Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (120)

Понеделник, 18 Юни 2018г. 11:11ч.

Завой на реката

Публикувана в Литература

"Светът е такъв, какъвто е – в него нямат място хората, които не са нищо, които допускат да не бъдат нищо." – така започва романа Завой на реката (откъс от него ви очаква по-долу) на британския писател от индийски произход Видядхар Сураджпрасад Найпол... И, вероятно, тези думи описват еднакво добре както трудностите пред Найпол към получаването на Нобелова награда за литература през 2001-а, така и огромните препятствия пред младия търговец Салим, когато купува магазинче, там, на "завоя на реката" във вътрешността на една постколониална африканска държава, сдобила се наскоро с независимост... И, вероятно, тези думи се крият и в отговора на въпроса защо и днешна Африка продължава да живее сред хаос, насилие, тероризъм, граждански войни, невежество, бедност, изолация... и търсене на Независимост... такава, каквато търси и Салим.

 

 

Африка беше моят дом, беше дом на семейството ми от столетия. Обаче ние бяхме от източния бряг и това променяше всичко. Там не беше истинската Африка. Беше арабско-индийско, персийско-португалско място, а ние, тамошните жители, всъщност бяхме хора на Индийския океан. Истинската Африка беше зад гърба ни. Километрична савана или пустиня ни делеше от хората от вътрешността на страната. Погледът ни беше обърнат на изток, към земите, с които търгувахме – Арабия, Индия, Персия. Това бяха земите на нашите предци. Ала вече не можехме да твърдим, че сме араби, индийци или персийци, защото когато се сравняхме с тези хора, се чувствахме африканци.

Семейството ми е мюсюлманско, но ние бяхме специална група хора. Различавахме се от арабите и от другите мюсюлмани по крайбрежието, по традиции и обичаи се родеехме с хиндуистите от Северозападна Индия, от които всъщност произхождахме. Никой не можеше да ми каже кога всъщност сме пристигнали.

Не бяхме такива хора. Ние просто живеехме, правехме каквото се очаква от нас, каквото бяхме виждали да правят предишните поколения. Никога не питахме защо, не водехме летописи. Усещахме с мозъка на костите си, че принадлежим към много стар народ, но сякаш не умеехме да измерваме времето. Нито баща ми, нито дядо ми можеха да поставят дати на своите истории. Не защото бяха забравили или се объркваха, просто за тях миналото си беше минало.

 

Помня, че бях чувал дядо си да разказва как веднъж превозил цял кораб с роби, все едно е натоварен с каучук. Не искаше да ми каже кога. Случката просто си стоеше в спомените му, витаеше без конкретна дата или друга асоциация като необикновено събитие в един лишен от необикновени събития живот. Дядо го разказваше като злина, измама или шега, представяше го като своя необикновена постъпка – не самото превозване на робите, а представянето им за каучук.

Допускам, че без собствения ми спомен за историята на стареца тази случка щеше да се изгуби навеки. Нещата, които прочетох по-късно, ме убедиха, че идеята за каучука вероятно е хрумнала на дядо ми по онова време, преди Първата световна война, когато в Централна Африка каучукът се превърнал в огромен бизнес – а впоследствие и в огромен скандал. Известни са ми факти, които са останали скрити за дядо ми или не са предизвикали неговия интерес.

Това е единствената семейна история, която знам, свързана с целия онзи бурен период за Африка – експулсирането на арабите, експанзията на Европа, разпокъсването на нашия континент. Такива хора бяхме ние. Всичко, което знам за нашата история и за историята на Индийския океан, съм научил от книги, написани от европейци. Ако твърдя, че нашите араби навремето са били велики писатели и авантюристи, че нашите моряци са създали латинското триъгълно платно, направило възможно откриването на Америка, че индийски лоцман е водил Вашку да Гама от Източна Африка до Каликут, че думата "чек" е използвана за пръв път от персийски търговци... ако твърдя всичко това, то се дължи на факта, че съм го научил от европейските книги. Те не са формирали нищичко от знанията или гордостта ни. Според мен без европейците миналото ни би било заличено като следите от рибарите по брега край нашия град.

rekata

На този бряг имаше укрепление. Стените бяха тухлени. Беше развалина, когато бях момче, но в тропическа Африка, царството на нетрайните постройки, изглеждаше като рядък къс от историята. В това укрепление държали робите, след като ги докарвали от вътрешността на страната с кервани, тук чакали платноходките да ги превозят по море. Ако не знае човек обаче, мястото не му говореше нищо – просто четири порутени стени насред живописен бряг с кокосови палми.

Някога тук управлявали арабите, после дошли европейците, които вече си тръгват. В поведението и в съзнанието на хората обаче се е променило съвсем малко. На носа на рибарските лодки край този бряг все още има нарисувани големи очи за късмет, а рибарите страшно се ядосват, убийствено се гневят, ако някой посетител понечи да ги снима, да им открадне душата. Хората живеят така, както са живели открай време, няма разрив между минало и настояще. Всичко, случило се в миналото, беше отмито от морето, останало беше само настоящето. Сякаш в резултат на някакво смущение на небето светлината на ранното утро винаги чезнеше в мрака и хората живееха в постоянна зора.

 

Робството на източния бряг не беше като робството на западния. Никого не откарваха към плантациите. Повечето хора, които напускаха нашето крайбрежие, бяха наемани като слуги в арабски домове. Някои ставаха членове на семействата, към които се присъединяваха, а малцина се превръщаха във влиятелни личности. За един африканец, дете на гората, изминал хиляди километри от вътрешността и отдалечил се от своето село и от своето племе, закрилата на чуждестранно семейство беше за предпочитане пред това да остане сам сред непознати и недружелюбни африканци. Ето една от причините търговията с хора да просъществува много след като бе забранена от европейските сили. Беше и причина по времето, когато европейците търгували с един вид каучук, дядо ми все още да може от време на време да търгува с друг. Това беше и основанието робството тайно да съществува по крайбрежието и до ден днешен. Робите, или хората, които може да бъдат смятани за роби, искаха да си останат такива.

 

В квартала на моето семейство имаше две семейства роби, които живееха тук поне от три поколения. Последното, което биха искали да чуят, е, че трябва да си вървят. Официално тези хора бяха просто слуги. Те обаче държаха да се знае – от другите африканци и от бедните араби и индийци, – че всъщност са роби. Не че се гордееха с робството като състояние, но много разпалено държаха на специалната си връзка със съответното изтъкнато семейство. Понякога се държаха много грубо с хора, които смятаха за по-дребни риби от въпросното семейство.

Като малък ме водеха на разходка по тесните алеи между белите стени в старата част но града, където се намираше къщата ни. Къпеха ме и ме обличаха, слагаха ми кохл на очите и ми окачваха талисман на шията. А после Мустафа, един от нашите старци, ме вдигаше на раменете си. Така ходех на разходка – Мустафа ме излагаше на показ върху раменете си, демонстрираше статута на семейството ни и собственото си доверено положение в него. Някои момчета се опитваха да ни тормозят, но когато се натъкнехме на тях, Мустафа ме сваляше долу, насърчаваше ме да ръся оскърбления, към които той добавяше и собствените си творения, насъскваше ме да се бия, а накрая, когато твърде ми припареше под задника, ме вдигаше далеч от краката и юмруците на момчетата и отново ме качваше на раменете си. И продължавахме разходката си.

 

Разказите за Мустафа, за Арабия, за огражденията и за робите може да ви се струват като приказки от хиляда и една нощ, но замисля ли се за Мустафа и дори само да чуя някой да споменава думата "роб", си представям крайната мизерия на семейното си жилище, нещо средно между училищен и заден двор: гъмжило от хора, някой все крещи, многобройни дрехи по въжетата или проснати върху камъните за пране, възкиселия мирис от тези камъни, който се слива с вонята от тоалетната и от оградения писоар в ъгъла, купчините мръсни емайлирани и месингови съдове на мивката насред двора, децата, които припкат навсякъде, безкрайното готвене в почернялата постройка на кухнята. Мисля си за глъчката на жени и деца, на сестрите ми и техните семейства, на прислужниците и техните семейства, същинско несекващо съревнование между двете страни. Мисля за караниците по стаите на семействата и за конкурентните им свади в помещенията за прислугата. Твърде много обитатели на толкова тясно място. Не искахме всички онези хора в помещенията за прислугата, обаче те бяха обикновени слуги и нямаше никакъв начин да ги изгоним. Просто трябваше да ги търпим...

 

 

 

cover-zavoynarekata   Завой на реката (превод Надежда Розова, 352 стр, 20 лева) е в книжарниците

Неделя, 03 Юни 2018г. 00:00ч.

Бразилски храст

Публикувана в Литература

Когато си написал Доклад на зелената амеба за химическия молив нищо чудно да погледнеш и какво се крие в Бразилски храст – вторият сборник с разкази (11 на брой тук) от Велина Минкова си играе с невинни шаферки (разказът Сватба ви очаква по-долу), лели, златни рибки, бохеми, хамали... и с кого ли още не, докато прескача от София към Лос Анджелис (където Велина завършва университета UCLА), през Лондон до Париж (където Велина живее в момента), но без да изневерява на хумора и естетиката от дебютния ù роман Доклад на зелената амеба за химическия молив. А какво наистина се крие в доклада за Бразилски храст ще научите от самата Велина Минкова на 7 юни в литературен клуб Перото...

 

 

Сватба

Леля се омъжи през лятото, когато навърших четири години. Цареше страшно въодушевление. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама прикрепи две бели пухени пера към фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че мама нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в пъстрозелените ми очи.

Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да ми купят бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие, никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от ДетМаг – мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.

След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз, за късмет, успях да се измъкна и да си легна, без да събличам шаферската си сватбена рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова, щом отворих очи, отидох право в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, както татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.

svat

Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини. Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре че бях забравила да си обуя обувките. Първо – бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля, и второ – слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.

"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни бяха, прекарваха безкрайни дни през всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.

 

През лятото винаги слизахме рано на Двора. Mомичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се обединяваха срещу момчетата от Другия двор – на кооперациите от съседната улица. Обявяваха война на фунийки. Парчета вестник бяха напъхани в коланите им, те ги завъртаха на тънки конуси и облизваха върховете им, за да станат остри като жило на оса.

А най-злите момчета дори пробождаха върховете на фунийките с топлийки, така че да се забиват до кръв. Издухваха ги към врага през железни тръби, прикрепени към къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, груби и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.

svat1

Пристъпвах в утринната светлина, повдигайки леко сватбената си рокля, за да не се влачи дантеленият ѝ подгъв по земята. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.

Иван беше на девет, висок, с дълга рошава коса, нос – мъжествено извит като кука, ожулени колене, както си му е редът. Той бе главатарят на Нашия двор срещу злата съседска банда от Другия двор.

Можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за изкатерване. Веднъж дори ме качи на балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, стъпила на багажника на колелото и хванала здраво раменете му, Иван беше най-бързият.

 

Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели.

Той премигна безизразно към мен.

Иване, ние ще се женим – оповестих аз.

Момчетата постепенно се скупчиха с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.

С опакото на ръката Иван размаза петно от сажди по лицето си.

– И после к'во? – попита ме той.

– Ами ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.

Иван постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. След това ме грабна от земята и ме понесе на ръце, блестящо бяла, през целия Двор. Сърцето ми изхвръкна от гърдите и полетя в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Иван прелетя през полянката към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво, увила ръце около врата му.

– И после к'во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.

– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.

Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.

– Татко, ние с Иван току-що се оженихме – казах.

Нищо не можеше да помрачи щастието ми.

Миг тишина премина между трима ни, след което внезапно Иван се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по дветри стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно... И тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и зловещо се тресна на затваряне.

 

 

 

cover-brazilski-hrast   Бразилски храст (160 стр, 12 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Велина Минкова край Бразилски храст е на 7 юни в литературен клуб Перото – 19:00

Неделя, 06 Май 2018г. 14:14ч.

Да излезеш от сянката

Публикувана в Литература

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

 

 

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

 

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

shad

* * *

 

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

 

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

 

* * *

 

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

 

* * *

 

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

 

* * *

shadow1

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

 

 

 

cover-daizlotsqnkata   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, концертна зала на Радио Варна - 17:00

Понеделник, 23 Април 2018г. 12:12ч.

4 3 2 1

Публикувана в Литература

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" казваше писателя Пол Бенджамин (алтер-его на Пол Остър), чувайки "коледния разказ" на Оги Рен | Харви Кайтел във филмовата класика Дим, а Пол Остър (сценарист именно на Дим) е доказал многократно, че идеално знае как става това... Всъщност, най-новия роман на Остър, миналогодишния 4 3 2 1 (откъс от книгата ви очаква по-долу) се "заиграва" с тайната страст на Оги Рен – всеки ден, в продължение на години, в точно определен час, Оги излиза пред магазина си за тютюн, поставя статив с фотоапарат и снима отсрещния ъгъл... и събира прилежно снимките в обемни фотоалбуми – снимките може и да изглеждат като един и същ образ, но не са (стига да се вгледаш). И именно тази чудна метафора за живота (и вечното му движение и кръговрат) използва брилянтно Остър като разказва житието на момчето Арчибалд Исак Фъргюсън (единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън) в четири различни (паралелни и възможни) версии – всяка една прилича на предишната, но не съвсем... всяка повтаря срещи с герои, ситуации и обстоятелства, но не съвсем... Всяка може да е самата истина (като истината за твоето истинско Аз), докато не започне обратното броене: 4 3 2...

 

 

ФЪРГЮСЪН СЕ ЧУВСТВАШЕ МНОГО ДОБРЕ в лагера. Винаги се беше чувствал много добре там в компанията на старите си нюйоркски приятели – половин дузина градски момчета, които също като него идваха в лагера всяка година. Беше му приятно да слуша вечните им саркастични забележки, както и светкавично изстрелваните им находчиви подмятания, които често му напомняха за начина, по който си говореха американските войници във филмите за Втората световна война – онези весели и духовити закачки, натрапчивия подтик да не приемаш нищо на сериозно, да превръщаш всяка ситуация в повод за поредната шега или насмешка. Разбира се, имаше нещо възхитително в това да се опълчиш на живота с остроумие и непочтителност, но понякога ставаше и досадно и когато Фъргюсън се наситеше на словесните еквилибристики на съквартирантите си, започваше да усеща липсата на Хауард, неговия близък приятел от последните две години, най-близкия му приятел, когото някога е имал, и тъй като Хауард беше много далеч, чак в мандрата на леля си и чичо си във Върмонт, където прекарваше всичките си лета, Фъргюсън започна да му пише през онзи един час, който им се полагаше след обяда – безброй кратки и дълги писма, в които споделяше всичко, което му минаваше през ума, защото Хауард беше единственият човек в света, пред когото можеше да си излее душата, единственият, с когото не се боеше да споделя или да му поверява тайните си, единственият безупречен приятел, с когото можеше да си говори за всичко – от критики към другите до коментари за прочетени книги, до разсъждения как да потискаш пръдня на обществено място и мисли за Бога.

 

Това бяха общо шестнайсет писма и Хауард ги държеше в дървена кутия, пазеше ги и след като порасна и започна живота си на зрял човек, защото тринайсетгодишният Фъргюсън, неговият приятел с равни зъби и лъчезарна физиономия, основателят на отдавна закрития, но незабравим "Калдъръмен кръстоносец", момчето, което си беше счупило крака на шест, беше получило голяма прорезна рана на стъпалото си на три и едва не се беше удавило на пет, което беше устояло на опустошителните набези на Бандата на деветимата и на Бандата на четиримата, което беше целувало Глория Долан, и Сузи Краус, и Пеги Голдстийн, което с нетърпение очакваше да прекрачи в царството на еротичното блаженство, което си мислеше и смяташе за съвсем естествено, че има дълги години живот пред себе си, не доживя края на лятото. Затова Хауард Смол беше запазил тези шестнайсет писма – защото те бяха последните следи от присъствието на Фъргюсън на тази земя.

cain3

"Вече не вярвам в Бог – беше му писал в едно от тях. – Или поне не и в юдейския или в християнския Бог, въобще в никаква религия. Библията казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но Библията е писана от хора, нали така? Което означава, че човек е създал Бог по свой образ и подобие. Което означава също така, че Бог не бди над нас и със сигурност пет пари не дава какво мислят, правят или чувстват хората. Защото, ако изобщо го беше еня, нямаше да сътвори свят, в който има толкова много ужасни неща. Мъжете нямаше да ходят на война и да се убиват един друг, нямаше да има и концлагери. Нямаше да лъжат, да мамят и да крадат. Не казвам, че Бог не е сътворил света (и никой човек не го е направил!), но щом си е свършил работата, той е изчезнал сред атомите и молекулите на Вселената и ни е оставил да се оправяме сами."

"Радвам се, че Кенеди спечели номинацията – пишеше в друго писмо. – Харесвам го повече от другите кандидати и освен това съм сигурен, че през есента ще пребори Никсън. Не знам защо съм толкова сигурен, но ми е трудно да си представя, че американците ще предпочетат човек, на когото викат Хитреца Дик, да им стане президент."

 

"В моята барака има още шест момчета – пишеше в друго писмо, – три от тях са достатъчно големи и вече "го правят". Правят чекии нощем в леглото и разправят на останалите какъв кеф е. Преди два дни организираха нещо, което нарекоха "групова чекия", и ни накараха да гледаме, така че най-накрая видях какво представлява онова нещо и колко надалеч изхвърча. Не е точно млечнобяло, по-скоро кремавобяло, прилича на майонеза или на тоник за коса. После един от тримата царе на чекиите, един здравеняк на име Анди, извъртя страхотен номер, с който сащиса не само мен, но и всички останали. Наведе се ниско и взе да си го смуче! Нямах представа, че подобно нещо изобщо е възможно. Искам да кажа, как може да си толкова гъвкав, че да прегънеш тялото си в подобна поза? Вчера сутринта се опитах да го направя в банята, но устата ми изобщо не успя да доближи оная ми работа. Както и да е. И без това не бих искал да ми излезе име на минетчия, нали така? Въпреки това, да го видиш, беше адски странно."

 

"Откакто съм тук, изчетох три книги – пишеше в последното си писмо с дата девети август – и според мен всичките бяха страхотни. Две от тях ми ги беше изпратила моята леля Милдред – малко томче от Франц Кафка, озаглавено "Метаморфозата", и една по-дебела книга от Дж. Д. Селинджър, озаглавена "Спасителят в ръжта". Третата ми я даде моят братовчед, съпругът на Франси, Гари – "Кандид" от Волтер. Книгата на Кафка е най-необичайната и най-трудната за четене, но на мен ми хареса. Както се събужда сутринта, един човек открива, че се е превърнал в огромно насекомо! Прилича на научна фантастика или история на ужасите, но не е. Става дума за човешката душа. "Спасителят в ръжта" е за един гимназист, който се шляе из Ню Йорк. Нищо особено не се случва, но начинът, по който Холдън (това е главният герой) говори, е много приятен и естествен и просто не може да не го харесаш и да не поискаш да ти стане приятел. "Кандид" е стара книга от осемнайсети век, но е ужасно смешна и налудничава, смял съм се с глас на почти всяка страница. Гари каза, че е политическа сатира. Аз казвам просто, че е страхотна! Трябва да я прочетеш, както и другите. Сега, след като съм ги изчел, единственото нещо, което ми прави впечатление, е колко различни са трите книги. Всяка написана по свой начин и всяка много добра, което означава, че има много начини да напишеш добра книга. Миналата година господин Демпси непрекъснато ни повтаряше, че има правилен и неправилен начин – спомняш ли си? Може би при математиката и точните науки е така, но не и с книгите. Пишеш си ги по свой начин и ако той се окаже добър, тогава и книгата става добра. Най-интересното е, че аз не мога да реша коя от трите харесвам най-много. Ще речеш, че би трябвало да знам, но не знам. И трите ги заобичах. Което, предполагам, означава, че всеки добър начин на писане е правилният начин. Като си мисля за тях, се чувствам щастлив. А все още не съм прочел стотици други, дори хиляди. Има толкова много неща, които да очаквам с нетърпение!"

 

Последният ден от живота на Фъргюсън, 10 август 1960 година, започна с кратко преваляване призори, но когато прозвуча лагерната тръба в седем и половина, облаците вече се бяха отправили на изток и небето се беше прояснило. Фъргюсън и шестимата му съквартиранти тръгнаха към трапезарията заедно с отговорника им Бил Кауфман, който през юни беше завършил втората си година в Бруклинския колеж, но само за онези трийсет или четиресет минути, през които закусваха овесена каша и бъркани яйца, облаците се бяха върнали обратно и когато момчетата тръгнаха към бараката си, за да я почистят и подготвят за проверка, отново заваля, но толкова слаб и незначителен дъждец, че изобщо нямаше нужда от мушамено пончо или чадър. Тениските им се нашариха с тъмни петна от капките, но това беше всичко – по-лекичко от всяко леко наквасване, толкова малко вода, че дори не успя да ги измокри. Но когато се заеха със сутрешния ритуал по оправяне на леглата и измитане на пода, небето отново притъмня и не след дълго заваля сериозно, вече големите капки биеха по покрива на бараката все по-силно. За миг-два се дочу нещо като съпровод от фалшиво звучащ синкопиран ритъм, поне така му се стори на Фъргюсън, но после дъждът се усили още повече и този ефект изчезна. Вече не кънтеше музика в дъжда. Беше се превърнал в плътна пелена от нечленоразделни звуци, в неясен тътен като от ударни инструменти. Бил им обясни, че от юг се придвижва нова въздушна маса, която заедно със студения фронт, който едновременно с нея се носи от север, може да донесе продължителен и проливен дъжд. Настанете се удобно, момчета, така ги посъветва. Чака ни голяма буря и вероятно ще останем в бараката почти през целия ден.

cloud1

Тъмното небе притъмня още повече и вътре в бараката вече нищо не се виждаше. Бил светна лампата, но дори и тя не разсея мрака, защото седемдесет и пет ватовата крушка беше окачена твърде високо върху подпокривните греди, за да осветява цялото помещение. Фъргюсън седеше на леглото си и прелистваше стар брой на списанието "Мад", което момчетата си прехвърляха от ръка на ръка, четеше с помощта на фенерчето си и се чудеше дали някога в живота си е виждал по-тъмна сутрин от тази. Дъждът чукаше по покрива, биеше с такава сила по застъпващите се летви, като че ли течните капки се бяха превърнали в камъни, като че ли милиони камъни се сипеха отгоре, и тогава, някъде в далечината, Фъргюсън долови глух басов тътен, сгъстен, стаен шум, който му заприлича на недоизкашляно ръмжене – гръмотевица, вероятно на много мили далеч от тях, може би някъде в планината, ала на Фъргюсън това му се стори много странно, тъй като от опит знаеше, че при електрическите бури гръмотевицата и светкавицата винаги вървят ръка за ръка с дъжда, докато в този случай вече валеше силно, същински порой, а гръмотевицата беше все още далеч, което накара Фъргюсън да реши, че по всяка вероятност две бури бушуват едновременно, не само една буря и студен фронт, както твърдеше Бил, а две отделни стихии, едната точно над тях, а другата приближава от север, и ако първата не се източи, преди да пристигне втората, тогава двете ще се сблъскат, ще се слеят и това ще произведе нещо адски мощно, така си каза Фъргюсън, някаква внушителна виелица, бурята на всички бури...

 

 

 

 

cover-4-3-2-1   4 3 2 1 (превод Иглика Василева, 784 стр; цена с меки корици: 30 лева, цена с твърди корици: 39 лева) е в книжарниците

Вторник, 17 Април 2018г. 12:00ч.

Другата

Публикувана в Литература

Стефан, Магда и Емилия... класически любовен триъгълник или... класически офис триъгълник – "Бюрото на Стефан е средното. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия." – Васил Панайотов обича да жонглира с думи, както обича да играе с клиширани социални образи, ситуации и персонажи. Другата (два откъса от романа ви очакват по-долу) е Другата му книга, издадена след Убиец (с която взе участие в лите-реалити формата Ръкописът) и предлага Друга версия на Любовта – "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов." – да, семейството на Стефан, Магда и дъщеря им Ава е подложено на любовен стрес тест, в който те (и Емилия) ще изпитат силата на Изборите, Последствията, Обичта и... Сънищата...

 

 

Всичко в този топъл като за началото на април 2009 г. ден щеше да е нормално, каквото е през всеки един ден досега още от предния април. Тогава Стефан, стиснал заповедта си за назначаване, почукал на вратата на отдела, после влязъл, без да дочака отговор, усмихнал се на Магда и дори не видял Емилия, скрита зад 30-те инча на монитора си. И атмосферата на общо офисно спокойствие щеше да е нормална, и пасиансът на Емилия, и служебната симулация на Магда, та даже и спането на Стефан, ако освен да спи, Стефан и не сънува. И именно този негов сън отличава нормата от ненормалността. Съвсем доскоро тежестта от обяда го е повличала в тресавището на дрямката още щом се отпусне в стола си, а час по-късно той се е измъквал оттам смазан, подпухнал и без ясен спомен какво точно е правил досега. Настройвал е сетивата си за света така, сякаш излиза от упойка, без да разбира защо това му отнема толкова много време, след като е бил упоен преди миг. Спал е безпаметно. А понеже сънят е отражение на действителността с магични средства, може да се каже, че Стефан и живял по същия начин. Допреди това, което се случи и заради което си струва да се разкаже тая история, да го събуди или обратно – да го накара да спи и да я сънува.

Стефан сънува Емилия.

cloud12

Сънят му е толкова реалистичен и така наситен с дребни детайли, че той вижда в нея черти, които никога преди не е виждал. Емилия е мургава, издължена и слаба. Ако трябва да я оприличи на животно, Стефан би казал мамба. От онези черните, на които дори устата им е каквато е ставала неговата, когато като дете е дъвчел асфалт. Прекалено задълбочена, за да ù пука за прически и гримове, тя просто подрязва с ножичка за нокти бретона си, когато почнат да не ù се виждат очите. Да не ù се виждат очите често е за предпочитане, защото Емилия гледа през тях само с безразличие и присмехулна ирония. Когато срещне тези очи, човек почва неволно да се пита къде е сбъркал в живота си или поне къде е сбъркал днес в дрехите си. След което си приглажда перчема и проверява дали е затворен ципът на панталоните му. Ако всичко с тях е наред и ако още му е останало някакво самочувствие, се извръща настрани. Ако не, бърза да се отдалечи.

 

Стефан иска да направи обратното. Да се приближи. В неговите очи нейните се променят и двете им обичайни състояния, безразличие и ирония, се превръщат само в едно – любов. Стефан е влюбен. Това прави ли съня еротичен? Той би казал, че не. Дори би показал, ако някой не вярва. Докато сънува Емилия, Стефан не усеща възбуда. Съответно тя външно по нищо не му личи. Усеща спокойствие, принадлежност и пълнота. Представата му за телесен контакт с Емилия, ако стриктно се придържаме към думата, е повърхностен. Той се ограничава до повърхността. Засега. Стефан не бърза. Все още не иска да навлиза, да завладява, да задълбава. Вместо да я хване за задника, предпочита да я държи за ръка. Но не с алчността на страхуващите се да не им избягат жените мъже.

Не. Той не я държи, за да я задържи. Нито за да я направлява. Държи я, защото вече възприема нейната ръка като естествено продължение на своята. Като естествено продължение на себе си. Дланта на Емилия е гротескно голяма за жена. Пръстите ù са по-дълги от пръстите на Стефан и завършват с нокти, които, дори и изрязани плътно, приличат на гигантски бадеми.

В тази длан не липсва нито грацията, нито деликатността на жената, но размерът ù си остава мъжки. Подравнени по върховете, дланите на Емилия и Стефан плътно се припокриват чак до възглавничките в основата. Това анатомично съответствие само усилва усещането на Стефан, че когато държи нейната ръка, сякаш сам е стиснал своята.

druga

 

------------------

 

Дните минават, а ситуацията си остава същата. Но тя няма дълго да продължи. Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. А ако все пак успееш, то точно любов едва ли е имало. Любовта иска да се покаже, да се похвали, да се заяви и дори когато това носи последствия, тя пак го прави, защото любовта не се интересува от последствията, любовта се интересува само от обекта на нейната любов. Без да изпада в противоречие, което би хвърлило сянка на съмнение върху чувствата му, Стефан се интересува от последствията, без това да обезценява любовта му. Тя е единствена и Стефан знае, че ще направи всичко на тоя свят само за да запази Емилия в своя. Но ако може да го направи така, че да не наранява съвсем Магда? Е, не може! Той ще я нарани. Лошо. А от това, че ще е без умисъл, няма по-малко да я боли.

 

Интересното е, че дори на този етап все още никой не слага в сметките Ава. Ава наистина е едно парче месо, но е парче с потенциал, т.е. животът е пред нея, всичко ù предстои, с всеки нов ден учи нови неща, възприятията ù се отварят, забелязва, разбира, а каквото не разбира – пита, за да го разбере. Няма да мине много, преди да попита защо тати не живее вече с тях. От отговора на майка ù зависи дали ще има още въпроси и какви ще бъдат те. От майка ù зависи дали и детето също ще го заболи. Или болката му ще бъде отложена за една по-осъзната възраст, когато бащата не се възприема само като доставчик на сигурност, а като модел на поведение, нещо повече – модел на мъж. Казвайки, че на този етап никой не слага в сметките Ава, всъщност трябва да се разбира само Стефан. Магда засега е в неведение, блаженството от което се разваля само от едно подозрение, при това подозрение за увлечение, не за любов, а що се отнася до Емилия... щом дори бащата на детето не го вмества в приоритетите си, нима може да се очаква от мащехата, която за последно е контактувала с деца, когато самата тя е била такава. Но инстинктът властва над всичко и както удоволствието от секса подмамва мъжа да иска да прави секс въобще, като предпоставка за това да се възпроизведе, така любовта пък е предпоставка той да се кротне и да пожелае да отглежда деца, търпейки несгодите от това.

haza3

Прачовекът не е отглеждал деца, смята Стефан, само ги е правел, след което е отивал да прави други другаде. Затова прачовекът не се е влюбвал. Не е имал нужда от любов, т.е. от промяна на химичния състав в мозъка, за да вземе решение в ущърб на себе си, в полза на някой друг. Но оттогава много неща са еволюирали, може би не толкова в биологията на човека, колкото в социалната му среда, и днес саможертвата вече е норма. Но за да не възприема отглеждането на деца като саможертва, каквото по същество то е, еволюцията е развила едно безподобно чувство на физическа зависимост на един човек от друг, в името на което са се практикували и продължават всички форми на самоубийство и самонараняване. Ако няма любов, дори сексът няма особен смисъл, какво остава за това да сменяш пелени и да бършеш лайна. Любовта е причина мъжът да пожелае деца, но тя е и причина да пренебрегне тези, които вече има, пред тези, които му предстоят. Тук природата сама се поставя в парадокс, защото, ако възпроизводството е целта на всичко, изоставянето на непораснали деца заради създаването на други, в по-суров свят обрича на смърт едните, а другите поставя в потенциална опасност някой ден да ги сполети същото. Въобще заради любовта всички страдат, включително влюбените, но само те са упоени от нея и не усещат ударите ù. Но един здрав секс и един здрав сън променят перспективата и когато на сутринта те се пробудят от преживяното, само синините ще им напомнят за него. А от сутрешната реалност няма да им се вярва, че някога е било.

 

 

 

drugata cover   Другата (248 стр, цена 13, 90 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Васил Панайотов и представянето на Другата е на 19 април в Dada Cultural bar – 18:30

онлайн