Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (129)

Четвъртък, 24 Януари 2019г. 14:14ч.

Тил | Даниел Келман

Публикувана в Литература

"И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък." – да, това е силата, която движи младия странстващ въжеиграч Тил Уленшпигел, героят в историческия роман на Даниел Келман Тил (откъс от него ви очаква по-долу), който ще избяга от родното село, когато Църквата изгаря на кладата като вещер баща му... Ще бяга по Въжето, за да види какво има по-нататък и по-нататък... Ще избяга, за да обиколи една разкъсвана от религиозни войни и конфликти Страна... Една страна, ходеща по въжето на Трийсетгодишната война... Една страна от XVII век, но приличаща на всяка, разединена страна от ХХI век... защото всички, изправени пред Апокалипсис, страни си приличат, нали!?...

 

 

Беше опънал въжето на височината на коленете, от липата до старата ела. За целта трябваше да поодялка малко дървото, при елата беше лесно, при липата обаче ножът все се изплъзваше, но в края на краищата се получи добре. Той проверява възлите, събува бавно дървените си обуща, качва се на въжето, пада.

Сега отново се качва, разперва ръце и прави една стъпка. Разперва ръце, но не може да се задържи и пада. Отново се качва, опитва се, пак пада.

Отново се опитва и пада.

Не може да се върви по въже. Това е очевидно. Човешките ходила не са направени за това. Защо изобщо да пробва?

Но продължава да пробва. Всеки път почва от липата, всеки път пада веднага. Минават часове. Следобед успява да направи една крачка, една-единствена, до стъмване следваща не му се удава. Но все пак за миг въжето го беше задържало, а пък той бе стоял отгоре му като на твърда земя.

На следващия ден вали като из ведро. Той стои вкъщи и помага на майка си. "Опъни кърпата, не се отнасяй, за бога!" Дъждът барабани по покрива като удари с хиляди малки пръстчета.

see1

На следващия ден пак вали. Мразовито е и въжето е студено и влажно, не може да се направи нито една стъпка.

На следващия ден пак дъжд. Той се качва и пада, качва се и пак пада, всеки път. Известно време лежи на земята, разперил ръце, косата му представлява мокро тъмно петно.

Следващият ден е неделя, затова чак следобед може да иде до въжето, църковната служба продължава цялата сутрин. Вечерта успява да направи три стъпки и ако въжето не беше мокро, щяха да са четири.

Постепенно схваща как може да се прави. Коленете му разбират, раменете почват да стоят по друг начин. Трябва да следваш полюляването, коленете и раменете да се отпуснат и да омекнат, да си винаги една крачка преди падането. Тежестта иска да те задържи в плен, но ти вече си отишъл напред. Танцът по въжето: изплъзване от клопката.

Следващият ден е по-топъл. Гарги грачат, бръмбари бръмчат, пчели жужат, а слънцето разкъсва облаците. Дъхът му се рее на малки облачета из въздуха.

Светлината на утрото носи гласове, чува у тях баща си да крещи на един ратай. Той си затананиква, песента за оная с косата, която се казва Смърт, овластена от великия бог, песента има мелодия, която е подходяща за вървене по въже, но пък вероятно е бил прекалено шумен, защото внезапно до него застава Агнета, майка му, и го пита защо не работи.

– Ей сега идвам.

– Трябва да се донесе вода – казва тя, – да се изчисти печката.

Той разперва ръце, качва се на въжето и се опитва да не гледа към заобления ѝ корем. Наистина ли вътре в нея има дете, което рита и се свива, и ги слуша?

ia3

Мисълта го смущава. Когато бог иска да създаде човек, защо го прави вътре в друг човек? Има нещо отвратително в това, че всички същества се появяват на скрито място: глистите в тестото, мухите в лайната, червеите в кафявата земя. Много рядко само, беше обяснил баща му, децата израстват от корените на мандрагората, а още по-рядко кърмачета се пръкват от развалени яйца.

– Да пратя ли Сеп? – пита тя. – Искаш ли да пратя Сеп?

Момчето пада от въжето, затваря очи, разтваря ръце, пак се качва. Когато отново поглежда, майка му си е тръгнала.

Надява се, че заплахата няма да бъде изпълнена, но след известно време Сеп наистина идва. Наблюдава за кратко, после се качва на въжето и го блъсва надолу: съвсем не лекичко, а така силно, че момчето пльосва в цял ръст на земята. От яд то нарича Сеп гаден волски задник, който спи със собствената си сестра.

Това не се оказва много умно. Защото, първо, изобщо не знае дали Сеп, който като всички ратаи беше дошъл отнякъде и щеше да си тръгне нанякъде, има сестра, и второ, здравенякът само това и чака. Още преди момчето да се изправи, Сеп сяда върху тила му.

Не може да диша. Камъчетата прерязват лицето му. Той се гъне, но това не помага, тъй като Сеп е двойно по-възрастен, три пъти по-тежък и пет пъти по-силен. Затова се стяга, за да не изразходва много въздух. В устата си усеща вкус на кръв. Вдишва мръсотия, задушава се, плюе. Ушите му бучат и пищят, а земята сякаш се надига, спада надолу и пак се надига.

Изведнъж тежестта изчезва. Обръщат го по гръб, пръст в устата, очите залепнали, в главата пронизваща болка. Ратаят го влачи до воденицата: по чакъл и пръст, по трева, по още пръст, по остри камъчета, покрай дървета, покрай смеещо се момиче, покрай плевника, покрай кошарата с кози. После го издърпва нагоре, отваря вратата и го блъска навътре.

– Хайде, няма време – казва Агнета. – Печката не се чисти самичка.

Ако се тръгне от воденицата в посока към селото, се минава през гората.

tyll

Там, където дърветата се разреждат и където се прeсича землището на селото – поляни, ливади и ниви, една трета от които пустеят, две трети се обработват и са оградени с дървени огради, – вече се вижда върхът на църковната камбанария. Там винаги някой се въргаля в мръсотията и кове по оградите, които непрекъснато се катурват встрани, затова трябва да се поддържат, иначе говедата ще излязат или пък горските животни ще навредят на зърното.

Повечето ниви са на Петер Щегер. Повечето животни също, лесно се разпознават, имат знак от жигосване по врата.

Първо се минава покрай къщата на Хана Крел. Хана седи на прага, че какво друго да прави, и плете дрехи, така си изкарва хляба. След това се минава през тясната пролука между двора на Щегер и ковачницата на Лудвиг Щелинг, нагоре по дървеното стълбище, което предотвратява потъването в рядката кал, вдясно остава оборът на Джеймс Крьон, и се излиза на главната улица, която е и единствената улица: тук живее млекарят Анселм Мелкер с жена и деца, до него деверът му Лудвиг Колер и след това Мария Лозерин, чийто мъж умря предната година, тъй като някой го беше проклел; дъщерята е на седемнайсет и много хубава, ще се омъжи за най-големия син на Петер Щегер. На отсрещната страна живее Мартин Холц, който пече хляба заедно с жена си и дъщерите, а до него са по-малките къщи на семействата Там, Хенрих и Хайнерлинг, от чиито прозорци често долитат кавги; Хайнерлинг не са добри хора, нямат достойнство. Всички освен ковача и пекаря имат малко земя наоколо, всеки притежава няколко кози, но само Петер Щегер, който е богат, има крави.

После се озоваваш на селския площад с църквата, старата селска липа и кладенеца. До църквата е къщата на пастора, до къщата на пастора е къщата, в която живее местният бирник, Паул Щегер, племенникът на Петер Щегер, който два пъти в годината обикаля нивите и всеки трети месец носи данъците на земевладелеца.

В задната страна на селския площад има ограда. Като се отвори стоборът и се тръгне през широкото поле, което също е собственост на Щегер, човек отново се озовава в гората, ако не се бои от Студената и продължава напред, и не се заблуди в храстите, за шест часа стига до имението на Мартин Ройтер. Ако не го ухапе кучето и продължи да върви, за три часа е в следващото село, което не е много по-голямо.

Там обаче момчето никога не е ходило. Всъщност досега то не е ходило никъде. И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък.

 

 

 

cover-tyllТил (превод Жанина Драгостинова, 368 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Петък, 04 Януари 2019г. 14:00ч.

Попитай сърцето | Амели Нотомб

Публикувана в Литература

Да, във всеки свой роман Амели Нотомб "свири" по автобиографичните ноти на самоиронията – в Попитай сърцето (откъс от предпоследната ù книга ви очаква по-долу), например, звучи мелодия от детството ù (главната героиня Диана, също като Амели, има брат и сестра), която напевно и деликатно пита дали в сърцето на всяка майка има поравно място за всяко нейно дете... И ако този въпрос в Попитай сърцето далеч не е единствения, който дълбае в бездната на човешкото его, то както пише Амели: "Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо"...

 

 

Майка ù отново бе бременна.

Никола заяви, че тя има пъпеш в корема. Диана му обясни за какво става дума.

– Откъде знаеш?

– Спомням си как беше с теб.

Диана тайно се молеше детето пак да е момче. Така щеше да е най-добре за всички, като се започне от бебето. И майка ù щеше да е щастлива – нали когато се роди Никола, тя разцъфтя.

Понеже не можеше да се изключи вероятността за момиче, Диана подготвяше стратегия – тя щеше много да обича това клето създание, за да компенсира студенината на майката. Защото нямаше как нещастното момиченце веднага да прояви духовната сила на голямата си сестра. Освен това новороденото трябваше да понесе подчертаното предпочитание на майката към по-големия ù брат – как ли щеше да преживее тази несправедливост?

Всички деца се молят, без да знаят съвсем добре към кого се обръщат. Те имат смътен инстинкт ако не към святото, то към върховното.

Баба ù и дядо ù не вярваха в Господ. Те ходеха на църква само за да не смущават обществения ред. Малкото момиче помоли маминка да отиде с нея на църковна служба. Баба ù сметна, че това е нормално, и не възрази.

Диана се опита да слуша свещеника, но бързо забеляза, че не разбира нищо от думите му. Загуби интерес, сплете пръсти и се помоли третото дете на майка ù да бъде момче. Когато баба ù я остави на баща ù, Диана я чу да му казва:

Оливие, дъщеря ви се молеше с пламенност, каквато никога не бях виждала.

Баща ù избухна в смях. Детето изпита срам.

Една вечер Оливие приготви полурохки яйца за Мари, но тя се намуси.

– А когато беше бременна с Диана, непрекъснато искаше – каза той.

– Да, но сега е различно. Повръща ми се.

Малката се зарадва – това не беше ли доказателство, че бебето не е момиче?

– Е, някой иска ли ги тези яйца? – попита бащата.

На Диана много ù харесаха – мислиш си, че ядеш нещо твърдо, но не, жълтото тече. Цветът му беше прекрасен и топъл. "Когато съм била в корема на мама, тя непрекъснато е ядяла това", си повтаряше малката възхитена. Затова ли така ù харесваха яйцата? Диана тръпнеше от удоволствие и вълнение.

– Това е любимото ми ястие – заяви тя.

Във въображението ù двете новости се смесиха. Когато отново отиде на служба с маминка, църквата ù се видя като огромно яйце, чиято сърцевина, иначе казано Господ, се стичаше в нея, и изпълнена с това вълшебно жълто, тя страстно се молеше. По същия начин, когато хапваше от полурохките яйца, които баща ù вече редовно приготвяше за нея, тя изяждаше първо бялото и оставяше жълтото, така крехко, за накрая. Наслаждаваше му се, това бе Господ, защото стоеше в сърцевината. Тя го взимаше внимателно с лъжичка, за да не разруши чудото, и го пъхаше наведнъж в устата си.

През юни учителката каза на баба ù, че Диана вече е готова за първи клас.

– Няма да е единствената, която започва на пет години и половина. Много е интелигентна и разумна.

Към тях се присъедини дядото, който развълнувано съобщи, че бебето се е родило и трябва бързо да се ходи в болницата.

– Момче ли е, или момиче? – попита Никола.

– Момиче.

В колата Диана почувства как сърцето ù се смразява от страх. Тя се помоли за нещастната си сестричка, давайки си сметка за безсмислието на молитвите, които не бяха възпрепятствали Господ да сбърка пола на третото дете.

Нищо не вървеше според предвижданията.

Майка ù не просто сияеше от щастие, а направо изпадна в екстаз. Подобно на Дева Мария с Христос в ръце, тя ù представи пълничкото бебе и каза:

– Това е Селия.

Обратно на първите две деца, които бяха категория перо, Селия бе пухкава като бебетата от рекламите.

– Дебеланка! – възкликна бабата.

– Нали? – отвърна Мари, притискайки новороденото към гръдта си.

Диана разбра, че нещо не е както трябва. Когато се роди Никола, майка ù беше щастлива и обичаше бебето си. Сега майка ù превърташе от радост и преливаше от любов към Селия. Целуваше я така, сякаш щеше да я изяде. Като обсебена повтаряше разни "обичам те" и "сладкото ми бебе".

Беше неприлично.

Никола изтича към майка си и попита дали може да целуне малката си сестричка.

– Да, скъпи, но внимателно, тя е толкова крехка.

Бащата, бабата и дядото наблюдаваха сцената с умиление. Никой не забеляза, че Диана стои настрана, вцепенена, неспособна да помръдне дори клепача си.

Хипнотизирана от гледката, тя съчини безмълвно обръщение към тази, за която бе готова на всичко:

heartan

Мамо, на всичко се съгласих, винаги съм била на твоя страна, дори когато бе очевидно несправедлива, оправдах завистта ти, защото си дадох сметка, че си очаквала повече от живота, понесох, че ми се сърдеше за комплиментите, които получавах от другите, и ме накара да платя цената за това, отнесох се с разбиране към нежността, с която обгръщаше Никола и никога мен, но това, което правиш сега, е лошо. Само веднъж ми показа, че ме обичаш, и разбрах, че няма нищо по-хубаво на света. Смятах, че това, което ти пречи да покажеш любовта си, е фактът, че съм момиче. А сега пред очите ми заливаш с най-дълбока любов, каквато никога досега не си показвала, едно момиче. Моето обяснение за света се провали. И разбирам колко малко ме обичаш, толкова малко, че дори не ти хрумва поне леко да прикриеш лудата си страст по бебето. Истината, мамо, е, че една добродетел напълно ти липсва – тактичността.

В този момент Диана престана да бъде дете. Но това не я направи възрастна, нито дори подрастваща. На пет години тя се превърна в отчаяно същество, чиято фикс идея бе да не загине в зейналата пропаст, издълбана в душата му.

Мамо, опитах се да разбера твоята завист, а ти от благодарност отваряш пред мен бездната, в която сама си паднала, сякаш искаш да ме повлечеш, но няма да успееш, отказвам да стана като теб, мамо, мога само да ти кажа, че и без да потъвам в нея, само като усещам зова ù, се чувствам толкова зле, че разбирам страданието ти, но това, което не разбирам, е отношението ти към мен, всъщност ти не искаш да споделиш мъката си с мен, все едно ти е, че страдам, ти дори не го забелязваш, въобще не те е грижа и тъкмо това е най-лошото.

Трябваше да се примири. Диана целуна Селия възможно най-сърдечно и никой не забеляза, че детството ù бе умряло.

 

 

 

cover-popitai-syrtseto   Попитай сърцето (превод Светла Лекарска, 128 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Сряда, 02 Януари 2019г. 09:09ч.

Жюл и Жим | Анри-Пиер Роше

Публикувана в Литература

Да, 2019-а ще маркира 140 години от рождението и 60 години от кончината на Анри-Пиер Роше – човекът (и Dada активист), публикувал първия си, (полу)автобиографичен роман Жюл и Жим на 74-годишна възраст (!)... 6 години преди смъртта си и 9 години преди този дебютен роман да се превърне в едноименната филмова класика на Франсоа Трюфо, появила се на екран на 23 януари 1962-а... История за писателя Жюл и арт бохема Жим, история за класически любовни триъгълници в търсене на Символа на Красотата и Любовта... Да, откъсът тук ще ни запознае с Жюл и Жим преди емблематичната им среща с Катрин, само за да напомни, че Любовта има много спирки преди да достигне онази крайна дестинация... онази, от която няма връщане назад...

 

 

ТРИТЕ КРАСАВИЦИ


Жюл искаше да подготви нещата и замина една седмица по-рано за Мюнхен, където беше прекарал две години в компанията на тези жени.

Нае за Жим две обширни стаи у приятни хазяи, после разказа на трите си приятелки за него по толкова различен начин, че когато те си говореха, бе трудно да се разбере, че става дума за един и същ човек.

Още с пристигането си Жим бе представен на Лина, която вече знаеше случката с масата.

За най-голямо учудване на Жюл, още преди да изпият чая, умната и хубава Лина и Жим вече бяха единодушни по следните въпроси:

а) Жим твърде малко прилича на човека, описан от Жюл на Лина;

б) Лина съвсем не прилича на рисунката върху масичката;

в) двамата си допадат, но за да спестят времето на всички, смятат очакваната любов от пръв поглед да не се състои.

– Завиждам ви за яснотата и бързината на реакциите – им призна Жюл.

 

Що се отнася до Люси и Гертруде, Жюл ги представи на Жим едновременно на една вечеря в най-модерния бар на града.

Още със свалянето на палтата изпъкна контрастът между тях. Седнаха на маса от светло дърво, която келнерът скоро застла и отрупа с необичайни чаши.

По устните на Жюл трептеше щастлива и смутена усмивка, с която им признаваше, че и тримата са намерили място в сърцето му.

Обгърна ги приятно спокойствие без следа от стеснение.

– Чудя ви се, Жюл – размишляваше гласно Жим, – как сте успели да съберете две жени, така различни и така ...

Той не довърши. Мълчанието произнесе вместо него думата "красиви" и момичетата я чуха.

Жюл се изчерви от удоволствие. Щеше да отговори, но Гертруде го спря с ръка и заяви:

Жюл е нашият изповедник, нашият режисьор. Той има богато въображение и ангелско търпение. Описва ни в своите романи, утешава ни, закача ни, ухажва ни, но не иска нищо повече. Забравя само едно: себе си.

– Каква възхвала! – провикна се Жим.

– Затова идваме винаги когато ни повика – обясни Люси, повдигайки леко глава.

Жюл разказа по присъщия си чудат начин за неуспеха с Лина, която вече бе осведомила приятелките си по телефона.

– Естествено – каза Гертруде. – Лина и господин Жим не си подхождат. Тя е разглезена, а това не се харесва на господин Жим.

– А какво му харесва? – попита Жюл.

– Ще видим – отговори невъзмутимо Люси.

За втори път сериозният ѝ глас направи впечатление на Жим. Смущаваше го едновременното присъствие на тези две жени, искаше му се да може през цялото време да гледа или само едната, или само другата.

Като уредник на тази среща, Жюл предложи да пият брудершафт с любимото му вино, за да се премахнат веднъж завинаги всички "господине", "госпожо" и "госпожице". А за да избягнат традиционното и твърде очебийно кръстосване па ръцете, той предложи всички да докоснат краката си под масата. Така и направиха.

Увлечен в радостта си, Жюл бързо отдръпна своите. Жим задържа известно време краката си опрени до краката на Гертруде и Люси, която първа внимателно отмести своя.

julesjim1

Продълговатото лице прибавяше към красотата на Люси нещо готическо. Тя вършеше всичко, без да бърза, и придаваше на всеки миг особена стойност, която го правеше ценен и за другите. Носът, устата, брадичката, челото ѝ бяха гордост на цяла област, която като дете бе представяла по време на един религиозен празник. Дъщеря на едър буржоа, тя учеше рисуване.

Трийсетгодишната Гертруде, родена спортистка, имаше гръцка хубост. Печелеше без тренировки състезанията по ски. Скачаше в движение от трамваите и се заковаваше на място без усилие. Човек изпитваше желание да докосне мускулите ѝ. Имаше четиригодишно момченце – без баща. Не вярваше в бащите. Работеше като миниатюристка и имаше и щастливи, и трудни моменти. Макар че бе от семейство на благородници, тя живееше далеч от своето съсловие, сред хората на изкуството, които я уважаваха и обичаха.

Вечерта лъкатушеше като пълноводна река. Самото им присъствие сякаш раждаше песен, в настроението проблясваха искрици. Четиримата си приличаха по едно: относителното безразличие към парите и съзнанието, че животът им е в ръцете на Бога или, както Гертруде би предпочела да се изрази, на дявола.

Жюл говореше увлекателно. Но към два часа сутринта реши, че е голям познавач на душите и жизнените ситуации, и каза няколко смели шеги. Може би чрез думите, изречени пред други хора, той компенсираше това, което не смееше да направи в личния си живот...

Присмя се на двете си приятелки, на себе си, дори на Жим. Не им ли бе отворил вратите на един рай, в който самият той не беше сигурен, че ще влезе? Предчувстваше ли го? В своята хвалебствена и радостна песен той вмъкна остри нотки, а когато реши да дава съвети на Всевишния как да преустрои своето творение, обстановката стана тягостна.

Един извод все повече се налагаше: Жюл беше чудесен приятел, обаче неспособен да се изяви в любовта и в брака. За сетен път и той самият отгатваше това, но се криеше зад потока от думи.

Жюл винаги сам си разваля вечерта – промълви Гертруде, докато Жюл бе изтичал след продавачката на цигари. Люси кимна снизходително.

Последният четвърт час премина сред брътвежите на Жюл. Той не оставяше другите да говорят и упорито повтаряше неща, които не бяха предизвикали желания ефект. Тримата му приятели се измъчваха заради него и изпитваха вече скрито желание да се видят насаме.

Жим виждаше за първи път Жюл такъв, макар че вече бе забелязал отделни прояви на тази негова черта по време на разговорите им на четири очи, в които, извън реалното присъствие на красотата, Жюл се рееше из облаците.

 

След като изпратиха Гертруде и Люси, Жюл и Жим се поразходиха из един обширен парк. Зазоряваше се. Жюл се бе поуспокоил.

– Странна нощ – сподели Жим. – Какъв необикновен букет става от тези две цветя. Каква духовна и каква плътска любов! Никак не ми се иска отново да видя заедно Люси и Гертруде.

– Разбирам ви – съгласи се Жюл. – Коя от двете ни направи по-силно впечатление?

– Все още съм заслепен – отвърна Жим. – А и не бързам да разбера. А на вас?

Люси. Искал съм и отново ще искам ръката ѝ.

julesjim3

Гертруде ме утеши след отказа па Люси. Заведох я със сина ѝ на море в Италия. Тя ми отдаде тялото си, но не и любовта си. Разбирате ли, Жим, когато срещнах Люси, се уплаших. Не исках да се поддавам на тази любов, но по време на една разходка в планината тя си нарани крака и ми позволи да ѝ помогна. Аз го бинтовах, сменях превръзките. Искаше ми се никога да не оздравява.

– Усещам влиянието ѝ – каза Жим.

– Не тя, а аз не можах да оздравея – продължи Жюл. – Когато отново стъпи на крака, осмелих се да ѝ направя предложение за женитба. Тя каза "не", но така нежно, че аз все още се надявам.

 

 

 

cover-zhiulizhim   Жюл и Жим (превод Изабела Георгиева, 216 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Петък, 07 Декември 2018г. 15:15ч.

Патрик Мелроуз. Чудо голямо | Едуард Сейнт Обин

Публикувана в Литература

"Колкото и да бягаш, миналото все те настига" – тази крилата фраза може и да играе жокер за разплитането на (почти)автобиографичната история на Патрик Мелроуз... Пъзел-история, разказана ювелирно от Едуард Сейнт Обин в поредица от пет романа (Чудо голямо, от който по-долу ви очаква откъс, е първия по ред)... Пъзел-история, превърната в хитов минисериал (озвучен от Hauschka) тази година и изигран блестящо от Бенедикт Къмбърбач (неслучайно, вече номиниран със Златен глобус 2019 за влизането в кожата на Патрик Мелроуз)... Пъзел-история, в чийто център лежи един летен ден, прекаран от петгодишния Патрик в семейната Мелроуз вила в Южна Франция... Един летен ден, който ще се връща отново и отново в съзнанието на Патрик като злокобен призрак... или като зелено гущерче... Затова и откъсът от Чудо голямо ни връща именно в онази семейна вила в Южна Франция... там, където "За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните."...

 

 

Патрик крачеше към кладенеца. Държеше сив пластмасов меч със златна дръжка и го размахваше към розовите съцветия на дилянката, избуяла по стената на терасата. Забележеше ли охлюв по стеблото на резенето, го събаряше с рязко движение на меча си. Ако убиеше някой охлюв, трябваше да го стъпче и после бързо да избяга, защото иначе ставаше пихтиест като сопол. После се връщаше, поглеждаше натрошената кафява черупка, набита в меката сивкава плът, и съжаляваше за стореното. Не беше честно да тъпче охлювите след дъжд, защото те бяха излезли да си поиграят, да се изкъпят в локвичките под капещите листа и да си изпънат рогчетата. Когато ги докоснеше по тях, те се отдръпваха назад и ръката му правеше същото. За охлювите той беше същото, каквото за него бяха възрастните.

 

Един ден изобщо не смяташе да ходи там, но с изненада се озова до кладенеца и заключи, че е намерил нов пряк път. Сега винаги минаваше по него, когато бе сам. Прекосяваше тераса, заета от маслинова горичка, където предния ден листата потрепваха на вятъра ту сиви, ту зеленикави, както когато плъзгаш пръстите си напред-назад по кадифе и то ту тъмнее, ту светлее.

Показа на Андрю Бънил краткия път, ама Андрю се тросна, че бил по-дълъг от другия път, затова Патрик на свой ред го заплаши, че ще го хвърли в кладенеца. Какъвто беше лигльо, Андрю се разциври. Когато си заминаваше обратно за Лондон, Патрик му се закани, че ще го хвърли от самолета. Дрън-дрън, Патрик дори нямаше да бъде в самолета, обаче заплаши Андрю, че ще се скрие под пода и ще изреже с трион кръг около седалката му. Бавачката на Андрю се скара на Патрик, задето е такъв проклетник, а той се сопна, че просто Андрю е женчо.

 

Неговата бавачка умря. Приятелка на майка му обясни, че е отишла на небето, но Патрик беше там и прекрасно знаеше, че я сложиха в дървен сандък и я пуснаха в една дупка. Небето беше в другата посока, следователно онази жена лъжеше, освен ако нямаше да изпратят бавачката там като колет. Майка му много плака, когато пъхнаха бавачката в сандъка – твърдеше, че плаче заради своята бавачка. Което беше глупаво, понеже нейната бавачка още си беше жива, дори щяха да ѝ ходят на гости с влака, а по-голяма скука от това няма накъде. Черпеше ги с гадна торта със съвсем мъничко мармалад насред километри пухкаво тесто. И все повтаряше: "Знам, че ти харесва", което си беше чиста лъжа, защото последния път той ѝ каза, че тортата не му харесва. Наричаше се пандишпан и приличаше на гъба, затова Патрик попита дали става за къпане, а майка му и бавачката се скъсаха да се смеят и да го прегръщат. Противна работа, защото бабката притискаше бузата си до неговата, а кожата ѝ беше отпусната и висеше като онази кокоша шия от ръба на масата в кухнята.

Защо изобщо майка му имаше бавачка? Патрик вече нямаше, а беше само на пет. Баща му казваше, че вече е мъжле. Беше зима и той за пръв път видя сняг. Помнеше как бе стоял на пътя до един каменен мост, пътят беше покрит със скреж, нивите бяха затрупани със сняг, небето блестеше, пътят и храстите горяха, а той носеше сини вълнени ръкавици и бавачката го държеше за ръката, докато двамата цяла вечност се любуваха на моста. Често си спомняше и онзи път, когато бяха на задната седалка на колата, главата му почиваше в скута ѝ, той вдигна поглед, усмихна ѝ се, небето зад главата ѝ беше обширно и синьо и Патрик се унесе.

melrose1

Патрик се покатери по стръмния бряг по пътеката покрай едно дафиново дърво и стигна до кладенеца. Беше му забранено да играе там, затова и беше любимото му място за игра. Понякога се покатерваше върху прогнилия капак и скачаше върху него, все едно е трамплин. Никой не можеше да го спре, не се и опитваха често. Дървото беше почерняло там, където набъбналата розова боя се беше олющила. Капакът скърцаше заплашително и сърцето му затуптяваше по-бързо. Не му достигаха сили сам да повдигне капака, но ако го завареше отворен, събираше камъчета и шепи пръст и ги хвърляше долу. Те цопваха екливо във водата и се разпиляваха в тъмното.

Когато изкачи пътеката, Патрик вдигна победоносно меча си. Забеляза, че капакът на кладенеца е вдигнат. Залови се да търси подходящ камък, най-големия, който можеше да вдигне, и най-облия, който успееше да намери. Огледа полето наоколо и изрови червеникав камък, който се наложи да носи с две ръце. Постави го на равното до зейналия отвор на кладенеца, повдигна се, докато стъпалата му се отлепят от земята, наведе се колкото може по-напред и се взря в мрака към невидимата вода. Вкопчи се здраво с лявата си ръка, избута камъка до ръба, после го чу да цопва, видя го как разкъсва повърхността и как развълнуваната вода улавя светлината от небето и немощно проблясва в отговор. Водата беше толкова черна и плътна, че приличаше повече на нафта. Патрик се провикна в гърлото на кладенеца, надолу към сухите тухли, на места почернели и позеленели. Ако се надвеси достатъчно, чуваше влажното ехо на собствения си глас.

melrose3

Реши да се покатери по стената на кладенеца. Протритите му сини сандали влизаха в пролуките между камъните. Искаше да застане на ръба на зейналото каменно гърло на кладенеца. Веднъж вече го беше направил като предизвикателство, докато Андрю им беше на гости. Андрю стоеше до кладенеца и повтаряше: "Моля те, недей, Патрик, моля те, слез, недей". Тогава Патрик не беше уплашен, за разлика от Андрю, ала сега беше сам и когато приклекна на ръба в гръб към водата, усети как му се вие свят. Надигна се съвсем бавно и когато се изправи, усети подканващата бездна да го привлича назад. Сигурен беше, че помръдне ли, стъпалата му ще се плъзнат, затова опита да не се олюлява, като стисна юмруците и пръстите на краката си и се вторачи сериозно в твърдата пръст около кладенеца. Мечът му още лежеше на ръба и на Патрик му се искаше да го вземе, за да бъде триумфът му пълен, наведе се предпазливо и с огромно усилие на волята, преодолявайки страха, който се опитваше да скове крайниците му, взе меча с одрасканото и на места вдлъбнато сиво острие. Щом го стисна, приклекна колебливо, скочи с победоносен вик от ръба на кладенеца на земята и изимитира дрънченето на метал, докато покосяваше въображаемите си врагове. Цапна лавров лист с плоската страна на меча си, после прониза въздуха под храста с измъчено стенание и притисна тялото си отстрани. Обичаше да си представя обсадена римска армия, застрашена от варварско поражение точно преди да се появи той, командирът на специални бойци с пурпурни наметки, най-храбрият от всички, и да спаси войската от невъобразимо поражение.

 

Докато се разхождаше в гората, често си мислеше за Айвънхоу, герой в един от любимите му комикси, който вървеше и посичаше дърветата от двете си страни. Патрик трябваше да заобикаля боровете, но си представяше, че притежава силата да ги събаря, за да си прокарва път, пристъпваше царствено през горичката в края на терасата и с един-единствен удар поваляше всяко дърво и отляво, и отдясно. Четеше разни неща по книгите и после дълго размишляваше над тях. Беше прочел за дъгата в някакво сантиментално илюстрирано книжле, но после започна да забелязва дъгата по лондонските улици след дъжд, в бензиновите петна по уличната настилка, когато водата се разслояваше на пурпурни, сини и жълти пръстени.

 

Днес не му се ходеше в гората, затова реши да подскача надолу през всички тераси на склона. Все едно летеше, но някои от стените бяха прекалено високи и се налагаше да присяда на ръба, да хвърля меча си и да се снижава, преди да тупне. Обувките му се напълниха със сухата пръст покрай лозите и на два пъти се наложи да ги събува, да ги обръща и да ги изтупва от пръстта и камъчетата. Към дъното на долината терасите ставаха по-широки и по-плитки и Патрик можеше да прескача ниските зидове. Събра сили за последната битка.

 

 

 

cover-chudo-golyamoЧудо голямо (превод Надежда Розова, 192 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Сряда, 28 Ноември 2018г. 15:15ч.

Живот без край | Фредерик Бегбеде

Публикувана в Литература

"Who Wants To Live Forever" беше казал Фреди, но "Смъртта не е предвидена в моя планинг" отвръща Фредерик Бегбеде – в своя (почти) автобиографичен роман Живот без край, героят на Бегбеде, въоръжен със запазената марка ирония, самоирония, зрял сарказъм и ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук), стои на прага на вечността в търсене на безсмъртие и пост-човек битие... въпреки, че "От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща."...

 

 

Житейският разказ, който четете, гарантира моята вечност. Той се съхранява в програмата Human Longevity, файл номер Х76097АА804. Ще се върнем по-късно към това.

До петдесетата си година тичаме с тълпата. След това не бързаме чак толкова напред. Забелязваме по-малко хора около себе си, а отпред – зееща пропаст.

Животът ми е изтънял. Усещам, че мозъкът ми е по-млад от тялото. Падам на тенис 6:2 от моя дванайсетгодишен племенник. Роми може да смени тунера на моя принтер, аз не съм способен. Трябват ми три дни, за да се възстановя след вечер с текила. Достигнах възрастта, когато се страхуваме да се надрусаме: смъркаме "линийки" вместо предишните "магистрали". През цялото време изглеждаме стегнати, защото се пазим да не получим МСБ на лицето. Пием ябълков сок с лед, за да си помислят, че е уиски. На улицата вече не се обръщаме след момичетата, защото се страхуваме, че ще ни се схване вратът. Поискаме ли да караме сърф в морето, веднага хващаме двоен отит. Всяка нощ ставаме един или два пъти да пикаем.

И това също са радостите на петдесетгодишните – ако някой ми бе казал, че един ден ще си слагам колан на задната седалка на таксито!

Старците през цялото време нещо ги боли. Тялото е изхабено; много малко дни минават без тъпи болки в краката, схващане на мускулите или бодежи. Без да споменаваме психологическите или нервни поражения. Най-лоши са постоянните оплаквания. Старостта основно се състои в досаждане на околните. Старецът недоволства, оплаква се и разгонва младите.

rez2

Общото между всички петдесетгодишни е шубето. Доказва се с поведението: ужасно внимаваме какво ядем. Спираме да пием и пушим. Пазим се от слънцето. Избягваме всякакви оксиданти. Постоянно сме депресирани. Бивши гуляйджии се превръщат в жалки страхливци, които треперят за кожата си. Ето, дори думата "страхливец" е показателна за старостта на автора. Пазим последните си моменти. Подписваме договори за пенсионно-осигурителни фондове, застраховки живот, отдаване под наем. За един миг поколението ми мина от безразсъдство към параноя.

Имам чувството, че промяната се извърши за една нощ: внезапно всичките ми destroy приятели вече се кълнат единствено в биохраната, киноата, веганството и разходките с колело. Обзе ни нещо като ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук). Колкото повече приятелите ми се разбиваха в тоалетните на "Барон" преди двайсет години, толкова повече сега ми дават уроци по хигиена на живота и на здравето. Още по-нереално е, че въобще не забелязах как се случи!

Може би бях изпаднал в черна дупка с моите разводи и телевизионни предавания, все още мислех, че е много кул да се друсам с компаньонки, не видях как светът около мен се променя. Пичове, които свършваха в канавките в 8 сутринта, се превърнаха в аятоласи на варивата, а моите бивши дилъри – в апостоли на планинските преходи, обути в чепици "Норт фейс".

Ако запалиш цигара, внезапно ставаш самоубийствен убиец; ако поръчаш кайпироска, ставаш воняща отрепка. Не си чел Силвен Тесон? Нещастник. Плюят миналото си. Дори Силвен щеше да се убие, катерейки се къркан по покривите. Престанете да се правите на монаси еколози! Тесон е като мен: алкохолик русофил, който се страхува да пукне.

Започнах да гледам всички кулинарни предавания. "Мастършеф", "Топ шеф", "Измъкванията на Пьотирьоно": аз съм бивш клубен лъв, приел лайт кухнята. И накрая стана това, което трябваше да стане: записах се във фитнес клуб. Дори в най-страшните си кошмари не си бях представял подобно падение: аз на ергометър, аз, разтрисан на пауър плейт, аз, изтегнат на лакти и пръсти на краката, аз, с гръб към шведската стена, имитиращ стол, аз, дърпащ ластици, аз, вдигащ тежести, за да заменя гърдите си с гръдни мускули. В продължение на векове мъжът се е сражавал в героични войни; в XXI век борбата срещу смъртта приема друга форма – мъж в шорти, който скача на въже.

Страхувам се, защото Роми и Лу не заслужават да бъдат сираци. Опитвам се да отдалеча края си. Животът свършва, а аз не го приемам. Смъртта не е предвидена в моя планинг. Тази сутрин вървях с боси крака върху ягоди, хвърлени от моето бебе на паркета.

Постигнатото в тежка битка щастие... Ще приключи ли за пет минути?

beglife

Оглушавам: карам хората да повтарят изреченията. Но може би нямам никакъв проблем със слуха, може би просто другите не ме интересуват. На възраст съм, когато започваме да пием кока-кола зиро, защото коремът расте и се страхуваме, че вече няма да видим кура си. Всяка вечер броя в банята падналите ми косми, които плават във водата. Ако са повече от десет, се депресирам. С пинсета скубя изникналите от носа и ушите ми бели косми и изтънявам обраслите си вежди, достойни за един Франсоа Фийон. Следя бенките си като мляко на котлона. Обличам се в костюми "fit" на Хеди Слиман, надявайки се, ако смъртта срещне един брадясал тип в тясно сако, да си помисли, че е сгрешила човека. Ставите на ръцете ми се схващат, гърбът ме заболява след петнайсет минути физически упражнения. На петдесет години вече нямаме време да се шляем. Времето се измерва в минути. Електронният ми часовник постоянно отчита сърдечния ми ритъм, както и изгорените при ходене калории. Моята Хекзоскин тениска изпраща по Bluetooth нивото ми на потене към моя iPhone 7. Тези празни статистики ме успокояват. Във всеки момент мога да ви кажа колко крачки съм направил от сутринта. Световната здравна организация препоръчва 10 000 крачки дневно; стигнал съм 6136 и вече съм капнал.

 

Някъде по пътя загубих нещо и това нещо се нарича моята младост. В нашето плоско време единствено от смъртта може да ти се завие свят. От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща.

 

 

 

cover-jivot-bez-kraiЖивот без край (превод Георги Ангелов, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

онлайн