Home / Рубрики / Литература
A+ R A-
Литература

Литература (109)

Четвъртък, 11 Януари 2018г. 15:15ч.

Каин

Публикувана в Литература

Тази година маркира 20-годишнина откакто Жозе Сарамаго заслужено стана Нобелов лауреат за литература, а Каин (откъс от книгата ви очаква по-долу), последният роман на португалския писател (преди кончината му през юни 2010), се завръща към притчовата морална естетика в класиката Евангелие по Исуса ХристаКаин, този своеобразен "римейк" (или безкомпромисна сатира редакция) на част от Стария завет не само продължава задочния библейски спор между Сарамаго и Бог по всички въпроси божествени и човешки, но и постига единодушие по темата, че когато иде реч за Алегория Жозе Сарамаго е неин Пророк...

 

 

Писано било в плочките на съдбата, че каин ще срещне отново авраам. Веднъж, при една от ония внезапни смени на настоящето, които му позволявали да пътува във времето, ту напред, ту назад, каин се озовал пред една шатра в най-знойния пек, близо до дъбравата мамре. Сторило му се, че зърва старец, който смътно му напомнял някого. За да се увери, повикал пред входа на шатрата и тогава се появил авраам. Търсиш ли някого, попитал той, И да, и не, просто минавам оттук, стори ми се, че те познавам, и не съм се излъгал, как е синът ти исаак, аз съм каин, Нещо бъркаш, единственият ми син се казва измаил, не исаак, а измаил е синът, който добих от робинята си агар. Будният дух на каин, вече трениран в подобни ситуации, изведнъж прозрял, играта на алтернативни видове настояще за сетен път била преобърнала времето, преди му показала онова, което щяло да се случи едва по-късно, тоест, казано с по-прости и ясни думи, въпросният исаак още не бил роден. Не помня да съм те виждал някога, рекъл авраам, но влез, чувствай се у дома си, ще наредя да донесат вода, за да си измиеш нозете, и хляб за из път, Първо ще се погрижа за осела, Заведи го при оная дъбрава, там има сено и слама и пълно корито с прясна вода. Каин повел магарето за юздите, свалил му самара, за да се разхлади от жегата, и го оставил на сянка. Сетне претеглил почти празните дисаги и се замислил как да попълни станалия вече тревожен продоволствен недостиг. Чутото от авраам му вдъхнало надежда, но следва да се помисли, че не само с хляб живее човекът, особено той, свикнал напоследък с гастрономични глезотии много над неговия произход и социално положение. Оставил осела отдаден на най-истинските селски наслади, вода, сянка, обилна храна, каин се отправил към шатрата, почукал на вратата, за да оповести присъствието си, и влязъл.

Забелязал веднага, че там се провеждала сбирка, на която очевидно не бил поканен, трима мъже, явно пристигнали междувременно, разговаряли със стопанина. Понечил да се оттегли с подобаващата дискретност, но авраам рекъл, Остани, седни, всички сте мои гости, а сега, ако ми позволите, ще се разпоредя. Веднага се втурнал навътре в шатрата и казал на жена си сара, Бързо замеси три сати от най-хубавото брашно и приготви няколко пити. След това отишъл при добитъка и довел едно младо и тлъсто теле, което предал на слуга, за да го сготви на бърза ръка. Щом всичко било готово, поднесъл на гостите сготвеното теле, включително и на каин, Ще ядеш с тях там, под дърветата, казал той. И сякаш не стигало това, поднесъл им още масло и мляко. Тогава те попитали, Къде е сара, а авраам отвърнал, В шатрата. Точно тук един от тримата мъже казал, Догодина ще дойда пак при теб и в уреченото време жена ти ще роди син. Този ще бъде исаак, казал тихо каин, толкова тихо, че сякаш никой не го чул. Само че авраам и сара били доста възрастни и тя вече прехвърлила годините да ражда. Затова се усмихнала, като си помислила, Как така все пак ще изпитам тази радост, щом с мъжа ми сме стари и уморени. Мъжът попитал авраам, Защо се усмихва сара, като си мисли, че на тази възраст вече не може да ражда деца, нима за господ това е толкова трудно нещо. И повторил казаното преди, Догодина пак ще намина при теб и в края на уреченото време жена ти ще е родила син. Щом чула това, сара се уплашила и отрекла да се е усмихнала, но човекът отговорил, Усмихна се и още как, нали видях. В този миг всички разбрали, че третият мъж бил самият господ. Не бе казано своевременно, че преди да влезе в шатрата, каин прихлупил над очите си гъжвата, за да скрие белега от любопитството на присъстващите, най-вече от господа, който веднага би го разпознал, затова, когато господ го попитал дали името му не е каин, той отговорил, Аз наистина съм каин, но не онзи.

Естествено би било при това не съвсем умело изплъзване господ да настои и накрая каин да признае, че е именно той, оня, който е убил брат си и заради това провинение е осъден да се скита немил и недраг, но господ имал много по-спешна и важна грижа от това да провери надлежно истинската самоличност на подозрителен чуждоземец. Въпросът бил, че там горе, на небето, откъдето дошъл малко преди това, до него достигнали множество оплаквания от престъпните противоестествени деяния, извършени в градовете содом и гомор, недалеч от там. Като безпристрастен съдник, какъвто винаги се е гордял, че е, макар да не липсват негови постъпки, които доказват точно обратното, бил дошъл тук долу, за да изясни въпроса. Затова сега се отправял към содом, съпроводен от авраам, а също и от каин, който помолил от туристическо любопитство да иде с тях. Двамината, които дошли заедно с него и със сигурност били ангели придружители, били тръгнали напред.

cain3

Тогава авраам задал на господ три въпроса, Нима ще погубиш невинните заедно с виновните, да предположим, че има петдесетина невинни в содом, и тях ли ще ги погубиш, не би ли могъл да простиш на целия град заради петдесетимата, непокварени от злото. И продължил с думите, Не е възможно да постъпиш така, господи, да осъдиш на смърт невинния заедно с виновния, по този начин в очите на всички хора дали човек е невинен, или виновен ще бъде едно и също, а пък ти, съдникът на целия свят, трябва да съдиш справедливо. На това господ отговорил, Ако намеря в град содом петдесетима невинни, ще простя на целия град заради тях. Насърчен, обнадежден, авраам продължил, След като си позволих волността да говоря на моя господ, въпреки че съм просто скромна пръст, позволи ми още една дума, да предположим, че не наброяват точно петдесетима, че не достигат петима, нима ще разрушиш града заради петима. Господ отговорил, Ако намеря там четиресет и петима, пак няма да разруша града. Авраам решил да кове желязото, докато е горещо, Да предположим сега, че там съществуват четиресетима невинни, а господ отговорил, Заради тези четиресетима също няма да разруша града, Ами ако там се окажат трийсетима, Заради тези трийсетима няма да сторя зло на града, Ами ако са двайсетима, настоял авраам, Няма да го разруша заради тези двайсетима. Тогава авраам се осмелил да каже, Нека моят господ не се разсърди, ако попитам още веднъж, Говори, рекъл господ, Да предположим, че там има само десет невинни души, а господ отговорил, Пак няма да го разруша заради тези десетима. След като отговорил така на авраамовите въпроси, господ се оттеглил и авраам, придружен от каин, се върнал към шатрата. За неродения още исаак повече нямало да става дума. Когато стигнали до дъбравата мамре, авраам влязъл в шатрата и след малко излязъл с питките, за да ги връчи на каин според обещанието си. Каин спрял да оседлава осела, за да благодари за щедрия дар, и попитал, Според теб как ще преброи господ десетимата невинни, които, ако съществуват, ще предотвратят разрухата на содом, смяташ ли, че ще върви от врата на врата да разследва плътските щения и наклонности на стопаните и мъжките им потомци, Господ няма нужда да прави такова преброяване, той трябва просто да погледне града отгоре, за да узнае какво става там, отвърнал авраам, Нима искаш да кажеш, че господ се спогоди с теб за едното нищо, само за да ти достави удоволствие, попитал пак каин, Господ даде своята дума, Не мисля така, сигурно е, както че се казвам каин, макар че съм се казвал вече авел, че дали съществуват невинни, или не, содом ще бъде разрушен, и то може би още тази нощ, Възможно е, да, и няма да бъде само содом, а също гомор и още два-три града в равнината, където плътските нрави еднакво са се разпуснали, мъжете с мъже, а жените оставени настрана, А теб не те ли притеснява какво може да се случи на онези двама мъже, дошли с господ, Не бяха мъже, а ангели, познавам ги аз тях, Ангели без крила, Няма да се нуждаят от крила, ако трябва да избягат, Аз пък ти казвам, че ще се облажат с тези ангели, ако им турят ръка и нещо друго, а господ няма да остане никак доволен от теб, на твое място аз бих отишъл в града да видя какво става, на теб няма да ти посегнат, Имаш право, ще ида, но те моля да ме придружиш, ще се чувствам по-сигурен, мъж и половина струват повече от един, Двама сме, не един, Аз вече съм само половин мъж, каине, Щом е така, да вървим, ако ни нападнат, двама или трима от тях все ще мога да ги разкарам с кинжала, който нося в пазвата си, след това да се надяваме, че господ ще се погрижи. Тогава авраам повикал един слуга и му наредил да закара осела в обора. А на каин казал, Ако нямаш задължения, които ти налагат да заминеш още днес, предлагам ти моето гостоприемство за тази нощ като дребна отплата за услугата да ме придружиш, Други услуги се надявам да ти направя в бъдеще, ако зависи от мен, отвърнал каин, но авраам не можел да се досети накъде бие той с тези тайнствени думи. Започнали да се спускат надолу към града и авраам казал, Най-напред ще идем у племенника ми лот, син на брат ми аран, той ще ни осведоми какво се е случило.

Слънцето вече било залязло, когато пристигнали в содом, но все още имало много дневна светлина. Тогава видели голяма навалица от мъже пред дома на лот, които викали, Искаме тези, които държиш у вас, прати ги тук отвън, че искаме да спим с тях, и блъскали по вратата с опасност да я съборят. Авраам казал, Ела с мен, ще заобиколим къщата и ще почукаме на задната порта. Така и сторили. Влезли, когато лот иззад предната врата тъкмо казвал, Моля ви, приятели, не вършете такъв грях, имам две неомъжени дъщери, правете с тях каквото искате, но не посягайте на тези мъже, защото те потърсиха закрила в моя дом. Тези отвън продължили гневно да крещят, но изведнъж тонът на виковете се променил и сега се чували вопли и ридания, Ослепях, ослепях, това казвали всички и питали, Къде е вратата, тук имаше врата, а вече я няма. За да спаси своите ангели от грубо изнасилване, участ по-лоша от смъртта според запознатите, господ ослепил всички мъже в содом без изключение, което доказва, че всъщност в целия град е нямало и десетима невинни. В къщата посетителите казвали на лот, Махни се от тук с всички свои, синове, дъщери, зетьове, и всичко, каквото притежаваш в този град, защото дойдохме да го разрушим. Лот излязъл и отишъл да предупреди онези, които се готвели да станат негови зетьове, но те не повярвали и се разсмели на сторилото им се просто шега. Вече се развиделявало, когато вестителите господни пак подканили лот, Стани и отведи от тук жена си и двете си дъщери, които още живеят при теб, ако не искаш да те застигне и теб проклятието над града, не такава е волята господня, но това неизбежно ще се случи, ако не ни послушаш. И без да дочакат отговор, го хванали за ръка, него, жена му и двете му дъщери, и ги извели извън града. Авраам и каин тръгнали с тях, но нямало да ги придружат до планините, накъдето останалите тъкмо щели да се отправят по заръка на вестителите, ако лот не поискал разрешение да отседнат в едно малко градче, почти селце, наречено цоар. Вървете, рекли вестителите, но не поглеждайте назад. Лот влязъл в градчето по изгрев-слънце. Тогава господ напратил огън и жупел над содом и гомор и разрушил до основи и двата града, както и цялата околност с всичките ѝ жители и цялата растителност.

cain2

Накъдето и да се погледнело, се виждали само развалини, пепелища и овъглени тела. А пък жената на лот, тя погледнала назад в нарушение на получената заповед и се превърнала в статуя от сол. До ден днешен все още никой не е успял да разбере защо е била наказана по този начин, след като е толкова естествено желанието да узнаем какво става зад гърба ни. Възможно е господ да е пожелал да накаже любопитството като някакъв смъртен грях, но и това не говори много в полза на ума му, нека припомним случката с дървото на познанието на доброто и злото, ако ева не бе дала на адам да вкуси от плода, ако не бе го вкусила и тя, те още щяха да си стоят в едемската градина с цялата оная скука. На връщане случайно поспрели на пътя, където авраам говорил с господа, и там каин казал, Една мисъл не ми дава мира, Каква мисъл, попитал авраам, Мисля, че имаше невинни в содом и другите изпепелени градове, Ако е имало, господ щеше да изпълни даденото ми обещание да пощади живота им, Децата, рекъл каин, онези деца бяха невинни, Боже мой, промълвил авраам и гласът му прозвучал като стон, Да, може и да е твоят бог, но не беше техният.

 

 

 

cover-kain   Каин (превод Даринка Кирчева, 168 стр, цена 14 лeва) е в книжарниците

Понеделник, 11 Декември 2017г. 16:16ч.

Речи против Катилина

Публикувана в Литература

Докато чакаме новия роман (след Петрония) на Амели Нотомб, времето е идеално да разберете доколко я познавате – Речи против Катилина (откъс от романа ви очаква по-долу) е история, която взима заглавието си от цитат ("Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?") от реч на Цицерон и в случая, на изпитание е търпението на възрастната семейна двойка Емил и Жюлиет, които заедно с горската къща на Мечтите си се сдобиват и с истерично мълчаливия съсед, доктор Бернарден, който всеки ден, по часовник, прави визитация в дома им, за да провери пулса и границите на тяхното... търпение – история колкото хумористично-абсурдна, толкова и мистериозна, но и зачекваща сериозно въпроса поставен още от първите, написани от Амели, редове: "Не знаем нищо за себе си. Мислим, че свикваме с това, което сме, но е точно обратното. Колкото повече години минават, толкова по-малко разбираме кой е този човек, от чието име говорим и правим разни неща."...

 

 

Към шест часа вечерта, точно както предния ден, той се надигна, за да си тръгне. Вече мислех, че никога няма да го направи. Нямам думи да опиша колко безкрайни ми се видяха тези два часа. Бях така изтощен, сякаш се бях борил с някой циклоп, по-лошо – с обратното на циклоп. Циклопът Полифем е "този, който говори много". Наистина, да се сблъскаш с бъбривец, си е изпитание. Но какво да се прави срещу някой, който ти натрапва безмълвието си?

Предния ден, когато съседът си тръгна, се бях посмял. На втория вече не ми беше смешно. Жюлиет ме попита, като че ли можех да знам:

– Той защо дойде днес?

За да я успокоя, измислих отговор, в който трудно можеше да се повярва:

– Има хора, на които не им стига едно посещение за запознанство. Трябват им две. Сега вече всичко е наред.

– А! Чудесно. Доста внимание изисква този господин.

Усмихнах се. Но всъщност очаквах най-лошото.

 

На следващата сутрин се събудих нервен. Не смеех да си призная каква е причината. За да се спася от това смътно безпокойство, скроих план:

– Днес ще си направим коледна елха.

Жюлиет онемя от изненада.

– Ама Коледа отмина. Януари е.

– Няма значение.

– Ние никога нямаме коледна елха.

– Тази година ще си имаме.

Направих план: ще отидем в селото да купим елхата и играчките, а следобед ще сложим елхата в хола и ще я украсим. Естествено, беше ми безразлично дали ще имаме, или не коледна елха. Но само това измислих, за да заглуша моята тревога. В селото вече не се продаваха никакви елхи. Купихме няколко гирлянди и цветни топки, но също така брадва и трион. По пътя обратно спрях колата посред гората и с несръчността на новак отсякох една малка елха.

kati1

Поставих я в багажника, който след това не можа да се затвори напълно. Следобед се измъчихме да задържим елхата в право положение в хола. Заявих, че следващата година ще я купим засадена в голяма саксия. След това трябваше да разпределим по клоните украсата, която бе проява на съмнителен вкус. Жена ми много се забавляваше. Тя реши, че елхата прилича на селянка във фризьорски салон, и предложи да добавим няколко ролки за коса. Изглежда, Жюлиет бе забравила заплахата, която витаеше над главите ни. Но аз бях много притеснен и тайно поглеждах часовника си. Точно в четири часа на вратата се почука. Жена ми прошепна:

– О, не!

По тези две думи разбрах, че моите номера не бяха успели да приспят страховете ù. Покорно отворих вратата. Натрапникът бе сам. Той измърмори едно "добър ден", подаде ми палтото си и като по навик се запъти да седне във фотьойла си в хола. Прие чаша кафе и не каза нищо. Осмелих се отново да го попитам дали съпругата му също ще дойде – нещо, което не желаех, но което все пак даваше някакъв смисъл на тази визита. С притеснен вид той извади от репертоара си една от основните му съставки:

– Не. Всичко това започваше да прилича на кошмар. Нашето занимание от следобеда поне ми даваше блестяща тема за разговор:

– Видяхте ли? Украсихме коледна елха.

– Да.

Щях да попитам: "Хубава е, нали?", но реших да направя научен експеримент чрез безумно смел въпрос:

– Как я намирате?

В случая никой не би могъл да ме обвини в любопитство. Затаих дъх. Залогът беше голям – имаше ли господин Бернарден понятие за хубаво и грозно? След като изтече времето за размисъл и нашето произведение на изкуството бе огледано с разсеян поглед, празният му глас изрече неясен отговор:

– Добре.

"Добре" – какво ли означаваше това в неговата вътрешна лексика?

Дали тази дума изразяваше естетическа преценка, или морална категория в смисъл: "Добре е, че сте се погрижили да имате коледна елха"? Настоях:

– Какво разбирате под "добре"?

Докторът доби недоволен вид. Забелязах, че това ставаше винаги когато въпросите ми надхвърляха лексикалните рамки на обичайните му отговори. За малко да ме накара да изпитам срам, както когато в предишните два дни бях решил, че думите ми са неуместни. Този път реших да издържа:

– Това означава, че я намирате красива ли?

– Да.

По дяволите. Бях забравил, че не бива да му предоставям възможност да употреби двете си любими думи.

– А вие имате ли коледна елха?

– Не.

– Защо?

Лицето на нашия гост стана гневно. Мислех си: "Давай, покажи как се нервираш. Вярно, зададох ти нечувано нахален въпрос – защо нямаш елха? Колко грубо! Но този път няма да ти помогна. Сам ще трябва да намериш отговора". Секундите течаха, господин Бернарден бърчеше вежди – или разсъждаваше, или смилаше гнева си от това, че му се налага да разгадава нещо сложно като загадката на сфинкса. Започвах да се чувствам отлично. Колко се изненадах, когато чух благия глас на Жюлиет да изказва предположението:

– Може би господинът не знае защо няма елха. Често причините за подобни неща остават непонятни.

 

Колко жалко. Всичко пропадаше заради нея. Измъкнат от неудобството, нашият съсед възвръщаше спокойствието си. Докато разглеждах лицето му, си дадох сметка, че тази дума не бе подходяща. В него нямаше никакво спокойствие. Погрешно смятаме, че то е присъщо на дебелите хора. В лицето на нашия изтезател нямаше нищо, което да прилича на благост и покой. Всъщност то излъчваше единствено тъга. Но не някаква сладостна тъга като в португалското фадо, а тягостна, невъзмутима и безнадеждна тъга, стопена в мазнината му. Като се замислих, не можах да си спомня дали познавам весели дебели хора. Напразно ровех в паметта си. Сигурно репутацията им на веселяци беше неоснователна. Повечето от тях всъщност имаха тежкия израз на господин Бернарден. Навярно това беше и една от причините присъствието му да е така неприятно. Ако имаше щастливо лице, мълчанието му нямаше да е така мъчително. Постоянството на това мазно отчаяние бе истинско изпитание. Жюлиет, чието лице бе повече крехко, отколкото слабо, имаше весел израз дори и когато не се усмихваше. При нашия гост навярно бе точно обратното, ако допуснем, че му се случваше да се усмихва. След провала на моя разпит на тема "Коледната елха и необходимостта от нея" казах нещо, което вече не си спомням, знам само, че бе дълго, дълго и мъчително. Когато Бернарден най-после си тръгна, не можех да повярвам, че е едва шест часа. Имах твърдото убеждение, че е станало девет и че той ще се натрапи и за вечеря. Значи бе останал "само" два часа, точно както предния и още по-предния ден. Несправедлив като всеки отчаян човек, се нахвърлих на жена ми:

 

– Защо му помогна за коледната елха? Трябваше да го оставиш да се гърчи!

– Мислиш, че съм му помогнала?

– Да! Ти отговори вместо него.

– Защото въпросът ти ми се стори малко неуместен.

– Така е! Точно затова го зададох. Най-малкото за да изпробвам интелектуалното му ниво.

– Той все пак е кардиолог.

– Може да е бил интелигентен в някое далечно минало. Явно вече нищо не му е останало.

– Не ти ли се струва, че той има някакъв проблем? Видът му е нещастен и обречен.

– Виж, Жюлиет, ти си прекрасен човек, но все пак не сме ангели.

– Мислиш ли, че утре пак ще дойде?

– Откъде да знам?

Усетих, че повишавам тон. Изкарвах си го на жена ми като някой пълен нещастник.

– Извинявай. Този тип ми къса нервите.

– Ако утре пак дойде, какво ще правим, Емил?

– Не знам. Ти какво мислиш?

Почувствах се изморен. Тя усмихнато каза:

– Може пък утре да не дойде.

– Може.

Уви, въобще не мислех така.

 

 

 

 

cover-rechiprotivkatilina3   Речи против Катилина (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата – 12 - 17 декември, НДК

Вторник, 28 Ноември 2017г. 00:07ч.

По колко пъти на ден не умираме

Публикувана в Литература

Срещали сме ви и преди с Тошка Иванова... Нейната борба със смъртоносния хепатит С завърши с хепи(титен)-енд и книгата Позитивно, а сега е време да разберем По колко пъти на ден не умираме – първият сборник с разкази на Тошка, който обединява 36 кратки истории, шарени и разнопосочни като живота, в идеята, че е по-важно да разберем по колко пъти на ден наистина живеем... Затова, днес, един от тези 36 разказа ще ви запознае с...

 

 

Чистачите на гузната ни съвест


Вторник сутрин. Вървя към спирката на трамвая, закъснявам за работа, пия кафе и пуша в движение.

Подлезът на Орлов мост. На стълбите стои човек с черни очила и бастун, проси. Винаги е там. Понякога ме кара да се съмнявам в слепотата му, заради навика му да обръща глава след млади момичета с къси поли. Но знам ли, може би някои момичета са привлекателни дори без да бъдат видени.

Мъжът пред мен се спира за момент, рови в джоба на сакото си, вади няколко монети и ги пуска в протегнатата ръка на слепеца. После продължава към парка.

Вървя след него – просто съм в същата посока – и неволно го разглеждам. Мъж на около 50–55, с оредяваща коса и спретнат, но леко овехтял костюм. Очевидно няма твърде големи възможности, но се опитва да изглежда добре.

На входа на метрото откъм парка е застанала жена с цигулка. Тук хората се сменят – цигулка, синтезатор, акордеон. Явно локацията е удобна – завет е, а и акустиката е чудесна. Човекът пред мен започва да рови в джоба си още преди да сме наближили. Прави лек завой от пътя си, за да пусне няколко монети в отворения калъф на цигулката. После продължава през парка.

Прекосяваме парка и влизаме в отсрещния подлез, към Левски и Гурко. Там е застанал дядо с акордеон, който се появи преди няколко месеца и оттогава редовно е там. Вече открито гледам към неизвестния благодетел, очаквайки отново да зарови ръце в джобовете си. И той го прави. Монетите издрънчават в шапката на дядото, акоредеонът изсвирва няколко благодарствени тона.

Излизаме от подлеза и пътищата ни се разделят. Аз си продължавам към спирката на трамвая, той тръгва по Гурко, но остава в главата ми. Не мисля за това колко е добър, благороден и човечен. Не знам дали е такъв.

Мисля за човека в спретнат, но овехтял костюм, излязъл, за да намери всички улични музиканти и всички просяци в София. Мисля си колко ли е натежало сакото му от всичките тези монети в бездънните джобове. И колко ли тежи на сърцето му, за да иска да дава, дава и дава, за да му олекне поне малко, да накара проклетата съвест да млъкне, и да се почувства отново добър.

 

 

 

cover-toshka   По колко пъти на ден не умираме (152 стр, цена 13 лева) е в книжарниците

Понеделник, 06 Ноември 2017г. 21:21ч.

Земята е плоска

Публикувана в Литература

Да, Джоузеф Ръдиард Киплинг е универсално признат и обичан заради неговите Книга за джунглата и Втора книга за джунглата, но преди пътя му да го отведе до Нобеловата награда за литература през 1907 година, всичко започва с писането на разкази. Такива като в сборника Земята е плоска (обхващащ 14 разказа от различни периоди в живота му)... такива съвсем типични за него като Блей, блей, Черна овца, Човекът, който искаше да стане цар или пък Селото, което гласува, че Земята е плоска (даващ и заглавието на сборника)... и такива не съвсем типични за Киплинг като Портата на стоте скърби (именно него четете по-долу), който ни отвежда в родното място на Ръдиард, Индия, където историите се диплят като кълбетата дим от лулите на пушачите на опиум...

 

 

Портата на стоте скърби


Ако мога да добия рая за една пейса, защо ще ми завиждате?

Поговорка на пушачите на опиум

 

Това не е моя история. Разказа ми я цялата приятелят ми Габрал Мискита, човек от смесена каста, между залеза на луната и изгрева на слънцето шест седмици преди да умре, а аз я записах, докато той отговаряше на въпросите ми. Ето я:

"Намира се между канавката на бакърджиите и квартала на търговците на чибуци, на около стотина ярда по права линия от джамията на Вазир Кхан. Нямам нищо против да споделя с някой каквото знам, но надали ще намерите Портата, колкото и добре да си въобразявате, че познавате града. Дори сто пъти да минете през канавката, където е Портата, пак няма да я забележите. Наричахме я "канавка на черния тютюн", но истинското ѝ име, разбира се, е съвсем различно. Натоварено магаре няма да мине между страните ѝ, а на едно място, точно преди да стигнете Портата, издадената фасада на една къща принуждава хората да заобиколят.

Всъщност не е никаква порта. Къща е. Първият ѝ собственик беше Фунчин преди пет години. Бил обущар в Калкута. Говори се, че убил жена си там веднъж когато бил пиян. Затова се отказал от местния алкохол и минал на черния тютюн. По-късно дошъл на север и отворил Портата – къща, в която човек може да си попуши кротко и спокойно. Имайте предвид, че тя беше пакка, почтена пушалня за опиум, а не като онези задушливи и горещи чанду-кхана, каквито има на всяка крачка в града. Не, старецът си знаеше работата и за китаец беше много спретнат. Беше дребно еднооко човече, не повече от три фута, и двата му средни пръста липсваха. Въпреки това не съм виждал друг толкова сръчно да овалва опиумни топчета като него. Никога не изглеждаше повлиян от опиума, при все че пушеше ден и нощ, нощ и ден, просто като предпазна мярка. Ходех в къщата от пет години и мога да премеря сили с който и да е пушач, но бях начинаещ в сравнение с Фунчин. Въпреки това старецът обичаше парите, много ги обичаше, и не че не го разбирам. Чух, че спестил доста, преди да умре, обаче сега всичко е на племенника му. А старецът замина обратно за Китай да го погребат.

 

Голямата стая на горния етаж, където се събираха най-добрите му клиенти, беше безукорно чиста. В единия ъгъл стоеше идолът на Фунчин – грозен почти колкото него – и под носа му винаги горяха пръчици тамян, обаче уханието им не се усещаше, когато бяха запалени лулите. Срещу идола се намираше ковчегът на Фунчин. Беше похарчил съществена част от спестяванията си за него и когато в Портата дойдеше нов клиент, винаги биваше запознаван с ковчега. Беше черен, лакиран, с надписи в червено и златно, и доколкото съм чувал, Фунчин го купил чак от Китай. Не знам дали е истина, знам обаче, че ако пристигнех пръв вечер, обикновено разстилах рогозката си точно под него. Беше спокойно кътче, нали разбирате, и от време на време откъм канавката повяваше ветрец. В стаята нямаше друго освен рогозките – само ковчега и стария идол, целия зелен, син и пурпурен от старост и от лъскането.

Фунчин така и не ни обясни защо е нарекъл мястото "Портата на стоте скърби". (Той е единственият ми познат китаец, който използваше неблагозвучни названия. Повечето китайци обичат цветисти изрази. Както може да видите в Калкута.) Сами се догаждахме. Нищо не е толкова пристрастяващо за един бял човек като черния пушек. За жълтите е различно. Тях опиумът почти не ги хваща, обаче белите и черните се пристрастяват много. Разбира се, има и такива, на които отначало опиумът не им въздейства повече от тютюневия дим. Просто стават сънливи, както естествено му се доспива на човек, и на следващата сутрин са почти способни да работят. И аз бях такъв отначало, но вече пет години пуша доста редовно и положението се промени. Имах една възрастна леля в Агра, която ми завеща едно-друго след смъртта си. Разполагах със сигурни шейсет рупии месечно. Не е много. Помня времето – сега ми се струва преди стотици години, – когато печелех по триста на месец, без да броим другите приходи, работейки по голям договор за дърводобив в Калкута.

Не се задържах дълго на тази работа. Черният дим не ти позволява да вършиш много други неща и макар на мен да ми влияе съвсем слабо за разлика от другите, днес вече не съм в състояние да работя дори под страх от смъртна опасност. В крайна сметка шейсет рупии са ми предостатъчни. Докато старият Фунчин беше още жив, обикновено той теглеше парите вместо мен, даваше ми половината, за да се издържам (ям много малко), и запазваше останалото за себе си. Бях добре дошъл в Портата по всяко време на денонощието и можех да пуша и да спя там когато си поискам, затова не берях грижа. Знам, че старецът спечели доста, но за мен нямаше значение. Нищо няма особено значение за мен освен това парите да пристигат най-редовно всеки месец.

 

Когато къщата отвори врати, там се събирахме десет човека. Аз и двама чиновници от някаква правителствена служба в Анаркули, обаче тях ги уволниха и вече не можеха да си плащат (ако човек работи денем, не може дълго да пуши редовно опиум); един китаец, който беше племенник на Фунчин; продавачка, която някак се беше сдобила с много пари; английски безделник – Мак-някой си, струва ми се, но съм забравил, който пушеше много, обаче като че ли никога не плащаше – говори се, че спасил живота на Фунчин на някакъв съдебен процес в Калкута, докато работел като адвокат); още един евразиец като мен, от Мадрас; жена от смесени касти и двама мъже, които твърдяха, че идват от север. Мисля, че бяха персийци или афганци, нещо такова. В момента сме останали не повече от петима, но идваме редовно. Не знам какво се случи с чиновниците, обаче продавачката умря шест месеца след като започна да посещава Портата, и според мен Фунчин си присвои гривните и обецата на носа ѝ. Ама не съм сигурен. Англичанинът не само пушеше, но и пиеше и отпадна. Един от персийците беше убит много отдавна в спречкване през нощта до големия кладенец близо до джамията, след което полицията затвори кладенеца, защото твърдяха, че бил замърсен.

Намериха го на дъното му. Така че, както виждате, останахме само аз, китаецът, жената от смесените касти, която всички наричаме мемсахиб (живееше с Фунчин), другият евразиец и единият от персийците. Мемсахиб вече изглежда много стара. Мисля, че е била млада жена, когато отворила Портата, но вече всички сме стари заради тази къща. На стотици, стотици години. В Портата много трудно можеш да следиш времето, пък и времето няма значение за мен. Тегля си шейсетте рупии всеки месец. Много, много отдавна, когато получавах по триста и петдесет рупии месечно и допълнителни приходи по големия договор за дърводобив в Калкута, имах съпруга.

Но тя вече е мъртва. Хората говорят, че съм я убил, като съм се захванал с черния дим. Може и така да е, но е минало толкова време, че вече няма значение. Понякога през първите ми дни в Портата съжалявах, но това вече отдавна приключи, тегля си шейсетте рупии всеки месец и съм си предоволен.

Не съм опияняващо щастлив, нали разбирате, но съм винаги кротък, спокоен и доволен.

 

Как се пристрастих? Всичко започна в Калкута. Опитвах у дома, за да проверя какво е. Не стигах твърде далеч, но ми се струва, че по онова време е починала съпругата ми. Така или иначе, озовах се тук и се запознах с Фунчин. Не помня как точно се случи, обаче той ми каза за Портата, аз започнах да идвам и повече не си тръгнах, защо ли... Нека ви напомня обаче, че Портата беше почтено място по времето на Фунчин, където човек се чувстваше удобно, а не като чанду-кхана, където ходят чернилките. Не, там беше чисто и спокойно, не беше претъпкано. Разбира се, идваха и други освен нас десетимата и собственика, но ние винаги имахме по една рогозка с тапицирано дървено блокче за възглавница, цялата на червени и черни дракони и други неща, досущ като ковчега в ъгъла.

cloud3

След третата лула драконите се раздвижваха и политаха. Наблюдавал съм ги много, много нощи подред. Така регулирах колко пуша. Сега ми трябват една дузина лули, за да се раздвижат. Освен това са мръсни и накъсани като рогозките, а старият Фунчин е мъртъв. Почина преди две години и ми даде лулата, която сега винаги използвам – сребърна, с чудати зверове, които пълзят нагоре-надолу по шишето под чашката. Струва ми се, че преди използвах голямо бамбуково стебло с медна чашка, много мъничка, и зелен нефритов мундщук. Беше малко по-дебела от бастун и беше много приятно да се пуши от нея, много приятно. Бамбукът сякаш засмукваше дима. Среброто не го прави, а и се налага да чистя лулата от време на време, което е голяма врътня, но пуша от нея заради стареца. Сигурно добре е припечелвал от мен, обаче винаги ми даваше чиста рогозка и възглавница и най-хубавия опиум, който може да си набави човек.

След смъртта му неговият племенник Цинлин пое Портата и я нарече "Храм на трите притежания", обаче старите клиенти въпреки това си я наричат "Стоте скърби". Племенникът е много мърляв и според мен мемсахиб трябва да му помогне. Живее с него, както преди живееше със стареца. Двамата пускат вътре всякакви отрепки, чернилки и какви ли не, а черният дим не е толкова хубав като преди. Неведнъж намирам в лулата си изгорели трици. Старецът щеше да умре, ако нещо подобно се беше случило по негово време. Освен това стаята никога не е чиста, а всички рогозки са разкъсани и с разнищени ръбове. Ковчегът изчезна – отново замина за Китай – заедно със стареца и с две унции опиум вътре, в случай че му потрябват пътьом.

Пред идола не се палят толкова пръчици тамян като преди, което е лош късмет, неизбежен като смъртта. Идолът също покафеня целият, защото няма кой да се погрижи за него. Това е работа на мемсахиб, сигурен съм, защото когато Цинлин се опита да изгори пред него златно листче, тя заяви, че само прахосва пари и че ако остави пръчица тамян да гори пред него много бавно, идолът няма да забележи разликата. Затова сега пръчиците са с много лепило, горят половин час по-дълго и вонят. Стаята също вони. Никое предприятие не може да просъществува така. На идола не му харесва, личи си. Понякога късно нощем целият става цветен – във всички нюанси на синьото, зеленото и червеното – досущ като преди, когато старият Фунчин беше жив, освен това върти очи и тупа с крака като дявол.

 

Не знам защо не напусна това място и не си пуша кротичко в тясното си стайче на пазара. Най-вероятно Цинлин ще ме убие, ако си тръгна – сега той тегли моите шейсет рупии – освен това ще ми струва твърде много усилия, пък и съм се привързал към Портата. Не е бог знае какво на вид. Не е каквато беше по време на стареца, обаче не мога да се разделя с нея. Виждал съм толкова много хора да влизат и да излизат. Виждал съм и толкова много да умират тук, върху рогозките, че вече ме е страх да умра на открито. Виждал съм неща, които на мнозина ще се сторят странни, ала нищо не е странно, когато си във властта на черния дим, освен самия черен дим. А дори да беше странно, няма значение.

Фунчин подбираше клиентите си навремето и не би допуснал никой, който ще му създаде проблеми и ще забърка някоя каша, като умре. Обаче племенникът му не е и наполовина толкова внимателен. Навсякъде разказва, че държи "първокласно" заведение. Изобщо не се старае да пуска хората вътре тихичко и да им помогне да се почувстват удобно, както правеше Фунчин. Затова Портата постепенно печели известност сред чернилките, разбира се. Племенникът не се осмелява да допусне вътре бял или пък човек от смесен произход. Разбира се, налага се да задържи нас тримата – мен, мемсахиб и другия евразиец. Ние сме постоянни клиенти. Обаче за нищо на света няма да ни отпусне ни една лула на кредит.

 

Надявам се скоро да умра в Портата. Персиецът и човекът от Мадрас вече страшно се тресат. Имат си момче, което им пали лулите. Аз винаги го правя сам. Най-вероятно ще видя как ги отнасят преди мен. Надали ще надживея мемсахиб или Цинлин. Жените издържат по-дълго от мъжете на черния дим, а във вените на Цинлин тече малко от кръвта на стареца, въпреки че наистина продава евтина стока. Продавачката знаеше два дни по-рано, че ще умре, и издъхна на чиста рогозка и мека възглавница, а старецът окачи лулата ѝ точно над идола. Мисля, че винаги я е харесвал. Обаче въпреки това ѝ задигна гривните.

И аз трябва да умра като продавачката – на чиста и хладна рогозка, с лула хубава стока между устните. Когато усетя, че си отивам, ще помоля Цинлин за това, а той може да тегли моите шейсет рупии месечно докогато си иска и да гледа как червените и черните дракони за последен път политат заедно, а после...

Е, няма значение. За мен нищо няма особено значение – само ми се иска Цинлин да не слагаше трици в черния тютюн."

 

 

 

cover-zemyata-e-ploska   Земята е плоска (превод Надежда Розова, 384 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Вторник, 31 Октомври 2017г. 15:15ч.

Квартал Петте кьошета

Публикувана в Литература

Сякаш неслучайно прословут квартал в Лима и софийско кръстовище споделят общото име Петте кьошета – прозата на Нобеловия лауреат Марио Варгас Льоса винаги е имала общи пресечни точки с родната действителност, които трябва да е забелязал и самият Льоса при посещението си в София през 2013. Това важи и за най-новия роман на перуанския писател Квартал Петте кьошета (откъс от него ви очаква по-долу), в който, като на кръстовище, се пресичат политика, журналистика, шантаж, еротични компромати, мръсни тайни и... лостове за контрол и манипулации, които Властта използва във всяко едно кътче по света... и у нас.

 

 

Още щом го видя да влиза в кабинета, инженер Енрике КарденасКике за приятелите и жена му – изпита странно раздразнение. Какво го дразнеше в журналиста, който се приближаваше към него с протегната ръка? Тарзанската му походка ли – той размахваше ръце и се поклащаше от крак на крак като Царя на джунглата? Или мишата усмивчица, от която си бърчеше челото под намазаната с гел коса, прилепнала към черепа му като метална каска? А може би тесният панталон от лилаво кадифе, който пристягаше като ръкавица мършавото му телце? Или пък тези жълти обувки на платформи, с които се надяваше да изглежда по-висок? Всичко в този човек му изглеждаше грозно и пошло.

– Много ми е приятно, инженер Карденас – протегна му той малка мека ръчица, която овлажни неговата с потта си. – Най-после след продължително настояване ми разрешавате да ви стисна ръката.

Имаше писклив глас – звучеше така, сякаш се присмиваше – и малки подвижни очички. Тялото му беше като на болен от рахит и Енрике дори надуши воня на потни крака или подмишници. Дали заради миризмата още с влизането си този тип му стана толкова антипатичен?

– Съжалявам, знам, че сте се обаждали много пъти – извини се Кике не особено убедително. – Не мога да приемам всички, които ме търсят, нямате представа колко е претоварен графикът ми. Седнете, моля.

– Много добре си го представям, господин инженер – каза човечецът. Обувките му на високи токове проскърцаха. Носеше силно вталено синьо сако и вратовръзка с преливащи се цветове, която сякаш го душеше. Всичко в него беше като недорасло, включително гласът му. На колко ли години беше? На четиресет, на петдесет?

– Какъв фантастичен изглед имате оттук, господин инженер! Там в дъното е хълмът Сан Кристобал, нали? На двайсети или на двайсет и първия етаж се намираме?

– На двайсет и първия – уточни Кике. – Имате късмет, че днес е слънчево и можете да се насладите на гледката. Обикновено през този сезон мъглата закрива целия град.

– Да виждате Лима в краката си навярно ви дава усещане за огромна власт – пошегува се посетителят. Кафявите му очички шареха неспокойно и на Кике му се стори, че във всичко, което казва, се крие дълбока неискреност. – Какъв елегантен офис, господин инженер. Разрешете да хвърля един поглед на тези картинки.

kvart

 

Сега гостът взе да обикаля и да оглежда най-спокойно чертежите на тръбопроводи, макари, бутала, резервоари и помпи, с които дизайнерката Леонорсита Артигас го бе убедила да украси стените на кабинета: "Не приличат ли на абстрактни рисунки, Кике?". Хрумването на Леонорсита, която поне се бе сетила между безличните чертежи да окачи фотоси с красиви перуански пейзажи, му бе струвало цяло състояние.

– Да ви се представя – каза най-после дребосъкът. – Роландо Гаро, журналист по рождение. Ръководя седмичника Дестапес.

Подаде му визитка със същата крива усмивка и с все същия тънък, писклив глас, който сякаш бе обрасъл с бодли. Ето кое най-много го дразнеше в него, реши Енрике, не лошата миризма, а гласът му.

– Знам кой сте, господин Гаро – индустриалецът се опита да бъде любезен. – Гледал съм веднъж-дваж телевизионното ви предаване. Свалиха го по политически причини, нали така?

– Свалиха го, защото казвах истината, а това нито днес, нито когато и да било не се е толерирало кой знае колко в Перу – заяви журналистът с горчивина, ала без да престава да се подхилва. – Вече са ми сваляли няколко предавания по радиото и по телевизията. Рано или късно по същата причина ще ми закрият и Дестапес. Но не ми пука, това са рисковете на професията в тази страна.

 

Присвитите му очички го гледаха предизвикателно и Енрике съжали, че е приел този тип. Защо го направи? Защото секретарката му, на която ѝ бяха дошли до гуша обажданията му, го бе попитала: "Да му кажа ли, че въобще не желаете да го приемете, господин инженер? Не мога да го понасям повече, с ваше позволение. Побърка ни всички в офиса. Обажда се по пет-шест пъти на ден вече седмици наред". Той си бе помислил, че все пак един журналист някой ден може да се окаже полезен. "И опасен", заключи. Прониза го предчувствие, че нищо добро няма да излезе от това посещение.

– Кажете с какво мога да ви бъда полезен, господин Гаро? – Забеляза, че журналистът бе престанал да се усмихва и се бе вторачил в него с поглед, който бе едновременно благодушен и саркастичен. – Ако става дума за рекламни обяви, мога да ви кажа отсега, че не се занимаваме с това. Имаме договор с фирма подизпълнител, която администрира цялата реклама на концерна.

Очевидно посетителят не търсеше реклами за седмичника си. Човечецът бе станал много сериозен. Не каза нищо, само го наблюдаваше безмълвно, сякаш търсеше думи, за да продължи. Или с тази пауза се опитваше да го изнерви? И наистина, докато чакаше Роландо Гаро да си отвори устата, Енрике започна да изпитва не само раздразнение, но и безпокойство. Какво всъщност смяташе да иска от него този палячо?

– Защо нямате охрана, господин инженер? – попита внезапно Роландо Гаро. – Никъде не се забелязва.

Енрике изненадано сви рамене.

– Фаталист съм и ценя свободата си – отвърна. – Да става каквото ще става. Не бих могъл да живея обграден от телохранители, ще се чувствам като затворник.

Да не би този тип да е дошъл да му вземе интервю? Няма да се съгласи и незабавно ще го изхвърли на улицата.

– Въпросът е много деликатен, инженер Карденас – журналистът сниши глас, сякаш стените можеха да го чуят. Говореше преднамерено бавно, като същевременно с театрален жест отвори изтъркано кожено куфарче за документи и измъкна картонена папка, пристегната с широки жълти ластици. Не му я връчи веднага. Първо я положи на коленете си и отново впери в него очичките си на гризач, в които сега Енрике като че ли забеляза нещо мътно, дори заплашително.

В лош час се бе съгласил да го приеме. Логично беше да го изпрати при някой от помощниците си, който да го изслуша и да се отърве от него. Но сега вече беше късно и вероятно щеше да съжалява.

– Ще ви оставя това досие, за да го проучите внимателно, господин инженер – каза Гаро и му подаде папката с пресилена тържественост. – След като му хвърлите едно око, ще разберете защо исках да ви го предам лично, а не да го оставя в ръцете на секретарките ви. Бъдете сигурен, че списание Дестапес никога не би поместило подобна гадост.

Направи дълга пауза, без да откъсва очи от него, и продължи все по-тихо със същия писклив фалцет:

– Не ме питайте как се е озовало в ръцете ми, защото няма да ви кажа. Това е въпрос на журналистическа деонтология. Предполагам, че знаете какво означава тази дума. Професионална етика. Аз никога не издавам своите източници, въпреки че има журналисти, които просто ги продават на най-добрия купувач. Ще си позволя само да ви кажа отново, че на това се дължеше моята настойчивост да се срещнем лично. В този град, и вие сигурно добре го знаете, има хора, които ви желаят злото. Заради вашата репутация, власт и богатство. В Перу тези неща не се прощават. Завистта и злобата тук цъфтят по-буйно, отколкото във всяка друга страна.

Искам само да ви уверя, че онези, които претендират да опетнят репутацията ви и да ви навредят, никога няма да го постигнат чрез мен или чрез Дестапес. В това може да бъдете напълно сигурен. Аз не се поддавам на подлости и низости. Просто трябва да знаете на какво да разчитате. Враговете ви ще се възползват от тези и от по-големи мръсотии, за да ви сплашат и да ви изнудват за бог знае какво.

 

Направи пауза, за да си поеме дъх и след няколко секунди продължи тържествено с повдигане на рамене:

– Естествено, ако бях влязъл в тази мръсна игра, като използвам този материал, щяхме да утроим или да учетворим тиража си. Но все още, и за ваш късмет, господин инженер, в Перу сме останали неколцина журналисти с принципи. Знаете ли защо го правя? Защото вярвам, че сте патриот, господин Карденас. Мъж, който чрез предприятията си работи за родината. Докато мнозина, подплашени от тероризма, бягат и си изнасят капиталите в чужбина, вие оставате тук, продължавате да се трудите и да откривате работни места, противопоставяте се на тероризма и укрепвате държавата. И ще ви кажа още нещо. Не искам възнаграждение. Дори да ми го предложите, няма да го приема. Дойдох да ви предам материала, за да го изхвърлите лично на боклука и да може да спите спокойно. Не ми трябва никакво възнаграждение, стига ми чистата съвест, господин инженер. А сега ви оставям. Знам, че сте много зает човек, и не искам да отнемам от ценното ви време.

Той се изправи, протегна ръка и обърканият Енрике отново усети влагата от допира на тази длан и тези меки пръсти, мокри от пот. Видя как човечецът се отдалечава към вратата с решителни, уверени подскоци, как я отваря, излиза и без да извръща глава, я затваря след себе си.

 

Беше толкова смаян и изнервен, че си наля чаша вода и я изпи на един дъх, преди да отвори папката. Тя лежеше пред очите му на бюрото и му стори, че ръката му потреперва, докато сваля ластиците. Отвори я. Какво можеше да бъде? Нищо добро, ако се съди по нафуканата реч на този тип. Забеляза, че са снимки, увити в тънка, прозрачна хартия. Снимки? Какви снимки можеха да бъдат? Започна да разгъва тънката хартия, но след секунда изгуби търпение, разкъса я и я захвърли в кошчето. Изненадата от първото изображение беше толкова силна, че той изпусна цялата купчина фотографии, те изпадаха от бюрото и се разпиляха на пода. Смъкна се от креслото и застанал на четири крака, започна да ги събира. Същевременно ги разглеждаше, покривайки всяка снимка със следващата. Замаян и ужасѐн, пак се връщаше на предишната, минаваше на тази след нея, сърцето му биеше неистово и не му достигаше въздух. Продължи да седи на пода с двайсетината снимки в ръце, като ги преглеждаше отново и не искаше да повярва на очите си. Не, не, това не беше възможно. Ала фотографиите бяха тук, говореха и сякаш можеха да кажат още много за случилото се през онази нощ в град Чосика. Защото сега, когато той си мислеше, че отдавна е забравил югославянина и всичко станало тогава, историята възкръсваше.

kvart1

Беше толкова разстроен, толкова зашеметен, че едва успя да се изправи, сложи купчината снимки върху бюрото, свали сакото, разхлаби вратовръзката и се отпусна в креслото със затворени очи. Потеше се обилно. Опита се да се успокои, да размисли хладнокръвно, да прецени безпристрастно ситуацията. Не успя. Помисли, че може да получи сърдечен удар, ако не съумее да дойде на себе си. Поседя така известно време със затворени очи, като мислеше за горката си майка, за Мариса, за роднините, за съдружниците, за приятелите си, за общественото мнение. "В тази страна и камъните ме познават, дявол я взел." Постара се да нормализира дишането си, като вдишваше дълбоко през носа и издишваше през устата.

Много ясно – беше станал жертва на шантаж. Като глупак се беше оставил да попадне в капан. Но това се бе случило преди две години, може би малко повече, там в Чосика, и той не можеше да го забрави.

 

Косут ли се казваше онзи югославянин? Защо едва сега изникваха тези снимки? И защо в ръцете на този отблъскващ тип? Беше казал, че никога не би ги публикувал и че не иска никакво възнаграждение, и естествено, това бе начин да му намекне, че възнамерява да направи тъкмо обратното. Настоя, че бил човек с принципи, за да му подскаже, че всъщност е безскрупулен негодник, решен да му изкара душата и да го оскубе, заплашвайки го със скандал. Помисли за майка си, за благородното ѝ достолепно лице, изкривено от изненада и от ужас. Помисли за реакцията на братята си, ако зърнеха тези снимки. И сърцето му се сви, като си представи лицето на Мариса, още по-бяло, отколкото беше, смъртно бледо, с раззината уста и подути от много плач небесносини очи. Искаше му се да изчезне. Трябваше незабавно да говори с Лусиано. Боже мой, какъв срам. Или по-добре да се консултира с друг адвокат? Не, що за глупост, никога нямаше да сложи подобни снимки в ръцете на друг.

 

 

 

coverkvartal-pette-kyosheta   Квартал Петте кьошета (превод Емилия Юлзари, 256 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн