Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (176)

Неделя, 20 Декември 2020г. 20:20ч.

Резиденцията | Георги Тенев

Публикувана в Литература

Фантазията често говори Истината... казвали сме го също както Георги Тенев многократно се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития – прави го и в Резиденцията (откъс от най-новия му роман ви очаква по-долу) като този път проектира тези прилики (или ситуационни метафори) в Бъдещето... Резиденцията ни пренася в 2051 година, в една утопична Държава на реда с върховен Прокуратор, който следи Всичко (дори от автомобила си) – свят на репресии от Министерството на последствията и Дома на истината, свят на младата контра-култура-опозиция Рилски урок... свят, колкото различаващ се, толкова и приличащ на Съвремието ни...

 

..........

 

– Ще ти кажа какво се случи с теб, Лука... Ще ти напомня къде и кога започна да се променяш, кога започна да ставаш непригоден за живеене в града и сред хората.

Младежът чу този глас като ехо, докато бавно извеждаше колата от квартала на резиденциите. Напускаше изолираното градче с жилищата на висшите чиновници на властта, прекосяваше невидимата и физическата граница. Движеше се по моста над сухите бетонни дерета, към шосето, водещо до околовръстния път.

– Да, Лука... Ще ти припомня и ти сам ще си спомниш.

Името Лука се процеди като неясна светлина, натрупана върху клепките на арестанта, в началото само като звук. Лука не беше пълно име, а само част от име, парче от някаква цялост. Двете срички лу-ка бяха откъс от нещо по-голямо, от фамилията Луканов? Той напускаше серпентините на града. Световодните мигачи в ъглите на колата сами насочваха автомобила по празната лента. Воланът от време на време потрепваше в ръцете му, сякаш за да провери дали посоката остава същата. Сградите секнаха, отляво нахлу слънце – значи движеше се на юг.

nievs

После естакадата направи плавен завой надясно, слънцето се измести и спря да блести в очите му. Равно подкастрените дървета хвърляха продълговати сенки, светлината и сивите сенчести острови се редуваха. Под предното стъкло имаше малко бакелитово прозорче, зад което фосфорните черти на часовника отбелязваха четири цифри, едно, нула, едно, седем. Десет часа и седемнайсет минути, но той не можеше да отгатне деня от седмицата. Занизаха се рехави поредици от малки бели автомобили, детски играчки, засилени от нечия невидима ръка в двете посоки на магистралното шосе. Във всяка от колите пътуваха различни хора, напълно чужди едни на други, отделени, непознати и взаимно недосегаеми. Само специалното информационно табло в служебния автомобил на прокуратора можеше да даде веднага сведение за това кой номер на какъв собственик отговаря. Ако знаеше как да използва устройството, арестантът би разбрал, че в най-близката кола пътуват дърводелски занаятчии, тръгнали някъде по работа. По-нататък в сивкаво камионче се бяха набутали няколко зидари, връщащи се от малките сателитни градове. Размина се с кола с пенсиониран военен, тръгнал да занесе на децата си ръчно направената детска люлка, подарък за новородения внук. Жените от млеконадойните ферми отиваха на сезонна работа. След ден стадата овце щяха да бъдат преместени в пасищните фабрики, щеше да има нужда от тези опитни доячки, които да се редуват на смени до изтощение. Търговецът на коси за перуки, изкупвачът на женски плитки, той също пътуваше, набутал своите торби в багажника на пикапа. Микробус с дървосекачи поемаше към сечището.

Дали знаеш, мила майко...

Народните певици от хор "Кълвач" се поклащаха задрямали на твърдите седалки в своя автобус. Бяха тръгнали призори чак от другия край на околията. Пътят през планината беше ги замаял със завоите си и сега жените придрямваха на топлата светлина на предобедното слънце. И кой знае защо, в главите на заспалите хористки като че по телепатия се процеждаше един и същ куплет от старата песен "Дали знаеш, мила майко". Тази скитско-македонска тема беше провлачена, тригласът навяваше неустоима тъга. Не бяха я изпълнявали от десетилетия.

Дали знаеш, мила майко,

що съм несрекна,

от другари ти ме делиш,

нà двор не смея,

от гората ти ме делиш,

нея сакам я...

"Дали знаеш, мила майко" беше от онези фолклорни мелодии, поставени под мълчалива забрана. Изпаднала беше от хоровите песнопойки и не я вписваха в програмите за концерти. Някъде в Регистъра на наследството ѝ беше сложена отметка "не". Процедурата след това беше проста, прилагаше се Осми принцип за предпазно намаляване на въздействието: "не-повтаряне, водещо към не-припомняне с цел прекратяване". Нечуто, сега ехото на песента се завихряше зад автобуса. Крайпътните антени за подслушване улавяха разговори от колите, регистрираха ключови думи, зададени от Министерството на последствията и Дома на истината, но не и песните в съня на едрите селски жени. Също така неуловима оставаше и мисълта в главата на Луканов. Младежът в прокураторския автомобил не изпускаше от ръце кормилото, макар че все още не се налагаше да управлява. Движението беше полуавтоматично, световодните датчици следяха пунктира върху крайпътната ограда. На третия разклон той избра единствения изход без табели. Не беше посочено къде отвежда асфалтовият ръкав, но Луканов без колебание насочи кормилото и машината прие нареждането на ръцете му.

 

 

 

cover-rezidenciyataРезиденцията (корица Мила Янева-Табакова, 240 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Вторник, 15 Декември 2020г. 21:21ч.

