Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (126)

Петък, 07 Декември 2018г. 15:15ч.

Патрик Мелроуз. Чудо голямо | Едуард Сейнт Обин

Публикувана в Литература

"Колкото и да бягаш, миналото все те настига" – тази крилата фраза може и да играе жокер за разплитането на (почти)автобиографичната история на Патрик Мелроуз... Пъзел-история, разказана ювелирно от Едуард Сейнт Обин в поредица от пет романа (Чудо голямо, от който по-долу ви очаква откъс, е първия по ред)... Пъзел-история, превърната в хитов минисериал (озвучен от Hauschka) тази година и изигран блестящо от Бенедикт Къмбърбач (неслучайно, вече номиниран със Златен глобус 2019 за влизането в кожата на Патрик Мелроуз)... Пъзел-история, в чийто център лежи един летен ден, прекаран от петгодишния Патрик в семейната Мелроуз вила в Южна Франция... Един летен ден, който ще се връща отново и отново в съзнанието на Патрик като злокобен призрак... или като зелено гущерче... Затова и откъсът от Чудо голямо ни връща именно в онази семейна вила в Южна Франция... там, където "За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните."...

 

 

Патрик крачеше към кладенеца. Държеше сив пластмасов меч със златна дръжка и го размахваше към розовите съцветия на дилянката, избуяла по стената на терасата. Забележеше ли охлюв по стеблото на резенето, го събаряше с рязко движение на меча си. Ако убиеше някой охлюв, трябваше да го стъпче и после бързо да избяга, защото иначе ставаше пихтиест като сопол. После се връщаше, поглеждаше натрошената кафява черупка, набита в меката сивкава плът, и съжаляваше за стореното. Не беше честно да тъпче охлювите след дъжд, защото те бяха излезли да си поиграят, да се изкъпят в локвичките под капещите листа и да си изпънат рогчетата. Когато ги докоснеше по тях, те се отдръпваха назад и ръката му правеше същото. За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните.

 

Един ден изобщо не смяташе да ходи там, но с изненада се озова до кладенеца и заключи, че е намерил нов пряк път. Сега винаги минаваше по него, когато бе сам. Прекосяваше тераса, заета от маслинова горичка, където предния ден листата потрепваха на вятъра ту сиви, ту зеленикави, както когато плъзгаш пръстите си напред-назад по кадифе и то ту тъмнее, ту светлее.

Показа на Андрю Бънил краткия път, ама Андрю се тросна, че бил по-дълъг от другия път, затова Патрик на свой ред го заплаши, че ще го хвърли в кладенеца. Какъвто беше лигльо, Андрю се разциври. Когато си заминаваше обратно за Лондон, Патрик му се закани, че ще го хвърли от самолета. Дрън-дрън, Патрик дори нямаше да бъде в самолета, обаче заплаши Андрю, че ще се скрие под пода и ще изреже с трион кръг около седалката му. Бавачката на Андрю се скара на Патрик, задето е такъв проклетник, а той се сопна, че просто Андрю е женчо.

 

Неговата бавачка умря. Приятелка на майка му обясни, че е отишла на небето, но Патрик беше там и прекрасно знаеше, че я сложиха в дървен сандък и я пуснаха в една дупка. Небето беше в другата посока, следователно онази жена лъжеше, освен ако нямаше да изпратят бавачката там като колет. Майка му много плака, когато пъхнаха бавачката в сандъка – твърдеше, че плаче заради своята бавачка. Което беше глупаво, понеже нейната бавачка още си беше жива, дори щяха да ѝ ходят на гости с влака, а по-голяма скука от това няма накъде. Черпеше ги с гадна торта със съвсем мъничко мармалад насред километри пухкаво тесто. И все повтаряше: "Знам, че ти харесва", което си беше чиста лъжа, защото последния път той ѝ каза, че тортата не му харесва. Наричаше се пандишпан и приличаше на гъба, затова Патрик попита дали става за къпане, а майка му и бавачката се скъсаха да се смеят и да го прегръщат. Противна работа, защото бабката притискаше бузата си до неговата, а кожата ѝ беше отпусната и висеше като онази кокоша шия от ръба на масата в кухнята.

Защо изобщо майка му имаше бавачка? Патрик вече нямаше, а беше само на пет. Баща му казваше, че вече е мъжле. Беше зима и той за пръв път видя сняг. Помнеше как бе стоял на пътя до един каменен мост, пътят беше покрит със скреж, нивите бяха затрупани със сняг, небето блестеше, пътят и храстите горяха, а той носеше сини вълнени ръкавици и бавачката го държеше за ръката, докато двамата цяла вечност се любуваха на моста. Често си спомняше и онзи път, когато бяха на задната седалка на колата, главата му почиваше в скута ѝ, той вдигна поглед, усмихна ѝ се, небето зад главата ѝ беше обширно и синьо и Патрик се унесе.

melrose1

Патрик се покатери по стръмния бряг по пътеката покрай едно дафиново дърво и стигна до кладенеца. Беше му забранено да играе там, затова и беше любимото му място за игра. Понякога се покатерваше върху прогнилия капак и скачаше върху него, все едно е трамплин. Никой не можеше да го спре, не се и опитваха често. Дървото беше почерняло там, където набъбналата розова боя се беше олющила. Капакът скърцаше заплашително и сърцето му затуптяваше по-бързо. Не му достигаха сили сам да повдигне капака, но ако го завареше отворен, събираше камъчета и шепи пръст и ги хвърляше долу. Те цопваха екливо във водата и се разпиляваха в тъмното.

