъвто и да било друг начин да се издърпа от дупката, в която бе роден, беше източник на голям смях за Харви, въпреки че и той се намираше в сходна ситуация. Той обожаваше оптимизма на Ханкок и му харесваше как винаги оставаше разочарован накрая. Тази страст той предаде на децата си и резултатът беше, че ние наследихме чувството за хумор на едно предишно поколение (роден през 1925 г., Харви можеше да ми бъде и дядо). Аз често примамвах приятелите си вкъщи и ги карах да слушат Донорът на кръв или Радиолюбител. И това никога не завършваше добре. Настоявах за пълна тишина и имах навика да вдигам игличката на грамофона, и да я връщам отначало всеки път, когато ми се стореше, че някакво пращене заглушава някоя от репликите, както и най-често успявах да изсмуча всяко потенциално удоволствие от заниманието, с дългите си и пространни разяснения на хумора, че и на евентуалното замъгляване на въпросния хумор, заради разни неясни детайли от епохата: банкноти, шилинги и фардинги, монети за водомера и прочее. Само по себе си това бе трудна за пласиране стока в дръзкия и нов комедиен свят на Мухльто, Ченгето от Бевърли Хилс и Ловци на духове.

 

Накрая обаче се оказа, че Ханкок не е чак такъв анахронизъм. Поне що се отнася до генеалогията, Харви беше успял да напипа пулса на британската комедия, защото Ханкок създаде Базил Фолти, Фолти създаде Алън Партридж, а Партридж сътвори безсмъртния Дейвид Брент. Ханкок и неговите наследници се превърнаха в неизчерпаема тема за разговор между мен и баща ми, в жизнена нишка между двама ни, когато всяка следваща година разширяваше, не само класово, но и всякак, разстоянието помежду ни. Както се случва в повечето британски семейства, университетът обърка работите. Когато се върнах вкъщи след първия семестър в Кеймбридж не можехме да обсъждаме нещата, които бях научила; не можеше да говорим за Анна Каренина, или Дж. Е. Моор, или за Сър Гауейн и ужасно скучния Зелен рицар, защото Харви никога не ги бе учил. Но винаги можехме да говорим за Базил. Това бе разговор, който продължаваше с десетилетия, далеч отвъд дванайсетте епизода, в които съществуваше самия Базил. Епизодите бяха просто отправни точки и ние маниакално продължавахме да измисляме Базил дълго след като самите негови създатели бяха спрели. Голямата ситуационна комедия е нещо, което се разширява във въображението. За моето поколение, дори и без никога да сме виждали апартамента на Дейвид Брент от Офисът, не представляваше никаква трудност да си представяме неговия вътрешен дизайн: леко еротичния постер с богинята на мъдростта Атина, огромната система за домашно кино, смешните магнитчета на хладилника. По подобен начин за баща ми упражнение по креативност бе да си представя Базил Фолти в училище: „Сигурно се е издънил на изпитите след началното училище", ми обясняваше веднъж той „и оттам се е почнало с неприятностите". Когато човек разсъждава върху ситкомите извлича всичко от детайлите, които във Великобритания почти винаги означават социална класа: износената шапка на Ханкок, вратовръзката на Базил, ръкавиците за шофиране на Партридж, фалшивите италиански костюми на Брент. Да можеш да се смееш на тези неща е истинско облекчение. Британската комедия обезоръжава и излага на показ болезнените класови разграничители в реалния живот. В моето семейство поне, комедията беше начин да говорим за неща, за които иначе не ни се искаше.

 

През есента на 2006 г., когато Харви беше сериозно болен, отидох да го видя в приюта в крайбрежното градче Феликстоу нарамила пълния DVD комплект на сериите на Хотел Фолти Тауърс. По това време той вече беше отдавна разведен с майка ми (втори развод в живота му) и живееше сам сред сивото източноанглийско крайбрежие, далеч от своите деца. От десет години беше на диализа (първият си бъбрек загуби заради камък, вторият, заради рак) и тялото му бе започнало да се предава. Бях решила, че ще му оставя DVD-тата, за да може да ги гледа в празните часове, когато е сам, но стигайки там и нямайки за какво да си говорим, накрая ги изгледахме заедно за n-ти път, той седнал на стола, аз на пода, свити в онази мрачна малка спалня на приюта – възможно най несмешното място, в което той някога бе попадал (ако изключим десанта в Нормандия през 1944 г.). Изгледахме няколко епизода от начало до край. Смяхме се. Особено на сцената, в която Базил започна да налага един автомобил Остин 1100 с дървен клон – това екзалтирано и абсолютно безмислено действие ни се стори аналогично на нашата собствена ситуация. След което изгледахме допълнителните материали в DVD-то и там попаднахме на един проясняващ детайл, скрит измежду носталгията и сцените с гафове по време на снимките:

„Като че ли аз бях тази, на която хрумна идеята че тя трябва да бъде една степен не толкова префинена, колкото него, защото иначе не можехме да си обясним какво тогава ги е привлякло един към друг. Представях си я така – идваща от семейство занимаващо се с кетъринг на южния бряг. Нали се сещате – тя работи зад някакъв бар някъде си, а той – демобилизиран от казармата и тъкмо получил заплатата си, влиза в бара за по едно, и там тази ... барманка изведнъж много го харесва, защото той е толкова префинен. И така те решават как ще си направят хотел, и това е някак романтично и идеалистично, но после сивата действителност ги настига...".

 

Това са думи на акрисата Прунела Скейлс, отговарящ на един въпрос, касаещ връзката между хумора и класата, който тревожеше баща ми от двайсет години: защо въобще по дяволите се бяха оженили? Въпрос, който ако вземем под внимание неговия собствен късен и провален брак с момиче от Ямайка, на половината на неговите години, трябва да е отеквал и отвъд смеха. И чувайки най-накрая отговора, той изпусна въздишка на удоволствие като истински комедиен сноб. Малко след това мое посещение Харви умря на 81 години. Беше ми казал, че иска на погребението му да звучи парчето It's all over now baby blue. Когато самият ден настъпи, успях да си спомня за това, но забравих, коя точно версия бе пожелал (сладката, мелодична версия на Джоан Баез). Така че това, което получи беше ироничния, току що преживял раздяла Боб Дилън, заради което всичко изглеждаше като че баща ми да беше събрал цялото си семейство и приятели със специалната цел да им каже от отвъдното да вървят на майната си. Ако това беше комедия, то тя щеше да успее да изтръгне от Харви само полуусмивка, не и повече. Беше прекалено за неговия вкус.

 

При раждане в стаята влизат двама, а излизат трима. При смърт влиза един и не излиза никой. Това е универсален виц, разказан от Мартин Еймис. Харесвам метафизичния абсурд, който той извлича от самия факт на смъртта, усещането, че смъртта сякаш изобщо не се случва – че в действителност, тя е обратното на самото случване. Има философи, които вземат този виц насериозно. Според техните представи единственото, което ти остава, когато си изправен пред лицето на смъртта – когато пред теб е нейното абсурдно не-лице – е да се смееш. И това не е предизвикателният, горчив смях на триумфиращия атеист, успял да победи онова, което нарича смърт и своя собствен страх от нея. Не, тук става дума за нещо далеч по-откачено. То извира от безпомощното, отчаяно осъзнаване, че смъртта не може да се превземе, да се победи, да се съзерцава или даже да се доближи, просто защото нея я няма; тя е просто дума, означаваща нищо. И смехът тук е наистина силен, смях от типа „ще се смееш или плачеш". Има „толкова много надежда, безкрайно много надежда – но не и за нас!" Това пък е универсален виц, разказан от Кафка, духовитост извикана в бездната. Когато за първи път събрах пепелта на баща ми в пластмасова кутийка за сандвичи, и я сложих на бюрото си, точно това беше вицът, който ми се искаше да разкажа.

 

Обратно, смъртта за която говорим и с която се занимаваме всеки ден, смъртта, която е пълна със смисъл, не-абсурдната смърт, е гранично място, фалшив, удобен заместител. Ето такава смърт исках да наложа на баща си, докато той умираше. В моята версия, Харви умираше смислено, в линеарна последователност и рамките на сценарий, написан от хората около него. Добре измислен, като американска телевизионна комедия: Серията, в който баща ми умира. Тя щеше да завърши с едно истинско събитие, наречено Смърт, което той щеше да преживее, и за което щеше да бъде готов. Направих всичките обичайни и банални неща. Поставих диктофон до леглото му, за да мога да запиша разказите от живота му (това го обърка – не можеше да види свързващата нишка). Побеснявах всеки път, когато трябваше да се занимавам с разни преработили се сестри. Отказвах да приемам всякаква форма на депресия или отчаяние от страна на баща ми. Най-смешното нещо на умирането е колко много ние живите искаме от умиращите; как ги умоляваме да направят нещата лесни за нас. В болницата успях да спечеля благоразположението на всички доктори и впрегнах всичките си сили на онова, което англичаните наричат „новобогаташка" в ситуацията. Харви ме гледаше какви ги върша с полуусмивка. На всичките ми предложения казваше „Да мила, щом искаш.", защото добре знаеше, че в момента се занимаваме с Националната Здравна Служба, при която всички от семейство Смит се бяха родили и щяха да умрат, и че моите пари не означаваха нещо повече от това, че съвсем същият персонал, в същата болница, ще продължава да провежда същото лечение, само че в малко по-хубава стая с прозорец, и вероятно телевизор. Той ме остави да правя каквото мога, усещайки че тези неща правят разлики за мен, но не и за него: „Да мила, щом искаш." Аз продължавах да удрям онзи Остин 1100 с дървения клон; но той вече беше отвъд това. И когато наистина премина отвъд, далеч от другата страна на нищото, една медицинска сестра ми предложи да видя тялото, а аз отказах. Това беше грешка от моя страна. Тя ме остави да вися в един много тъп виц, в който един жив човек, необяснимо защо се превръща в килограм пепел и всички се държат, като че да не става дума изобщо за виц, а за най-разумното нещо на земята. Едно тяло поне щеше да свърши някаква работа, щеше да е конкретно в своя абсурд. Щях да знам, или поне така твърдят хората, че нещото лежащо пред мен на масата не е баща ми. А така както стана, аз пропуснах смъртта, пропуснах тялото. Получих прахта и от тези факти се опитах да извлека някаква история като писателка, но вместо това се намерих в някакъв ступор. В някакъв миг, в който нищо не се случва и продължава да не се случва, завинаги. По-късно, разбрах, и някак се успокоих, че Харви също е пропуснал смъртта си: бил стигнал средата на някакво изречение, докато се шегувал със сестрата. „Даже не разбра какво го сполетя" каза старшата, което също беше смешно, защото кой по дяволите пък някога е разбирал?

 

Близостта на смъртта събуди у всички от семейство Смит маниакалното желание да „уловим мига". След като Харви почина майка ми се запозна с един по-млад мъж в Африка и се омъжи за него. По-малкият от двамата ми братя Люк, замина за Атланта в преследване на мечтата си да стане известен рапър. И двете решения звучаха като обещаващи начала за пилотните епизоди на нови телевизионни комедии. По-късно аз също се опитах да изгладя промените като се преместих в Италия. В празната ми кухня, в навечерието преди да напусна страната, потопих пръст в прахта на баща ми, после сложих прахта в устата си и преглътнах, и във всичко това имаше нещо адски смешно – докато го правих се смях. А после ми се стори, че мина дълго време без да се смея изобщо. Като че ли не правих нищо. Въображаемите литературни светове се отдалечиха от хоризонта ми и вече ми се струваха напълно безмислени, ако премълча и колосалния си човешки егоизъм: „Да мила, щом искаш." Две години в Рим само местех погледа си от празния компютърен екран към пълната шепа с прах отново и отново – сценарий, който никой, дори и във Великобритания, не би превърнал в ситком. И тогава точно когато бях решила да си тръгвам от Италия звънна Бен, другият ми брат, с новини. Искаше да ме информира, че е нарушил дългоспазваната ни семейна традиция на пасивни ценители на комедии. И е решил да стане комик.


Зейди Смит


превод Асен Терзиев


следва продължение...

Мъртвият се смее - част 2

Вторник, 09 Август 2011г. 22:10ч.

Оказва се, че да станеш комик е нещо, което става моментално. Никакви посредници не блокират пътя ти, никакви галеристи, издатели или дистрибутори. Социалната класа тук няма никакво значение и е все едно дали си взел изпитите след началното училище. В известен смисъл, това би била добра кариера за баща ни, който беше креативен човек, чиито постоянни опити да се придвижи напред се осуетяваха, или поне той така смяташе, било от акцента му, било от произхода му, било от липсата на образование, връзки или късмет. Разбира се, сам по себе си Харви изобщо не беше смешен – но и не винаги е задължително да си. В света на комедията, ако наистина си решен, че искаш да стоиш на сцена за около пет минути с микрофон в ръка, винаги ще се намери някой в Лондон, който да ти го позволи, макар и само веднъж. Бен беше решен: беше спрял да се занимава със следучилищните занимания на младежката група, за която работеше; беше написал собствен материал; беше взел билети за мен, за майка ми и леля ми. Личното ми мнение беше, че е преживял някаква малка нервна криза, нещо като закъсняла реакция на тежката загуба. Зарадвах се, взех си билет за самолета и долетях. Макар и като деца да бяхме много гъсти, след смъртта на Харви, почти не го бях виждала и усетих как свикваме с отслабването на връзките между порастващите братя и сестри и с новата, формална дистанция, от която винаги сме леко смутени, защото като възрастни вече няма начин, по който да реализираме близостта на детството. Помня, че като малка много се възмущавах от факта, че нашите родители толкова рядко говореха със своите братя и сестри. Как е възможно? Как може да бъде? Докато изведнъж същото не става и с теб. Но когато си мислех за него, застанал съвсем сам с микрофона в опити да бъде забавен, изведнъж изпитах една нова близост, почти като при сиамските близнаци: да се страхувам за него, беше същото като да се страхувам за себе си. По принцип никога не съм издържала да гледам как някой буквално се издънва на сцената, та какво остава, когато този някой ти е роднина. Ако ми беше казал, че на тази импровизирана сцена, в това малко и тъмно лондонско мазе, ще му правят сложна сърдечна операция, едва ли щеше така да ми се свие стомаха.

 

Вечерта се състоеше от различни номера. Преди Бен двама мъже и две жени изиграха един започнал вече да изветрява скеч от известната реколта на Оксбридж, някъде от около 1994 г. Една характерна суха превзетост изпълваше техните преувеличени портрети на напрегнати секретарки, невротични учители по пиано и отнесени професори. Слагаха си мустаци и перуки и не спираха да влизат и излизат от въображаеми сценарии, в които все по-малко и по-малко смешни неща се случваха. Това беше комедия от миналото. Момичетата, макар и облечени като такива, не бяха вече момичета; момчетата имаха шкембета и оплешивяваха; и най-трудно доловимата следа от нявгашни любовни връзки вътре в трупата, тъжно се забелязваше; всички обещаващи срещи с БиБиСи отдавна бяха минали и заминали. И в момента всичко се правеше само в името на приятелството или в името на спомена за приятелството. Гледайки целия този непроницаем кошмар, на повърхността изплува един потиснат травматичен спомен за едно прослушване, което трябва да се беше случило горе-долу по времето, в което тази трупа се е сформирвала. Това прослушване бе станало под формата на среща за закуска и малко „да си побъбрим за комедията" с двама млади мъже, тогава членове на Кеймбридж Футлайтс, а в момента известно комедийно дуо от БиБиСи. Единственото, което помня са насилените усмивки, тихото поглъщане на бърканите яйца, човешкото усещане за пълен провал. Както и извода, който беше очевиден за всички ни. Макар и да бях прекарала години в самата кухня, където комедията се дегустираше и оценяваше, самата аз не бях забавна. Ама никак.

 

И ето че конферансието извика името на брат ми. Той излезе. Почувствах как нов мощен прилив на източноанглийски фатализъм, който беше запазената марка на баща ми, се прехвърля върху мен, неговата нова приемница. Бен беше в обичайните си ърбън стрийт дрехи и единствен черен в залата. Започнах да беля етикета на бирената си бутилка. Веднага усетих как ще изиграе номера си – щеше да е по същия начин, по който го бяхме играли винаги като деца – няколко крачки встрани от начина, по който хората си ни представяха, щом ни видеха. Тази вечер стратегията прие формата на въвеждаща песен за олимпийските игри с особен акцент върху облеклото на ездачите. И беше смешна! Хората започнаха да се смеят. Той продължи уверено напред в бавен и мрачноват тон, в който се отразяваше нещо от като че ли безкрайния песимизъм на Харви. „Нищо добро не може да излезе от това". Това беше реакцията на Харви към всяка една новина, без значение тя колко добра можеше бъде сама по себе си – от историческото влизане на едно от децата от семейство Смит в истински университет, до раждането на бебетата и печеленето на награди. Дори когато се разболя, диагнозата му, му достави едно типично перверзно английско удоволствие: абсолютно нищо добро не можеше да излезе от това и самата сигурност на това твърдение сякаш го успокояваше.

 

Като баща ми и аз треперех в очакване на подхлъзването, на плоския виц. Но те така и не се появиха. Бен посвети минута на хип-хопа, минута на дъщеричката си и минута на съвсем новата си кариера на стенд-ъп комик. После изпя още една песен. Аз продължавах да се смея, както и всички останали. И най-накрая успях да вдигна погледа си от подложките за чашите към сцената. И върху нея видях брат си, който вече не беше на осем години, какъвто винаги очаквам че ще е, а на трийсет, и той изглеждаше напълно спокоен, като да се беше родил с микрофон в ръка. След което всичко свърши – и никой не умря.

 

Следващият път, в който видях Бен да играе стенд-ъп беше след около десет представления, по време на фриндж фестивала в Единбург през 2008 г.. Вечерта, в която се появих, той не успя съвсем да умре, но получи дълбока рана. За него това беше шок, защото му се случваше за първи път. Загуби непорочността си – в комичен смисъл. Отначало не успя да схване какви бяха причините: мястото си беше съвсем същия тип като онова, в което играеше в Лондон – задушевно и пълно с пияници – и като цяло играеше съвсем същия материал. Но защо този път смехът беше по-малко? И защо съвсем го нямаше по време на един особено добър лаф? Отдръпнахме се към бара, за да съберем сили, заедно с останалите комици, които правеха същото. В комедията анализът на смъртоносните, или почти смъртоносни, преживявания е точен и лишен от сантименталност процес. Обсъждането е техничарско, много по-приличащо на самоанализа, който си прави един музикант, отколкото един писател: тук изсвири фалшива нота, там изтърва важна пауза. Сигурна бях, че можех да кажа на Бен напълно уверена и без да се страхувам, че бих го обидила: „Всичко стана, заради паузата – много се забави на финала" и той щеше да каже „Да", и следващата вечер паузата щеше да се съкрати и на финала гвоздея да се забие. Поръчахме още бира. „Това, което не мога да проумея – не разбирам какво стана с новите ми текстове. Мислех, че са добри, ама ...". Друг един комик, който също си поръчваше бира, се намеси, „За първи път ли ги играеш пред публика?"; „Да"; „Никога не започвай с новите си текстове. Изиграй ги накрая. Само, защото вдъхновението от тях още те държи не значи, че трябва да ги показваш първи. Просто още не са съвсем готови".

 

Пихме много заедно с много, много пияни комици наоколо до съвсем късно. Опитвайки се да бъда на ниво с духовитостите и оплакванията, се чувствах като да бях пристигнала твърде късно на мястото, където кървавата битка се беше вече разразила и отшумяла. Комиците носеха аурата на оцеляващи, които говорят езика на споделения, горчив опит: горещината и теснотията на сцените, кошмарът от непродадените билети, кой за какво бил номиниран, кой получил положителна или отрицателна рецензия, и естествено, финансовите трудности (Някои от изпълнителите в Единбург успяват да карат без загуби, повечето влизат в дългове и почти никой не прави приходи). За мен беше странно да видя как брат ми, който преди бе член на моето семейство, става част от това семейство и как всички предишни негови интереси и принципи, както и техните, се подреждат под общия знаменател на един прост, но много взискателен въпрос: Това смешно ли е? И това е още една от причините, поради които завиждам на комиците – изправени пред бялата страница, те поне знаят винаги въпроса, който трябва да си поставят. Мисля, че яснотата на тяхната цел обяснява и един изумителен феномен, специфичен за комедията: способността им за много кратко време да се възстановяват и подобряват. Комедията е изкуството на възкръсващия Лазар: на сцената умираш, а след това отново ставаш. Съвсем не е необичайно да попаднеш на някакъв посредствен смешник през януари, но когато го видиш отново през декември, да откриеш пред себе си комик, който е напипал своя верен пулс, един преобразен артист, победител на смъртта.

 

Ръсел Кейн, сравнително нов английски комик, е победител на смъртта. Той е от оня тип комици, който не оставя да мине и секунда, без да я напълни със смях. Отидох да го гледам на последното му представление от турнето в Единбург. То се наричаше Зеещи недъзи – израз, изваден от една отрицателна онлайн рецензия на неговия единбургски спектакъл от 2007 г., който от своя страна се казвал Лесни клишета и изтъркани стереотипи – израз, изваден от отрицателна реценцзия на дебюта му от 2006 г. Теория на претенциите на Ръсел Кейн. Тези рецензии бяха на един и същ човек – Стив Бенет, изтъкнат английски комедиен критик, който пише за уебсайта Chortle. Темата на Кейн беше типично английска – социалната класа. Самоопределящ се като момче от работническата класа на Есекс (въпреки че видът му е повече инди- американски, вместо на човек от английските квартали и е почти двойник на певеца Антъни Кийдис) той поставя в центъра на играта си рисковата тема за това да бъдеш странния в своето семейство, суперамбициозен и интелектуалничещ син на тесногръд баща от работническата класа. Според този баща, страстта на Кейн към четенето е нещо дълбоко подозрително, а интересът му към изкуствата равносилен на признание в сексуални отклонения. Дилемата на Кейн обаче си има своята естествена страна, изразена в едно характерно британско дълбоко презрение към същите онези хора, към които неговата чувствителност го беше привлякла: средната класа, четящите Гардиън, онзи самодоволен елит, който първоначално го беше накарал да усети какво въобще е това класа. Да не можеш нито да се прибереш, нито да избягаш от къщи: това е тема, близка и на моето сърце.

 

През 2006 година Кейн изпълняваше текстовете си твърде общо като прекаляваше с естествената си склонност към телесен хумор и гротеска: показваше баща си като тромаво, уродливо чудовище, а читателите на Гардиън като префърцунени глупаци, ситнещи по сцената. През 2007 година навъсеността му все още си стоеше, но идеите бяха по-добри, а портретите по-детайлни, по-изпипани; той бе започнал да открива своето златно сечение, което представляваше рядка смесица от вдъхновени словесни атаки и ефектна комедия с тялото. Щастието идва на третия път: и в Зеещи недъзи, недъзи почти нямаше. Темата продължаваше да бъде класовата, само че този път нещата се бяха съсредоточили в една почти вълшебна цялост. Нямаше как да не се изумя от усещането, че нещо, за което на един писател ще му е нужен цял живот за постигане, един оригинален комик успяваше да разреши за три сезона. (Как да представиш пред средната класа своя живот в работническата, без да го разводняваш. Как да запазиш яростта си, без да й позволяваш да разваля писането ти. Как да бъдеш смешен в най-сериозните неща.)

 

Зрителите обичат такива победители на смъртта като Ръсел Кейн. В крайна сметка точно за това си дават и парите: смях на всяка минута. Те стават все по-малко благосклонни към онези комици, на които постоянният смях е омръзнал и се борят за малко тишина. Това последното ми се иска да го нарека „комедийно гадене". Комедийното гадене е крайното въплъщение на онази болест, която моят баща беше прихванал: вече не само разказването на вицове е евтиния, ами в известен смисъл и цялата стенд-ъп сцена си е една измама, от която човек трябва да се срамува. За комик от този тип ми се струва, че нещата изглеждат като любовна връзка тръгнала накриво. Започваш с това, че искаш да накараш публиката да се смее, точно там където искаш, но в един момент тя наистина се смее точно там, където искаш, и ти изведнъж започваш да ги ненавиждаш, тъкмо заради това. Понякога това чувство е временно. Комикът се завръща към стенд-ъп комедията и открива нова радост и уважение към изкуството на преодоляването на смъртта. А понякога, подобно на Питър Кук (обявен в едно английско гласуване от своите колеги комици за най-великият комик на всички времена) комедийното гадене съвсем се изостря и тогава само най-трудно постигнатият смях на света върши работа. В края на кариерата си, когато професионалната му комична продукция практически се свежда до нула, Кук прави няколко обаждания по телефона до едно радиопредаване под псевдонима Свен от Суис Котидж, за да нищи разни меланхолични норвежки теми на силен норвежки акцент – едни от най-смешните и тъжни неща, които някога е правил.

 

На абсолютния край на този тип чувствителност се намира анти-комикът. Анти-комикът не просто разрешава на смъртта да се качи на сцената, той я приканва. Анди Кауфман беше анти-комик. Такъв беше и Лени Брус. Големият пример от Великобритания е Томи Купър. Неговото комично алтер его бе „несръчния магьосник". Той нарочно правеше лоши фокуси и разказваше сюрреални вицове, които звучаха като дзен коани. И той всъщност реално умря на сцената, сринат от сърдечен удар по време на едно живо предаване от 1984 г. Тогава бях на девет години и гледахме телевизия заедно с Харви. Когато Купър падна ние продължавахме да се смеем, заедно с останалата част от Великобритания и осъзнахме, че този път той не се шегува едва когато изненадващо предаването прекъсна за реклами.

 

Онази година в Единбург имаше един анти-комик. Името му е Едуард Акцел. Едва ли сте го чували – аз не, всъщност дотогава никой не го знаеше. Това бе едва второто му появяване в Единбург. Може да се дължи и на случайното съвпадение между моето траурно настроение и неговите безобразни текстове, но за мен неговото представление Наистина ли трябва да си говоря с вас? бяха едни от най-странните и прекрасни часове комедия на живо, които някога съм прекарвала. Не започна нито ударно, нито с мрънкане. Всъщност изобщо не започна, в истинския смисъл на думата. Зрителите седяхме в нервно мълчание в една малка, тъмна стая и чакахме. Дочу се някакво тършуване с един касетофон, едва доловима музика, и после някой който измърмори иззад сцената: „Да посрещнем ... Дейвид Акцел". Казано без какъвто и да било ентусиазъм. Излезе един мъж. В началото на четиридесетте, оплешивяващ, скучен на вид, абсолютно невзрачен. Каза „Така?" по един отчаян начин и после реши, че иска отново да си повтори началото. Излезе и влезе отново на сцената. Повтори го няколко пъти. В залата възцари отчаяние. Най-накрая си намери мястото пред микрофона. „Вярвам, всички ще си спомните", промърмори той като едва се чуваше, „думите на Витгенщайн, големият философ от ХХ век, който казал, че ако хората сме се появили на земята с някаква специфична цел, то тя определено не е била, за да се забавляваме". Дълга, почти непоносима пауза. „Ще се радвам ако това остане в главите ви, докато съм на сцената". След което започна да пише с маркер върху една бяла презентационна дъска, каквато всеки счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри би могъл да забърше от офиса си (в живота Акцел е счетоводител от маркетинг агенция в Ейлсбъри). Направи нещо като списък с нещата, които да не очакваме от неговото представление. Минахме го заедно с него. Това щеше да е спектакъл, в който:

Няма да има събличания.

Няма да има жонгльорски номера.

Няма да има имитации на известни личности.

Няма да се обсъждат мистериозните кръгове в житата.

Няма да се роди никой.

Няма да се подхващат директно наболели рискови теми.

И накрая, и според мен най-важно

Няма да ни върнат парите.


Разпознах духа на баща си в този списък: Нищо добро няма да излезе от това. После той ни каза, че отзад е прибрал една кутия с пъзели в случай, че някой се отегчи до смърт. Малко след това ни нарисува една графика, на чиято абциса стоеше надписа ВРЕМЕ, а на ординатата ТЪРПЕНИЕ и почна да скицира развитието на представлението. Точка първа, ниско долу: „Да излезем и да се напием – това е пълна безмислица." Точка две, малко по-нагоре: „Хубаво, давай по-нататък". Точка три, все още едва на половината на височината: „Можем завинаги да останем тук. Страхотно е." Тук той погледна първо към обувките си, а после с премерена агресивност и към публиката: „До тази точка никога няма да стигнем,..." каза „просто ... Просто няма да стигнем." Тук вече всички се смееха, но смехът беше леко налудничав, някак неуместен. Много е предизвикателно, когато някой комик си позволи да бъде толкова откровен със своята публика. В смисъл, все едно да беше казал „Каквото и да правя аз, каквото и да правите вие, накрая всички ще умрем." Когато в крайна сметка стигнахме и до вицовете („Сега навлизаме в онази част от спектакъла, която обикновено се нарича „материалът", по очевидни причини") Акцел имаше няколко написани на ръката си и всички те до един бяха много смешни, обаче до този момент вече бяхме достигнали с пълното убеждение, че майтапите са най-малкото, което се случваше в момента. Усещането, че този спектакъл е някакъв пълен миш-маш, който само нашият интерес и случайността спасяваха, идваше леко и беше невероятно. (Естествено, не се оказахме прави. Оказа се, че всяко спъване, всяко измърморване под носа са едни и същи, всяка вечер.) След което в лобито бяха изложени календари за продан, върху които всеки месец беше илюстриран с възможно най-баналните снимки на Акцел – в леглото, докато се мие, докато отива на работа, докато стои на пътя. Моят календар стои на бюрото ми, до баща ми в неговата пластмасова кутийка. На корицата е Акцел, заснет как чака на една опашка в супермаркет. Надписът отдолу гласи: „Животът е безкраен, докато не умреш" – Едит Пиаф. И всеки месец ми носи съобщение. Ноември: „Зимата идва – о, да!". Април: „На кой му пука?". Юни: „Не е това животът, който ми обещаха". Има толкова много надежда, безкрайно много надежда – но не за нас!


В последната нощ на фестивала в Бруклин, отново в един малък, тъмен и пълен с пияници клуб, чаках брат си да продължи. Беше около два сутринта. На фестивала бяха останали само комици; публиката се беше прибрала вкъщи. Отново се притеснявах за него – но той излезе, изигра своя номер и удари десятката. Беше спокоен. Нищо не разваляше играта му; паузата си беше на мястото. После един млад австралиец се качи и наприказва доста работи за някакви отварачки, и също удари десятката. Или пък просто всички удрят десятката в два сутринта. След което настъпи и финалът на финалите: на сцената се качи последният комик. Анди Залцман, един страхотен, висок мъж с наелектризирана прическа ала Айнщайн изпълняваше хаплив номер с много политическа сатира, в който смеха се предлагаше на минута. Той започна да играе самоуверено, забавно, но изведнъж го репликираха. Внезапната намеса накара публиката в залата да си поеме шумно дъх, защото репликиращият не бе кой да е, а Даниел Китсън, един доста срамежлив, ексцентричен млад комик от Йоркшир, който прилича на брадата кръстоска между рибар и учител по география. Китсън спечели наградата за комедия Периер през 2002 г., когато беше на 25 години, а талантът му е в това да превръща едни фантастични разкази в спектакли, които са оформени като историите на Алис Мънро: пресилено патетични и красиви. Изглеждаше малко като все едно Ник Дрейк да се намеси в концерт на Джеймс Тейлър. Китсън репликира духовито Залцман и Залцман върна топката. Хрумките им се разлетяха в абсурдни посоки, сблъскаха се, сбиха се и се разделиха. Китсън започна да раздава флаери – „Нашето съвместно шоу утре!" – шоу, което нямаше как да се случи, защото фестивалът беше приключил. Всички обаче взехме по един. Залтцман и Китсън се развихриха, лафовете заваляха навсякъде, върху всеки, цялата стая се превърна в комедия. Като че ли някой пусна някаква истерия. Погледнах към брат си и видях, че и той е присвил стомах от смях, и двамата се бяхме сгънали на две, разсмяни до сълзи. Прииска ми се Харви да беше тук и нещо в мен се освободи.

 

Ще си призная, че по-рано бях поразкрасила нещата в полза на комедията: баща ми отдавна не стои в пластмасовата кутийка за сандвичи. За година беше там, но после му купих красива италианска ваза стил арт деко, напълно прозрачна, за да мога да го виждам. Вазата е изискана и претенциозна, и изобщо не е смешна като кутията за сандвичи, но аз бях решила, че в смъртта си Харви заслужава да получи, онова което не беше получил докато беше жив. За него Великобритания бе трудна страна за живеене. Тя бе държава, разделена на пощенски кодове и акценти, училища и фамилии. И хуморът на хората, живеещи в нея им помагаше да я понасят. Не е нужно да си смешен, за да живееш тук, но помага. Ханкок, Фолти, Партридж, Брент: в съзнанието ми те винаги са стояли на средните стъпала от английската класова стълбица. До голяма степен точно в това се състоеше комедията на тяхното положение.

 

Осемдесет и една години баща ми играеше същата игра, макар и положението му да не било чак толкова смешно; или поне да се живее в такова положение не беше. Слушай сега, един виц: майка му работела като прислужничка, а баща му бил шофьор на автобус; успял да мине изпитите в началното училище, но униформата за гимназията била отвъд границите на семейния бюджет. Чакай, чакай сега става по-интересно: на тринайсет напуснал училище, за да пълни мастилниците в една адвокатска кантора и да поддържа камината. На седемнайсет отишъл да се бие във Втората световна война. През 50-те се оженил, създал семейство и като открил, че има набито око се пробвал във фотографията. Снимките му били добри, направил си студио, но после неговият бизнес партньор го въвлякъл в някакви тъмни дела, за които той така и не проговори. Бракът му приключил. И сега идва смешното: през 60-те започнал всичко отначало, като продавач. През 70-те се оженил за втори път. Появили се и нови деца. Истинската кулминация настъпила в края на 80-те, когато вече станал старши мениджър продажби в дистрибуторска компания – продавал хартия също като Дейвид Брент. Най-после на средното (макар и от по-ниските) стъпало! Мезонет, градина, прилична сделка с местната учителка по пиано, която учеше мен и Бен, двамата опрели дупета върху единственото столче за пиано. Но и тук нещата не продължили, и вторият брак не продължил, и накрая той останал със съвсем малко повече, от онова, с което бил започнал. Докато слушаше първият ми роман на касета и разпозна грубия скелет на своя живот в образа на Арчи Джоунс, той го прие много добре, и отбеляза както приликите, така и разликите: „Е, той поне е имал повече късмет от мен!". Романът ми беше определен като комедиен. За Харви той остана в жанра на „да се смееш или да плачеш". И когато онази кутия с DVD-та на Хотел Фолти Тауърс стигна обратно до мен като единственото ми наследство (заедно с един халат, няколко атласа и една снимка на Венеция) аз направих малко и от двете.

 

 Зейди Смит

превод Асен Терзиев


Животът е другаде

Събота, 11 Февруари 2012г. 13:21ч.

Милан Кундера знае две и двеста по въпроса за непосилната лекота на битието. И може би точно затова заявява Животът е другаде (откъс от романа по-долу) – една от първите му творби, живописен портрет на младия поет Яромил и иронично цинична ода за бунта като илюзорна Пролет посред сибирска зима на недоволство, докато смучеш от гърдите на Живота или както казва Артюр Рембо"Животът е фарс, който сме принудени да понесем".

 

 

Когато майката на поета се запиташе къде е заченат поетът, тя се сещаше само за три възможности: вечерта на пейката в парка или следобеда в апартамента на колегата на бащата на поета, или сутринта на онова романтично място сред природата недалеч от Прага.

Когато същия въпрос си зададеше бащата на поета, той стигаше неизменно до извода, че поетът е заченат в апартамента на неговия колега, тъй като през въпросния ден всичко му беше тръгнало наопаки още от сутринта. Майката на поета не искаше да ходят в апартамента на колегата, на два пъти се скараха, на два пъти се сдобриха, а докато се любеха, някой завъртя ключ в ключалката на съседния апартамент, майката на поета се стресна, спряха да се любят, а после довършиха любенето, но и двамата вече бяха изнервени до крайност – според бащата именно тази изнервеност беше виновна за зачеването на поета.

Майката на поета обаче за нищо на света не искаше да допусне, че поетът е бил заченат в онзи апартамент, с чийто ключ им бяха услужили (в него цареше староергенски безпорядък и майката се беше погнусила от неоправеното легло, върху чийто чаршаф се валяше смачкана на кълбо чужда пижама); пак така отхвърляше и вероятността поетът да е бил заченат на пейката в парка, където тя се бе оставила да я придумат да прави любов с голямо нежелание и съпротива, тъй като ù се повдигаше при мисълта, че точно на такива пейки правят любов в парка леките жени. Ето защо за нея бе вън от всякакво съмнение, че поетът е могъл да бъде заченат единствено в слънчевата лятна утрин зад укритието на високия скален къс, стърчащ патетично редом с други камънаци в долината, където жителите на Прага излизаха неделно време на разходка.

Този декор е подходящо място за зачеване на поета по няколко причини: озарен от обедното слънце, той е декор на светлина и блясък, а не на мрак; на ден, а не на нощ; той е място сред откритата природа, ще рече – място на полет, на крила; и накрая, макар и не много отдалечена от последните жилищни сгради на града, това е романтична местност, осеяна с груби скали, стърчащи от диво намачканата земя. Всичко това се струваше на майката красноречив образ на собствените й преживявания от онова време. Та не беше ли голямата ù любов към бащата на поета романтичен бунт срещу нейните прозаични и порядъчни родители? И нима куражът, с който тя, дъщерята на богат търговец, си бе избрала току-що дипломиран беден инженер, не бе вътрешно подобен на онзи див, необуздан пейзаж?

kund фотография © mir-logo-black-50x25

 

По онова време майката на поета изживяваше голяма любов и този факт с нищо не се променя от разочарованието, сполетяло я само няколко седмици след чудната сутрин зад скалата. Работата е там, че когато, обзета от радостно вълнение, съобщи на любовника си, че вече няколко дни ù закъснява интимното неразположение, което всеки месец ù тровеше живота, инженерът с обидно равнодушие (макар и, както ни се струва на нас, това равнодушие да бе престорено и не особено убедително) заяви, че става въпрос за незначително смущение в телесния кръговрат, който без съмнение пак ще се върне към благотворния си ритъм. Майката долови, че любовникът ù не желае да сподели надеждите и радостта ù, засегна се и спря да му говори, докато лекарят не ù съобщи, че е бременна. Тогава бащата на поета ù каза, че имал приятел гинеколог, който щял дискретно да я избави от възникналото усложнение, а тя избухна в плач.

Ах, как трогателно свършват бунтовете! Първо майката се бе разбунтувала срещу родителите си в името на младия инженер, а после бе хукнала при родителите си, за да търси от тях помощ срещу него. И родителите ù не я разочароваха – срещнаха се с младия мъж, поговориха си задушевно с него и инженерът, проумял, че бездруго няма къде да бяга, кандиса да вдигнат тежка сватба и прие, без да се опъва, значителната зестра, с която можа да си основе строителна фирма; а собственото си скромно имущество, побиращо се в два куфара, пренесе във вилата, където младоженката живееше с родителите си, откакто се бе родила.

Светкавичната капитулация на инженера обаче вече нямаше как да скрие от майката на поета нелицеприятната истина – онова, в което се бе впуснала с безразсъдство, което ù изглеждаше прекрасно, не беше споделена голяма любов, на каквато по убеждението ù тя имаше пълно право. Баща ù бе собственик на две проспериращи пражки дрогерии и дъщерята признаваше морала на точните сметки – щом тя самата бе вложила в любовта всичко (та нали бе готова заради нея да предаде собствените си родители и тихия им дом!), държеше и партньорът ù да внесе в общата каса същия капитал от чувства. Така че в стремежа си да поправи възникналата несправедливост тя реши да си прибере от касата с чувства това, което бе сложила там, и след сватбата неизменно излагаше пред съпруга си едно гордо и строго лице.

Скоро преди това от фамилната им къща се беше изнесла сестрата на майката на поета (беше се омъжила и заживяла със съпруга си под наем в жилище в центъра на града), така че старият търговец и жена му останаха в партерните стаи, а инженерът и дъщеря им можаха да се настанят над тях в три стаи, две по-големи и една по-малка, обзаведени без никаква разлика по начина, избран от бащата на младоженката двайсет години по-рано, при построяването на вилата. Това, че инженерът бе получил като свой дом един вече завършен интериор, в някаква степен го устройваше, защото освен съдържанието на двата споменати куфара той нямаше никакво имущество; и все пак предложи да внесе някои дребни промени в облика на стаите. Но майката на поета не можеше да допусне онзи, който я бе пращал под ножа на гинеколога, да наруши старото разположение на мебелите, попило духа на родителите ù, многото години сладки навици, позната атмосфера и сигурност. Младият инженер и този път се предаде без бой и си позволи само един дребен протест, който отбелязваме специално: в спалнята на съпрузите имаше малка масичка; върху единствения ù широк крак се крепеше тежка кръгла плоча от сив мрамор, а върху плочата бе монтирана статуетка, изобразяваща млад мъж; мъжът държеше в лявата си ръка лира, която бе опрял на издадения си хълбок. Дясната му ръка пък беше патетично размахана, сякаш пръстите ù само преди миг бяха изтръгнали звуци от струните; десният крак бе протегнат напред в крачка, а главата – леко наклонена назад, така че очите гледаха нагоре. Да добавим още, че лицето на младежа бе необикновено красиво, косите му – къдрави, а белотата на алабастъра, от който бе изваяна статуетката, придаваше на фигурата нещо нежно девическо или божествено девствено. Всъщност не напразно употребихме думата божествено – според надписа, издълбан на малкия постамент, младежът с лирата бе древногръцкият бог Аполон.

Почти нямаше случай майката на поета да спре поглед върху него и да не се ядоса. Най-често той стоеше обърнат със задник към вътрешността на стаята, друг път се превръщаше в окачалка за шапката на инженера, понякога изящната му глава биваше покрита с обувка, а се случваше и да е облечен с някой чорап на инженера; това последното, понеже чорапът смърдеше, бе особено неприемливо оскверняване на повелителя на музите.

И ако майката на поета се нервираше от всичко това, вината не бе само в недостатъчното ù чувство за хумор. Тя беше доловила, че с нахлузения върху тялото на Аполон чорап съпругът ù споделя под маската на грубовата шега онова, което инак учтиво ù спестява, премълчавайки го – че отказва да приеме нейния свят и че е капитулирал пред него само временно.

Така алабастровият предмет се бе преобразил в истински античен бог, тоест в същество от света на безсмъртните, което се намесва в света на смъртните, заплита неговите истории, интригантства и издава тайни. Младоженката виждаше в него свой съюзник, а мечтателната ù женска природа го превръщаше в живо същество, чиито очи на моменти сякаш се оцветяваха, а устата му сякаш дишаше. Майката на поета обикна голия момък, унижаван вместо нея и заради нея. Загледана в прелестното му лице, тя започна да копнее детето, растящо в корема ѝ, да заприлича на този красив враг на съпруга ѝ. Искаше да му заприлича толкова много, че тя да може да си мисли, че не съпругът ѝ, а тъкмо този момък е нейният оплодител; молеше го да извърши чудо и с него да поправи злополучното зачеване, да го препечата, да го прерисува, както някога великият Тициан е нарисувал своя картина върху платно, похабено от някакъв цапач.

Несъзнателно приемайки за свой образец Дева Мария, станала майка без смъртен оплодител и така сътворила идеала на майчината любов, в която не се намесва и не пречи никакъв баща, майката на поета се изпълни с провокативното желание детето да се казва Аполон – за нея това бе същото, както ако то би се казвало Този, който няма смъртен баща. Но тя си даваше сметка, че синът ѝ би имал тежък живот с такова възвишено име и че всички биха се присмивали и на нея, и на него. Затова се зае да търси чешко име, достойно за млад гръцки бог, и ѝ хрумна името Яромил (което на чешки означава Този, който обича Пролетта или Този, който е обичан от Пролетта); всички одобриха това име.

Пък и пролетта тъкмо бе в разгара си и люляците цъфтяха щедро в деня, когато я откараха в клиниката. Там, след няколко часа болки, младият поет се изхлузи от нея върху омърсения чаршаф на света.

После сложиха поета в малко легълце, долепено до нейния креват, и тя се заслуша в сладкото му врещене; измъченото ѝ от болките тяло бе преизпълнено с гордост. Нека не завиждаме на тялото ѝ за тази гордост – то тялото, до този момент не бе имало особени поводи да се гордее, въпреки че беше доста хубаво. Вярно, имаше малко неизразителен задник и леко късички крака, но затова пък необикновено свежи гърди, а под меките, тънки коси (толкова леки, че трудно можеха да бъдат подредени в прическа) – лице, което наистина не бе ослепително красиво, но притежаваше ненатрапчиво обаяние.

Майката винаги съзнаваше много повече своята незабележимост, отколкото обаянието си, особено след като от дете живееше редом с по-голямата си сестра, която танцуваше превъзходно, беше шивачка в най-доброто пражко модно ателие и, декорирана с тенис ракета, лесно намираше достъп до света на елегантните мъже, загърбвайки родния си дом. Тази ефектна стръвност още повече затвърждаваше желанието на майката на поета напук на сестра си да бъде скромна. Именно така, водена от този протест, тя се научи да обича сантименталната сериозност на музиката и книгите.

Вярно, още преди инженера тя ходеше с едно момче, медик, син на приятели на техните, но тази връзка не можеше да изпълни тялото ѝ с по-значимо самочувствие. Когато на вилата им той я люби за първи път, тя го напусна още на следващата сутрин с меланхоличната увереност, че нито на чувствата ѝ, нито на сетивата ѝ е отредено да изпитат голямата любов. И тъй като точно по онова време завършваше гимназия, пред нея се разкри възможността да заяви, че иска да вижда целта на живота си в работата, поради което е решила да се запише (въпреки неодобрението на прагматично настроения ѝ баща) във философския факултет.

Разочарованото ѝ тяло киснеше вече пети месец на широката банка в университетската аудитория, когато срещна един ден на улицата дързък млад инженер, който го заговори и след три срещи го облада. И тъй като този път тялото остана предоволно (и изненадано от това), душата бързо-бързо забрави амбициите за професионална кариера и (както би следвало винаги да постъпва една истинска душа) се притече на помощ на тялото – съгласяваше се охотно с възгледите на инженера, с веселото му нехайство и с чаровната му безотговорност. Макар да съзнаваше, че всичко това са качества, несъвместими с родния ѝ дом, тя желаеше да се отъждестви с тях, защото, когато се проявяваха, тъжното ѝ скромно тяло преставаше да не си вярва и с удивление започваше да се радва на самото себе си.

Означава ли това, че майката на поета бе най-после намерила щастието? Не съвсем. Тя се мяташе между съмненията и вярата. Когато се разголваше пред огледалото, се гледаше с очите на инженера, като понякога се виждаше вълнуваща и възбуждаща, а понякога – скучна и банална. Беше предала тялото си във властта на чужди очи, а в това имаше твърде голяма несигурност.

Но колкото и да се люшкаше между надеждата и безверието, тя бе напълно изтръгната от преждевременно споходилото я пораженство. Тенис ракетата на сестра ѝ вече не я хвърляше в депресия, а тялото ѝ най-сетне живееше като тяло и майката разбираше, че е прекрасно да се живее по този начин. Жадуваше този неин нов живот да не се окаже само измамно обещание, а непоколебима истина; жадуваше инженерът да я отведе от факултетските банки и от фамилната ѝ къща и да превърне любовната им история в житейска история. Ето защо бременността ѝ я бе въодушевила толкова – виждаше себе си, инженера и детето си иѝй се струваше, че тази троица достига звездите и изпълва вселената.

За това, което последва, разказахме в предишната глава – майката бързо проумя, че онзи, който бе държал на любовната история, се бои от житейската история и не жадува да се превърне заедно с нея в скулптурна група, достигаща звездите. Но вече знаем и че самочувствието ѝ не рухна под напора на студенината на любовника ѝ. Работата е там, че бе настъпила една много важна промяна. Тялото на майката, съвсем до неотдавна предадено на произвола на очите на обичания мъж, бе влязло в нова фаза от своята история – то бе престанало да бъде тяло за чуждите очи, а бе станало тяло за някой, който все още си нямаше очи. Външната обвивка бе престанала да бъде важна за това тяло; сега то докосваше друго тяло с вътрешната си, невидяна никога и от никого страна. Това означаваше, че очите на външния свят можеха да постигнат само несъществената му външност, и в този смисъл дори мнението на инженера вече не означаваше нищо за тялото на майката, защото не бе способно по никакъв начин да повлияе на великата му съдба. Едва сега то, тялото, ставаше изцяло самостоятелно и самодостатъчно, а все по-грамадният и грозен корем се превръщаше в растящ резервоар на гордост.

 

mil фотография © mir-logo-black-50x25

 

След раждането тялото на майката встъпи в друга фаза. Когато търсещата уста на сина за първи път засмука гръдта ѝ, тя усети да я обзема сладостен трепет, който тръгваше от центъра на същата тази гръд и се разпространяваше лъчеобразно из цялото ѝ тяло. Чувството беше като ласките на любовник, но в него имаше нещо повече – голямо спокойно щастие, голямо щастливо спокойствие. Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Когато любовникът целуваше гърдата ѝ, това бе само миг, призван да изкупи часове на съмнения и недоверие; устата на сина се впиваше в гърдата ѝ с непреходна отдаденост, в която тя можеше да е напълно сигурна.

И още нещо беше различно. Когато любовникът докосваше голото ѝ тяло, тя се срамуваше – близостта бе винаги преодоляване на някаква чуждост и миговете на сливане бяха опияняващи точно заради това, че бяха само мигове. Свянът бе винаги нащрек, той правеше любовта вълнуваща, като същевременно внимаваше тялото да не се отдава без остатък. Но сега, сега свянът бе изчезнал, нямаше го. Двете тела се отваряха едно за друго без остатък и тя нямаше какво да крие.

Никога преди не се бе отдавала така на друго тяло и никога друго тяло не ѝ се бе отдавало така.

 

zhedrugade3   Животът е другаде (324 стр; издателство Колибри; превод Анжелина Пенчева; цена 14 лв) е по книжарниците от 13 февруари


 

Тихото слънце

Вторник, 21 Февруари 2012г. 16:06ч.

Тихото слънце всъщност е не съвсем тихият глас на театралния режисьор и писател Петър Денчев – или поне на неговият герой в един метафизичен роман (откъс от Тихото слънце четете по-долу) за един глас, който оцелява след физическата смърт на тялото. И разказва историята на човека, който преживява всички забрани през тялото си. С други думи – единственото нещо, което някога ще ти принадлежи, е твоят глас. Слушай го по-често и ще разбереш кой си!

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Първоначално той се чувстваше унижен, за да говори сам. Чувстваше се самотен и безпътен. А и аз не го чувах. Но след като се изстреля през комина, той изкрещя историята ми на един дъх: като вик на смъртник и усети как достига не до ушите, а до сърцата. Той се отдели от тялото ми, което беше превърнато на прах и пара, и започна да ме вика. Той ме зовеше, но аз вече не съществувах. Тогава гласът започна да шепне, а после да крещи. И така, до края на света.

 

Гласът, който сега чувате, е моят.

Историята, която той разказва, също ми принадлежи. Отпушете ушите си и не търсете източника на звуковите вълни. Не мислете, че този глас е вашият, или пък че чувате своите мисли. Дори да ви звучи така, трябва да знаете, че това е моят глас. Сега, когато част от тялото ми се изпари във въздуха, а останалата се превърна в прах, гласът е единственото живо нещо от мен. Името си не помня, защото отдавна го забравих. Имената вече не пускат корени в моята глава. Не зная дори номера, който е изписан до урната, където се съхранява праха ми. Този номер замества името ми, но това нищо не означава. Зная кой съм благодарение на гласа си.

