Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (139)

"Там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа" казва един от героите в разказа Преди бурята (четете го по-долу) и тези думи чудесно описват какво е усещането за дебют на литературната сцена, какъвто прави Николай Ценков със сборника разкази Човекът, който продаде морето12 контрастни истории, които ще ни разходят от крайбрежната алея в Малага (в Преди бурята), през площадите на Катания, жежките улици на Джакарта, баровете и кафенетата на Дъблин и Виена до сокаците на стария Созопол, но в компанията на един вечно-обединяващ Герой... Морето – онова море, което "щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?"...

 

 

Преди бурята


Времето подир залеза оставяше крайбрежната алея в Малага почти пуста за час или два в късната есен. Едни от малкото, които вървяха мълчаливо по тротоара, бяха двама мъже в елегантни костюми с класическа кройка, каквито се носеха още преди войната. Единият бе видимо по-възрастен, дребен и плешив старец с грубо лице на тореадор, а спътникът му – едва прехвърлил трийсетте, имаше заоблено тяло във форма на круша, завършващо с очила вместо с дръжка.

Старият вдигна бастуна си и посочи една пейка, обърната към водата. Мъжете свалиха саката си и седнаха.

– Морето е бурно. Виждаш ли как вълните прескачат една върху друга? – заговори дребното старче.

– Не, Хосе, не е бурно морето. По-скоро вълните се настигат и заедно продължават спокойно към брега.

– Казвам ти, че времето се разваля. Слушай ме – настоя по-възрастният.

– Ако беше така, птиците щяха да го усетят и нямаше да кръжат над водата.

– Ама те не кръжат, просто са хванали въздушното течение, за да изпреварят бурята.

seame

– Виждаш ли ги тези с лодката? Май са тръгнали към острова отсреща?

– Виждам, Хулиан, но не е много мъдро от тяхна страна предвид бурята, която идва.

– Стига глупости. Когато бях на шестнайсет, излязох за първи път с лодката на баща ми в хиляди пъти по-лошо време.

– Защо ти беше?

– Исках да се харесам на едно момиче. Затова я заведох на острова. От върха му залезът се вижда по съвсем различен начин.

– И така да е, но пък там духа ужасно. Никога не бих завел момиче при този режещ вятър.

– В онази привечер вятърът свиреше толкова приятно. Когато има облаци, небето не ти ли прилича на огромно одеяло?

– Не, прилича ми на пяната от изкипял каймак.

Двамата замълчаха. Старият извади цигаре и запали, а другият свали очилата си и започна да ги почиства с вратовръзката си.

Хосе, от четвърт час седим на тази пейка и имам чувството, че не гледаме една и съща картина...

– Виждаме различно. И всеки от нас е прав.

– Щом и двамата сме прави, как може да има безброй истини за едно и също нещо?

– Дори и двамата да казваме едно и също... то пак няма да е същото.

– Можеш ли да го обясниш?

– Съвсем лесно. Морето щеше ли да съществува за теб, ако не го виждаше точно по начина, по който само ти го виждаш?

– Предполагам, че не.

– Както и никой не може да чува вятъра по начина, по който го чуваш точно ти.

– Така е – съгласи се младият мъж.

– И никой не може вместо теб да мисли острова като мястото, на което си завел твоята девойка преди петнайсет години, нали?

– Не и по този начин.

– Виждаш ли – там, откъдето гледаш ти, никой друг не гледа. Никой не може да те замести в тази работа.

– Коя работа?

– Да създаваш всеки миг своя живот.

– Това ми звучи като доста самотно занимание.

– И отговорно – добави старият.

– Сигурно само Бог знае цялата истина за нас.

– Съмнявам се, че Бог е много рационален. Според мен той вярва на всички ни. Хайде да се прибираме, идва буря.

see1

 

* * *

 

– Добра вечер, професор Ортега. – Един минувач поздрави дребния старец, който му отвърна, повдигайки шапката си.

– Побързайте, идва дъжд – посъветва ги непознатият.

– Да, да, прибираме се. Скрийте се и вие.

– О, не, в никакъв случай. Точно сега мисля да изляза с лодката до острова. Хайде, довиждане, побързайте.

Първите капки дъжд бяха тежки и шумни. Бързо след тях пороят, идващ откъм морето, хвърли водната си завеса върху сушата. Старецът и младият му спътник успяха да се доберат сравнително сухи до един навес на тротоара.

– Кой беше този, Хосе?

– Не знам, не помня – отговори професорът.

– Защо го поздрави тогава?

– Просто привичка.

– Странна птица – защо ли му е да плава с лодка в тази буря?

 

 

 

cover-chovekyt-koito-prodade-moretoЧовекът, който продаде морето (112 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Николай Ценков и с Човекът, който продаде морето е на 13 юни в Casa Libri – 19:00

 

Виена, 1937-38, Аншлус-анексирането на Австрия от Хитлерова Германия, Зигмунд Фройд и... любовта между провинциалния хлапак Франц и вариете виенчанката Анешка... Да, историята в романа Продавачът на вестници и цигари на австрийския актьор и писател Роберт Зееталер хем лежи на реален исторически фон, хем звучи като сън, разказан на сеанс кушетката на емблематичния професор Фройд – затова неслучайно, необичайното приятелство между Франц и Фройд (откъсът тук ни разкрива първата им среща), с елементи на пред-военна психология и ерото-мистичен женски Свят, бе филмирано миналата година... И неслучайно, самият Зееталер се включва в Der Trafikant с епизодична роля (често му се случва във филми по негови произведения или пък в Младост на Сорентино, например)... както неслучайно, големият Бруно Ганц (уви, починал този февруари, мир на праха му) влиза в кожата на Фройд (след като вече емблематично е изиграл Хитлер)... защото, както добре знаем, в теориите на професор Фройд нищо не е случайно...

 

 

Една пощенска картичка на седмица, не повече, не и по-малко, това беше уговорката.

Францл – беше казала майката вечерта преди отпътуването му, като леко го беше погалила по бузата с гърба на показалеца си, – всяка седмица ще ми пращаш по една пощенска картичка, защото една майка трябва да знае как се чувства детето ѝ.

– Добре – беше отвърнал Франц.

– Но трябва да са истински картички с картини. С красиви картини. Да мога с тях да облепя петното мухъл над леглото, а като ги погледна, да мога винаги да си представям къде се намираш!

 

В един ъгъл до витрината имаше тясна поставка с пъстри, подредени една над друга поздравителни и пощенски картички. Всеки петък следобед Франц заставаше пред поставката и си избираше една от картичките.

На повечето имаше известни виенски забележителности: катедралата "Свети Стефан" на розова утринна светлина, Виенското колело под звездите, Държавната опера празнично осветена и така нататък. Почти винаги той избираше картичка с парк, леха или поне саксии пред прозорците на изобразените къщи. Зеленината и цветовете вероятно биха могли да разведрят майка му в самотните дъждовни часове, мислеше си той, освен това подхождаха за прикриване на мухлясалото петно.

Пишеше по няколко реда и майката пишеше по няколко реда, и двамата биха предпочели да си говорят един с друг или мълчаливо да седят един до друг и да слушат тръстиката. Мили ми Францл, как си, мила мамо, благодаря, добре съм, при нас е хубаво, при нас всъщност също, в града има много какво да се види, в Нусдорф няма, но няма значение, работата ми харесва, мъхът пак трябва да бъде изстърган от хижата, обичам те, твоята майка, и аз те обичам, твой Франц. Това бяха викове от родината към чужбина и обратно, като кратки докосвания, бегли и топли. Франц събираше картичките от майка си в чекмеджето на нощното си шкафче и наблюдаваше как купът растеше седмица след седмица, все малки, лъскави снимки на езерца Атерзее.

Понякога, в тихите вечери, малко преди заспиване, му се счуваше тихо бълбукане в чекмеджето. Но вероятно беше внушение.

 

В началото на октомври първият есенен вятър издуха горещината от улицата и шапките от главите на минувачите. Франц току виждаше от магазинчето някоя шапка да се търкаля по улицата, следвана от подтичващия подире ѝ собственик. Стана студено, Ото Тръсниек каза, че може би скоро ще се наложи да запали печката с въглища, а Франц облече един малко поизгубил формата си кафяв вълнен елек, който майката му беше оплела преди години по време на снежните зимни часове на светлината на огнището.

Въпреки непредвидимото развитие на събитията и свързаните с него още по-непредвидими политически перспективи търговията вървеше добре. "Хората съвсем са се побъркали по този Хитлер и по лошите новини – което на практика е едно и също – каза Ото Тръсниек. – Във всеки случай това е добре за вестникарския бизнес – а пък цигари, така или иначе, винаги се пушат!"

dertrafika

В една мрачна, сива понеделнишка утрин камбанката дрънна колебливо и в "Трафик" влезе възрастен господин. Не беше особено висок, а пък и доста слаб, всъщност дори хилав. Макар костюмът и шапката да му стояха безупречно, изглеждаха като спасени от някакви стари времена. Дясната му ръка, с която бе обгърнал дръжката на бастуна, беше покрита със синкава плетеница от венички, а лявата се вдигна бързо за кратък поздрав, като малко след това изчезна в един от джобовете на сакото. Гърбът му беше леко приведен, главата изпъната напред.

Бялата му брада беше акуратно подстригана, носеше кръгли очила с черни рамки, зад които блещукащите му кафяви очи с изострено внимание заразглеждаха всичко наоколо. Но действително необичайното във вида на възрастния човек беше въздействието, което той оказа върху Ото Тръсниек. Той стана веднага след влизането му и се опита да застане възможно най-изправен, и то без патериците, с едната ръка подпрян на щанда. Един-единствен бърз страничен поглед накара и Франц да скочи и сега двамата стояха там като скован комитет по посрещането на този слаб възрастен господин.

– Добро утро, господин професор! – каза Ото Тръсниек, като незабележимо наместваше крака си. – "Вирджиния", както винаги, нали?

От досегашния си живот Франц отдавна бе разбрал едно: така наречените професори във Виена са като речните камъчета в Дунав. В някои квартали дори и към конските месари, и към разнасящите бира каруцари се обръщат с "господин професор". Но този път беше по-различно. Начинът, по който продавачът на вестници и цигари поздрави влезлия мъж, показа на Франц, че става дума за същински професор, честен и истински, такъв, който не размахва титлата си като камбана на врата на крава, за да получи заслуженото професорско признание.

– Да – рече възрастният мъж с кратко кимване, свали шапката от главата си и я сложи пред себе си на щанда. – Двайсет бройки. И "Нойе Фрайе Пресе", моля.

Говореше бавно и така тихо, че трудно се чуваше. При това едва си отваряше устата. Сякаш всяка отделна дума изискваше специално усилие, за да се промуши през зъбите му.

– Естествено, господин професор! – каза Ото Тръсниек и кимна към чирака си.

Франц взе кашонче с двайсет пури "Вирджиния" и вестника от рафта и ги постави на щанда, за да ги опакова в хартия. Усещаше върху себе си погледа на възрастния мъж, който сякаш внимателно проследяваше всяко движение.

– Това, между другото, е Францл – обясни Ото Тръсниек. – Родом от Залцкамергут и има още много да се учи.

dertrafika1

Възрастният мъж протегна още малко главата си напред. С крайчетата на очите си Франц видя как бръчките по кожата му, която беше тънка като копринена хартия, се спуснаха над ръба на яката на ризата му.

– Залцкамергут – каза той със странно изкривяване на устата, което най-вероятно трябваше да представлява усмивка. – Много хубаво.

– От Атерзее! – кимна Франц. И поради неясни причини за първи път в живота си се почувства горд с тази странна дъждовна дупка, наречена роден край.

– Много хубаво – повтори професорът. После постави няколко монети на тезгяха, взе готовия пакет под мишница и се обърна да си ходи. С една крачка Франц се оказа до вратата, за да му я отвори. Възрастният господин му кимна и стъпи навън на улицата, където вятърът веднага разроши брадата му. Странно мирише, този възрастен мъж, помисли си Франц, на сапун, на лук, на пури и интересно, някак малко и на стърготини от трион.

 

– Кой беше този? – попита той, след като затвори вратата. Едва ли не трябваше да употреби усилие, за да се изправи от наведеното положение, което неволно беше заел.

– Това беше професор Зигмунд Фройд – каза Ото Тръсниек и със скърцане се отпусна обратно в стола си.

– Докторът на идиотите ли? – попита Франц с лек уплах в гласа.

Разбира се, че вече беше чувал за Зигмунд Фройд. Славата на професора междувременно беше стигнала не само до най-отдалечените места, но и до Залцкамергут, където беше разбудила предимно най-глупавите фантазии на местните. Говореше се за разни невероятни нагони, просташки вицове, виещи като вълци пациенти и преминаващи всякакви граници разголвания по време на частните приемни часове.

– Точно той – отговори Ото Тръсниек. – Но той може много повече от това да оправя черепите на богатите тъпаци.

 

 

 

cover-prodavachyt-na-vestnitsi-i-tsigariПродавачът на вестници и цигари (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Неделя, 12 Май 2019г. 12:12ч.

Двоен прозорец | Халдоура Тородсен

Публикувана в Литература

"Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли." – да, усещането е близо до това да наблюдаваш Света (и Светът да наблюдава Теб) през двоен прозорец... Познато чувство за главната героиня в романа Двоен прозорец (удостоен с Европейска награда за литература 2017) на исландската писателка Халдоура Тородсен – нейната героиня е исландска вдовица, "подредила старостта си преди да навърши седемдесет", така че изнизващия се през двойния ù прозорец Свят да не я изненада вече с нищо ново и неочаквано, но... както самата тя споделя: "Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл" – повече за скритите мисли и смисли ще разкаже на 14 май в Casa Libri самата Халдоура Тородсен, а дотогава...

 

 

Прокашля се и припява на песента

по радиото, за да изпробва гласа си

 

Ръцете ù трепкат ли, трепкат. Ръцете ù не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи. Куките за плетене потракват в тихото жилище. Подобно на китайска еолова арфа. Ръкавици с пръсти, украсени със западнофиордски рози, панталони с две връзки, шалове. Когато тишината те докара до лудост, най-добре е да се потопиш в музика. Но сега тя изключва апарата, струва ù се, че е измамена. Единственото, за което се моли, е малко почтеност и честност, с които е добре да се плете. Благословени да са ушите.

Подреди старостта си преди да навърши седемдесет. Продаде голямото жилище и си купи това малкото. Остави една кола товар, когато се премести. Това бяха вещи, полепнали по нея през дългия ù живот подобно на морски жълъди. Тук в жилището всичко ù е мило. Книги, картини, мебели, купувани в далечното минало с Гвюдион, датска мода, която изглеждаше тогава революционна. Тенденция в интериорния дизайн, разтърсила стария свят. Застрашила християнските ценности и обществения строй. А сега само дебнеха оставеното след смъртта имущество на бабички като нея. Трябва да се организира старостта, докато човек е все още с всичкия си.

 

Пили си ноктите, първо на лявата,

после на дясната ръка


Съвсем не ù е все едно как се обръщат нещата и е силно загрижена младите да преминат невредими през всичко това и да си намерят някого, за да му се радват и да се чувстват добре. Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и също, то да бъде винаги ново.

Днес е неделя, свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, сега те вече са ги надраснали. Така се опознаваше с малчуганите. Те слушаха като омагьосани за Кидхус, Хлинур царския син и Червената шапчица. Поглъщаха приказките с отворени усти, съсредоточени. Тя самата помнеше това опиянение на детството. Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот. И още щом я видеха, започваха да настояват да им ги разказва. Но идваше и денят, когато те, макар и на различна възраст, започваха презрително да отхвърлят приказките ѝ, изгубваха интерес към тях.

heartan

Младежите в семейството понякога я търсеха за неща, които не можеха да обсъждат с родителите си. Хората от средното поколение вече са оформили и затвърдили своите виждания за живота. И разглеждат всеки появил се проблем на светлината на собствената си свещ. Това се променя през по-късния спокоен период на възприятията. Преминаваш през чувствителните младежки години с широко отворени приемни устройства, за да попиеш в себе си новата и променена култура, която трябва да намери израз в живота ти. Така придобиваш спокойствието, необходимо ти за работата, чрез която да се оформиш и утвърдиш. Само няколко десетилетия са ти отредени за работа. Хората от средното поколение са заседнали в своето време и не виждат собствената си сянка, собственото си творение, за това са нужни нови младежи. Старостта не е толкова вързана за интересите и изгодата. Младежите и старците биха могли да говорят едни с други, но настоящето не предлага голямо общуване между поколенията.

Често ù се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли. Мисловен свидетел. Новите мисли прилежно подрежда при онези предишните, съобразно вградената в ума ѝ система за разпределение. Не е нужно да ги поставя на местата им, те сами намират пътя дотам, също както рачетата намират пътя до морето, след като са били изхвърлени на брега. Понякога обаче става късо съединение. Когато новата мисъл е свързана с някаква стара бъркотия със свое значение и история. Тогава историята променя значението си и се осъзнава като пренаписана. Тя все още има какво да научи. Изписва в ума си купища тетрадки, когато свърши с плетенето, и надрасканото оставя следи в жилището, като онези, оставени от Гретел, за да намери пътя към къщи.

Нищо в живота не е като единствено дете, нищо няма един-единствен смисъл. Тя чете отново текстовете, които е чела преди много години. Приема семенцата, попадали някога на камениста и неплодородна земя. Сега почвата е съвсем нова. Онова, което преди е било неясно или потулено в тъма, изведнъж е станало очевидно и просто. Въпреки че говори няколко езика, тя се чувства в свои води само в майчиния си. В останалите езици е чужденец. Като индианец в каубойски филм. Независимо дали ù харесва, или не, тя живее в този древен исландски език. В живота ѝ революцията за запазване на езика вероятно е била много по-съдбоносна, отколкото демократичната или техническата революция.

 

В този северен мраз е по-добре да чуваш лошо


Замесва ръжено брашно с вода и прави меко тесто, което напомня на глина или пръст. Макар страстите да са намалели, тя има своите мигове на удоволствие, палачинка с масло и кашкавал, неизменно всяка сутрин. Не възнамерява да разточва, просто няма вече рамене за това. Оформя корите с ръце, така ще станат по-дебели. Излиза на балкона и оставя огъня в газовия грил да раздуе тестото и да го изпече. О, палачинки!

В кафетерията отново всичко се повтаря. Пак тази аналогия. Струва ù се, че отново разпознава седящите там момчета. Същите човешки типове, които играеха такава роля в младостта ѝ. Ето ги, отново оживели! Добре поне че маниерите и гласовете им не са същите. Яки момчета и няколко пищящи момичета край тях, момчетата повече влюбени един в друг, отколкото в девойките. Тя е добила дарба за предсказване: от този ще излезе нещо, този ще се провали. За момичетата е по-трудно да гадае, те са съвсем нови в играта. Овладява се, да не започне сега да ги предупреждава за някои добре известни опасности, от това полза няма. Те трябва сами да паднат в блатото, да ожулят собствената си кожа. Слава богу, те си мислят, че историята на човечеството започва с тях, че това, което се е случвало досега, е било просто някаква грешка. Това е добре, иначе ще изгубят кураж и хъс. Те имат работа за вършене. Дали биха усетили, че истината все повече се отклонява от това, в което вярват?

 

Смях се носи от долния етаж

 

Донесоха ù купчина писма, беше ги писала на Симон. Чете написаното на вътрешната страна на пликовете. Играеха си да пишат там неща, които не бяха предназначени за никоя пощенска служба:

" – тук – под слънцето – на третата планета – на каменния остров – веднага ще ме намериш – ще съм в червената рокля". Говореха си подобни глупости шейсет години. Сега роднините ѝ искат да се запише за екскурзия из южните страни с други възрастни граждани. Често се бяха опитвали да я изпратят на такава екскурзия. Мислят си, че ще ù е добре, ако избяга от живота си. Би било интересно и поучително да опознае нещо повече от пасбищата на родната страна. Направи го. Но никога не видя слон, нито пък кенгуру. Никога не отиде в Африка, освен в мислите си, няма и да се изкъпе в Ганг. Много са удоволствията, включително и тези на една ръка разстояние, които бе пропуснала. Те никога няма да станат нейни, а по всяка вероятност не и на онези, които се щурат по света, преследвайки ги. Губивреме. Каква тъжна дума, да погубиш времето!

Равносметките на миналото, проблемите на бъдещето – това вече не я засяга. Важни са откритията на мига, гръмотевичните облаци, вулкани, бури, лавини. Иначе е все едно, че нищо не се е случило.

Иска да докаже, че някога е живяла. И се засилва за поредния опит, това ù е в кръвта. Плува в морето от мисли, екосистемата на мислещия човек. Оставя след себе си фини малки водовъртежчета, почти невидими. Хората все по-рядко надигат глави над водата. А на нея ù се е случвало. Мисленето не трябва да върви по течението. Морето на мисленето се подчинява на свои собствени закони. Мисленето раздвижва онова, към което се е насочила. И тези малки и фини водовъртежи ще останат след нея.

doublewin1


***

 

Няма продължително застудяване с листопада, единствено косо падащ дъжд, безкраен дъжд. Струва ти се, че никога няма да спре да вали.

По новините в десет съобщават, че исландската банкова система се е сгромолясала. Страната е на ръба на фалита.

Малцина са навън, а тези, които са принудени да излязат по някаква работа, крият глави в раменете си и гледат надолу към краката си. Децата отсреща стоят пред вратата на детската градина, обърнали са се с гръб към вятъра, искат да влязат вътре. Госпожите още малко ще ги поизмъчват, първо ще си изпият кафето.

Всемирният кораб се клати, претоварен от въздух, от грешни идеи. Говорят, че не е имало нищо зад тези техни числа, само въздух. Как може въздухът да бъде толкова тежък? Отчаяна е от своите сънародници, от онези, които са вземали участие в това, в страната и по света, разрушавали са предприятията, отнемали са препитанието на хората. Смукали са и са смукали с любезното разрешение на исландските власти.

С посърването на света около нея сънищата ѝ стават все по-ясни. Невинаги знае кое е сънувала и кое ù се е случило наистина. Понякога сякаш току-що е подала носа си на повърхността, излизайки от извора на сънищата, отдъхва си на брега и се озърта за ориентири. Стряска се, когато усеща, че сънищата се смесват прекалено много с ежедневието. Започва да се страхува за себе си. Ясното съзнание е последното ѝ спасително въже. Бои се от объркания ум. Проблемите на нацията я връщат към реалността и тя отваря широко очи.

Акциите падат в есента като листата от дърветата. Илюзиите рухват за един ден, сблъскват се с действителността с гръм и трясък. Грешните идеи се разлитат по безлюдните улици, макар и не така поетично, както есенните листа, и дума не може да става за лирика.

 

Крушката във вестибюла е гръмнала

 

Ред преди всичко. Заела се е с годишника. Записва дните за баня, часовете за хранене, датите за срещи, различните събития, починалите познати. Занимава се с тази книга през целия ден. Годишникът е своеобразен компас и допълнителна памет. Случилото се през деня изисква все повече място. Тя разчиства поетапно, по една стая всеки път. Готви рядко. Все още приготвя палачинки. Облича се бавно, дреха по дреха, не слуша снахите, които искат да я натъпчат в удобен домашен анцуг, който е толкова лесно просто да метнеш в пералнята (както те казват).

Не, тя има стил, трябва да го поддържа, иначе никой няма да я забележи.

Дали да се обади на Балдур? Вдига слушалката, набира номера, колебае се и затваря. Има намерение да го помоли да изхвърли боклуците от килера, да се оправи с натрупаните там картини. Да ги махне или да ги продаде. Беше ли се обаждала? Не, не беше. Обажда се.

– Мамо! – казва Балдур мило, но малко уморено. – Обаждаш се за втори път.

– Тъй ли, аз съм малко... Седя тук... прочетох нещо интересно за мравките работнички.

– Какво?

– Да, винаги съм си мислила, че те са просто програмирани, но, знаеш ли, ако царицата не се грижи достатъчно за техния геном, понеже те трябва да са в родствена връзка с нейното поколение до трето коляно, те вдигат въстание.

– Казваш нещо ново.

– Да, ако не участват в това общество, правят революция.

– Да, това ли искаше да ми кажеш, мамо? На работа съм, нали не си забравила, ще дойда през уикенда да видя това с килера.

– Да, да, аз всъщност го знаех това, хм... даже има примери за индивиди, отделни мравки работнички, които въстават, но, естествено, най-често ги убиват.

– Много интересно, хайде, доскоро!

– Да, довиждане!

"Повредена грамофонна плоча – мърмори на себе си, докато затваря телефона, – то и грамофонните плочи са измрели. Динозавър, динозавър в космическа ракета".

Дълго време ù трябва да се ориентира, след като се събуди. Струва ù се, че някой я е затиснал. После усещането отминава. Това е Етли, бабката, която ходи върху нея нагоре-надолу рано сутрин. Тя раздвижва схванатите си крайници. Става внимателно, за да преодолее замайването. Сутрешните болки я държат до обяд. Прочита за смъртта на Кристин във вестника. Очевидно ù е писано да погребе целия семеен клуб.

Душата ù се стопля, като срещне по погребенията свой връстник, който все още не е сенилен. Невидими връзки свързват хората, били по едно и също време на земята. Колкото и различни да са. Преди години вероятно би минала покрай тях, без изобщо да им обърне внимание. Сега изпитва съчувствие към всички тези нещастници, те всички са свързани от едно и също призрачно време. Общо споделена слепота, предшествана от общо споделеното им виждане.

Въпреки различните обстоятелства тези хора са си получили варената риба за обяд преди новините и прогнозата за времето. Облекли са си леденостудените силонови ризи, сложили са си коланите за корем и им се струва, че всичко е трябвало да бъде именно по този начин. Мозъчните им станции преди време са били настроени на вълната на студената война. Те помнят борбата на работническата класа във вихъра на инфлацията, помнят, когато всички започнаха да строят, помнят радостта от домакинските уреди и пластмасата формика. Сега тяхното време е отминало, но продължава да работи в своите творения...

 

 

 

cover-dvoen-prozoretsДвоен прозорец (превод Айгир Сверисон, 88 стр, цена 10 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Срещата с Халдоура Тородсен през Двоен прозорец е на 14 май в Casa Libri | ул. Цар Асен 64 | 19:00

Сряда, 08 Май 2019г. 15:15ч.

Убийството на Командора | Харуки Мураками

Публикувана в Литература

"Може и да не се случи Наистина, но определено не беше Сън..." казва героят на Харуки Мураками в най-новия му роман Убийството на Командора (откъс от глава 5 ви очаква по-долу)... И наистина, животът на млад художник-портретист (заживял в усамотената къща на майстора на японска живопис Томохико Амада, за да преодолее раздялата със съпругата си) започва да се движи по тънката, измамна граница между Реално и Мистично... Там, където енигматичното Въплъщение на една Идея ще го срещне с малко бухалче, с мистериозния съсед-богаташ (ала Великият Гетсби) Меншики, със симпатично-проницателната 13-годишна Марие, с митичен олтар под земята... там, където мистичната, скрита от хорски погледи, картина Убийството на Командора на Томохико Амада ще играе двойни-метафора-игри с операта Дон Жуан на Моцарт и с анти-Наци съпротивата във Виена през 1938-а... И така, докато животът на нашия портретист не се превърне в живо олицетворение на Света на Харуки Мураками (отбелязал юбилейните 70 тази година), където "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"...

 

 

Не диша вече... крайниците му са студени

 

Първата странност, която ми направи впечатление, след като се преместих в къщата, беше пълното отсъствие на картини. Не само нямаше окачени по стените, нямаше нито една картина, прибрана в килер или в барака. Никакви платна нито на Томохико Амада, нито на други художници. Всички стени бяха голи, не се виждаха дори следи от пирони, на които са окачвали картини. Художниците почти винаги държат поне няколко картини – собствени или на други творци. Преди да осъзнаят какво ги е връхлетяло, те вече са се оградили с всякакви платна, както когато непрекъснато изгребваш снега, но той не спира да се трупа.

Веднъж, когато са обадих на Масахико за нещо друго, повдигнах и този въпрос. Как така в къщата няма нито една картина? Някой ги е отнесъл или никога не е имало картини?

– Баща ми не обичаше да държи свои работи – отговори Масахико. – Щом завършеше някое платно, викаше търговците и им го поверяваше. Ако не останеше доволен, изгаряше го в пещта за смет в двора. Нищо чудно, че в къщата няма нито една негова творба.

– И не е притежавал картини на други художници, така ли?

– Имаше няколко. Един стар Матис или Брак, такива неща. Всички бяха малки платна, които си беше купил в Европа преди войната. Вземал ги беше от свои познати и навремето не били много скъпи. Разбира се, сега струват солидна сума. Когато баща ми постъпи в дома за стари хора, аз занесох всички картини на един познат търговец и го оставих да се разпорежда с тях. Не мога да ги зарежа в празната къща, нали? Сигурно са в някой специален климатизиран склад. С изключение на тези няколко платна, не съм виждал други в къщата. Честно казано, баща ми не харесваше много другите художници. Пък и те не харесваха него. Беше единак или казано не толкова любезно – саможивец.

– Баща ти е бил във Виена от 1936 до 1939 година, нали?

– Да, бил е там около две години. Не знам защо е избрал Виена, след като харесваше предимно френски художници.

– А когато се върнал в Япония, неочаквано се заел с традиционна японска живопис – казах. – Според теб защо е взел толкова важно решение? Случило ли се е нещо необичайно, докато е живял в чужбина?

– Хммм, това остава загадка. Баща ми не говореше много за времето, прекарано във Виена. Понякога отваряше дума за неща, от които никой не се интересуваше – за Виенската зоологическа градина, за храна или за операта. Обаче за себе си не говореше много. И аз не се осмелявах да го попитам. Живеехме предимно разделени и рядко се виждахме. Чувствах го по-скоро като чичо, който ни посещава от време на време, отколкото като баща. В прогимназията ми стана още по-досаден и избягвах да общувам с него. Дори когато започнах да следвам живопис, не се консултирах с баща си. Не че отношенията ни бяха сложни, но не бяхме и съвсем обикновено семейство. Доби ли представа?

– Да.

– Както и да е, спомените на баща ми за миналото вече са заличени или са потънали дълбоко в калта. Каквото и да го попиташ, няма да ти отговори. И мен не познава. Вероятно не знае дори кой е. Понякога си мисля, че трябваше да го разпитам за много неща, преди да стане такъв. Е, вече е прекалено късно.

Масахико помълча, потънал в размисли.

– Защо се интересуваш? – попита накрая. – Нещо е разпалило любопитството ти ли?

– Не точно – отговорих. – Просто сега живея в къщата му и усещам сянката на баща ти да витае там. Освен това го проучих малко в библиотеката.

– Сянката на баща ми ли?

– Като спомен от съществуването му.

– Не ти ли се струва малко злокобно?

Поклатих глава в другия край на телефонната линия.

– Не, ни най-малко. Като че ли присъствието на Томохико Амада продължава да витае над всичко. Усеща се във въздуха.

kino3

Масахико отново потъна в размисли.

– Баща ми дълго живя и рисува в онази къща, може би затова се усеща присъствието му. Кой знае? Честно казано, по тази причина не искам да припарвам там.

Изслушах го, но си замълчах.

– Както вече ти казах, Томохико Амада в основни линии за мен беше просто начумерено старче. Винаги затворен в ателието си, рисуваше с кисела физиономия. Не говореше много, така че нямах представа какво му минава през главата. Когато бяхме под един покрив, майка ми все казваше: "Не притеснявай баща си, той работи". Не можеше да тичам, да викам, нищо. За света той беше велик художник, но за едно малко дете беше чисто и просто досадник. Освен това, когато самият аз започнах да рисувам, се оказа бреме да имаш баща като него. Всеки път, когато се представях на някого, ме питаха дали съм роднина на Томохико Амада. Дори мислех да си променя името. Вече съзнавам, че не е бил чак толкова лош човек. Вероятно ми е демонстрирал обичта си по свой начин, но не беше човек, който ще изпитва безусловна любов към едно дете. Какво да се прави, за него рисуването открай време е било най-важното нещо на света. Такива са художниците.

– Може би – отговорих.

– От мен никога няма да стане художник – въздъхна Масахико. – Това вероятно е единственото, което съм научил от баща си.

– Не спомена ли, че като млад бил доста буен и правел каквото му скимне?

– Когато поотраснах, вече не беше такъв, но на млади години явно доста си е полудувал. Бил е висок и красив млад мъж от заможно семейство, талантлив художник. Как да не привлича жените? Пък и той несъмнено е харесвал жените. Носи се слух, че имал няколко връзки и се наложило семейството му да плати, за да се оправят нещата. Роднините ми твърдяха обаче, че от чужбина се върнал друг човек.

– Как така друг човек?

– Когато се прибрал в Япония, вече не лудувал, непрекъснато стоял у дома и рисувал. И не общувал с почти никого. В Токио дълго време останал ерген, но след като започнал да печели прилично от рисуване, внезапно и неочаквано за всички, сякаш тъкмо му е хрумнало, се оженил за далечна своя роднина у дома. В очите на хората все едно теглел чертата под житейската си сметка или нещо подобно. За него било късен брак. И после съм се родил аз. Нямам представа дали се е занасял с други жени по време на брака си. Просто буйните публични забавления секнали.

– Сериозна промяна.

– Обаче родителите му много ѝ се радвали. Край със заплетените любовни истории, които трябвало да оправят. Никой от роднините не може да ми каже обаче какво се случило с него във Виена, нито защо се отказал от западния стил на рисуване и предпочел традиционната японска живопис. Относно това баща ми беше затворен като мида. Сега дори да отвориш мидата, вътре няма да има нищо.

 

Благодарих на Масахико и затворих. По една случайност намерих картината на Томохико Амада със странното име "Убийството на Командора". Понякога посред нощ дочувах тихо шумолене от мансардата над спалнята. Отначало реших, че е мишка или катеричка, промъкнала се някак горе. Шумът обаче определено не беше от топуркащи крачета на гризачи.

Нито от плъзгането на змия. По-скоро приличаше на мачкането на пергаментова хартия. Не беше толкова силен, че да ми пречи да спя, но наистина се тревожех, че в къщата може да се е промъкнала животинка. Опасявах се да не повреди нещо.

Поразтърсих се и в дъното на дрешника в спалнята за гости намерих отвор към мансардата. Домъкнах алуминиевата стълба от бараката и с фенерче в ръка отворих капака. Плахо пъхнах глава и се озърнах.

Мансардата се оказа по-голяма от очакваното и тъмна. Слаба слънчева светлина се процеждаше от малки вентилационни отвори от двете страни. Осветих ги с фенерчето, но не видях нищо. Поне нищо, което да се движи. Събрах смелост и се качих в мансардата.

Миришеше на прах, но недостатъчно, за да ме притесни. Явно беше проветриво и на пода нямаше много прахоляк. Видях няколко ниски дебели греди и трябваше да внимавам да ги заобикалям. Промъкнах се напред и проверих и двата вентилационни отвора. Бяха покрити с мрежа, за да не се промъкват животни, обаче мрежата на единия беше продупчена. Явно нещо се беше ударило в нея и я беше разкъсало. Или пък някое животно беше раздрало металната мрежа тъкмо за да се вмъкне вътре. Тъй ли иначе, отворът беше достатъчно голям да влезе дребна твар.

Забелязах натрапника, който чувах нощем, седеше притихнал върху една греда в тъмното – дребен сив бухал. Очите му бяха затворени, изглежда спеше. Изключих фенерчето и се отдръпнах, за да го наблюдавам безшумно, без да го уплаша. За пръв път виждах бухал толкова отблизо. Приличаше по-скоро на крилата котка. Красиво създание.

commen3

Бухалът най-вероятно си почиваше тук през деня, а нощем излизаше през вентилационния отвор да ловува в планината. Явно ме е събудил, докато е влизал или излизал. Няма нищо. Присъствието на бухал в мансардата означаваше също, че не бива да се притеснявам от мишки и змии. Може би просто трябваше да го оставя на мира. Почувствах бухала близък. Двамата заедно просто живеехме под наем в тази къща. С радост щях да го оставя да се шири в мансардата. Приятно ми беше да го наблюдавам известно време, после се върнах на пръсти, откъдето бях дошъл. И тогава открих голям пакет близо до входа.

Само един поглед беше достатъчен да установя, че е картина. Близо метър на височина и метър и половина на ширина, стегнато увита в кафява японска опаковъчна хартия и овързана с връв, намотана няколко пъти.

 

В мансардата нямаше нищо друго. Бледата светлина, която се процеждаше през вентилационните отвори, сивкавото бухалче върху гредата и опакованата картина, подпряна на стената. Съчетанието беше вълшебно и ме омагьоса.

Колебливо вдигнах пакета. Не беше тежък – колкото тежи картина в семпла рамка. Опаковъчната хартия беше прашна. Вероятно беше скътана тук, далеч от погледите на хората, доста отдавна. Към връвта стабилно с тел беше закрепена табелка. С черна писалка беше написано "Убийството на Командора". Със старателен почерк. Сигурно това беше името на картината.

 

 

 

cover-killingcommendatoreУбийството на Командора (превод Надежда Розова, 768 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Четвъртък, 18 Април 2019г. 14:14ч.

Ещорил | Деян Тиаго-Станкович

Публикувана в Литература

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

 

 

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

 

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

 

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

esto1

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

 

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

esto8

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

 

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

 

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

 

 

 

cover-estorilЕщорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

онлайн