Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (117)

Понеделник, 23 Април 2018г. 12:12ч.

4 3 2 1

Публикувана в Литература

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" казваше писателя Пол Бенджамин (алтер-его на Пол Остър), чувайки "коледния разказ" на Оги Рен | Харви Кайтел във филмовата класика Дим, а Пол Остър (сценарист именно на Дим) е доказал многократно, че идеално знае как става това... Всъщност, най-новия роман на Остър, миналогодишния 4 3 2 1 (откъс от книгата ви очаква по-долу) се "заиграва" с тайната страст на Оги Рен – всеки ден, в продължение на години, в точно определен час, Оги излиза пред магазина си за тютюн, поставя статив с фотоапарат и снима отсрещния ъгъл... и събира прилежно снимките в обемни фотоалбуми – снимките може и да изглеждат като един и същ образ, но не са (стига да се вгледаш). И именно тази чудна метафора за живота (и вечното му движение и кръговрат) използва брилянтно Остър като разказва житието на момчето Арчибалд Исак Фъргюсън (единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън) в четири различни (паралелни и възможни) версии – всяка една прилича на предишната, но не съвсем... всяка повтаря срещи с герои, ситуации и обстоятелства, но не съвсем... Всяка може да е самата истина (като истината за твоето истинско Аз), докато не започне обратното броене: 4 3 2...

 

 

ФЪРГЮСЪН СЕ ЧУВСТВАШЕ МНОГО ДОБРЕ в лагера. Винаги се беше чувствал много добре там в компанията на старите си нюйоркски приятели – половин дузина градски момчета, които също като него идваха в лагера всяка година. Беше му приятно да слуша вечните им саркастични забележки, както и светкавично изстрелваните им находчиви подмятания, които често му напомняха за начина, по който си говореха американските войници във филмите за Втората световна война – онези весели и духовити закачки, натрапчивия подтик да не приемаш нищо на сериозно, да превръщаш всяка ситуация в повод за поредната шега или насмешка. Разбира се, имаше нещо възхитително в това да се опълчиш на живота с остроумие и непочтителност, но понякога ставаше и досадно и когато Фъргюсън се наситеше на словесните еквилибристики на съквартирантите си, започваше да усеща липсата на Хауард, неговия близък приятел от последните две години, най-близкия му приятел, когото някога е имал, и тъй като Хауард беше много далеч, чак в мандрата на леля си и чичо си във Върмонт, където прекарваше всичките си лета, Фъргюсън започна да му пише през онзи един час, който им се полагаше след обяда – безброй кратки и дълги писма, в които споделяше всичко, което му минаваше през ума, защото Хауард беше единственият човек в света, пред когото можеше да си излее душата, единственият, с когото не се боеше да споделя или да му поверява тайните си, единственият безупречен приятел, с когото можеше да си говори за всичко – от критики към другите до коментари за прочетени книги, до разсъждения как да потискаш пръдня на обществено място и мисли за Бога.

 

Това бяха общо шестнайсет писма и Хауард ги държеше в дървена кутия, пазеше ги и след като порасна и започна живота си на зрял човек, защото тринайсетгодишният Фъргюсън, неговият приятел с равни зъби и лъчезарна физиономия, основателят на отдавна закрития, но незабравим "Калдъръмен кръстоносец", момчето, което си беше счупило крака на шест, беше получило голяма прорезна рана на стъпалото си на три и едва не се беше удавило на пет, което беше устояло на опустошителните набези на Бандата на деветимата и на Бандата на четиримата, което беше целувало Глория Долан, и Сузи Краус, и Пеги Голдстийн, което с нетърпение очакваше да прекрачи в царството на еротичното блаженство, което си мислеше и смяташе за съвсем естествено, че има дълги години живот пред себе си, не доживя края на лятото. Затова Хауард Смол беше запазил тези шестнайсет писма – защото те бяха последните следи от присъствието на Фъргюсън на тази земя.

cain3

"Вече не вярвам в Бог – беше му писал в едно от тях. – Или поне не и в юдейския или в християнския Бог, въобще в никаква религия. Библията казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но Библията е писана от хора, нали така? Което означава, че човек е създал Бог по свой образ и подобие. Което означава също така, че Бог не бди над нас и със сигурност пет пари не дава какво мислят, правят или чувстват хората. Защото, ако изобщо го беше еня, нямаше да сътвори свят, в който има толкова много ужасни неща. Мъжете нямаше да ходят на война и да се убиват един друг, нямаше да има и концлагери. Нямаше да лъжат, да мамят и да крадат. Не казвам, че Бог не е сътворил света (и никой човек не го е направил!), но щом си е свършил работата, той е изчезнал сред атомите и молекулите на Вселената и ни е оставил да се оправяме сами."

"Радвам се, че Кенеди спечели номинацията – пишеше в друго писмо. – Харесвам го повече от другите кандидати и освен това съм сигурен, че през есента ще пребори Никсън. Не знам защо съм толкова сигурен, но ми е трудно да си представя, че американците ще предпочетат човек, на когото викат Хитреца Дик, да им стане президент."

 

"В моята барака има още шест момчета – пишеше в друго писмо, – три от тях са достатъчно големи и вече "го правят". Правят чекии нощем в леглото и разправят на останалите какъв кеф е. Преди два дни организираха нещо, което нарекоха "групова чекия", и ни накараха да гледаме, така че най-накрая видях какво представлява онова нещо и колко надалеч изхвърча. Не е точно млечнобяло, по-скоро кремавобяло, прилича на майонеза или на тоник за коса. После един от тримата царе на чекиите, един здравеняк на име Анди, извъртя страхотен номер, с който сащиса не само мен, но и всички останали. Наведе се ниско и взе да си го смуче! Нямах представа, че подобно нещо изобщо е възможно. Искам да кажа, как може да си толкова гъвкав, че да прегънеш тялото си в подобна поза? Вчера сутринта се опитах да го направя в банята, но устата ми изобщо не успя да доближи оная ми работа. Както и да е. И без това не бих искал да ми излезе име на минетчия, нали така? Въпреки това, да го видиш, беше адски странно."

 

"Откакто съм тук, изчетох три книги – пишеше в последното си писмо с дата девети август – и според мен всичките бяха страхотни. Две от тях ми ги беше изпратила моята леля Милдред – малко томче от Франц Кафка, озаглавено "Метаморфозата", и една по-дебела книга от Дж. Д. Селинджър, озаглавена "Спасителят в ръжта". Третата ми я даде моят братовчед, съпругът на Франси, Гари – "Кандид" от Волтер. Книгата на Кафка е най-необичайната и най-трудната за четене, но на мен ми хареса. Както се събужда сутринта, един човек открива, че се е превърнал в огромно насекомо! Прилича на научна фантастика или история на ужасите, но не е. Става дума за човешката душа. "Спасителят в ръжта" е за един гимназист, който се шляе из Ню Йорк. Нищо особено не се случва, но начинът, по който Холдън (това е главният герой) говори, е много приятен и естествен и просто не може да не го харесаш и да не поискаш да ти стане приятел. "Кандид" е стара книга от осемнайсети век, но е ужасно смешна и налудничава, смял съм се с глас на почти всяка страница. Гари каза, че е политическа сатира. Аз казвам просто, че е страхотна! Трябва да я прочетеш, както и другите. Сега, след като съм ги изчел, единственото нещо, което ми прави впечатление, е колко различни са трите книги. Всяка написана по свой начин и всяка много добра, което означава, че има много начини да напишеш добра книга. Миналата година господин Демпси непрекъснато ни повтаряше, че има правилен и неправилен начин – спомняш ли си? Може би при математиката и точните науки е така, но не и с книгите. Пишеш си ги по свой начин и ако той се окаже добър, тогава и книгата става добра. Най-интересното е, че аз не мога да реша коя от трите харесвам най-много. Ще речеш, че би трябвало да знам, но не знам. И трите ги заобичах. Което, предполагам, означава, че всеки добър начин на писане е правилният начин. Като си мисля за тях, се чувствам щастлив. А все още не съм прочел стотици други, дори хиляди. Има толкова много неща, които да очаквам с нетърпение!"

 

Последният ден от живота на Фъргюсън, 10 август 1960 година, започна с кратко преваляване призори, но когато прозвуча лагерната тръба в седем и половина, облаците вече се бяха отправили на изток и небето се беше прояснило. Фъргюсън и шестимата му съквартиранти тръгнаха към трапезарията заедно с отговорника им Бил Кауфман, който през юни беше завършил втората си година в Бруклинския колеж, но само за онези трийсет или четиресет минути, през които закусваха овесена каша и бъркани яйца, облаците се бяха върнали обратно и когато момчетата тръгнаха към бараката си, за да я почистят и подготвят за проверка, отново заваля, но толкова слаб и незначителен дъждец, че изобщо нямаше нужда от мушамено пончо или чадър. Тениските им се нашариха с тъмни петна от капките, но това беше всичко – по-лекичко от всяко леко наквасване, толкова малко вода, че дори не успя да ги измокри. Но когато се заеха със сутрешния ритуал по оправяне на леглата и измитане на пода, небето отново притъмня и не след дълго заваля сериозно, вече големите капки биеха по покрива на бараката все по-силно. За миг-два се дочу нещо като съпровод от фалшиво звучащ синкопиран ритъм, поне така му се стори на Фъргюсън, но после дъждът се усили още повече и този ефект изчезна. Вече не кънтеше музика в дъжда. Беше се превърнал в плътна пелена от нечленоразделни звуци, в неясен тътен като от ударни инструменти. Бил им обясни, че от юг се придвижва нова въздушна маса, която заедно със студения фронт, който едновременно с нея се носи от север, може да донесе продължителен и проливен дъжд. Настанете се удобно, момчета, така ги посъветва. Чака ни голяма буря и вероятно ще останем в бараката почти през целия ден.

cloud1

Тъмното небе притъмня още повече и вътре в бараката вече нищо не се виждаше. Бил светна лампата, но дори и тя не разсея мрака, защото седемдесет и пет ватовата крушка беше окачена твърде високо върху подпокривните греди, за да осветява цялото помещение. Фъргюсън седеше на леглото си и прелистваше стар брой на списанието "Мад", което момчетата си прехвърляха от ръка на ръка, четеше с помощта на фенерчето си и се чудеше дали някога в живота си е виждал по-тъмна сутрин от тази. Дъждът чукаше по покрива, биеше с такава сила по застъпващите се летви, като че ли течните капки се бяха превърнали в камъни, като че ли милиони камъни се сипеха отгоре, и тогава, някъде в далечината, Фъргюсън долови глух басов тътен, сгъстен, стаен шум, който му заприлича на недоизкашляно ръмжене – гръмотевица, вероятно на много мили далеч от тях, може би някъде в планината, ала на Фъргюсън това му се стори много странно, тъй като от опит знаеше, че при електрическите бури гръмотевицата и светкавицата винаги вървят ръка за ръка с дъжда, докато в този случай вече валеше силно, същински порой, а гръмотевицата беше все още далеч, което накара Фъргюсън да реши, че по всяка вероятност две бури бушуват едновременно, не само една буря и студен фронт, както твърдеше Бил, а две отделни стихии, едната точно над тях, а другата приближава от север, и ако първата не се източи, преди да пристигне втората, тогава двете ще се сблъскат, ще се слеят и това ще произведе нещо адски мощно, така си каза Фъргюсън, някаква внушителна виелица, бурята на всички бури...

 

 

 

 

cover-4-3-2-1   4 3 2 1 (превод Иглика Василева, 784 стр; цена с меки корици: 30 лева, цена с твърди корици: 39 лева) е в книжарниците

Вторник, 17 Април 2018г. 12:00ч.

Другата

Публикувана в Литература

Стефан, Магда и Емилия... класически любовен триъгълник или... класически офис триъгълник – "Бюрото на Стефан е средното. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия." – Васил Панайотов обича да жонглира с думи, както обича да играе с клиширани социални образи, ситуации и персонажи. Другата (два откъса от романа ви очакват по-долу) е Другата му книга, издадена след Убиец (с която взе участие в лите-реалити формата Ръкописът) и предлага Друга версия на Любовта – "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов." – да, семейството на Стефан, Магда и дъщеря им Ава е подложено на любовен стрес тест, в който те (и Емилия) ще изпитат силата на Изборите, Последствията, Обичта и... Сънищата...

 

 

Всичко в този топъл като за началото на април 2009 г. ден щеше да е нормално, каквото е през всеки един ден досега още от предния април. Тогава Стефан, стиснал заповедта си за назначаване, почукал на вратата на отдела, после влязъл, без да дочака отговор, усмихнал се на Магда и дори не видял Емилия, скрита зад 30-те инча на монитора си. И атмосферата на общо офисно спокойствие щеше да е нормална, и пасиансът на Емилия, и служебната симулация на Магда, та даже и спането на Стефан, ако освен да спи, Стефан и не сънува. И именно този негов сън отличава нормата от ненормалността. Съвсем доскоро тежестта от обяда го е повличала в тресавището на дрямката още щом се отпусне в стола си, а час по-късно той се е измъквал оттам смазан, подпухнал и без ясен спомен какво точно е правил досега. Настройвал е сетивата си за света така, сякаш излиза от упойка, без да разбира защо това му отнема толкова много време, след като е бил упоен преди миг. Спал е безпаметно. А понеже сънят е отражение на действителността с магични средства, може да се каже, че Стефан и живял по същия начин. Допреди това, което се случи и заради което си струва да се разкаже тая история, да го събуди или обратно – да го накара да спи и да я сънува.

Стефан сънува Емилия.

cloud12

Сънят му е толкова реалистичен и така наситен с дребни детайли, че той вижда в нея черти, които никога преди не е виждал. Емилия е мургава, издължена и слаба. Ако трябва да я оприличи на животно, Стефан би казал мамба. От онези черните, на които дори устата им е каквато е ставала неговата, когато като дете е дъвчел асфалт. Прекалено задълбочена, за да ù пука за прически и гримове, тя просто подрязва с ножичка за нокти бретона си, когато почнат да не ù се виждат очите. Да не ù се виждат очите често е за предпочитане, защото Емилия гледа през тях само с безразличие и присмехулна ирония. Когато срещне тези очи, човек почва неволно да се пита къде е сбъркал в живота си или поне къде е сбъркал днес в дрехите си. След което си приглажда перчема и проверява дали е затворен ципът на панталоните му. Ако всичко с тях е наред и ако още му е останало някакво самочувствие, се извръща настрани. Ако не, бърза да се отдалечи.

 

Стефан иска да направи обратното. Да се приближи. В неговите очи нейните се променят и двете им обичайни състояния, безразличие и ирония, се превръщат само в едно – любов. Стефан е влюбен. Това прави ли съня еротичен? Той би казал, че не. Дори би показал, ако някой не вярва. Докато сънува Емилия, Стефан не усеща възбуда. Съответно тя външно по нищо не му личи. Усеща спокойствие, принадлежност и пълнота. Представата му за телесен контакт с Емилия, ако стриктно се придържаме към думата, е повърхностен. Той се ограничава до повърхността. Засега. Стефан не бърза. Все още не иска да навлиза, да завладява, да задълбава. Вместо да я хване за задника, предпочита да я държи за ръка. Но не с алчността на страхуващите се да не им избягат жените мъже.

Не. Той не я държи, за да я задържи. Нито за да я направлява. Държи я, защото вече възприема нейната ръка като естествено продължение на своята. Като естествено продължение на себе си. Дланта на Емилия е гротескно голяма за жена. Пръстите ù са по-дълги от пръстите на Стефан и завършват с нокти, които, дори и изрязани плътно, приличат на гигантски бадеми.

В тази длан не липсва нито грацията, нито деликатността на жената, но размерът ù си остава мъжки. Подравнени по върховете, дланите на Емилия и Стефан плътно се припокриват чак до възглавничките в основата. Това анатомично съответствие само усилва усещането на Стефан, че когато държи нейната ръка, сякаш сам е стиснал своята.

druga

 

------------------

 

Дните минават, а ситуацията си остава същата. Но тя няма дълго да продължи. Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. А ако все пак успееш, то точно любов едва ли е имало. Любовта иска да се покаже, да се похвали, да се заяви и дори когато това носи последствия, тя пак го прави, защото любовта не се интересува от последствията, любовта се интересува само от обекта на нейната любов. Без да изпада в противоречие, което би хвърлило сянка на съмнение върху чувствата му, Стефан се интересува от последствията, без това да обезценява любовта му. Тя е единствена и Стефан знае, че ще направи всичко на тоя свят само за да запази Емилия в своя. Но ако може да го направи така, че да не наранява съвсем Магда? Е, не може! Той ще я нарани. Лошо. А от това, че ще е без умисъл, няма по-малко да я боли.

 

Интересното е, че дори на този етап все още никой не слага в сметките Ава. Ава наистина е едно парче месо, но е парче с потенциал, т.е. животът е пред нея, всичко ù предстои, с всеки нов ден учи нови неща, възприятията ù се отварят, забелязва, разбира, а каквото не разбира – пита, за да го разбере. Няма да мине много, преди да попита защо тати не живее вече с тях. От отговора на майка ù зависи дали ще има още въпроси и какви ще бъдат те. От майка ù зависи дали и детето също ще го заболи. Или болката му ще бъде отложена за една по-осъзната възраст, когато бащата не се възприема само като доставчик на сигурност, а като модел на поведение, нещо повече – модел на мъж. Казвайки, че на този етап никой не слага в сметките Ава, всъщност трябва да се разбира само Стефан. Магда засега е в неведение, блаженството от което се разваля само от едно подозрение, при това подозрение за увлечение, не за любов, а що се отнася до Емилия... щом дори бащата на детето не го вмества в приоритетите си, нима може да се очаква от мащехата, която за последно е контактувала с деца, когато самата тя е била такава. Но инстинктът властва над всичко и както удоволствието от секса подмамва мъжа да иска да прави секс въобще, като предпоставка за това да се възпроизведе, така любовта пък е предпоставка той да се кротне и да пожелае да отглежда деца, търпейки несгодите от това.

haza3

Прачовекът не е отглеждал деца, смята Стефан, само ги е правел, след което е отивал да прави други другаде. Затова прачовекът не се е влюбвал. Не е имал нужда от любов, т.е. от промяна на химичния състав в мозъка, за да вземе решение в ущърб на себе си, в полза на някой друг. Но оттогава много неща са еволюирали, може би не толкова в биологията на човека, колкото в социалната му среда, и днес саможертвата вече е норма. Но за да не възприема отглеждането на деца като саможертва, каквото по същество то е, еволюцията е развила едно безподобно чувство на физическа зависимост на един човек от друг, в името на което са се практикували и продължават всички форми на самоубийство и самонараняване. Ако няма любов, дори сексът няма особен смисъл, какво остава за това да сменяш пелени и да бършеш лайна. Любовта е причина мъжът да пожелае деца, но тя е и причина да пренебрегне тези, които вече има, пред тези, които му предстоят. Тук природата сама се поставя в парадокс, защото, ако възпроизводството е целта на всичко, изоставянето на непораснали деца заради създаването на други, в по-суров свят обрича на смърт едните, а другите поставя в потенциална опасност някой ден да ги сполети същото. Въобще заради любовта всички страдат, включително влюбените, но само те са упоени от нея и не усещат ударите ù. Но един здрав секс и един здрав сън променят перспективата и когато на сутринта те се пробудят от преживяното, само синините ще им напомнят за него. А от сутрешната реалност няма да им се вярва, че някога е било.

 

 

 

drugata cover   Другата (248 стр, цена 13, 90 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Васил Панайотов и представянето на Другата е на 19 април в Dada Cultural bar – 18:30

Неделя, 25 Март 2018г. 15:15ч.

Ние срещу всички

Публикувана в Литература

"Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят." – да, това са двете приятелки Мая и Ана, а целия свят, в случая, е малкото шведско градче Бьорнстад. Да, писателят Фредрик Бакман (познавате неговия Човек на име Уве, нали?!) се завръща в хокейното градче, там, дълбоко в гората, край езерото и ледената пързалка на драмата в романа Бьорнстад – да, новото му творение Ние срещу всички (два откъса от книгата ви очакват по-долу, но не в хронологичен ред, неслучайно) продължава да дълбае и чертае падението на Бьорнстад и хокейния отбор като, този път, шайбата на страстите се завърта около... изнасилването на Мая. Не, тук няма три билборда на справедливостта (но има Възвишение, Низина и пътека за бягане), а ако познавате литературните пъзели на Бакман, то сте наясно, че в картинката ще изплува умален модел на Света и полярните му страсти (все пак, Бьорнстад е близо до Полярния кръг, нали), защото "общността представлява сборът от нашите избори", "защото понякога е толкова лесно да накараш хората да се мразят, че направо е непонятно как изобщо ни остава време за нещо друго", защото "може би не си толкова различен от нас, колкото се надяваш"... защото "така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук."

 

 

Мая е на гости на Ана. Това са последните им минути спокойствие, преди да получат есемеса. Последните мигове между заминаването на Кевин и повторното отприщване на ада. Изминаха три седмици, през които хората като че ли почти забравиха за съществуването на Мая. Това време беше прекрасно. И скоро ще свърши.

Ана проверява дали оръжейният шкаф е заключен, после взима ключа, отваря шкафа и се уверява, че оръжията вътре не са заредени. Лъже Мая, че трябва "да ги почисти", но Мая знае, че Ана прави това само когато баща ù отново започне да пие. Окончателният признак, че един ловец е започнал да злоупотребява с алкохола твърде много, е, когато той забрави да заключи шкафа или остави вътре заредено оръжие. Това се е случвало само веднъж, когато Ана беше малка и майка ù тъкмо се беше изнесла. Въпреки това оттогава Ана не спира да се притеснява.

Мая лежи на пода, облегнала китарата на корема си, и се преструва, че не разбира. Ана е дете на пияница, а това е самотна битка.

– Ей, идиот? – казва Ана накрая.

– Кажи, пукал такъв, какво има? – усмихва се Мая.

– Изсвири нещо – настоява Ана.

– Не ми заповядвай, не съм ти музикален роб – изсумтява Мая.

Ана се ухилва. Такова приятелство не може да се култивира, то е диворастящо.

– Моля?

– Научи се да свириш, мързеливо магаре такова.

– Няма нужда, глупачке, държа пушка. Свири или ще стрелям!

Мая се смее с глас. Когато дойдe лятото, двете си обещаха, че мъжете в този проклет град няма да им отнемат поне това – смеха.

– Ама да не е нещо депресарско! – добавя Ана.

– Я млъквай! Ако искаш да слушаш кухата си блип-блоп музика, можеш да ползваш компютъра – изсумтява Мая.

Ана върти очи.

– Казах, че държа ОРЪЖИЕ! Ако изсвириш някоя наркоманска песен и взема че си тегля куршума, отговорността ще е твоя!

И двете се смеят. Мая свири най-веселите парчета, които знае, макар че, ако питате Ана, те съвсем не са толкова весели. Но това лято се задоволява с това, което ù предлагат.

След малко обаче ги прекъсват два кратки сигнала от мобилен телефон. После още два и още два.

 

 

Има три вида хора


Туп-туп-туп-туп-туп.

Най-високата точка в Бьорнстад е един връх, южно от последната къщата в градчето. Оттам се вижда целият път, който тръгва от големите вили във Възвишението, минава покрай фабриката, спортната зала и по-малките редови къщи в центъра и стига чак до кооперациите в Низината. На хълма стоят две момичета и гледат града си. Мая и Ана. Скоро ще навършат шестнайсет години. Трудно е да се каже дали са станали най-добри приятелки въпреки различията си или благодарение на тях. Едната обича музикални инструменти, едната обича огнестрелни оръжия. Взаимната им неприязън към музикалния вкус на другата поражда почти толкова чести караници, колкото и десетгодишният им конфликт относно домашните любимци. Зимата ги изгониха от час по история, защото Мая прошепна на Ана: "Знаеш ли кой е обичал кучета? Хитлер!". При което Ана изрева: "А ти знаеш ли кой е обичал котки? Йозеф Менгеле!".

 

Заяждат се непрестанно, обичат се неизменно и още от малки имат дни, когато се чувстват, сякаш са те двете срещу целия свят. След случилото се с Мая пролетта всеки ден е такъв.

 

Сега е началото на юни. Три четвърти от годината това място е капсулирано в зима, но има и няколко вълшебни седмици лято. Гората наоколо е опиянена от слънчевата светлина, дърветата се поклащат щастливо до езерата, но в очите на момичетата няма удовлетворение. Досега, щом настъпеше това време от годината, двете винаги се впускаха в безкрайно приключение. Излизаха сред природата и се прибираха късно вечер с опърпани дрехи, мръсни лица и детство в очите. Но тези времена отминаха. Мая и Ана пораснаха. При някои момичета това не се случва доброволно, а принудително.

pans3

 

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Една майка стои пред една къща. Прибира багажа на децата си в колата. Колко ли пъти изпълняваме този ритуал, докато децата ни растат? Колко ли играчки вдигаме от пода, за колко ли изгубени плюшени мечета организираме спасителни отряди, за колко изпуснати ръкавици губим надежда? Колко ли пъти ни минава мисълта, че ако природата наистина искаше хората да се размножават, то еволюцията вече трябваше да се е погрижила от предмишниците на всички родители да израстват обувалки, за да можем да бъркаме под всички проклети дивани и хладилници? Колко ли часове прекарваме в хола, чакайки децата ни да се приберат? Колко ли сиви косми ни поникват заради тях? Колко живота посвещаваме на техния? Какво е нужно, за да бъдем добри родители? Не много. Само всичко. Ни повече, ни по-малко.

 

Туп. Туп.

Горе на върха Ана се обръща към най-добрата си приятелка и пита:

– Помниш ли, когато бяхме малки? Когато все искаше да се преструваме, че имаме деца?

Мая кима, без да отмести поглед от града.

– Още ли искаш да имаш деца? – пита Ана.

– Не знам – отговаря Мая, като едва отваря уста. – Ти?

Раменете на Ана бавно се свиват, поравно от гняв и от мъка.

– Може би, когато съм стара.

– Колко стара?

– На трийсет.

Мая дълго мълчи, преди да попита:

– Момчета ли искаш или момичета?

Ана отговаря така, сякаш цял живот е мислила по въпроса:

– Момчета.

– Защо?

– Защото светът понякога се отнася гадно с тях. Но с нас се отнася гадно почти винаги.

 

Туп.

Майката затваря вратата на багажника и сдържа плача си, защото знае, че ако отрони дори една сълза, никога няма да може да спре. Не искаме да плачем пред децата си независимо колко са големи. Правим какво ли не за тях, а те не знаят това, защото още не проумяват обхвата на нещо толкова безусловно. Любовта на родителите е непоносима, безразсъдна и безотговорна. Децата са толкова мънички, докато спят в леглата си, а ние седим съкрушени до тях. През целия си живот не успяваме да се справим с нещо и изпитваме угризения на съвестта. Окачваме щастливи снимки навсякъде, но никога не показваме празните места в албума, където е събрана всичката болка. Всички тихи сълзи в тъмни стаи. Лежим будни, ужасени от нещата, които могат да им се случат, от всичко, на което могат да бъдат подложени, всички ситуации, в които могат да се превърнат в жертви.

Майката заобикаля колата и отваря вратата. Не е много по-различна от която и да е друга майка. Обича, страхува се, срива се, срамува се, не е достатъчна. Седеше будна до леглото, когато момчето ѝ беше на три години. Гледаше го как спи и се страхуваше от всички ужаси, които могат да му се случат, точно както правят всички родители. Просто никога не си бе мислила, че един ден ще се страхува от обратното.

 

Туп.

Съмва се, градчето спи. Голямото шосе, което води далеч от Бьорнстад, е пусто, но въпреки това погледите на момичетата са вперени в него. Чакат търпеливо.

Мая вече не сънува изнасилването. Не сънува ръката на Кевин, запушила устата ѝ, нито тежестта на тялото му, което задушаваше писъците ѝ, нито стаята му с всички хокейни трофеи по рафтовете, нито пък пода, където падна копчето на блузата ѝ. Сънува единствено пътеката за бягане около Възвишението. Вижда я оттук. Помни как Кевин тичаше сам през нощта, когато тя се показа от мрака с пушка в ръка. Допря дулото до челото му, а той я помоли за милост, разтреперен и разплакан. В съня си Мая го убива – всяка нощ.

nievs1

 

Туп. Туп.

Колко ли пъти една майка кара детето си да се киска? Колко ли пъти то я кара да се смее с глас? Целият ни свят се обръща, когато осъзнаем, че децата го правят нарочно. Когато осъзнаем, че имат чувство за хумор, и ги видим как се шегуват и се учат да манипулират емоциите ни. Ако ни обичат, скоро се научават и да лъжат, да ни щадят и да се преструват, че са щастливи. Научават желанията ни. Въобразяваме си, че ги познаваме, но те имат собствени фотоалбуми и порастват между страниците.

Колко ли пъти майката е стояла до колата пред къщата, гледала е часовника и е викала нетърпеливо името на сина си? Днес няма нужда да го прави. Той седна на предната седалка още преди няколко часа, докато тя оправяше багажа. Някога мускулестото му тяло сега е слабо, след като тя седмици наред трябваше да го кара да се храни насила. Той гледа през прозореца с празен поглед.

Какво може да прости една майка на сина си? Как би могла да знае предварително? Родителите не вярват, че малкото им момче ще порасне и ще стане извършител. Не знае какви кошмари сънува той, но всяка нощ се буди с писъци. Още от онази сутрин, когато майка му го откри на пътеката за бягане, скован от студ и страх. Беше се напикал, а сълзите от отчаяние бяха замръзнали по бузите му.

Той изнасили момиче, но никой не можа да го докаже. Винаги ще има хора, според които това означава, че се е отървал, че семейството му е останало ненаказано. Имат право, разбира се. Но майка му никога няма да има такова чувство.

 

Туп. Туп. Туп.

Когато колата потегля по пътя, Мая стои на върха и знае, че Кевин никога няма да се върне тук. Знае, че го е пречупила. Винаги ще има хора, според които това означава, че е спечелила.

Но тя никога няма да има такова чувство.

 

Туп. Туп. Туп.

Стоповете светват съвсем за кратко и майката поглежда за последно в огледалото за обратно виждане към къщата, която бе техен дом, и към лепкавите следи върху пощенската кутия, от която името "Ердал" бе изчегъртано буква по буква. Бащата на Кевин прибира багажа в другата колата сам. В онова утро той стоеше до майката на пътеката за бягане и гледаше сина им, който лежеше на земята със сълзи по блузата и урина по панталоните. Животът им бе разбит много преди това, но тя едва тогава видя парченцата. Бащата отказа да ѝ помогне, докато тя отчасти носеше, отчасти влачеше момчето през снега. Оттогава минаха два месеца, през които Кевин не е излизал от къщата, а родителите му почти не са си говорили. Животът я е научил, че мъжете се самоопределят по-различно от жените, а бащата винаги се е определял с една дума: победител. Откакто се помни, мъжът ѝ втълпява на сина им все едно и също послание: "Има само три вида хора. Победители, губещи и зяпачи".

И сега? Ако не са победители, тогава какви са? Майката отпуска спирачката, изключва радиото и завива по пътя. Синът ѝ седи до нея. Бащата сяда в другата кола и потегля в противоположната посока. Документите за развода вече са в пощата заедно с писмото до училището, в което се съобщава, че таткото се е преместил в друг град, а майката и момчето са заминали в чужбина. Най-отдолу е оставен телефонният номер на майката, в случай че от училището имат въпроси. Но никой няма да позвъни. Този град прави всичко възможно, за да забрави, че семейство Ердал някога е било част от него.

След четири часа мълчание в колата, когато вече са се отдалечили толкова много от Бьорнстад, че наоколо дори няма гора, Кевин прошепва на майка си: "Мислиш ли, че човек може да се промени?".

Тя поклаща глава. По долната ѝ устна има следи от зъби. Замижава толкова силно, че не вижда пътя пред себе си. "Не. Но може да стане по-добър." Той я хваща разтреперен за ръката. Тя го държи, сякаш Кевин отново е на три години или сякаш виси от ръба на скала. Майката прошепва: "Никога няма да ти простя, Кевин. Но никога няма да те изоставя".

nievs

 

Туп-туп-туп-туп-туп.

Така звучи този град навсякъде. Човек може би го разбира само ако живее тук.

 

Туптуптуп.

На хълма стоят две момичета и гледат отдалечаващите се коли. Скоро ще навършат шестнайсет години. Едната от тях държи китара, едната държи пушка.

 

 

 

cover-nie sreshtu vsichki   Ние срещу всички (превод Любомир Гиздов, 496 стр, цена 17, 90 лева) е в книжарниците

Петък, 16 Март 2018г. 14:14ч.

Последният пазител на Елис Айлънд

Публикувана в Литература

"Приключвам с този остров, на който съм последен пазител и последен затворник." – така започва историята на Джон Мичъл (последният директор на Центъра за имиграция на прочутия Елис Айлънд) в романа-носител на Европейска награда за литература 2015 Последният пазител на Елис Айлънд на Гаел Жос. Не, романът не е биографичен (въпреки че следва хронологията и фактологията на събитията, и реалното затваряне на Центъра през ноември 1954-а), но едва ли и самият Живот би могъл по-добре от французойката Жос да изрази тази метафора за личната Свобода, наречена Елис Айлънд – там, където Статуята на свободата е колкото близо, толкова и далеч; там, където всеки емигрантски Живот е сведен до проста буква (Безгласна, дори и да е маркиран с Гласна), "най-страшната" от които е B като Връщане; там, където Джон Мичъл прекарва повече време от всеки един имигрант, преминал през Центъра; там, където, дори и след 64 години, всичко стои и символно напомня за стотиците имиграционни и бежански лагери по света Днес, защото...

 

 

Една след друга през паметта ми вихрено преминават картини. Може би ще разчистя сметките си с миналото, ако успея да го опиша върху тези листове. Върху тях стои емблемата на Федералните служби по имиграцията. Център на Елис Айлънд. Директор. Сега това ми се струва смешно. Все пак се старая да държа на разстояние сенките, наобиколили леглото ми, които нямат никакво намерение да си отидат. Девет дни. Девет нощи. Дали ще ми стигне времето да стигна до края?

Да, всичко дойде от морето, с корабите, пълни с клетници, натъпкани като добитък в отвратителните долни палуби, откъдето те излизаха стъписани, сковани и залитащи, за да се изправят лице в лице със своите мечти и надежди. Всички те минават отново пред погледа ми. Тук се говорят всички езици. Същинска нова Вавилонска кула, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята. Вавилонска кула след нейното рухване в резултат от Божия гняв, когато всеки отново е започнал да говори изначалния си език.

Научих се да различавам безпогрешно звученето на отделните езици и наблюдавах поведението на хората, пристигнали от една и съща страна и дори от една и съща област. Страхът у тях се проявява по един и същ начин, тревогата намира израз както чрез слова, така и в мълчанието.

В погледа на тези хора се четат страх и очакване, а също опасение да не кажат или сторят нещо, което веднъж завинаги ще захлопне пред тях вратите към рая, без да имат представа какво точно се очаква от тях. Ето защо преди слизането от кораба повечето са облекли най-приличните си дрехи, за да минат през предстоящата проверка. Ризите на мъжете са тъй безупречно бели, че човек се пита как са могли да ги опазят през двете или трите седмици по море в ужасни условия; жените са в дълги поли, вталени сака и светли корсажи. Всички те пристигат с дрехите, които са били гордост там, откъдето идват, а ние по тях съдим за пропастта, която дели техния свят от нашия. Широки пристегнати в кръста рубашки, бродирани жилетки, кожени калпаци, дълги черни кафтани, каскети от туид, забрадки или няколко реда огърлици с перли от цветно стъкло или корали. Тук си дават среща всевъзможни светове и единствената дума, която ги обединява, е Америка.

 

Минават през първото изпитание, без дори да разберат, а то е решаващо; същинска голгота, за чието съществуване изобщо не подозират, кръстен път, в края на който те или получават спасение, или губят всичко. Дълго двойно стълбище, което трябва да изкачат, след като са оставили багажа си. Колко доведени до крайно изтощение жени съм чувал да стенат при вида на безбройните стъпала, изникнали пред тях. Prego, aspetti, Signore, ein Moment, bitte... Мъжете носят на ръце по-малките деца, много от които спят, опрели буза в бащиното рамо, а майките ги следват, задъхани, повдигнали краищата на полите си, за да не се препънат.

По време на това изкачване те са зорко наблюдавани от неколцина служители, облегнали лакти на парапета в горния край, които уж не обръщат особено внимание на тълпата клетници. Достатъчни са им не повече от пет-шест секунди, за да решат съдбата на новодошлите. С тебешира, който държат в ръка, те поставят съответния знак на гърба на някои от тях.

Буквата от азбуката върху сакото или палтото съответства на конкретна патология, окончателно определена или твърде вероятна. L за белите дробове, B за гърба, E за очите, H за сърцето, G за базедова болест... Тези пътници веднага биват отвеждани настрани за пълен медицински преглед, който ще позволи на служителите да вземат решение относно диагнозата. Лечение на място, непотвърдена патология, безопасно заболяване или окончателна забрана за достъп до територията на страната.

Успешно преминалите този етап стигат до просторната зала, където други пътници вече са насядали по дългите редици успоредно разположени пейки, които заемат цялото пространство. Предстои да им бъдат зададени двайсет и девет въпроса. От отговорите зависи тяхното бъдеще. Седнете, ще ви повикат.

Служители от центъра ги отвеждат един по един. Отново ги приканват: Седнете. Отговорите на въпросника с помощта на преводач отнемат няколко минути. Къде възнамерявате да се установите? Кой заплати пътуването ви? Притежавате ли сума, възлизаща на петдесет долара? Имате ли близки, при които да отидете? Какви са техните имена и адреси? Били ли сте осъден на затвор, пребивавали ли сте в клиника поради психическо заболяване или в приют за бедни? Полигамен ли сте? Анархист ли сте? Имате ли предложение, обещание или договор за работа? Какво е здравословното ви състояние? Страдате ли от физически недъг или инвалидност? Какъв е вашият ръст? Какъв е цветът на кожата ви, на очите?

Едва ли пътниците, отправили се към Тива, при срещата със Сфинкса са били подложени на толкова въпроси! И макар имигрантите, чиито отговори са се оказали незадоволителни, да не бяха нито разкъсани, нито изядени от чудовището, участта им едва ли бе по-завидна.

След двайсет и деветия въпрос ги очакваше или пъкълът, или раят, също както в онази любима детска игра, при която върху многоцветния картон трябва на всяка цена да избягвате някои квадратчета, защото в противен случай ще се върнете назад или ще пропуснете няколко пъти реда си, ще се окажете в плен или ще паднете в кладенец. Тук има едно-единствено жестоко наказание. Най-страшното от всички: Америка да затвори вратите си пред тях.

Сега това са просто спомени. Потокът имигранти отдавна е пресъхнал и всеки пристигнал тук кораб е същинско събитие. Ала за мен картините от миналото са все така живи, ярки, реални. Презокеанските лайнери, които един след друг акостират до понтоните, хилядите пътници, приемани понякога само за един ден, облеклото им, говорът им, държанието им, които с годините постепенно се менят. Върволици покорни, обзети от тревога хора, които трябва да бъдат упътвани, подканяни, водени, осведомявани, преглеждани. Достоен ли си да станеш един от нас? Какви ще бъдат за нас изгодата или рискът, ако те приемем? Какво можеш да ни предложиш? Имаше години, когато Центърът работеше денонощно, за да може да се справи с потока новопристигнали. Отново виждам служителите, лекарите, медицинските сестри, изтощени и объркани пред това гъмжило от мъже и жени, по-изтощени дори от тях и изправени пред по-голямо изпитание.

След 1924 година поредицата имиграционни закони на президента Хувър постепенно промениха залога. По-малко хора за преглед, квоти за отделните страни и задължението на посолствата да проучват предварително всяка молба. Всеки, който се качваше на борда на кораб, по принцип бе сигурен, че веднъж пристигнал, няма да бъде върнат обратно. Вече не играехме толкова важна роля, бяхме просто последната брънка на цяла една верига, предназначена да възпре онези, които бяха успели все пак да избегнат строгия контрол или да заобиколят някоя процедура.

 

Аз самият много рядко влизах в пряк досег с новопристигналите – съсипани, смазани от дългото пътуване, изоставили всичко в името на надеждата за нов живот. За това си имаше цели отряди служители, работници, преводачи, инспектори и надзиратели, плюс медицинския персонал. Моята задача бе да следя за правилното функциониране на целия механизъм, от спалните помещения до кухните, от лечебницата до обменните бюра, от санитарните възли до изолаторите. Защото тук хората спяха, хранеха се, миеха се, ходеха по нужда, плачеха, чакаха, разговаряха, прегръщаха се, опитваха се да успокоят децата, които плачат и се чудят къде са попаднали, стараеха се да пропъдят тревогата, въздишаха и се надяваха.

В продължение на четиресет и пет години – разполагах с достатъчно време, за да ги преброя – видях пред мен да минават всички тези мъже, жени и деца, достойни и объркани, стегнати в най-приличните си одежди, потни, изморени, опитващи се с блуждаещ поглед да разберат някоя дума от непонятния за тях език, донесли тук мечтите си заедно с багажа. Куфари, сандъци, кошници, чанти, торби, килими, вързопи, а вътре в тях всичко, останало от предишния живот, който са напуснали, и за да не го забравят, са скътали най-ценното от него в сърцата си, за да могат да преживеят раните от раздялата, болката от спомена за лицата, които никога повече няма да видят. Трябва да продължат напред, да приемат друг живот, друг език, други жестове, навици, храна, друг климат. Трябва да се учат, да се учат колкото може по-бързо и да не се обръщат назад. Не зная дали повечето от тях са осъществили мечтата си, или са попаднали във въртопа на почти същото всекидневие като онова, от което са избягали. Твърде късно е да съжаляват, от изгнанието няма път назад.

 

 

 

cover-posledniyat-pazitel-na-elis-island Последният пазител на Елис Айлънд (превод Красимир Петров, 184 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

 

Срещата с Гаел Жос е на 19 април във Френски културен институт - 19:00

Четвъртък, 08 Март 2018г. 08:08ч.

Жената на стълбата

Публикувана в Литература

"Жена слиза по стълба. Десният крак стъпва на долното стъпало, левият все още докосва горното, но вече е готов за следващата крачка. Жената е гола, тялото ѝ е бледо, срамното окосмяване и косата ѝ са руси, косата ѝ блести на светлината. Гола, бледа, руса – на сиво-синия фон от неясно очертаните стъпала и стени жената се приближава към наблюдаващия я с лекотата на носещо се из въздуха перце." – така живописното описание е на... картина, която се оказва в центъра на страстен любовен квадрат в романа Жената на стълбата на немския писател и професор по право Бернхард Шлинк. Следващата крачка, за която става дума в картината, обаче, се оказва изчезването ù (откъсът по-долу ще ви даде един-два жокера по въпроса) и... появата ù отново, дълги години по-късно, в изложба на Художествената галерия в Сидни, Австралия – там, където любовният квадрат ще възкръсне, пласт подир пласт, под формата на пъзел от неугасващи обсесии, неръждясващи любовни спомени и дълго крити тайни и... лъжи – помните сборника с разкази Летни лъжи на Шлинк, нали!?

 

 

Аз те обичам – веднага забелязах, че това "ти" не звучи както трябва. Но "аз ви обичам" също не би прозвучало както трябва. Може би ако "аз те обичам" не звучи както трябва, човек трябва да си държи устата затворена. Но понякога каквото ти е на сърцето, това ти е и на устата. Сега чрез неправилното "ти" исках да ѝ съобщя точното си състояние, като ѝ се обясня в любов.

– Случи се, когато дойде сама в кантората. Ти говори за любовта и за това какво става с една жена, когато е обичана правилно, когато е любима, майка, сестра, дъщеря, говори и за любовното щастие, че ако то е толкова голямо, тогава Бог ни завижда. Докато приказваше, ти се усмихна, щастлива, болезнена, светла усмивка, която носеше обещание... Не, ти нищо не ми обеща, няма нищо, на което да се опра, с което да те задържа, за бога, твоето обещание беше... странно обещание, знам, ти говори за любовта и за жените въобще. Но... за мен ти си жената въобще и да те обичам и да бъда обичан от теб – би било...

– Шшшт. – Тя отново сложи ръката си на рамото ми и ме придърпа към себе си. – Шшшт. – Спрях да приказвам, надявах се тази прегръдка да не свърши и затворих очи. – Ако наистина искаш да ми помогнеш...

– Какво? – отворих очите си аз. – Какво?

– Можеш да... – Тя прекъсна думите си, свали ръка от рамото ми и седна с изправен гръб. Седнах по същия начин.

Най-сетне тя проговори, отначало колебливо, после все по-категорично.

– Когато в неделя тръгнем към Гундлах... Карл няма да иска да пътува с моята кола, а със своя фолксваген бус. Аз мога... мога да ти дам моя ключ за буса и когато ние влезем в къщата на Гундлах, ти ще се прокраднеш и ще влезеш в буса, и ще се скриеш зад волана. Когато Карл пренесе картината от къщата, сложи я в буса и затвори вратата... Всичко зависи от това дали ще потеглиш веднага. Дали ще драснеш на секундата.

Ако Карл успее да отвори някоя от вратите и да скочи в буса, край. Ако не... Сигурна съм, че Карл ще си помисли, че Гундлах го е излъгал, ще се върне обратно в къщата, ще обвини Гундлах и докато двамата се карат, аз ще мога да изчезна. Под къщата на Гундлах пътят прави завой. Там градината свършва, ти ще ме чакаш на това място, аз ще се покатеря през оградата и ще се кача при теб в буса.

Опитах се да реагирам така хладнокръвно, както тя изложи плана си.

Швинд дали ще паркира така, че да мога да обърна колата?

Тя кимна.

– Това е моя грижа. Не трябва да се тревожиш и за вратата; заключва се чак през нощта. – Тя ми се усмихна. – Ако потеглиш в мига, в който вратата се затвори, и ако аз хукна в мига, в който двамата ми мъже се хванат за косите, е напълно възможно да успеем.

Не ми харесваше, като говореше за двамата си мъже, но си затраях. Представих си наклонения парцел на къщата на Гундлах, пътя от вратата до къщата, растителността, паркинга. Да, бих могъл да се промъкна в буса. Не знаех какво би могло да се случи, ако планът се провалеше, прекрачвах линия, която досега никога не бях прекрачвал. Но бях решен на всичко.

– А като се качиш при мен в буса, накъде ще потеглим?

Тя отново прекара ръка по главата ми.

– Накъде наистина?

 

Можеше ли да означава нещо друго, освен че ще отидем у нас? Бях щастлив. Вече си принадлежахме. Ще тръгнем заедно напред, заедно ще печелим, заедно ще избягаме. Дори не трябваше да избягаме, можехме да останем – в какво можеше тя, в какво можех аз да бъда укорен? Размечтах се за общия ни живот. Дали ще си наемем голям апартамент, или малка къща, дали тя обича да се занимава с градината, да готви и какво всъщност прави от сутрин до вечер, харесва ли ѝ да пътува и къде, обича ли да чете и какво, дали тя...

– Трябва да тръгвам – откъсна ме тя от мечтанието ми и се изправи.

Аз също станах.

– Мога ли да те придружа?

– Само няколко крачки са – рече тя и посочи към Музея на художествените занаяти.

– Ти...

– Там работя. Дизайн.

Изведнъж се уплаших. Хубавата жена, с която мечтаех да имаме общ живот, вече имаше свой собствен. Имаше професия, беше спечелила или наследила пари, беше имала мъже, Гундлах и Швинд не бяха недоглеждане, а взето решение. "Дизайн" – изрече го бързо и кратко, сякаш не би желала да науча за нея нещо повече от най-необходимото.

– Кога ще ми дадеш ключа?

– Ще го пусна в пощенската ти кутия. Къде живееш?

Казах ѝ адреса си.

– Трябва да позвъниш. Пощенските кутии са вътре в коридора. Кога ще дойдеш?

– Не знам. Ако не си там, ще звъня, докато някой отвори.

jens

След това тя тръгна. Мина по крайбрежната алея, пресече улицата и влезе в музея. Когато пресичаше улицата и се оглеждаше наляво и надясно, за да види дали не идва кола, би могла да се обърне назад към мен и да ми махне. Но тя не погледна назад.

Отново седнах на пейката. Трябваше ли да ида в кантората и да превърна започналия вече ден в работен? Не исках. Когато в Ботаническата градина се сетих за онази сутрин край реката, открих, че никога по-късно не бях правил онова, което направих тогава: просто да си прахосам деня. Разбира се, че с годеницата ми, а след това и съпруга, а после и с децата прекарвах дни, в които не работех. Но в тях вършех това, което дължах на годеницата, на съпругата и на децата и което служеше за укрепване на здравето, повишаване на образованието или за сплотяване на общността ни.

Полезни занимания, със сигурност, и приятно разнообразяване след работа. Но просто да седя и да зяпам, да мигам на слънцето и да мечтая, час след час, после да намеря ресторант с хубава храна и вино, след което малко да се поразходя и накрая пак да открия място за сядане, където да зяпам, да мигам на слънцето и да мечтая – това го направих само в онзи ден, след което отново чак сега в Сидни.

Питам се за какво ли съм мечтал навремето. Сигурно за живот с Ирене. Но сигурно и не само това. Както сега си мисля за миналото, вероятно и тогава съм си мислел за миналото. Може би, тъй като изцяло съм бил отдаден на идеята за намиране на щастието, миналото ми се е сдобило с нов образ. Може би детството ми при баба и дядо вече не ми се е струвало така лишено от всякаква обич, а като път към независимостта, в кариерното си израстване не съм усещал само напрежението, а и подаръците на успеха, а в неосъществените ми срещи с жените съм виждал не само провала, но и някакъв вид обещание.

Не се оплаквам, че остарях. Не завиждам на младите, че животът все още е пред тях; не бих искал моят още веднъж да е пред мен. Но им завиждам, че миналото, останало зад тях, е кратко. Когато сме млади, миналото ни е обозримо. Освен това ние можем да му придадем смисъл, макар и всеки път той да е различен. Когато сега погледна назад към миналото си, не знам какво е било тежест и какво дар, дали успехът си е струвал цената, какво при срещите ми с жените е било изпълнено и какво ми е било отказано.

 

 

 

cover-jenata-na-stylbata   Жената на стълбата (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците

онлайн