Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (106)

Понеделник, 06 Ноември 2017г. 21:21ч.

Земята е плоска

Публикувана в Литература

Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...

 

 

Портата на стоте скърби


Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?

Поговорка на пушачите на опиум

 

Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:

"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.

Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.

 

Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.

Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.

Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.

 

Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.

Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.

Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.

Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.

 

Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.

cloud3

След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.

След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.

Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.

 

Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.

Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.

 

Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.

И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...

Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."

 

 

 

cover-zemyata-e-ploska   Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Квартал Петте кьошета

Публикувана в Литература

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 12 Октомври 2017г. 12:00ч.

История на любовта

Публикувана в Литература

"Да се смееш, да плачеш, да пишеш и да чакаш"... ще напише един от героите на американската писателка Никол Краус в романа История на любовта (филмовата му адаптация от Раду Михайлеану е в конкурсната програма на CineLibri 2017) – и наистина тези думи сякаш обобщават чудесно История на любовта (откъс от романа, спечелил приза Сароян, ви очаква по-долу), този пъзел от съдбите на една изгубена книга, на Лео Гурски и неговия син, на две момичета на име Алма... и на дузина други герои, които протягат ръце един към друг, за да подредят своята История на любовта, защото всяка любовна история започва с протегната ръка, нали...

 

 

Стоях сам в онази стая, пълна с книги, и стисках книгата на сина си. Беше полунощ. Дори след полунощ. Бедният Бруно сигурно вече се бе обадил в моргата да провери дали не са намерили старец с картичка в портфейла, на която пише: ИМЕТО МИ Е ЛЕО ГУРСКИ НЯМАМ СЕМЕЙСТВО МОЛЯ ОБАДЕТЕ СЕ В ГРОБИЩАТА ПАЙНЛОУН ТАМ ИМАМ ПАРЦЕЛ В ЕВРЕЙСКАТА ЧАСТ БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВНИМАНИЕТО.

 

Обърнах книгата, за да видя снимката на сина си. Срещали сме се веднъж. Не че се запознахме, просто стояхме лице в лице. На едно литературно четене на Деветдесет и втора улица. Билети купих четири месеца предварително. Неведнъж се бях опитвал да си представя срещата ни. Аз като негов баща, той като мой син. И все пак. Знаех, че това никога няма да се случи, колкото и да ми се искаше. Бях приел, че мога да се надявам най-много на място сред публиката. Но по време на четенето ми стана нещо. Накрая се озовах на опашката, стиснал в трепереща ръка листче с името си. Той го погледна и го преписа на една книга. Опитах се да заговоря, но от устата ми не излезе нито звук. Усмихна се и ми благодари. И все пак. Не помръднах. "Има ли още нещо?", попита той. Аз плеснах с ръце. Жената зад мен ме изгледа нетърпеливо и ме избута. Ръкоплясках, като глупак. Какво можеше да направи? Надписа книгата на жената. На всички ни беше неудобно. Ръцете ми продължаваха да танцуват. Наложи се опашката да ме заобикаля. От време на време той ме поглеждаше изумено. Веднъж дори ми се усмихна. Както човек се усмихва на идиот. Ръцете ми обаче искаха да му кажат всичко. Или поне колкото успеят, преди един служител от охраната да ме хване здраво за лакътя и да ме изведе навън.

Беше зима. Тлъсти бели снежинки се носеха покрай уличните лампи. Чаках сина си да излезе, но той така и не се появи. Може би е имало заден изход, не знам. Взех автобуса към дома. Вървях по покритата със сняг улица. По навик се обърнах да се уверя, че оставям стъпки. Когато стигнах до блока, проверих за името си сред звънците. И понеже знам, че понякога виждам неща, дето ги няма, след вечеря се обадих на "Справки" да видя дали ме има в указателя. Преди да си легна, отворих книгата, която бях оставил на нощното шкафче. НА ЛЕОН ГУРСКИ.

hislove5

 

Продължавах да държа книгата, когато мъжът, чиято врата бях отключил, се появи зад мен.

– Чели ли сте я? – попита той.

Изпуснах я и тя се приземи с тъп звук върху крака ми, с лицето на сина ми към мен. Не знаех какво да правя. Опитах се да обясня.

– Аз съм баща му. – Или може би казах: – Той ми е син. – Не знам точно какво, но той очевидно ме разбра, защото първо изглеждаше смаян, после смутен, а накрая на лицето му се изписа недоверие. Нямах нищо против. В крайна сметка за кого се мислех – появявам се с лимузина, отварям ключалка, а после твърдя, че съм баща на известен писател?

Внезапно се почувствах уморен. Такава умора не ме бе връхлитала от години. Наведох се, вдигнах книгата и я върнах на лавицата.

Мъжът продължаваше да се взира в мен, но в този момент отвън се чу клаксон, което си беше жив късмет, защото вече достатъчно ме бяха гледали за един ден.

– Е – поех към вратата, – най-добре да тръгвам.

Мъжът извади портфейл, хвана една банкнота от сто долара и ми я подаде.

– Баща му?

Прибрах парите в джоба и му върнах ресто един ментов бонбон.

Набутах краката си в мокрите обувки.

– Не точно баща.

Не знаех какво друго да кажа.

– По-скоро нещо като чичо.

Изглеждаше достатъчно объркан, но за всеки случай добавих:

– Не точно чичо.

Той повдигна вежди. Грабнах кутията с инструментите и излязох на дъжда. Опита се да ми благодари отново, но аз вече слизах по стълбите. Качих се в колата.

Той продължаваше да ме гледа от прага. За да затвърдя впечатлението, че съм напълно откачен, му помахах като кралска особа.

 

Прибрах се в три сутринта. Шмугнах се в леглото.

Бях изтощен.

Но не можех да заспя. Лежах по гръб, слушах дъжда и мислех за книгата си. Така и не бях сложих заглавие, за какво ѝ е на една книга заглавие, ако няма кой да я чете?

Станах и отидох в кухнята. Пазех ръкописа в една кутия във фурната. Извадих го, сложих го на кухненската маса и навих нов лист в пишещата машина. Дълго време се взирах в празната страница и накрая с два пръста нащраках:

ДА СЕ СМЕЕШ И ДА ПЛАЧЕШ

Погледах го известно време. Не ставаше. Добавих още една дума:

ДА СЕ СМЕЕШ, ДА ПЛАЧЕШ И ДА ПИШЕШ

После още една:

ДА СЕ СМЕЕШ, ДА ПЛАЧЕШ, ДА ПИШЕШ И ДА ЧАКАШ

Смачках листа на топка и го пуснах на пода. Сложих чайника на печката. Дъждът беше спрял. На перваза на прозореца гукаше гълъб. Крачеше наежено напред-назад, после отлетя. Един вид, свободен като птица. Навих нов лист в машината.

ДУМИ ЗА ВСИЧКО

Измъкнах листа, преди да съм размислил, сложих го най-отгоре на купчината и затворих кутията. Намерих кафява хартия и я опаковах. Отгоре написах адреса на сина си, който знаех наизуст.

hislove7

Зачаках нещо да се случи, но нищо не последва. Пощата щеше да отвори след часове. За да убия времето, извадих проектора изпод канапето. Правя го само при специални случаи, например на рождения си ден.

Подпирам проектора върху кутия от обувки, включвам в контакта и натискам копчето. Прашен лъч осветява стената. Диапозитива пазя в буркан на една лавица в кухнята.

Издухвам прахта, пускам го и готово. Снимката бавно се избистря.

Къща с жълта врата в дъното на голяма поляна. Късна есен. Небето иззад черните клони преминава в оранжево, после тъмносиньо. От комина се издига дим, а през прозореца почти виждам майка си, наведена над масата. Тичам към къщата. Усещам студения вятър върху бузите си. Протягам ръка.

И понеже главата ми е пълна с мечти, за миг вярвам, че мога да отворя вратата и да вляза.

 

Навън вече просветляваше. Къщата на детството ми изчезна пред очите ми. Изключих проектора, изпих си дозата "Метамуцил" и отидох в банята. Свърших належащото, изкъпах се щателно и разрових гардероба за костюма. Намерих галошите, които толкова време бях търсил, както и едно старо радио. Най-отдолу, смачкан на дъното, беше и костюмът – белият летен костюм, в доста добро състояние, ако не се брои кафеникавото петно отпред.

Облякох се. Плюх на дланта и пригладих косата си. Седнах напълно облечен с кафявия пакет в ръка. Няколко пъти проверих адреса. В 8,45 облякох шлифера и пъхнах пакета под мишница. Огледах се за последен път. После излязох в утрото.

 

 

 

cover-istoria-na-lyubovta   История на любовта (превод Ралица Кариева, 304 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът История на любовта е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


15 октомври – 20:30, Евросинема; 19 октомври – 19:00, РКИЦ; 21 октомври – 15:30, Люмиер Lidl; 22 октомври – 17:30, Одеон и Галерия Сан Стефано, 17:30

Понеделник, 09 Октомври 2017г. 09:09ч.

По действителен случай

Публикувана в Литература

Често казваме, че животът е най-добрия сценарист, а френската писателка Делфин дьо Виган не само идеално знае това, но и брилянтно се заиграва с представите за фикция и реалност в седмия си роман По действителен случай (чиято филмова адаптация от Роман Полански открива фестивала CineLibri 2017). Две жени, писателката Делфин (или автофикцията на самата дьо Виган) и писателката в сянка, фатално-енигматичната Л., на ръба на обсебващо приятелство (ала авантюрата Петрония на Амели Нотомб) – откъсът от По действителен случай по-долу тръгва по следите на тяхното запознанство; две жени на ръба между фикцията и реалността, както в живота, така и в литературата; две жени на ръба на дилемата изкуството ли имитира живота или обратното... или просто мистификации по действителен случай, в които думата "Край" на финала не означава Край*...

 

 

НАМЕРИХ В БЕЛЕЖНИКА СИ следата от тази първа среща. До името на Л. съм отбелязала номера на телефона ѝ и адреса на кафенето. В онзи момент, и още известно време след това, можех да държа химикалка и целият ми живот се съдържаше в този черен бележник Quo vadis – от петнайсет години ползвах същия модел, като го подменях всяка есен. Чрез него се опитвам да си представя в какво състояние на духа съм била, когато се видях с Л., да възстановя контекста. През същата седмица явно съм раздавала автографи в една парижка книжарница, срещала съм се в "Лютеция" с научна работничка от Националния център за научни изследвания, която готвеше проучване, свързано с медиатизацията на писателите, ходила съм на улица "Едуар Локроа" номер 12 (адресът е маркиран в зелено, но няма никакви уточнения), била съм за малко в "Пахидерм" със Серж, с когото се виждам един-два пъти годишно, за да направим равносметка на произведенията и на живота си (през този ден ставаше дума за идеалния стол, Серж ми бе дал остроумен отчет за мимолетните си увлечения по една или друга мебел за сядане и за броя прокудени столове, струпани на стълбищната площадка). Към това могат да се прибавят десетина срещи, за които имам смътен спомен. Заключавам, че периодът е бил натоварен, сигурно съм била малко напрегната, каквато съм винаги когато животът ме изпреварва, когато галопира по-бързо от мен. Установявам впрочем, че съм започнала уроците си по английски при Симон. Точно след урок по английски се срещнах с Л. в "Експрес Бар".

boats

Не знаех много за нея, защото вечерта на запознанството ни говорихме най-вече за мен. Станало ми бе неудобно, когато се прибрах и осъзнах този факт. Затова сега, едва седнала, започнах да ѝ задавам въпроси, без да ѝ давам време да промени насоката на разговора. Не ми се бе изплъзнало от вниманието, че тя имаше навика да води хорото.

Л. се усмихна – умееше да губи.

Най-напред ми обясни, че пише вместо другите. Това ѝ беше професията. Записваше техните изповеди, душевните им състояния, изключителния им живот, който просто плачеше да бъде описан, по-рядко гладкия им жизнен път, който превръщаше в епопея. Отдала се на това писане преди няколко години, като прекратила журналистическата си кариера. Много издатели я канели и тя дори си позволявала да отхвърля някои предложения. С течение на времето се специализирала в жанра женска автобиография – актриси, певици, жени с политическа кариера се надпреварвали да ползват услугите ѝ. Разказа ми как функционира пазарът – три или четири пера си поделяли повечето от печелившите проекти. Обикновено нейни конкуренти били двама известни автори, които извън собствените си книги пишели и в сянка. Литературни негри, уточни тя, невидима гилдия, от която се смяташе за част. Защото нито техните имена, нито нейното фигурирало на корицата, най-много на първа страница след в сътрудничество със. Но обикновено нищо във вътрешната или във външната част на книгата не позволявало да се отгатне, че понякога предполагаемият автор не е написал и дума. Цитира ми заглавията на последните си работи, сред които мемоарите на международен топмодел и разказ за отвлечена млада жена, държана в плен няколко години. След това ми разказа за часовете, прекарани в разговори за събиране на материал за книгата, за времето, необходимо за опитомяването на "авторите", за постепенно изграждащата се връзка, отначало несигурна, после все по-здрава и изпълнена с доверие.

Тя ги смяташе за свои пациенти, това явно не трябваше да се приема буквално, но терминът не беше избран случайно, защото тя всъщност се вслушвала в техните терзания, в противоречията им, в най-интимните им мисли, някои дори изпитвали потребност да не срещат погледа ѝ или да разговарят легнали. Обикновено тя ходела у тях, вадела диктофона и телефона си (веднъж изгубила цял един работен сеанс, тъй като апаратът се изключил по време на разговора, без тя да разбере, и оттогава се подсигурявала с двоен запис) и изчаквала да започнат да се изливат думите и спомените. Предишното лято прекарала в Ибиса, в къщата на прочута телевизионна водеща, с която живяла няколко седмици. Нагодила се към нейния ритъм на живот, срещнала се с приятелите ѝ, сляла се с декора. Постепенно се появили изповедите – на закуска, на нощна разходка, на другия ден след празненство в пустата къща. Л. всичко записвала, часове незначителни разговори, от които понякога изниквало нещо ценно. Бе работила няколко месеца и току-що бе завършила книгата. Л. обичаше да говори за предложения ѝ материал, суров, жив материал, нещо, което било част от Истинското, няколко пъти произнесе тази дума, защото само Истинското имало значение. И всичко това се вписвало в общуването, в особената връзка, която се изтъкавала постепенно между тях и нея. Трудно ѝ било впрочем да завърши една книга, за да започне друга, всеки път се чувствала виновна, виновна в изоставяне, подобна на непостоянна, нерешителна любовница, която скъсва, преди да се е уморила.

boats3

По-късно вечерта Л. ми каза, че живее сама, съпругът ѝ бил отдавна починал. Не попитах от какво, стори ми се, че тази информация съдържа допълнителна болка, за която Л. не беше готова да говори. Сподели с мен, че не е имала деца, не беше съжаление, или по-скоро беше съжаление, с каквото тя не желаеше да се примири, от което се пазеше като от отрова. Не ѝ бяха нужни причини, нито оправдания, не се бе случило, и толкова. В този момент си дадох сметка, че не съм способна да определя възрастта ѝ, Л. можеше да е на трийсет и пет или на четиресет и пет, беше от онези млади момичета, които преждевременно имат вид на жени, и от жените, които завинаги запазват вида си на млади момичета. Попита ме дали живея с Франсоа (спомням си, че го нарече по име), обясних ѝ защо бяхме решили всеки да остане в собствения си дом, докато децата ни живеят с нас. Да, несъмнено, страх ме беше от навика, от износването, от отегчението, от компромисите, всички тези твърде банални неща, случващи се с хората, които се обичат, след няколко години съвместен живот, но и ставаше дума главно за едно равновесие, което се боях да не се наруши.

А и на нашата възраст всеки влачеше със себе си своя товар от поражения и разочарования и ми се струваше, че ако живеем, както го бяхме решили, ще даваме и получаваме най-доброто и от двамата.

boats4

Харесвам лекотата в общуването с някои хора, начина им да навлизат веднага в същността на нещата. Обичам да говоря за важното, за вълнуващото, дори с приятели, с които се виждам веднъж или два пъти в годината. Харесвам у Другия (често у жените) способността да говорят за интимното така, че то да не звучи неприлично.

Седяхме една срещу друга в кафенето, Л. вече бе излязла от леко нападателната роля на прелъстителка, която бе играла на празненството, сега нещо в нея се бе смекчило. Бяхме две жени, които се опитват да се опознаят, доверяват си някои свои грижи и веднага долавят общото, което ги свързва...

 

 

 

cover-po-deistvitelen-sluchai   По действителен случай (превод Росица Ташева, 384 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът По действителен случай открива CineLibri 201711 октомври, 19:00, Зала 1 НДК


13 октомври – 20:00, културен център G8

14 октомври – 20:30, Люмиер Lidl и 19:30Cine Grand, Park Center

15 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

16 октомври – 21:00, Cinema City, Mall of Sofia

17 октомври – 20:15, културен център G8

18 октомври – 19:00, Френски институт

19 октомври – 19:30, Cinema City, Paradise Center

20 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19:30 – Cine Grand, Park Center; 20:15 – Одеон

21 октомври – 20:30, Евросинема; 21:00 – Дом на киното

22 октомври – 20:15, Одеон; 21:00 – Cinema City, Mall of Sofia

Събота, 07 Октомври 2017г. 09:09ч.

Прелест

Публикувана в Литература

"... никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето." – този цитат от последния роман Прелест на италианския писател (и актриса) Маргарет Мацантини сякаш чудесно описва онова особено чувство в сърцето, което оставя всяка нейна книга. Книги, които съпругът ù (режисьорът и актьор) Серджо Кастелито превръща в не по-малко вълнуващи филми – и докато на фестивала CineLibri 2017 ще видим на екран мечтите за независимост и щастие на фризьорката Фортуната, последният сценарий (неиздаден все още като книга) на Мацантини, то Прелест (откъсът от романа за невъзможна мъжка любов ви очаква по-долу) ще ни припомни, че за Да дойдеш на света първо е важно да разбереш кой си и какъв искаш да бъдеш, а след това да го споделиш с някого, на когото можеш да кажеш Чуй ме и Той да те Чуе, защото Никой не се спасява сам, нали...

 

 

И ОТНОВО НАСТЪПИ ЗИМА, а ние, вече пораснали момчета, търсехме възможности за изява, поне доколкото се предлагаха в града. Вместо бележници за срока ни раздадоха тестове за оценяване. Внезапно много хора в различни части на света започнаха да твърдят, че са видели НЛО. Джон Ленън също бе посетен от извънземни хуманоиди. Движех се в непрекъснато очакване някоя летяща чиния да кацне в краката ми и да ме отведе в един свят, лек като медуза, в който няма нито чувства, нито грохот от безсмислени възторзи. Костантино пропуши. Вдишваше никотин с големите си дробове на плувец.

 

Вече имах мотопед и понякога изпращах едно момиче до тях, доставях го на адреса като пощенска пратка.

Открих, че момичетата проявяват интерес към мен, явно равнодушието ми ги привличаше на рояци. Бях наследил емоционалния аутизъм, характерен за мъжете в семейството ми. Безхаберието ми ме издигна в някакъв местен мит, който аз подхранвах с ефектни цитати и един наполеоновски шинел, принадлежал на вуйчо ми. Във всеки пореден брой на комикса, служещ ни за учебно помагало, се рисувах като якобинец със залепнали по лицето коси подобно на черни прорези на съдбата. Смърдях. Сега личната ми хигиена беше под всякаква критика. Венците ми кървяха, а пищящият звук продължаваше да ме пронизва в гръб.

Така израствах. В хаотично натрупване на тласъци и отстъпления. Погледнат от съвсем малко по-високо, от следващото стъпало няколко години напред във времето, виждам един патетичен младеж, един призрачен мъж.

 

Когато отвлякоха Моро, от кенефите, лъхащи на марихуана, се надигна радостен вой. После пуснаха телефонното обаждане на запис, който баща ми слушаше отново и отново с все по-приведени рамене, с бездушното словосъчетание "в изпълнение на присъдата". Преподавателката по литература ни поднесе по един лист с графи за попълване. Няколко дни по-късно заминахме на екскурзия за края на учебната година.

Вече представлявахме оформена група с нейните психопати, водачи, редови членове, като масонско общество на противни мутри, които се подкрепят взаимно. Робертино беше обратен, всички го знаеха. Беше се влюбвал във всички момчета от класа поред. Не се отнасяха кой знае колко зле с него, освен когато прекаляваше. Не помня да е бил малтретиран сериозно. Бяхме груби, директни: някой ти стоварва юмрук и те разплаква, някой се оригва и те разсмива. Хубав клас, динамичен, образован. Със свой стил.

 

Гърция е сюрреалистична, дъждовна, мръсна. Атина е прогизнала. Изкачване с чадъри към Акропола, снимки пред Партенона, момичетата прегърнати, а малоумните момчета им правят рогчета над главите. Преподавателката по изкуства се опитва да си изнесе урока за пентелийския мрамор, докато ние се скъсваме от майтапи пред миниатюрните пишки в дорийски стил. Напредваме в компактна маса като атински воини.

После обаче, пред храма, от който се стича вода, всеки гледа да блесне с нещо и накрая идва време за сериозни разговори и философстване под колоните. Моят вуйчо ми е говорил за метопите на Фидий и аз поднасям изненадващите си прозрения относно изпъкналите вени в релефните изображения на битката между кентаври и лапити.

mazzapre1

Вечерта се започва с барабанене по масата по време на вечеря, после продължаваме през нощта и се местим от стая в стая. Танци по долни гащи, голи тела, увиснали по корнизите, джойнтове колкото църковни свещи. Свиря на китара както ми падне, но се правя на господ под прикритието на хор от гласове: "Извънземно, отвлечи ме, / искам звезда на моето име, / извънземно, отведи ме с ракета, / искам да живея на друга планета". Даже и момичетата, които си имаха гаджета, не останаха по-назад в свалките. Най-хубавото обаче беше да се забавляваме по мъжки, да пърдим, да се оригваме, да демонтираме бойлера. Не помня някога да съм се смял толкова. На сутринта мускулите ни боляха, бяхме си разчекнали устите от смях. Без да изпитваме умора, без изобщо да сме си лягали, излизаме с гел в косите, разменени фланелки и тъмни очила в студения вятър на най-нетипичната Гърция в историята – продължава неспирно да се сипе дъжд. Там научих, че метеорологичното време изобщо не влияе върху настроението на щастливите младежи.

 

Навлекли якета, пъхнали ръце в джобовете. Мъже на по седемнайсет-осемнайсет години. Непобедима група не защото винаги сме били, а защото открихме, че сме такива. Подвластни на поразителна хипербола без край. Тъгата бе пратена по дяволите, красотата изплува на повърхността. В една седмица, която си остана най-хубавата в живота ни.

mazzapre5

Последния ден изгря слънце. Разпердушини облаците, прогони дъжда. Хвърлихме се в студеното море – кой гол, кой с каквото имаше подръка, някои с дънките и коланите на тях. На плажа видяхме барака на ресторант с избелели сини маси, още затворен през май в очакване на лятото. На една верига висеше надпис ПРОДАВА СЕ, белязан с ръждясали точки, резултат от прицелване с камъни. И ние си устроихме състезание по хвърляне на камъни по залез, на табелата под гръцкия надпис имаше и немски, ZU VERKAUFEN. Алдо подаде джойнт на Костантино, но той не си дръпна, правеше скулптура от камъни.

Излегнахме се на плажа с втвърдени от солта коси и разголени кореми. На светлината след дъжда хоризонтът беше на оранжеви ивици, а Костантино блестеше като изваян от бронз.

– Аз бих си го купил.

Не отвърнах, хич не го и знаех за какво говори.

– Бих живял тук.

– И какво ще правиш?

– Ще готвя за туристите, ще ходя за риба, ей така ще си седя, без да правя нищо.

Можехме да купим бараката за никакви пари, да я стегнем, да останем там да режем домати и фета и да посипваме с риган чиниите на германците. Ние и който от другите иска да остане... нещо като комуна. Заяви, че от Рим му се гади, че жилищната ни сграда е затвор, че е морга, каза неща, които никога не беше казвал. И никога не бе имал такива очи.

 

По-късно се размотаваше с лице, омацано с конфитюра от закуската, беше си го намазал като пяна за бръснене, и Робертино искаше да му го оближе, а Костантино му викаше "Оближи ми оная работа" и всички се смееха като циклопи. На следващия ден си заминавахме и вече се усещаше смътна болка, желание да се потисне мисълта, че се прибираме, че ни чака обратният път с кораба. Самата идея да оставим оръжията ни вкарваше в паника, така че продължавахме да се удряме с мокри пешкири. Внезапно битката изглеждаше изгубена. Безформени сакове, купища мръсни дрехи, светли дънки, почернели от мръсотия, смрад на канавка от обувките. Бяхме се набутали в стаята, в която спяхме петима, чакахме на опашка за душа, навсякъде имаше вода. Костантино си носеше стара омаляла хавлия без колан с емблемата на басейна. Блъскане на тела... мокри следи от крака и мокри глави на възглавниците. От един касетофон на леглото пееше Иван Грациани: "Толкова си луда, / че няма по-луда от теб, / но си толкова красива, че за теб ще умра...". Пяхме всички срещу всички. Танцувахме мъжки блус с движения на педали, подавахме си метла, която всъщност беше част от корниза. От главата на Костантино по рамото ми капеше вода, а той продължаваше да се смее и да гъгне със сплескания си от водната топка и вечно запушен нос като някоя риба. Падахме по леглата, стоварвахме се един след друг със смях. Франконе Бормия издаде заповед: "Да си направим една колективна чекия преди вечеря, да видим кой ще уцели полилея". Сграбчи порозовялата от хлор хавлия на Костантино и я дръпна надолу. Хавлията се разтвори. Не знаех как изглежда, зяпах бухалката, която се подаваше от космите. Всички си ги бяха хванали в ръка, полудели от радост. "На тебе ти е крив, на тебе ти е недоварен, я извикайте Робертино..." Излайване от смях на всяка предизвикателна мръсотия. Костантино се изтъркаля вън от мелето и се покри отпред.

– Айде, стига, марш от стаята ни, прекалихте, гади ми се от вас.

 

Слязохме за вечеря да изядем последната мусака със стегнати гърла и да избълваме разни последни простотии. Обаче тъгата вече се надигаше заедно с морето: на следващия ден щяхме да повръщаме на кораба. Момичетата накрая затвориха краката, бяха всичките с температура, сгушени в пуловерите, малко като че съжаляваха, на някои пък им се струваше, че са влюбени. Миришеше на у дома, на завръщане, на нещастни мисли за бъдещето. Бяхме като намокрени фойерверки, като кихавици от прогизнала сяра.

Направихме си нощна разходка, някои се загубиха. Учителите изглеждаха като оцелели след бедствие, косата на преподавателката по гръцки беше пльосната върху черепа ù подобно на умрял лешояд. Пак започнаха да се държат като преди, бездушни и потискащи.

Окопахме се в стаята, където никой не си беше събрал багажа, и стъпвахме върху бунището от дрехи. Последният ни номер бе да изхвърлим един сешоар през прозореца, после пихме заедно от бутилка узо, все едно се намирахме пред полят с вода огън. В съседната стая някой още вдигаше шум. Сигурно беше Вероника, която щеше да стане спортна журналистка, от онези с микрофон и премръзнали крака пред футболните игрища. Беше свръхиздръжлива. Накрая остана да се носи само грохотът на морето. Все едно морето беше в стаята. Самотната светлина на един фар потрепваше в пяната на далечна скала. Костантино си бе приготвил багажа, беше единствен.

– Не спиш ли?

Движеше се бавно като бръмбар в плен на тъмнината. Нещо падна, бе нечий будилник, който се раззвъня. Озовахме се долу на четири крака, смеехме се тихо и не успявахме да спрем будилника. Излегнахме се на леглото; наоколо беше като спално помещение, в което се усещаше топъл мирис на тежко дишане и неспокойни сънища. Кой от нас щеше да издържи в живота? Морето се блъскаше под прозореца и повтаряше неспирно печалния зов на приключилата ваканция, когато всяко нещо сякаш се сбогува с теб и ти напомня, че никога вече няма да бъдеш такъв, заобиколен от тези човешки скулптури, с това чувство в сърцето.

 

 

 

cover-prelest  Прелест (превод Вера Петрова, 360 стр, цена 17 лева) е в книжарниците


Филмът Фортуната по сценарий на Маргарет Мацантини е в програмата на CineLibri 2017


14 октомври – 18:30, Евросинема

17 октомври – 18:30, РКИЦ и Одеон, 20:45

18 октомври – 21:00, Люмиер Lidl

21 октомври – 18:00, Люмиер Lidl – галавечер в рамките на Седмица на италианския език

онлайн