Дневник, намерен във вана | Станислав Лем

Публикувана в Литература

Да, през 2021-а празнуваме 100 години от рождението на емблематичния футурист Станислав Лем... но според Лем-оброенето 2021-а маркира и 60 години от появата на вечната класика Соларис, както и на романа-антиутопия (издаван сега за първи път на български) Дневник, намерен във вана – да, антиутопичният свят, описан в него (откъса по-долу) крие повече мистерии и от Океана на планетата Соларис, а кодът за разшифроване на този лабиринт (ала Кафка) минава през Зданието (гигантски секретен комплекс под земята), където има думата Инструкцията и тоталитарната Мисия за шпиониране (да, намирисва на политическа и социална сатира), а Изходът се крие в... стая 3883 и в Дневника, пазещ следите от изгубената ера на Неогена (и Кап-И-Таал-ното намигване към Щатите)... или както казва Героят тук: "Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея."...

 

 

Бях минал вече доста път в шпалира бели врати, когато изведнъж осъзнах какво съдържа папката. Ако целият шифър – дори в мислите си наричах това шифър, все за нещо трябваше да се хвана – звучи като онова, което чух в кабинета на Ермс, по-нататъшните откъси могат да съдържат описание на моето движение из Зданието, дори на още неосъщественото. Тази мисъл изобщо не ми се стори безумна. Щом навсякъде, където бивах, ми намекваха, че знаят за моите разходки повече, отколкото си мисля, щом понякога дори мислите ми вече не бяха тайна – а прочетеният при Ермс фрагмент показваше точно това, защо папката да не съдържа по-нататъшния план на моето ходене из Зданието и това, което ме чака в края му?

И реших да отворя папката, вече ме учудваше само това, че до този момент не ми беше дошло наум. Държах в ръце собствената си съдба и можех да надникна в нея.

 

V.

Редицата врати отдясно свърши. Вероятно отвъд стената имаше някаква голяма зала. Малко по-нататък попаднах на странично разклонение на коридора, което ме отведе до тоалетните помещения на етажа. Вратата беше открехната. Надникнах в банята и като не видях никого, се затворих вътре, а докато сядах на ръба на ваната, зърнах малък черен предмет на поличката под огледалото. Беше полуотворен и подканващо сложен върху чиста салфетка бръснач. Не знам защо това ме изпълни с подозрение. Взех бръснача, изглеждаше нов. Още веднъж огледах помещението, блеснало от чистота като операционна. Върнах бръснача на мястото му. Нещо не ми даваше да отворя папката в негово присъствие. Напуснах банята, за да сляза с асансьора по-надолу, към онази, която ме беше приютила предната нощ.

Тя също беше празна, изглеждаше буквално така, както я оставих, само кърпите бяха сменени с чисти. Развързах на ръба на ваната шнурчето и измежду картонените корици излезе дебело тесте бели листове.

Ръцете ми се поразтрепериха, защото помнех, че на най-горния имаше текст. Листовете се разместиха – всичките бяха празни. Зарових в тях все по-бързо. Водопроводната тръба издаде един от онези безсмислени диви звуци, които понякога се чуват при пускане на вода на друг етаж. Зави почти с човешки глас, който премина в бъбреж, все по-слаб, докато се разсея из железните вътрешности на Зданието. Все така прелиствах белите страници, броейки ги машинално кой знае защо, в същото време се връщах мислено при Прандтл, нахвърлях се върху дебелака, удрях го, ритах отвратителното подпухнало туловище – само да ми беше паднал!

Яростта ме напусна също тъй внезапно, както ме беше обзела. Седях на ръба на ваната и подреждах листовете, докато изведнъж пак видях, но с други очи, какво значеше онова негово странно дъхване. Работата е била подготвена предварително – да ми откраднат инструкцията, макар че защо, след като Ермс просто можеше да не ми я даде?

Ръцете ми, прехвърлящи листовете, замряха. Сред празните се криеха два различни. На единия имаше ръчно скициран план на Зданието заедно с малка карта на хълма Свети Хуан, в чиято вътрешност се намираше то; на втория, зашит за първия с бял конец, беше напечатан план на диверсионна операция "Острие" с дванайсет точки. Вече с нея пред очите продължих да вървя. Ще дам тези бумаги на властите. Ще разкажа за начина, по който попаднаха при мен. Може би ще успея да ги убедя. Но как ще докажа, че не съм се запознал с тези секретни документи? Че не съм запомнил местонахождението на Зданието – сто и осемнайсет мили южно от връх Харвард, нито плана му, разположението на стаите, щабовете, че не съм прочел описанието на диверсионната операция? Положението беше критично. Виждах как досегашният ми път се оформя във все по-банална цялост, как външно безсмисленият случай става капан, в който съм се хващал все по-здраво чак до този толкова ясен всъщност момент. Ръката ми трепна, за да скъса компрометиращите листове и да хвърли парчетата в клозетната чиния, но веднага си припомних предупреждението на Ермс. Значи наистина нищо не се бе случвало просто така? Всяка казана от тях дума, всяко движение на главата, разсеяност, усмивка – всичко е било пресметнато и цялата тази колосална машина е работела с такава математическа прецизност само за да ме унищожи? Почувствах се като във вътрешността на планина от блеснали очи и за няколко секунди ми се стори, че ще рухна на каменния под. Ех, ако можех някъде да се скрия от тях, да се свра в процеп, да се разплескам, да можеше да ме няма...

Бръсначът! Нима затова беше оставен там? Знаели са, че ще искам да остана сам, и са го сложили! Ръцете ми се движеха ритмично. Подреждах листата. С напълването на папката намаляваше кълбото идеи, всяка от които трябваше да помогне за спасението ми, така че, все още търсейки някакъв изход, дързък ход, с който като хитър играч да обърна внезапно картите, виждах все по-ясно собственото си покорно и плувнало в пот лице на обречен. То ме очакваше след няколко още неизвършени формалности. Трябва да се оправя с това бързо и просто – мислех си, – сега, след като се провалих, вече нищо не ме заплашва. Сигурно тази мисъл се беше родила по-рано, защото изскочи от многото нереални идеи като освобождение.

Тъкмо когато вече бях готов да нарамя кръста на осъден, от последните листа изпадна картонче с надраскано число 3883 и падна в краката ми. Вдигнах го бавно. Сякаш, за да няма недоразумения, нечия ръка беше написала старателно с дребни букви "ст." пред числото. Стая.

lem3883

Нареждаше ми се да отида там? Добре. Завързах папката с шнурчетата и се изправих. От вратата огледах за последно порцелановата вътрешност и от огледалото като от тъмен прозорец ме погледна собственото ми лице, сякаш начупено на парченца. Това беше заради неравностите по огледалната повърхност, но на мен ми се стори, че го виждам в ледените пламъци на страха. Така се гледахме – аз и аз – и както преди, сякаш се измъквах от възтясната си кожа на предател, сега наблюдавах промените, станали отвън. Мисълта, че това изкривено от тревога, лъщящо като залято с вода лице ще изчезне, не беше неприятна. Всъщност отдавна подозирах, че всичко ще завърши така.

Наслаждавах се на размерите на поражението си с перфидно задоволство – предвижданията ми се бяха оказали правилни. Ами ако взема и зарежа някъде папката? Но пък ще остана без нищо – нито призван, нито измамен и предаден, нищичко. Може би съм попаднал между чука и наковалнята, неволно съм се озовал в някаква голяма интрига и сега зъбчатите колела на разни противоборстващи интереси искат да ме смелят? В такъв случай да се обърна към висша инстанция би могло да се окаже спасителен ход...

 

Стая 3883 реших да си оставя за краен случай, а сега да ида при Прандтл. Той ми дъхна, каквото и да значеше това! Дъхна, значи беше на моя страна. Потенциален съюзник. В интерес на истината обаче ме забаламоса, за да може дебелакът да ми свие папката. Явно е трябвало да го направи. Нали ме попита дали изпълнявам заповеди и призна, че самият той изпълнява. Реших да отида. Коридорът беше пуст. Почти тичах до асансьора, за да не взема да размисля. Чаках го доста дълго. Горе беше оживено. В кабината, от която излязох, веднага се намъкнаха неколцина офицери. Вървях към отдел "Шифри" все по-бавно. Безплодността на тази крачка ставаше все по-явна. Въпреки това влязох. На масата, където преди седеше дебелият офицер, имаше разхвърляни покапани листа и върху тях празни чаени чаши. Познах моята по изкуствените мухи, залепени като семенца по ръба на чинийката. Почаках, но никой не дойде.

lemv

Бюрото до стената бе затрупано с документи; заех се да ги прехвърлям със слабата надежда да попадна поне на следа от моята инструкция. Жълтата папка видях сред другите, но в нея имаше само платежна ведомост, която прегледах набързо. При други обстоятелства със сигурност щях да ѝ обърна повече внимание, защото в нея бяха изброени специалности като Таен адовист, Разобличител І ранг, Изсушител, Фекалист, Следач, Прецеждач, Скрит опровергател, Крематор, Остеофаг – но сега я оставих с безразличие.

Телефонът, който беше току до ръката ми, иззвъня така силно, че ме стресна. Погледнах го. Звънеше упорито. Вдигнах слушалката.

– Ало? – чу се мъжки глас. – Ало?

Не отговорих. В този момент стана нещо, което понякога се случва – в линията се включи друг разговор, така че можех да слушам гласовете на двамата разговарящи.

– Аз съм – уточни гласът, който преди малко беше казал "Ало". – Не знаем какво да правим, капитане!

– Защо? Толкова ли е зле той?

– Все по-зле. Боим се да не си посегне.

– Не става ли? Веднага си го помислих. Не става, а?

– Не съм казал това. Беше добър, но сам знаете как е. Тука трябва тънко да се пипа.

– Това е за шестицата, не за мен. Какво искате?

– Нищо ли не можете да направите?

– За него ли? Не виждам какво бих могъл да направя. Хич не виждам...

Слушах със затаен дъх. Растящото усещане, че говорят за мен, се превръщаше в сигурност. В слушалката настъпи кратка тишина.

 

 

 

cover-lemДневник, намерен във вана (превод Силвия Борисова, 344 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded

Четвъртък, 03 Декември 2020г. 16:16ч.

Кой уби Джон Ленън? | Лесли-Ан Джоунс

Публикувана в Литература

(Just Like) Starting Over – идеално заглавие за последна песен в Живота, нали – но вие знаете (ако четете внимателно текстовете на Ленън), че Джон винаги е бил ас на иронията... Да, знаете, че преди 40 години Starting Over маркира завръщането (след 5-годишна пауза, посветена на сина му Шон) в Музиката на Ленън; знаете, че Starting Over е последния, издаден приживе, сингъл на Джон Уинстън за общия с Йоко Оно (и последен за Ленън) албум Double Fantasy (издаден през ноември 1980-а), с посмъртно Грами за Албум на годината... знаете и кой (може би) е Марк Чапман и какво е извършил преди 40 години в нощта на 8 декември, но... (Just Like) Starting Over е и идеално мото за всеки биограф, който ще се опита (за пореден път) да опише 40-годишния живот и смъртта (преди 40 години) на Ленън... Само че Лесли-Ан Джоунс не е стандартния биограф (Герой: Дейвид Боуи и Бохемска рапсодия го доказват), както не е и стандартния писател в сянка, а актуалното ù изследване Кой уби Джон Ленън? (откъсът по-долу) освен преосмисляне на Паметта ("Тази история има толкова версии, колкото са умовете, които могат да я разкажат"), предлага и истини за Живота въобще, също като текстът на Ленън (цитирайки Алън Сондърс) в песента Beautiful Boy (Darling Boy), посветена на Шон, от същия този Double Fantasy албум: "Life is what happens to you while you're busy making other plans"...

 

 

Тук ли бяхте през 1980-а? Бяхте ли достатъчно възрастни, за да си спомняте кубчето на Рубик, Маргарет Tачър, Роналд Рейгън, онзи, който застреля Джей Ар, който и да е той? Можете ли да си спомните пускането на първия двайсет и четири часов новинарски канал на "Си Ен Ен Уърлд"? Гледахте ли Зимната олимпиада в Лейк Плесид? Четохте ли за Тим Бърнърс-Лий, компютърния учен, започнал работа върху онова, което по-късно ще се превърне в Световната мрежа? Не че го знаехме по онова време, но това бе годината, която ни даде Маколи Кълкин, Лин-Мануел Миранда и Ким Кардашиян; годината, в която танцувахме под звуците на "Call Me" на Блонди, "Rock With You" на Джако, "Coming Up" на Пол Макартни и "Crazy Little Thing Called Love" на Куин; година, доминирана от Боуи и Кейт Буш, от Даяна Рос и Пълийс; годината, която ни лиши от Жан-Пол Сартр, Алфред Хичкок, Хенри Милър и Питър Селърс; Стив Маккуин, Мей Уест, Джон Бонъм от Лед Зепелин и бийтълса Джон. Отскочихте ли в петък, 24 октомври същата година, до някой музикален магазин, за да си купите новия му сингъл "(Just Like) Starting Over"? Може да сте чули песента по радиото, докато сте отивали на училище, в университета или на работа, и да сте си помислили: само на мен ли ми се струва, или това парче прилича малко на "Don't Worry Baby" на Бийч бойс? Пусната три дни по-късно в Щатите, "Starting Over" ще се превърне в най-големия солов хит на Джон в Америка. Освен това се оказва и последният сингъл в живота му. Към 6 януари 1981 година в британския топ 5 фигурират три сингъла на Ленън: гореспоменатата песен на пето място, "Happy Xmas (War is Over)" – на второ и "Imagine", която оглавява класацията. Това постижение ще остане незасенчено в продължение на три и половина десетилетия.

 

* * *

 

Дали ние, които хванахме опашката на шейсетте, но пропуснахме времето на истинската магия на Бийтълс, защото бяхме още деца, си направихме труда по-късно да съжалим за това, или просто го пропуснахме? За мен беше второто. Аз започнах с Уингс и открих Бийтълс отзад напред – но чак когато отидох в колежа, и то след като вече си падах по Болан и Боуи, бях очарована от Линдисфарн, Саймън и Гарфънкъл, Стоунс, Стейтъс Куо, Джеймс Тейлър, Рокси Мюзик, Пинк Флойд, Ийгълс, Куин, Елтън Джон и всички онези несравними изпълнители и групи, и музика, безкрайна музика, която погълна тийнейджърските ми години. Колко трудно ще да е било за онези, които са я пропуснали, да разберат влиянието на Бийтълс върху света. През живота им не се случи нищо, което дори минимално да може да се сравни с това. По-старите поколения са облагоприятствани от безброй романи, написани от писатели, които преосмислят младостта си. С изключение на двата мемоара от първата съпруга на Джон, Синтия, и от неговата полусестра Джулия Беърд, всяка уважаваща себе си биография на Ленън е написана от мъж. Пресътворяват времето, прекарано в компанията на Бийтълс, понякога преувеличават ролята си в историята (защото малцина са живите, които могат да го оспорят), но нямат на какво да научат младия, но емоционално зареден читател, който е по-склонен да очаква нещо повече от безкрайни факти, дати и хвалебствени думи. Не е ли вярно, че през четирите десетилетия след смъртта му онзи Ленън, с когото са се запознали по-младите фенове, е толкова по-различен от реалния Джон, че се е превърнал буквално в различен човек? Пътищата ни с хората, които са споделяли живота на Джон, се пресякоха едва след смъртта му. Пол, Джордж и Ринго. Морийн Старки, първата съпруга на Ринго, която за известно време ми беше приятелка. Линда Маккартни, с която започнахме да работим заедно по нейните мемоари "Мак съпругата". За това, че така и не успя да ги довърши и издаде, съжалявам най-силно, защото историята беше страхотна. После идва Синтия Ленън, която ме помоли да напиша вместо нея втората ѝ книга. Първата, "A Twist of Lennon", издадена през 1978 година, остави горчив привкус. Обезсърчена от отказа на Джон да общува с нея, след като я напусна заедно със сина им Джулиън заради Йоко Оно, тя написа "дълго отворено писмо до него, в което си каза всичко". В закъсняла преценка на събитията, тя призна, че би го направила по различен начин. Сега, след като прахът се уталожи, тя беше склонна да опита отново. но се оплете твърде много в един обречен ресторантски бизнес и издателските ни планове бяха замразени. Години по-късно, през 2005, тя ни даде "Джон", един много по-смел и откровен подход. Като журналистка през осемдесетте, аз придружих Джулиън Ленън на рок фестивала в Монтрьо. И накрая срещнах Йоко Оно в Ню Йорк.

lennon allan tannenbaum3

 

* * *

 

Повече от половин век след разпадането на Бийтълс ние продължаваме да се чудим. Как се случи това? Как успяха да го постигнат? Те се превърнаха в най-великия културен и социален феномен на всички времена. През шейсетте славата и музиката им повлияха на толкова много хора по цял свят, колкото космическата мисия на "Аполо 11" и кацането на Луната през юли 1969-а. След лунната експедиция Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс се превърнаха в суперзвезди и обиколиха целия свят, за да отпразнуват постижението. Но това просто се изгуби в цялата схема. Какво е тяхното наследство? Избеляло знаме на повърхността на далечно небесно тяло. Отпечатъци от стъпки в праха. Табелка, която да информира бъдещите луноходци за един несравним момент в историята на човечеството. Че "ние" сме били там. Но Бийтълс не са история. Песните им живеят, дишат. Познаваме ги както собствените си имена. Музиката им е актуална дори и днес. Въпреки че е записана с елементарно оборудване, въпреки безбройните преработки, ремикси, преправени обложки и преиздавания, великолепният им оригинален саунд остава все така свеж. В музиката им няма нищо скалъпено. С изключение на няколко кавъри, те пишат текстовете си и композират свои собствени песни. Свирят на собствени инструменти. Те са сред първите, създали своя собствена звукозаписна компания, "Епъл", чрез която подпомагат кариерите на други изпълнители. Продадени са милиарди копия от албумите им и нови продължават да се свалят ежедневно от интернет. Седемнайсет техни сингъла достигат до първото място в британските класации: повече от който и да е изпълнител досега. Имат повече албуми на върха от който и да е изпълнител и те се задържат там по-дълго от всеки друг албум. Държат рекорда за най-много продадени албуми в Америка. Популярността им по цял свят е ненадмината. Наградени са със седем "Грами", петнайсет "Айвър Новело". Най-влиятелни творци на всички времена, те са вдъхновили повече музиканти от който и да е друг: Три Дог Найт, Бонзо Дог Ду-Да Бенд, Лени Кравиц, Тиърс Фор Фиърс, Кърт Кобейн, Оейзис, Пол Уелър, Гари Барлоу, Касейбиън, Флейминг Липс, Лейди Гага и Кемикъл Брадърс са само част от изпълнителите, които са попаднали под магията на великолепната четворка. Сравнете композицията "Setting Sun" на Ноъл Галахър (записана и издадена от Кемикъл Брадърс) с "Tomorrow Never Knows" от албума "Revolver". Песни на Бийтълс са записвани от хиляди изпълнители от различни епохи и във всеки възможен жанр. Освен това Гага случайно изказа предположението, че освен в музикално отношение, Бийтълс са отговорни и за зараждането на женската сексуална революция. Мен това ме устройва.

lennon allan tannenbaum

 

* * *

 

Най-големият въпрос – защо сме тук? – отдавна действа като вдъхновение за изпълнителите и стимул за учените. Той ни изпрати на Луната. Той изкуши Бийтълс да пишат песни. Може и да не са го осъзнавали в началото, докато още са мислели за момичета и са пишели текстове, вдъхновени от трепетите на физическата любов, но се бяха насочили натам. Все още не сме се доближили до разрешаването на големите философски проблеми, на онези аспекти от живота, които може би завинаги ще остават извън обсега на човешкото разбиране. Екзистенциалната осъзнатост, дилемата на детерминизма, съществуването или не на Бог, загадката на нашето бъдеще, възможността за живот след смъртта и за прераждане от векове стимулират жаждата ни за изследвания и подбуждат креативността. Не бива да забравяме, че Бийтълс също бяха изследователи. Те рискуваха. Творяха по безпрецедентни начини, като в началото просто не забелязваха дарбата си за това. Поеха на най-голямото си приключение по време на епохата на телевизията, когато разпространението на музика и послания достигна своя максимум – но предкомпютърна революция, без интернет, когато имаше по-малко информация за всичко. Все още нямаше двайсет и четири часови новинарски канали. За да наваксвате с информацията, трябваше да четете вестници, дори да са само заглавията. Точно затова, защото Големите неща не остават незабелязани, повечето хора на земята узнаха за Бийтълс. Те бяха, и все още са, идеалното отражение на културата и климата на своето време. Макар че шейсетте изобилстваха с гигантски личности – Боб Дилън, "Моцарт и Шекспир на своята епоха"; Мохамед Али, трикратен световен шампион по бокс в тежка категория и страстен противник на войната във Виетнам; Джон Ф. Кенеди; борците за граждански права Мартин Лутър Кинг и Малкълм Х; и онези очарователни носители на холивудската съблазън Елизабет Тейлър, Рок Хъдсън, Кари Грант, Дорис Дей, Джон Уейн и останалите, – Бийтълс ги засенчиха всичките. Дали защото бяха родени обединители, издигнали се над класа, раса, поколения и полове със своята неустоима притегателна сила? Защото ни дадоха саундтрака на десетилетието? Защото бяха истински, досегаеми, обикновени синове, които заедно създадоха някаква неземна химия, чието усещане човечеството настойчиво поиска да сподели? Дали някога ще видим други като тях?

Искрено се съмнявам. Защото никога не е ставало дума единствено за музика. Влиянието им беше резултат от сблъсък на различни фактори, които изкристализираха в безпрецедентен епизод от историята.

 

 

 

cover-lennonКой уби Джон Ленън? (превод Мирела Стефанова, 400 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Вторник, 24 Ноември 2020г. 20:20ч.

Самоличност | Милан Кундера

Публикувана в Литература

Да, скоро ще маркираме 25 години от издаването на романа Самоличност на Милан Кундера и ако за писател като него, вече надхвърлил 90 години, самоличността не е (или пък е) променлива величина, то... знаете, че самоличността се променя с промяната на възприятията ни за света наоколо... Това идеално го знаят Жан-Марк и Шантал, главните герои тук, които знаят какво е да имаш две лица (откъсът по-долу), знаят какво е да участваш в предаването Изгубени от поглед или какво е "някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило"...

 

 

8

Да сбърка любимата с друга. Колко пъти вече му се е случвало! И винаги с все същото учудване – толкова ли е малка разликата между нея и останалите жени? Как е възможно да не разпознае силуета на най-обичаното от него същество, на съществото, което смята за несравнимо?

Отваря вратата на стаята. Най-после я вижда. Този път това е тя, без никакво съмнение, но пак не прилича на себе си. Лицето ѝ е старо, погледът – странно зъл. Сякаш жената, на която бе правил знаци на плажа, щеше от сега нататък и завинаги да измести любимата му. Сякаш щеше да бъде наказан за неспособността си да я разпознае.

– Какво има? Какво се е случило?

– Нищо, нищо – казва тя.

– Как нищо? Изглеждаш толкова променена.

– Спах лошо. Почти не спах. Прекарах неприятна сутрин.

– Неприятна? Кое ѝ беше неприятното?

– Всъщност нямаше нищо неприятно.

– Разправи ми.

– Няма какво да ти разправям.

Той настоява.

Накрая тя казва:

– Мъжете вече не се обръщат след мен.

Той я гледа, неспособен да разбере какво казва тя, какво иска да каже. Тъжна е, защото мъжете не се обръщат след нея? Иска му се да ѝ каже: ами аз? Ами аз? Аз, който те търсих на километри по плажа, виках името ти и плаках, аз, който съм способен да тичам подир теб по цялата планета? Не го казва. Вместо това повтаря бавно, тихо думите, произнесени от нея.

– Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?

Тя се изчервява. Изчервява се, както отдавна не я е виждал да се изчервява. Червенината ѝ сякаш издава непризнати желания. Толкова силни желания, че Шантал не устоява и повтаря:

– Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен.

dmar

 

9

Когато Жан-Марк се появи на прага на стаята, тя имаше най-доброто желание да е весела. Искаше да го целуне, но не можеше. Откакто мина през онова кафене, бе напрегната, притеснена и до такава степен завладяна от лошото си настроение, че се боеше да не би любовният ѝ жест да му се стори фалшив и насилен.

После Жан-Марк я попита: "Какво се е случило?". Тя отговори, че е спала лошо, че е уморена, но не успя да го убеди и той продължи да я разпитва. Шантал не знаеше как да се измъкне от тази любовна инквизиция, затова пожела да му каже нещо смешно. Спомни си за сутрешната си разходка и за мъжете, превърнати в дървета с деца по тях, и откри в главата си фразата, останала там като забравен предмет: "Мъжете вече не се обръщат след мен".

Прибягна до тази фраза, за да предотврати сериозния разговор. Опита се да я изрече с възможно най-лек тон, но за нейна изненада гласът ѝ прозвуча горчиво и печално. Усети тази печал лепната на лицето си и веднага си даде сметка, че той няма да я разбере.

Видя как я гледаше – дълго, сериозно, и изпита чувството, че този поглед запалва огън в дълбините на тялото ѝ. Огънят бързо се разпространи в корема ѝ, изкачи се в гърдите, изгори бузите ѝ и тя чу как Жан-Марк повтаря след нея: "Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?".

Усети, че пламти като факел и че по кожата ѝ се стича пот. Знаеше, че червенината придава на фразата ѝ преувеличено значение. Той сигурно мислеше, че чрез тези думи (иначе толкова обикновени!) тя се е издала, че му е показала тайните си влечения, които я карат да се изчервява от срам. Това е недоразумение, но тя не може да му го обясни, защото огненият пристъп ѝ е познат от доста време. Винаги е отказвала да го назове с истинското му име, но този път вече не се съмнява какво означава той и точно затова не иска, не може да говори за него.

Топлинната вълна продължи дълго и като връх на садизма пред очите на Жан-Марк. Вече не знаеше какво да направи, за да се скрие, да отклони от себе си изпитателния му поглед. Крайно смутена, повтори същата фраза с надеждата, че ще поправи това, което е сбъркала първия път, и че ще я произнесе леко, като шега, като пародия: "Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен". Не успя – фразата прозвуча още по-печално отпреди. В очите на Жан-Марк внезапно пламна светлина, която тя познаваше и която бе като спасителен фенер: "Ами аз? Как можеш да мислиш за онези, които не се обръщат след теб, когато аз непрекъснато тичам след теб където и да си?".

Почувства се спасена, защото гласът на Жан-Марк бе гласът на любовта, гласът, чието съществуване бе забравила в миговете на объркване, гласът на любовта, който я милваше и отпускаше, но за който още не бе готова. Той сякаш идваше отдалеч, много отдалеч. Още дълго ще трябва да го чува, за да му повярва.

Затова се скова, когато той понечи да я прегърне; уплаши се да се притисне до него; уплаши се, че потното ѝ тяло ще разкрие тайната ѝ. Мигът бе твърде кратък, за да успее да го овладее. Така че, преди още да осъзнае жеста си, тя стеснително, но твърдо го отблъсна.

 

10

Наистина ли се случи това – тази провалена среща, която ги направи неспособни да се прегърнат? Дали Шантал още си спомня няколкото мига неразбиране? Спомня ли си фразата, която смути Жан-Марк? Почти никак. Епизодът е забравен като хиляди други. След около два часа двамата обядват в ресторанта на хотела и весело разговарят за смъртта. За смъртта? Шефът на Шантал я е помолил да помисли за рекламната кампания по погребението на Люсиен Дювал.

– Не трябва да се смееш – казва тя засмяно.

– А те смеят ли се?

– Кои?

– Колегите ти. Самата идея е смешна, да рекламираш смъртта! Ама и тоя троцкист, директорът ти! Винаги си казвала, че е интелигентен!

– Такъв е. Логичен е като хирургическо ножче. Познава Маркс, психоанализата, модерната поезия. Обича да разказва как в литературата от двайсетте години – в Германия или не знам къде – имало поетична школа, която възпявала всекидневието. Според него рекламата прилага точно нейната програма. Тя превръща обикновените предмети от живота в поезия. Благодарение на нея всекидневието е започнало да пее.

– Какво интелигентно намираш в тези баналности?

– Тонът на цинично предизвикателство, с който ги казва.

– Смее ли се, или не се смее, когато те кара да рекламираш смъртта?

– Елегантно нещо е усмивката, с която се дистанцираш от нещата. А колкото си по-могъщ, толкова си по-принуден да бъдеш елегантен. Но дистанцираната му усмивка няма нищо общо със смях като твоя. Той е много чувствителен към този нюанс.

– Тогава как понася твоя смях?

dmars

– Ама ти какво си въобразяваш, аз не се смея. Не забравяй, че имам две лица. Научих се да изпитвам удоволствие от това, но все пак не е лесно да имаш две лица. Необходимо е усилие, необходима е дисциплина! Разбираш ли, всичко, което правя, с желание или не, се старая да го правя добре. Ако не за друго, то поне за да не загубя работата си. А е много трудно да работиш съвършено и в същото време да мразиш работата си.

– О, ти го можеш това, способна си на него, направо си гениална – казва Жан-Марк.

– Да, мога да имам две лица, но не и едновременно. С теб нося лицето, което се смее. В службата нося сериозното си лице. Получавам досиетата на хората, които търсят работа при нас. Препоръчвам ги или давам отрицателно мнение. Някои от тях се изразяват в писмата си на такъв съвършен модерен език, с всичките клишета, с целия жаргон, със задължителния оптимизъм. Няма нужда да ги виждам, нито да разговарям с тях, за да ги намразя. Но знам, че точно те ще работят добре и усърдно. Има и такива, които в друго време сигурно биха се посветили на философията, на историята на изкуството, на френския език, а днес, по липса на нещо по-добро, почти отчаяно търсят работа при нас. Знам, че те тайно презират поста, за който кандидатстват, и че следователно са мои братя. И трябва да реша.

– Как решаваш?

– Веднъж препоръчвам този, който ми е симпатичен, друг път този, който ще работи добре. Действам наполовина като предател на агенцията, наполовина като предател на самата себе си. И смятам това двойно предателство не за неуспех, а за подвиг. Защото колко ли време още ще съм способна да запазя и двете си лица? Изтощително е. Ще дойде ден, когато ще имам само едно лице. По-лошото от двете, разбира се. Сериозното. Покорното. Ще ме обичаш ли още тогава?

– Никога няма да загубиш двете си лица – казва Жан-Марк.

Тя се усмихва и вдига чашата си с вино.

– Да се надяваме!

 

 

 

cover-samolicСамоличност (превод Росица Ташева, 128 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

Вторник, 17 Ноември 2020г. 21:21ч.

Магнитният хълм | Рика Ман-Вархеди

Публикувана в Литература

"Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите" – тази реплика от романа, удостоен с Награда за литература на Европейския съюз 2019, Магнитният хълм на унгарката Рика Ман-Вархеди може и да бъде ключ към разгадаването му, към изкачването на Магнитния хълм на Успеха... Със социолози в главните роли (Еникьо Бьорьонд, Томаш Богдан, Регина Хорват, Корнел Иванко и студентката-разказвач Рика) и разклоняващи се сюжетни линии (като обектите и сферите на изследване на всяка наука) социологията в тази история е като подаващ се над повърхността айсберг, докато под повърхността, в сянката на дълбокото, плават теми като феминизма, като социалната и интелектуална маргиналност и претенция, като онези "необосновани" обществени идеи за успеха... повече за Магнитният хълм ще разкаже онлайн (тук, на 18 ноември) самата Рика Ман-Вархеди, а сега ви оставяме със социологическия откъс-доклад за...

 

 

2.

През лятото на 1999 година Еникьо Бьорьонд пристигна в Будапеща за пръв път след изселването си в Ню Йорк. Макар че навремето се беше клела, че повече кракът ѝ няма да стъпи в тая държава. Какво ли бе променило решението ѝ? Вестта за пристигането ѝ се разнесе начаса дори и сред по-далечните ѝ познати, от което някои си направиха заключението, че това не е просто посещение, а завръщане. Най-вероятната причина ще да е пропадналият ѝ брак. И ако това е така, ако съпругът нюйоркчанин наистина ѝ е посочил пътя, което не е за учудване, това означава край и на отвъдокеанската кариера на Еникьо Бьорьонд.

Изключено, отхвърляха предположението далечните познати. Тя е от този тип хора, които извличат полза и от най-мизерната ситуация. Нищо да не прави две години, само да пуши на терасата и да си чопли ноктите, накрая пак ще е на кяр. Неочаквано ще запише отлежалите си мисли и от това ще се роди есе, изследване, някоя тънка книжка евентуално и хоп, вече са я превели и на английски. Нищо че нивото на творението ще е съмнително – далечните познати се съмняваха, че ако го беше написал друг, пак би получил същия радушен прием.

Тези са си такива по рождение. Бабата забогатяла още при социализма, като пишела романи за момиченца, бащата преподава философия в Берлин, казват, че има и някакъв пианист Бьорьонд, както и международно признат методист по лечебна гимнастика. Естествено, самата Еникьо е била отлична ученичка, в гимназията печелела разни състезания, защитила докторска на двайсет и седем, само да мигне два пъти, и ето ти я старши асистент. Кой ти гледа, че в цялата работа бил замесен и застаряващ професор, а назначението за старши асистент било замислено като любовен подарък. Вярно, че не постигнал кой знае какво.

На сцената се появил някакъв американец, пърформанс артист, който едва ли е бил повече от десетина години по-млад от професора, но благодарение на разпространения още по онова време отвъд океана спортен начин на живот и на богатата на фибри храна изглеждал по-добре от тукашните трийсетгодишни.

hylm

Еникьо се преместила в Ню Йорк, получила постдокторска стипендия в Колумбийския университет и две години по-късно вече ръководела семинар в Ню Скул и публикувала в реномирани списания за обществени науки сравнителни анализи за формите на антисемитското писане или за възможните пресечни точки на пърформанса и обществените науки. Нито един от тях не е публикуван на унгарски.

И през лятото на 1999 година се завръща. Далечните познати не са дотам учудени. Ведрото злорадство, което изпитват, че бракът с американеца все пак не е успял, омаловажава новината, че Еникьо е назначена в университета и пише книга по изследването си. Появява се на всяко значимо професионално събитие, на домашните купони на формиращата общественото мнение интелигенция и в продължение на няколко седмици е доброволен възпитател в лагер, организиран за бедни цигански деца. През есента публикува опита си в поредица от есета с литературни претенции.

– Мислех, че имаме работа със социолог – каза Регина Хорват, колега от провинцията, вечен асистент в Дебреценския университет, и захвърли вестника на нощното шкафче. – Ако някой може да напише едно свястно изследване, защо си губи времето с подобни издихания?

– Сигурно иска да обърне внимание на по-широката публика – отговори ѝ Корнел Иванко, любовникът на Регина, току-що назначен в Дебреценския университет, също за старши асистент. – Какво лошо има в това? Ще напише и професионалната част.

Корнел Иванко, който бе всичко на всичко сто и шейсет сантиметра и напълно плешив, е бил състудент на Еникьо Бьорьонд и това бе причината, да ѝ симпатизира и досега. Не са се познавали кой знае колко, но не можело да се отрече, че Еникьо е била свежо цветно петно в часовете, често е вземала отношение по учебния материал, задавала е въпроси, не е седяла като истукан както повечето студенти.

– Няма смисъл да се пише толкова повърхностно, това е заблуда за читателите – продължи Регина и без да иска, гласът ѝ потрепери.

 

Защо Корнел не вижда, защо никой не вижда, че всичко, което тази жена прави, е прах в очите? На драго сърце би им казала, би изброила точка по точка, би разяснила кое е дразнещото в такива хора, но се страхува, че мъжът няма да я разбере и ще си помисли, че става въпрос за завист.

Регина не завиждаше, отхвърляше всяко подобно предположение.

– Не ме разбирай погрешно, не ѝ завиждам.

– Естествено, ясно ми е – отговори Корнел, сипа по чаша ябълков сок и побутна по-голямата към Регина.

– Но подобни успехи ми се виждат необосновани, подобно... – Регина търсеше подходящия израз – изхвърляне.

Преди да е показала някакъв реален резултат, Еникьо Бьорьонд бе привлякла прекалено голямо внимание. Срещнаха се за първи път на една конференция, организирана за докторанти, по онова време тези събития минаваха формално, спазваха се определени неписани закони, младите отдаваха почит на по-възрастните. По онова време Еникьо още пишеше дипломната си работа, а Регина току-що бе станала асистент. Асистент! Пръскаше се от гордост, търсеше компанията на другите асистенти, най-сетне играеше с тях в един отбор, надяваше се докладът ѝ да привлече вниманието на един-двама от важните изследователи на темата. Не се целеше в невъзможното, например да я забележат динозаврите на обществените науки, с една дума, знаеше си мястото.

Еникьо обаче се опълчи срещу целия ред. И въобще, с какво право беше дошла да чете доклад на тази конференция? Една студентка? Как така организаторите са приели доклада ѝ? Как въобще ѝ е хрумнало да кандидатства? Но горчивата чаша Регина изпи по-късно, когато Еникьо получи повече въпроси и изказвания, а изказващите се даже знаеха името ѝ. Професор Хазман, вкаменелост от Катедрата в Дебрецен, започна изказването си направо с това, че иска да се изкаже по доклада на колегата Бьорьонд, иска да я поздрави, че макар и толкова млада и така нататък, а по лицето му се разля приятелска усмивка. Тази усмивка идваше да покаже, че професор Хазман познава Еникьо, не се срещат за първи път, и Регина си призна, че в онзи момент навярно е изпитала и завист, защото професор Хазман не беше успял да научи нейното име в продължение на шест години, което, естествено, не бе голяма трагедия особено когато става въпрос за алкохолик, който е тръгнал надолу по стълбата. Не, не беше завист. На екрана на Регина просветваше изписано с главни букви: НЕ Е НОРМАЛНО!

Срещна я на един купон години по-късно, когато заедно с Иванко бяха в Будапеща във връзка с едно изследване. Регина предполагаше, че ще е тиха вечер с разговори и слушане на музика, бяха поканили Корнел Иванко, той я беше взел със себе си, макар че по онова време нямаше още нищо между тях, просто бяха започнали да работят заедно. Вечерта започна добре с разговори и слушане на музика, звучеше джаз, а те разговаряха надълго и нашироко за новите литературни, обществени и културологични списания. Регина имаше чувството, че научава много неща, че светът се разтваря пред нея, и беше готова да хукне към първата книжарница, за да се зареди с тези списания. После надойдоха още петнайсетина души, сред тях и Еникьо Бьорьонд, изключиха осветлението, смениха музиката, сякаш бяха попаднали на шамански ритуал. Цяла вечер Еникьо се гърчи в средата на стаята, танцуваше много предизвикателно, оставяше куцо и сакато да ѝ се увърта, макар че пристигна и възрастният професор, чието име Регина няма да спомене от тактичност. Невероятно, но на Корнел и тогава не му направи впечатление как Еникьо обсеби цялата вечер, на практика засмука въздуха пред останалите жени, които заради нея бяха станали невидими.

 

 

 

cover-magnitМагнитният хълм (превод Светла Кьосева, 392 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисияeurope cofunded


Онлайн срещата с Рика Ман-Вархеди и Магнитният хълм е на 18 ноември | 18:00, тук

онлайн