 

Нищо не прощавам и прошка никой не заслужава.

На всички онези, които ме унищожиха, желая вечни мъки. Длъжник съм на другите: тези, които са принудени да мълчат. Затова ще продължавам да говоря. Така че единственото нещо, което все още ми принадлежи, е моят глас. По-точно аз принадлежа на него. Независимо от разстоянията и климатичните промени той се придвижва под слънцето с моята история, която разказва. В спалните и коридорите, аудиториите и баните. Без да има нужда от памет, той разказва историята за човека, чието тяло се превръща в остаряла обвивка; в костница, която крие тайните на разрушението. Гласът ми разказва историята как една забрана и желанието за справедливост ме превърнаха от човек в плешиво бебе с набръчкано чело. За кого ли е тази история? Нима ще има промяна, че се вълнувам толкова силно? Едва ли.

 

Ако гласът ми разказва за мен, той го прави от любов.

 

tihoto slanceТихото слънце (136 стр; издателство Жанет 45; цена 10 лв) е в книжарниците

 

Позитивно

Четвъртък, 01 Март 2012г. 11:45ч.

Днес, докато се кичим с мартеници и ръсим наляво-надясно прозаични мантри за здраве, може би така и няма да осъзнаем какво наистина означава да се бориш ежедневно за здравето и живота си. Тошка Иванова го е осъзнала – вече 3 години успешно лекува смъртоносния Хепатит С и описва борбата безмилостно жестока в блога си hepatitis-minded.blogspot.com. Сега, тези хепатитни истории имат хепи(титен) енд – събрани са в книгата Позитивно (откъс от нея четете по-долу), а Тошка ни е на гости – по-усмихната и по-обичаща живота от всякога. Да е жива и здрава!

 

tosh   Тошка Иванова  фотография © Светла Енчева

 

Животът ми ще бъде с направление, щом всичките пътеки са клинични е... една сумрачна октомврийска вечер в болничната ми стая в Александровска. Част е от няколкото реда, които надрасках тогава:

Градината на Александровска е приказка –

с накапали боклуци сред листата

и пациентите, подмятани от вятъра.

Така красиво е и есенно

че иска ми се да не свършва

да заживея тук – като на санаториум

да се възпитам в сън и във търпение

да меря времето по визитации

да пишкам в чаша с етикетче

и да посрещам и изпращам бабите

похъркващи в съседното легло.

Животът ми ще бъде с направление

щом всичките пътеки са клинични


Когато ми поставиха диагнозата Хепатит С – позитив... всичко останало загуби смисъл. Просто ей така.

 

Позитивно е дневник на моята борба със здравната система или... моят опит да се справя със себе си.

 

Митовете и заблудите за Хепатит С са... твърде много и твърде опасни.

 

Да живееш в постоянна борба за здравето си е... същото, като да живееш в постоянна борба за живота си. И от определена гледна точка това го прави всеки от нас, ежедневно.

 

Най-болно ми е за... тези, които няма да имат моя късмет. И ще разберат, че са болни твърде късно.

 

Смисълът е във... всеки един от нас. Просто трябва да намерим пътя до него.

 

Най-важното, което научих е... колко много ми се живее всъщност.

 

 

900x600-pozitivno

Откъс от Позитивно


Часовете


Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята и осъзнаваш, че са минали три години. Ей така.

Много неща са се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

 

Седя на пода под прозореца, препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

 

Колко пъти за последните три години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Недостатъчно пъти.

 

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

 

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още десет години.

 

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.



positivno   Позитивно (издателство Български писател; цена 7.99 лв) е в книжарниците


 

Телесни ковачи

Събота, 17 Март 2012г. 10:20ч.

Телесни плевели е новият сборник с разкази на Алек Попов. Шест истории, разхвърлени във времето и пространството, от писаните преди 15 години новели Душевадеца и Телесни плевели до разказа Ковачи – типично иронична заигравка на Попов с клишетата за национални идентичност, нрави, навици и... иначе казано, игриво цинична история за българския износ на работна... мхм... сила в стерилна, клинична, но щастлива Германия. Ако не знаете що е то гаскурбайтер – четете откъса от Ковачи по-долу за по-голяма яснота.

 

КОВАЧИ

"Ich komm zum Glück / aus Osnabrück" *


Действието се развива в Оснабрюк, средно голям германски град в Долна Саксония, близо до холандската граница. Долф и Хайде седят в трапезарията на просторния си дом на Лурман Щрасе в неделя следобед, в неопределено, по-скоро близко, бъдеще. Двамата са женени от 27 години, но нямат деца или поне не личи да имат. Долф току-що е прочел във вестника, че според най-новите социологическите анкети Оснабрюк е най-щастливият град на Германия. След което прочита още веднъж новината, този път на глас.

 

– Какво ще рече това? – вдига глава Хайде. Правата ù пепелява коса е подстригана на черта. Има правилен тънък нос и сиво-зеленикави очи. Бюстът ù още е стегнат.

– Че хората, които живеят тук, се чувстват добре, предполагам – пояснява Долф и добавя с нотка на злорадство – по-добре, отколкото другаде в Германия.

– Чудя се... – подхваща Хайде – кой ли е най-нещастният град в Германия?

– Не пише. Може би за да не се срине пазара на имотите...

– Интересно, дали цените на имотите тук ще се повишат?

– Нищо чудно. Да, нищо чудно – доволно потрива длани Долф. Той е висок, по-скоро сух, отколкото слаб, с ясно изразена четвъртита челюст и тънки правоъгълни очила. Долф работи в департамента по озеленяване на общината. С течение на годините се е издигнал от прост градинар до ръководител. На този етап все още нямаме представа с какво се занимава Хайде. Може би е просто домакиня?

– От какво пък ще са толкова щастливи? – недоумява тя. – Нашият град е доста обикновен. Нито особено богат, нито твърде красив. Лятото е хладно. Често вали. Бих разбрала например жителите на Мюнхен или на Баден-Баден, да речем, или...

– А може би тъкмо това е причината! Щастието е в обикновените неща.

 

Долф се изправя, минава зад гърба ù, посяга да я погали по косата, но в последния момент отдръпва ръката си. Отива до остъклената врата на терасата и я отваря. Гледа навън. Съседните къщи и блокове са потънали в зеленина. Тревата пред тях е окосена. Балконите са отрупани с цветя. Във въздуха съскат струите на няколко градински пръскачки. Пеят птички. Долф обаче не чува нищо друго, освен стоновете, долитащи от съседната къща. Естеството им не буди съмнение. Това е Андреле, съпругата на д-р Целер. Стоновете се редуват с викове, които отскачат все по-високо в регистрите на удоволствието, чак до прага на болката. Подобни звуци са рядкост в този квартал.

Всъщност, дава си сметка Долф, за пръв път чува нещо подобно... Смущението му се подхранва от факта, че тази сутрин е срещнал д-р Целер да отива на риба с всички такъми и провизии поне за два дни. С рязък жест той затваря вратата и се обръща, но един бърз поглед стига, за да установи, че Хайде е чула всичко. Светлината в очите ù се е променила. На върха на устните ù узрява неумолим въпрос:

 

– Откога не сме го правили?

– Доста отдавна – нехайно отвръща той, макар отвътре да е нащрек като подгонено животно – три, четири седмици, нещо такова...

– Три години! – отчетливо произнася тя.

– Не се занасяй!

– Защо да те лъжа?

Лицето ù го убеждава, че няма смисъл да спори повече.

– Три години! – той повдига ръце по особено неприятен театрален начин – Сигурна ли си? Нямам такова чувство... Може би възприемаме времето по различен начин. За теб три месеца може да изглеждат като три години. И обратното. Може би истината е някъде по средата.

– Не, има обективни критерии. Всяка година си купувам по един вибратор. Вече съм събрала три на брой. И всеки следващ е по-голям от предишния. Не те обвинявам. Въпрос на желание. Не мога да ти се сърдя, че не ме желаеш. Настъпва тягостно мълчание.

– Не го правя с друга. Искаш да се разведем?

– Защо? Доколкото ми е известно, положението навсякъде е същото...

– Пробвала ли си?

– Не забравяй, че ние, жените, обичаме да си споделяме такива неща. Инге например ми каза, че не са правили секс с Карл от две години. Другите имат сходен опит... Да, точно така, Инге Зауер! Аз също се изненадах. Двамата с Карл винаги са изглеждали толкова отдадени един на друг. Толкова влюбени. Особено последният път, спомняш ли си? Чудехме се как го постигат!

– Колко вибратора има тя?

– Вече не ги използва.

– Хванала си е любовник? Бедният Карл...

– Защо да причинява това на себе си и на семейството си?! Обърнала се е към програмата "Помощник в брака", т.нар. ковачи. Но ти би следвало да знаеш! Това е програма на общината.

– Аз отговарям за озеленяването.

– Координатор е госпожа Мюлер, съпругата на Йохан, дето го избрахме лани, от Зелените... Нали не се правиш на ударен? Програмата съществува вече цяла година. Би било адски грозно от твоя страна, ако си знаел и не си ми казал...

– Кълна се, за пръв път чувам!

– Става дума за група индивиди от мъжки пол, пристигнали в града по покана на общинската агенция по здравеопазването. Те имат статут на чуждестранни работници, а задачата им е да обслужват гражданките, които се нуждаят от сексуално внимание. Не, не са мъжки проститутки! Колко си елементарен! Това е социален проект. Услугата е безплатна, като изключим символичната потребителска такса от едно евро. Останалите разходи са за сметка на бюджета.

– Това е някаква тъпа шега, нали?

– Напротив! Не знам дали се прилага и другаде, но като се замисли човек, може би има нещо общо с равнището на щастието в нашия град...

 

mar   илюстрация © Misha Mar

 

– Перверзия! Комбинирана с разхищение на обществени фондове! Неслучайно го държат в тайна...

– Не е тайна. Просто не тръбят наляво-надясно. Все пак, това е интимна материя.

– Много интимна, няма що! Обаждаш се, идват, оправят те. Все едно да извикаш водопроводчик. Поляци ли са?

– Поляци? Как ти хрумна! Май са от Балканите.

– Съвсем примитивни, значи! Знам, че това ви харесва...

– Давам си сметка, че е малко шокиращо! Поне на пръв поглед. Но ако разсъдиш трезво, ще видиш, че има логика. Ако преодолееш емоционалните стереотипи, които на практика не служат за нищо, освен да произвеждат травми...

– Никога! Може да не съм шампион в чукането, но ако приема подобна ситуация, значи да плюя на достойнството си. Никога! По-добре си хвани любовник, ако толкова те сърби. Но аз не бива да знам. Иначе се развеждаме!

– Ах ти, жалък лицемер! – изсъсква тя, при което кръвта на Долф замръзва.

 

Минали са няколко дни. Долф очевидно е приел реалността. Изглежда съвсем спокоен и овладян, въпреки лекия тик в горния ляв ъгъл на устната, но брачният консултант го е уверил, че това е нещо напълно естествено. Да си цивилизован не значи да бъдеш машина, никой не очаква от него да се държи като машина. Защото машините се развалят, което може да бъде особено опасно. Докато хората по-скоро страдат, което може да бъде само пречистващо. Да се страда също е съвсем нормална, човешка реакция. И така, намират се в дневната: Долф се поклаща в люлеещото се кресло с чаша в ръка. Срещу него, макар и не тъй удобно разположен, седи млад мъж, леко смугъл, облечен спретнато в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, също с чаша в ръка. В чашите има шнапс – стоплящо, народно питие, премахващо бариерите между хората. Мъжът е почти две глави по-нисък от Долф, но иначе е здрав и жилест. Името му е Ковач. Говори правилен, макар и недодялан немски със силен акцент. Между двамата тече следният разговор.

 

– Хер Ковач, чудя се как е "ковач" на родния ви език?

– Ковач.

– О, значи се казвате ковач?!

– Да, точно така – ковач.

– Забележително съвпадение! Знаете как наричат тук представителите на вашата професионална общност, нали? Ковачи! Грубичко, но точно. Откъде сте, хер Ковач?

– От България. Има един град Сливен, оттам съм.

– Интересно как през годините се променя същността на занаятите, а названията остават същите. Може би навремето дядо ви наистина е бил ковач?

– Някой прадядо, може би. Но дядо ми беше лесничей.

– Виж ти! Колега значи... Аз също съм в озеленяването. А с какво се занимава баща ви? Прощавайте за любопитството, но бих желал да ви опозная по-добре. Предвид онова, което предстои да се случи, нали, смятам, че е нормално...

– Няма проблем. Баща ми правеше дървени въглища.

– Древен занаят... Смея ли да попитам, защо не се явявате продължител на тази достойна семейна традиция?

– Много е просто значи. Няма материал за въглища. Гората свърши.

– Дядо ви не е бил достатъчно бдителен!

– Напротив, пазеше никой друг, освен рода на татко да не сече гората! Но всичко рано или късно свършва. И ето ме сега тук.

 

Влиза Хайде, облечена с прозирен черен халат.

– Аз съм готова.

Ковач се изправя.

– И аз съм готов.

 

Долф нервно върти чашата между пръстите си.

– Толкова ли е спешно? Имам право да разбера това-онова, в края на краищата.

– Естествено! – успокоява го тя. – Не бързаме за никъде.

Хайде присяда на ръба на канапето, оголвайки дискретно коляното си. Долф я стрелва неодобрително, поклаща глава и продължава.

– Женен ли сте хер Ковач? Имате ли дечица?

– Да, имам жена и четири деца.

– Цели четири! Не се изненадвам... Съпругата ви подозира ли за естеството на заниманията ви в чужбина?

– Няма нищо против, ако това питате. Стига да пращам евро.

– Вие сте отговорен човек, хер Ковач. Извинете за любопитството, но как се добрахте до тази позиция? На квотен принцип? Или се явихте на конкурс? Как точно се извършва подборът?

– Никак не е лесно! Покриват се определени нормативи. Двамата ми по-големи братя отпаднаха. Може би третият щеше да се класира, но има да излежава още две години в затвора. Освен това е неграмотен, а трябва да мине тест за език.

– Само още един въпрос! Колко пъти на ден ви се налага да оправяте фурните на нашите прекрасни домакини?

– Какво ти влиза в работата!? – обажда се нервно Хайде.

– Няма проблем. Средно по десет пъти. Без неделя. Освен ако не съм дежурен. Разбира се, има дни, когато е по-рехаво. Може би вашите хора се активизират. А може би просто настъпва затишие.

– Едно не мога да разбера. Как успявате да го вдигнете всеки път? Не стават ли засечки понякога?

– Виждам какво целиш! Не е честно! – провиква се Хайде.

– Да, случвало се е. Два или три пъти. Не съм машина все пак. Тогава се обаждам на някой колега да ме замести. Винаги има дежурни. Нормално.

– Нормално било!! Чуваш ли? И ти ще се оставиш на този балкански дивак, на този макак, на този пръч, да, истински пръч, който го вдига за всяка срещната! Ще му дадеш тялото си! Ще му се отдадеш!!!

– Извинявайте, хер Ковач, толкова ми е неудобно! – кърши ръце Хайде. – Като че ли слушам прабаба ми! А уж се разбрахме...

– Не се притеснявайте, фрау. Преминал съм психологически тренинг. Много съпрузи реагират по този начин. Това е напълно в реда на нещата. Обратното би било по-скоро смущаващо.

– Колко сте мил, наистина! Долфи, по-добре иди да изпиеш една бира с Карл. Няма да ти се отрази зле. Както искаш впрочем, не те гоня. Инге ми каза, че Карл редовно присъствал, дори държал ръката ù. Това обаче ми се струва малко прекалено...

 

Ковач и Хайде влизат в спалнята. Долф остава сам. Леглото започва да трака. Разнасят се стоновете на Хайде, напомнящи поразително тези на Андреле. По ирония на съдбата, това е била най-съкровената му сексуална фантазия. Колко пъти е мастурбирал, докато си е представял, че някакъв непознат оправя жена му, а той стои отстрани и държи ръката ù. Но сега, когато всичко това се случва в действителност, не изпитва нищо, освен безсилен гняв. Тракането става все по-интензивно, стоновете – също. Долф пляска с ръце.

 

– Браво! Браво! Докарваш го на оргазъм, скъпа! Звучи напълно автентично! Добра актриса си... Мен обаче не можеш да ме заблудиш. Знам, че не усещаш нищо! Ти си напълно фригидна! Толкова години работих по въпроса! Накрая махнах с ръка. Отказах се. Все едно да наливаш вода в пробита лейка. Напразно се хабите, хер Ковач! Тя не усеща нищо. Нищо!

 

Хайде крещи. Долф си запушва ушите и побягва от къщи. Навън е валяло току-що. Влажната земя изпуска гъста бяла пара...

------------------



*Идвам за щастие от Оснабрюк


telesni-pleveli sm   Телесни плевели (цена 13 лв, 234 стр, издателство Сиела) е в книжарниците


 

След мръкване

Сряда, 28 Март 2012г. 09:35ч.

Една джазово пулсираща нощ в неоновата пустиня на Токио – големият Харуки Мураками наблюдава 19-годишната Мари през една нощ от живота ù, в която тя среща духовете, изкушенията и странностите на нощните птици, бродещи из града In The Night Air, в своя ноктюрно роман След мръкване – откъс от него четете по-долу!

 

 

Очи отбелязват формата на града.

През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.

Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място "развлекателен квартал". Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

 

Намираме се в "Дени".

Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в "Дени". Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.

 

След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.

Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.

На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на "Бостън Ред Сокс". Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.

 

Музиката, която свири приглушено, е "Върви си, малко момиче" на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в "Дени" има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.

Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

 

 

sledmrykv3   След мръкване (превод Владимир Германов, цена 12 лв, 168 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Докато простосмъртните спят

Сряда, 18 Април 2012г. 12:37ч.

Кърт Вонегът едва ли има нужда от представяне – все пак докато простосмъртните спят този философ на сатирата написва такива класики на американската литература на ХХ век като Закуска за шампиони, Кланица 5, Котешка люлка... Всъщност Докато простосмъртните спят е неговия посмъртно издаден (миналата година, 4 години след смъртта му през 2007) сборник с 16 разказа, писани много преди Кърт да ни сподели какво закусват шампионите, но носещи неговото бодящо чувство за хумор, сатира и ирония. Така, по вонегътски и тук се преплитат истории за цинични журналисти, добросъвестни "побойници", послушни помощници по връзките с обществеността, сексапилни аеродинамични локомотиви и... горещо влюбени мразовити хладилници – да, именно страстната история между изобретателя Джордж и неговия хладилник Джени е на показ в откъса (по-долу) от разказа дал името и на целия сборник.

 

 

Джордж Кастроу се връщаше в базовия завод на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" само веднъж в годината, за да монтира оборудване в корпуса на новия модел хладилник. И при всяко идване пускаше бележка в кутията за предложения. Вечно едно и също предложение: „Дайте да придадем на следващия модел хладилник формата на жена." И прилагаше скица на хладилник с женска форма, със стрелки, които указваха къде да се намира кутията за зеленчуците, отделението за маслото, за ледоформите и така нататък.

Джордж му беше дал и име – Хран-О-Мама. Всички възприемаха това име като суперяк майтап, понеже Джордж по цяла година бе на път: танцуваше, разговаряше и пееше с хладилник, който притежаваше формата на хладилник. А неговото име пък бе Джени. Джордж конструира и сглоби Джени още навремето, когато в развойната лаборатория на ДХА му предричаха бляскаво бъдеще.

Само дето не се беше оженил за Джени. Живееше с нея във фургона на един камион, изпълнен предимно с електронния ù мозък. Имаше си там отзад кушетка, котлон, трикрако столче, маса и метално гардеробче. А щом паркираше някъде камиона, за да пренощува, отвън, върху голата земя, слагаше и изтривалка. „Джени и Джордж". Това гласеше надписът ù. И фосфоресцираше в тъмното.

 

Джени и Джордж посещаваха де що имаше търговец на бяла техника по целите Съединени щати и Канада. Танцуваха, пееха и разправяха смешки, докато в магазина се събереше солидна тълпа. След което се хващаха да разхвалват убедително цялата гама бяла техника на ДХА, която си седеше там, без никой да я купува.

С тази си дейност Джени и Джордж се занимаваха още от 1934 г. Когато завърших следването си и почнах работа в компанията, Джордж бе вече на шейсет и четири. А като научих каква висока заплата получава и как разсмива хората да купуват повече бяла техника, съвсем естествено реших, че трябва да е най-щастливият човек в тази фирма.

Но се запознах с Джени и Джордж едва след като ме прехвърлиха в клона ни в Индианаполис. Една сутрин там се получи телеграма, че Джени и Джордж били някъде из нашия район, та ако сме обичали, да ги открием и да предадем на Джордж, че бившата му жена била много зле. Малко й оставало. И искала да го види.

Вестта, че е женен, много ме изненада. Но някои от по-старите кримки в службата бяха чули, че имало такова нещо. Джордж изкарал с нея само някакви си шест месеца, след което тръгнал да пътешества с Джени. Бившата му жена се казвала Нанси. И Нанси взела, че размислила и се омъжила за най-добрия му приятел.

 

Задачата да се открият Джени и Джордж се падна на мен. В управлението никога не знаеха къде точно са тези двамата. Джордж се водеше по свой собствен график. Компанията му бе дала пълна свобода. И си съставяха представа къде може да е по командировъчните му отчети и по ентусиазираните писма от дистрибуторите и търговците.

И почти нямаше ентусиазирано писмо, в което да не се описва поредният – и непостиган дотогава – подвиг на Джени. Джордж просто не я оставяше на мира. Човъркаше по нея през всяка свободна минута, сякаш животът му зависеше от това да придаде на Джени колкото се може по-човешки свойства.

Обадих се на Хал Флъриш – дистрибуторът ни в централната част на щата Индиана. Попитах го има ли представа къде може да са Джени и Джордж. Той се изсмя гръмко и заяви, че знае, как да не знае! Били в магазинния комплекс за бяла техника „Хузиър Аплайънсис". И рано сутринта уличното движение спряло – да ги гледат как двамата вървят по „Норт Меридиън Стрийт".

 

– Тя беше нагиздена с нова капела и със закичена с цвете жълта рокля – рече. – А Джордж се бе изтупал във фрак, с жълти гети и бастун. Направо да си умреш! И нали знаеш как я нагласи наскоро, та да съобщава кога ù е изтощена батерията?

– Не, сър.

– Прозява му се и клепачите ù приклепват.

 

Докато стигна до „Хузиър Аплайънсис", Джени и Джордж бяха подхванали първото си представление за деня. Времето беше разкошно. Джордж стоеше огрян от слънцето на тротоара, облегнал се на калника на закрития камион, в който бе мозъкът на Джени. Двамата изпълняваха дуета „Индиански любовен зов". И то доста добре. „Ще те зовааа", припяваше Джордж с дрезгавия си баритон. А Джени му отвръщаше от входа на магазина с пискливо момичешко сопрано.

Съли Харис, собственикът на комплекса, стоеше редом с Джени, прегърнал я с една ръка. Пушеше пура и броеше зяпачите.

Джордж беше във фрака и жълтите гети, които толкова разсмиваха Хал Флъриш. Полите на фрака му се влачеха по земята. Бялото елече бе закопчано плътно около коленете му. Нагръдникът му се бе навил като щора до под брадичката. Обут беше в специални чепици, които правеха краката му да изглеждат боси, с размера на гребло за кану. Ноктите му бяха лакирани в пожарникарско червено.

 

Хал Флъриш е от оня вид хора, които приемат за смешно всичко, за което се предполага да е смешно. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, Джордж изобщо не изглеждаше смешен. А аз се чувствах длъжен да се вгледам внимателно, тъй като не бях дошъл да се веселя. Напротив, бях приносител на тъжна вест. Взрях се внимателно в него и видях единствено дребен мъж – застарял и съвсем сам в тази плачевна долина. Виждах дребен мъж с голям нос и кафяви очи, които страдаха по нещо.

Мнозинството от тълпата обаче го възприемаше като невероятен веселяк. Само тук-таме се забелязваше по някой, който виждаше онова, което виждах и аз. И усмивките им не се подиграваха с Джордж. А бяха някак си особени и мили. Усмивките им сякаш питаха най-вече как по-точно работи Джени.

Джени се управляваше с радиосигнали, като таблото бе скрито в специалните чепици на Джордж – под пръстите на краката. Натискаше с пръст определено копче, при което чепиците пращаха съответния сигнал до мозъка на Джени във фургона. А пък мозъкът нареждаше на Джени какво да прави. Джени, Джордж и фургонът не бяха свързани с нито една жица.

Човек направо не можеше да повярва, че Джордж има нещо общо с действията на Джени. В ухото си беше затъкнал розова слушалчица, та дори и от трийсет метра разстояние да чува какво казват хората на Джени. В рамките на очилата му пък бяха монтирани огледалца, та и обърнат с гръб към нея да вижда всичко, което тя върши.

 

След като си изпяха песента, Джени ме набеляза за обект на шегите си.

– Хей, ти, високият мургав хубавец! Да не те е изхвърлила от дома ти старата барака за лед?

Най-отгоре на вратата си имаше лице от пореста гума – неопрен – с вградени пружинки и скрит високоговорител. Красотата му бе толкова естествена, че за миг се усъмних дали пък в хладилника не е скрита някоя хубавица, чиято физиономия се показва през дупка във вратата.

И аз не ù останах длъжен:

– Виж какво, госпожо Франкенщайн: що не вземеш да се завреш в някой ъгъл и да произведеш някоя и друга бучка лед, докато аз си поговоря насаме с шефа ти?

Руменото ù лице побледня. Устните ù се разтрепериха, после се извиха надолу и разкривиха цялото ù лице. Затвори очи, та да не ù се налага да гледа такъв отвратителен човек. След което – Бог ми е свидетел – пророни две едри сълзи. Те се стекоха по бузите ù, оттам – по бялата ù емайлирана врата, и капнаха на пода.

