Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (146)

Неделя, 01 Декември 2019г. 21:21ч.

Изнасилени от чудеса | Радослав Парушев

Публикувана в Литература

13 ноември, 2015, Париж, клуб Батаклан: американската рок банда Eagles of Death Metal току-що е засвирила първите акорди на гръмкото Kiss the Devil от дебютния си албум Peace, Love, Death Metal, когато в залата зазвучава стрелба и се разнасят експлозии... минути по-късно, правопропорционално на паниката и жертвите на терористичните атаки, нарастват главоломно (със стотици) и последователите във фейсбук страницата на Eagles of Death Metal – поредният Абсурд на нашето Време или (не)реално начало на роман – Радослав Парушев избира второто, само за да разнищи Абсурдите на нашия съвременен Свят, изнасилен от безброй "Чудеса" за три дни... Да, неговия нов роман Изнасилени от чудеса се разлива, в типично пародийно-циничен стил, като радикално-фриволна биография (дотолкова, че носи подзаглавието "Неоторизираната биография на Ийгълс ъф Дет Метъл"), за да сблъска смъртоносно-некоректно рокендрола, радикалния ислям и ценностните системи на три континента... Иначе, Джош Хоуми, основателят на Eagles of Death Metal (на когото е посветен този откъс от Изнасилени от чудеса), е все така живо, здраво, право и кораво (той така и не присъства на атентата в Батаклан), но вече разведено копеле... чиято ръка все още твърди "Born to Win"...

 

 

БЕЙБИ ДЪК


Рожденото име на Бейби Дък е Джошуа Майкъл Хоуми. Роден е почти две години преди мен, на 17 май 1973 година, и между мен и него винаги е съществувала една искрена, мъжка, неподправена и на пръв поглед с нищо непредизвикана антипатия. Отвътре ни идва, някак си естествено. Джош е точно от онези хора, които биха си татуирали на ръката ослепителното и изпълнено с дълбочина твърдение "Born to Win" – знам със сигурност, че е от тях, защото действително има точно такава татуировка заедно с още седемнайсет други. Джош Хоуми цели осемнайсет пъти е бил изправян пред въпроса дали да остави някъде върху единственото физическо тяло, което ще притежава в този живот, неизтриваем външен белег, пряко илюстриращ неговия не особено сложен и многопластов вътрешен живот – например в даден момент решава, че е изключително умно да си татуира младежките прякори на баба си и дядо си. Аз от своя страна нито веднъж не съм бил изправян пред такъв избор, тоест нито веднъж не съм се колебал дали да го направя, или не. Още като малък не обичах кой знае колко яките, мрачни хулигани с меланхолични сърца от квартала, а той още от малък напълно естествено е заел точно тази форма. Такива като Бейби Дък винаги изпитват недоверие към снизходителното ми мълчание, в смисъл постоянно им изглежда сякаш крия и/или кроя нещо, докато мълча в тяхно присъствие. Въпреки че, когато се намирам в тяхно присъствие, аз просто мълча от съчувствие към ограничения им интелектуален капацитет.

eodm

Първото интервю, което се опитах да взема от него в Париж през късната есен на 2015 година, не се получи – в голяма степен поради факта на моето преобладаващо мълчание: мълчах, вместо да му задавам въпроси, и той мълча, вместо да отговаря на въпросите, които не му задавах. При няколкото ни следващи срещи между нас никога не се стигна до открита враждебност – първо, с оглед на обстоятелствата ни се налагаше по-скоро да се търпим един друг и второ, както ще обясня по-долу, нормалните хора не изпитват никаква нужда да бъдат враждебни към някого, който нищо лошо не им причинява.

Но добър или лош, какъвто ще да е – няма как да разкажем историята на EODM без Бейби Дък. Защото без него EODM просто нямаше да се случи, а и значителна част от съвременния американски рокендрол също нямаше да го има. Бейби Дък – в качеството си на композитор, музикален продуцент, китарист, вокалист и барабанист, басист и пианист, стои в основата на бума на стоунър рока като основател и основен член на "Кайъс", "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" и други значими проекти от първото десетилетие на XXI век, без които смислената музика просто нямаше да бъде същата.

 

През 2003 година великият пънкар Тим Армстронг (с принос в американския пънк почти колкото този на "Рамонес" – "Оперейшън Айви", "Рансид", "Тим Таймбомб анд Френдс" и целия каталог на продуцираната от него компания "Hellcat Records", включително чаровните ми фаворити "Интеръптърс") хваща съпругата си, австралийската пънкарка Броуди Дейл ("Дистилърс"), да прави цуни-гуни с нашия Бейби Дък в бекстейджа – в рамките на съвместно турне. В резултат Армстронг и Дейл се развеждат с трясъци и истерии, като Дейл открито заживява с любовника си Бейби Дък. Следват, както се твърди, емоционални обвинения, че Джош Хоуми е долен и страхлив крадец на съпруги на рок икони, както и множество смъртни заплахи към него от страна на феновете на Тим Армстронг и от самия Тим Армстронг. На които публично Хоуми отговаря ето така: "Висок съм шест фута и пет инча и имам червена коса – не се крия, разпознавам се отдалеч. Така че давайте, пичове, да ви видя".

jhomme3

Такива неща, да. Такъв човек – кораво копеле, повече кораво копеле, отколкото човек. Към момента на приключването на тази глава никоя от смъртните заплахи все още не е реализирана. Джош Хоуми и Броуди Дейл имат три деца, едно от които се казва буквално Вълк Рийс Дилън Хоуми. Тъпо е да се ебаваш с човек, който кръщава сина си Вълк. Колкото и голям джихадист да си, тъпо е дори да се пробваш да се ебаваш с такъв човек.

Аз винаги съм харесвал себе си повече, отколкото Бейби Дък. Харесвам жена си много, много повече от неговата, но пък, от друга страна, нито един от бившите членове на "Лед Зепелин" не ме е канил да направим супергрупа. Става въпрос за проекта "Them Crooked Vultures" от 2009 година, в който освен Бейби Дък и Дейв Грол ("Нирвана", "Фу Файтърс") участва самият Джон Пол Джоунс – един от четиримата с най-голям принос в развитието на рокендрола по принцип, като другите трима са, разбира се, колегите му от "Лед Зепелин". За мен едноименният и единствен албум на "Them Crooked Vultures" си остава абсолютен връх в творчеството на Джош Хоуми и от сърце го препоръчвам на всеки.

jhomme1

През 2016 година Джош Хоуми извади от нафталина почти седемдесетгодишния Иги Поп и под своето зорко ръководство го накара да запише най-добрия албум в дискографията си – "Post Pop Depression".

Говорейки за депресии, си идваме на думата. Проблемът ми е преди всичко с творчеството на "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" – проект, с който Бейби Дък става световноизвестен. Заглавието е измислено в типичния за Бейби Дък и компания базисен, напушеняшки хумор – някой, който ги е чул в студиото, когато все още тъкмо са се били събрали и са смятали, че е особено оригинално и величествено да се нарекат "Гама Рей", подметнал нещо от сорта на: Абе какъв "Гама Рей" ви гони, бе, та вие сте си направо като някакви "Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж".

Това е като да кажеш на някого нещо дълбокомислено от сорта на "ти си ебаси човекът" и той, възхитен, незабавно да се преименува на "Ебасичовек Ебасичовеков" по паспорт. Да, ха-ха-ха.

Групата нашумява през 2001 година с албума "Songs for the Deaf". Следват "Lullabies to Paralyze" (2004), компромисният "Era Vulgaris", както и нещо като личният ми фаворит "Like Clockwork" (2013). Целият им саунд е просто генерално потискащ. Мрак, тъга и напрежение – мрачни, злобни мелодии в стилистиката на киселия алтърнатив метъл от миналия век, гръндж, без да е гръндж, липса на въображение – като ми е криво на мен, ще ти е криво и на теб и ще ти взема и парите за това. Просто тъпо ми е, като ги слушам. Скучно ми е. Не мога да разбера потребността да се създава изкуство, посветено на това, че на създателя му му е гадно в този живот на тази планета. Аз харесвам светлата страна на рокендрола – тази, която утвърждава удоволствието от живота. Предпочитам "Мотли Крю" пред "Депеш Мод" (два хероинови проекта, от които единият – весел, другият – предназначен да си режеш вените на него). Предпочитам "Куийн" пред "Кюър", "Металика" и "Гънс" пред "Нирвана", "Фейт Ноу Мор" пред "Саундгардън" и "Ред Хот".

qotsa-andreas-neumann

"Куийнс ъф дъ Стоун Ейдж" правят и продават в многомилионни тиражи типичен депресарски рок, рок, създаден от някого, на когото му е тъпо, защото не е получавал достатъчно пуси, преди да спечели достатъчно пари, а аз и преди това получавах. И ето от какво винаги съм се озадачавал: как и защо меланхолични групи като тези намират такъв голям пазар? Защо именно огромен брой нормални, културни хора предпочитат депресарския рок пред жизнерадостния, който изповядвам аз? Милиони хора по света се кефят да им е зле, упойват се някак си, като слушат как на някой друг му е тъпо и сговнено като на тях. И като се замисля, оказва се, че повечето ми близки, които слушат рок, клонят именно към тъмната му страна. Но знаете ли какво е хубавото в това различие – никога, нито за част от секундата, не съм изпитал необходимост и/или мотивация да: – убия един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не жизнерадостен рок, какъвто аз харесвам; – да си сложа колан с експлозиви и да се самоубия, убивайки един или повече от почитателите на депресарския рок, защото харесват депресарски рок, а не нормален рок, какъвто аз харесвам.

И не вярвам някога някой от почитателите на депресарския рок да е искал чак да ме лиши от живот поради различията в музикалните ни вкусове.

 

Ние така не правим.

Ние сме хора и не правим така.

 

 

 

cover-iznasileni-ot-chudesaИзнасилени от чудеса (240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Радослав Парушев, на която ще бъдете "Изнасилени от чудеса" е на 5 декември | бар Петък, 19:00

 

Неделя, 17 Ноември 2019г. 21:21ч.

Глад | Джамал Уариаши

Публикувана в Литература

Да, въпросът за сексуалните посегателства е винаги болезнен и особено актуален в последните няколко години... Може би (а може би не) именно затова холандския писател Джамал Уариаши "разрязва" без упойка този въпрос в романа си Глад, поставяйки своя светец-герой Александър Ласло, отявлен филантроп и член на хуманитарна организация, работеща в лагерите на глада в Етиопия през 80-те, в матова ситуация, предизвикана от обвинения в сексуално посегателство на Ласло върху едно от (28-те!) сирачета от тези лагери, осиновени от Ласло (чрез хуманитарната организация) и отгледани в Нидерландия... Може би (а може би не) именно заради полюсния и комплексен характер на този въпрос, и заради изпълненото с фини психологически детайли и обрати проследяване (от типа "книга в книгата") на истината в тази история от журналиста (и майка на двегодишно момиченце) Орели Линдебом, но Глад се превръща в най-успешния роман на Джамал Уариаши, носейки му Наградата за литература на Европейския съюз 2017 и продажбата на правата за филмова екранизация... Може би (а може би не) именно заради острата и крайна полемика, която този въпрос провокира, но Глад създава истински глад за отговори – едни от тях ще бъдат (за)дадени лично от Джамал Уариаши на 20 ноември, а храна за размисъл над останалите може да откриете и в откъса по-долу...

 

 

Роклята на Орели е прекалено тънка за хапливия вятър, който се провира между фабриката и съседната офис сграда, но малко хлад е добре дошъл след влажния задух вътре. С Анабел се насочват към групичката от пушачи: Кларънс, Рей, Филип. Коя ли цигара му е тази? На ревера му има мокро петно.

– Догодина ще ви заведа да празнуваме в Квартала с червените фенери – подхвърля Рей.

Филип се смее гръмко на безвкусната шега, твърде гръмко. Сам той подхваща анекдот за ергенско парти отпреди години. Главният герой в разказа му е някаква красавица. Филип тутакси се преобразява в хулигана, който е и в присъствието на Антон, мъжа на Алис, докато гледат футбол у дома. Гърдите се превръщат в "цици", жените стават "мацки". На Орели не ѝ се слуша, предпочита да се престори, че не са заедно. Да се махне оттук, да се скрие във фабриката. Ала не смее да го остави безнадзорен.

Кларънс забелязва Орели и се смилява над нея, сменя темата:

– Ще ходите ли на почивка това лято?

Орели отваря уста, за да отговори, но Филип я изпреварва:

– Най-вероятно не. Орели предпочита да си прекарва времето в компанията на педофили.

Флип!

Той мудно извърта тяло към нея.

– Защо не вземеш Лидия със себе си някой път? За нея ще е поучително.

 

Като се изключи музиката, която кънти от фабриката, около тях се възцарява тишина. Тишина, която няма нищо общо с наличието или не на звук, тишина в погледите, в очите, които се отвръщат, нежелаещи да ги въвличат в тоя личен въпрос. Тишината е отсъствие: чрез израженията си околните се дистанцират от сцената. Орели се чувства изоставена, макар че намесата им би била още по-неприятна.

– Пиян си.

Малодушен опит за самоотбрана. Стрела в погрешната мишена. Да, пиян е, но не това поражда брътвежите му. Филип изпуска парата, която е сдържал с дни. Смрадта на развалено е непоносима. Тишина, смрад.

– Дали да не го викаме от време на време да гледа Лидия? Ще се получи чуден материал за книгата ти.

Той се кикоти грозновато.

– Окей, достатъчно. Тръгваме си.

– Чашата ми е пълна.

