Home / Рубрики / Литература / Момичето на френския лейтенант
A+ R A-
30 Юли

Момичето на френския лейтенант

Оценете статията
(11 оценки)
   
Момичето на френския лейтенант фотография © MIR

Някой гледал ли е филмовата класика с титаните Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс Момичето на френския лейтенант? Създадена по едноименния роман (откъс от скорошното му издание на български може да прочетете тук) на английския писател Джон Фаулз, драма историята оплита изкусно две епохи (Викторианска Англия на табутата и съвремието ни) и две двойки (Сара/Чарлз и Ана/Майк) в паралелна вселена на емоциите, така, че накрая да се съгласиш: "ква ти еволюция... хората и сърцата им не се променят, различни са само обстоятелствата."

 

                                                                                                                                                           

                                                                                                          Втора глава

През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.

Е. Ройстън Пайк, "Документи за живота на хората през златния викториански век"


Ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален,

ще разпъна сребристи платна, ще отплавам

към изтока ален

и любима навярно по мен

ще ридае със вопъл сломен

и любима навярно по мен ще ридае със вопъл

печален...

Народна песен от Западна Англия, "На разходка със Силвия бях"



– Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.

– Не е особено кавалерско от твоя страна.

– Поясни какво искаш да кажеш, ако обичаш?

– Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да ме подържиш по-дълго под ръка, без това да изглежда непристойно.

– Откога станахме толкова предпазливи?

– Тук не е Лондон.

– А Северният полюс, ако не греша.

– Бих искала да отидем до края.

Младият мъж хвърли крадешком отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.

– Искам освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.

– Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големи подробности за тази приятна вечер.

Девойката спря и го погледна в очите.

– Виж какво, Чарлз, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потаен пред мен.

– Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?

– А недодяланите шеги запази за клуба си. – Тя се нацупи и го поведе нататък. – Получих писмо.

– Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?

– Знам, че нещо се е случило в разговора ви на чаша портвайн.

 

Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлз сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.

– Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.

– Постъпил си доста дръзко.

– Смятах, че постъпвам съвсем честно.

– И каква беше темата на разговора ви?

– Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.

– Как си могъл... нима не знаеш разбиранията на татко!

– Държах се извънредно почтително.

– Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.

– Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. След като поразмисли обаче, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.

 

Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена – в случая от най-голямата пречка, която според нея съществуваше за годежа им. Баща ù беше много богат, но дядо ù се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлз беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката ù, леко увиснала на левия му лакът.

– Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография, следователно съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.

– Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. – Тя дяволито замълча. – Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.

Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът беше застлан с плочи, по които имаше отпечатъци от вкаменелости.

– Погледни това! Certhidium portlandium. Този камък сигурно е оолитов варовик от Портланд.

– В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш во веки веков... ако моментално не се изправиш. – Той се подчини с усмивка. – Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук?

Погледни!

Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недоодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.

– Това са същите стъпала, по които Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне в романа "Убеждение".

– Колко романтично.

– Тогавашните мъже са обичали романтиката.

– А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по фаталните стъпала?

– На връщане.

Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.

 

girl1

 

– Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!

Ернестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.

– Млада ли е?

– Много е далече, за да се разбере.

– Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.

– Каква Трагедия?

– Така я наричат. Едно от прозвищата ѝ.

– А какви са другите?

– Рибарите са ù дали много обидно прозвище.

– Мила ми Тина, недей да...

– Наричат я... Момичето на френския лейтенант.

– Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?

– Тя е... малко побъркана. Хайде, да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.

 

Спряха. Той се загледа в черната фигура.

– Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?

– Мъжът, с когото, както говорят...

– В когото се е влюбила ли?

– По-лошо.

– Значи я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?

– Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.

– Но какво прави там?

– Казват, че го чакала да се върне.

– Ами... няма ли близки?

– Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно че не съм я видяла.

Той се усмихна.

– Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.

Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата ù, пригладена силно назад, бе скрита в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от модните линии на последните четирийсет години.

Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новия лондонски вкус. Чарлз каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето ù в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта.

Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлз да прегърне Ернестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би колкото за да покаже на Ернестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.

– Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по...

Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлз, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлз веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на вековния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ернестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече – никакви белези на лудост.

 

girl

 

Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.

По-късно Чарлз си представяше отново и отново този поглед като копие: в мислите си той не само го виждаше, но усещаше въздействието му. Спомняше си, как в онзи кратък миг се почувства несправедливо като враг: пронизан и заслужено унизен.

 

Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ернестина дръпна Чарлз за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и ù се усмихна.

Когато наближиха сушата, каза:

– Не трябваше да ми разказваш тези мрачни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.

Тогава тя го подкачи – нали бил учен, нали не обичал романите...

 

 

momicheto-leitenant Момичето на френския лейтенант (цена 16 лв, 512 стр, издателство Сиела) е в книжарниците

 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн