Home / Рубрики / Литература / Семейна гробница
A+ R A-
07 Дек

Семейна гробница

Оценете статията
(9 оценки)
   
Семейна гробница фотография © MIR

"Пиши за това, което познаваш най-добре" е стара крилата фраза, която шведската писателка Катарина Масети (гостуваща на Софийския международен литературен фестивал 2014) прилага доста добре – прекарала двайсет години със своя спътник и четирите си деца във ферма в Северна Швеция, тя превръща този колоритен живот в основа на любовните авантюри между фермера Бени (а.к.а Смотанякът) и библиотекарката Десире (а.к.а Скаридата) от дебютния ѝ роман Мъжът от съседния гроб и неговото продължение Семейна гробница (откъс четете по-долу) – комично различни и като мироглед, и като начин на живот, Бени и Десире все пак откриват, че на света има повече неща, които ги събират, отколкото да ги разделят. Или поне едно Нещо...

 

 

НЕЩО СЕ СЛУЧИ В ГЛАВАТА МИ, когато видях малката обувчица. Беше, като да завинтиш болт, който пасва перфектно на резбата. С удоволствие се изръсих за обувките, макар и почти да не ми останаха пари за новите филтри за мляко, които смятах да купя.

В тази обувка един ден ще влезе едно малко краче, после това краче ще порасне и ще му потрябват военни ботуши 44 номер за казармата – да бе, казармата дотогава със сигурност вече няма да я има. Както е тръгнало, ще набираме войници от охранителните фирми. Нищо, все пак да речем, че ще има военни ботуши с железни подметки 44 номер!

Ще ходим в обора, синът ми и аз, и той ще вади силажа, а аз ще го давам на телетата. доенето също ще става двойно по-бързо.

Как ли ще изглежда? Дали ще има бели вежди и светли кичури като Десире, или чорлава коса като моята? А преди това малкото краче ще се научи да ходи, да играе футбол, да танцува и да... аз и майка му ще сме до него...

Десире така ме ощипа, че се спънах и за малко да се просна на пътеката. Сочеше ми нещо. Забелязах, че сме минали покрай няколко щанда, а погледът ми е застинал и съм се зазяпал доста продължително в една манекенка в черни дантелени гащички.

– Значи, Десире, кълна се, не съм я зяпал тази... – започнах аз.

Тя се усмихна.

– Знам – рече. – И аз харесах малката обувчица. Хубаво е, че вече има толкова много момичета, които играят футбол. Като бях малка, бяхме само няколко.

Отначало не разбрах какво има предвид.

След това ми стана ясно.

Момиче! Под дебелото ѝ сако можеше да се крие момиченце! Едно малко сладко нещо с къдрици, което да търчи след татко си... със забрадка... да си играе с котката на двора, да иска да си има кон и...

Хванах Десире за ръката и я задърпах, като се заоглеждах наоколо. Ето там! Точно до входа имаше товарен асансьор. На него пишеше "Само за персонала", но не ми пукаше. Десире се дърпаше леко, но аз я вкарах в асансьора и натиснах копчето за нагоре. Потеглихме, а аз разкопчах три копчета на сакото ѝ, пъхнах си ръката под блузата ѝ и я сложих върху корема ѝ. Беше доста топъл.

masse1

Десире вече не се дърпаше. Седяхме в асансьора и се радвахме на нашето бебе. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, три пъти се разходихме покрай етажите. На четвъртия път вратата се отвори и без малко да ни премаже един палет със саксии.

Склададжията, облечен в работни дрехи, ни изгледа подозрително.

Десире ме последва навън. Излязохме на леденостудения вятър и се сгушихме във връхните си дрехи.

– Време е да се захващам за работа – въздъхнах аз. – Ще трябва да пригодя няколко от помещенията за зимните температури и да ги направя на детски стаи. И по-голямата част от работата да е свършена, преди още да е настъпила пролетта.

– Няколко ли? – попита тя недоверчиво. – Нали знаеш, че жените обикновено раждат по едно бебе? Не цял куп деца. И че освен това ги износваме цели девет месеца?

– Ама и кравите раждат по едно, малката ми – казах аз. – Но обработването на земята през пролетта не може да се отложи до раждането. Ако не успея да пригодя помещенията за зимата преди пролетта, ще се наложи да го правя чак след събирането на реколтата наесен. В началото ще трябва да го държим в нашата стая. В някоя кошница до леглото... Не и между нас...

Тя помълча. Видях как се спря на думите "нашата стая". Гледаше точно като кравите, когато съм ги нахранил и съм им постлал слама. Нашата стая.

– Имаш предвид твоята стая – възрази тя.

Нашата стая! – казах аз.

Тя пак замълча.

– Може ли да си имам нощна лампа? – попита накрая.

Аха, значи, беше забелязала, че нямам такава. По дяволите, та аз гледах само да нацеля с глава възглавницата, преди да заспя вечер. Никога не ми е трябвала нощна лампа. Затова и нямах!

– Можеш да правиш, каквото си поискаш със спалнята ни, освен да си водиш там познати от мъжки пол! – казах аз, спомняйки си ужасния момент, когато се бях опитал да разкрася стаята на моя отговорност. – Ако речеш, ще я направим изцяло бяла, без пердета, а ти ще вземеш за себе си едно от онези тръбни легла, дето ги имат по болниците, няма проблем. И нощна лампа, разбира се. Само че няма да я държиш светната след десет! Аз си искам само моята хубава твърда завивка, с каквато завивам и конете, възглавниците ми и някое малко столче в ъгъла, на което да си слагам дрехите.

– Десет ли? – попита тя сопнато.

– След това можеш да си четеш с фенерче под завивката. Аз трябва да ставам в пет и половина.

Тя се изсмя.

– Така най-хубаво се четат книги.

Я гледай, буреносен облак, който успяхме да разсеем, проявявайки дух на разбирателство. Доста обещаващо. Излиза, че това, което се налага да понасяш, можеш да се научиш да го харесваш.

А и ще е до мен през всички нощи. Ако ще да си сложи и прожектори като на хокеен стадион, аз пак ще заспивам щастливо всяка вечер. Ако трябва, ще си взема превръзка за очи.

 

 

 

semeina-grobnitsa   Семейна гробница (превод Радослав Папазов, 240 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Срещата с Катарина Масети, в рамките на Софийския международен литературен фестивал 2014, е на 11 декември в Мраморно фоайе на НДК, от 18:30 часа

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн