Home / Рубрики / Литература / Телесни ковачи
A+ R A-
17 Мар

Телесни ковачи

Оценете статията
(8 оценки)
   

Телесни плевели е новият сборник с разкази на Алек Попов. Шест истории, разхвърлени във времето и пространството, от писаните преди 15 години новели Душевадеца и Телесни плевели до разказа Ковачи – типично иронична заигравка на Попов с клишетата за национални идентичност, нрави, навици и... иначе казано, игриво цинична история за българския износ на работна... мхм... сила в стерилна, клинична, но щастлива Германия. Ако не знаете що е то гаскурбайтер – четете откъса от Ковачи по-долу за по-голяма яснота.

 

КОВАЧИ

"Ich komm zum Glück / aus Osnabrück" *


Действието се развива в Оснабрюк, средно голям германски град в Долна Саксония, близо до холандската граница. Долф и Хайде седят в трапезарията на просторния си дом на Лурман Щрасе в неделя следобед, в неопределено, по-скоро близко, бъдеще. Двамата са женени от 27 години, но нямат деца или поне не личи да имат. Долф току-що е прочел във вестника, че според най-новите социологическите анкети Оснабрюк е най-щастливият град на Германия. След което прочита още веднъж новината, този път на глас.

 

– Какво ще рече това? – вдига глава Хайде. Правата ù пепелява коса е подстригана на черта. Има правилен тънък нос и сиво-зеленикави очи. Бюстът ù още е стегнат.

– Че хората, които живеят тук, се чувстват добре, предполагам – пояснява Долф и добавя с нотка на злорадство – по-добре, отколкото другаде в Германия.

– Чудя се... – подхваща Хайде – кой ли е най-нещастният град в Германия?

– Не пише. Може би за да не се срине пазара на имотите...

– Интересно, дали цените на имотите тук ще се повишат?

– Нищо чудно. Да, нищо чудно – доволно потрива длани Долф. Той е висок, по-скоро сух, отколкото слаб, с ясно изразена четвъртита челюст и тънки правоъгълни очила. Долф работи в департамента по озеленяване на общината. С течение на годините се е издигнал от прост градинар до ръководител. На този етап все още нямаме представа с какво се занимава Хайде. Може би е просто домакиня?

– От какво пък ще са толкова щастливи? – недоумява тя. – Нашият град е доста обикновен. Нито особено богат, нито твърде красив. Лятото е хладно. Често вали. Бих разбрала например жителите на Мюнхен или на Баден-Баден, да речем, или...

– А може би тъкмо това е причината! Щастието е в обикновените неща.

 

Долф се изправя, минава зад гърба ù, посяга да я погали по косата, но в последния момент отдръпва ръката си. Отива до остъклената врата на терасата и я отваря. Гледа навън. Съседните къщи и блокове са потънали в зеленина. Тревата пред тях е окосена. Балконите са отрупани с цветя. Във въздуха съскат струите на няколко градински пръскачки. Пеят птички. Долф обаче не чува нищо друго, освен стоновете, долитащи от съседната къща. Естеството им не буди съмнение. Това е Андреле, съпругата на д-р Целер. Стоновете се редуват с викове, които отскачат все по-високо в регистрите на удоволствието, чак до прага на болката. Подобни звуци са рядкост в този квартал.

Всъщност, дава си сметка Долф, за пръв път чува нещо подобно... Смущението му се подхранва от факта, че тази сутрин е срещнал д-р Целер да отива на риба с всички такъми и провизии поне за два дни. С рязък жест той затваря вратата и се обръща, но един бърз поглед стига, за да установи, че Хайде е чула всичко. Светлината в очите ù се е променила. На върха на устните ù узрява неумолим въпрос:

 

– Откога не сме го правили?

– Доста отдавна – нехайно отвръща той, макар отвътре да е нащрек като подгонено животно – три, четири седмици, нещо такова...

– Три години! – отчетливо произнася тя.

– Не се занасяй!

– Защо да те лъжа?

Лицето ù го убеждава, че няма смисъл да спори повече.

– Три години! – той повдига ръце по особено неприятен театрален начин – Сигурна ли си? Нямам такова чувство... Може би възприемаме времето по различен начин. За теб три месеца може да изглеждат като три години. И обратното. Може би истината е някъде по средата.

– Не, има обективни критерии. Всяка година си купувам по един вибратор. Вече съм събрала три на брой. И всеки следващ е по-голям от предишния. Не те обвинявам. Въпрос на желание. Не мога да ти се сърдя, че не ме желаеш. Настъпва тягостно мълчание.

– Не го правя с друга. Искаш да се разведем?

– Защо? Доколкото ми е известно, положението навсякъде е същото...

– Пробвала ли си?

– Не забравяй, че ние, жените, обичаме да си споделяме такива неща. Инге например ми каза, че не са правили секс с Карл от две години. Другите имат сходен опит... Да, точно така, Инге Зауер! Аз също се изненадах. Двамата с Карл винаги са изглеждали толкова отдадени един на друг. Толкова влюбени. Особено последният път, спомняш ли си? Чудехме се как го постигат!

– Колко вибратора има тя?

– Вече не ги използва.

– Хванала си е любовник? Бедният Карл...

– Защо да причинява това на себе си и на семейството си?! Обърнала се е към програмата "Помощник в брака", т.нар. ковачи. Но ти би следвало да знаеш! Това е програма на общината.

– Аз отговарям за озеленяването.

– Координатор е госпожа Мюлер, съпругата на Йохан, дето го избрахме лани, от Зелените... Нали не се правиш на ударен? Програмата съществува вече цяла година. Би било адски грозно от твоя страна, ако си знаел и не си ми казал...

– Кълна се, за пръв път чувам!

– Става дума за група индивиди от мъжки пол, пристигнали в града по покана на общинската агенция по здравеопазването. Те имат статут на чуждестранни работници, а задачата им е да обслужват гражданките, които се нуждаят от сексуално внимание. Не, не са мъжки проститутки! Колко си елементарен! Това е социален проект. Услугата е безплатна, като изключим символичната потребителска такса от едно евро. Останалите разходи са за сметка на бюджета.

– Това е някаква тъпа шега, нали?

– Напротив! Не знам дали се прилага и другаде, но като се замисли човек, може би има нещо общо с равнището на щастието в нашия град...

 

mar   илюстрация © Misha Mar

 

– Перверзия! Комбинирана с разхищение на обществени фондове! Неслучайно го държат в тайна...

– Не е тайна. Просто не тръбят наляво-надясно. Все пак, това е интимна материя.

– Много интимна, няма що! Обаждаш се, идват, оправят те. Все едно да извикаш водопроводчик. Поляци ли са?

– Поляци? Как ти хрумна! Май са от Балканите.

– Съвсем примитивни, значи! Знам, че това ви харесва...

– Давам си сметка, че е малко шокиращо! Поне на пръв поглед. Но ако разсъдиш трезво, ще видиш, че има логика. Ако преодолееш емоционалните стереотипи, които на практика не служат за нищо, освен да произвеждат травми...

– Никога! Може да не съм шампион в чукането, но ако приема подобна ситуация, значи да плюя на достойнството си. Никога! По-добре си хвани любовник, ако толкова те сърби. Но аз не бива да знам. Иначе се развеждаме!

– Ах ти, жалък лицемер! – изсъсква тя, при което кръвта на Долф замръзва.

 

Минали са няколко дни. Долф очевидно е приел реалността. Изглежда съвсем спокоен и овладян, въпреки лекия тик в горния ляв ъгъл на устната, но брачният консултант го е уверил, че това е нещо напълно естествено. Да си цивилизован не значи да бъдеш машина, никой не очаква от него да се държи като машина. Защото машините се развалят, което може да бъде особено опасно. Докато хората по-скоро страдат, което може да бъде само пречистващо. Да се страда също е съвсем нормална, човешка реакция. И така, намират се в дневната: Долф се поклаща в люлеещото се кресло с чаша в ръка. Срещу него, макар и не тъй удобно разположен, седи млад мъж, леко смугъл, облечен спретнато в черен костюм и бяла риза без вратовръзка, също с чаша в ръка. В чашите има шнапс – стоплящо, народно питие, премахващо бариерите между хората. Мъжът е почти две глави по-нисък от Долф, но иначе е здрав и жилест. Името му е Ковач. Говори правилен, макар и недодялан немски със силен акцент. Между двамата тече следният разговор.

 

– Хер Ковач, чудя се как е "ковач" на родния ви език?

– Ковач.

– О, значи се казвате ковач?!

– Да, точно така – ковач.

– Забележително съвпадение! Знаете как наричат тук представителите на вашата професионална общност, нали? Ковачи! Грубичко, но точно. Откъде сте, хер Ковач?

– От България. Има един град Сливен, оттам съм.

– Интересно как през годините се променя същността на занаятите, а названията остават същите. Може би навремето дядо ви наистина е бил ковач?

– Някой прадядо, може би. Но дядо ми беше лесничей.

– Виж ти! Колега значи... Аз също съм в озеленяването. А с какво се занимава баща ви? Прощавайте за любопитството, но бих желал да ви опозная по-добре. Предвид онова, което предстои да се случи, нали, смятам, че е нормално...

– Няма проблем. Баща ми правеше дървени въглища.

– Древен занаят... Смея ли да попитам, защо не се явявате продължител на тази достойна семейна традиция?

– Много е просто значи. Няма материал за въглища. Гората свърши.

– Дядо ви не е бил достатъчно бдителен!

– Напротив, пазеше никой друг, освен рода на татко да не сече гората! Но всичко рано или късно свършва. И ето ме сега тук.

 

Влиза Хайде, облечена с прозирен черен халат.

– Аз съм готова.

Ковач се изправя.

– И аз съм готов.

 

Долф нервно върти чашата между пръстите си.

– Толкова ли е спешно? Имам право да разбера това-онова, в края на краищата.

– Естествено! – успокоява го тя. – Не бързаме за никъде.

Хайде присяда на ръба на канапето, оголвайки дискретно коляното си. Долф я стрелва неодобрително, поклаща глава и продължава.

– Женен ли сте хер Ковач? Имате ли дечица?

– Да, имам жена и четири деца.

– Цели четири! Не се изненадвам... Съпругата ви подозира ли за естеството на заниманията ви в чужбина?

– Няма нищо против, ако това питате. Стига да пращам евро.

– Вие сте отговорен човек, хер Ковач. Извинете за любопитството, но как се добрахте до тази позиция? На квотен принцип? Или се явихте на конкурс? Как точно се извършва подборът?

– Никак не е лесно! Покриват се определени нормативи. Двамата ми по-големи братя отпаднаха. Може би третият щеше да се класира, но има да излежава още две години в затвора. Освен това е неграмотен, а трябва да мине тест за език.

– Само още един въпрос! Колко пъти на ден ви се налага да оправяте фурните на нашите прекрасни домакини?

– Какво ти влиза в работата!? – обажда се нервно Хайде.

– Няма проблем. Средно по десет пъти. Без неделя. Освен ако не съм дежурен. Разбира се, има дни, когато е по-рехаво. Може би вашите хора се активизират. А може би просто настъпва затишие.

– Едно не мога да разбера. Как успявате да го вдигнете всеки път? Не стават ли засечки понякога?

– Виждам какво целиш! Не е честно! – провиква се Хайде.

– Да, случвало се е. Два или три пъти. Не съм машина все пак. Тогава се обаждам на някой колега да ме замести. Винаги има дежурни. Нормално.

– Нормално било!! Чуваш ли? И ти ще се оставиш на този балкански дивак, на този макак, на този пръч, да, истински пръч, който го вдига за всяка срещната! Ще му дадеш тялото си! Ще му се отдадеш!!!

– Извинявайте, хер Ковач, толкова ми е неудобно! – кърши ръце Хайде. – Като че ли слушам прабаба ми! А уж се разбрахме...

– Не се притеснявайте, фрау. Преминал съм психологически тренинг. Много съпрузи реагират по този начин. Това е напълно в реда на нещата. Обратното би било по-скоро смущаващо.

– Колко сте мил, наистина! Долфи, по-добре иди да изпиеш една бира с Карл. Няма да ти се отрази зле. Както искаш впрочем, не те гоня. Инге ми каза, че Карл редовно присъствал, дори държал ръката ù. Това обаче ми се струва малко прекалено...

 

Ковач и Хайде влизат в спалнята. Долф остава сам. Леглото започва да трака. Разнасят се стоновете на Хайде, напомнящи поразително тези на Андреле. По ирония на съдбата, това е била най-съкровената му сексуална фантазия. Колко пъти е мастурбирал, докато си е представял, че някакъв непознат оправя жена му, а той стои отстрани и държи ръката ù. Но сега, когато всичко това се случва в действителност, не изпитва нищо, освен безсилен гняв. Тракането става все по-интензивно, стоновете – също. Долф пляска с ръце.

 

– Браво! Браво! Докарваш го на оргазъм, скъпа! Звучи напълно автентично! Добра актриса си... Мен обаче не можеш да ме заблудиш. Знам, че не усещаш нищо! Ти си напълно фригидна! Толкова години работих по въпроса! Накрая махнах с ръка. Отказах се. Все едно да наливаш вода в пробита лейка. Напразно се хабите, хер Ковач! Тя не усеща нищо. Нищо!

 

Хайде крещи. Долф си запушва ушите и побягва от къщи. Навън е валяло току-що. Влажната земя изпуска гъста бяла пара...

------------------



*Идвам за щастие от Оснабрюк


telesni-pleveli sm   Телесни плевели (цена 13 лв, 234 стр, издателство Сиела) е в книжарниците


 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн