Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: мир
A+ R A-
Списък на статии по етикет: мир

Идваме с мир!

Понеделник, 08 Август 2011г. 11:22ч.

МИР - съществително; само ед.ч; м.р.

1 – примирие, мирен договор, липса на война, липса на раздори, разбирателство, съгласие, сговор, хармония, тишина, спокойствие, покой

2 – свят, вселена, природа, всемир

 

Първото правило e:

Мир да има!


Второто правило е:

Мир да има в твоя mir-logo-black-50x25!


Третото правило е:

Моят mir-logo-black-50x25 е и твой mir-logo-black-50x25!


Четвъртото правило е:

mir-logo-black-50x25е наслада от живота.


Петото правило е:

mir-logo-black-50x25 иска да види света през твоите очи.


Шестото правило е:

Без предразсъдъци, без комплекси, без омраза.


Седмото правило е:

Всеки може да бъде част от mir-logo-black-50x25, стига душата му да иска!


Осмото правило е:

mir-logo-black-50x25 няма абсолютно никакъв смисъл! Също като изкуството! Но с него светът изглежда по-красиво и добро място за живеене...


 

Бих искал всичко да започва така, но ние не сме някакъв мистичен боен клуб с правила, основан от бунтовник без кауза с раздвоение на личността, който иска да разруши световния ред. За нов свят, нов мир.

 

mir-logo-black-50x25 е по-скоро семейство. Или иска да бъде такова. Като във всяко семейство, неговите членове може и да не се понасят много-много, но живеят заедно и споделят нещата от живота, от техния вътрешен и външен мир. Ако не го могат поне се опитват, учат се всеки ден да го правят. Да търпят вредните си навици, да се обичат. Нещо като семейство с обща ДНК. Но не кръвна, а ДНК на ценностите, интересите и търсенията в живота. В света. Във Вселената.

 

Затова всеки ще си има своето място (профил) в mir-logo-black-50x25. Неговият mymir. Нещо като собствена стая в семейната къща, където да събираш любимите си неща, да каниш гости на партита... Така ще се наслаждаваш на приятна компания, на свежа музика, филми и клипове. Ще можеш и ти самия да разказваш (през Хайде парк) на другите членове от семейството истории, които са те впечатлили през деня. Ще можеш да ходиш по концерти, партита на семейни цени...

 

Да, знам, идеята звучи утопично-наивистично и вече виждам как се кикотиш присмехулно. Обаче ние сме банда пацифисти. Не убиваме присмехулниците. Просто вярваме. Вярваме в тях. Вярваме, че можем да заживеем в една къща, която ще изглежда така, както изглеждаме ние и нашите отношения помежду ни. Това поне зависи от нас.

Вярваме, че е крайно време да загърбим различията, комплексите, завистта, злобата, омразата и да действаме заедно. Без парадни лозунги и вой по нет площадите. Достатъчно гръмки „революции" имаше вече и кой от кой по-напети „революционери".

 

Именно затова в mir-logo-black-50x25 няма да се крещи – тук ще се шепти. Няма да се сочи с пръст, просто ще си държим очите широко отворени. По детски любопитни към всичко. И само ще намигаме с усмивка, защото важното е...

 

Мир да има!

 

MIR 16 by Lenard

Вторник, 05 Март 2013г. 13:56ч.

WTF is SWAG е ироничен въпрос с отворен код и отговор по личен избор – агентите, които стоят зад този нет лейбъл са избрали издаването на любимата музика като отговор и след появата на двете успешни компилации WTF is Swag и Eat Dessert First, сега идва време и за първото ЕРFoggy Mountain събира упражненията по стил на родния бийтмейкър Lenаrd с унгарския oneone в ремикс компанията на обичайните WTF is Swag заподозрени. Денят и мястото на срещата по басс освещаването на Foggy Mountain също са известни (8 март:: Влайкова Last Callin'), а за останалите микс въпроси с няколко неизвестни по-добре чуйте самия Lenard или...

 

Kак Петър Пеев стана LENΔRD?

Ами, какво да ви кажа... аз си бях Lenard още преди да започна да се занимавам с музика. Бях много запален по графитите и оттам остана този псевдоним. Относно музиката... спомням си, че още на първия ми компютър (мисля, че бях 8-ми клас тогава) имах разни музикални програми и се зарибявах да правя луупове, но си бяха само луупове и нищо друго по-сериозно. Докато не чух за първи път дъбстеп през 2006. Всъщност тогава се запалих и да миксирам. Дълго време само миксирах парчета, още не бях започнал да правя музика, но в един момент, някъде през 2007 или 2008, започна да напира в мен желанието да пускам моя авторска музика и така започна всичко... Спомням си, че докато обмислях псевдонима си, исках да звучи някак си по-изискано, даже в началото беше Mr.L за по-кратко. Малко след това, обаче, реших да е просто LENΔRD.

 

Какво, по дяволите, е Swag-а и как направи връзката с WTF is Swag агентите?

Хмм, труден въпрос. WTF is SWAG е малък екип от талантливи хора, които организират виртуални и реални партита от 2011 насам, като също така издават дигитални (и на физически носители) албуми. В екипа са MojoGoro, Hempsta и Parallel Concept, а как стана връзката... Хаха, ами стана като на бъзик. MojoGoro беше написал на стената си: "Кой иска да направи ремикс за новия албум на Energetic Slash?" и аз просто цъкнах лайк. Малко след това MojoGoro ми върна нещо от сорта: "Това, че лайкваш значи ли, че искаш да направиш ремикс?" и аз бях зарибен, разбира се, а те по-късно включиха и ремикса ми в албума. Така започнахме да поддържаме контакт с Goro...

 

И се стигна до Foggy Mountain ЕР... Защо точно с оneone и защо това заглавие?

Идеята дойде от Goro, който предложи първо да издадем моите две парчета, но по-късно всичко прерасна в идея за общо , в което да се опитаме да съберем и няколко ремикса. За заглавието се погрижихме двамата с oneone, но по-добре не ни питайте как го измислихме... Иначе, сигурно не е нужно да казвам, че Goro стои и зад подбора на ремиксаторите, един от които е и самия той.

 

 

Записваш и за друг нет лейбъл – Swarm... та, какви са плюсовете и минусите на ситуацията "сам-съм-си-рекърдс"?

Swarm проектът беше на мой приятел от Русия, а аз се включих по-късно с идеята да му помогна за развиването и също така да се опитам да намеря родни таланти, а повярвайте ми, в България има много такива! Иначе е рано да се говори за плюсове и минуси.

 

Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?

Идеята беше да включа някои от вечните ми фаворити, плюс някои по-нови парчета и същевременно да побродим из дебрите на басс музиката.

 

Саундтракът на деня ти е...? А на нощта?

Те са толкова много..., но все пак през деня звучи Kastle – Baby Кeep It Real, а Artful Dodger – Please Don't Turn Me On (Disclosure remix) ми е любимото парче напоследък за нощни изживявания.

 

Освен за музика, обичаш да говориш с часове и за...?

Пак за музика... хахаха

 

Къде хората могат да те срещнат и чуят тeзи дни?

Не се случва много често хората да ме срещат по клубове, но все пак да заповядат на 8 март във Влайкова, за да се повеселим по случай издаването на Foggy Mountain EР. Иначе винаги могат да посетят страницата ми в soundcloud, там качвам моите неща.

 

Парти девиз за финал?

Хмм, нямам такъв.

 

 

 

01. Versa - December

02. Oceania - Close The Locks

03. Sully - Recess

04. Benga - I Come From London

05. Icicle - Anything

06. Skream - Rollin' Kicks

07. Rakoon - Blue Planet

08. Lamont - Signal

09. Rob Sparx - Thug Step

10. Pinch - Midnight oil

11. Goth-Trad - Anti Grid

12. Jack Sparrow - Afraid Of Me

13. Killawatt - Centipede

14. Truth ft Yayne - Time (Kaiju Re-edit)

15. Commodo - Surveillance

16. Sleeper - Kindred

17. Kaiju - Silverfish

18. Sparxy & ID - Man on Fire (FKOF free download)

19. Requake - Bless The Stress

20. Jakes - Rock the Bells

21. Mensah - 1986 Was the Future

22. Ennio Morricone - Man With A Harmonica

23. Бalkansky & Theodosii Spassov - Kuker

 

Бриф: mix VI

Вторник, 26 Февруари 2013г. 15:59ч.

Мелодия на годината Vol.2 с участието на: соул спасители в (ръжта) нощта; електро-акустични формули за мир; паднали NIN ангели; дигитален Lidell фънк; Ego Free Sex Free поп; черните криле на R'n'Brothers Inc.; Cave Street блус и симфонични молитви за по-малко Война и повече Мир по света.

 

rhyeRhye – Woman

В началото бе Open (напомняща най-добрите Шаде години), след това The Fall (събуждаща носталгия по La Ritournelle одата на Себастиен Телие) и ето, че дебютът като дуо на опитните соул манипулатори (всеки със солиден музикален бекграунд) Майк Милош и Робин Ханибал легна присърце на всеки, който търси миг носталгично пиано удоволствие в зимата на хорското недоволство. Или саундтрак (с парчета като Verse, 3 Days, Hunger, One of Those Summer Days) на залязващото зимно слънце, което да стопля с идеята, че всичко е наред, щом има някой, който мисли за теб и те чака под свещите на нощта. О, да, нежна е нощта!

 

 

amok Atoms For Peace – AMOK

В AMOK формулата за мир атомите буквално и преносно са два – Том Йорк и Найджъл Годрич (продуцент на Radiohead и лидер в полувремето на проекта Ultraista), които вече дълги години заформят здраво музикално ядро, около което понякога кръжат свободни електрони (RHCP басиста Флий, перкусионистите Джоуи Уаронкър и Мауро Рефоско, наети от Йорк за лайв изпълнения на соловия му албум The Eraser) в опит за електроакустично съвършенство. И го постигат в парчета като Default, Dropped. Ingenue, Before Your Very Eyes и Stuck Together Pieces, които оплитат (ала The Eraser + Ultraista + The King of Limbs) дигитален броукън бийт и психеделичен соул в трепетно очакване на новия албум на Radiohead. Дотогава, мир вам и ексклузив Atoms For Peace концерти.

 

 

htda How To Destroy Angels – Welcome Oblivion

Музиката помни много случаи, в които съпруг и съпруга се бракосъчетават не само с халка, но и с общи песни – получава се винаги нещо интимно, чаровно и от сърце. Трент Резнър и Мерикуин Маандиг не правят изключение от правилото, а когато към двойката влюбени гълъбчета се присъединят и семейни приятели като Роб Шеридан и Atticus Ross, вече не говорим просто за лирично отклонение, а за класно упражнение по стил (с парчета като Strings and Аttractors, On the Wing, Welcome Oblivion, The Loop Closes) и влизане във форма с нови идеи (в Ice Age, Too Late All Gone, How Long?) преди турнето и албума на Nine Inch Nails през лятото и догодина. Никакво забвение, добре дошли NIN ангели отново.

 

 

jlidell Jamie Lidell – Jamie Lidell

След като с предишния си албум Compass беше изгубил вярната посока, сега, в четвъртия Джейми се връща към добрия, стар дигитален Prince фънк, който му се отдава идеално. Дали заради колаборацията му в проекта Mostly Robot (с Tim Exile и други експеримент агенти), дали от желание да не се повтаря, но сега Lidell фънкът се лее по-изкривен от всякога – парчета като You Naked, What A Shame, Do Yourself А Faver, Big Love, So Cold въртят туист в тазобедрените стави, докато ехото им напомня класически Dâm-Funk творения. С две думи – фънкаделик парти.

 

 

autreneveut Autre Ne Veut – Anxiety

Артър Ашин и Том How To Dress Well Крел са като двама близнаци родени от майката на декаденс попа и кривото аренби, но с различни съдби – Том обира светлината на тренди прожекторите, докато Артър стои в сянката му и прави по-интригуващи неща във втория си албум. Достатъчно е да чуеш Ego Free Sex Free обаче, за да разбереш, че Артър ни най-малко живее с Drama Cum Drama комплекси за малоценност и подценяване, а парчета като Play by Play, Counting, Warning и I Wanna Dance With Somebody само затвърждават истината, че двамата декаденс аренби "близнаци" са на равна бийт нога в живота.

 

 

inc Inc. – No World

Дигитално или изсвирено с инструменти соул и аренби – за братята Андрю и Даниъл Ейдж (натрупали опит като студийни музиканти за Pharrell и Raphael Saadiq) няма никакво значение, важното е да е направено с финес и да звучи интимно като флирт приказка за лека нощ. Точно това се лее на талази в дебюта им с парчета като Black Wings, Angel и Careful ... или както се пее в хитовото The Place: "Чувствам, че съм бил тук и преди..." И никак не беше зле!

 

 

cave Nick Cave & The Bad Seeds – Push The Sky Away

Ник Кейв може хладнокръвно да шепти ежедневието си в нета, пред телевизора или това, което вижда през прозорците на къщата си и пак да направи сенчест блус албум от това. 15-ти поред. Може спокойно да сложи голата си жена на обложката, да пусне два-три (съвсем не) скандални клипа от близки дружки като режисьорите Джон Хилкоут и Гаспар Ное, и да изреди световното житие и битие в една песен. Може и го прави в парчета като Higgs Boson Blues, Jubilee Street и Mermaids, защото Ник и компания вече сами по себе си са жанр, и както умозаключават накрая: "If they think / That you should do it the same / You've got to just / Keep on pushing / Push The Sky Away."

 

 

apparat Apparat - Krieg Und Frieden

Напрегната година се очертава за Саша Ринг – епичният саундтрак за театралния римейк по класиката Война и Мир на Толстой е само апетитно предястие преди участието му в новия албум на DJ Koze и гранде завръщането на триото Moderat (Apparat + Modeselektor) през август. Дотогава опусът за лаптоп и симфоничен оркестър Krieg Und Frieden (в крачка с предишния му албум The Devil's Walk) ще ни хвърля в меланхоличен размисъл (с теми като 44, Lighton, Austerlitz, A Violent Sky) върху идеята за по-малко Война и повече Мир по света. Дерзайте!

 

Любовен саботаж

Неделя, 30 Юни 2013г. 18:38ч.

Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива" пише космополитната писателка Амели Нотомб в романа Любовен саботаж (откъс от него четете по-долу), докато малката ù (едва петгодишна) героиня препуска в галоп през Тянанмън, Забранения град, Храма на небето, Великата китайска стена... , за да се озове в гетото на международната дипломатическа общност Санлитун и в разгара на детската война там, предизвикана от... Хубавата Елена. Комунизъм, любов, вентилатори и други метафори се преплитат в неподражаемия стил и ирония на Амели, чиито спомени от Китай може и да звучат така: "Тичах и си представях, че земята е моето тяло и че го тъпча с дървени обувки, за да се подчиня на моята хубавица, и че ще го тъпча, докато изпадне в агония."

 

 

Възседнала моя кон, галопирах гордо сред вентилаторите.

Бях на седем години. Усещането за прекалено много въздух в мозъка ми беше несравнимо. Колкото по-бързо фучах, толкова повече кислород нахлуваше в него и го продухваше.

Конят ми стигна до площада на Големия вентилатор, наричан с тривиалното име Тянанмън. После сви надясно по булеварда на Обитаемата грозота.

Държах поводите с една ръка. Другата даваше израз на вътрешния ми безкрай, като галеше ту задницата на коня, ту небето над Пекин.

Елегантната ми стойка вземаше ума на минувачите, униформите, магаретата и вентилаторите.

Нямаше нужда да пришпорвам животното. Китай го бе създал по мой образ и подобие – палеха го големите скорости. Движеха го вътрешният му плам и възхищението на тълпите.

Още първия ден бях разбрала аксиомата – в Града на вентилаторите всичко, което не беше великолепно, беше уродливо.

С други думи, почти всичко беше уродливо. Откъдето следва: красотата на света, това бях аз.

Не че моите седемгодишни кожа, плът, коса и скелет можеха да засенчат вълшебните същества от градините на Аллах и от гетото на международната общност.

Красотата на света беше дългият танц, който подарявах на деня, красотата на света беше бързината на моя кон, черепът ми, разгърнат като корабно платно от дъха на вентилаторите.

 

sabotage   фотография © Misha Mar

 

Пекин миришеше на детска повръщня.

По булеварда на Обитаемата грозота единствено звукът на галопа можеше да заглуши кашлиците, забраната да се общува с китайците и ужасяващата празнота на погледите.

С приближаването към оградата конят забави ход, за да позволи на пазителите да ме идентифицират. Не им се сторих по-подозрителна от друг път.

Проникнах в сърцето на гетото Санлитун, където живеех, откакто бе измислена писмеността, тоест от две години насам, някъде през неолита, при режима на Бандата на четиримата.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн в прекрасната си проза. През 1974-та Пекин не беше налице – не мисля, че бих могла по-добре от това да опиша ситуацията. Витгенщайн не беше любимият ми автор на седем години. Но очите ми бяха изпреварили мисълта му, за да достигнат до извода, че Пекин няма нищо общо със света.

Бях се нагодила към ситуацията – имах си кон и пипаловидна аерофагия в мозъка. Имах всичко. Бях една безкрайна епопея.

Чувствах родство само с Великата китайска стена – единствената човешка постройка, която може да се забележи от Луната. Само тя ми пасваше по мащаб и не препречваше погледа, а го повеждаше към безкрая.

Всяка сутрин една робиня идваше да реше косите ми.

Тя не знаеше, че ми е робиня. Смяташе се за китайка. Всъщност нямаше националност, след като беше моя робиня.

Преди Пекин бях живяла в Япония, където човек можеше да намери най-добрите роби. В Китай не бяха нищо особено. В Япония, когато бях на четири години, имах робиня, която ми беше изцяло отдадена. Често се просваше в краката ми. Хубаво беше. Китайската робиня нямаше такива обноски. Сутрин започваше с грубо ресане на дългата ми коса. Крещях от болка и мислено ù нанасях безброй камшични удари.

После тя сплиташе косата ми в една или две прекрасни плитки с древното артистично умение, което културната революция не беше успяла да накърни. Предпочитах да ми прави само една плитка, струваше ми се, че това повече подхожда на човек с моето положение. Тази китайка се казваше Тре – име, което от първия миг ми се стори неприемливо. Осведомих я, че ще носи очарователното име на японската ми робиня. Тя ме погледна смаяно и продължи да се нарича Тре. През този ден разбрах, че в политиката на тази страна има нещо гнило.

Някои страни действат като наркотик. Такъв е случаят и с Китай. Той има учудващата способност да превръща всички, които го посещават, и даже тези, които само говорят за него, в хора с големи претенции.

От много претенции някои прописват, което обяснява огромния брой книги за Китай. По подобие на вдъхновилата ги страна, тези книги са или най-доброто (Лейс, Сегален, Клодел), или най-лошото, което може да се напише.

Аз не бях изключение от правилото.

Китай ме направи крайно претенциозна.

Но си имах извинение, което много малко бездарни китаисти биха могли да изтъкнат – бях на пет години, когато пристигнах в Китай, и на осем, когато го напуснах.

Спомням си отлично деня, в който разбрах, че ще живея в Китай. Бях едва на пет години, но вече схващах най-важното – че ще мога да се фукам с това.

Правилото действа безотказно – дори и най-големите критици на Китай изживяват перспективата да попаднат там като рицарско посвещение.

Нищо не звучи по-тежкарски от това, да кажеш с разсеян вид: "Връщам се от Китай". И до ден днешен като усетя, че някой не ми се възхищава достатъчно, изричам разсеяно фразата "когато живеех в Пекин".

Наистина е странно. В края на краищата бих могла да кажа "когато живеех в Лаос", което би било доста по-изключително. Но не толкова шик. Китай е класика, безусловност, "Шанел № 5".

Не всичко може да се обясни със снобизма. Голяма роля играят фантазиите. Туристът, пристигнал в Китай без своята хубава доза китайски илюзии, няма да види друго освен един кошмар.

Майка ми винаги е имала най-щастливия характер на земята. Вечерта, когато пристигнахме в Пекин, грозотата така я порази, че тя заплака. Тя, която никога не плаче.

Разбира се, имаше ги Забранения град, Храма на небето, Благоуханната планина, Великата китайска стена, Гробниците на династията Мин. Но всичко това – в неделя.

През останалите дни на седмицата имаше само мръсотия, отчаяние, изливане на бетон, гетото, надзора – все дисциплини, в които китайците са шампиони.

Няма друга страна, която така да заслепява. Тези, които я напускат, разказват, че са видели прекрасни неща. Въпреки честността си, те са склонни да не споменават за пълзящата грозота, която няма как да не са забелязали. Това е особен феномен. Китай е като умела прелъстителка, която успява да привърже хората към себе си, като ги кара да забравят многобройните ù несъвършенства, без дори да ги прикрива.

 

Две години преди това баща ми с тревожен вид бе приел назначението си в Китай.

Аз лично намирах за немислимо да напусна село Шукугава, планините, къщата и градината.

Според баща ми проблемът бил другаде. Той смяташе, че Китай не върви на добре.

– Там има ли война? – попитах с надежда.

– Не.

Недоволствам. Карат ме да напусна моята любима Япония заради една страна, в която дори няма война.

Разбира се, това е Китай, звучи добре, но как ще я кара Япония без мен? Тревожи ме лекомислието на министерството.

Годината е 1972-ра. Готвим се да заминаваме. Атмосферата е напрегната. Опаковат плюшените ми мечета. Чувам да казват, че Китай е комунистическа страна. Това трябва да се анализира. Става все по-лошо – къщата се опразва от предметите си. Настъпва миг, в който всичко е изнесено. Трябва да се тръгва.

Летището на Пекин. Няма съмнение – това е друга страна.

По неясни причини моите куфари не са пристигнали с нас. Трябва да останем няколко часа на летището, за да ги изчакаме. Колко точно? Може би два, може би четири, може би двайсет. Елемент от чара на Китай – неговата непредвидимост.

Чудесно. Това ми позволява веднага да се заема с анализа на ситуацията. Разхождам се из летището и го оглеждам с изпитателен поглед. Не ме бяха излъгали – тази страна е различна. Не бих могла да кажа по какво се различава от другите. Да, грозна е и точно такава грозота никога не съм виждала. Сигурно съществува дума за нея, но аз още не я знам.

Питам се какво би могло да е комунизмът. На пет години съм и съм прекалено изпълнена с достойнство, за да попитам възрастните какво означава това. В края на краищата не съм имала нужда от тях, за да се науча да говоря. Ако трябваше всеки път да ги разпитвам за значението на думите, щях все още да мънкам неясно.

Сама разбрах, че "куче" означава куче, че "лош" означава лош, и не виждам защо трябва да ми се помага, за да разбера още една дума.

Още повече че това не би трябвало да е трудно. Тук има нещо много специфично – хората са облечени еднакво, светлината е като в болницата в Кобе... Защо ли е така?

Но да не избързваме. Комунизмът е тук, това е ясно, но да не му търсим лековати определения. Смисълът на думите е сериозна работа.

Кое е най-странното нещо тук?

Изведнъж този въпрос ме изтощава. Лягам върху една голяма каменна плоча на летището и заспивам на секундата.

Събуждам се. Не знам колко часа съм спала. Родителите ми все още чакат куфарите и изглеждат потиснати. Брат ми и сестра ми спят на пода.

Забравих за комунизма. Жадна съм. Баща ми ми дава банкнота, за да си купя нещо за пиене.

Разхождам се. Няма начин да си купя цветна газирана напитка като в Япония. Тук продават само чай.

"Китай е страна, в която се пие чай", казвам си. Добре. Приближавам се до старчето, което сервира тази течност. Той ми подава димяща купа.

Сядам на пода с огромната купа. Чаят е силен и невероятен. Никога не съм пила такъв. Опива ми мозъка за няколко секунди. Това много ми харесва. Ще върша велики дела в тази страна. Подскачам из летището и се въртя като пумпал.

И изведнъж се озовавам лице в лице с комунизма.

 

sabotage3   фотография © Misha Mar

 

Вече е черна нощ, когато куфарите най-после пристигат.

Някаква кола ни повежда през безкрайно странен свят. Почти полунощ е, улиците са широки и пусти.

Родителите ми изглеждат все така потиснати, брат ми и сестра ми се оглеждат учудени.

Теинът започва да произвежда фойерверки в главата ми. Външно не показвам нищо, но съм възбудена до полуда. Всичко ми изглежда грандиозно, като се започне с мен самата. Идеите в главата ми си играят на дама.

Не си давам сметка, че този екстаз не върви на обстановката. Не се вписвам в Китай на Бандата на четиримата. И това ще продължи три години.

Колата пристига в гетото на Санлитун. То е оградено с високи стени, а стените са пазени от китайски войници. Сградите приличат на затвори. Отреден ни е апартамент на четвъртия етаж. Няма асансьор, по стълбището се стича урина.

Качваме куфарите. Майка ми плаче. Разбирам, че няма да е проява на добър тон да демонстрирам моята еуфория, и я запазвам за себе си.

През прозореца на новата ми стая Китай изглежда смешно грозен. Поглеждам снизходително към небето.

Подскачам на леглото като на трамплин.

"Светът е всичко, което е налице", пише Витгенщайн.

Според китайския вестник в Китай са налице всякакви поучителни неща.

Нито едно не можеше да се провери.

Всяка седмица с дипломатическата поща пристигаха родните вестници – в тях материалите, посветени на Китай, сякаш се отнасяха за друга планета.

Едно циркулярно писмо в ограничен тираж бе разпространено сред членовете на китайското правителство и по силата на някакъв необичаен стремеж към прозрачност – сред чуждите дипломати. То произлизаше от редакцията на "Женмин Жибао" и съдържаше новини, прекалено лишени от възторженост, за да са достоверни. Беше невъзможно да се прецени точността им – под властта на Бандата на четиримата самите им съчинители губеха нишката.

На чуждестранната общност ù беше трудно да се ориентира. Много дипломати казваха, че всъщност нямат и най-малка представа какво става в Китай.

Затова докладите, които пишеха до своите министерства, бяха най-хубавите и най-литературните в цялата им кариера. И няма защо да се търси някакво друго обяснение на факта, че много писателски призвания се раждат в Пекин.

Ако Бодлер можеше да знае, че онова негово "където и да е, стига да е извън света" би намерило съвършената си илюстрация в тази китайска смесица от вярно, невярно и нито вярно, нито невярно, той нямаше да го желае така страстно.

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито "Женмин Жибао".

Четях малко, защото имах прекалено много работа.

Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война – епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор. Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

 

sabotage1   фотография © Misha Mar


Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците. А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина – на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея. Така че Христос е бил прав да каже: "Обичайте враговете си".

Но е направил някои погрешни заключения, а именно, че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали, като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи, трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото ù неприятни страни.

 

 

loving-sabotage   Любовен саботаж (превод Светла Лекарска, 120 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците

 

MENAR без граници

Неделя, 05 Януари 2014г. 21:45ч.

Във времена, когато България изживява поредната си ксенофобска криза, фестивалът за кино от Близкия Изток и Северна Африка (15 януари – 2 февруари 2014), за шести път и втора поредна година под името MENAR (на арабски означава фар, пътеводна светлина) ще ни осветли по въпроса за света като глобален дом, в който всеки има запазено място, защото колкото се различаваме, толкова и си приличаме.

 

Какво?

Над 70 премиерни заглавия от Близкия Изток и Северна Африка, разделени в седем категории, от които сега ще ви представим...

 

Кой?

MENAR Документа – документалното кино на това фестивално издание се занимава с три основни теми:

 

Музиката, моя любов – красноречивите Джазът в Турция (или История на турския джаз в разкази и картинки), Рома Истанбул (искрено и лично със седем истории от пъстрия Рома Sound of Istanbul) и Уудсток в Тимбукту (или 3 дни с туарегите и културното им наследство по време на фестивал в пясъчните дюни на Тимбукту, Мали) доказват клишето за музиката като универсален език, който е толкова богат, колкото шарен е глобалния ни дом.

woodstock in timbuktu   Уудсток в Тимбукту © режисьор Дезире фон Трота; Германия, 2013


Война и Мир – конфликтите в Близкия Изток са абонирани за новинарските емисии, но едва миналата година най-сетне осъзнахме, че ни засягат и лично, защото живеем в един глобален дом – актуални въпроси като бежанската криза и истинските причини за войната в Сирия се разкриват в Когато слоновете излязат на война, страда тревата; Арабската пролет се разиграва наново в Нощ на площад Тахрир, а два от най-старите конфликти в Близкия Изток намират най-добрата гледна точка – хуманната. В 5 счупени камери стената на разделението между Израел и Палестина расте, както расте 5-годишния Джебраил, а в Моят Афганистан: Живот в забранената зона датският журналист Наджиб Хаджа раздава 30 камери на жители от забранената зона, за да заснемат ежедневието си.

myafgan   Моят Афганистан: Живот в забранената зона © режисьор Наджиб Хаджа; Дания-Aфганистан, 2012

 

Непосилната лекота на битието – начело с епичния Самсара (с дълго чакана премиера на голям екран), други три филма интимно и симпатично изследват взаимовръзките, които тайно и явно определят смисъла на битието ни – В прегръдките на майка ми е умилителната история на Хушам, който събира сираци (чиито родители са убити или похитени в Багдад), за да им осигури безрезервно подслон и грижи в малка къща под наем; Стъпка нагоре пък разкрива мечтата на боклукчията Шахрияр да пише разкази и поезия, както домашните му гълъби мечтаят да достигнат небето, а Казабланка, моя любов комично се заиграва с причините Мароко да бъде една от любимите снимачни площадки на Холивуд.

baghdad messi    Меси от Багдад © режисьор Сахим Омар Калифа; Ирак-Белгия, 2012


MENAR изКъсо – късометражното кино прелива от теми и пъстрота, също като страните, от които идва – като се започне с Момчетата Бузкаши (стар афганистански обичай и номинация за Оскар миналата година), мине се през ливанските Дамата с гроздовете (за гроздето и половото съзряване), Абу Рами (познаваме ли човека, с когото живеем), Грешката (дилемата: в Чистилището за 8 години или нов живот на Земята) и Панталонът (или чий е панталона на балкона); иранските Beyond the Deadend (за шик обувките на незнайния скитник), Mайчински (светлото бъдеще на сляпа майка и син-инвалид), Първата зимна вечер (душата или тялото топли Свещения Коран в студа), Пътуване (анимационният край на едно дълго приятелство) и Нарът е плодът на Рая (или килийно училище в забравено от Бога селце), та се стигне до интригуващи късометражки от Ирак като Меси от Багдад (финалът на Шампионската лига в Ирак) и Meхди (войната като мач на живот и смърт); от Кувейт – Моята розова стая (какво е да се събудиш като сирийски бежанец); от Оман – Пуканки (или да се завърнеш в първата си годишнина); от Йордания – Каис и Лейла (аниме любов по арабски), за да завърши със силна селекция от Северна Африка – Цветята на Тивилит (отвъд времето, зад съдбата на влюбена двойка), Дървената ръка (лудория за дървен стол, лепило и Амира), Боби (момче със своето куче в чекмедже), Сироко (или как разследваш собствената си смърт) и Чувството ми за благоприличие (кое оголва повече – голотата в една картина или арабско момиче без хиджаб/бурка).

damagrozd   Дамата с гроздовете © режисьор Майк Маладжлян; Ливан, 2012

 

MENAR Contemporary – новата рубрика в MENAR киноменюто среща очи в очи със съвременното изкуство в Близкия Изток и Северна Африка – ако си гледал хитовия Микрофонът значи си наясно с ърбан културата в древна Александрия, а Скейтъри в Египет предлага задълбаване по темата с историята на първия, и все още единствен, магазин за скейтъри в Египет. Изкуство/Насилие пък отвежда в Палестина, където млади актриси се справят с военното положение и неравенството между половете, живеейки като Алиса в Страната на насилието и тъгата. Съвсем наблизо, в Ливан, десет артисти използват изкуството В очакване на утрешния ден като средство за преодоляване на разделенията и насърчаване свободата на мисълта, докато в Моето тяло!, хореографът Абу Лагра и неговата съпруга, танцьорката Навал Лагра, основават първата академия за модерни танци в Алжир с премиерното представление Nya, за което събират група от улични танцьори без каквито и да било квалификации.

egyptskate   Скейтъри в Египет © режисьор Брет Уайс Сондърс; Eгипет-САЩ, 2012

 

Керван сарай – ако обичаш да пътуваш около света с кинобилет, MENAR трипът този път ще те отведе до: Краят на пътя (6000 километра маршрут X 1 автомобил втора употреба за 100 британски лири Х стенд-ъп комиците Алексис Дабъс и Сай Томас), докато преди това си минал през Couchsurfing: Легло за теб на всяка крачка (21 държави на 6 континента за 7 месеца for free), за да финишираш С Трабант из Африка – или два трабанта с двутактови двигатели в един афролуд трип от Либия до нос Добра Надежда.

afrotrabant   С Трабант из Африка © режисьори Дан Прибан, Дана Златохлавкова; Чехия, 2011

 

 

Кога & Къде?

15 януари – 2 февруари 2014 в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема, Черената къща, Dada Cultural Bar

 

Защо?

Няма нищо по-хубаво от Кино без граници за един mir-logo-black-50x25-ен свят без Война.

 

tiwilit-flowers   Цветята на Тивилит © режисьор Уасим Корби; Tунис-Мавритания, 2012


Gloria Victoria

Понеделник, 24 Февруари 2014г. 00:42ч.

Война и Мир се преплитат циклично във вечния кръговрат на живота, откакто свят светува. Война и Изкуство в търсене на Мир пък се преплитат в ДНК-то на последния филм на аниматора Теодор Ушев Gloria Victoria – фаворит в листата за най-добрите анимационни филми в света за 2013, класиран в Топ 10 на Оскар 2014 претендентите за късометражно кино. Повече за Gloria Victoria и духа на нашето време – от самия Теодор Ушев...

 

 

Какво?

Мисли за войната, омразата, разрухата през окото на изкуството. За XX-ти век. За Днес. Първоначалната идея ми хрумна, четейки книгата на Фукуяма Краят на историята. За философията на състезанието за надмощие и его, каквото светът винаги е бил и продължава да бъде. Какво губим, когато печелим...

 

Кой?

Филмът е авторски, по мои сценарий и режисура. Пътувам много, срещам различни хора, места, философии. Понякога, без да съзнава, човек улавя нещо във въздуха, което трудно дефинира. Духът, изскочил от бутилката. Супер идиотско е, но Глория Виктория излезе малко преди конфликта в Сирия, сега се върти по света, докато в Украйна се случва точно това, което третира сюжета. Някак успя да разкаже Духа на времето си.

gvictoria

 

Къде?

Навсякъде. На протестите в България, в мен, в теб, в Сирия, в Украйна, в Египет... Войната е тежък белег, щампа. Изкуството – често рефлекция, огледало, начин историята да се артикулира.

Войната няма образ. Безплътна е. Може да има милиони лица. И никога сърце. Войната мисли през статистика. И се разказва през спомени.

 

Кога & Как?

Правих филма близо 2 години. Никой от моите филми не е комерсиален, Глория Виктория също. Винаги ми е харесвало да правя независимо, експериментално изкуство, всичките ми проекти са такива.

 

Защо?

Знаеш ли, Войната е състояние на духа. Онази точка, от която няма връщане назад. Не само пред цевта на снайпера, пред самия себе си дори. Всеки от нас е герой в този филм. Войните свършват, но те вече са посяли модели, променили са ума.

Разрухата – обществена и лична, е залог. Игра с човешки съдби, животи, страхове, параноя, изкупление... Единственото лекарство след това е същата доза съзидание. Ако ти стиска. Ако не – приключваш.

gvictoria1


И защо български филм все не може да влезе в борбата за Оскар – стига само до шортлисти, но не и до номинации като Gloria Victoria?

Не бих си позволил да обобщавам. Специално за Глория Виктория – да, аз знам рецептата за Оскаров филм. Но ми се струва плоско и наивно да работя така. И ето го отговорът – аз не бих направил компромис самоцелно, дори и цената да е Оскар, Акадeмията не би направила компромис да пусне мой филм до края на надпреварата, бидейки некомерсиален и откровен. Полученото признание за Глория Виктория с класирането в първите 10 в състезанието за Оскар е наистина комплимент, но истината е, че предпочитам да продължа да прaвя изкуството, в което вярвaм.

 

Всичко живо е трева

Понеделник, 09 Февруари 2015г. 16:08ч.

Да наложиш мир и хармония на човечеството не е лесна работа – дори за чуждогалактическа форма на интелигентност, която изолира затънтеното градче Милвил от проблемния свят наоколо със сферична, невидима бариера в романа Всичко живо е трева (два откъса от него ви очакват по-долу) на гранд мастер фантаста Клифърд Саймък. Тази година се навършват 50 години от издаването на емблематичния (и за Саймък, и за света) роман и 40 години от неговото публикуване на български, но мирът и хармонията изглеждат все така далеч от човечеството – и то не заради галактически бариери, а заради границите в самите нас...

 

 

Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.

– Извинявай, Брад – каза той. – Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.

Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.

"Както става в живота", помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник – монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.

Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. "Но какво ли става с другите? – попитах се. – Останалите от нашата училищна компания – как ли вървят техните работи?"

Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да ѝ помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.

– Ед – попитах аз, – пише ли ти някое от момчетата?

– Не – каза Ед, – нямам дори представа къде са.

– Помниш ли кльощавия Остин? И Марти Хол, и Алф... Как му беше презимето?

– Питърсън – подсказа ми Ед.

– Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.

Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.

– Какво смяташ да правиш сега? – попита той.

– Затварям кантората – отговорих. – Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилъби от банката е много обезпокоен.

– Защо не продължиш работата вкъщи...

– Ед – прекъснах го, – аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.

Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияндето. Той подпираше стената на кръчмата "Веселата бърлога" в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.

Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.

Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избегна.

Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствах омраза към града – не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.

Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели – онези, които бяха заминали, – но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.

Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.

grass

Зад завоя на реката бе полянката, където ходехме на излети. Колко пъти бяхме палили там огън, за да изпечем кренвиршите и сладките корени, които събирахме, а после седяхме тихо и наблюдавахме как вечерта се промъква между дърветата и се спуска над ливадите. Сетне изгряваше луната и цялата местност се превръщаше във вълшебно царство от сплетени в едно тъмни сенки и лунна светлина. Тогава разговаряхме шепнешком и ни се искаше времето да тече по-бавно, за да можем да задържим това вълшебство по-дълго. Но колкото и силно да го желаехме, всичко бе напразно – времето не можеше да забави ход или да спре.

Обикновено бяхме ние двамата с Нанси и Ед Адлър с Присила Гордън, а понякога идваше и Алф Питърсън, но доколкото си спомням, рядко водеше два пъти едно и също момиче.

Спрях на пътеката и се опитах да възкреся в паметта си сиянието на луната и блещукането на гаснещия огън, нежните гласове на момичетата и допира на крехкото моминско тяло, обгръщащата ни омая на младостта, трепета, вълнението и чувството на благодарност. Търсех омагьосаната тъмнина и слънчевото щастие или поне техните сенки... не ги открих, нищо не намерих, само съзнавах, че всичко това е било някога и вече го няма.

Стоях така – непреуспял човек с избледнели спомени. Мисля, че именно тогава за първи път погледнах истината в очите. Какво щях да правя занапред?

Може би трябваше да продължа да се занимавам с оранжерията – неосъществима и малко глупава идея, защото след смъртта на татко тази работа започна постепенно да запада. Докато той бе жив, печелехме добре от нея, но тогава работехме и тримата, пък и татко беше от онези хора, на които се удава да отглеждат растения. Те никнеха и цъфтяха под неговите грижи и той знаеше точно какво им трябва, за да бъдат винаги зелени и да дават плод. А на мен ми липсва това качество. В най-добрия случай моите растения са хилави и слаби и вечно страдат от някакви болести и паразити.

Изведнъж, както стоях там, реката, пътеката и дърветата се отдръпнаха в миналото, станаха някак враждебни. Сякаш бях неканен гостенин, навлязъл в област от време и пространство, където нямам място. И беше още по-страшно, отколкото ако за пръв път идвах тук, защото в някакво далечно, смразено кътче на душата си чувствах, че на това място съм оставил частица от самия себе си.

grass1

Тръгнах обратно по пътечката, а зад гърба си усещах страх и ужас и бях готов да хукна презглава. Обаче не го направих. Даже вървях по-бавно от обикновено, защото твърдо бях решил да удържа победа над самия себе си – каква да е, малка, незначителна, като тази да си наложа да вървя бавно, когато страшно ми се иска да бягам, но все пак победа.

Когато се намерих отново на улицата, далеч от гъстите сенки на дърветата, топлата слънчева светлина върна всичко на мястото му. Може би не, но поне както си беше по-рано. Улицата бе същата. Само че до тротоара имаше още няколко коли, кучето бе изчезнало, а Грант Пияндето си бе сменил мястото. Вместо да подпира стената на "Веселата бърлога", той се бе прехвърлил на стената на моята кантора.

Или по-точно това, което беше моя кантора. Защото сега знаех, че няма смисъл да чакам повече. Можех да вляза веднага, да разчистя чекмеджетата, да заключа вратата и да занеса ключа в банката. Даниъл Уилъби щеше да се държи много студено с мен, но никак не ме бе грижа за него. Вярно, дължах му за наема, който не бях в състояние да платя, и той сигурно щеше да се ядоса, ала освен мен в града имаше още много хора, които му дължаха пари, без изгледи да му ги върнат някога. Каквото си търсеше, това и намираше, а сега целият свят му е крив. По-добре да съм такъв, какъвто съм, отколкото като него – щом изляза на улицата, да чувствам презрението и омразата на хората.

При други обстоятелства охотно бих се спрял да поговоря с Пияндето. Въпреки че е първият нехранимайко в града, той ми е приятел. Винаги е готов да тръгне с теб за риба, знае всички места, където тя най-добре кълве, а да го слуша човек, е далеч по-интересно, отколкото би могло да се предположи. Но сега не ми се говореше с никого.

– Ей, Брад – каза Пияндето, като наближи. – Случайно да имаш долар?

Дълго време бе минало, откак Пияндето не се беше опитвал да ме дои, затова се изненадах. Защото, колкото и да беше пропаднал, той беше благородна душа и много деликатен. Никога не искаше пари от хора, които нямат. Пияндето притежаваше чудната дарба да надушва безпогрешно момента, в който можеше да си изпроси пари.

Бръкнах в джоба си и напипах няколко банкноти и малко дребни пари. Извадих и му подадох един долар.

– Благодаря ти, Брад – каза той. – Цял ден капка не съм слагал в уста.

Пъхна долара в джоба на кърпената си жилетка, увиснала като на закачалка, и бързо закуцука нагоре към кръчмата.

 

---------------------------------------

 

Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.

Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.

Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.

Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата любов е нежна и прекрасна.

След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.

Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.

Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.

Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето ù отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.

Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.

През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.

И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.

Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.

– Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.

Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.

 

Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.

– Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?

– Не знам – отговорих аз.

– Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.

Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.

– Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!

Видях как в него бавно започна да се надига гняв.

– По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.

Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.

Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.

Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.

– Но там няма нищо – каза той.

– Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.

Това като че го изтръгна от вцепенението му.

– Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.

Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.

– Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.

– Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.

Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.

– Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.

– Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.

Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.

– Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.

– Милвил – отговорих му аз.

– Вие оттук ли сте?

Кимнах утвърдително.

Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.

– Добре. Ще отида да потърся телефон.

Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.

Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.

 

После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.

Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.

Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението ѝ. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.

grass2

Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.

Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките ѝ не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.

Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.

От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. "Странно – казах си, – че никой не идва."

На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните ѝ, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.

На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.

Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.

Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „"Нищо чудно – казах си – да е точно по средата."

Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.

Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.

– Какво има, Брад? – попита той.

– Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.

– Катастрофа ли?

– Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.

Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.

Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.

– Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.

Напълни чашата и ми я подаде.

– Искаш ли?

– Не, благодаря – отговорих аз.

Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.

В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.

 

 

 

cover-vsichko-jivo-e-treva   Всичко живо е трева (превод Жечка Георгиева, Радка Лафчиева; 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

MENAR за Мир

Неделя, 11 Януари 2015г. 14:40ч.

Във времена, когато светът изживява поредната си криза във войната с тероризма, ксенофобията и изкуственото насаждане на религиозно разделение, фестивали за кино от Близкия Изток и Северна Африка като Sofia MENAR Film Festival (15 януари – 1 февруари 2015) са прекрасен начин за съхранение на глобалния мир и за убеждение в идеята, че всички хора по света колкото се различават, толкова и си приличат – принципи на хуманността, които имат запазено място във всички MENAR категории (пълната програма на фестивала е тук) и тази година.

 

MENAR игрално – отново куп премиери (и за България, и световни), отново калейдоскоп разнообразие от теми, съдби и светове без граници, отново силно иранско присъствие (затова и заслужен фокус тази година с панорама на иранското кино) и филмови фаворити като...

 

Адиос, Кармен!15, 17 и 20 януари

Мароко/Белгия/ОАЕ, 2013, 104 мин

режисьор: Мохамед Амин Бенамрауи

в ролите: Бенджалил Аманалах, Паулина Галвес, Уфрин Мустафа Азаруали

adioscarmen

Киното е магия, която (понякога) спасява животи – поне така е за 10-годишния Амар, който живее с чичо си в затънтено мароканско градче, докато очаква завръщането на майка си от Белгия, но намира единствено утеха в... местното кино и касиерката му, испанката Кармен – история за неугасваща любов (към киното), която и Бизе би озвучил, така че да е перфектно подобаваща за откриване на кинофестивал.

 

 

Не ми търси кусури – 16 и 17 януари

Турция, 2013, 95 мин

режисьор: Рамин Матин

в ролите: Мехмет Али Нуроглу, Емре Йетим, Суна Селен, Ибрахим Селим

kusuri

Ясемин и Лале са две сестри, чийто взаимоотношения гаснат като двигателя на колата, с която двете заминават към къщата, край морето, където е минало детството им. Завръщането към призраците на миналото (криещо любов, омраза и смърт) се оказва лоша идея, особено в компанията на съседа им Керим.

 

 

Пътят към Халеб – 16 и 29 януари

Сирия/Германия, 2014, 84 мин

режисьор: Шиар Абди

в ролите: Рони Шамлиян, Риям Ибрахим, Бланд Мустафа

aleppo

Рони е сириец, който работи в болница в Германия и който поема в обратна посока на бежанския поток от турско-сирийската граница – рискованото завръщане у дома за Рони е отчаян опит да открие своята майка, което го среща с блогърката Нора, описваща ситуацията в страната, така че в родния Халеб Рони да открие и майка, и родина, и... Любовта.

 

 

Омар – 17 и 19 януари

Палестина, 2013, 96 мин

режисьор: Хани Абу-Асад

в ролите: Адам Бакри, Лийм Лубани, Ияд Хурани, Самир Бишарат

omar

Миналата година Омар може и да не успя да пребори надценения Великата красота за чуждоезичен Оскар, но успя с много реална красота да разкрие малките неща, които преобръщат големите събития в живота ни – историята на палестинския пекар Омар ярко и живописно разкрива какво се случва с любовта, приятелството, достойнството и вярата в доброто и свободата, когато са поставени на разделителната стена на войната и насажданата с години омраза, до самия финал тук, достоен за всяка кинокласика.

 

 

Риба и котка – 18, 23 и 26 януари

Иран, 2013, 134 мин

режисьор: Шахрам Мокри

в ролите: Бабак Карими, Саид Ебрахимифар, Абед Абест, Айназ Азархуш

fishcat

Нали помните какъв беше деликатеса в сюрреалната класика Деликатесен на Жан-Пиер Жьоне – е, човешкото месо е разменна монета и в отношенията между група студенти, участващи във фестивал за пускане на хвърчила край Каспийско море и тримата готвачи в местния ресторант. Ммм, като игра на риба и котка!

 

 

Най-горното стъпало – 19, 22 и 31 януари

Иран, 2012, 88 мин

режисьор: Али Мозафа

в ролите: Лейла Хатами, Али Мозафа, Алиреза Агахани

laststep

Немалко са случаите, в които партньори в живота пренасят любовните си авантюри и на екрана, а в случая, когато най-известната кинодвойка в Иран (на актрисата Лейла Хатами и режисьора Али Мозафа) е замесена в сантименталната история между актрисата Лейли и съпруга ѝ, архитект Хосроу (проектирал грешно последното стъпало на стълбището в дома им) може само да възкликнем като Лейли: "Не мога да си те спомня... Все едно никога не си съществувал."

