Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (124)

Вторник, 25 Септември 2018г. 09:09ч.

В черупката | Иън Макюън

Публикувана в Литература

Да, всички знаем "гнилата" история на Хамлет, но, може би, никога не сме я чували, разказана от дете в майчина утроба – именно това се случва В черупката, последният роман (откъс от него четете по-долу) на Иън Макюън, в който Труди се разкъсва между двамата братя Джон и Клод, докато нероденото ù дете опознава света наоколо и драмите (с възходи и падения) човешки от първо лице... История, разказана ювелирно добре, като пронизващ с истинност портрет на съвремието ни... История, чиито зародишни нишки могат да отведат до далечното биографично минало на Макюън... също като онези нишки, които разплитат мистерията на първата брачна нощ в последната екранизация на негов роман, а именно На плажа Чезъл – точно с този филм, лично Макюън, на 10 октомври ще открие фестивала CineLibri 2018, малко след като е получил почетната титла Доктор хонорис кауза на СУ и няколко месеца след като през юни навърши достолепните 70 години...

 

 

Кой е Клод, този измамник, вмъкнал се между семейството ми и моите надежди? Веднъж чух следната фраза и я запомних: "тъпоумен дръвник". Перспективите ми за бъдещето са неясни. Неговото съществуване ми отнема полагаемото ми се право да водя щастлив живот под грижите и на двамата си родители. Освен ако не измисля някакъв план. Той е омаял майка ми и е прогонил баща ми. Неговите интереси са различни от моите. Той ще ме смаже. Освен, освен, освен... – мимолетна дума, призрачен знак за променена съдба, блеещо агънце на надеждата, движи се в мислите ми като мътнина по стъкловидното тяло на око. Само надежда.

Клод, досущ като мътнина, е почти нереален. Дори не е колоритен опортюнист, няма и намек за усмихнатия мошеник. Тъкмо обратното: гениално тъп, невъобразимо отегчителен, а баналностите му са досущ като арабеските в Синята джамия. Той е човек, който непрекъснато си свирука – не песни, а телевизионни джингли, телефонни сигнали, приветства утрото с мелодията на "Нокия", пародираща Тарега. Човек, чиито повтарящи се забележки са глупашки и безсмислени брътвежи, чиито скудоумни изречения умират като осиротели пилета, просто чезнат. Човек, който си подмива слабините на мивката, където майка ми си мие лицето. Който говори само за дрехи и коли. И стотици пъти ни е повторил, че никога не би купил и дори не би шофирал еди-коя си кола или хибрид, или... или... Че купува костюмите си само от Мейфеър Стрийт, ризите си – от някоя друга улица, а чорапите... не може да си спомни. Като че ли... но. Никой друг не завършва изречение с "но".

 

Има застоял, неуверен глас. Цял живот търпя двойното изтезание на свирукането и на говора му. Спестено ми е да го виждам, но това скоро ще се промени. При кървавата си поява на мътната светлина в родилното (Труди е решила да присъства той, а не баща ми) най-сетне ще го съзра, но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?

Не всеки знае какво е да усещаш пениса на бащиния си съперник на сантиметри от носа си. На този напреднал етап от бременността би трябвало да се сдържат заради мен. Ако не по медицински съображения, то от вежливост. Затварям очи, стискам венци, подпирам се на маточните стени. От такава турбулентност ще паднат дори крилата на боинг. Майка ми подтиква любовника си, насърчава го да продължава с панаирджийските си викове. Кладенец на смъртта! Всеки път, при всеки удар на буталото се ужасявам да не би то да проникне отсам, да прониже меките кости на черепа ми и да посее в мислите ми своето семе, да излее в мен бъкащото изобилие на своята баналност. А после мозъкът ми ще бъде увреден и аз ще мисля и говоря като него. Ще стана син на Клод. Предпочитам да се окажа в клопката на безкрил боинг, полетял стремглаво надолу насред Атлантика, отколкото да участвам в още една негова прелюдия към любовен акт. Ето ме тук, на предните редове, неудобно настанен с главата надолу. Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама. Прожекторите светват и се появява Клод. Възнамерява да разсъблече себе си, не майка ми. Старателно премята дрехите си върху един стол. Голотата му е невзрачна като костюм на счетоводител. Снове из стаята, напред-назад по сцената, изложил голата си кожа под пръските на монолога си. Не спира да нарежда – за розовия сапун за рождения ден на леля си, който трябва да върне на Кързън Стрийт, за полузабравен свой сън, за цената на дизеловото гориво, за усещането си, че днес е вторник. Само че не е. Всяка нова тема храбро се надига на крака, стенейки, олюлява се и се строполява под следващата. А майка ми? В леглото, между завивките, полуразсъблечена, слуша вглъбено, хъмка отзивчиво и кима състрадателно. Само аз знам, че под завивките показалецът ѝ се извива над скромния ѝ клитор и се пъхва сладостно на сантиметър в тялото ѝ. Леко помръдва пръста си, докато с открито сърце се съгласява с всяка дума. Сигурно е много приятно. Да, мърмори тя, въздишайки, и тя имала съмнения относно сапуна, да, и тя много бързо забравяла сънищата си, и на нея ѝ се струвало, че е вторник. Не казва нищо за дизеловото гориво – незначителна пощада.

ia3

Коленете му притискат вероломния дюшек, на който до неотдавна е лежал баща ми. Тя смъква бикините си със сръчни палци. Влиза Клод. Понякога я нарича своята мишчица, което явно ѝ доставя удоволствие, но няма никакви целувки, никакво докосване и галене, никакви промърморени обещания, нежни близвания или палави блянове. Само все по-бързото скърцане на леглото, докато накрая майка ми заема мястото си на вертикалната стена на Кладенеца на смъртта и започва да крещи. Сигурно ви е позната тази едновремешна атракция по лунапарковете. Докато мотоциклетът се върти и ускорява, центробежната сила го притиска към стената, а подът шеметно се отдалечава. Труди се върти все по-бързо, лицето ѝ се превръща в размазано петно от ягоди със сметана и мъничко ангелика на мястото на очите. Писъците ѝ се усилват и после, след едно последно нагоре-надолу вик-потръпване, я чувам как изсумтява рязко и приглушено. Съвсем кратичка пауза. Клод излиза. Дюшекът заема предишното си положение и пак зазвучава гласът на Клод, този път от банята – реприз за Кързън Стрийт или за това кой ден от седмицата е днес и поредният му опит за вариация върху музикалната тема на "Нокия". Едно действие, най-много три минути, без повторение. Нерядко тя отива при него в банята и без да се докосват, всеки измива от себе си тялото на другия с опрощаваща топла вода. Без нежност, без дрямка на любовно преплетените тела. По време на краткото изплакване двамата, с промити от оргазма глави, нерядко отново се залавят с кроежите си, но в облицованото с плочки помещение гласовете им кънтят, водата шурти от крановете и думите им не стигат до мен.

 

Точно затова ми е известно съвсем малко за плана им. Само, че той ги вълнува, че снижават глас дори когато мислят, че са сами. Не знам фамилията на Клод. Работи като строителен предприемач, но не е толкова успял, колкото повечето такива. Краткотрайното и доходоносно притежание на жилищен блок в Кардиф е било върхът на постиженията му. Заможен ли е? Наследил е седемцифрена сума, която вече се е стопила до последния четвърт милион. Излиза от къщи към десет, прибира се след шест. Ето две противоположни тези: първата, в безцветната черупка се крие силен характер. Надали е възможна чак такава невзрачност. Вътре се спотайва умна, пресметлива и съмнителна личност. Като човек е особняк, самоделно устройство, оръдие за жестока измама, което заговорничи срещу Труди, докато заговорничи заедно с нея. Втората: той е, какъвто изглежда, крушката си няма опашка, той е явен мошеник също като нея, само дето е по-глуповат. Майка ми, от своя страна, предпочита да не се съмнява в човека, който я отвежда в рая за по-малко от три минути. А пък аз се старая да остана непредубеден.

 

Надявам се да открия повече, като будувам цяла нощ, за да чуя какво ще си кажат на зазоряване. Нетипичното за Клод "можем" отначало ме накара да се усъмня в тъпотата му. Оттогава минаха пет дни – и нищо. Ритвам майка си, за да я събудя, но тя не иска да притеснява любовника си. Вместо това пъхва в ушите си подкаст с някаква лекция и се оставя на чудесата на интернет. Без да подбира. Слушал съм за какво ли не. За развъждане на червеи в Юта. За туристически поход в Бърън. За последната офанзива на Хитлер в Ардените. За сексуалния етикет на индианците яномами. Как Поджо Брачолини извадил Лукреций от забвението. За физиката на тениса.

 

Стоя буден, слушам, уча се. Рано сутринта, по-малко от час преди зазоряване, материалът беше по-труден от обичайното. През майчините си кости се натъкнах на кошмар под формата на официална лектория. За световното положение. Специалистка по международни отношения, разумна жена с плътен и мелодичен глас, ме осведоми, че светът боледува. Тя разгледа две разпространени нагласи: самосъжалението и агресията. И двете – лош избор за личността. В съчетание, за групи хора или за държави – опасна смес, неотдавна опиянила руснаците в Украйна, както навремето завъртяла главите на техните събратя, сърбите, в тяхната си част на света. Омаловажавали са ни, затова сега ще се доказваме. Сега, когато руската държава се е превърнала в политическата ръка на организираната престъпност, нова война в Европа вече не е немислима. Избършете прахта от танковите дивизии, за да са готови за южната граница на Литва и равнините на Северна Германия. Същата смесица насъсква и варварските маргинали в исляма. Чашата е изпита до дъно, разнася се същият възглас: унижиха ни, ще си отмъстим.

 

 

 

cover-vcherupkata   В черупката (превод Надежда Розова, 208 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

 

Срещите с Иън Макюън са на 10 октомври в СУ Свети Климент Охридски, Аула – 11:00 | връчване на почетна титла Доктор Хонорис Кауза;

11 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма На плажа Чезъл е на 10 октомври в НДК, зала 1 – 19:00

13 октомври – Арена Делукс, България Мол, 19:00

14 октомври – Дом на киното, 18:30

16 октомври – Евро Синема, 19:45

17 октомври – културен център G8, 18:30

18 октомври – Одеон, 18:30

20 октомври – културен център СУ, 18:00

22 октомври – културен център G8, 18:30

24 октомври – Cine Grand Park Center, 19:00

Понеделник, 24 Септември 2018г. 12:12ч.

Загадката Анри Пик

Публикувана в Литература

Да, Давид Фоенкинос се завръща в България като част от журито на фестивала CineLibri 2018... да, ще представи лично и новия си филм Ревност, написан и режисиран в комбина с брат му Стефан Фоенкинос, но докато чакаме разплитането на мистификацията на чувствата в Ревност е време за литературна демистификация – предпоследния му роман Загадката Анри Пик (откъс от него четете по-долу) върви по следите на литературен шедьовър с апокрифен автор (доста напомня темите във филма Думите) като самоличността на писателя се подрежда като пъзел, деликатно и детайлно, каквито Фоенкинос реди ювелирно добре... Или както се казва: "Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква", нали...

 

 

Не бе особено трудно да се открият следите на този тайнствен човек. Фредерик потърси в Гугъл и попадна на известие за смърт отпреди две години. Значи, Анри Пик никога нямаше да узнае, че книгата му е имала възторжени читатели, между които и една издателка. Трябва да се срещнем с близките му, помисли си Делфин. В известието се споменаваха съпруга и дъщеря. Вдовицата живееше в Крозон и адресът ù бе в указателя. Не бе най-сложното разследване.

Мадлен Пик бе навършила осемдесет години и живееше сама след смъртта на съпруга си. Повече от четиресет години бяха държали заедно пицария. Анри работеше при пещта, а тя сервираше в салона. Целият им живот се въртеше около ресторанта. Пенсионирането бе истинска трагедия. Но тялото вече не издържаше. Анри бе станал жертва на инфаркт.

Наложи се да продава въпреки волята си. Понякога се връщаше в пицарията като клиент. Бе споделил с Мадлен, че в такива моменти се чувства като мъж, който наблюдава бившата си жена с новия ù съпруг.

Последните месеци от живота си бе станал още по-мрачен, откъснат от всичко, вече нищо не го вълнуваше. Жена му, която винаги беше по-общителна и весела от него, безпомощно присъстваше на затъването му. Почина в леглото си, няколко дни след като бе вървял малко по-дълго под дъжда. Трудно можеше да се каже дали това не бе форма на самоубийство, маскирано като непредпазливост. На смъртния одър изглеждаше спокоен. Сега Мадлен прекарваше по-голямата част от дните си сама, но никога не скучаеше.

Понякога сядаше да бродира – развлечение, което намираше за глупаво, но постепенно ù бе допаднало. На вратата се звънна точно когато довършваше последните бодове на една покривка.

 

Отвори без никакъв страх, което изненада Фредерик. Изглежда, в областта не знаеха какво е престъпност.

– Добър ден. Извинявайте за безпокойството. Вие ли сте госпожа Пик?

– Да, до доказване на обратното, аз съм.

– И вашият съпруг се е казвал Анри?

– До смъртта си, така се казваше.

– Казвам се Делфин Десперо. Не знам дали познавате родителите ми. Те са от Морга.

– Да, може би. В ресторанта идваха толкова много хора. Нещо ми е познато. Когато беше малка, нямаше ли плитки и червено колело?

– ...

Делфин остана без глас. Как тази жена можеше да помни такива подробности? Наистина бе тя. За миг се почувства отново момиченцето с плитки, препускащо с червено колело.

Влязоха в хола. Стенен часовник нарушаваше тишината, напомняйки постоянно за присъствието си. Мадлен явно вече не го забелязваше. Звукът от всяка секунда представляваше нейната звукова рутина.

Пръснати навсякъде дребни предмети напомняха бретонско магазинче за сувенири. И за миг човек не можеше да се усъмни в географското разположение на къщата. Тя дъхаше на Бретан и не носеше ни най-малка следа от пътуване. Когато Делфин попита възрастната жена дали някога е ходила в Париж, отговорът бе рязък:

– Бях веднъж. Какъв ад. Хора, стрес, смрад. И честно казано, прехвалената Айфелова кула – нещо не разбирам.

– ...

– Нещо за пиене? – продължи Мадлен.

– Да, благодаря, с удоволствие.

– Какво искате?

– Каквото имате – отговори Делфин, давайки си сметка, че е по-добре да не я изненадва.

Отиде в кухнята, оставяйки гостите си в хола.

Двамата мълчаливо се спогледаха с притеснение.

Мадлен се върна скоро с две чаши чай с карамел.

Фредерик изпи от учтивост чая си, въпреки че най-много от всичко мразеше аромата на карамел. Не се чувстваше уютно в тази къща, задушаваше го и дори леко го плашеше. Имаше чувството, че тук са се случвали ужасни неща. Забеляза една снимка, поставена над камината. Портрет на мрачен мъж, с разполовено от големи мустаци лице.

– Това съпругът ви ли е? – попита съвсем тихо.

– Да. Много харесвам тази снимка. Изглежда щастлив. И се усмихва, нещо доста рядко. Анри не бе особено общителен.

– ...

Последните думи придаваха конкретно измерение на теорията на относителността: на снимката младите хора не различаваха и намек за усмивка, нито дори израз на щастие. Напротив, от погледа на Анри лъхаше дълбока тъга. Обаче Мадлен продължаваше да говори за радостта от живота, която според нея се излъчваше от снимката.

epick

Делфин не искаше да пришпорва домакинята. Предпочиташе да я разговори малко, да сподели за живота, за съпруга си, преди да обяви причината на посещението им. Мадлен спомена за бившата им работа, за часовете на подготовка, които Анри прекарваше в ресторанта. "Няма кой знае какво за разказване – призна накрая. – Времето мина толкова бързо, това е." До този момент като че ли разказваше с безразличие за нещата, но изведнъж вълнението я завладя. Даде си сметка, че никога не говореше за Анри. Откакто бе починал, бе изчезнал от разговорите, от ежедневието и може би дори от спомените на останалите. Изпадна в откровения, което не бе в характера ù, без дори да си зададе въпроса защо двама непознати искаха да им говори за покойния съпруг. Когато нещо ви кара да се чувствате добре, не се питате какво го предизвиква. Малко по малко се очертаваше портретът на човек без никакви истории, живял в пълна дискретност.

– Имаше ли някакви интереси? – попита Делфин след известно време, за да ускори малко нещата.

– ...

– Виждали ли сте пишеща машина в пицарията?

– Какво? Пишеща машина?

– Да.

– Не, никога.

– Обичаше ли да чете? – продължи Делфин.

– Да чете? Анри? – отговори с усмивка. – Не, никога не съм го виждала с книга. Четеше единствено програмата на телевизията.

Лицата на двамата посетители изразяваха смесени чувства между изумление и раздразнение. Подтикната от мълчанието на гостите, Мадлен внезапно добави:

– Всъщност сещам се за една подробност. Когато продадохме пицарията, няколко дни разчиствахме всичко, което бяхме натрупали с годините. И си спомням, че в мазето открих кашон с книги.

– Мислите ли, че може да е чел без ваше знание в ресторанта?

– Не. Попитах го какво е това и той ми каза, че това са книги, забравени от клиентите през годините. Беше ги оставил там, ако дойдат да си ги потърсят. Тогава ми се стори странно, защото нямах спомен за забравени по масите книги. Но пък и не съм била през цялото време там. Щом затваряхме, обикновено се прибирах у дома, докато той оправяше. Той прекарваше много повече време в ресторанта от мен. Пристигаше в осем или девет часа сутрин и се прибираше в полунощ.

– Доста дълъг работен ден – отбеляза Фредерик.

– На Анри му харесваше. Обожаваше сутрините, когато никой не му пречеше. Подготвяше тестото и обмисляше ново меню, за да не им омръзва на клиентите. Обичаше да измисля нови пици. Забавляваше се с имената – спомням си за "Брижит Бардо" или за "Сталин" с червени чушки.

– Защо Сталин? – попита Делфин.

– О, откъде да знам. Понякога имаше странни прищевки. Харесваше Русия, всъщност – руснаците. Казваше, че са горд народ, малко като бретонците...

 

 

 

cover-zaganripik   Загадката Анри Пик (превод Георги Ангелов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Фоенкинос са на 14 октомври във Френски институт – 17:00; 15 октомври – литературен клуб Перото, 19:00


Премиерата на филма Ревност е на 14 октомври във Френски институт – 17:00

18 октомври – Френски институт, 18:30

23 октомври – Дом на киното, 20:45

Петък, 24 Август 2018г. 06:06ч.

Изчезването на слона

Публикувана в Литература

Идеално знаем, че Харуки Мураками владее както маратоните, така и късия спринт в писането – доказал го е както с епични романи в няколко части, така и със сборници с разкази. И ако преди три години най-актуалната му антология с къси (и дълги) разкази Мъже без жени ни убеждаваше за пореден път, че няма по-важна среща от тази с Любовта, то сега, докато чакаме най-новия му роман, може да си припомним 17-те срещи със смаляващи се слонове, танцуващи (и вселяващи се в човешки тела) джуджета и влюбени зелени чудовища, живеещи под земята от сборника Изчезването на слона... И всичко това, за да си припомним, че магията в срещата с буквите (и с книгите) е като да срещнеш 100 % идеалното момиче|момче за теб – може и да се разминете в красива априлска сутрин (като в разказа по-долу), но и срещата в красива августовска сутрин да остане за цял живот...

 

 

Да видиш 100 % идеалното момиче в красива априлска сутрин


В красива априлска сутрин на тясна пресечка в модерния токийски квартал Хараджуку се разминах със 100 % идеалното момиче.

Честно да ви кажа, не беше някаква красавица. С нищо не се набиваше на очи. Дрехите ù не бяха нищо особено. Косата на тила ù още беше сплескана от съня. Не беше и млада – сигурно към трийсетте, дори не беше "момиче", ако трябва да сме точни.

И въпреки това от петдесетина метра разстояние тя беше 100 % идеалното момиче за мен. Щом я зърнах, в гърдите си усетих тътен и устата ми пресъхна като пустиня.

Сигурно си имате любим тип момиче – с тънки глезени например, с големи очи или с изящни пръсти, или пък по незнайна причина сте привлечени към момичета, които се хранят бавно. Аз си имам своите предпочитания, разбира се. Понякога в ресторант се улавям как зяпам момичето на съседната маса, защото ми е харесала формата на носа ù.

Само че никой не може да твърди, че неговото 100 % идеално момиче е от някакъв определен тип. Колкото и да си падам по носове, не мога да си спомня формата на носа на онова момиче, нито дали изобщо имаше нос. Единственото, което помня със сигурност, беше, че не е шеметна красавица.

Странно.

– Вчера на улицата се разминах със 100 % идеалното момиче – казвам на някого.

– Така ли? Хубава ли беше?

– Всъщност не.

– В такъв случай просто е твоят тип, така ли?

– Не знам. Май не си спомням нищо за нея – нито формата на очите, нито колко големи бяха гърдите ù.

– Странно!

– Да, странно.

– Както и да е, какво направи – вече отегчено питат. – Заговори ли я? Последва ли я?

– Не. Просто се разминахме на улицата.

Тя вървеше от изток на запад, а аз от запад на изток. И беше наистина красива априлска сутрин.

ele neg

Иска ми се да бях я заговорил. Половин час, не повече, просто да науча нещо за нея, да ù разкажа за себе си и – ето това наистина ми се искаше да бях направил – да ù разкрия обратите на съдбата, довели до нашето разминаване на пресечката в Хараджуку в една красива сутрин през 1981 година.

Със сигурност щеше да е преживяване, изпълнено със съкровени тайни – като старинен часовник, изработен, когато на света е царял мир.

След като си поговорим, щяхме да обядваме някъде, може би да гледаме филм на Уди Алън, да се отбием за коктейли в хотелски бар. Ако ми провърви, можехме дори да стигнем до леглото.

Възможностите чукаха на вратата на моето сърце. Разстоянието помежду ни намаля до петнайсет метра.

Как да се обърна към нея? Какво да кажа?

– Добро утро, госпожице. Бихте ли ми отделили половин час за един кратък разговор?

Нелепо. Ще звуча като застрахователен агент.

– Извинете, знаете ли къде в квартала има денонощно химическо чистене?

Не, и това е нелепо. Първо, не носех никакво пране. Кой ще се върже на такъв въпрос?

Може би простата истина щеше да свърши работа.

– Добро утро. Вие сте 100 % идеалното момиче за мен.

Не, нямаше да повярва. А дори да повярва, може би нямаше да пожелае да разговаря с мен. Ами ако кажеше: "Съжалявам, може и да съм 100 % идеалното момиче за вас, обаче вие не сте 100 % идеалното момче за мен"? Като нищо можеше да се случи. Окажех ли се в това положение, сигурно щях да рухна. И никога нямаше да се възстановя от удара. Бях на трийсет и две години – ето заради такива неща остаряваме.

Разминахме се пред магазин за цветя. Топъл полъх докосна кожата ми. Асфалтът беше влажен, усещах уханието на рози. Не можех да се осмеля да я заговоря. Облечена беше с бял пуловер, а в дясната си ръка стискаше новичък бял плик, на който липсваше само марка. Значи, беше написала писмо на някого, може би цяла нощ го бе съчинявала, ако съдя по сънливия ù поглед. Пликът сигурно криеше всичките ù тайни.

Направих още няколко крачки и се обърнах – изгубила се беше в тълпата.

Разбира се, знам точно какво трябваше да ù кажа. Щеше да бъде дълга реч обаче, твърде дълга, за да я изнеса както трябва. Все ми хрумват неизпълними неща.

Можех да започна с "Имало едно време..." и да завърша с "Тъжна история, нали?".

 

Имало едно време едно момиче и едно момче. Момчето било на осемнайсет, а момичето – на шестнайсет. Той не бил необикновено красив, тя не била особено хубава. Просто обикновено самотно момче и обикновено самотно момиче, като всички останали. Но с цялото си сърце вярвали, че някъде на света живее 100 % идеалното момче и 100 % идеалното момиче за тях. Да, вярвали в чудо. И чудото наистина се случило.

Един ден двамата се срещнали на ъгъла на една улица.

– Направо невероятно! – казал той. – Цял живот те търся. Може и да не ти се вярва, но ти си 100 % идеалното момиче за мен.

– А ти – казала му тя – си 100 % идеалното момче за мен, точно както съм си представяла всяка подробност. Все едно е сън.

Седнали на пейка в парка, хванали се за ръце и часове наред си разказвали за живота си. Вече не били самотни. Намерили и били намерени от 100 % идеалната си половинка. Колко прекрасно нещо е да намериш и да си намерен от 100 % идеалната си половинка. Истинско чудо е, космическо чудо!

ele neg1

Както седели и си бъбрели, в сърцето на всеки се прокраднало мъничко съмнение: редно ли е наистина мечтите да се сбъдват толкова лесно?

И така, когато разговорът позамрял, момчето казало на момичето:

– Хайде да се подложим на изпитание, само веднъж. Ако наистина сме 100 % идеалните любими, без съмнение някога някъде ще се срещнем отново.

А когато това се случи и се уверим, че сме 100 % идеални един за друг, веднага ще се оженим. Какво мислиш?

– Да – отговорила тя, – точно така трябва да постъпим.

Двамата се разделили, тя тръгнала на изток, той – на запад.

Изпитанието, на което се договорили да се подложат обаче, било съвсем ненужно. Не би трябвало изобщо да го правят, защото наистина били 100 % идеални един за друг и било истинско чудо, че изобщо са се срещнали. Само че нямало как да го знаят, защото били много млади. Студените и безразлични вълни на съдбата безмилостно ги заподмятали.

Една зима момичето и момчето се разболели от тежък грип и след като четири седмици се люшкали между живота и смъртта, изгубили спомените си за предишните години. Когато оздравели, главите им били празни като касичката на младия Д. Х. Лорънс.

Били двама умни и целеустремени млади хора обаче и благодарение на упоритите си усилия успели отново да добият нужните знания и усещания, за да бъдат пълноценни членове на обществото. Слава на небето, станали образцови граждани, способни да се прекачват от една линия на метрото на друга и да изпратят препоръчано писмо по пощата. Разбира се, отново преживели и любов, понякога дори цели 75 или дори 85 %.

Времето летяло с шеметна бързина и скоро момчето станало на трийсет и две, а момичето – на трийсет.

Една красива априлска сутрин, докато търсело откъде да си купи чаша кафе, за да започне деня, момчето крачело от запад на изток, а момичето, тръгнало да изпрати препоръчано писмо, вървяло от изток на запад – и двамата по една и съща тясна пресечка в квартал Хараджуку в Токио. Разминали се точно по средата на улицата. В сърцата им за миг проблеснала искрица от изгубената им памет. Усетили тътен в гърдите. И така разбрали:

Тя е 100 % идеалното момиче за мен.

Той е 100 % идеалното момче за мен.

Искрата на паметта им обаче била съвсем слаба, а мислите им били изгубили бистротата си отпреди четиринайсет години. Без да отронят и дума, двамата се изгубили в тълпата. Завинаги.

Тъжна история, нали?

Да, точно това трябваше да ù кажа.

 

 

 

cover-izchezvaneto-na-slona   Изчезването на слона (превод Надежда Розова, 352 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Събота, 07 Юли 2018г. 12:12ч.

Краят на самотата

Публикувана в Литература

"Кой прави така, че човешкият живот да тръгва в една или друга посока?" пита младия немски писател Бенедикт Уелс в романа Краят на самотата (откъс от него ви очаква по-долу), маркиран с наградата за литература на Европейския съюз 2016 – въпрос, чийто отговор Бенедикт търси както чрез съдбата на двама братя и една сестра, изгубили родителите си при автомобилна катастрофа, така и в лабиринта на собствения екзистенц. Бенедикт, едва шестгодишен, също остава сирак, а името Уелс избира както за да се разграничи от видната писателска баварска фамилия Фон Ширах, така и като жест към героя Хоумър Уелс от романа Правилата на дома на любимия си автор Джон Ървинг... Жест, който намига както към цикличното естество на неведомите пътища на Живота, така и към високосната (о, да, Бенедикт е роден на 29 февруари) съдба на всеки, който знае, че идва Краят на...

 

 

Реката излизаше от гората, ставаше все по-широка, течението – все по-бързо, през последните дни дъждът бе повишил нивото ѝ. Брегът беше тинест и разкалян, табелка предупреждаваше разхождащите се хора да не се приближават прекалено.

– Който падне там, ще се удави – отбеляза Марти, гледайки бурните води.

– Ха дано да се пльоснеш долу, та най-накрая да се отървем от теб – подметна Лиз.

Той се опита да я ритне, но тя избегна умело удара и хвана под ръка майка ни толкова естествено и небрежно, както само тя умееше.

– Пак ли си се държала нахално? – попита мама. – Изглежда, ще се наложи да те оставим при баба.

– Не – отвърна Лиз отчасти престорено, отчасти истински ужасена. – Моля ви, недейте.

– За съжаление не ми оставяш избор. Баба ще се грижи добре за теб. – Мама имитира укорителния поглед на баба ни и Лиз се засмя.

 

Без съмнение майка ни беше звездата в семейството, във всеки случай за нас, децата. Тя беше атрактивна и грациозна, имаше приятели из цял Мюнхен и устройваше вечерни партита, на които идваха хора на изкуството, музиканти или театрални актьори, с които се бе запознала бог знае къде. Впрочем аз силно смалявам истината, описвайки я като атрактивна и грациозна.

Жалки думи, които не са в състояние да предадат дори отчасти нашето чувство, че случайно ни се е паднала за майка някаква кръстоска между Грейс Кели и Ингрид Бергман. Като дете не проумявах защо не беше прочута актриса, ами просто обикновенa учителка. Тя се отнасяше към домашните си задължения с леко насмешлива, но мила усмивка и едва по-късно осъзнах колко ограничена се е чувствала.

 

Спряхме за почивка на полянка край речния бряг. Баща ни натъпка лулата си, ние изядохме донесените багети с шунка. По-късно мама изсвири на китарата няколко шансона на Жилбер Беко.

Щом двамата с татко запяха, Марти забели очи.

– Спрете, моля ви! Толкова е неловко.

– Ама тук няма никой – възрази майка ни.

– Напротив, онези там!

Брат ми посочи към отсрещния бряг на реката, където току-що се бе установило друго семейство. Децата бяха на нашата възраст, а около тях лудуваше кученце от смесена порода.

Дойде обяд, слънцето стоеше високо на небето. Налегнати от жегата, с Марти си съблякохме тениските и се изтегнахме върху одеялото. Лиз драскаше в едно блокче – малки рисунки и името си, отново и отново.

По онова време тя често пробваше с какъв шрифт ще изглежда най-красиво то и го изписваше навсякъде – върху хартия, по масата, в класьори или на книжни салфетки. Лиз, Лиз, Лиз.

 

Родителите ни се отправиха на разходка – изчезнаха в далечината, притиснати един към друг, а ние останахме на полянката. Ландшафтът беше облян в слънце.

Марти и Лиз играеха на карти, аз дрънках на китарата и наблюдавах семейството на отсрещния бряг. Чувах смеха им, примесен с кучешки лай. От време на време едно от момчетата хвърляше пръчка, която мелезът моментално носеше обратно, докато накрая на момчето явно му писна и то скри пръчката под едно одеяло. Кучето обаче искаше да продължи играта, тичаше ту до един, ту до друг член на семейството, а накрая се поотдалечи покрай реката. В крайбрежните храсти се беше заклещил един голям клон.

Кучето се опита да го издърпа със зъби, но не успя.

На това място течението на реката беше силно и бурно. Единствен аз наблюдавах тази сцена и усетих как косата ми настръхва.

Немирното кученце дърпаше ли, дърпаше клона и в своята необузданост се приближаваше все повече до шумящите води. Тъкмо исках да обърна внимание на семейството отсреща, когато чух скимтене. Част от брега се беше откъртил и кучето бе паднало във водата, вкопчено в клона само с предни лапи и зъби. То скимтеше жално и се мъчеше да се добере до ронещия се бряг, ала течението беше прекалено силно. Воят му се засили.

– О, боже! – промълви Лиз.

– Няма да успее – отбеляза Марти. Прозвуча толкова категорично, сякаш именно той беше съдникът на тази сцена.

Семейството от отсрещния бряг се завтече към кученцето. Тъкмо бяха стигнали до него, когато клонът се откъсна от храстите и водите го отнесоха заедно с мелеза.

Той се задържа още известно време над водата, после изчезна. Отсреща децата викаха и плачеха, а аз се извърнах и се вгледах в лицата на моите брат и сестра.

Никога не забравих погледите им.

humand3

 

* * *

 

Вечерта в леглото още чувах скимтенето на кученцето. През целия ден Лиз беше потисната, а Марти почти не проговаряше. Най-странното обаче бе, че нашите не бяха присъствали на случката. Разбира се, след завръщането си те се опитаха да ни утешат, но това не променяше факта, че ние, трите деца, бяхме преживели нещо, което разтърси само и единствено нас.

Прекарах половината нощ, мятайки се в леглото. Не преставах да мисля как безметежното щастие на семейството от отсрещния бряг беше разрушено за секунди.

Отново и отново се сещах за чичо ми Ерик, за когото веднъж ни бяха казали, че бил "загинал". През досегашния си живот бях закрилян, но явно съществуваха невидими сили и течения, които можеха с един замах да променят всичко. Защото, изглежда, имаше семейства, които бяха пощадени от съдбата, и други, които привличаха нещастието, и през тази нощ аз се запитах дали и моето семейство е от тях.

 

 

 

cover-krayat-na-samotata   Краят на самотата (превод Величка Стефанова, 288 стр, цена 16 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

 

Понеделник, 18 Юни 2018г. 11:11ч.

Завой на реката

Публикувана в Литература

"Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо." – така започва романа Завой на реката (откъс от него ви очаква по-долу) на британския писател от индийски произход Видядхар Сураджпрасад Найпол... И, вероятно, тези думи описват еднакво добре както трудностите пред Найпол към получаването на Нобелова награда за литература през 2001-а, така и огромните препятствия пред младия търговец Салим, когато купува магазинче, там, на "завоя на реката" във вътрешността на една постколониална африканска държава, сдобила се наскоро с независимост... И, вероятно, тези думи се крият и в отговора на въпроса защо и днешна Африка продължава да живее сред хаос, насилие, тероризъм, граждански войни, невежество, бедност, изолация... и търсене на Независимост... такава, каквато търси и Салим.

 

 

Африка беше моят дом, беше дом на семейството ми от столетия. Обаче ние бяхме от източния бряг и това променяше всичко. Там не беше истинската Африка. Беше арабско-индийско, персийско-португалско място, а ние, тамошните жители, всъщност бяхме хора на Индийския океан. Истинската Африка беше зад гърба ни. Километрична савана или пустиня ни делеше от хората от вътрешността на страната. Погледът ни беше обърнат на изток, към земите, с които търгувахме – Арабия, Индия, Персия. Това бяха земите на нашите предци. Ала вече не можехме да твърдим, че сме араби, индийци или персийци, защото когато се сравняхме с тези хора, се чувствахме африканци.

Семейството ми е мюсюлманско, но ние бяхме специална група хора. Различавахме се от арабите и от другите мюсюлмани по крайбрежието, по традиции и обичаи се родеехме с хиндуистите от Северозападна Индия, от които всъщност произхождахме. Никой не можеше да ми каже кога всъщност сме пристигнали.

Не бяхме такива хора. Ние просто живеехме, правехме каквото се очаква от нас, каквото бяхме виждали да правят предишните поколения. Никога не питахме защо, не водехме летописи. Усещахме с мозъка на костите си, че принадлежим към много стар народ, но сякаш не умеехме да измерваме времето. Нито баща ми, нито дядо ми можеха да поставят дати на своите истории. Не защото бяха забравили или се объркваха, просто за тях миналото си беше минало.

 

Помня, че бях чувал дядо си да разказва как веднъж превозил цял кораб с роби, все едно е натоварен с каучук. Не искаше да ми каже кога. Случката просто си стоеше в спомените му, витаеше без конкретна дата или друга асоциация като необикновено събитие в един лишен от необикновени събития живот. Дядо го разказваше като злина, измама или шега, представяше го като своя необикновена постъпка – не самото превозване на робите, а представянето им за каучук.

Допускам, че без собствения ми спомен за историята на стареца тази случка щеше да се изгуби навеки. Нещата, които прочетох по-късно, ме убедиха, че идеята за каучука вероятно е хрумнала на дядо ми по онова време, преди Първата световна война, когато в Централна Африка каучукът се превърнал в огромен бизнес – а впоследствие и в огромен скандал. Известни са ми факти, които са останали скрити за дядо ми или не са предизвикали неговия интерес.

Това е единствената семейна история, която знам, свързана с целия онзи бурен период за Африка – експулсирането на арабите, експанзията на Европа, разпокъсването на нашия континент. Такива хора бяхме ние. Всичко, което знам за нашата история и за историята на Индийския океан, съм научил от книги, написани от европейци. Ако твърдя, че нашите араби навремето са били велики писатели и авантюристи, че нашите моряци са създали латинското триъгълно платно, направило възможно откриването на Америка, че индийски лоцман е водил Вашку да Гама от Източна Африка до Каликут, че думата "чек" е използвана за пръв път от персийски търговци... ако твърдя всичко това, то се дължи на факта, че съм го научил от европейските книги. Те не са формирали нищичко от знанията или гордостта ни. Според мен без европейците миналото ни би било заличено като следите от рибарите по брега край нашия град.

rekata

На този бряг имаше укрепление. Стените бяха тухлени. Беше развалина, когато бях момче, но в тропическа Африка, царството на нетрайните постройки, изглеждаше като рядък къс от историята. В това укрепление държали робите, след като ги докарвали от вътрешността на страната с кервани, тук чакали платноходките да ги превозят по море. Ако не знае човек обаче, мястото не му говореше нищо – просто четири порутени стени насред живописен бряг с кокосови палми.

Някога тук управлявали арабите, после дошли европейците, които вече си тръгват. В поведението и в съзнанието на хората обаче се е променило съвсем малко. На носа на рибарските лодки край този бряг все още има нарисувани големи очи за късмет, а рибарите страшно се ядосват, убийствено се гневят, ако някой посетител понечи да ги снима, да им открадне душата. Хората живеят така, както са живели открай време, няма разрив между минало и настояще. Всичко, случило се в миналото, беше отмито от морето, останало беше само настоящето. Сякаш в резултат на някакво смущение на небето светлината на ранното утро винаги чезнеше в мрака и хората живееха в постоянна зора.

 

Робството на източния бряг не беше като робството на западния. Никого не откарваха към плантациите. Повечето хора, които напускаха нашето крайбрежие, бяха наемани като слуги в арабски домове. Някои ставаха членове на семействата, към които се присъединяваха, а малцина се превръщаха във влиятелни личности. За един африканец, дете на гората, изминал хиляди километри от вътрешността и отдалечил се от своето село и от своето племе, закрилата на чуждестранно семейство беше за предпочитане пред това да остане сам сред непознати и недружелюбни африканци. Ето една от причините търговията с хора да просъществува много след като бе забранена от европейските сили. Беше и причина по времето, когато европейците търгували с един вид каучук, дядо ми все още да може от време на време да търгува с друг. Това беше и основанието робството тайно да съществува по крайбрежието и до ден днешен. Робите, или хората, които може да бъдат смятани за роби, искаха да си останат такива.

 

В квартала на моето семейство имаше две семейства роби, които живееха тук поне от три поколения. Последното, което биха искали да чуят, е, че трябва да си вървят. Официално тези хора бяха просто слуги. Те обаче държаха да се знае – от другите африканци и от бедните араби и индийци, – че всъщност са роби. Не че се гордееха с робството като състояние, но много разпалено държаха на специалната си връзка със съответното изтъкнато семейство. Понякога се държаха много грубо с хора, които смятаха за по-дребни риби от въпросното семейство.

Като малък ме водеха на разходка по тесните алеи между белите стени в старата част но града, където се намираше къщата ни. Къпеха ме и ме обличаха, слагаха ми кохл на очите и ми окачваха талисман на шията. А после Мустафа, един от нашите старци, ме вдигаше на раменете си. Така ходех на разходка – Мустафа ме излагаше на показ върху раменете си, демонстрираше статута на семейството ни и собственото си доверено положение в него. Някои момчета се опитваха да ни тормозят, но когато се натъкнехме на тях, Мустафа ме сваляше долу, насърчаваше ме да ръся оскърбления, към които той добавяше и собствените си творения, насъскваше ме да се бия, а накрая, когато твърде ми припареше под задника, ме вдигаше далеч от краката и юмруците на момчетата и отново ме качваше на раменете си. И продължавахме разходката си.

 

Разказите за Мустафа, за Арабия, за огражденията и за робите може да ви се струват като приказки от хиляда и една нощ, но замисля ли се за Мустафа и дори само да чуя някой да споменава думата "роб", си представям крайната мизерия на семейното си жилище, нещо средно между училищен и заден двор: гъмжило от хора, някой все крещи, многобройни дрехи по въжетата или проснати върху камъните за пране, възкиселия мирис от тези камъни, който се слива с вонята от тоалетната и от оградения писоар в ъгъла, купчините мръсни емайлирани и месингови съдове на мивката насред двора, децата, които припкат навсякъде, безкрайното готвене в почернялата постройка на кухнята. Мисля си за глъчката на жени и деца, на сестрите ми и техните семейства, на прислужниците и техните семейства, същинско несекващо съревнование между двете страни. Мисля за караниците по стаите на семействата и за конкурентните им свади в помещенията за прислугата. Твърде много обитатели на толкова тясно място. Не искахме всички онези хора в помещенията за прислугата, обаче те бяха обикновени слуги и нямаше никакъв начин да ги изгоним. Просто трябваше да ги търпим...

 

 

 

cover-zavoynarekata   Завой на реката (превод Надежда Розова, 352 стр, 20 лева) е в книжарниците

онлайн