 

Засмях се и смигнах на Джордж в смисъл, че съм възхитен от убедителния номер, но че наистина трябва да поговорим веднага.

Той обаче не ми отвърна с усмивка. Никак не му се бе понравил тонът, с който се бях обърнал към Джени. Сякаш бях заплюл в окото я майка му, я сестра му или нещо от тоя род.

Хлапак на десетина години се изтъпани пред Джордж:

– Ей, господине, ха на бас, че знам, как го правиш. Вътре си скрил джудже.

– Никой досега не се беше сетил – призна си Джордж. – Но сега, след като го обяви на всеослушание, май ще трябва да пусна джуджето. – И с жест повика Джени да се присъедини към него на тротоара.

Очаквах тя да се затресе и задрънчи като трактор, понеже тежеше над триста кила, но чевръстата ù походка бе съвсем в тон с красивото ù лице. За пръв път бях свидетел на подобно надделяване на съзнанието над материята. Напълно забравих, че си имам работа с хладилник. Пред мен стоеше истинска жена.

 

900x600-von1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

А тя се притисна кокетно към Джордж:

– Какво има, любими?

– Номерът се провали – рече Джордж. – Тоя малък умник се усети, че вътре има джудже. Та реших да го пусна на чист въздух, пък и да се запознае с тоя-оня от тези мили хора. – Направи необходимата пауза и придаде нужния тъжен израз на лицето си, та народът да се убеди, че наистина му предстои да види джуджето.

Изведнъж нещо забръмча, чу се тихо щракане и вратата на Джени се отвори. А зад вратата ù имаше само студен въздух, никелирана стомана, порцелан и чаша портокалов сок. Зяпачите изпаднаха в пълен шок – такава външна красота и човешко поведение, а отвътре – само мраз.

Джордж отпи от чашата портокалов сок, постави я обратно на мястото ù в Джени и затвори вратата.

– Слава богу, най-после се сети и за себе си да се погрижиш – каза Джени. Личеше си, че е влюбена до полуда в него и че през половината време, да речем, той ù къса сърцето. – Честна дума – обърна се тя към публиката, – като го знам как се храни, горкият, трябваше досега да е умрял от скорбут или рахит.

 

Не знам дали сте си давали сметка колко откачена работа е това публиката. Хем Джордж току-що им бе доказал, че в Джени няма нищо, хем само след двайсетина секунди тълпата пак я възприемаше като истински човек. Жените кимаха в знак на съгласие, че и на тях мъжката небрежност към здравето им идва в повече. А мъжете хвърляха тайни погледи на Джордж – в смисъл, че и те са съвсем наясно колко досадно е жена ти да те третира постоянно като невръстно дете.

Единствено хлапакът, заподозрял наличието на джудже, не се поддаваше на всеобщата склонност към изглупяване. Яд го беше, че е сбъркал, и имаше огромната амбиция да разобличи целия номер с Истината – и то Истината с главно И. Някой ден, като порасте, ще стане учен.

– Добре де – рече хлапакът, – може и да няма джудже, но аз все пак знам как става всичко.

– Я ни кажи, скъпи? – примоли му се Джени и наостри уши за поредната хлапашка мъдрост. Направо го срази.

– С радиосигнали! – обяви малкият.

– Лелеее! – възкликна възторжено Джени. – Как не ми е дошла на ум точно тази великолепна идея!

Лицето на хлапака потъмня:

– Майтапи си се колкото си искаш, но много добре знаеш, че това е верният отговор. – И се обърна предизвикателно към Джордж: – Да чуем и твоето обяснение!

– Преди около три хиляди години – отвърна Джордж – султан Ал Бакар се влюбил в най-мъдрата и най-нежна хубавица на света – робинята Джени. Старият султан си давал сметка, че в царството му няма да спре да се лее кръв, понеже, който видел Джени, полудявал по нея. И затова старият султан заповядал на своя придворен магьосник да отнеме душата на Джени от тялото ù и да я напъха в шише. А шишето заключил в хазната си.

– През 1933 година – продължи Джордж, – докато бил по работа в приказния Багдад, президентът на компанията „Дженеръл Хаусхолд Аплайънсис" Лайънъл О. Хартлайн се сдобил с някаква необичайна бутилка. Занесъл си я у дома, а като я отворил, отвътре изскочила три хиляди годишната душа на Джени. По онова време работех в научната лаборатория на ДХА и господин Хартлайн се обърна към мен да разработя ново тяло за Джени. Та тогава взех един хладилник и му прикачих лице, глас и крака, а освен това – и душевно управление, което е изцяло подчинено на волята на Джени.

 

Обяснението му бе толкова наивно, че го забравих моментално, след като му се изсмях. И чак няколко седмици по-късно осъзнах, че Джордж изобщо не се будалкаше, а бе искрен до дъното на душата си. И че надали смееше да проникне още по-близо до истината за Джени. А до тази близост го приближаваше поетичността.

– И така, магически тя се появи на бял свят и сега е пред очите ви – заключи Джордж.

– Глупости на търкалета! – провикна се ученият хлапак.

Но публиката както винаги отказа да заеме неговата страна.

Като се сети за прекараните в шишето три хиляди години, Джени отрони мощна въздишка:

– Е, всичко това вече е в миналото. Каквото било – било. Да продължим с шоуто.

 

Вмъкна се в магазина, последвана от цялата тълпа, без мен и Джордж.

Без да спира да я управлява с пръстите на краката си, Джордж се пъхна в кабината на камиона. Застанах на стъпенката и наврях глава през отворения прозорец. Видях как бомбетата на чепиците му се вълнуваха от движенията на пръстите му, които караха Джени да мели непрестанно в магазина. И видях как още в девет през това слънчево утро надигна шишето с алкохол.

Изчака да изсъхнат насълзените му очи и да престане да го сърби гърлото и чак тогава ми рече:

– Що ме гледаш така бе, синко Джим? Нима не видя как като добро дете си изпих първо портокаловия сок? Така че не можеш да кажеш, че съм се запил още преди да съм закусил.

– Извинявай – казах. И се поотдръпнах от камиона да го оставя да се свести, а и аз да поспечеля малко време.

– А аз, щом зърнах онзи красив хладилник на ДХА в научната им лаборатория – разправяше Джени в магазина, – моментално заявих на Джордж: „Това ще е идеалното тяло за мен." – Хвърли поглед първо на мен, после и на Джордж, след което млъкна и веселата ù усмивка изчезна за секунда-две. После се прокашля: – Докъде бях стигнала?

 

Джордж обаче нямаше никакво намерение да слезе от кабината на камиона. Гледаше някъде надалече през предното стъкло, към нещо потискащо, макар и отдалечено на хиляди километри. Готов бе да прекара по този начин целия остатък от деня.

Джени междувременно изчерпа репертоара си от приказки, при което застана на вратата и го викна:

– Съкровище, не смяташ ли да дойдеш?

– Не ми давай зор – отвърна ù Джордж. Но изобщо не я погледна.

– Да не би... Да не се е случило нещо? – попита тя.

– Прекрасно – каза Джордж, все още втренчен през предното стъкло. – Направо разкошно.

Напънах се да си представя, че и това е част от редовния им номер, и да открия в думите ù някакво остроумие или шега. Но Джени вече не играеше заради публиката. Те дори не виждаха вече лицето ù. И за мен не играеше. Играеше единствено за Джордж, а той – за нея, и щяха да го изиграят по абсолютно същия начин дори ако се намираха само двамата насред пустинята Сахара.

----------------------------------------------

 

 

vonegut   Докато простосмъртните спят (превод Венцислав К. Венков, цена 14 лв, 224 стр, издателство Колибри) е в книжарниците



Повече за промоциите на Колибри по случай 23 април, Световния ден на книгата и авторското право може да прочетете тук

 

Малкият Николà и съседите

Петък, 01 Юни 2012г. 06:00ч.

Ако има човек, след Уолт Дисни и гранде тандема Уилям Хана и Джоузеф Барбера, който да е предизвикал поне толкова усмивки по лицата на децата по света, то това е Рьоне Госини. Френският писател и сценарист създава герои като Астерикс, Лъки Люк и... естествено, Малкият Николà – приключенията на малкия палавник той завихря в цяла поредица заедно с художника Жан-Жак Семпе, а на 1 юни за Деня на детето като подарък идва Малкият Николà и съседите (откъс от нея четете по-долу) – поредната (издадена на български) книга от серията за Николà и неговите невинни пакости.

 

От сутринта имаме нови съседи!

Ние и иначе си имаме съсед, господин Бледюр – той е много добър и все се кара с татко – обаче от другата страна на нашата къща имаше една празна къща, която се продаваше. Татко използваше, че никой не живее в къщата, и изхвърляше през живия плет сухите листа от нашата градина, а също и разни хартии и други неща. Понеже там нямаше никого, не ставаха разправии. Защото иначе татко изхвърли веднъж кора от портокал в градината на господин Бледюр и господин Бледюр не говори на татко цял месец. А пък миналата седмица мама ни каза, че млекарката ù казала, че къщата до нас я бил купил някакъв господин Куртплак, който бил управител на щанда за обувки на третия етаж в магазина „Пти Епарнян", бил женен за една госпожа, която обичала да свири на пиано, и си имали дъщеря на моята възраст. Друго млекарката не знаела, само била научила, че с доставката на покъщнината били натоварени от фирмата „Ван ден Плюг и компания" и настаняването щяло да бъде след пет дни. Значи – днес.

– Ето ги! Ето ги! – извиках аз, като видях грамадния камион за премествания с надписи „Ван ден Плюг" от всички страни.

Татко и мама дойдоха до прозореца на хола да погледат заедно с мен. Зад камиона спря кола и от нея излязоха един господин със страхотни вежди над очите, една дама с рокля на цветя, която носеше пакети и клетка с птиче, а после и едно момиченце, голямо колкото мен, с кукла в ръцете.

– Виж как се е издокарала съседката! – рече мама на татко. – Все едно се е загърнала със завеса!

– Да – каза татко. – Колата им май е по-стар модел от моята.

Хамалите слязоха от камиона. Господинът отиде да отключи градинската врата и вратата на къщата, а дамата обясняваше нещо на хамалите, като размахваше клетката с птичето. Момиченцето си подскачаше около дамата, после дамата му каза нещо и момиченцето спря да подскача.

– Може ли да изляза в градината? – попитах аз.

– Добре – каза татко – само не притеснявай новите ни съседи.

– И не ги зяпай, все едно си на представление – рече мама. – Не е възпитано!

После и тя дойде с мене, каза, че непременно трябвало да полее бегониите.

Като излязохме в градината, хамалите вадеха сума ти мебели от камиона и ги слагаха на тротоара, а пък там беше и господин Бледюр, който си миеше колата. Много се учудих, понеже господин Бледюр иначе си мие колата в гаража. Особено като вали, както в случая.

 

– Внимавайте с креслото ми в стил Луи ХVІ! – викаше дамата. – Покрийте го да не се намокри, тапицерията е много ценна!

После хамалите свалиха едно грамадно пиано, което явно беше адски тежко.

– Полекичка! – извика дамата. – Това е концертен „Дрейел". Много скъп инструмент!

На птичето в клетката сигурно не му беше хич забавно, понеже дамата непрекъснато я клатеше. После хамалите започнаха да внасят мебелите в къщата, а дамата вървеше до тях и им говореше непрекъснато да не би да счупят нещо, понеже всичко струвало много пари. Само не разбрах защо крещеше така – може би понеже хамалите сякаш не я слушаха и си се хилеха за нещо.

 

Тогава се приближих до живия плет и загледах момиченцето, което си подскачаше ту на единия крак, ту на другия.

– Здравей – рече ми то, – аз се казвам Мари-Едвиж, а ти?

– Аз се казвам Николà – отвърнах аз и станах целият червен, адски тъпо.

– Ходиш ли на училище? – попита ме тя.

– Да – отговорих аз.

– И аз – съобщи ми Мари-Едвиж, – освен това бях болна от заушки.

– А можеш ли така? – попитах я аз и направих една премятанка.

За щастие мама не гледаше към мен, понеже от мократа трева по ризата стават лекета.

– Там, където живеех по-рано – каза Мари-Едвиж, – имах един приятел, който правеше по три премятанки наведнъж!

– Ха! – рекох аз. – Ами че аз мога да правя по колкото си искам, я гледай!

И почнах да правя премятанки, обаче стана гадно, понеже мама ме видя.

– Ама какво си се затъркалял там из тревата? – извика мама. – Виж се на какво си заприличал! А и изобщо кой стои навън в такова време!

Тогава татко излезе от къщи и попита:

– Какво става?

– Ами нищо! – казах аз. – Просто си се премятах, знаеш как е.

– Само ми показваше – обясни Мари-Едвиж, – бива си го.

– Мари-Едвиж! – извика господин Куртплак. – Какво правиш там навън до живия плет?

– Играехме си със съседското момченце – отвърна Мари-Едвиж.

 

niko1   фотография © mir-logo-black-50x25

 

Тогава господин Куртплак се приближи с ония страхотни вежди и каза на Мари-Едвиж да не остава навън, а да влезе в къщата и да помогне на майка си. Татко също дойде до плета, беше широко усмихнат и каза:

– Да не им се караме на децата, май е любов от пръв поглед.

Господин Куртплак си размърда веждите, обаче не се засмя.

– Значи вие сте новият съсед? – попита той.

– Хе-хе! – развесели се татко. – Не е съвсем така, новият съсед сте вие, хе-хе!

– Да де – отвърна господин Куртплак. – Е, тогава ще ви замоля да не си изхвърляте вече гадостите през живия плет!

Татко спря да се кикоти и се ококори здравата.

– Точно така – продължи господин Куртплак, – градината ми да не е сметище за вашите боклуци!

Това никак не се хареса на татко.

– Вижте сега – рече татко, – доста странно се изразявате, вярно, раздразнен сте от преместването, но все пак...

– Не съм раздразнен – изкрещя господин Куртплак, – ще се изразявам както си искам, но ако не държите да си имате неприятности, ще престанете да се отнасяте към тази собственост като към бунище, така де, то пък бива, бива!

– Я не ми се надувайте с тая ваша таратайка и смотаните си мебели, много моля! – изкрещя татко.

– А, така ли? – попита господин Куртплак. – Ще видим, ще видим! Междувременно имате ресто от мене!

Тогава господин Куртплак се наведе и заизхвърля в нашата градина купища мокри листа, хартии и три бутилки, а после си влезе в неговата къща.

 

Татко остана зяпнал. После се обърна към господин Бледюр, който беше на тротоара и все така си търкаше колата, и му каза:

– Видя ли бе, Бледюр?

Тогава господин Бледюр си сви устните и рече:

– Да, видях. Вече си имаш нов съсед и към мен – нула внимание. Ясно де!

И се прибра в неговата си къща.

Явно господин Бледюр ревнува.

 

Татко се прибра вкъщи широко усмихнат.

– Мило семейство, ще бъдете доволни – рече той. – Имам хубава изненада за вас. Погледнете през прозореца и ми кажете какво виждате.

– Виждам един полицай, който слага талон за глоба на една зелена кола – каза мама. Татко престана да се усмихва и излезе тичешком. Ние двамата с мама тръгнахме след него.

Татко стоеше на тротоара и си говореше с един полицай, който пишеше сума ти неща върху една синя хартийка. Приличаше на Бульона, нашия училищен възпитател, и той записва нашите имена, като ни наказва.

– Ама, господин полицай – разправяше татко, – не разбирам...

– Тази кола е паркирана пред изход на гараж – отвърна полицаят.

– Ама това си е моят гараж и моята кола! – извика татко.

– Как тъй е твоята кола? – попита мама.

– Ще ти обясня – каза ù татко, – сега виждаш, че съм зает.

– Дали е вашият гараж, или не е, няма нищо общо – каза полицаят. – Правилникът за движение по пътищата е разпоредил ясно как се процедира в такъв случай. Предполагам, имате представа за правилника?

– Искам просто да ми кажеш каква е тази кола! – извика мама.

– Познавам отлично правилника. Шофьор съм от години и ви предупреждавам, че имам високопоставени приятели! – заяви татко.

– Е, чудесно! – рече полицаят. – Може те да ви услужат с пари, та да си платите глобата. А дотогава ги поздравете от мен.

Полицаят се изкикоти и си тръгна.

 

Татко стоеше целият червен със синята хартийка.

– Е? – попита мама, която изглеждаше нервна.

– Е – отвърна татко, – замених старата ни кола с тази. Исках да бъде една хубава изненада за теб и за Николà, но виж каква стана тя!

Мама скръсти ръце, а като прави така, значи е много сърдита.

– Как? – рече тя. – Правиш такава значителна покупка, без да я обсъдиш с мен?

– Ако я бях обсъдил с теб, нямаше да бъде изненада – каза татко.

– О, разбирам! – продължи мама. – Не съм достатъчно умна, за да ти давам съвети относно закупуването на кола. Жените ги бива само да се въртят в кухнята. А иначе, като отидеш сам при шивача да си купуваш костюм, стават чудеса! Само си спомни онзи, на райетата!

– Че какво му има на онзи, на райетата? – попита татко.

– Нищо, само дето плата не го биваше дори за калъф за дюшек! Пък и прави гънки! Освен това можеше поне да ме попиташ за цвета на колата. Това зелено е направо ужас. А и изобщо знаеш, че не понасям зелено! – каза мама.

– Че откога пък? – попита татко.

– Само не ми се прави на много хитър. Но щом само за това съм, да взема да си вървя в кухнята! – отговори мама и се прибра.

– Туйто, а исках да я зарадвам, няма що! – каза татко.

После ме посъветва да не се женя, а аз съм навит – освен може би за Мари-Едвиж, една много щура съседка.

 

– Каква беше тази врява? – попита господин Бледюр, който беше дошъл при нас, без да го забележим.

Господин Бледюр е един съсед, който все се закача с татко. Татко се обърна рязко:

– Ха, щях да се учудя, ако и ти не беше изскочил!

– Какво е това бе? – попита господин Бледюр, сочейки колата с пръст.

– Това е новата ми кола – отвърна татко, – нещо да те притеснява?

Господин Бледюр пообиколи край колата и издаде напред долната си устна.

– Хич пък бива ли да купиш такова нещо – рече господин Бледюр, – всеки знае, че не струват и вървят кофти.

Татко се изкикоти.

– Тъй де – рече той. – Това е като в баснята за лисицата и гроздето, дето било прекалено зелено.

Аз тази басня я знам, в нея се разправя за една лисица, дето искала да яде грозде, обаче то било прекалено зелено и не ставало, затова лисицата отива да яде нещо друго от друго дърво. Учихме баснята миналата седмица и изкарах тройка. Така де, Алсест като е с пълна уста, не му се разбира изобщо какво подсказва.

 

– Че е прекалено зелено, прекалено е – захили се господин Бледюр. – Тая бракма прилича на спаначено пюре!

– От мен да знаеш, невежа такъв – каза татко, – че този цвят, наречен „бистър изумруд", е изключително модерен. Колкото до бракмата, дето викаш, и да не ти допада, няма значение. Докато съм жив, няма да се возиш в нея!

– Ако искаш да си жив, и ти не се вози – заяви господин Бледюр. – И с двайсет километра да вземеш завой, пак ще поднася.

– А искаш ли юмрукът ми да пресрещне завистливата ти физиономия? – попита татко.

– Само се опитай – рече господин Бледюр.

– А, така ли? – попита татко, а господин Бледюр отговори: „Така".

И двамата започнаха да се бутат един друг, те често се забавляват така. Докато се правеха на палячовци, аз се качих в колата да видя как е отвътре. Беше адски щура, съвсем нова, миришеше адски хубаво. Седнах зад кормилото и започнах да викам „бръм, бръм". Ще помоля татко да ме научи да карам. Само е неприятно, дето педалите са прекалено ниско за моите крака.

 

 nikola   фотография © mir-logo-black-50x25

 

– Николà! – извика татко.

Така се стреснах, че натиснах клаксона с коляно.

– Я излизай веднага оттам, кой ти е разрешил? – рече татко.

– Исках само да видя как е отвътре, не знаех, че сте свършили с господин Бледюр! – обясних аз и се разплаках.

Мама излезе тичешком от къщи.

– Какво става тук? – попита тя. – Биеш се със съседите, разплакваш малкия, и то все заради тази кола, дето си я купил, без да го обсъдиш с мен.

– Да де, разбрахме – каза татко. – Само се питам как успя всичко да видиш от прозореца на кухнята, дето е от другата страна на къщата.

– О! – рече мама.

После се разплака, заяви, че никога в живота ù не са я обиждали така, че е трябвало да послуша съветите на майка си – това е моята баба – и че е много нещастна. Аз също плачех, та се вдигаше доста шум. И тогава видяхме да се задава онзи полицай.

 

– На бас, че вие сте натиснали клаксона – каза той и извади бележничето си.

– Не, господине – заявих аз, – аз го натиснах.

– Млъкни, Николà! – викна татко.

Тогава аз пак се разплаках – тъй де, не е честно пък, ама ха! Мама ме хвана за ръката и ме отведе вкъщи. Докато вървяхме, чух полицая да разправя на татко:

– И още сте пред изхода на гаража. Браво! Ще има какво да разказвате на вашите високопоставени приятели!

Когато стана време за вечеря, татко още не беше излязъл от гаража, където бе вкарал колата. На нас с мама ни стана мъчно за него и отидохме да го извикаме. Мама каза на татко, че какво пък, цветът на колата не бил толкова лош, а аз рекох, че ще е забавно да поднася на завоите.

Татко беше много доволен, като видя, че сме му простили.

 

 

mnikola73   Малкият Николà и съседите (превод Венелин Пройков, 164 стр, цена 9 лв, издателство Колибри) е в книжарниците

 

Момичето на френския лейтенант

Понеделник, 30 Юли 2012г. 12:34ч.

Някой гледал ли е филмовата класика с титаните Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс Момичето на френския лейтенант? Създадена по едноименния роман (откъс от скорошното му издание на български може да прочетете тук) на английския писател Джон Фаулз, драма историята оплита изкусно две епохи (Викторианска Англия на табутата и съвремието ни) и две двойки (Сара/Чарлз и Ана/Майк) в паралелна вселена на емоциите, така, че накрая да се съгласиш: "ква ти еволюция... хората и сърцата им не се променят, различни са само обстоятелствата."

 

                                                                                                                                                           

                                                                                                          Втора глава

През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.

Е. Ройстън Пайк, "Документи за живота на хората през златния викториански век"


Ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален,

ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл сломен

и любима навярно по мен ще ридае със вопъл

печален...

Народна песен от Западна Англия, "На разходка със Силвия бях"



– Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.

– Не е особено кавалерско от твоя страна.

– Поясни какво искаш да кажеш, ако обичаш?

– Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да ме подържиш по-дълго под ръка, без това да изглежда непристойно.

– Откога станахме толкова предпазливи?

– Тук не е Лондон.

– А Северният полюс, ако не греша.

– Бих искала да отидем до края.

Младият мъж хвърли крадешком отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.

– Искам освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.

– Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големи подробности за тази приятна вечер.

Девойката спря и го погледна в очите.

– Виж какво, Чарлз, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потаен пред мен.

– Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?

– А недодяланите шеги запази за клуба си. – Тя се нацупи и го поведе нататък. – Получих писмо.

– Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?

– Знам, че нещо се е случило в разговора ви на чаша портвайн.

 

Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлз сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.

– Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.

– Постъпил си доста дръзко.

– Смятах, че постъпвам съвсем честно.

– И каква беше темата на разговора ви?

– Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.

– Как си могъл... нима не знаеш разбиранията на татко!

– Държах се извънредно почтително.

– Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.

– Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. След като поразмисли обаче, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.

 

Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена – в случая от най-голямата пречка, която според нея съществуваше за годежа им. Баща ù беше много богат, но дядо ù се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлз беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката ù, леко увиснала на левия му лакът.

– Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография, следователно съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.

– Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. – Тя дяволито замълча. – Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.

Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът беше застлан с плочи, по които имаше отпечатъци от вкаменелости.

– Погледни това! Certhidium portlandium. Този камък сигурно е оолитов варовик от Портланд.

– В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш во веки веков... ако моментално не се изправиш. – Той се подчини с усмивка. – Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук?

Погледни!

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недоодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

– Това са същите стъпала, по които Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне в романа "Убеждение".

– Колко романтично.

– Тогавашните мъже са обичали романтиката.

– А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по фаталните стъпала?

– На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

 

girl1

 

– Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ернестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

– Млада ли е?

– Много е далече, за да се разбере.

– Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

– Каква Трагедия?

– Така я наричат. Едно от прозвищата ѝ.

– А какви са другите?

– Рибарите са ù дали много обидно прозвище.

– Мила ми Тина, недей да...

– Наричат я... Момичето на френския лейтенант.

– Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

– Тя е... малко побъркана. Хайде, да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

 

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

– Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

– Мъжът, с когото, както говорят...

– В когото се е влюбила ли?

– По-лошо.

– Значи я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

– Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

– Но какво прави там?

– Казват, че го чакала да се върне.

– Ами... няма ли близки?

– Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно че не съм я видяла.

Той се усмихна.

– Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата ù, пригладена силно назад, бе скрита в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от модните линии на последните четирийсет години.

Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новия лондонски вкус. Чарлз каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето ù в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта.

Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлз да прегърне Ернестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би колкото за да покаже на Ернестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

– Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по...

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлз, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлз веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на вековния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ернестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече – никакви белези на лудост.

 

girl

 

Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлз си представяше отново и отново този поглед като копие: в мислите си той не само го виждаше, но усещаше въздействието му. Спомняше си, как в онзи кратък миг се почувства несправедливо като враг: пронизан и заслужено унизен.

 

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ернестина дръпна Чарлз за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и ù се усмихна.

Когато наближиха сушата, каза:

– Не трябваше да ми разказваш тези мрачни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи – нали бил учен, нали не обичал романите...

 

 

momicheto-leitenant Момичето на френския лейтенант (цена 16 лв, 512 стр, издателство Сиела) е в книжарниците

 

Страница 1 от 8

онлайн