 

 

Среден пръст – 19 и 31 януари

Мароко/Франция, 2013, 90 мин

режисьор: Хишам Аюш

в ролите: Фарида Амруш, Мо Аруси, Ален Азеро, Слиман Даз

treski

Да разбереш кой е баща ти едва след като майка ти попада в затвора не е най-приятния начин да откриеш произхода си, но и животът на 13-годишния Бенджамин не е никак приятен – мизерия, тур по приюти, самота, бягства и... отчаян 40-годишен баща, който все още живее с родителите си в крайградско гето на Париж, което никога не е напускал – дали крушата не пада по-далеч от дървото или...?

 

 

Синя вълна – 20, 22 и 26 януари

Турция/Холандия/Гърция/Германия, 2013, 97 мин

режисьори: Зейнеб Дадак, Мерве Каян

в ролите: Айрис Алптикин, Онур Сайлак, Баръш Хаджъхан, Албина Йозден

bluewave1

В главата на студентката Дениз, връщаща се за лятната ваканция в родния Балъкшехир, цари хаос от прелитащи мисли – за една никому неизвестна песен, за безнадеждна любов, за живот, далеч от мечтите и на родителите ѝ, и на приятелките ѝ..., а единственото, което Дениз знае със сигурност е, че вече не иска да чува, че "всичко си е както преди"...

 

 

12 минути – 20 и 25 януари

Индонезия, 2014, 110 мин

режисьор: Хани Сапутра

в ролите: Тити Райо Бинтанг, Еги Федли, Худри, Олга Лидия

12minuti

12 месеца неуморни репетиции за 12 минути живот на голямата сцена – за три деца с различни съдби и минало (Илен, Лаханг и Тара) тези минути ще бъдат по-важни от любовта им към музиката, по-важни и от амбицията на Рене (нахъсаният диригент на местния маршируващ оркестър), твърдо решена да вземе приза за най-добър бенд на страната в конкурса, който се провежда веднъж в годината в Джакарта.

 

 

Жените, които запяха – 20 и 31 януари

Турция/Германия/Франция, 2013, 120 мин

режисьор: Реха Ердем

в ролите: Бинур Кая, Мелиса Акман, Филип Ардити, Айлин Аслим, Кеворк Маликян

singwomen

Как една трагедия може да се превърне в песен? Новината за предстоящо голямо земетресение отприщва куп противоречиви реакции у жителите на един от островите на Истанбул – едни бързат да се евакуират от апокалипсиса, други остават там, в епицентъра на свои лични драми, проблеми, мечти и желания, а трети... просто запяват.

 

 

Не ме е яд – 22 януари

Иран, 2014, 110 мин

режисьор: Реза Дормишиян

в ролите: Баран Косари, Навид Мохамадзааде, Милад Рахими

im-not-angry

Сетаре и Навид са двама студенти, които се запознават по време на протести в университета – идеалистичният Навид, обаче, не е против само срещу политическата система и неправдите в обществото на Иран – ядосан е, че е изключен без причина от университета, че парите, които е събирал усилено за сватба, отиват на вятъра, ядосан е, че току открил любовта на живота си, тя му се изплъзва...

 

 

Бебе – 22, 28 януари и 1 февруари

Ливан, 2013, 116 мин

режисьор: Ели Ф. Хабиб

в ролите: Джеси Абдо, Султан Диб, Юсеф Ел Хал, Лайал Сириани

bebe

Торба с един милион долара, скътани от бабата с психично разстройство Латифа и красивата ѝ 33-годишна внучка Бадеа, страдаща от мозъчна дисфункция, оставила я умствено на нивото на 8-годишно дете – какво повече му трябва на един сценарий, за да разкрие сатирично и комично какво ни прави хора или ни превръща в алчна глутница, опитваща се да докопа на всяка цена богатството в ръцете на хора в неравностойно положение.

 

 

Тасфия – 23 януари и 1 февруари

Taджикистан, 2014, 73 мин

режисьор: Шарофат Арабова

в ролите: Шерали Абдулкайсов, Исо Абдурашидов, Шуред Мустафаев, Вахоб Дустов

tasfia

Тасфия е един от добродетелите в Исляма и проповядва чисто сърце и опрощение на душата – не, не бързайте да псувате терористи, джихадисти и подобни криворазбрани приложения на религията – такива, в затънтеното планинско селце, някъде в Таджикистан, няма, а главни герои там са човешката слабост, разкаянието и... Любовта, която изпълва живота със смисъл.

 

 

Като другите – 24 и 31 януари

Иран, 2014, 83 мин

режисьор: Насер Замири

в ролите: Хангаме Газияни, Лейла Заре, Бабак Хамидиан

with-others

Арезу и Амир-Хосейн са щастлива млада двойка, но не като другите – оказва се, че не могат да имат дете и решават да изберат сурогатна майка – процедурата е колкото законна в Иран, толкова и гледана с не добро око, затова Арезу и Амир-Хосейн оплитат своята близка приятелка Тахере в кълбо от лъжи, които да разплетат проблемите със сурогатното майчинство.

 

 

Мелбърн – 24, 30 януари и 1 февруари

Иран, 2014, 93 мин

режисьор: Нима Джавиди

в ролите: Рошанак Герами, Негар Джавахерян, Пейман Моади

melbourne-3

"Животът е всичко онова, което се случва, докато си правим планове за него" е крилата фраза, която идеално описва историята на младата двойка Амир и Сара, които искат да продължат обучението си в Мелбърн, докато няколко часа преди полета им внезапен инцидент преобръща живота им из основи.

 

 

Да се помирим след сватбата – 25, 28 януари и 1 февруари

САЩ/Израел/Йордания, 2013, 86 мин

режисьори: Бандар Албуливи, Гази Албуливи

в ролите: Хиам Аббас, Гази Албуливи, Омер Барнеа, Асаф Коен

marriage

Брак между палестинец и еврейка в Щатите е съюз, който може да предизвика война по-свирепа и от враждата между Монтеки и Капулети – в случая, обаче, дори анти-брак атаките на собственото му семейство не са най-големия проблем на палестинеца Арафат, който има нужда от парите, които ще спечели ако еврейката Мики (за която се жени) получи Зелена карта.

 

 

Ченгето Зеро – 26 и 29 януари

Мароко, 2012, 110 мин

режисьор: Нур Един Лахмари

в ролите: Соня Окаша, Юнес Буаб, Соня Шраиби

zeromaroc

"Не ми пука!" е основният закон в живота на полицая Амин Бертал, известен сред колегите като Зеро, който той прилага ударно при непрестанните конфликти с баща си и с шефа на полицейския участък, но нивото на непукизма му скача стремглаво над нулата когато опре до 20-годишната проститутка Мими.

 

 

Конете на Бога – 27 и 30 януари

Мароко/Тунис/Белгия/Франция, 2012, 115 мин

режисьор: Набил Аюш

в ролите: Абделхаким Раши, Абделилах Рашид, Хамза Суадек

horses-of-god

Как се създават камикадзета, как се изграждат религиозни бойци – вербуването на фундаменталисти, което извършват фанатични терористични организации, взимайки бедни деца, образовани само от улично насилие и обещавайки им мечти и охолен живот в Рая, далеч от Ада на Земята, в замяна на различни "религиозни услуги" доста прилича на трафика на хора и проституцията – нещо, което (с оглед на актуалните събития по света) се превръща в по-голям и универсален проблем.

 

 

MENAR Документално – войни, музика, поезия на миналото и проза на съвременното битие... документалната селекция отново е богата и многообразна, а нашите фаворити са:..

 

По съседски – 17 и 25 януари

Турция, 2014, 54 мин

режисьор: Бингьол Елмас

susedi

Всичко тече, всичко се променя – чрез колоритно разказаната история на малка розова къща, единствено оцеляла сред модерни кооперации в осъвременен квартал на Истанбул, може и да се изгради пъзела на картинката, наречена Истанбул вчера, днес и утре.

 

 

Пророкът – 18 и 25 януари

Великобритания/Италия/Ливан/САЩ/Сърбия, 2011, 75 мин

режисьор: Гари Тарн

в ролите: Танди Нютън

prophet

Киното винаги е било поетична проза в картинки и именно това прави режисьорът Гари Тарн, обличайки думите (четени от холивудската звезда Танди Нютън) на писателя Халил Джубран в картинни истории за любовта, живота и загубата, някъде там, между Изтока и Запада.

 

 

Действие, път и вятър – 21, 22, 27 и 31 януари

Бразилия, 2014, 72 мин

режисьор: Марсело Масажау

actwind

Кое е общото между филмови класики като Червената пустиня на Антониони, ХХ век на Бертолучи, Персона на Бергман, Амаркорд на Фелини и Боен клуб на Дейвид Финчър, Реквием за една мечта на Дарън Аронофски и Мачпойнт на Уди Алън – отговорът идва с епичния виджей мегамикс експеримент на бразилеца Марсело Масажау, чийто истински триумф в изкуството на монтажа събира кадри от десетки кинокласики в една цяла, нова история за философията на киното.

 

 

Шепотът на градовете – 23, 28 и 30 януари

Великобритания/Ирак, 2013, 62 мин

режисьор: Касим Абид

cityshepot

Ербил в Кюрдистан, Рамалла в Палестина и Багдад в Ирак – три различни града в Близкия Изток и техните портрети (заснети в период от десет години), които разкриват Лицето, Гласа и Душата на всеки един от тях. Като на всеки човек.

 

 

Запиши: арабин съм – 24, 29 януари и 1 февруари

Израел/Палестина, 2014, 73 мин

режисьор: Ибтисам Мараана Менухин

arabdown

Колкото биографичен филм за палестинския поет Махмуд Даруиш, толкова и история за съдбата и борбите на цяла Палестина – животът и творчеството на Даруиш наистина могат да бъдат емблематични и сходни с идентичността и историята на неговата родина или иначе казано: Палестина – това съм аз!

 

 

Следи от кръв – 28 и 30 януари

САЩ/Турция/Сирия, 2014, 99 мин

режисьори: Андреа Калин, Оливер Лукаш

в ролите: Муаз Мустафа, Разан Шалаб ал-Шам

linesred

Войната в Сирия Live онлайн – студентката Разан и активиста Муаз изграждат мрежа за хуманитарно подпомагане на пострадалите и някак успяват да внедрят чуждестранни журналисти, които да отразяват случващото се в страната.

 

 

Керван Сарай 2015 – или вече традиционното околосветско пътуване само с MENAR билет и филмите...

 

Да спасим Папуа, като я обходим пеша – 17, 27 и 29 януари

Германия-Азербайджан-Китай-Грузия-Индия-Иран-Казахстан-Непал-Полша-Румъния-Турция-Украйна, 2014, 85 мин

режисьор: Флориан Августин

papua

Самият режисьор Флориан Августин го казва най-добре: "В началото исках да мина целия път от Берлин до Западна Папуа, Индонезия на мотор и така да дам гласност на проблемите на джунглата и борбата за оцеляване на туземните племена в региона. В крайна сметка, пътуването ми се превърна в 11-месечно приключение, едно пътуване през 11 държави и безброй пъти прибягване до план Б."



Утре сме на друго място – 18, 28 януари и 1 февруари

Германия-Канада-Виетнам-Великобритания-Турция-Тунис-Тайланд-Сирия-Испания-Сингапур-Полша-Пакистан-Нова Зеландия-Непал-Малайзия-Либия-Лаос-Йордания-Иран-Индонезия-Индия-Франция-Египет-Чехия-Китай-Камбоджа-Австралия, 2013, 107 мин

режисьор: Даниел Ринц

drugoutre

Най-хубавото на непланираните пътувания е, че накрая откриваш нещо, което дори не си търсел в началото – така се случва и с авантюриста Даниел Ринц, който обикаля света с мотор и живее от парите, които успява да изкара по пътя. А каквото се случва на Пътя, остава на Пътя.

 

 

С Трабант до края на света – 21, 23, 26, 29 и 31 януари

Чехия, 2014, 90 мин

режисьор: Дан Пржибан

trabantfeature

Добре познатите от миналогодишното MENAR издание чешки авантюристи на Дан Пржибан и компания продължават своята епична трабант одисея – след като обиколиха Африка, сега армадата от картонени, но верни трабанти се насочва към Южна Америка. И така, до края на света.

 

 

Шестата стъпка от пътуването – 21, 24 и 29 януари

Франция-Сърбия-ОАЕ-САЩ-Турция-Полша-Индия-Унгария-Хърватия-Босна и Херцеговина, 2013, 117 мин

режисьор: Никола Ганс

6degree

Шестата стъпка от пътуването или те отвежда до целта или те срива и те оставя там, докъдето си стигнал – това е част от философията на заклетия пътешественик Грег, но повече за нея, на 24 януари, лично ще разкаже режисьорът Никола Ганс, подредил елегантно кинодневник на Пътя с отворен край, защото до шестата стъпка не достигаш ти, тя достига до теб, след като си пътувал дълго.

 

 

Късо MENAR кино – тази година селекцията от късометражно кино е разделена в три програмни блока, но ние ще разгледаме нашите фаворити разделно според регионите...

 

Северна Африка – късометражките от Мароко, Тунис и Египет негласно се фокусират върху плюсовете и минусите от превръщането на децата във възрастни със симпатични филми като Мразовита пролет (или баща и дъщеря на кръстопътната точка от превръщането на момичето в жена), На ръба (или борбата на малкия Карим с марокански митове, легенди и съзряването му като мъж), Шейнали време разделно за брат и сестра след смъртта на родителите им) и...

Пропаст – 21 и 29 януари

Тунис, 2013, 19 мин

режисьор: Туижи Надия

propast

Как двама непознати могат да си поделят една овца – когато Монджи и Тухами получават, по случай Курбан Байрам, от кметството само една овца, двамата поемат по най-трудния (но и най-благородния) път на света – този на Споделянето.

 

 

Близкият Изток – интересно е, че в селекцията от къси филми от Иран, Ирак, Ливан, Турция и ОАЕ отново, в повечето случаи, главни герои са децата, но и, все пак, именно малките неща определят големите случки (в живота) и във филмите като Червена мечта (или какво да поискаш като уловиш Златната рибка), Времето лети (или семейна случка с Конкорд и палестинци на пикник край летище), Къщата на мравките (или живот под мравуняк насред иракска пустиня), Капки от тавана (или спяща майка и момче, което не иска капещия от тавана дъжд да я събуди), Топката (дербито Барселона vs Реал върху минно поле в Ирак), Транзитна игра (или непосилната лекота на бежанец битието), Провали (или паралелните светове на художничка и бизнесмен), Едно на нула (или на футболен мач в бръснарницата), Педали и токове (или искрено и лично с три туркини, шофьори на градски бус), Да изядеш ябълката (иначе казано ябълките ли са високо или овчарят е нисък), Оранжевият чувал (или хлапе и котка делят храната и бремето на бездомието) и...

Миг по-късно – 21 и 29 януари

Иран, 2014, 13 мин

режисьор: Юсеф Яздани

в ролите: Хади Ефтехар Зааде, Насер Джафари, Далавар Аюбан

mig

Да откриеш стар фотоапарат с лента в минно поле определено е необичайна находка, но по-интересното е... какви ли снимки е крила досега лентата?

 

 

Sofia MENAR Film Festival (15 януари – 1 февруари 2015) е в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център, Институт Сервантес и Dada Cultural Bar

Дом на Мира

Сряда, 06 Януари 2016г. 13:13ч.

Както вече казахме, фестивали за кино като Sofia MENAR Film Festival 2016 са прекрасен начин за съхранение на глобалния мир и за убеждение в идеята, че всички хора по света колкото се различават, толкова и си приличат – принципи на хуманността, които тази година ще бъдат поставени на особено силно и тежко изпитание, но които ще живеят вечно не само в игралното кино от Близкия Изток и Северна Африка (пълната програма на фестивала е тук), но и в целия MENAR дом на мира от 14 до 31 януари.

 

 

Шареният остров – 14, 28 и 31 януари

Иран, 2015, 103 мин

режисьор: Хосроу Синаи

с участието на: Мехди Ахмади, Наргис Хормози, Мостафа Шаб Тари

rainbowisland1

В последните години иранското кино има заслужено силно присъствие на Sofia MENAR Film Festival (дори бе представено със специален фокус миналата година), а откриващият фестивала филм Шареният остров разкрива чудесно защо това е така – имаме локация-мечта с кръговата форма и колоритната древна история на екзотичния остров Хормуз с 50 цвята почва, имаме и амбицията на учен от Техеран да отвори там първия музей, който да съхрани този колорит, а когато всичко това се сблъска с тайнствените традиции на една общност, живееща между призраците на бившето величие и реалността на настоящия декаденс вече нищо не може да остане каквото е било.

 

 

Защо не съм като Тарковски? – 15 и 16 януари

Турция, 2014, 110 мин

режисьор: Мурат Дюзгюноглу

с участието на: Тансу Бичер, Вуслат Сарачоглу, Есра Къзълдоган, Мендерес Саманджалар

liketarkovsky

В света на киното разминаването между мечти и реалност винаги е било неизчерпаем извор за екзистенц обрати на съдбата и комедийни страсти, и ако животът на неудовлетворения режисьор Бахадър минава през снимането на кичозни ТВ продукции, реклами, празно бохемство и неплатени сметки, то мечтите му го доближават до писателя Хасан, учител и стар приятел, с когото Бахадър някой ден може и да заснеме класика като на Тарковски... Кой знае!?

 

 

Нощна смяна – 15, 18 и 19 януари

Иран, 2015, 95 мин

режисьор: Ники Карими

с участието на: Амир-Хосейн Арман, Мохамад Реза Форутан, Лейла Заре

nightshift3

Неслучайно фокусът на тазгодишния MENAR пада върху филми от жени-режисьори – да, ролята на жената в арабския свят (и не само) често е пренебрегвана и оплетена в мрежа от клишета и грешни митове, досущ като в брака на Фарзад и Нахид, които режисьорката Ники Карими разплита умело и кръшно с помощта на актрисата Лейла Заре (от миналогодишния Като другите), така че истината да работи нонстоп, а не само нощна смяна.

 

 

Оркестърът на слепите – 15, 20 и 23 януари

Франция/Мароко, 2014, 110 мин

режисьор: Мохамед Муфтакир

с участието на: Юнес Мигри, Фед Беншемси, Мохамед Бастауи, Мохамед Шуби

blindorchestra

Мароканското кино винаги е имало тънък усет към комичното (като в миналогодишния Адиос, Кармен! или в Андалусия, моя любов), но историята на Хусин и неговият самодеен оркестър за сватби и тарикатлъци обещава да е сред най-забавните (и най-награждаваните), които сме гледали – да се правят на слепи (за да им се плаща повече и за да заглеждат необезпокоявано чужди жени) е само малка част от номерата на оркестъра на Хусин, която дори не може да се сравни с нещата, на които е готов неговият син Миму, когато се влюби в Шама, помощницата на съседката.

 

 

Три риби – 15, 22 и 31 януари

Иран, 2015, 93 мин

режисьор: Хамид Реза Горбани

с участието на: Хание Тавасоли, Роя Афшар, Алиреза Камали, Шива Ебрахими

3fish

Хамид Реза Горбани си е научил урока като асистент-режисьор на Асгар Фархади при заснемането на Раздяла (отличен с Оскар и Златна мечка) и в дебюта си е намерил перфектната екзистенц дилема – след откриване на тумор в мозъка Елхам трябва да реши дали да живее с мисълта за неизбежния фатален изход, но да сподели с близките си оставащите ѝ дни или да се оперира спешно (с вариант да загуби частично или напълно паметта си) и да започне живота си отначало без спомени.

 

 

Душа на прашинка – 15 и 28 януари

Турция, 2014, 95 мин

режисьор: Несими Йетик

с участието на: Айтач Арман, Тансу Бичер, Селин Йенинджи

dustspirit1

Когато почиства къщи, а мечтае да запише албум с традиционна музика, когато любовта се нанесе в дома му, а срещне по-младия му племенник, отбиващ военна служба... тогава на ергена Метин му остава само едно: да поеме дълбоко дъх и да се надява, че душата му ще се понесе по-лека и от прашинка.

 

 

Окоп 143 – 16 и 29 януари

Иран, 2014, 90 мин

режисьор: Наргис Абяр

с участието на: Геларе Абаси, Мехран Ахмади, Мохамад Джавад Езати

okop143

Войната взима жертви и пленници не само на бойното поле (припомнете си отново иранския Да целунеш Слънцето) – минали са 15 дълги години, откакто Юнес е заминал на фронта, ирано-иракската война дори е свършила, но неговата майка Олфат все още няма новини от него и се е превърнала в пленник (привързана с радио около кръста си) на очакването на вести за незавърналия се син.

 

 

Дървото на сънищата – 16, 29 и 30 януари

Бахрейн, 2014, 85 мин

режисьор: Мохамед Рашид Буали

с участието на: Хайфа Хюсеин, Джаман Алруеи, Мариам Земан

sleeping tree

MENAR ареалът се разширява и за първи път ще гледаме филм от Бахрейн – място, колкото екзотично-красиво, толкова и мистериозно-непознато, също като историята на свещеното дърво мескит, което помага на Джасим да открие отново водата в пустинята на своя живот, сред пясъците на отчуждението към жена му и родената с малформации дъщеря.

 

 

Вила Тума – 16, 22 и 31 януари

Палестина, 2014, 85 мин

режисьор: Суха Араф

с участието на: Нисрин Фаур, Ула Табари, Шериен Дабис, Мария Зрейк, Никълъс Джейкъб

villatouma1

На пръв поглед режисьорския дебют на палестинката Суха Араф лесно се вписва в клишето "женски" филм, но когато изоставената от баща си в сиропиталище Бадиа отива да живее в красивата вила Тума при трите си аристократични лели, които започват да ѝ търсят мъж, пред очите и сърцето на Бадиа се отваря цял нов свят, в който нищо не е такова, каквато изглежда.

 

 

Аида – 17 и 21 януари

Мароко, 2015, 92 мин

режисьор: Дрис Мрини

с участието на: Нуфиса Бешада, Латифа Араре, Аомар Азузи

aida

Аида може и да е опера от Верди за етиопска принцеса в плен, но в случая Аида е преподавател по музика в Париж, която се оказва в плен на рака, което я кара да се завърне в родното Мароко, където един благотворителен концерт и детската ѝ любов Юсеф може да напишат партитурата на така търсения ѝ нов живот.

 

 

Бабà – 17 и 26 януари

Германия/Мароко, 2014, 65 мин

режисьори: Джордж Инджи, Бетрис фон Моро

с участието на: Айша Бие, Кристиян Джорджи, Аомар Хуман

baba

Музиката наистина разказва истории, също като киното, а когато двете се срещнат тогава оживяват разкази като за музиканта Бабà – пустинна поема за избора на една майка, която във времена на глад и бедност трябва да избира между живота на своите близнаци, докато съдбата не изпее своята тежка дума.

 

 

Нейният неизвестен адрес – 17, 23 и 29 януари

Бангладеш, 2015, 110 мин

режисьор: Прошун Рахман

с участието на: Апарна Гоше, Шахадат Хосейн, Джаянта Чатерйе, Махмудул Ислям Митху

heraddress

Още една страна за пръв път влиза в кино MENAR атласа и ако в Бангладеш жените никога не получават свой собствен дом и собствен адрес, то пътуването на Шутопа към своята независимост, собственото Аз и собствения дом наистина прилича на околосветска авантюра с влак към неизвестна дестинация.

 

 

Такси за случайни съдби – 18, 19 и 22 януари

Иран, 2015, 80 мин

режисьор: Али Хамепараст Фард

с участието на: Мехди Носрати, Шахайех Фарахани, Рези Наджи, Фарзин Сабуни

ride1

Когато си шофьор на такси по неволя се превръщаш и в психолог по неволя при ежедневната среща с десетки житейски истории на пътниците, които се качват, но и започваш да виждаш и подреждаш пъзела и на собствения си живот и проблемите в него, нали?!

 

 

Бръснача от Тунис – 18 и 22 януари

Тунис/Франция, 2014, 90 мин

режисьор: Кутер Бен Хания

с участието на: Мохамед Слим Бушиа, Джалел Дриди, Муфида Дриди

bladetunis

Градските легенди винаги са казвали повече за обществото от всеки социолог, а когато през 2003 мистериозен мъж на мотор кръстосва улиците на Тунис и с бръснач разрязва задниците на случайни жени, тогава се получава киноистория, която е колкото забавна, толкова и сериозна провокация на нравите не само в Тунис.

 

 

Курманджан Датка: Алайската царица – 18, 24 и 27 януари

Киргизстан, 2014, 131 мин

режисьор: Садик Шер-Нияз

с участието на: Елина Абай Кизи, Насира Мамбетова, Азиз Мурадилаев, Адилет Усубалиев

kurmanjan datka1

Първото предложение на Киргизстан за чуждоезичен Оскар е приказна екранизация на живота на киргизката царица Курманджан Датка и като всеки епос си има от всичко по много – необятни киргизки пейзажи, батални масовки, пищни костюми и декори, красиви герои и вечната драма за власт на ръба между живота и смъртта.

 

 

Полугласно – 19 и 25 януари

Мароко/ОАЕ, 2014, 94 мин

режисьор: Камал Камал

с участието на: Амал Аюш, Мохамед Бастауи, Ахмед Бенаиса, Александър Отоведжо

glasno

Превеждането на бежанци през граници е болезнено актуална тема днес, а по времето на Алжирската война това е ежедневие за мароканеца Муса – по пътя, обаче, дебнат всякакви изненади като минно поле и среща с германеца Ханс, който не само ще изгуби крака си, но и ще промени живота на Муса.

 

 

Нагоре с краката – 19 и 26 януари

Eгипет, 2012, 77 мин

режисьор: Надин Хан

с участието на: Айтен Амер, Мохамед Фараж, Рамзи Лехнер, Гада Фелфел

chaosdisorder

Любовен триъгълник насред Арабска пролет – животът на Манал, Заки и Мунир не е песен, но става още по-труден когато футболен мач трябва да определи съпруга на Манал, докато в египетското общество всичко върви с краката нагоре.

 

 

316 – 20 и 23 януари

Иран, 2015, 72 мин

режисьор: Пейман Хагани

с участието на: Сара Вазирзаде

316

През целия си живот Тя е имала 315 чифта обувки и всеки от тях може да разкаже собствена история... или историята на Нейния живот без да е нужно да виждаме лицата на хората в него. Въпросът е какво ще стане, когато Тя обуе чифт номер 316?

 

 

Операция Майо – 21, 25 и 27 януари

Алжир, 2015, 106 мин

режисьор: Окаша Туита

с участието на: Мартин Потар, Менад Мбарек, Матийо Брион, Аймед Беншени

maillot

Когато, по време на Алжирската война, Анри Майо дезертира от френската армия с камион пълен с оръжия, които раздава на група алжирски партизани, той едва ли си е представял какво наистина означава да гледаш от първия ред филма Свой сред чужди, чужд сред свои.

 

 

Без него – 22 и 24 януари

Ливан, 2014, 78 мин

режисьори: Мария Абдел Карим, Наджи Бешара, Джад Бейрути, Салим Хабр, Кристел Инядес, Тарек Коркомаз, Зейна Маки

с участието на: Карол Абуд, Диаманд Бу Абуд, Такла Шамун...

beznego

Шест жени, шест истории и една пресечна точка – сградата на парламента в Бейрут, пред която мирно протестират всички жени, които очакват завръщането на своите синове, братя, съпрузи и любими, които са изчезнали по време на Гражданската война. Шест варианта за това как да продължи живота... с Него.

 

 

Момичето от фабриката – 24, 26 и 30 януари

Египет/ОАЕ, 2014, 90 мин

режисьор: Мохамед Хан

с участието на: Ясмин Раис, Хани Адел, Салуа Махамед Али, Салуа Хатаб

factorygirl

Анонимен положителен тест за бременност, открит в кошчето за боклук във фабриката, където работи Хиям преобръща живота ѝ на 180° – управителят спира любовната връзка с нея, колежките я изолират, семейството ѝ я наказва, а в борбата с предразсъдъците на обществото Хиям остава напълно сама... с куп награди от кинофестивали в ръка.

 

 

С аромат на нощ – 28, 29 и 31 януари

Mароко/САЩ/Катар/Франция/Великобритания, 2014, 93 мин

режисьор: Тала Хадид

с участието на: Халид Абдала, Мари-Жозе Крозе, Инди Зара, Фадуа Бужуан

frame-of-midnight

С аромат на нощ е за случайните срещи на съдбата – руският оператор Александър Буров среща интернационален киноекип, а героите пред неговата камера Айша и Закариа се срещат в пресечната точка на спасението – Айша бяга от трафиканти и търси някой, който да се грижи за нея, а Закариа търси своя изчезнал брат и намира... Любовта.

 

 

Sofia MENAR Film Festival 2016 (14 – 31 януари) е в салоните на Дом на киното, Евро синема, Културен център G8, Чешки център, Институт Сервантес и Dada Cultural Bar

онлайн