Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (185)

Сряда, 14 Април 2021г. 22:22ч.

Архив на изгубените деца | Валерия Луисели

Публикувана в Литература

"Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно." – с такава... хм... имигрантска молитва започва Архив на изгубените деца, първият англоезичен роман на младата мексиканска писателка Валерия Луисели... И нейната книга не само намира пресечни точки между Отпътуването и Пристигането по Пътя на Живота (и Миграцията)... не само намира пресечни точки между прекосяването с кола (със звуко-изследователски цели) на почти цяла Северна Америка, от Ню Йорк до Аризона, от едно семейство (Майка, Баща, Момиче и Момче) и обратната по посока миграция на хиляди разделени семейства от Мексико и Централна Америка (неслучайно, самата Валерия Луисели с години работи като доброволец-преводач на организации, подпомагащи убежището в Щатите на деца от Централна и Латинска Америка)... не само намира пресечните точки между Човешко и Нечовешко, между интимната семейна драма и политическото управление на Миграцията, между звуковото архивиране на Живота и живописното документиране на Реалността (освен виртуозната игра с литературните форми ви очакват и 24 Полароид-снимки от самата Луисели)... но и (както откъсът от книгата разкрива по-долу) всяко Пътуване започва с...

 

 

МИТОВЕ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО


В нашето начало беше един почти празен апартамент и гореща вълна. В първата ни нощ в онзи апартамент – същият, който току-що бяхме напуснали – четиримата седяхме по бельо на пода в дневната, потни и изтощени, с парчета пица в ръцете.

Бяхме приключили с разопаковането на някои от вещите ни и няколкото допълнителни неща, които бяхме купили същия ден: тирбушон, четири нови възглавници, спрей за почистване на прозорци, гел за миене на съдове, две малки фоторамки, пирони, чук. След това измерихме височината на децата и поставихме първите маркери на стената в коридора: 84 см и 106 см. След това заковахме два пирона в кухненската стена, за да окачим картичките от предишните ни апартаменти: едната беше портрет на Малкълм Х, направен малко преди убийството му, който го представяше как, облегнал глава върху дясната си ръка, се взира напрегнато в някого или нещо; другата беше на Емилиано Запата, изправен, стиснал пушка в едната си ръка и сабя в другата, с шарф през рамо и кръстосани на гърдите патрондаши. Стъклото, което покриваше картичката на Запата, беше все още покрито с мръсотия – или може би беше сажди? – от старата ми кухня. Закачихме и двете до хладилника. Но дори така, новият апартамент изглеждаше твърде празен, стените бяха твърде бели, все още ни се струваше чужд.

Без да спира да дъвче пицата, момчето огледа дневната и каза:

Сега какво?

А момичето, което тогава беше на две години, повтори като ехо въпроса му:

Да, какво?

Никой от двама ни не знаеше какво да им каже, макар според мен да положихме доста усилия в откриването на правилния отговор; може би защото самите ние безмълвно си бяхме задавали същия въпрос в празната стая.

Сега какво?, попита отново момчето.

Най-накрая отговорих аз: Сега върви да си измиеш зъбите.

Само че още не сме разопаковали четките за зъби, рече момчето.

Вървете да си нажабурите устата в банята и лягайте да спите, отвърна съпругът ми.

Двамата се върнаха от банята и казаха, че ги е страх да спят сами в новата спалня. Решихме, че ще им позволим да останат известно време в дневната с нас, ако обещаят да заспят. Те пропълзяха в един празен кашон и след като се повъртяха известно време, докато разпределят най-честно пространството, двамата потънаха в дълбок, тежък сън. Двамата със съпруга ми отворихме бутилка вино и изпушихме един джойнт до отворения прозорец. После седнахме на пода, неподвижни и безмълвни, и просто гледахме как децата спят в техния кашон. От мястото, където бяхме седнали, се виждаха само две глави и две дупета: косата му, мокра от пот, къдриците ѝ оплетени като гнездо; неговото дупе, плоско като аспирин, нейното – с формата на ябълка. Приличаха на онези двойки, които бяха живели твърде дълго заедно, бяха достигнали твърде бързо средна възраст, бяха се изморили един от друг, но все още се чувстваха удобно. Спяха в целокупна, усамотена компания. От време на време, прекъсвайки може би леко дрогираното ни мълчание, момчето изхъркваше като някой пияница, а момичето продължително и звучно пръцкаше.

По-рано през деня ни бяха изнесли същия концерт, докато се връщахме с метрото от супермаркета, оградени от найлонови торбички, пълни с грамадни яйца, много розова шунка, органични бадеми, царевичен хляб и мънички картонени бутилки с пълномаслено мляко – богатата и силна храна на семейство с две заплати. Само след две или три минути в метрото децата бяха заспали, отпуснали глави в скутовете ни, с рошави влажни коси, от които лъхаше прекрасен солен мирис като от топлите грамадни гевреци, които бяхме хапнали по-рано същия ден на ъгъла на улицата. Приличаха на ангелчета, а ние бяхме все още много млади, и заедно образувахме едно красиво племе, групичка, достойна за завиждане. И тогава изведнъж едното започна да хърка, а другото да пърди. Неколцина пътници, които не бяха погълнати от телефоните си, ги усетиха, погледнаха към нея, към нас, към него и се усмихнаха – трудно беше да се определи дали от съчувствие, или от съпричастност към публичното безсрамие на децата ни. Съпругът ми също се усмихна на усмихващите се непознати. Аз се зачудих за секунда дали не трябва да отвлека вниманието им от нас, може би да вперя обвиняващ поглед в стареца, който дремеше на няколко седалки от нас, или в младата дама, облечена в пълен спортен екип. Не го направих, естествено. Просто кимнах утвърдително, или може би примирено, и се усмихнах на непознатите в метрото – напрегнато, едва-едва. Предполагам, че страдах от сценичната треска, която се появява при онези сънища, в които осъзнавате, че сте отишли на училище, но сте забравили да си сложите бельо; чувството за внезапна и дълбока уязвимост пред всички онези непознати, които са получили възможността да зърнат нашия все още съвсем новичък свят.

Но по-късно същата нощ, когато вече се намирахме в новия ни апартамент, когато децата ни спяха и издаваха отново всичките онези прекрасни звуци – истинска красота, която винаги е неумишлена, – аз вече можех да ги чуя както трябва, освободена от товара на смущението. Звуците, произведени от червата на момичето, отскачаха от стената на кашона и се понасяха, прозрачни, из почти празната всекидневна. И след известно време, някъде дълбоко в съня си, момчето ги чу – или поне на нас така ни се стори – и им отвърна с неясни звуци и мърморене. Съпругът ми отбеляза, че ставаме свидетели на един от езиците в градския звуков пейзаж, който е използван в абсолютно затворен кръг на разговор:

Уста отговаря на дупе.

За миг потиснах желанието си да се изхиля, но после забелязах, че съпругът ми е затаил дъх и е затворил очите си, за да не се разсмее. Може би бяхме малко повече надрусани, отколкото си мислехме. Задръжките ми паднаха и гласните ми струни изригнаха в звук, който по-скоро би излязъл от устата на прасе, отколкото на човек. Той ме последва, с пръхтене и пъшкане, носните му криле пърполяха, лицето се набръчка, очите почти се изгубиха, цялото му тяло се залюшка напред-назад като коледна пинята. Повечето хора придобиват страховит вид, когато се опитват да сдържат смеха си. Винаги съм се бояла от онези, които стискат зъби, и съм смятала хората, които се смеят, без да издават нито звук, за доста смущаващи. Мисля, че в семейството на баща ми имаме някакъв генетичен дефект, който се изразява в пръхтене и грухтене в края на всеки порив на смях – звук, който вероятно заради животинската си природа поражда нова вълна от смях. Докато очите на всички не се насълзят и чувството за срам не надделее.

Поех си дълбоко дъх и избърсах една сълза от бузата си. Тогава осъзнах, че това бе първият път, когато двамата със съпруга ми се чувахме как се смеем. Имам предвид да се смеем искрено – свободно, без задръжки, с цяло гърло. Вероятно никой, който не е чувал как се смеем, не ни познава истински. Най-накрая двамата със съпруга ми успяхме да се успокоим.

Много е подло да се смеем на спящите ни деца, нали?, попитах аз.

Да, никак не е редно.

arhideca5

Решихме, че вместо това трябва да ги документираме, затова донесохме звукозаписната ни техника. Съпругът ми разчисти терена със стойката на микрофона; аз доближих звукозаписвачката до момчето и момичето. Тя си смучеше пръста, а той мърмореше някакви странни думи в съня си; по улицата минаваха коли и микрофонът на съпруга ми ги улавяше. Ние семплирахме звуците им като двама непослушни съучастници. Не съм съвсем сигурна какво точно ни накара да запишем децата си онази нощ. Може би вината беше просто в лятната жега, плюс виното, минус джойнта, умножено по вълнението от преместването, разделено на цялото разопаковане на кашони, което ни очакваше. Или може би просто следвахме импулса да се отдадем на мига, който ни даваше усещането за началото на нещо, да оставим следа. Все пак умовете ни бяха тренирани да улавят всяка възможност за звукозапис, бяхме тренирали слуха си да възприема ежедневието ни като суров звукозаписен материал. Всичко това, ние и те, тук и там, вътре и вън, беше регистрирано, събрано и архивирано. Новите семейства, като например младите нации, родени след кървави войни за независимост или социални революции, може би имат нужда да закотвят началото си в определен символичен момент и да заковат този миг във времето. Онази нощ беше нашето сътворение, това бе нощта, в която нашият хаос се превърна в космос.

По-късно, изморени и изгубили инерция, ние отнесохме на ръце децата в новата им спалня и ги оставихме върху матраците, които не бяха много по-големи от кашона, в който бяха заспали. След това, в нашата спалня, ние се свлякохме върху нашите матраци и сплетохме нозе, без да кажем нито дума, но телата ни си говореха неща като може би по-късно, може би утре, утре ще се любим, ще правим планове, утре.

Лека нощ.

Лека нощ.

 

 

 

cover-arhidecaАрхив на изгубените деца (превод Мирела Стефанова, корица Люба Халева, 448 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Събота, 10 Април 2021г. 10:10ч.

Преследване на дива овца | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

Да, тази седмица излезе най-новия сборник с разкази В първо лице на Харуки Мураками, а чакането на българското му издание е идеално време да си припомним романа Преследване на дива овца (откъсът по-долу)... Да, в антологията с разкази В първо лице изобилства от алегорични животни, както тук в епицентъра на интригата живее енигматична овца с белег по рождение във формата на звезда... Да, пъзелът от реално и сюрреално отново се разплита анонимно в Първо лице (запазена Мураками марка) като за трети път (след дебютните новели Чуй песента на вятъра и Пинбол) ни среща с колоритната персона на Плъха, изпратил именно на главния герой тук снимка на въпросната звездо-овца... И да, 2022 година ще маркира 40 години, прекарани в Преследване на дива овца...

 

 

Из втора част, или осем години по-късно

Шестнайсет крачки


Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.

Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.

В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата "Най-възпитаният от всички пияници". Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.

Без "ако", без "и", без "но". Само признанието: "Аз съм пиян" – и готово!

Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.

Пет, шест, седем...

На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?

Чакай да помисля. Двайсет и четвърти юли, шест и половина сутринта. Точно време като за плаж, идеалното време на деня. За плаж, още неосквернен от хора. Стъпки на птици, разпилени край прибоя като борови иглички след поривист вятър.

divov

Плажът, хмм... Пак тръгнах. Остави го плажа. Това е отминало преди цяла вечност.

На шестнайсетата крачка спрях, отворих очи и както винаги, видях, че съм точно пред ръкохватката на входната ми врата. Извадих от пощенската кутия вестници и два плика, трупали се в продължение на два дни, и ги пъхнах под мишница. После взех от дълбините на джоба си ключовете и след като се наведох, допрях чело до ледената метална врата. Някъде иззад ушите ми: щрак. Аз – вата, наквасена в алкохол. Със съвсем мъничко власт над сетивата.

Страхотно.

Вратата, отворена някъде на една трета – проврях се и я затворих. В антрето цареше мъртвешка тишина. Беше по-тихо, отколкото би трябвало да бъде.

Точно тогава забелязах в краката си червените обувки без ток. Червени обувки без ток, които бях виждал и преди. Пъхнати между калните ми маратонки и чифта евтини плажни сандали като коледен подарък, получен не навреме. Около тях като прах витаеше тишина.

Тя се беше отпуснала на кухненската маса с чело върху ръцете си и профил, скрит зад права черна коса. Между кичурите се подаваше малко от бялата шия без тен, през отворения ръкав на басмената рокля, която не бях виждал никога – късче презрамка на сутиен.

Съблякох сакото, разхлабих черната вратовръзка, свалих си часовника, а през цялото това време тя дори не трепна. Докато гледах гърба ѝ, ме плиснаха спомени. Спомени от времето, преди да я срещна.

– Е – казах с глас, който сякаш не беше моят, и звукът изсвистя като през тръба.

Както и очаквах, отговор не последва. Тя можеше да спи, можеше и да плаче, можеше да е мъртва.

Седнах срещу нея и разтърках очи. Масата беше разделена от къс слънчев лъч: аз в светлината, тя в сянката. Безцветна сянка. На масата имаше изсъхнало мушкато в саксия. Навън някой миеше улицата. Плисък по настилката, миризма на мокър асфалт.

– Искаш ли кафе?

Никакъв отговор.

Станах и отидох да смеля кафе за две чаши. След като го смлях, ми хрумна, че всъщност ми се пие изстуден чай. Винаги се сещам прекалено късно.

По транзистора пуснаха едно след друго две безвредни поп песни. Точно като за сутрин. За десет години светът почти не се беше променил. Други бяха само певците и заглавията на песните. И възрастта ми.

Водата кипна. Изключих газта, оставих водата да поизстине трийсет секунди, излях я върху кафето. Гранулите поеха каквото можеха да поемат и бавно набъбнаха, изпълвайки стаята с ухание.

– От снощи ли си тук? – попитах, както държах чайника.

Съвсем леко кимване.

– И си ме чакала през цялото време?

Никакъв отговор.

От кипналата вода и силното слънце в стаята имаше пара. Затворих прозореца и включих климатика, после сложих на масата двете чаши кафе.

birpesene

– Пий – подканих, след като си възвърнах гласа.

Мълчание.

– Ще е по-добре, ако пийнеш нещо.

Минаха трийсет секунди, докато тя вдигна бавно и полека глава и погледна разсеяно растението в саксията. По мокрите ѝ страни се бяха залепили няколко тънки кичура коса, около нея витаеше някаква влажна аура.

– Не ми обръщай внимание – каза тя. – Не исках да плача.

Подадох ѝ кутията с хартиени салфетки. Тя си избърса носа, после махна косата от бузите си.

– Всъщност смятах да си тръгна преди да си се прибрал. Не исках да те виждам.

– Но виждам, че си се отказала.

– А, не. Не ми се ходеше никъде. Но ти не се притеснявай, ей сега си тръгвам.

– Пийни поне кафе, де.

Настроих радиото на бюлетина за уличното движение, както пиех кафето и отварях двете писма. В едното беше пъхната реклама на магазин за мебели, където имало намаление на всичко от двайсет на сто. Второто беше писмо от човек, за когото не исках да мисля, камо ли да му чета писмата. Намачках ги и ги метнах в кошчето, после си взех от остатъците солени бисквити. Тя притисна длани до чашата с кафето, сякаш за да се стопли, и впери очи в мен, както бе допряла леко устна до ръба на чашата.

– В хладилника има салата – съобщи ми.

– Салата ли?

– Домати и зелен боб. Нямаше друго. Краставиците се бяха развалили и ги изхвърлих.

– А!

Отидох при хладилника и извадих синята стъклена окинавска салатиера, после поръсих салатата с последните капки в шишето с оцета и олиото. Доматите и зеленият боб наподобяваха ледено студени сенки. Безвкусни сенки. Кафето и бисквитите също нямаха вкус. Дали не беше от сутрешното слънце? Светлината на сутринта разлага всичко. Оставих преполовеното кафе, извадих от джоба си огъната цигара и я запалих с кибрит, който виждах за пръв път. Върхът на цигарата изпука сухо, а лавандуловият дим изрисува в сутрешната светлина сложна плетеница.

– Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.

Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете ѝ. Тя го почеса зад ушите.

– Не се налага да ми обясняваш нищо – каза ми. – Вече съм извън пейзажа.

– Не ти обяснявам. Просто разговарям.

Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето ѝ беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.

– Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.

– О, така ли?

Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя. Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.

– Как е умряла твоята позната?

– Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости. Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок.

Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.

– Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?

– Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши. Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.

– Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Тя поклати глава.

Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.

– Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.

Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.

– Защо ми го казваш?

Защо ли? Нямах представа.

– Чудесно – подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, – била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?

– Да.

– Но не и с теб, нали?

В гласа ѝ имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.

– Така ли мислиш?

– Кой знае защо, да – промълви тя.

– Не, ти не си такъв.

– Какъв?

– Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.

– Така ли?

Тя се нацупи, сетне се отпусна.

– Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?

– Мога да ги докарам.

Тя поклати глава.

– По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?

То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.

– Имаш ли адреса?

– Да.

– Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.

– А документите, с тях всичко наред ли е?

– Да. Всичко е оправено.

– Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.

– Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. – При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. – Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.

Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката ѝ. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.

– Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.

– Благодаря.

– Искаше ли деца? – попита ме най-неочаквано тя.

– Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.

– От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?

– Има много семейства с деца, които също се развеждат.

– Вероятно си прав – каза тя, като си играеше със запалката ми. – И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.

 

 

 

 

cover-divaovПреследване на дива овца (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 288 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 01 Април 2021г. 04:44ч.

Незнанието | Милан Кундера

Публикувана в Литература

"Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век." – не знаем колко такива сънища е сънувал Милан Кундера след 45 години емигрантски живот във Франция... Не знаем и дали литературата е неговия начин за справяне с Носталгията, но знаем, че миналата година маркира 20 години от издаването на романа Незнанието (откъсът по-долу) – 20 години, точно толкова, колкото са необходими на главната героиня, емигрантката Ирена, за да се завърне в родната Чехия... 20 години, в които Паметта и избирателните спомени могат да превърнат едно Завръщане в пътуване с много неизвестни... посоки... Не знаем и дали Милан Кундера ще заживее отново в родната Чехия, но едно е сигурно: "в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти."...

 

 

4.

Още от първите седмици на емиграцията Ирена сънуваше странни сънища: намира се в самолет, който сменя посоката и се приземява на непознато летище; въоръжени хора в униформи я чакат долу пред стълбичката; със студена пот на челото тя разпознава чешката полиция. Друг път се разхожда в малък френски град, когато вижда странна група жени, които, всяка с халба бира в ръка, тичат към нея, заговарят я на чешки, смеят се с коварна сърдечност, а Ирена с ужас си дава сметка, че е в Прага, извиква, събужда се.

Мартин, мъжът ѝ, сънуваше същите сънища. Всяка сутрин си разправяха ужаса от завръщането им в родната страна. После, от един разговор с полска приятелка, също емигрантка, Ирена разбра, че всички емигранти сънуват тези сънища, всички без изключение; отначало се развълнува от това нощно братство на хора, които не се познаваха, сетне малко се раздразни: как така толкова интимният опит на съня може да бъде преживяван колективно? Какво тогава е уникалната ѝ душа? Но какъв е смисълът на въпроси без отговори? Едно бе сигурно: в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти. Емигрантският сън – един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век.

Тези сънища кошмари ѝ се струваха още по-тайнствени, тъй като страдаше от неудържима носталгия и по същото време преживяваше нещо друго, съвсем противоположно: през деня ѝ се явяваха пейзажи от страната ѝ. Не, това не бе мечтание, продължително и съзнателно, преднамерено, а нещо напълно различно: видения на пейзажи лумваха в главата ѝ ненадейно, внезапно, бързо и моментално угасваха. Докато си говореше с шефа си, изведнъж, като мълния, виждаше път през полята. Докато я блъскаха във вагона на метрото, изневиделица, за част от секундата, пред нея изникна малка алея в залесен квартал на Прага. Тези мимолетни образи я навестяваха през целия ден, за да запълнят временно липсата на изгубената ѝ Бохемия.

Същият този кинематограф на несъзнаваното, който през деня ѝ изпращаше късчета от родния пейзаж като образи на щастието, през нощта ѝ устройваше ужасяващи завръщания в същата тази страна. Денят бе озаряван от красотата на напуснатата страна, нощта – от ужаса на завръщането в нея. Денят ѝ показваше рая, който бе изгубила, нощта – ужаса, от който бе избягала.

kundera


5.

Верни на традицията на Френската революция, комунистическите държави анатемосаха емиграцията, смятана за най-отвратителното от предателствата. Всички, които бяха останали в чужбина, бяха осъдени задочно в страната им, а съотечествениците им не се осмеляваха да поддържат отношения с тях. Въпреки това с течение на времето строгостта на анатемата отслабваше и няколко години преди 1989-а майката на Ирена, съвсем наскоро овдовяла безобидна пенсионерка, получи виза, за да прекара една седмица в Италия с държавна туристическа агенция; на следващата година тя реши да остане пет дни в Париж и тайно да се срещне с дъщеря си. Развълнувана, изпълнена със състрадание към остарялата си майка, както си я представяше, Ирена запази стая в хотел и пожертва част от отпуска си, за да може да прекара цялото време с нея.

"Не изглеждаш толкова зле", каза майка ѝ, когато се видяха. После, смеейки се, добави: "Аз също впрочем. Когато полицаят на границата погледна паспорта ми, ми каза: паспортът е фалшив, госпожо, това не е рождената ви дата!". Изведнъж Ирена видя майка си такава, каквато я знаеше открай време, и изпита чувството, че нищо не се бе променило след тези близо двайсет години. Състраданието към остарялата майка се изпари. Дъщерята и майката се изправиха една срещу друга като две същества извън времето, като две извънвремеви същности.

Но нима не е много лошо една дъщеря да не се радва на присъствието на майка си, която след седемнайсет години е дошла да я види? Ирена напрегна целия си разум, цялото си морално чувство, за да се държи като предана дъщеря. Заведе я на вечеря в панорамния ресторант на Айфеловата кула; качиха се на туристическо корабче, за да ѝ покаже Париж от Сена; и тъй като майка ѝ искаше да посети изложби, отиде с нея в музея "Пикасо".

neznan

Във втората зала майката се забави. "Имам една приятелка, която е художничка. Подари ми две картини. Не можеш да си представиш колко са хубави!" В третата зала пожела да види импресионистите. "В "Жьо дьо Пом" има постоянна изложба." – "Вече я няма, каза Ирена, импресионистите вече не са в "Жьо дьо Пом"." – "Ами, ами, каза майката. В "Жьо дьо Пом" са. Сигурна съм и няма да си тръгна от Париж, без да видя Ван Гог!" Вместо на Ван Гог Ирена я заведе в музея на Роден. Пред една от статуите майката замечтано въздъхна: "Във Флоренция видях Давид на Микеланджело! Онемях!" – "Слушай, кипна Ирена, ти си с мен в Париж. Показвам ти Роден. Роден! Чуваш ли, Роден! Никога не си го виждала, защо тогава стоиш пред Роден, а мислиш за Микеланджело?"

Въпросът бе справедлив: защо, когато отново се среща с дъщеря си след години, майката не се интересува от онова, което тя ѝ показва и казва? Защо Микеланджело, когото е видяла с група чешки туристи, я запленява повече от Роден? И защо през тези пет дни не ѝ зададе нито един въпрос? Нито един въпрос за живота ѝ, но и нито един въпрос за Франция, за кухнята ѝ, литературата ѝ, сирената ѝ, вината ѝ, политиката ѝ, театрите ѝ, филмите ѝ, автомобилите ѝ, пианистите ѝ, виолончелистите ѝ, футболистите ѝ.

Вместо това не спира да говори какво става в Прага, за природения брат на Ирена (от наскоро починалия втори съпруг), за хора, които Ирена помни, и за други, чиито имена никога не е чувала. Два или три пъти тя се опита да вмъкне някаква реплика за живота си във Франция, но думите ѝ не преминаха през непроницаемата бариера на приказките на майката.

Така е още от детството ѝ: за сина си майката се грижеше нежно като за момиченце, докато към дъщеря си бе по спартански сурова. Значи ли това, че не я обичаше? Може би заради бащата на Ирена, първия ѝ съпруг, когото бе презирала? Но нека се пазим от евтина психология. Поведението ѝ бе най-добронамерено: преливаща от сила и здраве, тя се тревожеше от липсата на жизненост у дъщеря си; с грубите си обноски искаше да я освободи от нейната свръхчувствителност, почти като баща спортист, който хвърля боязливото си дете в басейна, убеден, че е открил най-добрия начин да го научи да плува.

Все пак тя добре знаеше, че самото ѝ присъствие смазва дъщеря ѝ, и не бих отрекъл, че изпитваше скрито удоволствие от собственото си физическо превъзходство. И какво от това? Какво трябваше да направи? Да се изпари в името на майчината любов? Възрастта ѝ неумолимо напредваше, но съзнанието за собствената ѝ сила, такава, каквато се отразяваше в реакцията на Ирена, я подмладяваше. Виждайки я до себе си смутена и принизена, тя удължаваше колкото може повече миговете на своето надмощие. С нотка на садизъм се преструваше, че в уязвимостта на Ирена вижда безразличие, леност, вялост, и я кореше.

Открай време в нейно присъствие Ирена се чувстваше не толкова хубава, не толкова умна. Колко пъти бе тичала към огледалото, за да се увери, че не е грозна, че не изглежда като глупачка... Ах, всичко това бе тъй далечно, почти забравено. Но през петте дни, които майката прекара в Париж, това усещане за малоценност, за слабост, за зависимост отново се стовари върху нея.

 

 

 

cover-neznanНезнанието (превод Боян Знеполски, корица Стефан Касъров, 144 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Понеделник, 22 Март 2021г. 21:21ч.

Човекът, който плаче от смях | Фредерик Бегбеде

Публикувана в Литература

"Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява." – да, 20 години изминаха откакто копирайтърът Октав Паранго изгря на рекламния (и литературен) хоризонт в 9,99 лв, после еволюира в ловец на модели със съвест в Помощ, простете, за да затвори пълния сатиричен кръг и се завърне като Човекът, който плаче от смях... Да, в най-новия роман на Фредерик Бегбеде, неговото собствено алтерего Октав отново е зареден с обилни дози бодлива самоирония, черен екзистенц хумор и дори има вземане-даване с комикопопулизма, само за да осъзнае, че в днешния абсурден свят "всеки можеше да бъде Октав"... Повече, обаче, от лицево-мускулните авантюри на "Големия Лебовски от Париж" ви очакват в откъса по-долу...

 

 

1.

Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява. Пие чаши бяло вино, които се точат безразсъдно на обяд и вцепеняват мозъка до вечерта, предизвиквайки апокалиптичен смях. Завеса от кичури коса крие дълбоките сенки около очите на Големия Лебовски от Париж. Останалата част от лицето му е силно брадясала. Обича да се сгромолясва на хотелски канапета, с извит от ужасно твърдите възглавници врат, без да очаква срещи. Навън вали, той кашля, но е безсмислено да се лекува, защото краят на света е след двадесет минути. Във Франция се надига протестно движение: облечени във флуоресцентни жилетки бунтари изразяват гнева си, който никой не успя да предвиди – нарастващ гняв срещу бедността и безразличието на управляващата класа. Всяка седмица в Париж се провеждат все по-бурни демонстрации – родени във Фейсбук, те изглеждат неконтролирани и неконтролируеми. В Осми район на Париж цари атмосфера на гражданска война. Слизайки по авеню "Шан-з-Елизе", Октав Паранго се озова пред магазините "Аберкромби & Фич". През първото десетилетие на нашия век тук се слушаше до дупка Джъстин Тимбърлейк, имаше слабо осветление и силен мускус, красиви момичета се поклащаха в триъгълни оранжеви бикини, готини момчета с лъщящи торсове помпаха гръдни мускули, всички обожаваха начина на живот на калифорнийските сърфисти, тълпа тийнейджъри чакаше зад метални заграждения на входа, пазен от чернокож културист в черен тийшърт и твърде впито сако. После един ден осветлението се включи, някой намали звука на Джъстин Тимбърлейк, който вече не можеше да продаде и една плоча, танцьорките и танцьорите в бански костюми се изпариха, внезапно заведението опустя и замлъкна, сърфът се бе превърнал в обикновен масов спорт и вече никой не се блъскаше на вратата. Вместо фейсконтрол, който да възпира клиентите на входа, би трябвало да наемат викач, който да кани минувачите по тротоара на "Шан-з-Елизе".

Животът на Октав се бе сгромолясал, без той да забележи.

ele neg1

През 90-те години парите течаха като река... Царуваше рекламата и той бе едно от нейните деца-чудо. Спомняше си за пищни снимки в Южна Африка, за нощи в Кан, които прерастваха в оргии, за семинари в луксозни хотели на остров Мавриций, за пристигането си на работа всеки ден в петнадесет часа заедно с неговия креативен директор. Мангизите от рекламата финансираха всички медии по времето, когато имаше по-малко платформи и повече рекламодатели. През 90-те години не само средствата за информация плащаха големи пари на служителите си, но и телевизията на водещите си, вестниците на пишещите, модата на манекените... Агенциите не знаеха вече какво да правят с парите си. И пресата гушеше яко. Рекламната благодат му спестяваше всякакви съмнения. И изведнъж се появи гадното изобретение на американската армия – интернет. Демократизацията на медиите накара хората да повярват, че всеки може да е водещ, рекламист, журналист или хуморист – достатъчно бе да имаш компютър, смартфон или уебкамера. Известността вече не бе само за малцина избраници, а отворено за всички съревнование. Срещу безплатна чанта и последната блогърка можеше от своята боксониера да дава мнение за новата колекция на "Шанел". Всеки се мислеше за звезда и понякога ставаше. През първото десетилетие на нашия век властта на медиите рухна и никой от шефовете не го предугади – бяха твърде заети да вечерят във "Фукет'с" с Морис Леви. Резултатът: повече нито стотинка, пълна мъка за всички рекламисти/хроникьори/развратници/мошеници от бляскавите десетилетия от края на ХХ век.

 

Изведнъж социалните мрежи позволиха рекламните обяви да се целят в реално време към всеки потребител индивидуално, в най-подходящия момент. Октав твърдеше, че ненавижда социалните мрежи, защото шпионират тайните ни, за да ги продадат на търговците. Истината е, че им бе бесен най-вече защото му отмъкнаха бачкането. Сега всеки можеше да бъде Октав. Ето ви пример: когато преди десет години групировката "Конде Наст" поиска Октав да води церемонията "Мъж на годината", списанието GQ бе наело музея "Орсе" и поканило триста известни личности на вечеря. Тази година отново го поканиха да води церемонията... прав на сцената на един предплатен ресторант. Бе обявил лауреатите, все едно че водеше седмицата на "Колбаси Морто" в някой супермаркет. Октав най-много се учудваше, че журналистите не бяха предусетили настъпването на бунта на пролетариата... при положение че бяха част от него. Упадъкът засягаше всички медийни сектори. Политиците дори вече нямаха нужда от нас, за да бъдат избрани! Можеха да се видят бивши министри да се предлагат по С81 за почти без пари, бивши телевизионни звезди да продават своя подкаст или да създават свой ютюб канал, който никой не гледа, и дори една безработна бивша мис синоптичка да проси пари в Инстаграм. Изпадането засягаше без изключение всички играчи от деветдесетте години. Не бяха толкова наперени както в "Джейн'с клуб" в Кан през 1992-а... където Октав шмъркаше на четири крака дебели линии бял прах от капака на тоалетната чиния с ръководителите на платения си канал и с изпълнителния директор на "Пюблисис", починал малко след това от същия рак като на Жан-Люк Дьоларю.

А днес във "Франс Пюблик" Паранго печели по-малко от лаик.

 

 

 

cover-smiahЧовекът, който плаче от смях (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците 

Четвъртък, 04 Март 2021г. 19:19ч.

Кишот | Салман Рушди

Публикувана в Литература

"Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали?... Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си." – тези думи принадлежат на Кишот (откъсът по-долу), най-новият роман на Салман Рушди, и фриволно (но точно) описват както сюжета на тази сатира на съвременното общество, така и отношението на самия Рушди към него... Да, авантюрите на Кишот в дигиталния (реално/нереален) свят са основани най-общо на емблематичния образ на дон Кихот, както героите на тази "история в историята" са основани също най-общо на произхода на самия Салман Рушди – и Сам Дюшан, авторът на посредствени шпионски романи, и неговия персонаж, търговският пътник Исмаил Смайл, (измислил себе си като Кишот) са индийци в Америка, а възлюбената на Кишот дори носи името Салма Р. (екс-Боливуд звезда и настояща телевизионна прима) – да, ирония с висока резолюция основана най-общо както върху инициали, места и литературни случки, така и върху разпадащи се на мегапиксели вятърни мелници, защото "всичко може да се случи" в епохата на светодиодния свят, нали...

 

 

Решено беше. Той стана от леглото – по-рязко от обикновено, облечен с раираната си пижама, и плесна с ръце. Да! Точно това прозвище щеше да използва в писмата си. Щеше да бъде нейният находчив храбрец, нейният Кишот. Щеше да бъде за нея като Артур за Гуиневир, "и въобще... достоен рицар", както пише в пролога на "Кентърбърийски разкази" на Чосър.

Напомни си, че живеем в епоха, когато всичко може да се случи, според твърдението на мнозина по телевизията и в чудати видеоклипове на хора, докато се реят в киберпространството, и този факт придаде нови технологични дълбини на неговата пристрастеност. Вече нямаше правила. В епохата, когато всичко може да се случи... ами можеше да се случи всичко. Стари приятели можеха да станат нови врагове, а заклети врагове можеха да станат най-добри приятели и дори любовници. Вече не беше възможно да се прогнозират времето, нито вероятността от избухване на война, нито резултатите от изборите. Жена можеше да се влюби в прасе или мъж да заживее със сова.

commen

Възможно бе красавица да заспи и когато се пробуди след целувката, да говори на друг език и на този език да се окаже съвсем различна личност. Потоп можеше да разруши града ти. Торнадо да отнесе дома ти в далечни земи, а когато се приземи, къщата ти току-виж премазала някоя вещица. Възможно бе престъпници да стават царе, а царете да бъдат разобличени като престъпници. Мъж можеше да открие, че жената, с която живее, е извънбрачно дете на собствения му баща. Или цели народи да се хвърлят от някоя канара като гъмжило леминги. Възможно бе мъже с грозна коса да стават президенти. Или водата да се изчерпи. Или жена да роди бебе, което да се окаже прероден бог. Думите можеха да губят значенията си и да придобиват нови. Можеше да настъпи краят на света, както бе започнал да предрича най-малко един изтъкнат и предприемчив учен. Свършекът щеше да е обгърнат в зловоние. И една телевизионна звезда можеше като по чудо да откликне на любовта на един стар глупак и той да пожъне невероятен романтичен триумф, който да компенсира дългия му невзрачен живот и да го снабди най-сетне с величаво сияние.

 

Епохалното си решение Кишот взе в "Ред Рууф Ин" в град Галъп, щата Ню Мексико (нас. 21 678). Търговският пътник гледаше с желание и завист историческия хотел "Ел Ранчо" в Галъп, където в апогея на уестърните бяха отсядали филмови звезди като Джон Уейн, Хъмфри Богарт, Катрин Хепбърн и Мей Уест. Той не можеше да си позволи да плаща цените в "Ел Ранчо", затова отиде с колата до по-скромния "Ред Рууф", който идеално го устройваше. Беше привикнал да приема съдбата си, без да се оплаква. Сутринта, когато се събуди с ярката си нова самоличност, телевизорът работеше – беше забравил да го изключи, преди да заспи – и синоптикът от канал KOB-4 Стийв Стакър беше в ефир заедно със своя Парад от питомци, в който участваха прочутите кучета метеоролози Радар, Рез, Скийки и Тъфи. Следователно беше петък и новокръстеният господин Кишот (той не смяташе, че е спечелил или заслужава почетното "дон"), въодушевен от своята прясно-прясно придобита решимост поради отворилия се пред него поръсен с цветя път към любовта, преливаше от вълнение, макар да беше изморен, след като цяла седмица беше посещавал местни лекари в Албъкърки и на други места. Предния ден беше прекарал в Християнския здравен център "Рихобът Маккинли", "Уестърн Ню Мексико Медикъл Груп" и Индианския здравен център "Галъп", където лекуваха значителното местно индианско население на града от племената навахо, хопи и зуни. Продажбите му бяха чудесни въпреки озадачените гримаси и смутения смях, с които бяха посрещали веселите му намеци, че скоро ще замине на почивка в Ню Йорк (нас. 8 550 405 души) с новата си приятелка, много известна дама, царица на телевизионно предаване, което не е за изпускане. Не погледнаха с добро око и на остроумната забележка, която беше изръсил в индианския здравен център: "Всъщност и аз съм индианец! Обаче индийски, с точка, не с перо! Затова ми е много приятно, че съм тук, на индианска земя".

 

Той вече нямаше постоянен дом. Пътят беше неговият дом, автомобилът беше дневната му, багажникът му беше гардероб, а мотелите "Ред Рууфс Ин", "Мотел 6", "Дейс Ин" и други места за настаняване му подсигуряваха легло и телевизия. Той предпочиташе места с поне няколко платени канала, но ако нямаше, се задоволяваше и с обичайната телевизия. В онази конкретна сутрин обаче нашият човек нямаше време за местния синоптик и за неговите осиновени животинки. Искаше да поговори с приятелите си за любов и за търсенето на любов, което се канеше да предприеме. Всъщност вече почти не му бяха останали приятели. Имаше един богат братовчед, работодател и закрилник, д-р Р. К. Смайл, и съпругата му Хепи, но и с двамата не прекарваше никакво време за разлика от служителите на рецепцията в някои мотели, които често посещаваше. Имаше няколко човека, пръснати из цялата страна и по земното кълбо, които може би все още питаеха към него чувства, подобни на приятелство. И най-вече имаше една жена в Ню Йорк (тя определяше себе си като "жената батут"), която може би отново щеше да му се усмихне, ако той извади късмет и тя приеме извиненията му. (Той съзнаваше или си въобразяваше, че съзнава, необходимостта да поднесе извинения, но помнеше само отчасти защо и на моменти смяташе, че може би увредената му памет е обърнала всичко наопаки и че всъщност тя трябва да се извини на него.) Той обаче нямаше своя обществена прослойка, нямаше кохорта, нямаше своя банда, нямаше истински приятели, защото отдавна беше изоставил светската суета. На страницата си във фейсбук се беше сприятелил или беше избран за приятел от малка и все по-оредяваща група търговски пътници като самия него, самотници, самохвалковци, ексхибиционисти и сластолюбиви жени, които се държаха толкова еротично, колкото позволяваха донякъде пуританските правила на социалните медии. Когато Кишот въодушевено сподели намерението си във фейсбук, всичките му приятели в кавички тутакси прозряха истинската му същност – вятърничав план на границата на лудостта – и се опитаха за негово собствено добро да го убедят да не преследва и тормози госпожица Салма Р. В отговор на неговата публикация се появиха намръщени емоджита и битмоджита, които му размахваха укорително пръст, имаше и гифове на самата Салма Р., присвила очи, изплезила език и въртяща показалец до дясното си слепоочие, които вкупом образуваха универсално разпознаваеми жестове, целящи да покажат на някого, че е "тралала". Той обаче не се разубеди.

Като цяло такива истории не завършват добре.

 

*

 

В младостта си – която беше достатъчно далече в миналото, та спомените му за нея да бъдат ясни – той беше скиталец по душа, не просто търговски пътник, какъвто стана впоследствие, беше пътешествал надлъж и нашир просто за да види каквото успее – от нос Хорн и Огнената земя – края на Земята, където светът губи цветовете си, а хората и нещата съществуват само в черно и бяло, до източните пустини на Иран, от град Бам и неговите пълчища от хлебарки до дивия граничен град Захедан в приключилата вече епоха на шаха, от Залива на акулите в Австралия, където беше плувал сантиментално сред делфините, до мащабната миграция на антилопите гну в непонятните простори на долината в Серенгети. Беше празнувал Холи с говорещите бходжпури потомци на индийски наемни работници на остров Мавриций, беше отбелязвал и Курбан байрам с тъкачи на шалове във високопланинското село Ару близо до ледника Колахои в Кашмир. В началото на средната му възраст споменатото Вътрешно събитие промени всичко. Когато се опомни след събитието, той беше изгубил изцяло личните си амбиции и любопитството си, големите градове го потискаха и Кишот копнееше само за анонимност и самота.

grier1

Освен това беше развил силен страх от летене. Помнеше един свой сън, в който първо падаше, после се давеше, затова беше убеден, че полетите със самолет са най-нелепата фантазия и измама, които хората, под чийто контрол се намира светът, се опитват да втълпят на невинните мъже и жени като него. Ако някой самолет изпълнеше полета си и пътниците му достигнеха благополучно местоназначението си, това според него се дължеше просто на късмет. Нищо не доказваше. Той не искаше да загине, като падне от небето във вода (като в съня си) или на сушата (което щеше да бъде още по-неудобно), затова реши, че ако боговете на доброто здраве му помогнат да оцелее някак, никога повече няма да се качи в някой от онези чудовищно тежки съсъди, които обещават да го издигнат на девет хиляди метра или да се движат над земята. Кишот наистина се възстанови, макар да провлачваше крак, а след това пътува само по суша. Понякога обмисляше дали да не предприеме морско пътешествие покрай американския бряг до Бразилия или до Аржентина, или през Атлантическия океан до Европа, но така и не го организира, а в последно време неблагонадеждното му здраве и крехката му банкова сметка сигурно нямаше да издържат напрежението от такова пътуване. Затова той стана изцяло сухопътно създание и такъв щеше да си остане.

 

В стара раница, старателно увити с тънка мека хартия и найлон с въздушни балончета, той носеше различни средноголеми предмети, които беше събирал по време на странстванията си: редимейд излъскан китайски камък, чиито линии приличаха на пейзаж от гористи хълмове, забулени в мъгла, подобна на Буда глава от Гандхара, вдигната дървена камбоджанска ръка със символа на мира в средата на дланта, два звездовидни кристала – един голям и един малък, викториански медальон, в който той беше пъхнал снимка на родителите си, три други снимки, изобразяващи сцена от детство в далечен тропически град, месингово ножче за пури от епохата на крал Едуард с формата на острозъб дракон, индийски кибрит "Чита Бранд" с изображение на търсещ плячка гепард, миниатюрен папуняк от мрамор и китайско ветрило. Кишот благоговееше пред тези тринайсет предмета. Когато се прибереше вечер в стаята си, двайсетина минути ги подреждаше старателно. Трябваше да бъдат разположени по точно определен начин един спрямо друг – чувстваше се у дома едва след като остане доволен от подредбата. Знаеше, че докато тези свещени предмети не бъдат поставени на точните места, животът му ще бъде лишен от равновесие и самият той може да стане жертва на паника, инерция и накрая дори смърт. Тези предмети бяха самият живот. Докато бяха с него, пътят не го плашеше, а беше неговото специално място. Провървя му, че въпросното Вътрешно събитие не го превърна в пълен идиот като онзи препъващ се тип с увреден мозък, когото видя веднъж и който беше способен да върши само най-простички неща, например да събира нападали листа в парка. Кишот работеше като търговски пътник от много години и продаваше лекарства, въпреки че беше преминал пенсионната възраст и въпреки своята вече нестабилна, непредсказуемо капризна, все по-непостоянна и инатливо маниакална умствена нагласа, но работата си дължеше на благоволението на гореспоменатия свой заможен братовчед д-р Р. К. Смайл, лекар и успял предприемач, който, след като гледа по телевизията "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър, не желаеше да уволни своя роднина, защото се опасяваше, че така ще ускори кончината на стария клетник.

 

Фармацевтичният бизнес на д-р Смайл, неизменно доходоносен, неотдавна го беше направил милиардер, защото лабораториите му в Джорджия бяха усъвършенствали впръскването под езика на болкоуспокояващия фентанилов спрей. Впръскването на силен опиоид под езика носеше по-бързо облекчение на болните от рак в терминален стадий, които страдаха от така наречената от медицинските специалисти "пробивна болка". Пробивната болка е нетърпима. Новият спрей я правеше поносима поне за един час. Мигновеният успех на лекарството, патентовано под търговското название "Ин Смайл", даде на д-р Р. К. Смайл възможността да си позволи лукса да поддържа възрастния си роднина без оглед на неговата продуктивност в работата. Странно, но се оказа, че пропадането на Кишот към лудостта – която съгласно една от дефинициите е неспособността да отличаваш "какво е така" от "какво не е така" – за известно време не повлия материално на неговата способност да изпълнява служебните си задължения. Всъщност състоянието му се оказа предимство, което му позволяваше с безусловна искреност да представя убедително съмнителните качества на много от продуктите на компанията, защото с цялото си сърце вярваше в рекламираната им ефикасност и в превъзходството им над всички техни конкуренти, въпреки че рекламните кампании бяха безспорно тенденциозни, продуктите нерядко не бяха по-добри от много сходни на тях от други марки, а в някои случаи дори бяха категорично под пазарното ниво. Поради своята неувереност в това къде се намира границата между истината и лъжата и благодарение на личното си обаяние и приятни обноски Кишот вдъхваше доверие и се доказа като идеалния търговец за стоката на братовчед си.

 

 

 

cover-quichotteКишот (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 472 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

онлайн