Когато изкачи пътеката, Патрик вдигна победоносно меча си. Забеляза, че капакът на кладенеца е вдигнат. Залови се да търси подходящ камък, най-големия, който можеше да вдигне, и най-облия, който успееше да намери. Огледа полето наоколо и изрови червеникав камък, който се наложи да носи с две ръце. Постави го на равното до зейналия отвор на кладенеца, повдигна се, докато стъпалата му се отлепят от земята, наведе се колкото може по-напред и се взря в мрака към невидимата вода. Вкопчи се здраво с лявата си ръка, избута камъка до ръба, после го чу да цопва, видя го как разкъсва повърхността и как развълнуваната вода улавя светлината от небето и немощно проблясва в отговор. Водата беше толкова черна и плътна, че приличаше повече на нафта. Патрик се провикна в гърлото на кладенеца, надолу към сухите тухли, на места почернели и позеленели. Ако се надвеси достатъчно, чуваше влажното ехо на собствения си глас.

melrose3

Реши да се покатери по стената на кладенеца. Протритите му сини сандали влизаха в пролуките между камъните. Искаше да застане на ръба на зейналото каменно гърло на кладенеца. Веднъж вече го беше направил като предизвикателство, докато Андрю им беше на гости. Андрю стоеше до кладенеца и повтаряше: "Моля те, недей, Патрик, моля те, слез, недей". Тогава Патрик не беше уплашен, за разлика от Андрю, ала сега беше сам и когато приклекна на ръба в гръб към водата, усети как му се вие свят. Надигна се съвсем бавно и когато се изправи, усети подканващата бездна да го привлича назад. Сигурен беше, че помръдне ли, стъпалата му ще се плъзнат, затова опита да не се олюлява, като стисна юмруците и пръстите на краката си и се вторачи сериозно в твърдата пръст около кладенеца. Мечът му още лежеше на ръба и на Патрик му се искаше да го вземе, за да бъде триумфът му пълен, наведе се предпазливо и с огромно усилие на волята, преодолявайки страха, който се опитваше да скове крайниците му, взе меча с одрасканото и на места вдлъбнато сиво острие. Щом го стисна, приклекна колебливо, скочи с победоносен вик от ръба на кладенеца на земята и изимитира дрънченето на метал, докато покосяваше въображаемите си врагове. Цапна лавров лист с плоската страна на меча си, после прониза въздуха под храста с измъчено стенание и притисна тялото си отстрани. Обичаше да си представя обсадена римска армия, застрашена от варварско поражение точно преди да се появи той, командирът на специални бойци с пурпурни наметки, най-храбрият от всички, и да спаси войската от невъобразимо поражение.

 

Докато се разхождаше в гората, често си мислеше за Айвънхоу, герой в един от любимите му комикси, който вървеше и посичаше дърветата от двете си страни. Патрик трябваше да заобикаля боровете, но си представяше, че притежава силата да ги събаря, за да си прокарва път, пристъпваше царствено през горичката в края на терасата и с един-единствен удар поваляше всяко дърво и отляво, и отдясно. Четеше разни неща по книгите и после дълго размишляваше над тях. Беше прочел за дъгата в някакво сантиментално илюстрирано книжле, но после започна да забелязва дъгата по лондонските улици след дъжд, в бензиновите петна по уличната настилка, когато водата се разслояваше на пурпурни, сини и жълти пръстени.

 

Днес не му се ходеше в гората, затова реши да подскача надолу през всички тераси на склона. Все едно летеше, но някои от стените бяха прекалено високи и се налагаше да присяда на ръба, да хвърля меча си и да се снижава, преди да тупне. Обувките му се напълниха със сухата пръст покрай лозите и на два пъти се наложи да ги събува, да ги обръща и да ги изтупва от пръстта и камъчетата. Към дъното на долината терасите ставаха по-широки и по-плитки и Патрик можеше да прескача ниските зидове. Събра сили за последната битка.

 

 

 

cover-chudo-golyamoЧудо голямо (превод Надежда Розова, 192 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Сряда, 28 Ноември 2018г. 15:15ч.

Живот без край | Фредерик Бегбеде

Публикувана в Литература

"Who Wants To Live Forever" беше казал Фреди, но "Смъртта не е предвидена в моя планинг" отвръща Фредерик Бегбеде – в своя (почти) автобиографичен роман Живот без край, героят на Бегбеде, въоръжен със запазената марка ирония, самоирония, зрял сарказъм и ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук), стои на прага на вечността в търсене на безсмъртие и пост-човек битие... въпреки, че "От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща."...

 

 

Житейският разказ, който четете, гарантира моята вечност. Той се съхранява в програмата Human Longevity, файл номер Х76097АА804. Ще се върнем по-късно към това.

До петдесетата си година тичаме с тълпата. След това не бързаме чак толкова напред. Забелязваме по-малко хора около себе си, а отпред – зееща пропаст.

Животът ми е изтънял. Усещам, че мозъкът ми е по-млад от тялото. Падам на тенис 6:2 от моя дванайсетгодишен племенник. Роми може да смени тунера на моя принтер, аз не съм способен. Трябват ми три дни, за да се възстановя след вечер с текила. Достигнах възрастта, когато се страхуваме да се надрусаме: смъркаме "линийки" вместо предишните "магистрали". През цялото време изглеждаме стегнати, защото се пазим да не получим МСБ на лицето. Пием ябълков сок с лед, за да си помислят, че е уиски. На улицата вече не се обръщаме след момичетата, защото се страхуваме, че ще ни се схване вратът. Поискаме ли да караме сърф в морето, веднага хващаме двоен отит. Всяка нощ ставаме един или два пъти да пикаем.

И това също са радостите на петдесетгодишните – ако някой ми бе казал, че един ден ще си слагам колан на задната седалка на таксито!

Старците през цялото време нещо ги боли. Тялото е изхабено; много малко дни минават без тъпи болки в краката, схващане на мускулите или бодежи. Без да споменаваме психологическите или нервни поражения. Най-лоши са постоянните оплаквания. Старостта основно се състои в досаждане на околните. Старецът недоволства, оплаква се и разгонва младите.

rez2

Общото между всички петдесетгодишни е шубето. Доказва се с поведението: ужасно внимаваме какво ядем. Спираме да пием и пушим. Пазим се от слънцето. Избягваме всякакви оксиданти. Постоянно сме депресирани. Бивши гуляйджии се превръщат в жалки страхливци, които треперят за кожата си. Ето, дори думата "страхливец" е показателна за старостта на автора. Пазим последните си моменти. Подписваме договори за пенсионно-осигурителни фондове, застраховки живот, отдаване под наем. За един миг поколението ми мина от безразсъдство към параноя.

Имам чувството, че промяната се извърши за една нощ: внезапно всичките ми destroy приятели вече се кълнат единствено в биохраната, киноата, веганството и разходките с колело. Обзе ни нещо като ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук). Колкото повече приятелите ми се разбиваха в тоалетните на "Барон" преди двайсет години, толкова повече сега ми дават уроци по хигиена на живота и на здравето. Още по-нереално е, че въобще не забелязах как се случи!

Може би бях изпаднал в черна дупка с моите разводи и телевизионни предавания, все още мислех, че е много кул да се друсам с компаньонки, не видях как светът около мен се променя. Пичове, които свършваха в канавките в 8 сутринта, се превърнаха в аятоласи на варивата, а моите бивши дилъри – в апостоли на планинските преходи, обути в чепици "Норт фейс".

Ако запалиш цигара, внезапно ставаш самоубийствен убиец; ако поръчаш кайпироска, ставаш воняща отрепка. Не си чел Силвен Тесон? Нещастник. Плюят миналото си. Дори Силвен щеше да се убие, катерейки се къркан по покривите. Престанете да се правите на монаси еколози! Тесон е като мен: алкохолик русофил, който се страхува да пукне.

Започнах да гледам всички кулинарни предавания. "Мастършеф", "Топ шеф", "Измъкванията на Пьотирьоно": аз съм бивш клубен лъв, приел лайт кухнята. И накрая стана това, което трябваше да стане: записах се във фитнес клуб. Дори в най-страшните си кошмари не си бях представял подобно падение: аз на ергометър, аз, разтрисан на пауър плейт, аз, изтегнат на лакти и пръсти на краката, аз, с гръб към шведската стена, имитиращ стол, аз, дърпащ ластици, аз, вдигащ тежести, за да заменя гърдите си с гръдни мускули. В продължение на векове мъжът се е сражавал в героични войни; в XXI век борбата срещу смъртта приема друга форма – мъж в шорти, който скача на въже.

Страхувам се, защото Роми и Лу не заслужават да бъдат сираци. Опитвам се да отдалеча края си. Животът свършва, а аз не го приемам. Смъртта не е предвидена в моя планинг. Тази сутрин вървях с боси крака върху ягоди, хвърлени от моето бебе на паркета.

Постигнатото в тежка битка щастие... Ще приключи ли за пет минути?

beglife

Оглушавам: карам хората да повтарят изреченията. Но може би нямам никакъв проблем със слуха, може би просто другите не ме интересуват. На възраст съм, когато започваме да пием кока-кола зиро, защото коремът расте и се страхуваме, че вече няма да видим кура си. Всяка вечер броя в банята падналите ми косми, които плават във водата. Ако са повече от десет, се депресирам. С пинсета скубя изникналите от носа и ушите ми бели косми и изтънявам обраслите си вежди, достойни за един Франсоа Фийон. Следя бенките си като мляко на котлона. Обличам се в костюми "fit" на Хеди Слиман, надявайки се, ако смъртта срещне един брадясал тип в тясно сако, да си помисли, че е сгрешила човека. Ставите на ръцете ми се схващат, гърбът ме заболява след петнайсет минути физически упражнения. На петдесет години вече нямаме време да се шляем. Времето се измерва в минути. Електронният ми часовник постоянно отчита сърдечния ми ритъм, както и изгорените при ходене калории. Моята Хекзоскин тениска изпраща по Bluetooth нивото ми на потене към моя iPhone 7. Тези празни статистики ме успокояват. Във всеки момент мога да ви кажа колко крачки съм направил от сутринта. Световната здравна организация препоръчва 10 000 крачки дневно; стигнал съм 6136 и вече съм капнал.

 

Някъде по пътя загубих нещо и това нещо се нарича моята младост. В нашето плоско време единствено от смъртта може да ти се завие свят. От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща.

 

 

 

cover-jivot-bez-kraiЖивот без край (превод Георги Ангелов, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

Вторник, 25 Септември 2018г. 09:09ч.

В черупката | Иън Макюън

Публикувана в Литература

Да, всички знаем "гнилата" история на Хамлет, но, може би, никога не сме я чували, разказана от дете в майчина утроба – именно това се случва В черупката, последният роман (откъс от него четете по-долу) на Иън Макюън, в който Труди се разкъсва между двамата братя Джон и Клод, докато нероденото ù дете опознава света наоколо и драмите (с възходи и падения) човешки от първо лице... История, разказана ювелирно добре, като пронизващ с истинност портрет на съвремието ни... История, чиито зародишни нишки могат да отведат до далечното биографично минало на Макюън... също като онези нишки, които разплитат мистерията на първата брачна нощ в последната екранизация на негов роман, а именно На плажа Чезъл – точно с този филм, лично Макюън, на 10 октомври ще открие фестивала CineLibri 2018, малко след като е получил почетната титла Доктор хонорис кауза на СУ и няколко месеца след като през юни навърши достолепните 70 години...

 

 

Кой е Клод, този измамник, вмъкнал се между семейството ми и моите надежди? Веднъж чух следната фраза и я запомних: "тъпоумен дръвник". Перспективите ми за бъдещето са неясни. Неговото съществуване ми отнема полагаемото ми се право да водя щастлив живот под грижите и на двамата си родители. Освен ако не измисля някакъв план. Той е омаял майка ми и е прогонил баща ми. Неговите интереси са различни от моите. Той ще ме смаже. Освен, освен, освен... – мимолетна дума, призрачен знак за променена съдба, блеещо агънце на надеждата, движи се в мислите ми като мътнина по стъкловидното тяло на око. Само надежда.

Клод, досущ като мътнина, е почти нереален. Дори не е колоритен опортюнист, няма и намек за усмихнатия мошеник. Тъкмо обратното: гениално тъп, невъобразимо отегчителен, а баналностите му са досущ като арабеските в Синята джамия. Той е човек, който непрекъснато си свирука – не песни, а телевизионни джингли, телефонни сигнали, приветства утрото с мелодията на "Нокия", пародираща Тарега. Човек, чиито повтарящи се забележки са глупашки и безсмислени брътвежи, чиито скудоумни изречения умират като осиротели пилета, просто чезнат. Човек, който си подмива слабините на мивката, където майка ми си мие лицето. Който говори само за дрехи и коли. И стотици пъти ни е повторил, че никога не би купил и дори не би шофирал еди-коя си кола или хибрид, или... или... Че купува костюмите си само от Мейфеър Стрийт, ризите си – от някоя друга улица, а чорапите... не може да си спомни. Като че ли... но. Никой друг не завършва изречение с "но".

 

Има застоял, неуверен глас. Цял живот търпя двойното изтезание на свирукането и на говора му. Спестено ми е да го виждам, но това скоро ще се промени. При кървавата си поява на мътната светлина в родилното (Труди е решила да присъства той, а не баща ми) най-сетне ще го съзра, но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?

Не всеки знае какво е да усещаш пениса на бащиния си съперник на сантиметри от носа си. На този напреднал етап от бременността би трябвало да се сдържат заради мен. Ако не по медицински съображения, то от вежливост. Затварям очи, стискам венци, подпирам се на маточните стени. От такава турбулентност ще паднат дори крилата на боинг. Майка ми подтиква любовника си, насърчава го да продължава с панаирджийските си викове. Кладенец на смъртта! Всеки път, при всеки удар на буталото се ужасявам да не би то да проникне отсам, да прониже меките кости на черепа ми и да посее в мислите ми своето семе, да излее в мен бъкащото изобилие на своята баналност. А после мозъкът ми ще бъде увреден и аз ще мисля и говоря като него. Ще стана син на Клод. Предпочитам да се окажа в клопката на безкрил боинг, полетял стремглаво надолу насред Атлантика, отколкото да участвам в още една негова прелюдия към любовен акт. Ето ме тук, на предните редове, неудобно настанен с главата надолу. Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама. Прожекторите светват и се появява Клод. Възнамерява да разсъблече себе си, не майка ми. Старателно премята дрехите си върху един стол. Голотата му е невзрачна като костюм на счетоводител. Снове из стаята, напред-назад по сцената, изложил голата си кожа под пръските на монолога си. Не спира да нарежда – за розовия сапун за рождения ден на леля си, който трябва да върне на Кързън Стрийт, за полузабравен свой сън, за цената на дизеловото гориво, за усещането си, че днес е вторник. Само че не е. Всяка нова тема храбро се надига на крака, стенейки, олюлява се и се строполява под следващата. А майка ми? В леглото, между завивките, полуразсъблечена, слуша вглъбено, хъмка отзивчиво и кима състрадателно. Само аз знам, че под завивките показалецът ѝ се извива над скромния ѝ клитор и се пъхва сладостно на сантиметър в тялото ѝ. Леко помръдва пръста си, докато с открито сърце се съгласява с всяка дума. Сигурно е много приятно. Да, мърмори тя, въздишайки, и тя имала съмнения относно сапуна, да, и тя много бързо забравяла сънищата си, и на нея ѝ се струвало, че е вторник. Не казва нищо за дизеловото гориво – незначителна пощада.

ia3

Коленете му притискат вероломния дюшек, на който до неотдавна е лежал баща ми. Тя смъква бикините си със сръчни палци. Влиза Клод. Понякога я нарича своята мишчица, което явно ѝ доставя удоволствие, но няма никакви целувки, никакво докосване и галене, никакви промърморени обещания, нежни близвания или палави блянове. Само все по-бързото скърцане на леглото, докато накрая майка ми заема мястото си на вертикалната стена на Кладенеца на смъртта и започва да крещи. Сигурно ви е позната тази едновремешна атракция по лунапарковете. Докато мотоциклетът се върти и ускорява, центробежната сила го притиска към стената, а подът шеметно се отдалечава. Труди се върти все по-бързо, лицето ѝ се превръща в размазано петно от ягоди със сметана и мъничко ангелика на мястото на очите. Писъците ѝ се усилват и после, след едно последно нагоре-надолу вик-потръпване, я чувам как изсумтява рязко и приглушено. Съвсем кратичка пауза. Клод излиза. Дюшекът заема предишното си положение и пак зазвучава гласът на Клод, този път от банята – реприз за Кързън Стрийт или за това кой ден от седмицата е днес и поредният му опит за вариация върху музикалната тема на "Нокия". Едно действие, най-много три минути, без повторение. Нерядко тя отива при него в банята и без да се докосват, всеки измива от себе си тялото на другия с опрощаваща топла вода. Без нежност, без дрямка на любовно преплетените тела. По време на краткото изплакване двамата, с промити от оргазма глави, нерядко отново се залавят с кроежите си, но в облицованото с плочки помещение гласовете им кънтят, водата шурти от крановете и думите им не стигат до мен.

 

Точно затова ми е известно съвсем малко за плана им. Само, че той ги вълнува, че снижават глас дори когато мислят, че са сами. Не знам фамилията на Клод. Работи като строителен предприемач, но не е толкова успял, колкото повечето такива. Краткотрайното и доходоносно притежание на жилищен блок в Кардиф е било върхът на постиженията му. Заможен ли е? Наследил е седемцифрена сума, която вече се е стопила до последния четвърт милион. Излиза от къщи към десет, прибира се след шест. Ето две противоположни тези: първата, в безцветната черупка се крие силен характер. Надали е възможна чак такава невзрачност. Вътре се спотайва умна, пресметлива и съмнителна личност. Като човек е особняк, самоделно устройство, оръдие за жестока измама, което заговорничи срещу Труди, докато заговорничи заедно с нея. Втората: той е, какъвто изглежда, крушката си няма опашка, той е явен мошеник също като нея, само дето е по-глуповат. Майка ми, от своя страна, предпочита да не се съмнява в човека, който я отвежда в рая за по-малко от три минути. А пък аз се старая да остана непредубеден.

 

Надявам се да открия повече, като будувам цяла нощ, за да чуя какво ще си кажат на зазоряване. Нетипичното за Клод "можем" отначало ме накара да се усъмня в тъпотата му. Оттогава минаха пет дни – и нищо. Ритвам майка си, за да я събудя, но тя не иска да притеснява любовника си. Вместо това пъхва в ушите си подкаст с някаква лекция и се оставя на чудесата на интернет. Без да подбира. Слушал съм за какво ли не. За развъждане на червеи в Юта. За туристически поход в Бърън. За последната офанзива на Хитлер в Ардените. За сексуалния етикет на индианците яномами. Как Поджо Брачолини извадил Лукреций от забвението. За физиката на тениса.

 

Стоя буден, слушам, уча се. Рано сутринта, по-малко от час преди зазоряване, материалът беше по-труден от обичайното. През майчините си кости се натъкнах на кошмар под формата на официална лектория. За световното положение. Специалистка по международни отношения, разумна жена с плътен и мелодичен глас, ме осведоми, че светът боледува. Тя разгледа две разпространени нагласи: самосъжалението и агресията. И двете – лош избор за личността. В съчетание, за групи хора или за държави – опасна смес, неотдавна опиянила руснаците в Украйна, както навремето завъртяла главите на техните събратя, сърбите, в тяхната си част на света. Омаловажавали са ни, затова сега ще се доказваме. Сега, когато руската държава се е превърнала в политическата ръка на организираната престъпност, нова война в Европа вече не е немислима. Избършете прахта от танковите дивизии, за да са готови за южната граница на Литва и равнините на Северна Германия. Същата смесица насъсква и варварските маргинали в исляма. Чашата е изпита до дъно, разнася се същият възглас: унижиха ни, ще си отмъстим.

 

 

 

cover-vcherupkata   В черупката (превод Надежда Розова, 208 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

 

Срещите с Иън Макюън са на 10 октомври в СУ Свети Климент Охридски, Аула – 11:00 | връчване на почетна титла Доктор Хонорис Кауза;

11 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма На плажа Чезъл е на 10 октомври в НДК, зала 1 – 19:00

13 октомври – Арена Делукс, България Мол, 19:00

14 октомври – Дом на киното, 18:30

16 октомври – Евро Синема, 19:45

17 октомври – културен център G8, 18:30

18 октомври – Одеон, 18:30

20 октомври – културен център СУ, 18:00

22 октомври – културен център G8, 18:30

24 октомври – Cine Grand Park Center, 19:00

Понеделник, 24 Септември 2018г. 12:12ч.

Загадката Анри Пик

Публикувана в Литература

Да, Давид Фоенкинос се завръща в България като част от журито на фестивала CineLibri 2018... да, ще представи лично и новия си филм Ревност, написан и режисиран в комбина с брат му Стефан Фоенкинос, но докато чакаме разплитането на мистификацията на чувствата в Ревност е време за литературна демистификация – предпоследния му роман Загадката Анри Пик (откъс от него четете по-долу) върви по следите на литературен шедьовър с апокрифен автор (доста напомня темите във филма Думите) като самоличността на писателя се подрежда като пъзел, деликатно и детайлно, каквито Фоенкинос реди ювелирно добре... Или както се казва: "Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква", нали...

 

 

Не бе особено трудно да се открият следите на този тайнствен човек. Фредерик потърси в Гугъл и попадна на известие за смърт отпреди две години. Значи, Анри Пик никога нямаше да узнае, че книгата му е имала възторжени читатели, между които и една издателка. Трябва да се срещнем с близките му, помисли си Делфин. В известието се споменаваха съпруга и дъщеря. Вдовицата живееше в Крозон и адресът ù бе в указателя. Не бе най-сложното разследване.

Мадлен Пик бе навършила осемдесет години и живееше сама след смъртта на съпруга си. Повече от четиресет години бяха държали заедно пицария. Анри работеше при пещта, а тя сервираше в салона. Целият им живот се въртеше около ресторанта. Пенсионирането бе истинска трагедия. Но тялото вече не издържаше. Анри бе станал жертва на инфаркт.

Наложи се да продава въпреки волята си. Понякога се връщаше в пицарията като клиент. Бе споделил с Мадлен, че в такива моменти се чувства като мъж, който наблюдава бившата си жена с новия ù съпруг.

Последните месеци от живота си бе станал още по-мрачен, откъснат от всичко, вече нищо не го вълнуваше. Жена му, която винаги беше по-общителна и весела от него, безпомощно присъстваше на затъването му. Почина в леглото си, няколко дни след като бе вървял малко по-дълго под дъжда. Трудно можеше да се каже дали това не бе форма на самоубийство, маскирано като непредпазливост. На смъртния одър изглеждаше спокоен. Сега Мадлен прекарваше по-голямата част от дните си сама, но никога не скучаеше.

Понякога сядаше да бродира – развлечение, което намираше за глупаво, но постепенно ù бе допаднало. На вратата се звънна точно когато довършваше последните бодове на една покривка.

 

Отвори без никакъв страх, което изненада Фредерик. Изглежда, в областта не знаеха какво е престъпност.

– Добър ден. Извинявайте за безпокойството. Вие ли сте госпожа Пик?

– Да, до доказване на обратното, аз съм.

– И вашият съпруг се е казвал Анри?

– До смъртта си, така се казваше.

– Казвам се Делфин Десперо. Не знам дали познавате родителите ми. Те са от Морга.

– Да, може би. В ресторанта идваха толкова много хора. Нещо ми е познато. Когато беше малка, нямаше ли плитки и червено колело?

– ...

Делфин остана без глас. Как тази жена можеше да помни такива подробности? Наистина бе тя. За миг се почувства отново момиченцето с плитки, препускащо с червено колело.

Влязоха в хола. Стенен часовник нарушаваше тишината, напомняйки постоянно за присъствието си. Мадлен явно вече не го забелязваше. Звукът от всяка секунда представляваше нейната звукова рутина.

Пръснати навсякъде дребни предмети напомняха бретонско магазинче за сувенири. И за миг човек не можеше да се усъмни в географското разположение на къщата. Тя дъхаше на Бретан и не носеше ни най-малка следа от пътуване. Когато Делфин попита възрастната жена дали някога е ходила в Париж, отговорът бе рязък:

– Бях веднъж. Какъв ад. Хора, стрес, смрад. И честно казано, прехвалената Айфелова кула – нещо не разбирам.

– ...

– Нещо за пиене? – продължи Мадлен.

– Да, благодаря, с удоволствие.

– Какво искате?

– Каквото имате – отговори Делфин, давайки си сметка, че е по-добре да не я изненадва.

Отиде в кухнята, оставяйки гостите си в хола.

Двамата мълчаливо се спогледаха с притеснение.

Мадлен се върна скоро с две чаши чай с карамел.

Фредерик изпи от учтивост чая си, въпреки че най-много от всичко мразеше аромата на карамел. Не се чувстваше уютно в тази къща, задушаваше го и дори леко го плашеше. Имаше чувството, че тук са се случвали ужасни неща. Забеляза една снимка, поставена над камината. Портрет на мрачен мъж, с разполовено от големи мустаци лице.

– Това съпругът ви ли е? – попита съвсем тихо.

– Да. Много харесвам тази снимка. Изглежда щастлив. И се усмихва, нещо доста рядко. Анри не бе особено общителен.

– ...

Последните думи придаваха конкретно измерение на теорията на относителността: на снимката младите хора не различаваха и намек за усмивка, нито дори израз на щастие. Напротив, от погледа на Анри лъхаше дълбока тъга. Обаче Мадлен продължаваше да говори за радостта от живота, която според нея се излъчваше от снимката.

epick

Делфин не искаше да пришпорва домакинята. Предпочиташе да я разговори малко, да сподели за живота, за съпруга си, преди да обяви причината на посещението им. Мадлен спомена за бившата им работа, за часовете на подготовка, които Анри прекарваше в ресторанта. "Няма кой знае какво за разказване – призна накрая. – Времето мина толкова бързо, това е." До този момент като че ли разказваше с безразличие за нещата, но изведнъж вълнението я завладя. Даде си сметка, че никога не говореше за Анри. Откакто бе починал, бе изчезнал от разговорите, от ежедневието и може би дори от спомените на останалите. Изпадна в откровения, което не бе в характера ù, без дори да си зададе въпроса защо двама непознати искаха да им говори за покойния съпруг. Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква. Малко по малко се очертаваше портретът на човек без никакви истории, живял в пълна дискретност.

– Имаше ли някакви интереси? – попита Делфин след известно време, за да ускори малко нещата.

– ...

– Виждали ли сте пишеща машина в пицарията?

– Какво? Пишеща машина?

– Да.

– Не, никога.

– Обичаше ли да чете? – продължи Делфин.

– Да чете? Анри? – отговори с усмивка. – Не, никога не съм го виждала с книга. Четеше единствено програмата на телевизията.

Лицата на двамата посетители изразяваха смесени чувства между изумление и раздразнение. Подтикната от мълчанието на гостите, Мадлен внезапно добави:

– Всъщност сещам се за една подробност. Когато продадохме пицарията, няколко дни разчиствахме всичко, което бяхме натрупали с годините. И си спомням, че в мазето открих кашон с книги.

– Мислите ли, че може да е чел без ваше знание в ресторанта?

– Не. Попитах го какво е това и той ми каза, че това са книги, забравени от клиентите през годините. Беше ги оставил там, ако дойдат да си ги потърсят. Тогава ми се стори странно, защото нямах спомен за забравени по масите книги. Но пък и не съм била през цялото време там. Щом затваряхме, обикновено се прибирах у дома, докато той оправяше. Той прекарваше много повече време в ресторанта от мен. Пристигаше в осем или девет часа сутрин и се прибираше в полунощ.

– Доста дълъг работен ден – отбеляза Фредерик.

– На Анри му харесваше. Обожаваше сутрините, когато никой не му пречеше. Подготвяше тестото и обмисляше ново меню, за да не им омръзва на клиентите. Обичаше да измисля нови пици. Забавляваше се с имената – спомням си за "Брижит Бардо" или за "Сталин" с червени чушки.

– Защо Сталин? – попита Делфин.

– О, откъде да знам. Понякога имаше странни прищевки. Харесваше Русия, всъщност – руснаците. Казваше, че са горд народ, малко като бретонците...

 

 

 

cover-zaganripik   Загадката Анри Пик (превод Георги Ангелов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Фоенкинос са на 14 октомври във Френски институт – 17:00; 15 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма Ревност е на 14 октомври във Френски институт – 17:00

18 октомври – Френски институт, 18:30

23 октомври – Дом на киното, 20:45

Петък, 24 Август 2018г. 06:06ч.

Изчезването на слона

Публикувана в Литература

Идеално знаем, че Харуки Мураками владее както маратоните, така и късия спринт в писането – доказал го е както с епични романи в няколко части, така и със сборници с разкази. И ако преди три години най-актуалната му антология с къси (и дълги) разкази Мъже без жени ни убеждаваше за пореден път, че няма по-важна среща от тази с Любовта, то сега, докато чакаме най-новия му роман, може да си припомним 17-те срещи със смаляващи се слонове, танцуващи (и вселяващи се в човешки тела) джуджета и влюбени зелени чудовища, живеещи под земята от сборника Изчезването на слона... И всичко това, за да си припомним, че магията в срещата с буквите (и с книгите) е като да срещнеш 100 % идеалното момиче|момче за теб – може и да се разминете в красива априлска сутрин (като в разказа по-долу), но и срещата в красива августовска сутрин да остане за цял живот...

 

 

Да видиш 100 % идеалното момиче в красива априлска сутрин


В красива априлска сутрин на тясна пресечка в модерния токийски квартал Хараджуку се разминах със 100 % идеалното момиче.

Честно да ви кажа, не беше някаква красавица. С нищо не се набиваше на очи. Дрехите ù не бяха нищо особено. Косата на тила ù още беше сплескана от съня. Не беше и млада – сигурно към трийсетте, дори не беше "момиче", ако трябва да сме точни.

И въпреки това от петдесетина метра разстояние тя беше 100 % идеалното момиче за мен. Щом я зърнах, в гърдите си усетих тътен и устата ми пресъхна като пустиня.

Сигурно си имате любим тип момиче – с тънки глезени например, с големи очи или с изящни пръсти, или пък по незнайна причина сте привлечени към момичета, които се хранят бавно. Аз си имам своите предпочитания, разбира се. Понякога в ресторант се улавям как зяпам момичето на съседната маса, защото ми е харесала формата на носа ù.

Само че никой не може да твърди, че неговото 100 % идеално момиче е от някакъв определен тип. Колкото и да си падам по носове, не мога да си спомня формата на носа на онова момиче, нито дали изобщо имаше нос. Единственото, което помня със сигурност, беше, че не е шеметна красавица.

Странно.

– Вчера на улицата се разминах със 100 % идеалното момиче – казвам на някого.

– Така ли? Хубава ли беше?

– Всъщност не.

– В такъв случай просто е твоят тип, така ли?

– Не знам. Май не си спомням нищо за нея – нито формата на очите, нито колко големи бяха гърдите ù.

– Странно!

– Да, странно.

– Както и да е, какво направи – вече отегчено питат. – Заговори ли я? Последва ли я?

– Не. Просто се разминахме на улицата.

Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. И беше наистина красива априлска сутрин.

ele neg

Иска ми се да бях я заговорил. Половин час, не повече, просто да науча нещо за нея, да ù разкажа за себе си и – ето това наистина ми се искаше да бях направил – да ù разкрия обратите на съдбата, довели до нашето разминаване на пресечката в Хараджуку в една красива сутрин през 1981 година.

Със сигурност щеше да е преживяване, изпълнено със съкровени тайни – като старинен часовник, изработен, когато на света е царял мир.

След като си поговорим, щяхме да обядваме някъде, може би да гледаме филм на Уди Алън, да се отбием за коктейли в хотелски бар. Ако ми провърви, можехме дори да стигнем до леглото.

Възможностите чукаха на вратата на моето сърце. Разстоянието помежду ни намаля до петнайсет метра.

Как да се обърна към нея? Какво да кажа?

– Добро утро, госпожице. Бихте ли ми отделили половин час за един кратък разговор?

Нелепо. Ще звуча като застрахователен агент.

– Извинете, знаете ли къде в квартала има денонощно химическо чистене?

Не, и това е нелепо. Първо, не носех никакво пране. Кой ще се върже на такъв въпрос?

Може би простата истина щеше да свърши работа.

– Добро утро. Вие сте 100 % идеалното момиче за мен.

Не, нямаше да повярва. А дори да повярва, може би нямаше да пожелае да разговаря с мен. Ами ако кажеше: "Съжалявам, може и да съм 100 % идеалното момиче за вас, обаче вие не сте 100 % идеалното момче за мен"? Като нищо можеше да се случи. Окажех ли се в това положение, сигурно щях да рухна. И никога нямаше да се възстановя от удара. Бях на трийсет и две години – ето заради такива неща остаряваме.

Разминахме се пред магазин за цветя. Топъл полъх докосна кожата ми. Асфалтът беше влажен, усещах уханието на рози. Не можех да се осмеля да я заговоря. Облечена беше с бял пуловер, а в дясната си ръка стискаше новичък бял плик, на който липсваше само марка. Значи, беше написала писмо на някого, може би цяла нощ го бе съчинявала, ако съдя по сънливия ù поглед. Пликът сигурно криеше всичките ù тайни.

Направих още няколко крачки и се обърнах – изгубила се беше в тълпата.

Разбира се, знам точно какво трябваше да ù кажа. Щеше да бъде дълга реч обаче, твърде дълга, за да я изнеса както трябва. Все ми хрумват неизпълними неща.

Можех да започна с "Имало едно време..." и да завърша с "Тъжна история, нали?".

 

Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било на осемнайсет, а момичето – на шестнайсет. Той не бил необикновено красив, тя не била особено хубава. Просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче, като всички останали. Но с цялото си сърце вярвали, че някъде на света живее 100 % идеалното момче и 100 % идеалното момиче за тях. Да, вярвали в чудо. И чудото наистина се случило.

Един ден двамата се срещнали на ъгъла на една улица.

– Направо невероятно! – казал той. – Цял живот те търся. Може и да не ти се вярва, но ти си 100 % идеалното момиче за мен.

– А ти – казала му тя – си 100 % идеалното момче за мен, точно както съм си представяла всяка подробност. Все едно е сън.

Седнали на пейка в парка, хванали се за ръце и часове наред си разказвали за живота си. Вече не били самотни. Намерили и били намерени от 100 % идеалната си половинка. Колко прекрасно нещо е да намериш и да си намерен от 100 % идеалната си половинка. Истинско чудо е, космическо чудо!

ele neg1

Както седели и си бъбрели, в сърцето на всеки се прокраднало мъничко съмнение: редно ли е наистина мечтите да се сбъдват толкова лесно?

И така, когато разговорът позамрял, момчето казало на момичето:

– Хайде да се подложим на изпитание, само веднъж. Ако наистина сме 100 % идеалните любими, без съмнение някога някъде ще се срещнем отново.

А когато това се случи и се уверим, че сме 100 % идеални един за друг, веднага ще се оженим. Какво мислиш?

– Да – отговорила тя, – точно така трябва да постъпим.

Двамата се разделили, тя тръгнала на изток, той – на запад.

Изпитанието, на което се договорили да се подложат обаче, било съвсем ненужно. Не би трябвало изобщо да го правят, защото наистина били 100 % идеални един за друг и било истинско чудо, че изобщо са се срещнали. Само че нямало как да го знаят, защото били много млади. Студените и безразлични вълни на съдбата безмилостно ги заподмятали.

Една зима момичето и момчето се разболели от тежък грип и след като четири седмици се люшкали между живота и смъртта, изгубили спомените си за предишните години. Когато оздравели, главите им били празни като касичката на младия Д. Х. Лорънс.

Били двама умни и целеустремени млади хора обаче и благодарение на упоритите си усилия успели отново да добият нужните знания и усещания, за да бъдат пълноценни членове на обществото. Слава на небето, станали образцови граждани, способни да се прекачват от една линия на метрото на друга и да изпратят препоръчано писмо по пощата. Разбира се, отново преживели и любов, понякога дори цели 75 или дори 85 %.

Времето летяло с шеметна бързина и скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето – на трийсет.

Една красива априлска сутрин, докато търсело откъде да си купи чаша кафе, за да започне деня, момчето крачело от запад на изток, а момичето, тръгнало да изпрати препоръчано писмо, вървяло от изток на запад – и двамата по една и съща тясна пресечка в квартал Хараджуку в Токио. Разминали се точно по средата на улицата. В сърцата им за миг проблеснала искрица от изгубената им памет. Усетили тътен в гърдите. И така разбрали:

Тя е 100 % идеалното момиче за мен.

Той е 100 % идеалното момче за мен.

Искрата на паметта им обаче била съвсем слаба, а мислите им били изгубили бистротата си отпреди четиринайсет години. Без да отронят и дума, двамата се изгубили в тълпата. Завинаги.

Тъжна история, нали?

Да, точно това трябваше да ù кажа.

 

 

 

cover-izchezvaneto-na-slona   Изчезването на слона (превод Надежда Розова, 352 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн