Home / Рубрики / Кино / Списък на статии по етикет: филм
A+ R A-
Списък на статии по етикет: филм

Казано честно, кеца ми е наред

Вторник, 20 Септември 2011г. 21:49ч.

28 октомври е чуден ден да си спомним лятото, да си пуснем някоя песен от 60-те, да си вържем кецовете и да се отправим към киносалона, за да гледаме...


Какво?

Шестима младежи, един от малкото все още незастроени плажове по родното Черноморие, няколко пазачи, опитващи се да (раз)нарушат идилията на тяхната малка весела "сектичка" и... Въпросът – можеш ли наистина да избягаш от стреса и от скучното, обременяващо те с несвойствени за природата и духа ти неща, като ги замениш с щастието на простото, семпло съществуване? И дали си готов да го понесеш/да го запазиш, ако успееш да го постигнеш?

 

Кой?

Режисьорите са почти дебютанти – Валери Йорданов (по-познат като актьор, но този път е и сценарист) и Иван Владимиров (някога преди първи асистент-режисьор на Дзифт, спечелил и две локални награди за късометражката си Валсове и танга от село Бела вода). Оператор е Рали Ралчев.

В ролите на търсещите/борещите се пък са Иво Аръков (младообещаващо актьорско лице), Филип Аврамов (приятни роли във всеки трети филм у нас, сниман след 96-а), Иван Бърнев (друг абонат за съвременното българско кино), Валери Йорданов (3 в 1 го играе в този много "негов" филм), Васил Драганов и Ина Николова (освен актриса – аниматор). В каста има още няколко интересни лица, но за отговор на въпроса кой как се справя със задачката ще се наложи да изгледате филма.

 

Как?

Симпатична история за това как Валери Йорданов нахвърля идеите за сценария между снимките на поредния филм, в който актьорства. Прилична предпремиерна PR-акция – тия големи кецки из кината в София са всъщност тийзър за филма (и са изработени от истински материали, само че в малко по-голям мащаб). Имаше конкурс за дизайн на едноименните и прочее. Освен това филмът имаше премиера на кинофеста в Москва, където даже си спечели награда Бодлив поглед, както се казва "от 8-членното международно жури на Федерацията на руските киноклубове". А, да – и симпатиите на Джералдин Чаплин (като част от журито), която се появи на горепосочените награди с кецове, за да покаже обичта си към не съвсем оценената лента. Любов към Кецове ли бе да я опишеш...

 

Защо?

Без много мислене е напълно възможно историята да се хареса на всички отегчени, стресирани или претоварени от живота в големия град любители на природата, морето и истинските, човешки взаимоотношения.

На първо четене филмът е нещо като нашенска интерпретация на Плажът с Лео ди Каприо , но "по реални случки", побългарен (без Каприо-то) и вероятно с доста по-малко мистика в сюжета. Някъде там се усещат и нотки от типа: "Да спасим Иракли", „Не освинвайте Карадере" и от сорта. Що-годе иде реч за живот по нашите mir-logo-black-50x25 правила. Затова казано честно, кецовете ми са наред...

Островът на изгубените

Четвъртък, 13 Октомври 2011г. 13:48ч.

На 14 октомври по кината се приводнява Островът – вторият филм на Камен Калев. Обмислян дълго преди дебютния му Източни пиеси, сниман на място, обвито в митове, променян многократно като сценарий, дочакал след дълги години най-накрая финансиране, неистово очакван в Кан – този филм с нелека съдба логично има и нелека среща с публиката. От "Какво, по дяволите, беше това!?!" до "Страхотен е!" – може да чуеш всякакви реакции след него, но истината е, че...

 

Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност. Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.

А в главния герой Данийл (датчанинът Туре Линдхардт – същински Хамлет на метаморфозите) наистина живеят толкова много личности, че в един момент с бесните спорове помежду си му докарват невъобразимо кресчендо в главата.

 

Първо е Данийл бизнесменът – малко над тридесетте, преуспяващ в стъклобетонния си бизнес дворец. За награда си има красивата французойка и мила детска учителка Софи (пленителна и невинна Летисия Каста). Има си и подреден до перфектната скука живот с традиционни обеди у родителите на Софи и дразнещо повтарящите се до безкрай едни и същи разговори за баналните неща от живота. Идилия, та дрънка. И затова Данийл не спира да гледа отвъд, през стъклата на офис кулата си. Сякаш търси нещо някъде там, навън... или в собственото отражение на стъкления си затвор. Намира го на масата в парижко кафене – карта Таро с образа на Глупакът. Гледачът на карти (режисьорът и настоящ психомагик Алехандро Ходоровски-Ходо) го светва, че наистина пред него зее празнина и го съветва да скочи в нея, досущ като образа от картата. И Данийл го прави.

 

Вечно грижовната Софи му спретва лятна сюрприз ваканция и едва на летището Данийл разбира, че ще пътуват за България. След като слизат на летището в Бургас обаче, Данийл, за изумление на Софи, проговаря на български. Оказва се, че той е роден в България и е отгледан до десетата си годишнина в сиропиталище близо до София. Шокът и ужасът се покачва при срещата с явлението бетонна ваканция на Черноморието, а напрежението между двамата също се трупа от постоянно изскачащи дребни и уж невинни тайни и лъжи. Затова двамата решават да се усамотят от света, да прекарат малко повече време заедно и сами със себе си – звучи като идеалната почивка за влюбени на (почти) пуст остров като Св. Анастасия (бившият Болшевик).

 

На острова се появява вторият Данийл – търсещият. Търсещият свободата да бъдеш себе си. Търсещият отговори за миналото си българин, който всъщност отдавна не е българин. Търсещият своята истина за настоящето и бъдещето на живота със Софи.

Там, на острова, Данийл среща Павел (Руси Чанев) – гласът на обикновения българин, който с типичния скептицизъм, непукизъм, апатия към всичко ново и чуждо, и основен принцип "дай да направим малко пари" върти ресторанта и бившия манастир, действащ сега като хотелче. Там, Данийл припознава и своята Майка – в лицето на мистериозната самотница Ирина (Бойка Велкова), която също като неговата Майка България изглежда изтерзана от живота, но все още привлекателна за окото на чужденеца. Или за окото на едно изоставено дете, което отчаяно иска да намери корените на своето дърво. Там, Данийл се среща и с местният ексцентрик Илия (Михаил Мутафов), който отглежда домати и житейски мъдрости, които неслучайно пасват като доматен сок на водка в блъди мерито на емоциите, които си забърква главния герой.

 

Кресчендото в главата на Данийл ескалира след поредната невинна тайна, която любимата му Софи неволно е скрила от него и той, обременен от лъжите в миналото си, решава, че е крайно време истината да излезе наяве, а премълчаното – казано. С други думи удря го на екзистенц драми, обвинения, паранои, кошмари, халюцинации... в търсене на отговори с неумолимостта, но и успеха на морските вълни, които се разбиват в скалистия бряг на острова. А Софи все повече се ужасява, че не познава своя любим или поне се плаши, че нейният Данийл вече го няма там.

 

Някъде там и филмът, който гледате вече няма да е същият. Някъде там на Камен Калев му е писнало (все пак работи по сценария от 2000-та година, а оттогава в българското общество са се случили една камара абсурди) да прави поредният арт филм с екзистенц прозрения, метафори и драми, плуващи под повърхността. И е решил рязко (колкото по-неочаквано, толкова по-добре) да те хвърли в локална, гротескна комедия на абсурда. Всъщност това решение не е чак толкова изненадващо или шокиращо – още със страхотния си дебют Източни пиеси, Камен показа, че обича да смесва жанровете. И то да го прави с финес и напипан усет за хумор и ирония. В Островът качествената ирония я има, но усетът го няма, а финесът се е превърнал в самоцелна провокация. Явно Камен е решил, че героят му няма как да бъде чут и разбран в едно общество, което обсъжда измеренията на живота само чрез фрийк шоута и обръща внимание само на идиоти и то единствено, за да се забавлява с техните странности и чудатости.

 

И така се появява третият ДанийлГлупакът (този от картата Таро) или в случая "идиотът от всяко риалити бг шоу". Данийл напуска острова-затвор (Св. Анастасия навремето е бил ползван за затвор) на своите страхове, предразсъдъци и житейски дилеми, за да отиде на друг остров-затвор – медийният. Този, в който се повтаря като мантра "бъди себе си" и едновременно с това ти се предлага всеки ден да бъдеш някой друг, да живееш чужд живот. Данийл вече знае кой е и какво иска. Той няма голяма нужда да доказва нещо или дори да показва на другите отговорите, до които е стигнал. Просто иска свободата да прави това, което желае, дори то да се струва адски глупаво на другите. И свободата да... обича. А в любовта важи правилото на Глупакът - действията ти може да се сторят глупави на другите, дори на теб самия, ако ги подложиш на анализа на рационалния ум, но по-добре се довери на интуицията си, на чувството за правилност на нещата.

 

Камен Калев се е доверил на интуицията си, на чувството за правилност на нещата, но ще получи ли филмът любовта на публиката? Проблемът на Островът не е в това, че е рязко разделен на два филма – универсална арт екзистенц драма и тотално локална комедия на абсурда. Нито в това, че една част от публиката ще се подразни на прекалено буквалната, тривиална и необогатяваща с нищо историята на героя гротеска на българското общество във втората част на филма. Нито в това, че другата част от публиката, която ще се смее и припознава в комедията на абсурда едва ще изтрае арт метафорите в първата част на филма. Проблемът на Островът е, че е направен не за/със сърцето (като Източни пиеси), а за/с анализа на рационалния ум.

 

И все пак, в тази доста смела авантюра, Камен Калев има и резервен план/реплика във филма – "Човек вижда само това, което иска да види, а не това, което е в действителност". Или поне вижда това, което искат да видят различните личности, които живеят в него накуп.


 

Островът е по кината от 14 октомври

Режисьор: Камен Калев

Сценарий: Камен Калев

Оператор: Юлиан Атанасов

Музика: Жан-Пол Вал

В ролите: Туре Линдхардт, Летисия Каста, Бойка Велкова, Руси Чанев, Михаил Мутафов


В кецовете на...

Петък, 28 Октомври 2011г. 13:28ч.

Когато гледаш новия български филм Кецове, героите му ще те питат от екрана:


Кой си ти?


Какво обичаш?


Какво мразиш?


От какво се страхуваш?


За какво мечтаеш?


Каква е твоята Идея?


Ако си намерил отговорите на тези шест въпроса, докато излизаш от киносалона, значи се чувстваш добре в своите кецове и си успял да се измъкнеш от хаоса на собствения си живот. Или поне си закачил малка част от идеята на Валери Йорданов и Иван Владимиров, двамата режисьори на Кецове – филмът, за който ще говориш с приятелите си, докато си спомняте лятото.

 

Ще говориш, защото филмът е точно за теб – младият градски човек, който отчаяно, като волно диво животно, иска да се изскубне от задушаващия капан на града и затвора на собствения живот. Всичко започва точно с такова отчаяно бягство – пищят сирени, фучат коли, наблюдавани безмълвно от видеокамера и два чифта кецове, изоставени отстрани на прашния, полски път. Така няма как да не влезеш от воле във "филма" на шестимата главни герои, на които ще бъдат зададени същите тези шест въпроса, за да достигнат накрая до отговора за непосилната лекота на битието.

 

Сивия и Ема са двойка общи работници по строежи, за които взаимната любов е също толкова важна, колкото бетона за строителството. Сивия (Валери Йорданов) е мълчалив и каменен като шаолински монах, докато Ема (страхотевична Ина Николова) е буйна амазонка, свикнала да се оправя сама в живота, благодарение на боксьорските си трикове и желанието да бъде мъж. Ама истински. Коса (Филип Аврамов) е съвременен рицар на печалния образ, който се опитва да преодолее загубата на баща си с помощта на китарата, песните си и алкохола, а Малкия (Иво Аръков) е негова опора, както и пълна негова противоположност, готов, заради свободолюбивия си дух да се забърка във всяка голяма каша, която му се изпречи на пътя. Иво (Иван Бърнев) пък е отегчен по пътя на актьорската кариера, изпразнен след раздялата с любовта на живота си, като компания по неволя, но с голямо желание му прави неговият най-добър приятел Дебелия (Васил Драганов) – вечният малък човек неудачник, така и не намерил смелостта да завърши своя сценарий, трупан с години и изписани листове в протъркана тетрадка.

 

                                                             kecove    фотография Диляна Флорентин А+СИНЕМА

 

На пръв поглед – средностатистически типажи "умиращи" в капана на големия град, които нямат нищо общо помежду си освен факта, че са вечно "аут" от живота, заради усещането, че постоянно се намират в задънена улица. А когато е лято къде търсиш изход от човешките си кризи? На морето, естествено. За предпочитане на по-пуст плаж (Карадере), където да останеш насаме със себе си и далеч от драмите и проблемите. Именно там шестимата герои се събират случайно и въпреки първоначалната неприязън и различията помежду им, бързо осъзнават, че трябва да "забравят" в града защитните си реакции и просто да заживеят живота. Такъв, какъвто е, и какъвто именно те искат. Но никой досега не им е дал шанс да го живеят. Без комплекси, без нужда да доказваш никому нищо, с простички удоволствия, истини и смях. И именно затова пълен с красота и вътрешен мир.

 

Такъв е и самият филм – искрен, между "да се смея ли, да плача ли", наблюдаващ живота (ненатрапчиво-приятна операторска работа на Рали Ралчев), но без да ти хвърля в лицето гранде заключения и житейски послания. Без поза, без прекалени претенции, с приятна музика (и то изпълнена от самите актьори в повечето случаи), малко ненужно разтеглен на моменти, но максимално близо до живата реалност – Иво започва да снима "филм" във филма (стар кино трик, който Писмо до Америка използва чудесно и неслучайно тук Иглика Трифонова е сценарен консултант на Валери) по незавършения сценарий на Дебелия. В този "филм" на Иво, на героите са зададени тези шест важни въпроса, а някъде там между тях се прокрадва и най-важният – има ли собствен Рай и можеш ли да живееш вечно изолирано в него? И на каква цена!

 

И тъй като Сивия (Валери Йорданов в най-личния си филм – сценарист, режисьор и актьор в Кецове) е един от героите, който не отговаря на тези въпроси (но пък разказва така емблематичната за филма история за прочутия непобедим воин от Изтока, който заминава "на Запад"), решихме именно сега да го попитаме:

   2 mg 8297     фотография А+СИНЕМА


Кой си ти?

По малко от Кòса, Сивия и Малкия. А в града съм Иво.

 

Какво обичаш?

Водата, планината и местата, в които не влизат често хора.

 

Какво мразиш?

Бамя.

 

От какво се страхуваш?

Че ще "порасна".

 

За какво мечтаеш, каква е твоята Идея?

За Шанс. Да мога да работя спокойно. И да отгледам децата си. Тук и сега.

 

 

Кецове е по кината от 28 октомври

Режисьор: Иван Владимиров, Валери Йорданов

Сценарий: Валери Йорданов

Оператор: Рали Ралчев

В ролите: Валери Йорданов, Иво Аръков, Филип Аврамов, Иван Бърнев, Васил Драганов, Ина Николова, Ива Гочева, Яна Титова

 

Изкуството на кешбола

Петък, 06 Януари 2012г. 09:35ч.

Кешбол е от филмите, които те надъхват да си, за да бъдеш. Хубавото – не те убеждава да си над нещата, а в тях. Светът обича такива истории, а Холивуд обича да ги кичи с Оскари.

 

Първа база – началото: на всяка игра идва със съдийски сигнал, но в света на киното идва със сценария. В случая – с биографичната книга на Майкъл Луис Moneyball: The Art of Winning an Unfair Game, което вкарва щипка чар в историята и я пази от холивудските бонбонени обрати и нелепи диалози. Особено като е в ръцете на двама мастери на адаптирания сценарий, печелили Оскар – Стивън Зейлиън (за Списъкът на Шиндлер) и Аарън Соркин (за Социалната мрежа). Именно те двамата знаят идеално как се хвърля топката когато играеш с най-буквалния и "жив" живот в киното. Топката трябва да е нито прекалено висока, нито прекалено ниска – да не използваш някакви особено сложни метафори и арт похвати, но и да имаш два-три скрити трика за въртене на топката, така че хората да се зарибят (без дори да усетят) по историята на един мениджър на бейзболен отбор и опитите му да спаси поверения му Оукланд Атлетикс. Като направи нещо различно, нещо нетипично, докато всички му показват недвусмислено, че е кръгъл идиот.

 

df-17026r


Втора база – режисьорът/мениджърът: една добра история "на хартия", за да оживее в класен филм й е нужно поне тооолкова добър режисьор, колкото вещ мениджър е нужен на Оукланд Атлетикс, за да се превърне от вечно губещ в отбора с най-много последователни победи в американската бейзболна Мейджър лига. Режисьорът е Бенет Милър, прецизен (явно вече) майстор на биографиите, търпеливо изчакал 6 години след брилянтният си поглед към живота на Труман Капоти, за да заснеме живота на... мениджъра Били Бийн – бивш играч с големи заложби, но с никакви реални резултати на терена. Понастоящем – мениджър, без образование, но с много хъс да се справи с Оукланд Атлетикс – второразряден отбор с никакво финансиране, но с големи амбиции да се пребори с гиганти като New York Yankees. И така борейки се срещу Голиат, Бийн поставя началото на смесването на суха математическа статистика с практически успех в игра, която за много хора отвъд океана е религия и като такава до този момент разчита на опит, вяра и много малко наука.

 

Трета база – играчите: Звездата на отбора безспорно е Били Бийн (на Брад Пит му стана навик с Дървото на живота да играе в копродуцирани от него филми) и в случая се справя перфектно – няма физическа прилика с реалния Бийн, но има тонове емоция в напипаната златна среда между грубия, прям натурализъм на лидера, отдаден на победата и суеверният, един вид ексцентричен мениджър, който никога не гледа мачовете на своя отбор, но винаги е готов за усмивките и песните на дъщеря си. Готов е и за денонощната статистика на Питър Бранд (Джона Хил) – симпатичен нърд, (с реален прототип Пол Ди Подеста) обсебен от цифрите и moneyball теорията в бейзбола – единственият убеден на 100 % в рисковите методи и решения на Бийн. За контраст сложете вечната опозиция, на нож с новото – мрънкащият и пуфтящ, упорит като "царят дава, пъдарят не позволява", треньор на Оукланд, Арт Хау (Филип Сиймур Хофман) и интригата е налице. 4

 

Четвърта база – кешбол: Господ да благослови цифрите, компютрите и доверието между хората. Или пък съвсем да опростим – адаптирай се или умри? Спортните филми винаги са били метафора за живота. Клише, но факт. Всъщност moneyball теорията не е просто приложение на Уолстрийт и борсовите игри в бейзбола – това си е перфектен план за измъкване в момент на криза. Трикът е в това да имаш очите и смелостта да видиш нещата от друга гледна точка и така с наличните средства, с минимум разходи да постигнеш максимум резултати. Само трябва да помниш, че никой не е по-голям от играта. Дори парите!

 

Хоум(кеш)рън: Как се постига ли? Взимате биографичен роман за човек, направил нещо иновативно в някаква област... например в бейзбола. После отговаряте на важните въпроси – кои са другите "герои", подпомогнали случката (да речем, симпатичен умен дебеланко с диплома от Йейл, Питър Бранд) или дъщерята на Бийн, Кейси – 12-годишна чаровна русокоска с китара, певчески талант и невинно обичаща баща си като типично дете на почти прясно разведени родители. След това в никакъв случай не пудрите диалозите и ги оставяте да си текат като спортен коментар на реалността. Не изпускате от очи въртящата се топка на историята! Добавяте малко хумор и чешити за вкус. За финал – пускате приятен саундтрак и китарата на Джо Сатриани в изпълнение на американския химн; внимавате за това актьорите да са натуралистични и за капак – вмъквате житейски, отвъд бейзбола, поуки като "адаптирай се или умри"! Може да си поиграете и с полезно количество ретроспекции, за да няма скрито-покрито, а с цел да не изгоните спортните невежи – не акцентирате дълго и напоително върху мачовете. Показвате емоциите на човека, за когото изходът от игрите има значение. Колкото живота. Снимате. При това – снимате добре. Не се отказвате от нито една база и така, почти на шега отбелязвате чист кино хоумрън. Печелите играта, печелите публиката, печелите и няколко Оскара в края на февруари... зашо не!? Кешбол ала Холивуд.

 df-10108 r

 

Кешбол е по кината

Великолепната седморка

Вторник, 20 Ноември 2012г. 13:48ч.

Може ли във филм за седем психопата да вирее (и да триумфира) мир, любов и разбирателство? Всичко е възможно, особено когато насреща е тоталният убиец на митове и клишета, ирландският театрален драматург/сценарист/режисьор Мартин Макдона. Иначе казано, средностатистическите кинопсихопати не са изглеждали по-забавно и по-поучително от златната Тарантино ера насам. Неслучайно Седемте психопата започва с класически ала Тарантино диалог, но да караме по ред на номерата...

 

Психопат номер Макдона

seven psychopaths

Мартин Макдона е златен айриш текстарикат, който обича черния хумор, нравоучителното насилие и гаргарата с поп клишетата на полова, расова, физическа, културна, национална, политическа и каквато се сетиш дискриминационна основа. Достатъчно е да гледаш поставяните у нас по негов текст пиеси, като Ръкомахане в Спокан (в Бродуей версията участват именно Кристофър Уокън и Сам Рокуел), Пухеният, Лейтенантът от Инишмор, за да си наясно, че насилието и обидните думи в тях никога не са просто куул вулгарност и реалност на нашия закърнял свят. В Седемте психопата (вторият му филм след В Брюж, с който Мартин и Колин Фарел спечелиха куп похвали и награди) отново са налице любимите му толеранс клишета – за общоприетото насилие и невинните му жертви, за черни и бели (поляци), за мъже-алкохолици (симпатична самоирония с ирландските гени) и жени-кучки/курви... но най-вече на мушка попадат "многопластовите" клишета на киното. Затова се заиграва с кино принципи като снимане на "филм във филма", психопати "по действителен случай" и търсене на техните истории по обява, и реплики като "във филмите е позволено да убиваш жени, но не и животни"... Може би, неслучайно, Макдона твърди, че в следващия му филм главен герой ще бъде силна, уверена и пълноценна жена..., което малко намирисва на дух Тарантино и Убий...

 

Психопат номер Марти

seven psychopaths11

Марти (Колин Фарел) е нещо като алтер-его на Макдона. Сценарист, изтерзан от досадните, клиширани психопати в киното, той търси седем свежи образи за своя нов сценарий, но стига само да бутилката вино на обяд и махмурлука на сутринта. Изглежда нормално, мисли нормално и единствените му проблеми май са липсата на сценарий, алкохола (направо през носа му излизат всички реални алкохолни подвизи на Колин, ирландец като Мартин, евала за самоиронията) и това, че докато търси мир, любов и разбирателство псува приятелката си и обижда най-добрия си приятел, който се опитва да му помогне в търсене на...

 

Психопат номер Вале Каро

seven9

Досущ като своя герой (от Зеленият път) Дивия Бил, тук просто Били, (Сам Рокуел) разиграва страхотен "филм във филма" – истинска екшън вакханалия, която само Джери Брукхаймър може да продуцира. В нея Били е роден убиец, който хладнокръвно чисти средни и висши членове на мафията, играе си на Боби де Ниро пред огледалото, води си дневник като всеки самоуважаващ се психопат в киното..., а всъщност обича животните, похапването и най-много от всичко иска да помогне на най-добрия си приятел за сценария и проблемите му с алкохола. И най-вече иска някой да му подаде... дружески лапа.

 

Психопат номер Далай Ханс

seven7

Единствена опора на Били в бизнеса по "отвличане и връщане" на кучета срещу смирено приемане на награда, Ханс (брилянтният глас и осанка на Кристофър Уокън) е въплъщение на будисткото спокойствие и вътрешен мир, който крие елегантно миналото си под шалче и се тревожи само за любимата си болна жена. Основен последовател на Махатма Ганди принципа „ око за око ще ослепи целия свят" (или поне ще остави само един едноок самотник), Ханс е този, който знае как един филм за седем психопата може да завърши като демонстрация за мир, любов и разбирателство. Защото всички мечтаем, нали?

 

Психопат номер Чарли Рурк

seven

Чарли (Уди Харелсън) е класически гангстер-психопат – в негово присъствие всички треперят, защото той, без да му мигне окото, може да им тегли куршума (е, когато не му засече пистолета), но пък сърце и сълзи му се разтапят, когато държи в ръце своето малко съкровище – чаровното куче порода ши-цу (с истинско име) Бони. Общо взето, май добре се е получило, че Уди Харелсън е заменил Мики Рурк (Макдона му благодари с надгробен камък с името Рурк при престрелката в гробищата) в ролята на психо гангстера Чарли, защото Уди наистина може да слее комедийно и драматично в едно тяло.

 

Психопат номер Закария Уейтс

seven psychopaths 1

Появил се по обявата на Били за психопати и техните истории, убиецът на серийни убийци Зак (точно като за образ и подобие на Том Уейтс) е възрастен господин, обсебен от красиви, бели, невинни зайци и с глас, бездънен като неговото тъмно минало, все още зове неугасналата си голяма, тъмнокожа любов. Дори е готов да остави номера на телефона си с любовно обяснение във финалните надписи.

 

Психопат номер Тич Гуан Дук

seven psychopaths 2

В търсене на психопат алтернатива, Марти стига до образа на виетнамски монах-будист (Лон Нгуйен), който пристига в Америка, за да отмъсти за избитото си семейство, но както Ханс (и Макдона) идеално знаят – няма смисъл от поредния филм за отмъщение, димящи дула и цинични психопати. Така всичко завършва с култовото ритуално самоизгаряне на будисткия монах Тич Гуан Дук от юни, 63-а в знак на мирен протест срещу геноцида. Образ, който Rage Against The Machine използват за корица на своя дебютен албум, а Мартин Макдона използва като образ на яростта си към киномашината и нейните клишета.

 

P.S. Драги сценаристи, ако не сте разбрали, след известно време куул психопатите (кой от кой по-зъл и вземащ се насериозно) стават леееко досадни. Too Bad, както казва психопат Далай Ханс.

 

seven psychopath

 

Гледайте Седемте психопата от 23 ноември в кината

 

Z като Зомби

Петък, 21 Юни 2013г. 00:27ч.

З като Знаете ли правилото за Десетия човек – всяка информация, която бъде приета за вярна от девет души, следва да бъде подложена на съмнение от Десетия човек. Интересен метод за взимане на решения, който се прокрадва между зъбите на милиони зомбита в апокалиптичния летен блокбъстър Z-та Световна война. Всъщност правилото за Десетия човек би било особено полезно в родната политическа ситуация, в която ордите зомби-политици се захапват с компромати, за да отвличат вниманието от малките, съществени детайли, които оформят голямата картинка. Най-вече би било полезно за българското общество, за да отсява важните неща от бла-бла простотията и за да реагира навреме (а не със закъснели протести) на болестното си зомби състояние. Но както казва един хитър евреин (и правилото за Десетия, случайно, е еврейско) в Z-та Световна война: "Човешката природа е такава. Въпреки предупрежденията и научните доказателтва, човекът не приема дадено нещо за реално, докато не го види с очите си, не го чуе с ушите си, не го пипне с ръцете си."

 

zwar1

 

О като ООНДжери Лейн (Брад Пит досега не беше спасявал света, докато Анджелина е всеизвестен посланик на добрата воля на ООН) е бивш мастър кадър на ООН, който в остро критикуваща статия се обръща срещу системата, за която работи и след това се отдава на заслужена почивка и семейна идилия във Филаделфия с жена си и двете им дъщери. Идилията им се разпада една сутрин след новината за хипер бързо разпространяваща се световна епидемия от вирус, превръщащ хората в зомбита. По света и по улиците на Филаделфия настава хаос и военно положение, в което всеки спасява кожата, както може.

zwar4

М като Мисия – старият и верен авер на Джери от ООН, секретар Тиери Умотони, успява да евакуира семейството на Джери на самолетоносач в Атлантическия океан, но моментното спасение от зомби пандемията се оказва планирано изнудване (обичайната политика на силните на деня), за да се съгласи Джери да участва в мисията за достигане на първоизточника на вируса и намирането на ваксина срещу него. Почти непосилна задача, също като създаването на имунитет срещу Холивуд машината за блокбъстъри (или намирането на изход от вечната българска криза на абсурда).

zwar6

А темата за апокалиптичния край на света (и замесените в това всевъзможни вируси, епидемии, зомбита... ) е бездънна като черна дупка (също като родната политическа система) и толкова преекспонирана до плюс минус безкрайност филми на година, че това, което спасява кожата на режисьора Марк Форстър е Хумора (наистина трябва да владееш иронията и черния хумор, за да правиш както епични филми като Бондовия Спектър на утехата и Ловецът на хвърчила, така и да разказваш истории като Балът на чудовището и Да откриеш Невърленд).

zwar7

Б като Баланс на зомби апокалипсиса – добре напипаният черен хумор се лее обилно в Z-та Световна война, за да смекчи обичайните патос и епичност на апокалиптичните филми – от момента, в който "надеждата за лек на човечеството" младият вирусолог Фасбах (докато обяснява, че Майката Природа като най-големият сериен убиец тайно се надява да бъде хваната като нарочно оставя улики, незабелижими на пръв поглед) умира нелепо още преди да е започнала мисията му, през разговора на Джери с шашавия екс-ЦРУ агент (добра епизодична проява на Дейвид Морз в обяснението как за 24 часа севернокорейското правителство вади зъбите на целия си народ), който му дава екстра бонус следа в търсенето на зомби вируса в Йерусалим, до срещата с евреина Юрген Вармбрун (и неговото правило за Десетия), както и с израелския редник Сеген, с която Джери се оплита в авантюра, включваща рязане на ръце, Belarus Airways и игра на криеница из лабиринтите на лаборатория на Световната здравна организация в компанията на зомбита в летаргия.

zwar9

И като Имунитет – няма имунитет срещу блокбъстър формулата от комбиниране на сантименталност, тревожно усещане за край на човечеството, хумор заигравка с предразсъдъци, епични битки с мравуняци от зомбита, упорито неизтребими (като орките от Властелинът на пръстените, например) и отворен финал (който загатва две-три серии продължение, за да отвърне Зомбито на удара най-малкото). Няма имунитет и срещу простотията на ордите от родни зомби-политици и стремежа да се зомбира цялото българско общество.

zwar11

 

Изходът и от двете ситуации е един – оглеждайте се и се ослушвайте за малките, важни детайли, незабележими всред хаоса, врявата и безумството на съществуването ни, защото както се казва в Z-та Световна война: "... в най-бруталния аспект на всеки вирус се крие и разковничето към побеждаването му."

 

zwar13

 

Z-та Световна война е в кината от 21 юни (предпремиера) и 28 юни

 

онлайн