Home / Рубрики / Литература / Животът ми като мъж
A+ R A-
27 Апр

Животът ми като мъж

Оценете статията
(14 оценки)
   
Животът ми като мъж илюстрации © Misha Mar

Неслучайно го наричат "живият класик" на американската литература – през последните над 50 години романите на Филип Рот (като Сбогом, Колумб, Наследството, Синдромът Портной, Американски пасторал, Петното... ) са живо отражение на американското житие и битие. Такъв е и Животът ми като мъж – романът (откъс от него четете по-долу), преплитащ историите на двама мъже (Нейтън и Питър) в отношенията им с техните жени (Шарън, Лидия, Морийн и Сюзън) до оживяването на един колкото хумористичен, толкова и правдив портрет на Мъжът и Жената... Интимно и Лично...

 

 

Не, не съм се оженил, защото така е прието. Никой не може да ме обвини в това. Не заради страх от самотата избрах съпругата си, нито от желание да имам "помощник", или готвачка, или компания на стари години и със сигурност не от похот. Няма значение какво ще кажат за мен сега, сексуалното желание нямаше нищо общо с това. Точно обратното: въпреки че тя беше достатъчно красива жена – квадратно, силно скандинавско лице, решителни сини очи, пшеничено руси коси, бретон, красива усмивка, привлекателен, сърдечен смях, – късото ѝ, набито тяло ме порази с почти миниатюрните си пропорции и от началото до края ми се струваше неустоимо отблъскващо. Особено неприятно ми бе да я гледам как ходи – по мъжки, тромаво, тя сякаш се търкаляше, когато се опиташе да върви бързо, и извикваше в съзнанието ми образи на каубои и моряци от търговския флот. Наблюдавайки я веднъж как тича срещу ми на една чикагска улица – след като вече бяхме станали любовници, – ми идеше да побягна пред перспективата да прегръщам тялото ѝ и при мисълта, че доброволно съм я направил моя.

 

Лидия Кетерер беше разведена, пет години по-възрастна от мен и майка на десетгодишно момиче, което живееше с бившия ѝ съпруг и втората му съпруга в нов, развиващ се жилищен район в южната част на Чикаго. По време на брака им, когато Лидия се осмелявала да критикува или да поставя под въпрос решенията на съпруга си, той я повдигал – бил масивен мъж, два пъти по-тежък от нея и една стъпка по-висок – и я блъскал в най-близката стена. През месеците, последвали развода, я тормозел чрез детето, което тогава било на шест години и под попечителството на Лидия. Когато Лидия получила нервен срив, той взел детето при себе си, а после, след като Лидия била изписана от болницата и се прибрала в апартамента, отказал да ѝ върне момиченцето.

Бил вторият мъж, който се опитал да я съсипе. Първият, баща ѝ, я прелъстил, когато била на дванайсет. Майката била на легло още от раждането на Лидия – изглежда, страдала само от лумбаго, но постоянната слабост изсмуквала силите ѝ. След като баща ѝ ги напуснал, се преместили в дома на двете ѝ лели, стари моми в Скоуки. Докато не избягала с Кетерер, когато била на осемнайсет, тя и майка ѝ живеели в една стая в задната част на този пристан, чиито герои били пилотът Линдберг, сенаторът Билбо, духовникът Кофлин и патриотът Джералд Л. К. Смит. Животът на Лидия бил изпълнен с наказания, унижения, предателства и поражения и точно с тях се бях свързал въпреки лошите си предчувствия.

manlife1

 

Разбира се, контрастът със собственото ми семейство, в което цареше привързаност и солидарност, беше поразителен. Докато Лидия помнеше хилядата и една нощи, през които бе мазала с мехлема на Слоун гърба на майка си, аз не бих могъл да си спомня и един час от детството си, когато майка ми не е била в състояние да изпълни ритуалите на задълженията си. Ако някога наистина не се е чувствала добре, това не пречеше дори на прочутото ѝ свирукане, тези несекващи потпури от мюзикъли, които тя жизнерадостно и мелодично изпълняваше по време на домашната работа през деня и в семейните хорове. Болнавият в нашия дом бях аз – тежък дифтерит, последван от ежегодни дихателни инфекции, омаломощителни възпаления на жлезите, мистериозни "алергични" пристъпи. Докато не влязох в пубертета, прекарвах повече време вкъщи в леглото или под одеялото на дивана във всекидневната, отколкото на чина си в класната стая, което правеше всеотдайността на свирещата ми майка – "Госпожа Цукер-птица", както я наричаше пощальонът – още по-впечатляваща. Баща ми, макар и не толкова лъчезарен в своята неразрушимост и по природа далеч по-сериозен от веселото, селско същество, каквото бе майка ми, със същата лекота понасяше изпитанията, отредени на семейството ни, и по-специално Депресията, моите неразположения и необяснимите женитби на по-голямата ми сестра Соня, два пъти за синове на сицилианци: първият – мошеник, който най-накрая се самоуби; вторият – честен в бизнеса си, но иначе "прост като фасул". На иврит думата, която единствено можеше да обхване тежестта на мъката и презрението ни, беше prust.

Самите ние не бяхме изтънчени, но със сигурност не бяхме недодялани. Достойнството, както щях да разбера, нямаше нищо общо със социалния статус – характерът, поведението беше всичко. Майка ми се шегуваше с жените, които скришом мечтаеха за палта от визон и ваканции в Маями Бийч. "За нея – рече тя пренебрежително за някаква глупава съседка – най-важното е да си сложи сребърната лисица и да отиде да скитори с хой полой." Чак когато отидох в колежа и сам употребих думите неправилно, научих, че това, което е било представата на майка ми за елит – може би защото "хой полой" звучеше като някое от презрителните ѝ определения за хора, придаващи си важност, "хойти тойти", – всъщност се отнасяше за простолюдието.

Толкова за класовата борба като гореща тема в дома ми или за социалното негодувание и амбициите като мотив за действие. Силен характер, неголяма пачка пари се смяташе за доказателство за стойността на човека. Родителите ми бяха добри, здравомислещи хора. Защо двамата им потомци така се погубваха, защо двете им деца трябваше да сключват такива катастрофални бракове, е трудно да се проумее. Фактът, че първият съпруг на сестра ми и единствената ми съпруга сами отнеха живота си, би трябвало да говори нещо и за двама ни. Но какво? Нямам теория по въпроса. Ако някога майка и баща не са били отговорни за глупостта на собствените си деца, то това са моите майка и баща.

Баща ми беше счетоводител. Заради отличната му памет и бързината при работа с цифри, той биваше приеман като местния учен от съседите ни – трудолюбиви евреи от първо поколение, и беше най-търсеният човек от хора, изпаднали в беда. Слаб, строг, без чувство за хумор, с неизменната бяла риза и вратовръзка, той показваше обичта си към мен сдържано, без много емоции, заради което съм изпитвал и изпитвам към него болезнена нежност, особено сега, когато е тежко болен, а аз живея на хиляди мили от леглото му.

Когато аз бях болен, трескав пациент, той ми се струваше обгърнат от някаква загадъчност, сякаш беше нещо като говореща електрическа играчка, дошла да си играе с мен всяка вечер точно в шест. Смяташе, че ме забавлява, като ме учи да решавам аритметическите задачки, в които самият той беше факир. "Намаляване на цената", казваше той почти като ученик, произнасящ заглавието на стихотворение. "Продавач на дрехи, опитващ се да се отърве от палто, скроено по миналогодишната мода, свалил цената му от трийсет долара на двайсет и четири. След като не успял да го продаде, той намалил цената още повече, на деветнайсет долара и двайсет цента. Пак не намерил желаещи, опитал с ново намаление и този път го продал." На това място той спираше. Ако исках, можех да го помоля да повтори един или всички детайли. Ако не исках, продължаваше. "Да видим сега, Нейтън, за колко го е продал, ако последното намаление е било логично следствие от предишните?" Или:"Правене на верига. Дървосекач има шест къси вериги, всяка от които е с по четири брънки" – и така нататък. На следващия ден, докато майка ми си подсвиркваше Гершуин и переше ризите на баща ми, можех да мисля в леглото си за продавача на дрехи и дървосекача. На кого галантеристът най-накрая е продал палтото? Дали мъжът, който го е купил, си е давал сметка, че е скроено по миналогодишната мода? Ако го е облякъл, за да отиде на ресторант, дали хората са се смели? И как въобще изглежда "миналогодишната мода?" "Пак не намерил желаещи," казвах на глас и ми ставаше тъжно. Още си спомням колко натежала от смисъл ми се струваше думата "желаещи". Дали дървосекачът с шестте къси вериги не е бил човекът, който със селската си невинност е купил палтото, скроено по миналогодишната мода? И защо внезапно му е притрябвало палто? Поканен е бил на изискан бал? От кого? Майка ми смяташе, че въпросите, които задачките ме караха да задавам, са "сладки", и се радваше, че имам храна за размисъл, докато тя домакинства и няма време да играе с мен на "Не се сърди, човече" или на дама. От своя страна баща ми с разочарование откриваше, че се интересувам от фантастични и маловажни подробности от географията, индивидуалността и намеренията вместо от красотата на аритметическото решение. Мислеше, че това не е особено интелигентно от моя страна, и беше прав.

Не изпитвам носталгия по болнавото си детство, никаква. През юношеството си всекидневно понасях унижения в училищния двор (по онова време смятах, че по-лошо от това няма накъде) заради физическата ми плахост и безнадеждност във всички спортове. Вбесяваха ме и грижите на родителите ми за здравето ми дори и след като на шестнайсет години станах мускулесто, широкоплещесто момче, което, за да компенсира некоординираните, смешни изпълнения на десния фланг или на наказателната линия, обикаляше през съботните вечери с кола, пълна с "пушещи момчетии" – израз на баща ми – в напразно търсене на публичния дом, за който се носеше слух, че се намира някъде из Ню Джързи. Страхът, който аз изпитвах, разбира се, беше дори по-голям от този на родителите ми: бях сигурен, че някоя сутрин ще се събудя с шум в сърцето или останал без въздух, или с температура от 400... Заради тези страхове атаката ми срещу тях беше изключително безсърдечна, дори за тийнейджър, и двамата със страх очакваха реакциите ми години след това. Да беше казал най-лошият ми враг: "Надявам се да умреш, Цукерман" – нямаше да ме предизвика повече от добронамерения ми баща, когато ме питаше дали съм си взел витамините, или от майка ми, която, за да провери дали не съм вдигнал температура, целуваше продължително челото ми по време на обяд. Как ме влудяваше цялата тази нежност! Спомням си какво облекчение изпитах, когато хванаха първия съпруг на сестра ми да бърка в касата на фирмата за гориво на чичо си и Соня стана център на притесненията им. Но и на моите. Понякога сестра ми идваше вкъщи да поплаче на седемнайсетгодишното ми рамо, след като бе ходила да види Били в затвора, където той лежа една година. Колко добре се чувствах, колко бе ободряващо да не съм аз обектът на грижите, какъвто беше случаят, когато Соня и аз бяхме деца и тя забавляваше малкия болник по цял час, без да се оплаква.

Няколко години по-късно, когато бях далеч, в Рутгерс, Били направи услуга на родителите ми, като се обеси с шнур на корниза в спалнята им. Съмнявам се да е очаквал, че ще го издържи. Познавайки Били, предполагам, че е искал корнизът да се счупи под тежестта му, така че да бъде намерен паднал на пода, все още дишащ, когато родителите ми се върнат от пазар. Видът на зет им с изкълчен глезен и въже около врата би трябвало да разчувства баща ми и той доброволно да плати петте хиляди долара, които Били дължеше на букмейкъра си. Но корнизът се оказал по-здрав, отколкото Били си мислел, и шнурът го удушил. И слава богу, би си казал човек. Но не. На следващата година Съни се омъжи за (по думите на баща ми) "още един". Същата вълниста черна коса, същата "мъжествена" трапчинка на брадичката, същият ужасен произход. Слабостта на Джони не са конете, а проститутките. Въпреки това бракът им процъфтява. Всеки път, когато зет ми бива хванат "в крачка", той пада на колене и моли Съни да му прости. Този жест дълго време минаваше пред сестра ми, но не и пред баща ни. "Целува ѝ обувките – казваше той, притваряйки очи от отвращение, – сега пък целува обувки, като че ли това е знак на любов, на уважение, на каквото и да било!" Съществуват и четири прекрасни деца с вълнисти коси или поне бяха такива последния път, когато ги видях всичките през 1962 г.: Дона, Луис, Джон-младши и Мари. Джон старши строи плувни басейни и печели достатъчно, за да може всяка седмица да харчи по сто долара за момиче на повикване от Ню Йорк, без да му се отрази чувствително – финансово погледнато. В лятната им къща в Катскил, когато я видях за последно, имаше повече розови "харемни" възглавнички във всекидневната, отколкото в къщата им в шотландските равнини. Дори мелничката за пипер беше по-внушителна. И в двата "дома" среброто, ленените покривки и хавлиените кърпи носеха монограма СЗР, инициалите на сестра ми.

Как можа да стане така? Този въпрос не спираше да ме измъчва. Как можа сестра ми, която се упражняваше с часове във всекидневната ни, пеейки ми отново и отново "Песен за Норвегия" и "Студентът принц", докато сам не пожелаех да съм норвежец или благородник; сестрата, която вземаше уроци по "глас" при д-р Бреслънщайн в студиото му в Северна Филаделфия и на петнайсет години вече пееше по сватби арии из опери срещу заплащане; сестрата, която притежаваше чувственото, високомерното излъчване на примадона, докато другите малки момичета все още ги терзаеха мисли за момчета и младежки пъпки; как можа тя да се затвори в къща с харемни "мотиви", да роди четири деца, отглеждани от бавачки, да пуска "Джери Вейл пее италиански песни" по уредбата, за да забавлява мълчаливите ни родители, когато ѝ идват на гости в неделя. Как? Защо?

post1


Чудех се, когато Соня се омъжи за втори път, дали не изпълнява таен и загадъчен религиозен ритуал, дали съзнателно не се унижава, за да стигне до дълбините на духовното си същество. Представях си я нощем в леглото (да, в леглото), представях си как хубавецът, когото си е взела за съпруг, спи до нея, а Соня ликува в тъмното при мисълта, че незабелязано от никого – под никого се разбират озадачените родители и скептичният брат колежанин – продължава да е същата личност, която ни очароваше от сцената с глас, описван от Бреслънщайн (нещастен бежанец от Палестина, бил някога, според собствените му думи, най-известният импресарио в Мюнхен) като притежаващ "красиви колоратурни качества – една нова Лили Понс".

Представях си също как някоя вечер тя чука на задната врата на апартамента ни с разпуснати като някога черни коси, със същата дълга, бродирана рокля, с която участваше в "Студентът принц" – изящната ми и пълна с живот сестра, чието присъствие на сцената предизвикваше сълзи на гордост в очите ми, нашата Лили Понс, нашата Гали-Курчи, представях си, че се връща при нас, по-омайна от всякога и непокварена. "Трябваше да го направя – обяснява тя, когато тримата се втурваме да я прегръщаме. – А иначе за мен то не значеше нищо."

 

Накратко: трудно се примирявах с факта, че имам сестра, която живее в предградията и чиито занимания и украшения – изглеждащи просташки за второкурсника в колежа, сноб и елитарист, вече изчел писанията на Алън Тейт за възвишеното и на д-р Лийвис за Матю Арнолд и житните му храни за закуска – са повече или по-малко подобни на тези на милиони американски семейства. Вместо това си представях Соня Цукерман Руджери в Чистилището.

Лидия Йоргенсон Кетерер си я представях в Ада. Но кой не би, като чуе историите за потресаващото ѝ минало? В сравнение с нейния живот моето детство, крехкото ми здраве и въобще всичко изглеждаше като версия на рая. Докато аз бях дете, около което всички се въртяха, тя е била слугиня, робиня, денонощна болногледачка на майка хипохондричка и забавление за извратения си баща.

 

 

 

jivotyt-mi-kato-myj   Животът ми като мъж (превод Десислава Недялкова, цена 17 лева, 368 стр, издателство Колибри) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн