Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (158)

Неделя, 05 Юли 2020г. 20:20ч.

Софийски разкази | Иван Вазов

Публикувана в Литература

Да, на 9 юли празнуваме (след като ги маркирахме по стар стил) 170 години от рождението на Иван Вазов... Да, настоящия сборник Софийски разкази селектира (специално за повода) 30 Вазови разказа, които (като Наводнението, което ви очаква по-долу) може и да са част от сборниците Драски и шарки (двата тома), Видено и чуто, Пъстър свят и Утро в Банки, но за пръв път са обединени в живописен портрет от сцени, случки и герои на софийската действителност в периода 1890 – 1905 година... Подредени хронологично, тези мозаечни наблюдения на Вазов (къде иронично-саркастични като в разказа Наводнението, къде изпълнени с нескрита привързаност и любов) доказват за пореден път усета на Вазов към детайлите и тънките нюанси на българската народопсихология/герои, така че да разпознаваме дори след 120 години (уви, за съжаление) образа на един народ, когато се огледаме наоколо...

 

 

НАВОДНЕНИЕТО


Слънцето хвърляше един весел сноп лучи през полуотворения прозорец. Облегната отпуснато на възглавницата си, в едно положение, пълно с нетърсена безгрижна прелест, нежната и чувствителна госпожа Милица Арсениева дочиташе най-занимателната и сърцепленяваща глава на стария френски роман La Dame de Monsoreau от Дюма.

Тя следеше с трепетни примирания на сърцето страшните премеждия на героя, из които той излизаше здрав и читав, за да налети на други, още по-ужасни; тя с тревога безкрайна делеше вълненията му, преживяваше опасностите му и тържествуваше със сълзи на очи избавленията на симпатичния любовник на Диана Монзоро! Тя биде пресечена в четенето си от гласа на мъжа си, който влезе в стаята:

Милице, желаеш ли да те разходя на Ючбунар?

– Какво ще дирим там?

– Да видим наводнението: Княжевската река е преляла и потопила цял Ючбунар. Езеро е станало. Къщята като острови се показват сред водата... Интересна гледка! Казват – завърши Арсениев изреждането на тия съблазнителни новости, – че имало и деца удавени и труповете им плуват!

Тук Милица не утрая. Тя захлупи романа тъкмо там, дето се захващаше дуелът със сабя между благородния герой и петимата му врагове – царедворците на Хенриха III.

– Да вървим, Йордо!

Тя се поскъта набързо пред огледалото, тури си напетата шапка с щраусовото перо. Йордо повика един файтон и фукнаха към Ючбунар. Милициното сърце туптеше от любопитство. Още при влизането в Солунска улица Милица и Йордо видяха предвестника на ючбунарския потоп: една планинска бара, която минава край София, беше също преляла и преобърнала тая по-ниска част от улицата на мътно жълто блато. Конете нагазиха в пороxната вода и потънаха до корема. На Милица гърдите бъхтяха... Ами какво ли ще е на Ючбунар? Конете изгазиха с мъка и излязоха на сухо. Бичът плюсна пак по гърбовете им и те отидоха напред, оставяйки по улицата ивица от мокрите следи на файтона.

Излязоха на Витошка улица, минаха край "Свети Крал", завиха на запад и удариха към Ючбунар. Имаше и други коли, що бързаха по посока на Ючбунар. Зрелището на разорение и нещастия привличаше столицата към предградието ѝ. Милица и Йордо горяха от нетърпение да заварят катастрофата в пълнотата ѝ. Милица, естествено надарена с богато въображение, което романите още пӝ развиваха, си представяше вече умствено картината на наводнението. Как страшно бучеше водата, в която се обръщат разни покъщнини, дрехи, съдове на разсипаните потопени къщи! А между тия уломки и безименни неща плуват трупове с лица, обърнати към небето, и гледат с изцъклени очи... Милица се потърси от тая гледка, страшна и оттласкателна, и изпита нов трепет от парливо, сладко и неодолимо любопитство.

От огнената Вайсова воденица се захваща наводненото предградие. Милица търсеше с поглед да лъсне вода из улиците; тя напразно търсеше езерото и по-нататък, когато колата бяха в самия Ючбунар. Имаше пресни следи от вода само, мътни вирчини, които се оттичаха, гладка нова тиня, оставена на двете страни на шосето от изтеклия порой; видяха се къщици с основи, зле подгизнали, дори до прозорците и по-високо, и на праговете застанали с изплашени и оглупели лица сиромаси хора.

grass

* * *

Милица пръв път идеше в Ючбунар. Тя с удивление гледаше наоколо си. Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на прибързаност и пресиленост на създаването си. Къщи малки, ниски, сковани от клечки, квартали, теглени по план – пусти, улици, сечени право – непроходни. Плод на една безчеловечна спекула, Ючбунар изникна в късо време като гъби сред блатиста почва. Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха, тлетворния облак на които западният вятър постоянно навява като невидима зараза над столицата. София побърза да има свое Ghetto.

* * *

Файтонът хвърчеше напред по шосираната улица. Все тая гледка наляво и надясно; дири от наводнение, стари застояли локви, кал; нещастни дрипави същества, анемични жълти лица със скрофулозни разположения, мръсни еврейки и еврейчета, клекнали до праговете при синкавите бари, изливани от домашни помии. Но езеро, но срутени къщи, но удавени деца, които плуват по мътната вода – нямаше. На другия край на улицата се видят повече хора; събрани накуп, там има и файтони.

– Там е! – посочи Йордо.

Колата се понесоха. Стигнаха купа. Тоя куп стоеше на моста на Княжевската река и я гледаше. Тя, още голяма ѝ гневна, шумеше с дебелите си мътни талази, но спаднала вече и безопасна за жилищата на ючбунарци. Милица попита един евреин:

– Вода няма ли на друго място?

– Няма, няма, госпожо, не се бойте. Слава богу, оттече се – отговори евреинът, като поздрави с оръфаната си кожена шапка.

– А де са срутените къщи от водата?

Евреинът отговори:

– Няма срутени къщи. И той се взираше с наслаждение в заруменялото от свежия ветрец и хубаво лице на Милица.

– Деца удавени има ли? – попита Йордо.

– Няма господине, лъжат. Никой човек не стана зян. Водата се дръпна скоро. По Милициното лице се изобрази незадоволство; тя се обърна към мъжа си укоризнено:

Йордо! Твоите новини излязоха вятър.

– Както ги купих, тъй ти ги продадох – отговори той.

– Преувеличили са – от бълхата хората правят бивол. Карай назад! – заповяда на возача.

И колата се повърнаха между два реда подгизнали къщи, оплюти от кал дюкяни и купчини мръсни и жълти евреи, и при срещата на други туристи във файтони, със същото недоумение, изписано по лицата...

* * *

Милица си свали капелата твърде недоволна, твърде разочарована, твърде сърдита. То не заслужавало да зареже романа на най-критическото място пред дуела. Няма нито къща погълната, нито деца издавени... Напразно ѝ раздразниха любопитството и я обезпокоиха. Тя подхвана пак романа си и зачете с разтупано от прежното вълнение сърце, за да види по-скоро дали се избави от новата страшна опасност животът на фантастическия герой.

 

[Драски и шарки II, 1895]

 

 

 

cover-vazovСофийски разкази (360 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Литературният маршрут На разходка с Иван Вазов и Евгения Марс е на 8 юли | 18:30 Борисова градина (тръгване от езерото Ариана) – Катя Зографова повежда на историческа разходка из любимите софийски кътчета на Иван Вазов – от Княз-Борисовата градина до салона на Евгения Марс

 

Церемонията по връчване на наградата за духовен принос Иван Вазов е на 9 юли | 18:00, Народен театър Иван Вазов, Голяма сцена

Ако в тези пандемични времена Weather Report-ите и архивните късометражни филми на Дейвид Линч не са ви достатъчни за кратък, ускорен курс по сънувано наяве кино, то неговият Кът за мечти (своеобразната биография, издадена през 2018-а в съавторство с журналиста Кристин Маккена) ще повдигне завесата на мистификациите в неговия мистъри-киноклуб – откъсът по-долу ни среща с Дейвид Линч по времето на снимките на Синьо кадифе – да, точно там, прескочил бездната на провала след снимането на Дюн, но "все още през сълзи виждащ синьо кадифе"... Моментът когато "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш"... Моментът, в който 4 години по-късно Синьото кадифе ще се превърне в Червена стая...

 

 

Галапремиерата на Синьо кадифе е в състезателната програма на Световния филмов фестивал в Монреал през август 1986 г. и филмът е пуснат официално в 98 кина в САЩ на 19 септември 1986 г. Макар много зрители да го намират за крайно смущаващ, Синьо кадифе осигурява на Линч номинация за "Оскар" за режисура от тази година, съживява кариерата на Денис Хопър и се превръща в главен елемент от учебната програма на филмовите школи по цял свят.

Също така излизането му на екран поражда немалко вълнение. "Нямах представа, че филмът ще се окаже толкова спорен – заявява Роселини. – Полемиките бяха доста сурови и според мен върху моята глава се струпа най-много. Ако хората харесваха филма, Дейвид получаваше похвалите и той, разбира се, ги заслужаваше. Този филм преди всичко е изразно средство на Дейвид. Но ако не го харесваха, често излизаха с възражения от рода, че аз съм модел, че съм дъщеря на Ингрид Бергман, че съм си съсипала имиджа, като съм изиграла подобна роля, че въставам сама срещу себе си и така нататък, и така нататък. Имаше много тълкувания, които бяха чиста измишльотина."

blue-velvet-lynch

Филмовият критик Роджър Ебърт е особено възмутен от филма. Обвинява Линч в женомразство и настоява, че Роселини е "опозорена, унижена, пердашена и разголвана пред камерата. А след като си поискал от актриса да изтърпи подобно нещо, редно е да спазиш своята страна от сделката, като я поставиш в значим филм".

Коментарът на Ебърт не се е запазил така траен като този на Полин Кейл – високопоставената жрица на филмовата критика, по онова време подвизаваща се в "New Yorker". Тя описва Линч като "популистки сюрреалист" и възхвалява Маклоклан за "феноменалното" му изпълнение, а обобщението за Синьо кадифе е, че представлява проучване на "мистерията и лудостта, скрити в "нормалното".

"Употребата от страна на Линч на ирационален материал действа точно по начина, по който е предназначена – разчитаме тези образи на някакво ненапълно съзнателно ниво", коментира Кейл.

"Бяхме изненадани, когато филмът се оказа такава сензация – спомня си Карузо. – Не си мислехме, че ще бъде катастрофа, но не допускахме, че ще бъде филм, за който хората говорят с десетилетия. Като излезе, повечето критици го харесаха и според мен онези, които написаха негативни критики, не разбраха какво гледат. Синьо кадифе е филм, който трябва да изгледаш няколко пъти, за да доловиш всички нюанси и подробности."

"Възможно е Синьо кадифе да е най-великият филм на Дейвид – допуска Джак Фиск. – Дюн представляваше ужасно изживяване за него, и като един вид утешителна награда Дино му каза: "Можеш да създадеш филма, който искаш да създадеш". У него се бяха насъбрали толкова много неща, които искаше да изрази, и Синьо кадифе се яви като изливане на всичко сдържано дотогава."

Десетилетия след появата на филма Маклоклан е домакин на прожекция на Синьо кадифе за благотворителна кауза и си спомня: "Не го бях гледал сигурно откакто го пуснаха и не знаех какво да очаквам, но сюжетът наистина ме заплени. Според мен филмът е съвършен."

/Кристин Маккена/

dunel

След Дюн бях болен и съсипан. Медитацията ме е спасявала много пъти и този бе един от случаите. Мрачен период беше. Помогна ми това, че имах други сценарии и мислех за предстоящото, но нямаше как да забравя всичкото време, което бях вложил в този филм. Когато не разполагаш със свобода да направиш каквото искаш и резултатът не излезе добър, чувстваш, че си се продал и си получил каквото ти се пада, а аз се бях продал от самото начало. Знаех какво представлява Дино, знаех, че нямам контрол над финалния облик на филма и че в течение на работата си ще трябва да правя компромиси – ужасно беше. Опознах провала, а в известен смисъл провалът има своята красота, защото прахолякът се уталожва и няма друга посока освен нагоре, а това ти носи усещане за свобода. Повече не може да изгубиш, но пък може да спечелиш. Повален си и всички го знаят – знаят, че си се издънил, че си губещ. Тогава си казваш: "Добре", и продължаваш да работиш. Хрумват ми идеи, много пъти не знам какво точно представляват и къде се вместват, но ги записвам и нещата се навързват, така че в известен смисъл самият аз нищо не правя. Просто оставам верен на идеята.

Трябва да съм написал поне четири варианта на Синьо кадифе. Не бяха напълно различни, но търсех пътя. Дадох на Кайл незавършен вариант още докато снимахме Дюн. Не харесах песента "Blue Velvet", когато излезе. Не е рокендрол, но се появи в зората на рокендрола, а там беше силата. После я чух една вечер и се съчета със зелени поляни нощем, с червените устни на жена, видени през прозореца на кола – ярка светлина падаше върху бялото лице и червените устни. Тези две неща, а също и фразата "все още през сълзи виждам синьо кадифе".

blue-velvet1

Ето това ме развълнува и се обедини хармонично в съзнанието ми. Ако се появи образ, а ти си единственият писател наоколо, той един вид ти се представя и ти го опознаваш. После започва да говори, проникваш по-дълбоко и някои неща у него те изненадват, защото всеки е смесица от добро и зло.

Според мен надали повечето хора са наясно за тъмната си страна. Умеят да се залъгват и ние, околните, ги приемаме за, общо взето, свестни, търсим вината у други. Само че хората имат желания. Както казва Махариши, в човешкото същество винаги е заложено да иска повече и това желание те води към истинската ти същност. Всеки открива пътя си в крайна сметка. Важен елемент от сценария на Синьо кадифе ми хрумна насън, но не си спомнях съня в продължение на известно време. Представете си ме как отидох в студията "Universal" на другия ден, след като бях сънувал незапомнен сън. Трябваше да се срещна с един човек и влязох в стаята на секретарката. До бюрото ѝ имаше или канапе, или стол и тъй като човекът не бе готов още да ме приеме, седнах на това място да почакам. И както си седях, си спомних съня си, помолих секретарката да ми даде лист хартия и молив и записах тези две неща от съня: полицейско радио и пистолет. Това ме отключи.

blue-velvet7

Винаги съм казвал, че не се опирам на нощните сънища – аз обичам да сънувам през деня, с отворени очи. Но все пак ми допада логиката на сънищата. В тях всичко може да се случи и е закономерно. С Ричард Рот отидохме и представихме идеята за Синьо кадифе на негов приятел в "Warner Bros.". Разправих му за намирането на ухо в поле и някои други моменти от историята, а човекът се обърна към Ричард и попита:

– Той измисля ли си ги тези неща?

Написах два варианта на сценария и показах на господина от "Warner Bros." втория. Никак не го хареса. Каза, че бил ужасен. Имах адвокат, който не ме осведоми, че с разказа си на Синьо кадифе пред служител на "Warner Bros." го пускам в обръщение и че ако си искам правата над сценария обратно, трябва да предприема действия. Сам не знам какво точно се случи – за мен това е истински сюжет на ужасите. Отидох в Мексико и направих Дюн, като през всичкото това време си мислех как имам сценариите за Синьо кадифе и "Рони Рокет", убеден, че ми принадлежат. Щом нещата около Дюн се уталожиха, седнах с Дино и Рик Ничита и някак си излезе наяве фактът, че "Warner Bros." притежава сценария за Синьо кадифе. Само дето не умрях.

Дино взе телефона и се обади на шефа на студията. Разправя се история как Люси Фишър тичала по коридора да му каже да не го продава, но тъй или иначе, Дино го взе от тях и с това се приключи. Може да се каже, че той ми го върна, защото ми даде възможност да направя филма и ми осигури права за финален монтаж, но ето как стана, че проектът отиде при Дино. Ричард Рот беше привързан към проекта, но в крайна сметка реши, че най-добре е да остави нещата в ръцете на Дино. Все пак Ричард бе включен като изпълнителен продуцент на филма и даде своя принос. Именно той измисли названието "Слоу Клъб", където Дороти пее.

blue-velvet

Фред Карузо беше продуцент на Синьо кадифе. Много харесвам Фред. Има хора, които просто с маниера си на говорене ти създават усещане за сигурност, и Фред беше точно от тях. Винаги е успявал да ме успокои с думи. Вярно, често ми казваше: "Не знам какво правиш", но беше добър продуцент. Отидохме в Уилмингтън. Дино правеше 13 филма в момента и моят беше най-ниската резка на тотемния стълб, но прекарахме чудесно. Нямаше филм с по-малък бюджет на терена, ала Синьо кадифе бе като пренасяне от ада в рая, защото имах огромна свобода. Дори когато се наложи бюджетът да бъде съкратен, не бях принуден да се откажа от нищо – просто минах по обиколен път.

По онова време нямаше чак толкова много правила – днес са далеч повече и е трудно да намалиш финансирането. Изходът е или да се простиш с нещо, или да ти се запали главата от сметки. Всички се забавлявахме и станахме много близки помежду си. Вечеряхме заедно, виждахме се всеки ден, всички се задържаха за дълъг период от време – днес вече не става така. Хората идват, свършват си работата, отиват си – няма такива глезотии като вечери заедно. Не знам кое доведе до такава промяна. В наши дни напрежението е неописуемо. Просто ме убива, казвам ви го. Днес снимките трябва да стават по-бързо. При Синьо кадифе ги започнахме през май и продължиха чак до Деня на благодарността. Свърши времето на подобни дълги снимачни периоди.

/Дейвид Линч/

 

 

 

cover-kutdreamКът за мечти (превод Надя Баева, 624 стр, цена 33 лeва) е в книжарниците

Петък, 12 Юни 2020г. 19:00ч.

Фигури | Мария Попова

Публикувана в Литература

"Внесете звездната светлина в живота си и няма да бъдете разядени от незначителните неща." – тези думи принадлежат на Мария Мичъл, първият професионален астроном жена в Америка, първата жена, приета в Американската академия на изкуствата и науките... и един от многото герои (наред с Йохан Кеплер, Хариет Хосмър, Емили Дикинсън, Ралф Уолдо Емерсън, Чарлз Дарвин, Уолт Уитман, Рейчъл Карсън...) в книгата Фигури (откъсът по-долу) на Мария Попова... Ако сте запознати с емблематичния блог Brain Pickings на Мария, то сте наясно, че няма незначителни връзки между хора, идеи, времена, места, светове и... следите, които оставят те (връзките)... Остава само някой като Мария Попова да ги забележи и да очертае лабиринта от Фигурите на Непреходното в преходния ни свят...

 

 

Из "ПОСИПАНА СЪС ЗВЕЗДЕН ПРАХ"


Мария Мичъл стои в салона на скромната си родна къща на улица "Вестал" на остров Нантъкет – "ненатруфено, некрасиво" място, както ще напише по-късно тя в едно стихотворение, но любимо. До нея има лъскав меден телескоп, насочен навън през вдигнатия прозорец. Тя е твърде превъзбудена от вълнение, за да усеща поривите на студения февруарски въздух, нахлуващи през него. Стъклена купа, пълна с вода, виси над главата ѝ, къпейки стаята в цветовете на дъгата. В този следобед Мария повдига големите си кафяви очи към смрачаващата се небесна твърд и поглежда през парче опушено стъкло, готова да преброи секундите на слънчевото затъмнение.

Намира се на горния етаж на къщата в някогашния дрешник, превърнат от баща им в кабинет за десетте деца на квакерското семейство, но ползван единствено от Мария, на чиято врата е залепена бележка, изписана с красивия ѝ почерк: "Госпожица Мичъл е заета. Не чукайте".

Двайсет и една минути след 12 часа, в тази особено студена зимна събота на 1831 година, металическа светлина започва да превръща къщите, хълмовете и пристанището в оживяла дагеротипия. Представям си как някой от насрещната страна на калдъръмената улица спира рязко да свири, докато се упражнява с Бетовен. Представям си младия китоловец долу в залива как се обляга на харпуна си и вдига глава към небето.

Стотици километри на север, под тревожното небе на частично затъмнения Конкорд, Ралф Уолдо Емерсън току-що е погребал възлюбената си млада невеста, починала от туберкулоза на двайсет години.

На фона на потъмняващото кобалтовосиньо небе Луната се плъзга пред Слънцето и изрязва бавно изтъняващ полумесец. Когато се настанява за момент в блестящия кръг, Мария отброява сто и седемнайсет секунди и изпитва чувството, че се взира в дулото на времето – зловещо и с позлатен ръб дуло.

 

Тя е на дванайсет години. Запленена е от величието на Космоса и от категоричната сигурност на математиката – блестящ интелект, незамъглен от ограниченията на времето и мястото, в които е родена. Жените все още не могат да гласуват. Жените все още не могат да получат официално образование по висша математика или астрономия никъде по света. Никоя жена все още не е наемана от правителството на Съединените щати за каквато и да било техническа работа. Мария Мичъл не доживява да се възползва от възможността да гласува, но става първата жена в много отношения: първият професионален астроном жена в Америка, първата жена, приета в Американската академия на изкуствата и науките, първата жена, наета от правителството заради "специализираните ѝ умения, несвързани с домакинството" като "компютър на Венера" – нещо като GPS в лицето на един човек, правещ сложни небесни изчисления, за да помогне на мореплавателите да обикалят земното кълбо.

В годината, когато Мария преживява прозрение, след като за първи път наблюдава затъмнение, кралят на Дания – най-важният европейски покровител на науката – обявява огромна награда за астрономия: първият човек, който открие нова, видима само с телескоп комета, ще получи златен медал на стойност 20 дуката – истинско състояние. Подобно откритие не може да се постигне с незначителни усилия или по случайност – търпеливият наблюдател ще трябва да открие малка, размазана кома – глава от светлина без опашка сред всички съществуващи обекти из космическата необятност, а за да я открие, той или тя трябва да е отлично запознат с тези обекти, защото само така ще може да установи нейното изненадващо появяване.

Нощ след нощ, година след година Мария Мичъл насочва уверено своя инструмент към нощния мрак и оглежда небесата със спокойна методична страст, търсейки нов небесен обект на фона на познатите тела. Една есенна вечер, когато е на двайсет и девет години, тя се измъква от вечерното парти на родителите си, за да се качи на покрива и да застане зад телескопа, облечена в това, което нарича своя "униформа" – простичката и обичайна квакерска рокля. Представям си тази сдържана млада жена как ахва ненадейно – за своя собствена изненада, когато вижда това, което вижда, в десет и половина, в първия октомврийски ден на 1847 година, преди да повика баща си на покрива, за да му покаже изумителното петънце, което е забелязала на огромния космически фон: нова телескопична комета.

fig1

Това, което въодушевява Мария Мичъл онази вечер и което ще я вдъхновява през останалите десетилетия на живота ѝ, не е кралският медал, нито блясъкът на световното признание, а чистата тръпка от откривателството – екстазът лично да си отчупил малко късче познание от огромния монолит на неизвестното, тази първична мотивираща сила, задвижваща всеки истински учен.

Въпреки нежеланието на Мария да направи откритието си обществено достояние, баща ѝ настоява да съобщят на Харвардската обсерватория. Успява да я убеди, като заявява, че това ще бъде патриотичен акт – тя ще обяви победоносното си откритие не заради собственото си его, а в името на американската астрономия, намираща се все още в детската си фаза, неспособна да се конкурира с авторитета на европейските институции и с хилядолетните постижения на Китай и страните от Близкия изток. Но самата природа се намесва – на този малък остров, толкова подвластен на стихиите дори за основните човешки дейности, бурното време забавя вземането на пощата с два дни. На 3 октомври, докато съобщението на Мичъл все още пътува към "Харвард", друг астроном от Европа също забелязва кометата, съобщава на местните астрономически организации и незабавно предявява претенции за медала.

Когато писмото от Нантъкет пристига на 7 октомври, президентът на "Харвард" веднага осъзнава, че откритието на Мария Мичъл му дава възможност да отбележи първия голям триумф за американската астрономия – и за все още утвърждаващия се "Харвард", в който по-рано същата година е основано Научното училище "Лорънс", дом на първата в университета следдипломна програма. "Би било жалко тя да загуби медала заради обикновена техническа формалност", обръща се той към американския посланик в Копенхаген. Мълвата скоро плъзва из Европа. Следва разтапяща сърцата проява на солидарност и почтеност от страна на научната общност на Стария свят, която признава първенството на откритието на Мария Мичъл и връчва медала на нея – почти осем сантиметров диск от чисто злато с барелеф на датския крал на лицевата страна и на Урания, древногръцката муза на астрономията, на обратната. Четири месеца след откритието в бюлетина на Кралското астрономическо общество излиза статия за "кометата на госпожица Мичъл", както ще бъде позната тя в продължение на повече от век, преди да бъде преименувана – доста неромантично – на C/1847 T1. Мичъл предоставя на списанието своите оригинални изчисления на орбитата на кометата – забележително постижение поради математически сложната хиперболична траектория на тази комета. Почти половин век по-късно Маргарета Палмър ще стане първата жена, получила степента доктор по астрономия в Америка, в "Йейл", за проучването си на нерегулярната орбита на кометата на Мичъл – изкривен космически бумеранг, запратен към Земята от далечните краища на Космоса преди много години, който никога вече няма да се завърне в нашата Слънчева система.

Месеци преди откритието на Мичъл Ралф Уолдо Емерсън пише в своята дебютна поетическа книга:

Във себе си избягах, от фалша уморен;

и в миг комета аз съзрях. Бях смаян, удивен –

с кометата понесох се в космическата шир...

След няколко месеца откритието прави Мичъл първата жена, избрана – единодушно – в Американската академия на изкуствата и науките. Върху сертификата ѝ за приемане в Академията обръщението "сър" е зачертано, както и думата "колега", върху която на ръка, с молив, е написано "почетен член". Ще мине почти век преди Академията да приеме втора жена – антроположката Маргарет Мийд. Но Мичъл изобщо не се впечатлява от това признание. "Медалите са нещо незначително в сравнение със светлината на звездите", ще напише тя по-късно. "Единственото в света, което наистина е от значение, е добротата."

 

През годините Ралф Уолдо Емерсън, Херман Мелвил, Хенри Дейвид Торо, Елизабет Пийбоди и Фредерик Дъглас посещават Нантъкет, за да надзърнат през същия онзи телескоп, който дванайсетгодишното момиче някога е насочвало към пръстеновидното затъмнение, към звездите, към нейния небесен купол на възможностите – телескоп, не много по-лош от този, който "Харвард" е имал по онова време, не много по-добър от онзи, с който Галилео е разбъркал Вселената два века по-рано.

Когато посетих превърнатия в музей роден дом на Мичъл почти две столетия по-късно, плъзнах с нещо като суеверие ръка по четирите успоредни зъбчета отстрани на студеното медно тяло на телескопа ѝ и се запитах как ли се е сдобил с тях. Представям си как младата Мария Мичъл се препъва в тежката си квакерска рокля някоя нощ, докато се катери по осемте тесни дървени стъпала към площадката за наблюдение на покрива, носейки големия месингов уред, малка тетрадка за записки и лампа с китова мас, както е правила почти всяка нощ през младостта си. Ден след ден спотаената гениалност на Мария ще се издига над сенките, хвърляни от обществото, в което живее. "Внесете звездната светлина в живота си – ще каже тя по-късно на студентките си във "Васар", първия курс в Америка от жени астрономи – и няма да бъдете разядени от незначителните неща."

И все още е така. Ние сме гладни за истински истории за изумителни постижения, достигнати въпреки неблагоприятните социални и културни шансове, истории, надскачащи незначителните неща, безпорядъка и непоследователността на личността, която е част от всеки човешки живот. Но животът на Мичъл е безкрайно по-интересен, когато го анализираме заради въпросите, които повдига, в сравнение с отговорите, които ни предоставя. Ето някои въпроси: къде се намира тази територия на шансовете, позволяваща на човек да начертае нова карта, пълна с възможности, която му помага да повярва, че може да бъде нещо повече от това, което средата, в която живее, му е предопределила, и после наистина да се превърне в това, което вярва, че може да бъде? Как така от нищото се появява нещо? Това е доста объркващ въпрос, когато го задаваме за Вселената, но е просто нелеп, когато го отнасяме към нас самите – не съществува такова нещо като самосъздал се човек. Мария Мичъл е притежавала необичаен математически талант, да, и е била тласкана напред през целия си живот от вътрешна увереност, спокойствие и упоритост, които са ѝ позволили да преодолее препятствията, издигани пред нея от културната ѝ среда. Но освен това тя е продукт на хиляди фактори извън собствената ѝ личност – израснала е в необичайно любящо семейство, с необичайно ерудирана майка и необичайно присъстващ в живота ѝ баща, който се е отнасял към нея като към равна, в морски град, където математиката не е била просто някакво абстрактно възвишено занимание, а жизненоважна практическа помощ за навигацията; възпитана е в квакерската вяра, която настоява да се предоставя еднакво образование на момчетата и момичетата; и всичко това – на изолиран остров, където дългите и страховити зимни нощи са превърнали астрономията в популярно забавление. В последните години от живота си Мичъл отбелязва, че естественото ѝ влечение към математиката и непрекъснатото поощрение от страна на баща ѝ са източникът на нейните научни постижения, но добавя: "Духът на мястото също допринесе за насочването на съзнанието ми в тази посока".

 

 

 

cover-figuriФигури (превод Паулина Мичева, 480 стр, 24 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 04 Юни 2020г. 20:20ч.

Изгубени вещи | Алберт Бенбасат

Публикувана в Литература

Казват, че едва когато изгубиш нещо, разбираш стойността му и липсата му... Е, в сборника с разкази Изгубени вещи на Алберт Бенбасат не винаги става дума за безвъзвратна загуба, не винаги иде реч за вещи, нито пък за носталгия по изгубени емоции, състояния и времена... Просто става дума за пъзелът на Паметта... онзи пъзел, в който може да съществуваш на едно място в няколко паралелни времена... онзи пъзел, в който биографично битие и житейска фикция се преплитат в нехронологична буря от парчета спомени... онзи пъзел, в който грамофонни плочи и ролковите кънки на Ани се въртят в едни и същи 78 оборота (разказът по-долу)... онзи пъзел, който те Намира, когато се Изгубиш...

 

 

СЕДЕМДЕСЕТ И ОСЕМ ОБОРОТА


Представете си Градската градина в началото на 60-те години. Ако не можете, ей тоя възрастен господин, седнал на пейката, ще ви помогне. Да, да, същият: с цигарата и побелялата брада, който наблюдава момиченцето, танцуващо с летните кънки. Това е внучката му.

Седи той, пуши, пие кафе от пластмасова чашка и гледа как детето описва концентрични кръгове върху търкалящите се колелца. "Дядо, дядо, виж ме, мога и на един крак!", смее се внучката му. Старият господин също се усмихва, казва "Браво!", после предупреждава "Внимавай да не паднеш!", после пита "Изпотена ли си?", въобще дава задължителните за един дядо напътствия.

Гледайки как се върти детето на летните кънки, в главата на стария господин се завърта една стара черна грамофонна плоча на 78 оборота; тя свиреше в същата тая Градска градина някога.

Знаеше мелодията и взе да си я тананика:

Ла кукарача, ла кукарача

шлагерът на двайсти век...

Грамофонът стоеше върху отсрещната пейка. "Куче марка", така ги наричаха тогава заради изрисувания на калъфа симпатичен пес, вслушан във фунията на машината. Иначе фирмата се казваше His Master's Voice, лидер в звукозаписната и възпроизвеждаща техника преди Войната.

dbwf

Пейката беше друга, но мястото същото.

Вчера срещнах във хотела

мойта мила Изабела

да прегръща във тъмата

една личност мустаката.

Ла кукарача, ла кукарача...

Ей на онова празно озеленено място се издигаше Мавзолеят. На срещуположното бе Градската библиотека. Между двете постройки съществуваше равновесие: от единия край скромно достолепие, преизпълнено с книги, от другия – гранитно страшилище, табута над книги.

Внучката на стария брадат господин се хлъзва към него. "Може ли вода, дядо?" Пластмасовото шише се подава от джоба му, отвинтва капачката, очите на детето примижават от удоволствие. "Хайде, сега обиколи от другата страна и пак ела." "Добре, дядо."

Нямаше хора в онзи съботен предобед на шейсет и първа, олющената боя на пейките, бяла, може би зелена, доминираше над кротко приседналите тук-там посетители. Те сивееха като едри гарвани, алеите пустееха и пепеляво хруптяха под стъпките върху отъпкания ситен чакъл. Дървесните корони се населяваха от единствените весели същества тук – врабчетата. Безброй цвъртящи врабчета, които оцвъкваха цялата околност. При топло време миризмата ставаше непоносима.

И изведнъж – грамофон. "Ла Кукарача". Шлагерът на двайсети век.

Момченцето, пълничко и притеснено, приближи музиката. Вторачи се в чудната машина. Предвоенен грамофон "Куче марка" виждаше за първи път, не беше наясно с подробностите около названието му, но песента знаеше от по-големия си брат, който шеговито я имитираше, умееше да имитира всякакви шлагери, доизмисляйки текстовете.

benbarollan

Внучката му си бе намерила приятелка. Хванати за ръце, двете деца обикалят засмяно асфалта покрай бившия мавзолей.

Няма врабчета, няма мавзолей, няма библиотека. Сградите ги взривиха. Първо библиотеката, тя рухна послушно. Мавзолеят героично се съпротивляваше. Взривът само го килна на една страна. Наложи се да го потрошат с механичен чук, камък по камък, което отне време.

Разчистиха под изтрития мавзолей, засадиха парцела, пейзажът наподоби пасище. Градината стана асиметрична – на мястото на библиотеката вдигнаха хотел лукс, сив, мраморен, противен, същински мавзолей.

Собственикът на механичното куфарче "Куче марка", средна възраст мъж в сиво ожулено сако и мекичав каскет, навиваше пружината с манивела и пускаше стари шлагери на 78 оборота. "Ла Кукарача", после "Донна Клара", после "Не дълбай с длетото тънко моето сърце". Стоманената игличка стържеше по диска, който се клатушкаше като при морско вълнение; една песен скоростно извъртяваше цяла плоча, гласът на певеца се кривеше, сякаш излизаше измежду зъбите на гребенче.

Гребенче – единственият инструмент, на който момчето, сегашният стар господин, умееше да свири благодарение на брат си, начинаещ цигулар, самоотказал се от цигулката. Не се изискваха особени умения: увиваш гребенчето в оризова хартия, допираш устни и издухваш мелодията през хартията, музиката започва да се излива – носова смесица между устна хармоника и акордеон, превъртани през плоча на 78 оборота.

"Снимай ни, дядо!" Двете деца позират прегърнати. "Добре." Телефонът на възрастния господин има камера, макар и стар, върши работа.

Изправени около пейката с грамофона, двама-трима души слушаха кукарачите, които опитваха да надвикат цвъртенето на врабчетата. Каскета поставяше плочите и разясняваше как се сменят от време на време стоманените иглички, понеже се изтривали. Той обаче имал в изобилие иглички: ето, виждате ли ги в това пликче? Внезапно към групата се присъедини униформен мъж. Видът му бе твърде служебен, за да си помислиш, че е дошъл да се наслади на шлагера. Случи се, докато пееше Аспарух Лешников, или може би Алберт Пинкас – не можеше да бъде сигурен. Милиционер, уплаши се момчето. Щом видеше милиционер, чувстваше се престъпник. И му идваше да побегне.

"Разпръсни се!" – заповяда униформеният на малобройната публика, която незабавно се подчини. Каскета спря машината и несръчно се засуети; капакът на куфарчето отказваше да се затвори.

Бягайки, момчето дочу: "Ти тръгваш с мен! Дай ми туй чудо! Открадна ли го? Сега ще видиш как се върти незаконна търговия!".

Спъна се и падна. Каскета се молеше, думите му идваха изкривено като от плоча на 78 оборота: "Другарю старшина, не е крадено... дъщерята... детски паралич... В санаториума в Костенец... ново лекарство измислили, нивалин май се казваше, от кокичета...". Униформеният високо възразяваше: "Лъжеш! К'ви лекарства от кокичета, ти мене на прост ли ме правиш! Пускаш фашистки песни". "Не са фашистки – оправдаваше се глухо Каскета. – Имам и народни... Борис Машалов..."

Ожули си коленете и дланите, потече кръв, смесена със ситен чакъл. Сълзите, и те потекоха. Беше само едно тромаво и закръглено малко момче.

Разказът на брат му:

Върви си той по ул. "Владимир Поптомов" (сега се казва "Гладстон"), носи портативен грамофон – куфарче с дръжка, техническа новост, дал му го е приятел, за да чуе концерта за цигулка на Менделсон. Вече сме в края на шейсетте, брат му се отказа да свири на цигулка, отдаде се на техниката, но музиката не се отказа от брат му. Та ходи си той, тананика си, стиска дръжката на грамофона и си мисли как ще покани една приятелка да слушат Менделсон вкъщи. Тя е дъщеря на писател и сигурно обича Менделсон. Унесен в светли представи, тъкмо да пресече "Витошка", насреща му униформен милиционер. Спира го. Ти какво носиш тука? Грамофон. Отвори да видя! Отваря брат му. За какво ти е? Да слушам Менделсон. Кой? Менделсон, повтаря брат му. Откраднал си го. Кое съм откраднал? Грамофона. Не съм, даде ми го един приятел, той има грамофон, аз плоча на Менделсон. Какъв е тоя Менделсон? Композитор. Да не е от "битълсите"? Не, Менделсон е германски композитор. Лъжеш! Не лъжа. Лъжеш, тръгвай с мене! Милиционерът дърпа грамофона, който е съветски модел, портативен при това, те са рядкост още, има две скорости, 33 и 45 оборота, но няма 78, защото и плочи на 78 оборота вече няма в производство. Харош-машина е, казва приятелят му, сделано в СССР, вади звук като "Зала България". Горните факти милиционерът едва ли ги знае, той дърпа куфарчето, иска сам да носи вещественото доказателство. Чакайте! Ето телефона на приятеля ми, обадете му се, той ще потвърди. Звънят от уличен автомат, приятелят потвърждава, казва марката, народността на машината, размерите, адреса си, всичко. Внимавай! – предупреждава униформеният, преди да пусне брат му... Запомнил съм те!

"Тръгваме си." Момиченцето сваля кънките, възрастният господин става от пейката, изхвърля пластмасовата чашка в близкото кошче, детето му дава ръката си и асиметричната двойка поема по алеята, която някога бе приютила най-много врабчета. Врабчетата? Тях ги разстрелваха ловците с двуцевките. Ужасно се бяха навъдили в Градската градина и на близкия площад "Славейков", цвърчаха, мърсяха, та общинската власт реши да се справи с проблема. Мобилизира ловците, те се отзоваха с желание. Бум-бум! – летяха сачмите на високи обороти, бум-бум! – падаха като узрели кестени врабчетата. Бум-бум! – работничките от чистотата премитаха и товареха труповете на колички. Децата гледаха, чудеха се накъде ли ги откарват.

Сега вместо врабчета летят гълъби. Никой не ги гърми, устояват и на фините прахови частици, замъгляващи въздуха. Радват им се бебетата и старците, кой сериозен човек обръща внимание на някакви си гълъби.

 

 

 

cover-izgubeni-veshtiИзгубени вещи (264 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Срещата с Алберт Бенбасат и Изгубени вещи е на 23 юни - Casa Libri | 19:00

Петък, 15 Май 2020г. 20:20ч.

Възхвала на Ханс Аспергер | Златко Енев

Публикувана в Литература

"Животът е като кутия шоколадови бонбони" казваше Форест, Форест Гъмп "никога не знаеш какъв ще ти се падне" – може би, семейството на Златко Енев е отворило именно тази кутия шоколадови бонбони (която има предвид майката на Форест), когато в него се появява невроспецифичната дъщеря Леа... Да, никой не е подготвен (колкото и да е подготвен) за Нов Живот... Да, появата на всяко дете отваря пред всеки родител нова и непозната Вселена, която е още по-безкрайна и по-непонятна, когато е обяснена от австрийския педиатър Ханс Аспергер и неговите колеги, изучаващи лабиринтите на аутизма... И да, когато прочетете човешката (и родителска) изповед, наречена Възхвала на Ханс Аспергер (откъсът по-долу) на Златко Енев, ще усетите, че дори да разтворите опаковката на бонбона, пак няма да разберете какъв ви се е паднал, преди да сте опитали с всички сетива на съществото ви вкуса на шоколада в него...

 

 

Не знам защо така е устроен човекът, че всичко, което го прави щастлив, спокоен и доволен, някак отказва да остави реални, дълбоки следи в паметта. Мисли си, значи, човекът за неща като "щастливо детство", "добри години" или просто "младостта", но от тези неща рядко остават онези отчетливи, ръбести като зле излят бетон, чегъртащи спомени, с които ни белязват нещастията, болките и страховете. Не че хората не са го знаели открай време, ей го нà – Ницше го е формулирал по-добре от всеки друг: Болката винаги пита за причината, докато удоволствието е склонно да стои самò по себе си и да не гледа назад. Не че и научни теории за това няма – прекалено дълго време сме били маймуни, прекалено дълго време сме изкарали в страх и ужас пред какво ли не, та в хода на еволюцията мозъците ни са се нагласили да регистрират и запазват най-вече лошото и болезненото, защото то обикновено се оказва по-добрият, по-надеждният учител... Да, главата сигурно е в състояние да приеме и премели всичко това, да кимне и да продължи с някаква там друга залъгалка. Тя може, но онова отдолу не може. Присвива се стомахът в спазми на бунт и гняв и отказва, отказва, отказва да се съгласи. И главата го следва, иска или не. "Защо, защо, защо съм такова говедо, защо все само лошото и болезненото запомням с най-дребните, като шкурка престъргващи детайли, а всичко останало – хубавото, лекото, щастливото – уж го има, уж го помня, а като погледна, от него само някакви дифузни чувства останали." Ей такива неща ме измъчват комай на прага на шейсетте ми години. Дали някога всичко това ще се промени?

 

* * *

 

И заживяхме, значи, със страха и гнева, дето човек с нищо не може да ги помръдне, и колкото и да се напъва, току му идва отвътре да повдигне очи нагоре, да размаха юмрук и да просъска: "Ах, ти, такъв-онакъв, който и да си на този свят, управителю, защо ми натресе всичко това? С какво го заслужих, какво толкова направих, човек ли убих, престъпление ли скрих, хора ли подведох, та точно на мен тази чаша изпрати? Защо, защо, защо?". И си седиш, и си гледаш така в празното и няма, няма, няма отговор.

А детето расте. И с всеки изминал ден надеждата, че ето, ей сегинка, ей в този момент то най-после ще се изправи, ще разкърши рамене, ще ни погледне с бистри ясни очи и ще загука нещо детско – като всички останали, мамка му! – се топи като... абе като каквото ви дойде на ума.

 

* * *

 

Прескачам тук няколко години, в които животът с невроспецифичното дете все още изглеждаше поносим. Не лесен, просто поносим. Опитвахме се да приемаме всичко, да се освободим от очакванията, да вършим ежедневната си работа. След една малка вечност тя най-после проходи (на две години и осем месеца), после бавно и трудно започна да преодолява "елементарните неща", които всяко дете научава ей така. Да не се блъска в предметите. Да седи на цукалото. Да се изкачва по стъпала. Да не се страхува от люлеещото се конче.

aspern

Не ще и дума, още от първите дни след диагнозата това дете беше на непрестанна физиотерапия. И без съмнение, работата на всички тези хора – добри, свестни, кадърни специалисти – е допринесла безкрайно много за развитието му. Днес, от разстоянието на годините, това вече по-ясно се провижда. Но тогава, в онази застинала вечност – или поне това е останало в главата ми от ония години, някъде между първата и петата ѝ – всичко ми изглеждаше така, сякаш сме заживели в някаква абсурдна, изградена по тертипа на древния мъдрец Парменид вселена: уж има някакво движение, но погледнеш така, и движение няма никакво. Светът само те подлъгва, че нещо в него се движи и променя. А истината е, че всичко е застинало и движението е само химера.

Все пак в едно нещо бяхме имали огромен късмет: в ранната си възраст Леа не беше белязана от най-голямото проклятие на аутизма – неспособността за физически контакт. Беше гушкаво и любвеобилно същество, едно такова пухкавичко малко мече, което обича да го прегръщат, носят, гъделичкат, целуват. Като всяко невротипично дете. По-късно това се промени, особено в тийнейджърските ѝ години, но пък кой ли тийнейджър позволява на родителите си да го милват и целуват?

В главата ми напират безразборни спомени: Леа с вечно запушени ушенца, защото се страхува от нещо; Леа, която има сериозни проблеми с отделянето (акането) и това води до почти клинични опасности за живота ѝ (но за това по-късно, там си има цяла отделна история, която би била почти комична, ако не беше толкова страшна); Леа в Гран Канария – безумно красива малка кукличка, с която трябва да внимаваме във всеки момент, за да не се случи беля или катастрофа; Леа в детската градина, където за пръв път се сблъскваме с проблема, който ще ни измъчва в продължение на години (а как всъщност се образова едно такова дете?); Леа със залепено върху оченцето капаче, защото в един момент започна да развива силно кривогледство – и това беше единственият период от живота ѝ, в който изглеждаше външно увредена. Леа, Леа, Леа...

Наскоро попитах Паул как самият той е преживявал израстването с тази сестра. (Не знам дали е нормално, или не, но той едва сега започва да се отваря и малко по малко да споделя дълбоките, винаги потискани, винаги прикривани страхове, напрежения и несигурности, с които е било свързано за него всичко това.) Отговорът му беше малко парадоксален, малко афористичен и направо убийствен, поне за един баща. (Споменах ли дотук, че синът ми е най-интелигентното младо същество, което познавам – а междувременно и най-добрият, най-интимният, най-близкият ми приятел; както изглежда, двамата тиктакаме по интуитивно сходни начини)...

"Аз бях Уили Ломан, а Леа беше Елвис Пресли."

Разбирате ли какво споделя с мен това момче? Аз бях никой, а Леа беше звездата.

Изтръпнах, разбира се, и ми струваше известно усилие да не покажа стреснатостта си от един толкова директен, толкова безпощаден отговор, в който, искам или не, аз чета упрек в липса на родителска компетентност. Паул винаги се е чувствал напълно засенчен от мощта, с която Леа е изисквала и получавала лъвския пай от родителското внимание в тази къща. Самият аз, израснал в атмосфера на остра конкуренция в битката за родителската обич и внимание между мен и по-големия ми брат (при което е доста вероятно да съм имал по-скоро ролята на Леа, отколкото онази на Паул), знам повече от добре до какво може да доведе ревността на едно дете, което се чувства изместено, избутано, изтласкано настрана от центъра на родителското внимание, защото редом с него се е появило друго, по-малко, а значи снабдено с автоматични привилегии същество. Нещата могат да станат истински грозни, сигурно не е нужно да ви разправям чак толкова много. Слава богу, Паул е снабден с всички добродетели на немското възпитание (а дали не и гени?), което никога не му е позволило да се отнесе дори и за миг агресивно към сестра си. Страдал е, но си е мълчал. И е понасял всичко също като възрастните, а всъщност по-добре от тях – за собствените си прегрешения с Леа имам да разправям още много.

Моят син, моят герой!

 

 

 

cover-vyzhvala-na-hans-aspergerВъзхвала на Ханс Аспергер (136 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

онлайн