Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (135)

Четвъртък, 18 Април 2019г. 14:14ч.

Ещорил | Деян Тиаго-Станкович

Публикувана в Литература

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

 

 

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

 

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

 

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

esto1

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

 

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

esto8

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

 

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

 

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

 

 

 

cover-estorilЕщорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

Четвъртък, 04 Април 2019г. 14:14ч.

Уловеното време | Андрей Тарковски

Публикувана в Литература

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Всички, може би, познават Алан КарлсонСтогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна – неговите динамитени авантюри, разказани ювелирно от Юнас Юнасон, вече преминаха границите и на литературата, и на киното, и на скучната реалност, а сега е време да разберем какво се случва с Алан и старата му дружка Юлиус Юнсон след като кацнаха на Бали със свръхтовара от куфар с пари и... една слоница. Време е за Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (откъс от новия роман на Юнасон ви очаква по-долу) – време за надморско летене с балон, за срещи със севернокорейски кораб, натоварен с обогатен уран, за аудиенции при Доналд Тръмп, Ангела Меркел и конфликти с кисели неонацисти... Време за хумор, сатира и забава с геополитическия цирк на съвремието ни, но сега ви предстои арак среща със... Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас... известен и като Густав Свенсон...

 

 

Алан забеляза, че Юлиус е оклюмал. Опитваше се да вдъхнови отегчения си приятел, като му четеше от черния таблет за липсата на морал по целия свят. Вече бе минал през Румъния, Италия и Норвегия. По време на една цяла закуска му разказва за южноафриканския президент Зума, който си построил собствен басейн и театър с парите на данъкоплатците. Вокалистката на шведска поп група също заслужи внимание, след като в данъчната си декларация бе обявила седем рокли и единайсет чифта обувки за "командировка".

Но и това не разведри Юлиус. Необходимо беше да се предприеме нещо, преди той напълно да изпадне в депресия.

Алан, който за сто години никога не се бе притеснявал за нищо, се безпокоеше от изгубената искра в очите на своя приятел. Трябваше да го накара някак да се захване с нещо.

Идеите му се бяха изчерпали, когато една вечер му излезе късметът. Алан вече си бе легнал, а Юлиус реши, че трябва да удави мъката в душата си. Седна на бара в хотела и си поръча един арак. Правеше се от ориз и захарно цвекло, имаше вкус на ром и беше толкова силен, че да ти излязат сълзи от очите. Юлиус беше разбрал, че първата чашка замъглява тревогите, а втората ги прогонва. За по-сигурно обикновено изпиваше и трета преди лягане.

Първата за вечерта вече бе пресушена, а втората преполовена, когато сетивата на Юлиус се отключиха достатъчно, та да усети, че не е сам в заведението. През три стола седеше мъж на средна възраст, навярно от Азия, и също пиеше арак.

– Наздраве! – Юлиус надигна приятелски чашата си.

В отговор мъжът се усмихна, сетне двамата пиха на екс и се намръщиха.

– Започвам да свиквам – изхълца мъжът, чиито очи бяха също така плувнали в сълзи като тези на Юлиус.

– Първа или втора ти е? – попита Юлиус.

– Втора.

– На мен също.

Двамата се приближиха един до друг и си поръчаха по още едно. Поговориха си малко и чак тогава мъжът реши да се представи.

Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас – съобщи той. – Приятно ми е.

Юлиус изгледа мъжа, чието име току-що бе чул.

Имаше достатъчно арак в кръвта си, за да каже каквото му беше на езика.

– Че може ли човек да се казва така?

Ами може. Особено ако си от индийски произход. Симран някой си се озовал в Индонезия след един инцидент с дъщерята на доста несимпатичен мъж.

Юлиус кимна. Татковците на дъщери често били по-несимпатични от останалите, рече. Но това не било причина човек да има име, с което да му трябва една цяла сутрин, за да се представи.

Мъжът, който се казваше, както се казваше, явно разсъждаваше прагматично относно значението на своята идентичност. Или просто имаше чувство за хумор.

– А как според теб трябва да се казвам?

Прокуденият индиец допадаше на Юлиус. Само че щом щяха да се сприятеляват, нямаше как да се обръща към него с всичките му имена. Трябваше да се възползва от удалата се възможност.

Густав Свенсон – обяви Юлиус. – Хубаво име, произнася се без проблеми, лесно се помни.

Мъжът възрази, че никога не е имал проблеми да запомни Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас, но се съгласи, че Густав Свенсон звучи добре.

– Не е ли шведско?

Юлиус кимна отново. По-шведско от това, здраве му кажи.

И точно в този момент се зароди новата му бизнес идея.

 

* * *

 

Под въздействието на третата чашка арак Юлиус Юнсон и Симран някой си все повече си допадаха. В края на вечерта се разбраха отново да се видят. На същото място, по същото време на следващата вечер. Освен това Юлиус реши мъжът с невъзможното име да се казва Густав Свенсон. Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас се съгласи. Старото му име до този момент не му бе носило кой знае колко късмет.

Продължиха в същия дух през следващите няколко вечери. Индиецът свикна с новия си прякор. Харесваше му.

Беше се регистрирал в хотела със старото си име в деня, в който се запознаха с Юлиус, и след това остана там, докато двамата крояха планове за бъдещата си съвместна работа. Когато мениджърът на хотела все по-често започна да настоява да му бъде платено за пребиваването на индийския гост, Густав обясни на Юлиус, че смята да се махне от това място завинаги. Без да плаща. И без да дава обяснения. Мениджърът никога нямаше да прояви разбиране към факта, че Густав не желае да бъде отговорен за сметките на Симран.

Юлиус за разлика от него проявяваше разбиране. Кога смяташе да тръгва Густав?

– Най-добре в следващите петнайсет минути.

Юлиус и това разбираше. Не искаше обаче да изгубва новия си приятел и затова му даде телефона от Алан.

– Вземи това, та да може човек да се свърже с теб. Ще ти се обаждам от стаята. Тръгвай сега. Мини през кухнята, аз така бих направил.

Густав се вслуша в съвета на Юлиус и си хвана пътя. По-късно същата вечер се появи директорът, след като в продължение на час бе издирвал вече изчезналия индийски гост.

100arec3

От удобните си столове Юлиус и Алан се наслаждаваха на залеза над морето с чаша в ръка. Мениджърът се извини за неудобството, но имал въпрос.

– Дали господин Юнсон не е виждал госта на хотела Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас? Забелязах, че прекарвате доста време заедно през последните дни.

Симран кой? – попита Юлиус.

Юлиус и Густав Свенсон продължиха да се срещат извън хотела, когато възникваха бизнес въпроси. Мениджърът на хотела нямаше как да обвини Юнсон за изчезналия гост, ала това не му попречи да стане по-подозрителен към шведските господа. В техния случай можеше да загуби много повече пари. Досега си бяха плащали редовно, но в момента сметката беше по-голяма от обикновено и трябваше да се внимава.

Юнсон и Свенсон си уговаряха срещи в един мръсен бар в централната част на Денпасар. Оказа се, че Густав е също дребен мошеник като Юлиус. В Индия дълги години си изкарвал парите, като вземал коли под наем, сменял им двигателя и ги връщал обратно. Често на фирмата ѝ отнемало месеци да открие, че колата се е състарила със седем години, и било невъзможно да се посочи виновникът измежду стотиците наематели.

Ами ако е бил някой от персонала?

Хубавите коли по това време се превърнали в ежедневие за Густав. Осъзнал, че колкото по-луксозна кола кара, толкова по-голям ставал шансът да си намери красиво момиче. Често си пател от това математическо уравнение. По подобен начин се развили нещата, когато се наложило да напусне автомобилния бранш, момичето и Индия, защото момичето забременяло.

Татко ѝ се оказал председател на Парламента и военен, а когато Густав от стратегически съображения го помолил за ръката на девойката, той го заплашил, че ще му изпрати Седмата пехота.

– Ама че негодник – възкликна Юлиус. – Как не е помислил за доброто на дъщеря си?

Густав беше съгласен с него. Имало и още една малка подробност. Бащата тъкмо бил забелязал, че шестцилиндровият двигател на БМВ-то му е станал четирицилиндров, докато той бил на командировка в Сингапур.

– И те е обвинил за това?

– Да. Без доказателства.

– Ти невинен ли беше?

– Това не е важно в случая.

В заключение Густав призна, че се чувства добре сега, когато Симран Ариабат Шакрабарти Гопалдас вече го няма.

– Жалко само, че не успя да си оправи сметките в хотела. Наздраве, приятелю.

 

 

 

cover-101-godishniyat-starets Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше (превод Радослав Папазов, 416 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Колко дълъг е един къс разказ – колкото разстоянието между две спирки и половина в задръстване, колкото краката на фламинго... или колкото да кажеш много с малко думи – новият сборник с разкази Фламинго за обяд на Любомир Николов предлага 50 отговора на този въпрос и ни среща с колоритни крадци на фламинго, с колективни халюцинации, с диктатор, който обича графитите, с Едип в клетка, с близнак в корема, с човекът лего... но сега е време да разберем (с откъс) кой е Човекът бонзай, откраднат от маймуна...

 

 

Преди четиристотин години, когато в Лондон още е имало боеве на мечки с кучета в арената на улица "Мечешка градина", в семейството на Ърл Пембрук се родило джудже. Кръстили го Едуард.

Баща му бил едър, майка му деликатно направена, но не дрeбна, а той се пръкнал малък, пораснал още малко и си останал запъртък. Педя човек, но напълно съразмерен, красив. Едуард, човекът бонзай.

При тези родители било чудо, че е малък, и според мълвата майка му се била задавила с корнишон по време на бременността и затова той станал такъв.

Знаем, пише летописецът на семейството, за импулса на бременните да нападат странни храни, да стържат с нокти вар от стената, да хапват кисели краставички до пръсване, което сигурно е полезно, но един немедицински съвет може да им се даде. Тези жени да внимават на всяка цена да не се задавят с корнишон, за да не обрекат плода си на телесна нищожност. Знае ли човек какви връзки съществуват между причина и следствие. Простият човек няма понятие, а образованият още по-малко.

Истината била, продължава летописецът, че Едуард, това будно дете, било поразено от мързелива хипофиза.

Една жлеза, способна да направи от великана джудже и да сътвори всякакви бели, ако я домързи да работи.

shad-cover

Съвсем разумно, Едуард не искал да играе с други деца. Всеки път, когато те го обиждали, изяждали бой от слугата, назначен да пази Едуард, защото момчето, макар и джудже, било високопоставено, а също може и да кажем благородник, но да не избързваме с това.

От малък, пише в друг документ, Едуард обичал да налага волята си. Бил накарал майка си да му купи една маймуна капуцин, която нарекъл Клавдия, после поискал още един капуцин, нарекъл го Клавдий и осиновил приматите. Двата капуцина набързо направили семейство, станали мъж и жена и разсмивали Едуард с безумното си оживление и кавги. Приличали му на порасналите хора: интересували се само от секс и храна.

Едуард, пише по-надолу летописецът, бил по-голям от маймуните на ръст и си правел с тях всякакви шеги. Изучил ги в универсалната ценност на парите, когато срещу мидени черупки им давал храна, и скоро между тях възникнали кавги за черупки. Клавдия отказвала всякаква интимност на Клавдий, докато той не ù пробута дори и най-мизерната мидена черупка.

Какво да кажем, пише летописецът в полето срещу този абзац; и един кокосов орех струвал мида, както и любовта, която преди за тия животни била безплатна. Но жената капуцин разбрала някак, че както кокосовият орех е вкусен, така и тя си има цена, и оставала бездушна към мъжа си, докато не получи мида. Само джудже може да разврати една маймуна по подобен начин.

bonzai1

Едуард, четем на друго място, обичал да рисува портрети на майка си с маймуна на рамото. В отличие от другите, рисувал на големи платна, обхождайки ги с една стълба, и не изпипвал детайлите, както може да си помисли някой, който предполага, че за дребния човек детайлът е важен. Не и не. Платната на Едуард имали привлекателността на нереалистичното голямо в служба на уж разумната портретна тематика. Едуард нарисувал 48 портрета на майка си с маймуна на рамото или в скута ù или с маймуна, виеща опашка някъде в ъглите на платното. Престанал да вмъква маймуни чак след като един колега художник му казал, че да се рисуват маймуни на рамото или до тялото на жена, има скрит и подигравателен смисъл. Това е художнически код, казал му онзи, който означава, че или жената е била роб на удоволствия, покровителка на разгул, адепт на черна магия и на заклинания, или пък е била страшно плодовита. В някои случаи, щом я рисували с маймуна, била самата вещица. Това отказало Едуард от портретите с добавена маймунска стойност.

Все пак и до този момент още не бил простил на майка си, че го била родила такъв малък.

 

 

 

cover-flamingo za obaydФламинго за обяд (204 стр, цена 13,90 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Любомир Николов и премиерата на Фламинго за обяд е на 20 март в Dada Cultural Bar – 18:30 

Четвъртък, 14 Март 2019г. 05:05ч.

Панталоните на мъртвеца | Ървин Уелш

Публикувана в Литература

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

 

 

Из Нежна е нощта


Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

tcover

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

 

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

tcover3

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет. – Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

 

 

 

cover-pantalonite-na-myrtvetsaПанталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

онлайн