Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (148)

Понеделник, 16 Декември 2019г. 12:12ч.

Чуй песента на вятъра | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

2019-а маркира юбилейната 70-годишнина на Харуки Мураками, но и отбеляза 40 години от издаването на дебютната му новела Чуй песента на вятъра – идеален повод (и момент), който издателство Колибри отпразнува с излизането за пръв път на български на дебютните новели Чуй песента на вятъра (1979, откъсът по-долу) и Пинбол (1980) – две книги, които не само изписват първите думи в златната писателска биография на Мураками, но и пишат началото на поредицата истории за колоритния образ Плъха (другите две книги са Преследване на дива овца – 1982 и финалната Танцувай, танцувай, танцувай – 1988)... Идеален момент за среща със света на Мураками няма (въпреки, че вече толкова пъти доволно сме ви срещали, че се чувстваме като при бирените срещи между анонимния разказвач и Плъха), както и самия Мураками, в прелюдията на Чуй песента на вятъра, ще напише: "Идеален текст не съществува!", за да завърши с думите "Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв."...

 

 

2

Историята започва на 8 август 1970 година и приключва 18 дни по-късно, тоест на 26 август същата година.

 

3

– Говна миризливи, богаташки копелета! – кресна Плъха и ме изгледа с гневен поглед, опрял лакти на бара.

Може би не крещеше на мен, а на кафемелачката зад гърба ми. Седяхме един до друг, нямаше нужда да ми повишава тон. После се овладя и отпи доволно от бирата си.

Никой в бара не даваше пет пари за виковете на Плъха. Всъщност заведението беше толкова претъпкано, че всички си крещяха по същия начин. Досущ като "Титаник", преди да потъне.

– Пиявици! – ядно изруга Плъха и поклати глава. – Копелетата сами нищо не могат. Само като ги гледам, и ми се драйфа!

Кимнах в отговор, без да откъсвам устни от ръба на чашата си. Бомбастичните възгласи секнаха и Плъха започна да съзерцава тънките си пръсти, да ги върти насам-натам върху бара, все едно ги грее над огъня. Аз зяпах тавана и чаках. Той трябваше да разгледа всеки пръст, преди да възобновим разговора си. Нищо ново.

birpeseneg

Ние с Плъха цяло лято бяхме като обсебени, изпихме бира да напълни двайсет и пет метров басейн и разпиляхме достатъчно черупки от фъстъци за петсантиметров слой върху целия под на бара на Джей. През онова лято умирахме от скука и не ни хрумваше друг начин да оцелеем.

Когато скуката стана нетърпима, започнах да съзерцавам гравюрата зад бара, замърсена от никотина. Беше като петно от теста на Роршах – от моето място приличаше на две зелени маймуни, които си подхвърлят омекнали топки за тенис. Часове наред се взирах в тях.

Когато споделих с бармана Джей на какво ми прилича гравюрата, той само сви рамене.

– Да, май и аз ги виждам – каза след кратко взиране.

– Но какво символизира картината според теб? – настоях.

– Маймуната отляво си ти – отговори ми. – А тази отдясно съм аз. Мятам ти бира, а ти ми подхвърляш парите.

Страхотно, помислих си и отпих голяма глътка от бирата си.

– Направо ми се повръща! – осведоми ме Плъха, когато приключи огледа на пръстите си.

Плъха открай време нападаше богатите – не криеше презрението си към тях. Обаче семейството му е червиво от пари. Когато му изтъкнех този довод, неизменно отговаряше: "Аз каква вина имам!". Понякога (обикновено когато здравата сме се наквасили) му казвах: "Имаш, естествено!", но после се чувствах като задник. Съзнавах, че в думите му има доза истина.

– Знаеш ли защо толкова много мразя богатите? – попита Плъха. За пръв път продължаваше отвъд признанието с повръщането.

Поклатих глава отрицателно.

– Честно казано: защото нямат представа от нищо. И задника си не могат да почешат без фенерче и линийка.

"Честно казано" беше един от любимите изрази на Плъха.

– Така ли?

– Ами да. Повечето от тях нищичко не знаят. Само се преструват, че имат важни мисли... Знаеш ли защо?

– Не, защо?

– Защото не им се налага, затова. Признавам, поразмърдали са си мозъка, за да забогатеят, но след това всичко за тях е фасулска работа, повече не им се налага да мислят. Както сателитът в орбита не се нуждае от гориво. Просто си обикаля ли, обикаля. Аз обаче не съм такъв, ти също не си. На нас ни се налага да си използваме мозъка, за да оцеляваме. Обмисляме всичко – от прогнозата за времето до размера на запушалката за ваната. Нали така?

– Да – съгласих се.

– Така стоят нещата.

С отегчен вид Плъха извади салфетка и се издуха. Беше казал всичко, което има да казва, но доколко сериозно трябваше да го приемам? Представа си нямах.

– Тъй или иначе, накрая всички умираме – подметнах, за да опипам почвата.

– Да, всички ще умрем. Но след петдесетина години.

Честно казано, петдесет години в размисъл са много по-изтощителни от 5000 години без нито една мисъл в главата, нали?

Няма спор.

 

4

Бях се запознал с Плъха три години по-рано. През пролетта, когато постъпихме в колежа. И двамата бяхме безпаметно пияни и аз за нищо на света не мога да си спомня как се срещнахме и как изобщо съм му дал лъскавия си черен фиат 600 в четири сутринта. Може би чрез общ приятел.

Тъй или иначе, пияни се носехме по пътя с осемдесет километра в час. Което обяснява защо така безгрижно разбихме оградата на парка, премазахме азалиите и се ударихме в каменните колони. Истинско чудо беше, че никой не пострада.

Когато се опомних от шока, изритах смачканата врата на колата и огледах щетите. Предната решетка беше приела точно формата на каменната колона, а капакът беше отлетял и се беше приземил на три метра встрани пред клетката на маймуните. Съдейки по звуците, които издаваха, те бяха крайно недоволни от грубото събуждане.

bonzai1

Все още стиснал волана с две ръце, Плъха се беше привел над него и повръщаше върху таблото пицата, която беше излапал около час по-рано. Покатерих се върху колата и погледнах надолу към него през люка на покрива.

– Добре ли си? – провикнах се.

– Да, обаче май прекалих с пиячката. Повръщам като луд.

– Можеш ли да излезеш?

– Да. Само ме издърпай.

Плъха изключи двигателя, пъхна в джоба си пакета цигари, който беше оставил върху таблото, хвана се за ръката ми и спокойно се покатери върху покрива на колата. Там седнахме един до друг и запушихме мълчаливо цигара от цигара, докато небето просветляваше.

По някаква причина се замислих за един военен филм с Ричард Бъртън, в който той играе командир на танк.

Нямам представа какво се въртеше в главата на Плъха.

– Ей... – обади се той пет минути по-късно. – Големи сме късметлии, а? Виж ни само – нито драскотина. Можеш ли да повярваш?

Кимнах.

– Ама колата я отписвам – додадох.

– Не се ядосвай. Винаги мога да ти купя нова. Обаче късмет не се купува.

Вгледах се изпитателно в Плъха.

– Ти какво, да не си богат?

– Май да.

– Много хубаво.

Плъха поклати отвратено глава.

– Както и да е. Ама със сигурност извадихме голям късмет.

– Така е.

Плъха стъпка цигарата си с петата на гуменката и подхвърли фаса към клетката на маймуните.

– Ей, какво ще кажеш да се обединим? Всичко ще ни се получава.

– И с какво ще се заемем най-напред?

– Ще пием още бира.

Купихме още шест кутийки бира от един автомат за напитки наблизо, отидохме на брега на океана, излегнахме се и започнахме да пием. Когато изпихме всичко, просто съзерцавахме водата. Времето беше идеално.

seame

– Викай ми Плъха – каза той.

– Как се сдоби с този прякор?

– Не помня. Отдавна беше. Отначало ме дразнеше, ама вече не. С всичко се свиква.

Хвърлихме празните кутийки в океана, облегнахме се на насипа, завихме се с палтата си презглава и дремнахме един час. Събудих се със силното усещане, че съм жив.

Странно, за пръв път се чувствах толкова енергичен.

– Човече, имам усещането, че мога да пробягам сто километра! – казах на Плъха.

– И аз – призна той.

В действителност обаче през следващите три години плащахме с лихвите общинския ремонт на пораженията, които бяхме нанесли в парка.

 

5

Плъха на практика изобщо не четеше. Всъщност бях го виждал да чете само спортни вестници и рекламни материали, каквито пристигат по пощата. Въпреки това обаче винаги се интересува какво чета, за да убивам времето, наднича в книгите ми с любопитство, с каквото мухата гледа мухобойката.

– Защо четеш книги? – попита ме.

– Ти защо пиеш бира? – отговорих с въпрос, без да поглеждам към него, хапвайки маринована херинга и зелена салата. Плъха възприе въпроса ми съвсем сериозно.

– Хубавото на бирата е – каза той пет минути по-късно, – че изпикаваш всичко. Като в бейзбола: един аут и един дабъл плей – и край.

Гледаше ме, докато се храня.

– Е, защо непрекъснато четеш книги? – попита накрая отново.

Прокарах с бира и последното парче херинга и избутах чинията настрани. После взех "Възпитание на чувствата" и разлистих страниците.

– Защото Флобер е мъртъв.

– Значи, не четеш книги от живи писатели, така ли?

– Не, не виждам смисъл.

– Защо?

– Сигурно защото на мъртвите мога да простя – отговорих и насочих вниманието си към портативния телевизор зад бара и повторението на "Шосе 66". – Най-често де.

Думите ми накараха Плъха да се замисли.

– Ами хората, които още са живи и здрави? – попита той няколко минути по-късно. – На тях не можеш ли да прощаваш? Най-често де.

– Не съм сигурен. Не съм се замислял. Обаче ако съм натясно, може и да им простя. Може и да не им простя.

Джей се приближи и остави пред нас върху бара две нови бири.

– И какво ще правиш тогава?

– Ще си легна и ще гушна възглавницата – отговорих.

– Странно ми звучи – поклати глава Плъха.

Налях бира в чашата му, но той просто седеше умислен.

– За последно четох книга предишното лято – каза. – Не помня нито заглавието, нито името на автора. Забравил съм и защо я четох. Беше от жена. Главната героиня беше модна дизайнерка, към трийсетгодишна, обсебена от мисълта, че страда от неизлечима болест.

– Каква неизлечима болест?

– Не знам, може би рак. Какво друго?... Затова заминава в някакъв морски курорт, където през цялото време мастурбира. Във ваната, в гората, в леглото, в океана, само това прави – мастурбира на всевъзможни места.

bgrose1

– В океана ли?

– Да, бе... представяш ли си? Защо някой ще пише роман за това? Има толкова други работи, за които може да се пише, нали?

– Да, като че ли.

– Такива романи не са за мен. Повръща ми се.

Кимнах.

– Ако романът беше мой, щях да го напиша по друг начин.

– Как например?

Плъха плъзна пръст по ръба на чашата си и се замисли.

– Добре, какво ще кажеш за следното? Намирам се на кораб насред Тихия океан, обаче той потъва. Стискам спасителен пояс, плавам във водата съвсем сам и зяпам звездите. Красива и тиха нощ. И после забелязвам млада жена да плува към мен, вкопчена в своя спасителен пояс.

– Хубава ли е?

– И питаш!

Отпих от бирата си.

– На мен ми звучи тъпо – поклатих глава.

– Чакай, не съм свършил. Двамата се заговаряме, както си се носим насред океана. Бъбрим си за всякакви неща – за миналото и за бъдещето, кой какво хоби има, кой с колко момичета е спал, кои телевизионни предавания харесваме, какво сме сънували предишната нощ, такива работи. После започваме да пием бира.

– Чакай малко. Откъде се взема тази бира?

Плъха се позамисли.

– Носи се във водата – отговори. – Кутийки с бира от кухнята в моя кораб. И консерви със сардини. Връзва ли се?

– Добре.

– Скоро става светло. "Сега какво ще правиш?

Имам предчувствие, че наблизо има остров, и мисля да плувам натам", казва тя. Аз обаче знам, че предчувствието я лъже. Затова ѝ отговарям, че ще продължа да си плавам и да пия бира. Със сигурност накрая ще долети самолет и ще ме спаси. Тя тръгва самичка. – Плъха въздъхна и отпи от бирата си. – Плува два дни и две нощи и накрая стига до някакъв остров. Аз оставам верен на себе си и когато самолетът ме намира, вече имам страшен махмурлук. Години по-късно двамата се срещаме по случайност в малък квартален бар.

– И ти пак започваш да се наливаш с бира, нали?

– Направо да ти се доплаче, а?

– Ами да – отговорих.

 

6

В романа на Плъха имаше две хубави неща. Първо, нямаше секс сцени. Второ, никой не умираше. Оставени да правят каквото си знаят, мъжете умират и спят с жени. Така е устроен светът.

 

 

 

cover-chui-pesentaЧуй песента на вятъра / Пинбол (превод Надежда Розова, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Понеделник, 09 Декември 2019г. 10:10ч.

Дилър на реалности | Николас Димитров

Публикувана в Литература

"Персоналните реалности са съществували винаги, но досега са били по-примитивни" – да, дебютния роман Дилър на реалности на мулти-култи агента от български произход Николас Димитров прави колективна-ъпдейт-сатира на "балончетата-реалност", в които всеки от нас живее... Технокрация, свръхконсумация, дигитални аватари, синтезирана персонална реалност, която реализира мечти, тайни желания и вечен живот... идеи стари, колкото киберпънк жанра, но през проницателния поглед на корпоративния шпионин, играещ и Месия на Новото Време, Золтан Варго... Да, в Дилър на реалности има всичко (почти като в биографията на самия Николас Димитров) от онези романи, които заявяват "близкото бъдеще", за да споделят, че "някъде и някога това вече беше се случвало"... Онези футура-реалност романи, които отразяват като огледало човешката душа, за да може герои на нашето време като Золтан Варго да кажат: "Аз също съм огледало, но не което отразява, а поглъща всичко. Във всеки човек живеят страх и болка, а аз ги поемам в себе си. Аз облекчавам страданията."...

 

 

глава 0007

След разговора с азовстанския диктатор останах със странното впечатление, подобно на дежавю. Макар че самият президент и обстановката в двореца бяха твърде екзотични, някъде и някога това вече беше се случвало. Едва когато напускахме президентския дворец, ме осени мисълта за баща ми. Споровете, които водех с него в миналото, оставяха у мен същото усещане за безизходица. Винаги съм се чувствала безпомощна пред абсолютния прагматизъм на границата с цинизма. Затова го мразех повече от останалите човешки пороци.

Закараха ни в разкошния президентски хотел недалеч от центъра на столицата, засега още съвсем празен. Очакваха другите гости на следващия ден. Както каза управителят, който лично ни посрещна във фоайето, хотелът бил предназначен за официални делегации и специални гости на президента.

Настаниха ни в апартамент на горния етаж. Съседният беше за Рамбан, който щеше да пристигне утре заедно с Каролина Шилер. За самата Каролина бе подготвен "президентският апартамент", който заемаше половината от нашия етаж. От прозореца ни се откриваше вълшебен изглед към града. Малкият делови център блестеше с новите си небостъргачи. Обширната долина бе застроена с двуетажни къщички, окъпани от слънцето. Към централния площад от всички страни на града се стичаха криви тесни улички. Двете прави стрели на официалните държавни шосета, проблясващи в мътножълтеникава мъгла, напомняха, че се намираме в страна със силно централизирано управление.

От вчера ми се искаше да обсъдя с теб "Ден в рая", но не знаех как да започна този разговор. Измъчвах се и с нетърпение очаквах удобен момент, който да ми подскаже как да постъпя правилно.

Събудихме се късно сутринта, уморени от жегата, полета и недоспиването от предишния ден. Ти предложи да разгледаме забележителностите и аз веднага се съгласих: беше добра възможност да попитам за всичко, което ме тревожи.

Тъй като Азовстан, меко казано, не можеше да се нарече световен център, забележителностите в столицата се оказаха малко и бяха много предсказуеми. На централния площад се извисяваше огромен позлатен паметник на президента. Със специален механизъм статуята се обръщаше след слънцето, така че лицето на държавния глава постоянно излъчваше сияние. Следваха няколко еднакви джамии и медресета, а също старият кралски дворец, възстановен по древни чертежи. Мяркаха се нови билбордове с анимирана реклама на Каролина Шилер, но поради строгата цензура от супермодела бяха останали само очите и лукавата усмивка през воала. Останалото от нея беше уж случайно прикрито с украса от цветя.

dr

Отдалечихме се от центъра и се озовахме в район, явно непредназначен за очите на гостите на страната. Тук навсякъде биеше на очи бедността. Автомобили по улиците почти нямаше, големи семейства се приютяваха в тесни къщички. От дворовете се носеше блеене и мучене на домашни животни, съпровождано от вонята на оборите и кухненските миризми. Босоноги, бедно облечени дечица, висящи на гроздове по оградите, изчезваха, щом се приближавахме. През цялото време се опитвах да разбера как тази простовата публика ще възприеме "Искам супермодела". Заговорих за това, когато решихме да тръгнем обратно към хотела.

Золтан, защо тази твоя нова идея с Каролина, както и "Ден в рая", е предназначена за хора, които безуспешно се стремят към щастието? – Започнах отдалеч.

– Този прост народ по нищо не се различава от всеки друг прост народ. – Ти използва вчерашната формулировка на президента. – И колкото по-далеч е мечтата от живота, толкова по-щастливи са хората, когато я изживяват – отговаряйки на моя въпрос, ти се вслуша в семейния скандал, който се чуваше от прозореца над главите ни. После ми се усмихна – виждаш ли, всичко е като навсякъде.

– На мен не ми харесва този израз – "прост народ" – отбелязах аз.

– Аз обобщавам, разбира се. – Ние продължихме по прашната улица. – Преди публиката ни беше особена, с изискани вкусове. Пък и не всеки можеше да си позволи "Ден в рая". Така че аз не бих сравнявал тези два проекта. Те имат само една обща черта – повечето хора изпитват еднакви страсти: завист, страх, надежда, унижение.

– А любов?

– Има и любов, но тя е много малко. Тя е мимолетна. И също така често е продиктувана от страх и унижение. Хората сякаш се крият в тази своя любов, държат се един за друг, намират оправдание в нея за своето жалко положение. А в персоналната реалност любовта е вечна. Там цари покой.

– Любов към себе си?

– Каква е разликата, ако освен тебе там няма никого? – възкликна ти. – Кет, аз наистина бих искал ти да опиташ персоналната реалност, а после да разсъждаваш за нея.

Седнах на една пейка на кръстовището, за да разтрия уморените си крака. Ти стоеше до мен и оглеждаше сънливите минувачи. Хванах ръката ти и те накарах да седнеш до мен.

ele neg1

– Защо смяташ, че твоите персонални реалности са по-добри от реалния живот?

– Аз не смятам така. – Ти нежно ме погали по косата и ми помогна да стана. – Едното без другото е невъзможно. Персоналните реалности са съществували винаги, но досега са били по-примитивни – религии, социални мрежи, наркотици, кино, дори твоите книги.

– Ама че ги сравни!

– Така си е. Повечето хора се намират в плен, който дори не осъзнават. Работа, деца и внуци, норми на поведение, закони, чуждо мнение. Те не избират всичко това и за нищо на света не биха го избрали. Този плен им е натрапен от обстоятелствата. После идват компромисите. А компромисите ни правят други – съвсем не такива, каквито бихме искали да бъдем в мечтите си... Съгласявайки се на сделка със съдбата, ние винаги губим себе си. Ние сме заложници на онова, което ти наричаш "реален живот" – от него страдаме най-много!

Покрай нас изтрополи камион, натоварен с кафези с кудкудякащи кокошки. Прекрасна илюстрация към думите ти. Станахме и тръгнахме нататък, към площада, където се виждаше върхът на позлатения президентски паметник.

– А персоналната реалност? – попитах вече по-меко.

– В персоналната реалност няма тъга. Там има абсолютен покой, който е недостъпен в живота, а само когато той приключи. И аз създавам този рай по персонални модели. Това не е просто приближаване до източника. Ти самият ставаш източникът.

– А какво става с щастието? Нали преди всичко се стремим към него.

Катрин, ти си голямо момиче и трябва да знаеш, че това е само смислов капан. Той е бил разработен от древните маркетолози, за да може едни хора да работят, а други да ги управляват. Щастието не съществува! Всичко, което можем да получим, са само краткотрайни моменти на наслада. И вечната надежда, че в бъдеще ще ни стане по-добре. Тези редки моменти ние наричаме "щастие". Но това е пълна илюзия.

– Ако всичко е толкова тъжно, вашата технология наистина би могла да подари на човечеството шанс за по-добър живот. Но само в идеалния свят и в ръцете на истински светец – някъде наблизо отново се чу шумът от семейния скандал – викове на мъж и писъци на жена, която явно биеха. – Както виждаш, условията не са идеални и моят баща съвсем не е светец.

– Ти си склонна да го демонизираш. А той просто върви към своята цел. И тази цел е велика.

– За каква цел говориш? Той създава нова религия, като те използва за чирак!

– А какво е лошото на новите религии? Напоследък те възникват все по-често – спорт, шоубизнес, медии, тренинги на личностно израстване. Но ние създаваме нещо съвсем ново – това, което ще промени целия свят!

– Ще промени, да! Но ще го направи ли по-добър? Нима наистина вярваш в това? – избухнах аз. Налагаше се да говоря по-силно, тъй като на площада беше по-шумно, отколкото в уличките. – Колкото и да разглаголства моят баща за евтиния рай за всички страдащи, неговата истинска цел е съвсем друга. Това даже не са парите. Милиони хора ще му дадат най-ценното, което имат – своите мечти и тайни желания. Ти представяш ли си каква власт ще добие човекът, който ще има достъп до такава информация? Смяташ ли, че той ще сподели тази власт с теб, своя опитомен месия?

– Не ми трябва власт, Катрин – отговори ти. – Човешката душа е огледало, забулено с паяжината на печал и безнадеждност. Аз също съм огледало, но не което отразява, а поглъща всичко. Във всеки човек живеят страх и болка, а аз ги поемам в себе си. Аз облекчавам страданията. – Ти кимна на портиера, отворил пред нас вратите на хотела и ми направи път.

– О, господи, ти вярваш ли си? Порносимулация с участието на супермодел – това според теб облекчаване на страданията ли е?

 

Моето възклицание увисна без отговор, тъй като вече бяхме влезли във фоайето. Гледаха ни. В сравнение със сутринта сега в хотела имаше много хора. Бяха пристигнали делегации и VIP-гости от други градове на Азовстан. Навсякъде се чуваха различни диалекти, суетяха се слуги, важно се разхождаха знатни персони. Някои от тях почтително те поздравяваха. Изглежда, славата ти беше достигнала и до тези места, във всеки случай до управляващия елит. Изсумтях и бързо прекосих фоайето нагоре, за да се преоблека преди церемонията.

 

 

 

cover-dealer-of-realitiesДилър на реалности (превод Марта Владова, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Николас Димитров и Дилър на реалности е на 13 декември | Carrusel Club, 19:00

Неделя, 01 Декември 2019г. 21:21ч.

Изнасилени от чудеса | Радослав Парушев

Публикувана в Литература

13 ноември, 2015, Париж, клуб Батаклан: американската рок банда Eagles of Death Metal току-що е засвирила първите акорди на гръмкото Kiss the Devil от дебютния си албум Peace, Love, Death Metal, когато в залата зазвучава стрелба и се разнасят експлозии... минути по-късно, правопропорционално на паниката и жертвите на терористичните атаки, нарастват главоломно (със стотици) и последователите във фейсбук страницата на Eagles of Death Metal – поредният Абсурд на нашето Време или (не)реално начало на роман – Радослав Парушев избира второто, само за да разнищи Абсурдите на нашия съвременен Свят, изнасилен от безброй "Чудеса" за три дни... Да, неговия нов роман Изнасилени от чудеса се разлива, в типично пародийно-циничен стил, като радикално-фриволна биография (дотолкова, че носи подзаглавието "Неоторизираната биография на Ийгълс ъф Дет Метъл"), за да сблъска смъртоносно-некоректно рокендрола, радикалния ислям и ценностните системи на три континента... Иначе, Джош Хоуми, основателят на Eagles of Death Metal (на когото е посветен този откъс от Изнасилени от чудеса), е все така живо, здраво, право и кораво (той така и не присъства на атентата в Батаклан), но вече разведено копеле... чиято ръка все още твърди "Born to Win"...

 

 

БЕЙБИ ДЪК


Рожденото име на Бейби Дък е Джошуа Майкъл Хоуми. Роден е почти две години преди мен, на 17 май 1973 година, и между мен и него винаги е съществувала една искрена, мъжка, неподправена и на пръв поглед с нищо непредизвикана антипатия. Отвътре ни идва, някак си естествено. Джош е точно от онези хора, които биха си татуирали на ръката ослепителното и изпълнено с дълбочина твърдение "Born to Win" – знам със сигурност, че е от тях, защото действително има точно такава татуировка заедно с още седемнайсет други. Джош Хоуми цели осемнайсет пъти е бил изправян пред въпроса дали да остави някъде върху единственото физическо тяло, което ще притежава в този живот, неизтриваем външен белег, пряко илюстриращ неговия не особено сложен и многопластов вътрешен живот – например в даден момент решава, че е изключително умно да си татуира младежките прякори на баба си и дядо си. Аз от своя страна нито веднъж не съм бил изправян пред такъв избор, тоест нито веднъж не съм се колебал дали да го направя, или не. Още като малък не обичах кой знае колко яките, мрачни хулигани с меланхолични сърца от квартала, а той още от малък напълно естествено е заел точно тази форма. Такива като Бейби Дък винаги изпитват недоверие към снизходителното ми мълчание, в смисъл постоянно им изглежда сякаш крия и/или кроя нещо, докато мълча в тяхно присъствие. Въпреки че, когато се намирам в тяхно присъствие, аз просто мълча от съчувствие към ограничения им интелектуален капацитет.

eodm

Първото интервю, което се опитах да взема от него в Париж през късната есен на 2015 година, не се получи – в голяма степен поради факта на моето преобладаващо мълчание: мълчах, вместо да му задавам въпроси, и той мълча, вместо да отговаря на въпросите, които не му задавах. При няколкото ни следващи срещи между нас никога не се стигна до открита враждебност – първо, с оглед на обстоятелствата ни се налагаше по-скоро да се търпим един друг и второ, както ще обясня по-долу, нормалните хора не изпитват никаква нужда да бъдат враждебни към някого, който нищо лошо не им причинява.

Но добър или лош, какъвто ще да е – няма как да разкажем историята на EODM без Бейби Дък. Защото без него EODM просто нямаше да се случи, а и значителна част от съвременния американски рокендрол също нямаше да го има. Бейби Дък – в качеството си на композитор, музикален продуцент, китарист, вокалист и барабанист, басист и пианист, стои в основата на бума на стоунър рока като основател и основен член на "Кайъс", "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" и други значими проекти от първото десетилетие на XXI век, без които смислената музика просто нямаше да бъде същата.

 

През 2003 година великият пънкар Тим Армстронг (с принос в американския пънк почти колкото този на "Рамонес" – "Оперейшън Айви", "Рансид", "Тим Таймбомб анд Френдс" и целия каталог на продуцираната от него компания "Hellcat Records", включително чаровните ми фаворити "Интеръптърс") хваща съпругата си, австралийската пънкарка Броуди Дейл ("Дистилърс"), да прави цуни-гуни с нашия Бейби Дък в бекстейджа – в рамките на съвместно турне. В резултат Армстронг и Дейл се развеждат с трясъци и истерии, като Дейл открито заживява с любовника си Бейби Дък. Следват, както се твърди, емоционални обвинения, че Джош Хоуми е долен и страхлив крадец на съпруги на рок икони, както и множество смъртни заплахи към него от страна на феновете на Тим Армстронг и от самия Тим Армстронг. На които публично Хоуми отговаря ето така: "Висок съм шест фута и пет инча и имам червена коса – не се крия, разпознавам се отдалеч. Така че давайте, пичове, да ви видя".

jhomme3

Такива неща, да. Такъв човек – кораво копеле, повече кораво копеле, отколкото човек. Към момента на приключването на тази глава никоя от смъртните заплахи все още не е реализирана. Джош Хоуми и Броуди Дейл имат три деца, едно от които се казва буквално Вълк Рийс Дилън Хоуми. Тъпо е да се ебаваш с човек, който кръщава сина си Вълк. Колкото и голям джихадист да си, тъпо е дори да се пробваш да се ебаваш с такъв човек.

Аз винаги съм харесвал себе си повече, отколкото Бейби Дък. Харесвам жена си много, много повече от неговата, но пък, от друга страна, нито един от бившите членове на "Лед Зепелин" не ме е канил да направим супергрупа. Става въпрос за проекта "Them Crooked Vultures" от 2009 година, в който освен Бейби Дък и Дейв Грол ("Нирвана", "Фу Файтърс") участва самият Джон Пол Джоунс – един от четиримата с най-голям принос в развитието на рокендрола по принцип, като другите трима са, разбира се, колегите му от "Лед Зепелин". За мен едноименният и единствен албум на "Them Crooked Vultures" си остава абсолютен връх в творчеството на Джош Хоуми и от сърце го препоръчвам на всеки.

jhomme1

През 2016 година Джош Хоуми извади от нафталина почти седемдесетгодишния Иги Поп и под своето зорко ръководство го накара да запише най-добрия албум в дискографията си – "Post Pop Depression".

Говорейки за депресии, си идваме на думата. Проблемът ми е преди всичко с творчеството на "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" – проект, с който Бейби Дък става световноизвестен. Заглавието е измислено в типичния за Бейби Дък и компания базисен, напушеняшки хумор – някой, който ги е чул в студиото, когато все още тъкмо са се били събрали и са смятали, че е особено оригинално и величествено да се нарекат "Гама Рей", подметнал нещо от сорта на: Абе какъв "Гама Рей" ви гони, бе, та вие сте си направо като някакви "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж".

Това е като да кажеш на някого нещо дълбокомислено от сорта на "ти си ебаси човекът" и той, възхитен, незабавно да се преименува на "Ебасичовек Ебасичовеков" по паспорт. Да, ха-ха-ха.

Групата нашумява през 2001 година с албума "Songs for the Deaf". Следват "Lullabies to Paralyze" (2004), компромисният "Era Vulgaris", както и нещо като личният ми фаворит "Like Clockwork" (2013). Целият им саунд е просто генерално потискащ. Мрак, тъга и напрежение – мрачни, злобни мелодии в стилистиката на киселия алтърнатив метъл от миналия век, гръндж, без да е гръндж, липса на въображение – като ми е криво на мен, ще ти е криво и на теб и ще ти взема и парите за това. Просто тъпо ми е, като ги слушам. Скучно ми е. Не мога да разбера потребността да се създава изкуство, посветено на това, че на създателя му му е гадно в този живот на тази планета. Аз харесвам светлата страна на рокендрола – тази, която утвърждава удоволствието от живота. Предпочитам "Мотли Крю" пред "Депеш Мод" (два хероинови проекта, от които единият – весел, другият – предназначен да си режеш вените на него). Предпочитам "Куийн" пред "Кюър", "Металика" и "Гънс" пред "Нирвана", "Фейт Ноу Мор" пред "Саундгардън" и "Ред Хот".

qotsa-andreas-neumann

"Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" правят и продават в многомилионни тиражи типичен депресарски рок, рок, създаден от някого, на когото му е тъпо, защото не е получавал достатъчно пуси, преди да спечели достатъчно пари, а аз и преди това получавах. И ето от какво винаги съм се озадачавал: как и защо меланхолични групи като тези намират такъв голям пазар? Защо именно огромен брой нормални, културни хора предпочитат депресарския рок пред жизнерадостния, който изповядвам аз? Милиони хора по света се кефят да им е зле, упойват се някак си, като слушат как на някой друг му е тъпо и сговнено като на тях. И като се замисля, оказва се, че повечето ми близки, които слушат рок, клонят именно към тъмната му страна. Но знаете ли какво е хубавото в това различие – никога, нито за част от секундата, не съм изпитал необходимост и/или мотивация да: – убия един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не жизнерадостен рок, какъвто аз харесвам; – да си сложа колан с експлозиви и да се самоубия, убивайки един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не нормален рок, какъвто аз харесвам.

И не вярвам някога някой от почитателите на депресарския рок да е искал чак да ме лиши от живот поради различията в музикалните ни вкусове.

 

Ние така не правим.

Ние сме хора и не правим така.

 

 

 

cover-iznasileni-ot-chudesaИзнасилени от чудеса (240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Радослав Парушев, на която ще бъдете "Изнасилени от чудеса" е на 5 декември | бар Петък, 19:00

 

Неделя, 17 Ноември 2019г. 21:21ч.

Глад | Джамал Уариаши

Публикувана в Литература

Да, въпросът за сексуалните посегателства е винаги болезнен и особено актуален в последните няколко години... Може би (а може би не) именно затова холандския писател Джамал Уариаши "разрязва" без упойка този въпрос в романа си Глад, поставяйки своя светец-герой Александър Ласло, отявлен филантроп и член на хуманитарна организация, работеща в лагерите на глада в Етиопия през 80-те, в матова ситуация, предизвикана от обвинения в сексуално посегателство на Ласло върху едно от (28-те!) сирачета от тези лагери, осиновени от Ласло (чрез хуманитарната организация) и отгледани в Нидерландия... Може би (а може би не) именно заради полюсния и комплексен характер на този въпрос, и заради изпълненото с фини психологически детайли и обрати проследяване (от типа "книга в книгата") на истината в тази история от журналиста (и майка на двегодишно момиченце) Орели Линдебом, но Глад се превръща в най-успешния роман на Джамал Уариаши, носейки му Наградата за литература на Европейския съюз 2017 и продажбата на правата за филмова екранизация... Може би (а може би не) именно заради острата и крайна полемика, която този въпрос провокира, но Глад създава истински глад за отговори – едни от тях ще бъдат (за)дадени лично от Джамал Уариаши на 20 ноември, а храна за размисъл над останалите може да откриете и в откъса по-долу...

 

 

Роклята на Орели е прекалено тънка за хапливия вятър, който се провира между фабриката и съседната офис сграда, но малко хлад е добре дошъл след влажния задух вътре. С Анабел се насочват към групичката от пушачи: Кларънс, Рей, Филип. Коя ли цигара му е тази? На ревера му има мокро петно.

– Догодина ще ви заведа да празнуваме в Квартала с червените фенери – подхвърля Рей.

Филип се смее гръмко на безвкусната шега, твърде гръмко. Сам той подхваща анекдот за ергенско парти отпреди години. Главният герой в разказа му е някаква красавица. Филип тутакси се преобразява в хулигана, който е и в присъствието на Антон, мъжа на Алис, докато гледат футбол у дома. Гърдите се превръщат в "цици", жените стават "мацки". На Орели не ѝ се слуша, предпочита да се престори, че не са заедно. Да се махне оттук, да се скрие във фабриката. Ала не смее да го остави безнадзорен.

Кларънс забелязва Орели и се смилява над нея, сменя темата:

– Ще ходите ли на почивка това лято?

Орели отваря уста, за да отговори, но Филип я изпреварва:

– Най-вероятно не. Орели предпочита да си прекарва времето в компанията на педофили.

Флип!

Той мудно извърта тяло към нея.

– Защо не вземеш Лидия със себе си някой път? За нея ще е поучително.

 

Като се изключи музиката, която кънти от фабриката, около тях се възцарява тишина. Тишина, която няма нищо общо с наличието или не на звук, тишина в погледите, в очите, които се отвръщат, нежелаещи да ги въвличат в тоя личен въпрос. Тишината е отсъствие: чрез израженията си околните се дистанцират от сцената. Орели се чувства изоставена, макар че намесата им би била още по-неприятна.

– Пиян си.

Малодушен опит за самоотбрана. Стрела в погрешната мишена. Да, пиян е, но не това поражда брътвежите му. Филип изпуска парата, която е сдържал с дни. Смрадта на развалено е непоносима. Тишина, смрад.

– Дали да не го викаме от време на време да гледа Лидия? Ще се получи чуден материал за книгата ти.

Той се кикоти грозновато.

– Окей, достатъчно. Тръгваме си.

– Чашата ми е пълна.

Орели вече се е обърнала и се отдалечава от смълчаната групичка, крачи към фабриката, за да си потърси връхната дреха, но чува стъпките на Филип, знае, че ще я последва, както знае и че оттеглянето ѝ го е разгневило.

menmad

В таксито през целия път до дома цари ледена атмосфера. Нагрубявали ли са се така преди? Тя не е рязък човек, винаги търси разумно решение. В семейството им острите ъгли са покрити с възглавници. Случвало се е да се спречкат, но никога на обществено място. Дребни дрязги, не фундаментални въпроси.

По радиото бумти денс музика от деветдесетте. Сякаш още са в помещението, в което се провеждаше тържеството. До вечерта на последното предаване Филип пускаше по някоя и друга шега за Ласло. Дебелашки подмятания по адрес на педофилите. Но признанието ѝ го накара да осъзнае, че с педофила са спали с една и съща жена. И тъкмо това явно му тежеше най-много.

 

Още от прага двамата възобновяват спора си. Орели не се е разсъблякла, и вече крещи:

Никога повече не си позволявай да ме унижаваш така пред колегите ми!

Филип се залюлява по коридора, Орели го подминава, обръща се и забива лице в неговото.

– Помолих те нещо!

– А, значи вината била моя? Ти си тая, която пише книги за педофили.

– Той не е педофил! Пък и да беше. На трийсет и две съм. Твърде стара съм за педофили, не мислиш ли?

– В телефона си имаш снимки на Лидия. Оставяш ли му го, когато ходиш до тоалетната? Даваш ли на оня да си изплакне очите?

– Престани!

– Чакам отговор.

На ниската розова масичка на Лидия е подреден детски сервиз. Миниатюрен чайник, пластмасови чашки в различни цветове, пластмасови прибори. Свят, в който се приготвят детски напитки, в който варенето на чай и кафе не са рутина, а вълшебен ритуал и пластмасата олицетворява света на възрастните.

Орели се опитва да се овладее:

– Преди десет години го осъдиха заради сексуални действия с момче. С едно-единствено момче. Което в оня момент е било на четиринайсет. Не с двегодишно момиченце. При това той твърди, че действията му са били съвсем невинни.

– Влюбена ли си още в тоя тип?

Въпросът му е толкова неочакван, че Орели избухва в смях. Сърдитата бръчка между очите на Филип го издава: той не вижда нищо смешно. Тя обаче не може да се спре. Смехът изпълва гръдния ѝ кош, тя се хваща за корема, усеща как мускулите ѝ се стягат и отпускат, опитва се да потуши изблика, като захапва юмрук, но и това не помага. Зад гърба си долавя гневни стъпки, които напускат стаята, стъпки, които изкачват стъпалата.

Тя се тръшва на дивана омаломощена. Щом сяда, ѝ поотминава.

Би могла да го последва, но какво да му рече, за да го успокои? По-добре да го изчака да заспи. Утре ще поговорят на бистра глава.

Орели отива в кухнята, налива си чаша вино, връща се на дивана, заслушва се в среднощната тишина, нарушавана само от трополенето на Филип от горния етаж.

Щом и там става тихо, тя се изправя. Разплакана, раздига играчките, които е разпиляла Лидия. Частите от докторския комплект: стетоскоп, термометър, спринцовка. Самолетът на "Фишър-Прайс". Прибира всичко в големия кош с Мики Маус. После си ляга.

 



 

– По дяволите, тук е като в Амазонската джунгла! Защо не продължим навън? Имаш двор като слънце.

Орели седи в креслото срещу Ласло от няма и десет минути, но вече не издържа. Къщата във Васенар мирише зле. На нещо кафяво, на разложение, на канализация. Как би могла да се съсредоточи върху интервюто, щом едва диша?

Предложението ѝ изненадва Ласло. Никога не му е хрумвало да седне отвън, и не само това – напъва се да се сети има ли въобще двор. Но после вика Мина и я моли да потърси стария чадър и градинските мебели – вещи, които трябва да са прибрани в бараката.

jama

Половин час по-късно двамата седят навън, под сянката на чадъра. Мина им е донесла голяма гарафа с вода, в която плуват листа от мента, резени лимон и кубчета лед. От време на време вятърът раздвижва избуялия листак и високата трева: зелено платно, изпръскано с незабравки, макове, орлови нокти и парички, оргия от нервни мазки, която напомня на произведение на Моне. Орели е щастлива, контрастът с вечния сиво-кафеникав полумрак в кабинета на Ласло я кара да си представя, че от стара снимка в сепия е влязла в подвижния свят на "Техниколор". Слънцето грее, насекомите жужат, мирисът на живот гъделичка носа ѝ.

Зеленясалите им дървени столове се поклащат върху неравната земя, но това не накърнява удоволствието на Орели.

– Та за осиновяванията значи – казва тя след няколко жадни глътки вода. – Първият транш през 1985-а, да го наречем "порива". Не си спрял дотук. Горе-долу веднъж годишно си пътувал до Етиопия и всеки път си се връщал с няколко нови деца.

Ласло пали току-що свитата цигара и си дръпва здраво, после бавно издишва дима.

– Осиновявах по четири-пет деца на курс. Общо двайсет и осем. За последно през 1991-ва; сред тази групичка впрочем е и Йоханес. После Нидерландия забрани осиновяванията без посредник, така че или трябваше да спра, или да си отворя агенция. Не ми се занимаваше. Както и да е, по-важното е, че през 1991-ва Дерг падна от власт. Стори ми се подходящ момент да сложа точка на проекта. Марксистите се ометоха, задачата ми беше изпълнена. Пък и нямаше накъде повече, понеже Пандемониум беше голям, но не чак толкова, че да побере нови деца. А и вече консултирах други проекти, така че...

– Да се върнем към въпроса. Спомняш ли си защо след първия транш реши да осиновиш още деца? Като че ли вече не е било въпрос на порив.

Ласло бърчи чело, сякаш не разбира какво го питат. Орели знае, че не му харесва да се ровят в мотивите му, само че обяснението за спонтанните решения не я задоволява. Трябва да е имал причини.

– От съчувствие ли го правеше?

– От съчувствие ли?! – той я поглежда присмехулно, сякаш той е изпитващият, а тя е дала възможно най-глупавия отговор. Въпрос с три изброени отговора: два от тях са приемливи, един очевидно е погрешен. – Какво е съчувствието, Орели? Съчувствието е онова, което изпитваш към слабите духом... Монтен разказва за воини, които не знаели пощада, докато жените и децата от плененото село молели за милост... Хоп, хвърчали глави. Няма пощада за онзи, който моли така. Но същите тези воини... те пожалили мъжа, борил се до горчивия край. От уважение. В това според мен е разковничето. Съчувствието е приемливо единствено когато е породено от уважение... А не в днешния смисъл на думата, според който дължиш пощада на всеки и всичко, понеже се очаква да зачитаме чуждите убеждения. Възхищение. Възхищавай се на противника със силен характер и постъпвай както се полага... Съвсем различно е от това, да съжаляваш някого само заради окаяния му вид.

Последния път, в който Орели изпита съчувствие към нечие окаяно положение, беше преди около три години, след урагана, беснял на Хаити. Известни личности подеха от малкия екран дарителска акция, която не се отличаваше от предходните акции. Всяка следваща набрана сума беше по-ниска от предишната. С всяка изминала година готовността на нидерландците да помогнат гаснеше. И с право, тъй като пожертвованията рядко попадаха на правилното място. Беше през януари, да, януари 2010-а; Орели тъкмо беше научила, че е бременна с Лидия, но не усещаше нищо, бременността още не се беше превърнала в осезаема реалност. Дори не ѝ се гадеше. Оная вечер по-циничната ѝ половина включи телевизора и още с първите кадри от предаването избухна в смях: зазвуча сълзлива мелодия на пиано, отнякъде изникнаха певецът Хюс Меуис и комикът Йорген Райман, и двамата – с изписана на лицата детинска сериозност. Досмеша я най-вече от комика, от Райман, който за разнообразие си беше оставил торбата с шегите вкъщи. Само че Филип беше на делова вечеря и Орели нямаше с кого да сподели впечатленията си от благотворителния кич, струящ от екрана.

В тоя миг двамата запяха.

 

 

 

cover-gladГлад (превод Мария Енчева, 656 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Джамал Уариаши е на 20 ноември – Casa Libri, 19:00

Петък, 25 Октомври 2019г. 20:20ч.

Но-Уи | Лидия Димковска

Публикувана в Литература

Казват, че рядко се удава втори шанс или резервен живот за изживяване, но Лидия Димковска вече предложи такъв... Резервен живот... Срещали сме ви с него, със съдбата на близначките Сребра и Злата, а сега е време да се запознаете с бабата и внучката, носещи общото име... Неделька – да, героините в актуалния роман Но-Уи на Димковска отново са две, отново са разделени, но този път от две морета и от няколко поколения семейна история (предвоенна, военна и следвоенна), и от... едно портокалово дърво, което няма да им попречи да намерят (в един задочен разговор-дневник) общите точки в своя... резервен живот... Неслучайно, и двете носят общо име, нали... или както казват французите: Но-Уи...

 

 

Юни 1939, Сплит


През юни 1939 година най-важното събитие, което се е случило в Сплит, както казваше баба Неделька, било пристигането на огромен туристически кораб от Франция. Баба била на 16 години. За нея това било чудо, а още повече за брат ѝ, на девет години. За възрастните не било нещо особено. Те помнели наплива на туристи от Чехия през лятото на 1936 година, когато от Прага долетял чартърен полет в Сплит. Чешките туристи се смесили с местните, от които не се различавали нито по облеклото, нито по начина на общуване, а дори и малко разбирали езиците си, та не предизвикали някакъв шок в града. Но когато в града пристигнал кораб от Франция и всички туристи били парижани, кой от кой по-издокаран и по-елегантен, новината обиколила града по-бързо от мълния. "Слава богу, че не са германци", шепнели местните по-възрастни и по-начетени хора, защото вече знаели по кой път е тръгнала Германия. Приятелките на баба Неделька така настоятелно я извикали да излезе от къщи, че тя помислила да не се е случило някакво нещастие. Не ѝ казали защо я викат, само се смеели и повтаряли: "Но-Уи, Но-Уи", както обикновено ѝ казвал учителят им по френски, и я помъкнали надолу, по уличките от Вароша към "Рива" и пристанището, където от вълнение и страх баба Неделька дори не погледнала кораба, който закривал половината море, както по-късно говорели местните. Видяла само брат си Кръсто и се затичала към него, мислейки, че му се е случило нещо лошо. А Кръсто стоял като вкопан на брега, с отворена уста и не забелязал как сестра му го хваща за лакътя и го дърпа настрана. Когато от ръката му паднала кърпичката, която майка им изгладила сутринта с ютията с дървени въглища и му дала да обърше носа си, защото бил хремав, едва тогава забелязал сестра си, но само ѝ казал:

– Остави ме.

От кораба един по един слизали дами и господа с летни шапки, копринени рокли, кожени чанти и куфари. В Сплит през онези години винаги имало туристи, но толкова много французи наведнъж не били идвали никога. Капитанът на кораба помагал на всяка жена да слезе по мостика, а също така подкрепял за лактите и придружаващите я господа. По едно време от кораба излязла девойка без придружител, облечена в червен панталон, бяла блуза и червена кърпа на бели точки около врата, която се преплитала с ремъка на фотоапарат, какъвто баба Неделька не била виждала никога през живота си. Косата ѝ била разпусната на вълни и къдрици върху раменете. Носела чанта, куфар и една голяма тетрадка, подобна на корабен дневник. Очевидно била сама, но освен капитана, който ѝ помогнал да слезе от кораба, и пристанищните носачи, никой друг не се опитал да вземе куфара ѝ. За миг застанала на "Рива", огледала се наоколо и когато видяла Кръсто как маха с малката бяла носна кърпичка, се усмихнала широко и го повикала с пръст. Баба Неделька го държала здраво за лакътя, все още смутена и развълнувана, без да разбира защо. Но Кръсто се отскубнал от нея и се затичал към госпожицата с панталона. Тя му подала голямата тетрадка и с жестове му показала да тръгне с нея. Баба Неделька искала да се отправи към тях, но приятелките ѝ я помъкнали към уличките:

– Остави го, дете е още, ще му бъде интересно, а може и някоя пара да донесе довечера у дома.

Така ѝ казали и тя някак примирено тръгнала с тях. Баща ѝ все още не се бил върнал от риболов, а майка ѝ продавала на пазара останали от уловените предния ден сардини. Къщата им денем и нощем миришела на риба, като всички други рибарски къщи във Вароша.

Баба ми, сама на долния етаж, не знаейки какво да прави, въпреки че в къщата винаги имало работа и все нямала време за други занимания, помислила дали да не се качи горе при чичо ѝ и стринка ѝ, с които не си говорели от години, та поне най-после да се помири с тях, макар че никога лично не се била карала. Но все пак само седнала до прозореца, който гледал към черквата "Свети кръст", и в ума ѝ се въртели всички онези французи, които слезли от кораба. Върволица от хора, кой от кой по-издокаран, по-хубав, по-модерен. А онази жена, дето слязла последна и повикала брат ѝ да ѝ помогне с корабния дневник или каквато и да е била онази тетрадка с твърдите корици, тя ѝ изглеждала особено необичайна: единствена с панталон и единствена сама. Без спътник, без мъж, без куче, без никого. Да тръгнеш от Франция и да пътуваш с кораб цели дни сам-самичка, самотна като нея? Тогава баба ми си казала, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш в живота си сам, пък дори и да си от Париж.

nede

Чедо, Неде, този ден Кръсто не се върна у дома нито за обяд, нито по-късно. Вечерта около десет часа татко ме изпрати да го търся. Каза:

– Щом не си го спряла да не тръгва с онези туристи, сега сама ще го търсиш.

Мама само кимна с глава. Излязох в махалата, спуснах се надолу до "Рива", беше ме страх от тъмнината, от кучетата, които лаеха наоколо и по-далече, но на "Рива" имаше много хора, предимно от кораба, и търсех брат ми сред тях, но го нямаше. Едва на "Матеюшка" го видях – седеше с французойката и с моя учител по френски от гимназията. В съзнанието ми се запечата тази картина: приличаха на семейство, тя красива, докарана, с наметнато червено джемпърче от странна прежда, каквато не бях виждала досега, моят учител съвсем различен, отколкото в училище, с лъскава коса, най-вероятно вчесана с маслинов брилянтин, а брат ми – с голямата тетрадка в ръце, седнал помежду им.

Сърцето ми биеше, когато застанах пред тях.

Кръсто, хайде вкъщи, цял ден те чакаме – му казах.

Учителят веднага побърза да се намеси:

Недельке, Но-Уи, първо се казва "добър вечер". Запознай се с госпожица Шарлот Гуйе от Париж, журналистка във вестник "Фигаро". Кръсто ще ѝ помага, докато е тук. А аз ще ѝ превеждам.

Подадох ръка на госпожицата и тихо казах:

Неделька.

Но учителят ми веднага ме поправи и изрече името ми разделено на срички:

Не-да – и каза на Шарлот: – Но-Уи, така я наричаме в моите часове по френски. Защото не на френски е но, а да е уи.

Шарлот се засмя с глас, подаде ми ръка и искаше нещо да ми каже, но успя само да повтори:

Но-Уи.

А Кръсто стана рязко, бутна корабния дневник в скута ѝ и ме дръпна да си ходим.

– Утре веднага след училище – извика му учителят по френски. – Да не те чакаме.

Аз и Кръсто почти тичахме към къщи, аз ядосана на него, той – на мен. Пред къщата все пак не издържах да го оскубя за косата и да му ударя един шамар.

Викнах му:

– Заради теб татко на мен се скара. Трябваше да обикалям цялата "Рива" и да те търся. Глупак такъв.

Той не ми остана длъжен и ме ухапа по китката. Не ме обичаше, знаех го още откогато се роди и за пръв път ми го дадоха да го подържа в ръце, а той започна да плаче, да се зачервява, та майка ми веднага го грабна. Когато и да го вземех, за да го подържа в ръце, а вече бях на седем години и можех да държа бебе на ръце, той започваше да циври и да плаче с все сила, та ми идеше да го пусна и да види тогава какво ще му се случи. Не се обикнахме от самото начало и никога по-късно. Може би за това бяха виновни седемте години разлика между нас, която ни отчужди един от друг още от самото начало.

Тези няколко дни след училище Кръсто прекарваше с французойката и с учителя по френски, а когато тя замина с кораба, му даде толкова пари, че той, едва деветгодишен, си купи колело на старо и години след това го държеше не на двора пред къщата, а в нашата стая и "на инат", както би казала майка ми, го поставяше точно до моето легло. Но Шарлот се върнала, и то само след два месеца. С някакъв друг кораб, пътнически, който пътувал по-дълго от Франция. С шест куфара, огромна кутия за шапки и журналистическа кожена чанта, каквато в Сплит нямали дори учените мъже, а да не говорим за девойките на нейната възраст. Учителят на баба Неделька я чакал на пристанището. Часовете по френски тази година започвали с френски любовни песни. Каква ти граматика, какви глаголни времена! Пеели, смеели се, рецитирали. Никога не било по-забавно в гимназията на баба Неделька. Тя дори получила главната роля в "Мартина" на Жан Жак Бернар. Кръсто пък не оставял велосипеда нито за миг, ходел с него дори до съседите, прибирал го в двора, а дори и в къщата, там го слагал до леглото на сестра си, което много я нервирало, но през деня ѝ минавало и забравяла, и дори непринудено си тананикала френските мелодии, които е научила в училището. Майка ѝ се чудела:

– Какво стана с децата ми, откакто онази французойка им размъти ума?

И когато един ден Кръсто влетял в стаята и извикал:

Шарлот се върна! С шест куфара! – на всички веднага им станало ясно, че е дошла, за да остане.

– Ако е глупава... – казала майка им. – От Париж в Сплит! От кон на магаре!

nede5

Така говорели из целия град: "Журналистка, учена, хубава, млада, модерна, от Париж, ееей, от Париж!". Но никой не се радвал истински за идването на Шарлот в Сплит, а напротив, гледали на това като причинно-следствен резултат от първия ѝ престой в Сплит. "Сигурно учителят я е напомпал, гледаш го фин, културен, а той бил женкар!" Но нито след скромната интимна сватба между учителя и французойката, та дори и цяла година по-късно, никой не забелязвал Шарлот да има малко надуто коремче. Стройното ѝ тяло изтръгвало въздишки и от ергените, и от женените мъже по "Рива". Когато вървяла под ръка с учителя, с разпусната коса и тяло, изправено като корабна мачта, мъжете се вълнували дори само от гледане, а през тези месеци, казваше баба Неделька, от много къщи в Сплит се чували тихи стенания. Кръсто разказвал у дома, че нещо странно се случва в града, много хора стенат зад прозорците си, чувал ги, като обикалял с велосипеда наоколо, а баба се изчервявала, също и майка им, докато баща им излизал от стаята, но често и от тяхната спалня се чували приглушени звуци, от които баба се будела и в просъница казвала: "Не смея да мръдна, да не събудя Кръсто", и си представяла майка си и баща си, той с по-къс ляв крак по рождение, как се съвкупяват един върху друг и стенат ли, стенат. А когато през 1942 година Шарлот родила Марсел и из града вече се чувала пукотевица, затваряли не само прозорците, но и кепенците, та изглеждало, че никой в Сплит повече не стене от любовна наслада.

 

 

 

cover-non-ouiНо-Уи (превод Божидар Манов, 208 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Лидия Димковска и Но-Уи е на 11 декември | Casa Libri, 19:00

онлайн