Орели вече се е обърнала и се отдалечава от смълчаната групичка, крачи към фабриката, за да си потърси връхната дреха, но чува стъпките на Филип, знае, че ще я последва, както знае и че оттеглянето ѝ го е разгневило.

menmad

В таксито през целия път до дома цари ледена атмосфера. Нагрубявали ли са се така преди? Тя не е рязък човек, винаги търси разумно решение. В семейството им острите ъгли са покрити с възглавници. Случвало се е да се спречкат, но никога на обществено място. Дребни дрязги, не фундаментални въпроси.

По радиото бумти денс музика от деветдесетте. Сякаш още са в помещението, в което се провеждаше тържеството. До вечерта на последното предаване Филип пускаше по някоя и друга шега за Ласло. Дебелашки подмятания по адрес на педофилите. Но признанието ѝ го накара да осъзнае, че с педофила са спали с една и съща жена. И тъкмо това явно му тежеше най-много.

 

Още от прага двамата възобновяват спора си. Орели не се е разсъблякла, и вече крещи:

Никога повече не си позволявай да ме унижаваш така пред колегите ми!

Филип се залюлява по коридора, Орели го подминава, обръща се и забива лице в неговото.

– Помолих те нещо!

– А, значи вината била моя? Ти си тая, която пише книги за педофили.

– Той не е педофил! Пък и да беше. На трийсет и две съм. Твърде стара съм за педофили, не мислиш ли?

– В телефона си имаш снимки на Лидия. Оставяш ли му го, когато ходиш до тоалетната? Даваш ли на оня да си изплакне очите?

– Престани!

– Чакам отговор.

На ниската розова масичка на Лидия е подреден детски сервиз. Миниатюрен чайник, пластмасови чашки в различни цветове, пластмасови прибори. Свят, в който се приготвят детски напитки, в който варенето на чай и кафе не са рутина, а вълшебен ритуал и пластмасата олицетворява света на възрастните.

Орели се опитва да се овладее:

– Преди десет години го осъдиха заради сексуални действия с момче. С едно-единствено момче. Което в оня момент е било на четиринайсет. Не с двегодишно момиченце. При това той твърди, че действията му са били съвсем невинни.

– Влюбена ли си още в тоя тип?

Въпросът му е толкова неочакван, че Орели избухва в смях. Сърдитата бръчка между очите на Филип го издава: той не вижда нищо смешно. Тя обаче не може да се спре. Смехът изпълва гръдния ѝ кош, тя се хваща за корема, усеща как мускулите ѝ се стягат и отпускат, опитва се да потуши изблика, като захапва юмрук, но и това не помага. Зад гърба си долавя гневни стъпки, които напускат стаята, стъпки, които изкачват стъпалата.

Тя се тръшва на дивана омаломощена. Щом сяда, ѝ поотминава.

Би могла да го последва, но какво да му рече, за да го успокои? По-добре да го изчака да заспи. Утре ще поговорят на бистра глава.

Орели отива в кухнята, налива си чаша вино, връща се на дивана, заслушва се в среднощната тишина, нарушавана само от трополенето на Филип от горния етаж.

Щом и там става тихо, тя се изправя. Разплакана, раздига играчките, които е разпиляла Лидия. Частите от докторския комплект: стетоскоп, термометър, спринцовка. Самолетът на "Фишър-Прайс". Прибира всичко в големия кош с Мики Маус. После си ляга.

 



 

– По дяволите, тук е като в Амазонската джунгла! Защо не продължим навън? Имаш двор като слънце.

Орели седи в креслото срещу Ласло от няма и десет минути, но вече не издържа. Къщата във Васенар мирише зле. На нещо кафяво, на разложение, на канализация. Как би могла да се съсредоточи върху интервюто, щом едва диша?

Предложението ѝ изненадва Ласло. Никога не му е хрумвало да седне отвън, и не само това – напъва се да се сети има ли въобще двор. Но после вика Мина и я моли да потърси стария чадър и градинските мебели – вещи, които трябва да са прибрани в бараката.

jama

Половин час по-късно двамата седят навън, под сянката на чадъра. Мина им е донесла голяма гарафа с вода, в която плуват листа от мента, резени лимон и кубчета лед. От време на време вятърът раздвижва избуялия листак и високата трева: зелено платно, изпръскано с незабравки, макове, орлови нокти и парички, оргия от нервни мазки, която напомня на произведение на Моне. Орели е щастлива, контрастът с вечния сиво-кафеникав полумрак в кабинета на Ласло я кара да си представя, че от стара снимка в сепия е влязла в подвижния свят на "Техниколор". Слънцето грее, насекомите жужат, мирисът на живот гъделичка носа ѝ.

Зеленясалите им дървени столове се поклащат върху неравната земя, но това не накърнява удоволствието на Орели.

– Та за осиновяванията значи – казва тя след няколко жадни глътки вода. – Първият транш през 1985-а, да го наречем "порива". Не си спрял дотук. Горе-долу веднъж годишно си пътувал до Етиопия и всеки път си се връщал с няколко нови деца.

Ласло пали току-що свитата цигара и си дръпва здраво, после бавно издишва дима.

– Осиновявах по четири-пет деца на курс. Общо двайсет и осем. За последно през 1991-ва; сред тази групичка впрочем е и Йоханес. После Нидерландия забрани осиновяванията без посредник, така че или трябваше да спра, или да си отворя агенция. Не ми се занимаваше. Както и да е, по-важното е, че през 1991-ва Дерг падна от власт. Стори ми се подходящ момент да сложа точка на проекта. Марксистите се ометоха, задачата ми беше изпълнена. Пък и нямаше накъде повече, понеже Пандемониум беше голям, но не чак толкова, че да побере нови деца. А и вече консултирах други проекти, така че...

– Да се върнем към въпроса. Спомняш ли си защо след първия транш реши да осиновиш още деца? Като че ли вече не е било въпрос на порив.

Ласло бърчи чело, сякаш не разбира какво го питат. Орели знае, че не му харесва да се ровят в мотивите му, само че обяснението за спонтанните решения не я задоволява. Трябва да е имал причини.

– От съчувствие ли го правеше?

– От съчувствие ли?! – той я поглежда присмехулно, сякаш той е изпитващият, а тя е дала възможно най-глупавия отговор. Въпрос с три изброени отговора: два от тях са приемливи, един очевидно е погрешен. – Какво е съчувствието, Орели? Съчувствието е онова, което изпитваш към слабите духом... Монтен разказва за воини, които не знаели пощада, докато жените и децата от плененото село молели за милост... Хоп, хвърчали глави. Няма пощада за онзи, който моли така. Но същите тези воини... те пожалили мъжа, борил се до горчивия край. От уважение. В това според мен е разковничето. Съчувствието е приемливо единствено когато е породено от уважение... А не в днешния смисъл на думата, според който дължиш пощада на всеки и всичко, понеже се очаква да зачитаме чуждите убеждения. Възхищение. Възхищавай се на противника със силен характер и постъпвай както се полага... Съвсем различно е от това, да съжаляваш някого само заради окаяния му вид.

Последния път, в който Орели изпита съчувствие към нечие окаяно положение, беше преди около три години, след урагана, беснял на Хаити. Известни личности подеха от малкия екран дарителска акция, която не се отличаваше от предходните акции. Всяка следваща набрана сума беше по-ниска от предишната. С всяка изминала година готовността на нидерландците да помогнат гаснеше. И с право, тъй като пожертвованията рядко попадаха на правилното място. Беше през януари, да, януари 2010-а; Орели тъкмо беше научила, че е бременна с Лидия, но не усещаше нищо, бременността още не се беше превърнала в осезаема реалност. Дори не ѝ се гадеше. Оная вечер по-циничната ѝ половина включи телевизора и още с първите кадри от предаването избухна в смях: зазвуча сълзлива мелодия на пиано, отнякъде изникнаха певецът Хюс Меуис и комикът Йорген Райман, и двамата – с изписана на лицата детинска сериозност. Досмеша я най-вече от комика, от Райман, който за разнообразие си беше оставил торбата с шегите вкъщи. Само че Филип беше на делова вечеря и Орели нямаше с кого да сподели впечатленията си от благотворителния кич, струящ от екрана.

В тоя миг двамата запяха.

 

 

 

cover-gladГлад (превод Мария Енчева, 656 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Джамал Уариаши е на 20 ноември – Casa Libri, 19:00

Петък, 25 Октомври 2019г. 20:20ч.

Но-Уи | Лидия Димковска

Публикувана в Литература

Казват, че рядко се удава втори шанс или резервен живот за изживяване, но Лидия Димковска вече предложи такъв... Резервен живот... Срещали сме ви с него, със съдбата на близначките Сребра и Злата, а сега е време да се запознаете с бабата и внучката, носещи общото име... Неделька – да, героините в актуалния роман Но-Уи на Димковска отново са две, отново са разделени, но този път от две морета и от няколко поколения семейна история (предвоенна, военна и следвоенна), и от... едно портокалово дърво, което няма да им попречи да намерят (в един задочен разговор-дневник) общите точки в своя... резервен живот... Неслучайно, и двете носят общо име, нали... или както казват французите: Но-Уи...

 

 

Юни 1939, Сплит


През юни 1939 година най-важното събитие, което се е случило в Сплит, както казваше баба Неделька, било пристигането на огромен туристически кораб от Франция. Баба била на 16 години. За нея това било чудо, а още повече за брат ѝ, на девет години. За възрастните не било нещо особено. Те помнели наплива на туристи от Чехия през лятото на 1936 година, когато от Прага долетял чартърен полет в Сплит. Чешките туристи се смесили с местните, от които не се различавали нито по облеклото, нито по начина на общуване, а дори и малко разбирали езиците си, та не предизвикали някакъв шок в града. Но когато в града пристигнал кораб от Франция и всички туристи били парижани, кой от кой по-издокаран и по-елегантен, новината обиколила града по-бързо от мълния. "Слава богу, че не са германци", шепнели местните по-възрастни и по-начетени хора, защото вече знаели по кой път е тръгнала Германия. Приятелките на баба Неделька така настоятелно я извикали да излезе от къщи, че тя помислила да не се е случило някакво нещастие. Не ѝ казали защо я викат, само се смеели и повтаряли: "Но-Уи, Но-Уи", както обикновено ѝ казвал учителят им по френски, и я помъкнали надолу, по уличките от Вароша към "Рива" и пристанището, където от вълнение и страх баба Неделька дори не погледнала кораба, който закривал половината море, както по-късно говорели местните. Видяла само брат си Кръсто и се затичала към него, мислейки, че му се е случило нещо лошо. А Кръсто стоял като вкопан на брега, с отворена уста и не забелязал как сестра му го хваща за лакътя и го дърпа настрана. Когато от ръката му паднала кърпичката, която майка им изгладила сутринта с ютията с дървени въглища и му дала да обърше носа си, защото бил хремав, едва тогава забелязал сестра си, но само ѝ казал:

– Остави ме.

От кораба един по един слизали дами и господа с летни шапки, копринени рокли, кожени чанти и куфари. В Сплит през онези години винаги имало туристи, но толкова много французи наведнъж не били идвали никога. Капитанът на кораба помагал на всяка жена да слезе по мостика, а също така подкрепял за лактите и придружаващите я господа. По едно време от кораба излязла девойка без придружител, облечена в червен панталон, бяла блуза и червена кърпа на бели точки около врата, която се преплитала с ремъка на фотоапарат, какъвто баба Неделька не била виждала никога през живота си. Косата ѝ била разпусната на вълни и къдрици върху раменете. Носела чанта, куфар и една голяма тетрадка, подобна на корабен дневник. Очевидно била сама, но освен капитана, който ѝ помогнал да слезе от кораба, и пристанищните носачи, никой друг не се опитал да вземе куфара ѝ. За миг застанала на "Рива", огледала се наоколо и когато видяла Кръсто как маха с малката бяла носна кърпичка, се усмихнала широко и го повикала с пръст. Баба Неделька го държала здраво за лакътя, все още смутена и развълнувана, без да разбира защо. Но Кръсто се отскубнал от нея и се затичал към госпожицата с панталона. Тя му подала голямата тетрадка и с жестове му показала да тръгне с нея. Баба Неделька искала да се отправи към тях, но приятелките ѝ я помъкнали към уличките:

– Остави го, дете е още, ще му бъде интересно, а може и някоя пара да донесе довечера у дома.

Така ѝ казали и тя някак примирено тръгнала с тях. Баща ѝ все още не се бил върнал от риболов, а майка ѝ продавала на пазара останали от уловените предния ден сардини. Къщата им денем и нощем миришела на риба, като всички други рибарски къщи във Вароша.

Баба ми, сама на долния етаж, не знаейки какво да прави, въпреки че в къщата винаги имало работа и все нямала време за други занимания, помислила дали да не се качи горе при чичо ѝ и стринка ѝ, с които не си говорели от години, та поне най-после да се помири с тях, макар че никога лично не се била карала. Но все пак само седнала до прозореца, който гледал към черквата "Свети кръст", и в ума ѝ се въртели всички онези французи, които слезли от кораба. Върволица от хора, кой от кой по-издокаран, по-хубав, по-модерен. А онази жена, дето слязла последна и повикала брат ѝ да ѝ помогне с корабния дневник или каквато и да е била онази тетрадка с твърдите корици, тя ѝ изглеждала особено необичайна: единствена с панталон и единствена сама. Без спътник, без мъж, без куче, без никого. Да тръгнеш от Франция и да пътуваш с кораб цели дни сам-самичка, самотна като нея? Тогава баба ми си казала, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш в живота си сам, пък дори и да си от Париж.

nede

Чедо, Неде, този ден Кръсто не се върна у дома нито за обяд, нито по-късно. Вечерта около десет часа татко ме изпрати да го търся. Каза:

– Щом не си го спряла да не тръгва с онези туристи, сега сама ще го търсиш.

Мама само кимна с глава. Излязох в махалата, спуснах се надолу до "Рива", беше ме страх от тъмнината, от кучетата, които лаеха наоколо и по-далече, но на "Рива" имаше много хора, предимно от кораба, и търсех брат ми сред тях, но го нямаше. Едва на "Матеюшка" го видях – седеше с французойката и с моя учител по френски от гимназията. В съзнанието ми се запечата тази картина: приличаха на семейство, тя красива, докарана, с наметнато червено джемпърче от странна прежда, каквато не бях виждала досега, моят учител съвсем различен, отколкото в училище, с лъскава коса, най-вероятно вчесана с маслинов брилянтин, а брат ми – с голямата тетрадка в ръце, седнал помежду им.

Сърцето ми биеше, когато застанах пред тях.

Кръсто, хайде вкъщи, цял ден те чакаме – му казах.

Учителят веднага побърза да се намеси:

Недельке, Но-Уи, първо се казва "добър вечер". Запознай се с госпожица Шарлот Гуйе от Париж, журналистка във вестник "Фигаро". Кръсто ще ѝ помага, докато е тук. А аз ще ѝ превеждам.

Подадох ръка на госпожицата и тихо казах:

Неделька.

Но учителят ми веднага ме поправи и изрече името ми разделено на срички:

Не-да – и каза на Шарлот: – Но-Уи, така я наричаме в моите часове по френски. Защото не на френски е но, а да е уи.

Шарлот се засмя с глас, подаде ми ръка и искаше нещо да ми каже, но успя само да повтори:

Но-Уи.

А Кръсто стана рязко, бутна корабния дневник в скута ѝ и ме дръпна да си ходим.

– Утре веднага след училище – извика му учителят по френски. – Да не те чакаме.

Аз и Кръсто почти тичахме към къщи, аз ядосана на него, той – на мен. Пред къщата все пак не издържах да го оскубя за косата и да му ударя един шамар.

Викнах му:

– Заради теб татко на мен се скара. Трябваше да обикалям цялата "Рива" и да те търся. Глупак такъв.

Той не ми остана длъжен и ме ухапа по китката. Не ме обичаше, знаех го още откогато се роди и за пръв път ми го дадоха да го подържа в ръце, а той започна да плаче, да се зачервява, та майка ми веднага го грабна. Когато и да го вземех, за да го подържа в ръце, а вече бях на седем години и можех да държа бебе на ръце, той започваше да циври и да плаче с все сила, та ми идеше да го пусна и да види тогава какво ще му се случи. Не се обикнахме от самото начало и никога по-късно. Може би за това бяха виновни седемте години разлика между нас, която ни отчужди един от друг още от самото начало.

Тези няколко дни след училище Кръсто прекарваше с французойката и с учителя по френски, а когато тя замина с кораба, му даде толкова пари, че той, едва деветгодишен, си купи колело на старо и години след това го държеше не на двора пред къщата, а в нашата стая и "на инат", както би казала майка ми, го поставяше точно до моето легло. Но Шарлот се върнала, и то само след два месеца. С някакъв друг кораб, пътнически, който пътувал по-дълго от Франция. С шест куфара, огромна кутия за шапки и журналистическа кожена чанта, каквато в Сплит нямали дори учените мъже, а да не говорим за девойките на нейната възраст. Учителят на баба Неделька я чакал на пристанището. Часовете по френски тази година започвали с френски любовни песни. Каква ти граматика, какви глаголни времена! Пеели, смеели се, рецитирали. Никога не било по-забавно в гимназията на баба Неделька. Тя дори получила главната роля в "Мартина" на Жан Жак Бернар. Кръсто пък не оставял велосипеда нито за миг, ходел с него дори до съседите, прибирал го в двора, а дори и в къщата, там го слагал до леглото на сестра си, което много я нервирало, но през деня ѝ минавало и забравяла, и дори непринудено си тананикала френските мелодии, които е научила в училището. Майка ѝ се чудела:

– Какво стана с децата ми, откакто онази французойка им размъти ума?

И когато един ден Кръсто влетял в стаята и извикал:

Шарлот се върна! С шест куфара! – на всички веднага им станало ясно, че е дошла, за да остане.

– Ако е глупава... – казала майка им. – От Париж в Сплит! От кон на магаре!

nede5

Така говорели из целия град: "Журналистка, учена, хубава, млада, модерна, от Париж, ееей, от Париж!". Но никой не се радвал истински за идването на Шарлот в Сплит, а напротив, гледали на това като причинно-следствен резултат от първия ѝ престой в Сплит. "Сигурно учителят я е напомпал, гледаш го фин, културен, а той бил женкар!" Но нито след скромната интимна сватба между учителя и французойката, та дори и цяла година по-късно, никой не забелязвал Шарлот да има малко надуто коремче. Стройното ѝ тяло изтръгвало въздишки и от ергените, и от женените мъже по "Рива". Когато вървяла под ръка с учителя, с разпусната коса и тяло, изправено като корабна мачта, мъжете се вълнували дори само от гледане, а през тези месеци, казваше баба Неделька, от много къщи в Сплит се чували тихи стенания. Кръсто разказвал у дома, че нещо странно се случва в града, много хора стенат зад прозорците си, чувал ги, като обикалял с велосипеда наоколо, а баба се изчервявала, също и майка им, докато баща им излизал от стаята, но често и от тяхната спалня се чували приглушени звуци, от които баба се будела и в просъница казвала: "Не смея да мръдна, да не събудя Кръсто", и си представяла майка си и баща си, той с по-къс ляв крак по рождение, как се съвкупяват един върху друг и стенат ли, стенат. А когато през 1942 година Шарлот родила Марсел и из града вече се чувала пукотевица, затваряли не само прозорците, но и кепенците, та изглеждало, че никой в Сплит повече не стене от любовна наслада.

 

 

 

cover-non-ouiНо-Уи (превод Божидар Манов, 208 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

Четвъртък, 03 Октомври 2019г. 12:12ч.

Офицер и шпионин | Робърт Харис

Публикувана в Литература

"Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен..." – изричането на тези простички думи се превръща в ключов, повратен момент в Аферата Драйфус, такава каквато я нищи романът Офицер и шпионин на Робърт Харис... Реална шпионска афера от края на 19-ти век, която може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Скандал за държавна измяна и злоупотреба с власт, каквато може да се случи (и се случва) навсякъде и днес... Публичен "лов на вещици", какъвто може да се случи (и се случва) навсякъде и днес – режисьорът Роман Полански е болезнено наясно с подобни скандални процеси и неслучайно (за втори път след Писател в сянка) екранизира творба на Робърт Харис, усещайки че съдбата на артилерийския офицер от еврейски произход Алфред Драйфус (Луи Гарел), несправедливо обвинен и осъден на доживотен затвор, може да застигне (и застига) всеки от нас и днес... "Това не е нов случай "Драйфус", генерале – Това е същият случай" ще каже полковник Жорж Пикар (Жан Дюжарден), автор и на горните думи, и на монолога на Съвестта, който държи Истината будна, докато Злоупотребата с Власт се опитва да я приспи – цялото разследване на Аферата Д ви очаква на откриването на фестивала CineLibri, а дотогава...

 

                                                                                                                          13

Точно в десет сутринта във вторник, първи септември, понесъл чантата си, се появявам в приемната на генерал Боадефр.

Пофен дьо Сен-Морел ми казва:

– Той ви очаква, полковник. Можете да влезете.

– Благодаря. Моля, погрижете се да не ни безпокоят.

Влизам и виждам Боадефр – навел се е над масата за съвещания, изучава картата на Париж и си води записки. Генералът отвръща с усмивка и махване с ръка на отдаването ми на чест и се връща към картата:

– Извини ме, Пикар, само още минутка.

Затварям вратата зад гърба си. Боадефр проследява маршрута за военния парад в чест на пристигането на царя, като го отбелязва с червен молив. От съображения за сигурност техни императорски величия ще преминат през открити пространства – градините "Ранела", Булонския лес, "Шанз-Елизе" и площад "Конкорд", където всички къщи са скрити зад короните на дърветата и се намират далеч от пътя. Въпреки това се извършва проверка на всички жители – статистическият отдел беше привлечен като консултант. Гриблен беше зает със съставянето на списъка на чужденци и потенциални предатели. Предвид острата необходимост от съюза ни с Русия, ако убиеха царя на френска земя, това можеше да се превърне в национална катастрофа. А заплахата беше напълно реална: бяха минали само петнайсет години от времето, когато дядо му беше взривен от социалистите, а само две години по-рано нашият собствен президент беше заклан от анархист.

Боадефр почуква с пръст по картата.

– Особено ме притеснява първият участък от станция "Ранела" до Порт Дофин. От Първи отдел ми съобщават, че ще са ни нужни двайсет и три хиляди души, включително кавалерия, само за да можем да държим тълпата на безопасно разстояние.

– Да се надяваме, че немците няма да тръгнат да ни атакуват точно в този ден на изток.

– Точно така. – Боадефр спира да пише и за пръв път насочва вниманието си изцяло към мен. – За какво трябва да поговорим, полковник? Моля, заповядайте. – Той сяда и ми показва стола срещу себе си. – За посещението от Русия ли става въпрос?

– Не, генерале. Свързано е с делото, което обсъждахме в автомобила при вашето завръщане от Виши – за заподозрения предател Естерхази.

Боадефр се нуждае от няколко секунди, за да намери в ъгълчетата на паметта си онова, за което говоря.

– Да, помня. И как се развиват нещата там?

– Ще позволите ли да освободя малко място...

– Да, разбира се.

 

Навивам картата. Боадефр вади сребърната си кутийка с енфие. Поставя щипка от него на обратната страна на дланта си и прави две бързи смръквания през едната и другата ноздра. Наблюдава ме как отварям чантата и вадя необходимите за обяснението ми документи: синята телеграма, снимка на "бордерото", писмото на Естерхази с молба да го прехвърлят в Генералния щаб, снимка на Естерхази пред немското посолство, секретното досие на Драйфус и моя доклад от четири страници за проведеното до този момент разследване.

– Господи боже, скъпи ми Пикар – казва той не без изумление, – с какво сте се занимавали?

– Изправени сме пред много сериозен проблем, генерале. Считам за свой дълг веднага да ви уведомя за него.

Боадефр се мръщи и хвърля замислен поглед към навитата на руло карта: той, разбира се, би предпочел да се занимава с онзи проблем.

– Е, какво да се прави – въздъхва той. – Както желаете. Започвайте.

Въвеждам го поетапно в ситуацията: прихващането на синичката, моето първоначално разследване на Естерхази, операция "Благодетел". Показвам му снимките, направени от апартамента на улица "Лил".

– Тук виждате как той влиза с плик в германското посолство, а ето тук излиза от него.

Боадефр се вглежда късогледо в снимките.

– Господи, момчета, какви неща можете да правите в наши дни!

– Добре че Естерхази няма достъп до важни засекретени материали: онова, което предава на немците, е толкова тривиално, че те дори искат да се откажат от услугите му. Само че – казвам аз, като плъзвам по масата двете писма към Боадефр – сега Естерхази се опитва да стане много по-ценен агент: подава заявление с молба да бъде преместен във военното министерство, а там, разбира се, ще има достъп до всички тайни.

– Как получихте тези писма?

– Предаде ми ги генерал Бийо чрез своя секретариат.

– И кога се случи това?

– Миналия четвъртък. – Правя пауза, за да се прокашлям, и си мисля: "Ето, сега е моментът...". – Почти веднага обърнах внимание на поразителната прилика между почерците на двете писма на Естерхази и "бордерото". Сам можете да го видите. Аз, разбира се, не съм графолог, затова на следващия ден отидох заедно с писмата при господин Бертийон. Спомняте ли си...

– Да, да. – Гласът на Боадефр внезапно започва да звучи вяло, замаяно. – Разбира се, че си спомням.

– Господин Бертийон потвърди, че почерците са идентични. И в светлината на това ми се стори, че съм длъжен да проверя отново свидетелствата срещу Драйфус. Прегледах секретната папка, която беше предоставена на съдиите от трибунала...

accuse5

– Минутка, полковник. – Боадефр вдига ръка. – Почакайте. Като ми казвате, че сте прегледали секретната папка, вие искате да ми кажете, че тя още съществува?

– Несъмнено. Ето я.

Показвам му плика с написания на него инициал "Д". Вадя съдържанието му.

– Господи, какво е това? – Боадефр ме гледа така, сякаш съм повърнал върху масата.

– Секретната папка, предоставена на военния трибунал.

– Да, да, виждам какво е. Но защо са тук тези листове?

– Извинете, генерале, не разбирам...

– Тези материали трябваше да бъдат унищожени.

– Не съм го знаел.

– Естествено! Цялата история беше изключително неприятна. – Той предпазливо побутва с дългия си слаб пръст слепените писма. – Малко след като Драйфус бе осъден, в кабинета на министъра се проведе среща. Аз присъствах, както и полковник Сандер. Генерал Мерсие изрично му нареди да раздели досието. Прихванатите писма трябваше да отидат в архива, а коментарите да бъдат унищожени, беше пределно ясен.

– Ами не знам какво да кажа, генерале. – Сега аз съм смутеният. – Полковник Сандер не я е разделил. Всъщност той ми каза къде да я намеря, ако някой ден имам нужда от нея. Но ако позволите, съществуването на папката не е основният проблем, който да ни притеснява.

– Какво имате предвид?

– Работата е там, че почеркът в "бордерото" показва, че Драйфус е невинен... – Гласът ми заглъхва.

accuse8

Боадефр ме гледа няколко секунди и премигва. След това започва да събира листовете и снимките, пръснати по бюрото.

– Мисля, че трябва да направите следното, полковник: вървете при генерал Гонс. Не забравяйте, че той оглавява разузнаването. Честно казано, вместо да идвате при мен, трябваше да потърсите именно него. Попитайте го за съвет как да постъпите в случая.

– Точно така ще направя, генерале. Но мисля, че е в интерес на армията да действаме бързо и решително...

– Отлично знам какво е добре за армията, полковник – отсича той. – Не е нужно да се притеснявате за това. – Той ми подава документите. – Поговорете с генерал Гонс. В момента той е в отпуск, но се намира съвсем близо до Париж.

Вземам документите и отварям чантата си.

– Мога ли да оставя доклада си при вас? – Ровя из снопчето листове. – Той представлява резюме на това, какво е състоянието до момента.

Боадефр го поглежда така, сякаш вижда змия.

– Много добре – отвръща неохотно. – Дайте ми двайсет и четири часа, за да го обмисля.

Ставам и отдавам чест. Когато стигам до вратата, той вика зад гърба ми:

– Помните ли какво ви казах в колата, полковник Пикар? Че не искам нов случай "Драйфус".

– Това не е нов случай "Драйфус", генерале – отвръщам аз. – Това е същият случай.

 

На следващата сутрин се срещам за минутка с Боадефр, когато отивам да взема доклада си. Той ми го връща, без да каже нищо. Под очите му има тъмни кръгове, сякаш са го пребили.

– Моля за извинение, че ви натоварих с потенциален проблем в момент, когато са ви възложили отговорността за много по-важни въпроси. Надявам се, че не съм отнел много от вниманието ви.

– Какво? – Началникът на Генералния щаб въздъхва тежко, като така изразява цялото си раздразнение. – Нима си мислите, че ще мога да склопя очи след всичко, което ми казахте вчера? Сега отивайте при Гонс.

 

 

 

cover-officer-and-a-spyОфицер и шпионин (превод Мирела Стефанова, 520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Филмът Офицер и шпионин открива фестивала CineLibri 2019 5 октомври | 19:00, НДК, Зала 1


10 октомври – 20:15, Люмиер Лидл | 14 октомври – 19:30, Дом на киното | 16 октомври – 18:30, Одеон | 18 октомври – 19:45, Културен център G8 | 19 октомври – 17:45, Евросинема

 

Петък, 30 Август 2019г. 19:30ч.

Заличено момче | Гарард Конли

Публикувана в Литература

Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя." – тези думи на Гарард Конли от мемоарния дебютен роман Заличено момче може и да обобщават добре нонсенса от "лекуването" на хомосексуалността, но когато 19-годишният Конли попада (под натиска на баща му, баптистки проповедник) в терапевтичния център Любов в действие за "превъзпитание" на сексуалните влечения към същия пол, в съзнанието му бушуват хиляди въпроси и... мантрата "Боже, пречисти ме!"... Въпроси, които сме гледали във филми като Грешното възпитание на Камерън Пост... или в екранизацията на Love In Action-мемоарите на Конли – филмът Заличено момче на Джоуел Еджертън (влизащ и в ролята на директора на Любов в действие Джон Смид/Виктор Сайкс) впряга звездните имена на Никол Кидман, Ръсел Кроу, Лукас Хеджис, Ксавие Долан, Flea, Troye Sivan, за да може още по-гръмко и звучно да отекне Абсурда в "рехабилитацията" на сексуалността... Повече за програмата Любов в действие и за подкаста UnErased, обаче, ще разкаже лично Гарард Конли (който се завръща в България след преподаването в Американския колеж в София през 2016-а) при представянето на Заличено момче в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2019 през октомври, а сега ви оставяме на прага на Love In Action...

 

 

Главната зала беше малка и осветена с халогенни лампи, а плъзгаща се врата водеше към лъснала на слънцето бетонна веранда. Групата ни се разполагаше на сгъваеми тапицирани столове в предната част на залата. По стените зад нас бяха окачени ламинираните описания на дванайсетте стъпки, които обещаваха бавно, но неотвратимо изцеление. Като изключим тези табла, стените бяха почти голи. Нямаше разпятия, нямаше изображения на Христовите мъки. Тук подобна иконография се смяташе за идолопоклонство, заедно с астрологията, източните религии, играта "Тъмници и дракони", дъските за призоваване на духове и йога.

 

Програмата "Любов в действие" беше заела по-крайна позиция срещу светските нрави дори от тази на църквите, в чието лоно бях израсъл, но все пак светогледът на наставника не ми беше непознат. В лоното на фундаменталното християнство, известно като баптизъм, вероизповеданието на моето семейство – мисионерският баптизъм – забраняваше всичко, способно да отклони душата от прякото общуване с Бог и от Библията. Много от другите стотина деноминации в спектъра на баптизма често спореха какво следва или не следва да бъде позволено на паството, като някои църкви гледаха по-сериозно от други на тези въпроси, а проблеми като доколко морални са танците или какви опасности крият небиблейските четива все още пораждаха дискусии. "Хари Потър" е най-обикновен прелъстител на детски души", заяви веднъж гостуващ баптистки проповедник в църквата на семейството ми. Изобщо не се съмнявах, че наставниците в "Любов в действие" също ще избягват споменаването на Хари Потър, че времето, което съм прекарал в Хагуъртс, трябва да си остане мое тайно удоволствие и че с идването си тук сключвам още по-сериозен пакт с Бог, който изисква от мен да зачертая повечето неща отпреди програмата. Преди да вляза в залата, ми бе наредено да оставя всичко, освен Библията и наръчника си.

Тъй като повечето участници в програмата "Любов в действие" бяха възпитани в духа на либералното протестантство и отчаяно копнееха да се излекуват, строгите правила на наставниците биваха посрещани с кротко одобрение. Голите бели стени на центъра бяха подходящ декор за чакалня, в която ние чакаме да получим Божието опрощение. Дори класическата музика ни беше забранена – "не смятаме Бетховен, Бах и останалите за християни" – затова по време на сутрешните Мигове мълчание в стаята тежка тишина надвисваше, пренасяше се в дневните ни занимания и вдъхновяваше атмосфера, която ако не беше свята, поне не беше и светска.

Зоната за обучение в задната част на залата, където имаше лавица с вдъхновяваща литература и дебела купчина библии, съдържаше десетки разкази от хора, успешно завършили ексгей програмата.

"Започнах да се възстановявам бавно, но сигурно – прочетох онази сутрин, плъзгайки звучно пръст по гланцираната страница. – Имах истински приятели мъже, не като преди – за секс. Започнах да опознавам истинската си същност, а не фалшивата самоличност, която си бях изградил, за да съм приемлив."

През последните няколко месеца се опитвах да залича "фалшивата си самоличност". В един зимен ден излязох от общежитието си в колежа и скочих в леденото езеро в кампуса. Върнах се зъзнещ вътре, с подгизнали дрехи и с усещането, че съм наново покръстен. Под горещия душ след това наблюдавах, зашеметен от ледената горещина по безчувствената ми кожа, как капка вода се плъзва по периферията на слушалката на душа.

И се помолих: "Боже, пречисти ме".

По време на престоя си в "Любов в действие" повтарях тази молитва, докато не се превърна в нещо като заклинание. "Боже, пречисти ме".

 

Помня съвсем малко от пътуването към онзи център заедно с майка ми. Стараех се да местя поглед, да не допускам съзнанието ми да регистрира какво прелита покрай моя прозорец, но съм запомнил някои подробности: калната и карамелена на цвят Мисисипи зад стоманените подпорни греди на моста Мемфис-Арканзас и как мащабите на нашия американски Нил въздействаха стимулиращо на моя непокварен от кофеина мозък; стъклената пирамида, която блещукаше в покрайнините на града и обливаше с гореща светлина предното стъкло на колата.

Беше началото на юни и с наближаването на пладне всяка повърхност в града щеше толкова да се нагорещи, че ще е невъзможно да я докоснеш за повече от няколко секунди, а точно по обяд зноят щеше да стане нетърпим. Прохладно беше само сутрин, когато слънцето си отдъхваше на ръба на хоризонта и все още беше само намек за светлина.

– Със сигурност могат да си позволят нещо по-добро от това – отбеляза майка ми, докато паркирахме пред правоъгълната сграда на търговски център.

Беше скъпо местоположение за този град, намираше се в по-заможно предградие, но този център беше може би най-непривлекателната забележителност в радиус от километри – временно убежище за скромни магазини и малки клиники. Варосани червени тухли и стъкло. Двойни врати, които водеха към бяло фоайе с изкуствени растения. И емблема над входа – обърнат червен триъгълник с изрязано в средата сърце и тънки бели линии над отвора. Слязохме от колата и се запътихме към вратите, като мама вървеше няколко крачки пред мен.

boyerase

Във фоайето усмихнат служител на рецепцията ме помоли да впиша името си в регистъра. Изглеждаше на около двайсет и пет. Беше облечен със свободна фланелка с якичка и имаше блестящи кобалтовосини очи с искрен поглед. Очаквах да видя някой призрак с безцветна физиономия, който вече е заличил всичко интересно в себе си. Вместо това човекът пред мен като че ли беше готов да поиграем на "Хало", а после с помощта на аналогии от видеоигри да ми обясни какво е сторил Бог с него. "Трябва да се биеш с враговете, защото извънземните се опитват да проникнат в тялото ти." Виждал бях много модерни млади свещеници с подобен външен вид и поведение.

Вече не помня името му. Не помня и дали онова фоайе издаваше с нещо какво ми предстои – някакви картини по стените или табла с правила. В спомените ми то е ослепително бяло помещение като в холивудските представи за рая – празно пространство.

– Може ли да разгледам? – попита майка ми. Нещо във вежливата възходяща интонация на въпроса ѝ ме накара да се почувствам неловко – все едно настояваше да огледа имот.

– Съжалявам, госпожо – отговори служителят на рецепцията, – достъпът е разрешен само за клиенти. От съображения за сигурност.

– За сигурност ли?

– Да, госпожо. Много от нашите клиенти преодоляват потискани семейни проблеми. Може да се разстроят, ако видят родител, макар и не техният, макар и да е толкова мил човек като вас... – Подкупваща усмивка с дълбока трапчинка. – Затова наричаме това тук безопасна зона. – Младежът разпери ръце настрани и ги размаха широко – бавно и леко сковано, сякаш движенията му преди са били много по-широки, но после се е научил да ги обуздава. – Тъй като сте записани само за двуседмичната програма, ще имате достъп до сина си извън времето за занимания по програмата.

boyerased

Въпросните занимания щяха да бъдат от девет до пет. Вечерите, нощите и ранните сутрини можех да прекарвам с майка си в "Хамптън Ин енд Суийтс" наблизо, като напускам стаята само по необходимост. От мен се очакваше да прекарвам по-голяма част от свободното си време в хотелската стая и да си пиша домашните за занятията през следващия ден. Графикът, който ми подаде служителят на рецепцията, беше от ясен по-ясен – всеки час попадаше в черно квадратче с надпис с главни букви: "Мигове мълчание", "Дейности", "Консултации".

Служителят ми подаде и дебелия наръчник на програмата "Любов в действие" заедно с някаква папка. Разгърнах наръчника, пластмасовото гръбче прошумоля и вътре ме посрещна черно-бяла бележка за добре дошъл, на която името ми беше изписано с едър шрифт. Под името ми имаше няколко стиха от Библията, Псалми 31:5, на по-непринуден съвременен английски, различен от езика на Библията на крал Джеймс, с която бях отраснал:

"Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам Господу моите престъпления", и Ти сне от мене вината на греха ми."

Разлистих напосоки, а майка ми надничаше над рамото ми. Прииска ми се да затворя наръчника още щом видях печатните грешки и шаблонните графики. Щеше ми се мама да си изгради хубаво мнение за мястото, преди да си тръгне, но не от желание да защитавам лошия дизайн на наръчника, а за да продължим нататък без повече привидно вежливи разпити. Ако тя започнеше да задава въпроси относно дизайна и небрежния библейски език, можеше да започне да разпитва и за професионалната подготовка на персонала и какво изобщо търсим тук, което със сигурност щеше да влоши нещата. Въпросите само удължават агонията на подобни моменти, а почти неизменно остават без отговор. Вече бях престанал да се питам как се озовах в това положение, да търся други отговори, други реалности, други семейства или тела, в които бих могъл да се родя. Винаги когато осъзнавах, че няма други реалности, ми ставаше неприятно, че изобщо съм питал. Вече бях готов да приемам нещата каквито са.

 

 

 

cover-zalicheno-momcheЗаличено момче (превод Надежда Розова, 312 стр, цена 18 лева) е в книжарниците; приходите от продажбата на книгата ще бъдат дарени на фондация Сингъл Степ за цялостни услуги в помощ на ЛГБТИ младежи в България


Филмът Заличено момче е част от конкурсната програма на CineLibri 2019 и ще бъде представен в присъствието на Гарард Конли – 6 октомври, Люмиер Лидл, 20:00;

София – 8 и 14 октомври Евро синема, 20:00 | Варна – 7 октомври, ФКЦ, 20:00 | Бургас – 8 октомври, Експо център Флора, 18:30 | Пловдив – 9 октомври, Lucky Дом на киното, 18:30

 

онлайн