Home / Рубрики / Литература / Резервен живот
A+ R A-
17 Май

Резервен живот

Оценете статията
(15 оценки)
   
Резервен живот фотография и илюстрация © Misha Mar

Страните от Балканския полуостров често споделят съдбата на сиамските близнаци – разделени изкуствено чрез операции (понякога военни, понякога "по-хуманни"), също като сиамските близначки Сребра и Злата от романа Резервен живот (спечелил Европейска награда за литература 2013) на македонската писателка Лидия Димковска. Разделени като Македония и Югославия, Злата (скритият разказвач на историята) и Сребра вървят от средата на 80-те години на миналия век до наши дни по следите на процесите, превърнали ни в това, което сме днес, а тяхната съдба обяснява (донякъде) и всичко случващо се напоследък в Македония.

 

 

Цялото лято със Сребра и Верчето останахме на село. Баба ни събираше памучетата, с които всяка сутрин и вечер почиствахме лицата си. "За всеки случай", казваше и ги събираше в една пластмасова торбичка, която стоеше до гюма в стаичката, по-точно нишата, пред зазидания прозорец. Памучетата, които миришеха на лосион против акне, на тоалетно мляко с краставичен крем и пудра "Ревлон", цял куп памучета, защото аз, Сребра и Верчето, докато бяхме на село, чистехме лицата си по-често и винаги отново пъпчасваха от акнето, тъй като никога нямахме достатъчно топла вода в кофичката от кисело мляко, закачена на тенджерката върху печката с дърва, за да се измием. От време на време отивахме до града и преспивахме при леля Милка, а през ден се разхождахме из града и редовно ходехме при вуйчо на кафе, защото вуйна ни, каквато и да беше, умееше да гледа на кафе, разбираше от хороскопи, задгробен живот, магии за хващане на момчета и ред други "нюейджовски" работи. Можеше с часове да тълкува натални карти, а в стаята нямаше къде да се седне – навсякъде върху канапето разхвърляни дрехи и чорапи, на масата лепкави петна от мед и засъхнало мляко, вратичките на шкафчетата увиснали от пантите, дупки от изгаряния по килима, завесите потънали в прах и изядени от молци, а истински "рай" за критичното око беше тоалетната, където нуждата се вършеше не върху тоалетна чиния или поне на клекало, а в една голяма празна кутия от боя или лак без дъно, поставена върху клозетната дупка.

Нито вуйчо, нито вуйна се притесняваха от това и си живееха ден за ден, а всички ние, роднините, ожалвахме нашия университетски образован вуйчо, изкарал и курс по чужд език, единственият син на баба и дядо, заради когото дядо продал кравата след раждането му и три дни и три нощи черпел селяните в селската кръчма, този наш толкова обичан вуйчо, който, за голямо съжаление, не си намери жена като за него, а взе най-голямата мързелана в града, най-лошата снаха на света. Но когато вуйна предсказваше на мен и Сребра, че в утайката на кафето и на двете се вижда нож, хирургически нож, и че скоро ще разделят главите ни и след това всичко ще бъде както трябва, в тези моменти я обичахме и някак си бяхме убедени, че това трябва да се случи, след всички изминали години на общо нещастие.

– Ето, държави се разделиха, и хора ще се разделят – каза вуйна и тогава за пръв път почувствахме нещо като обич към нея, защото в думите ѝ имаше истина.

Как можаха да се отделят цели две републики от Югославия, което преди беше равно на научна фантастика, и как да не могат да се разделят две глави с хирургически нож? Как да не могат да се разделят нашите две глави?

rez3

Македония се отдели от онова, което остана от Югославия. Тази неделя, 8 септември, бях много сърдита на себе си, на Сребра и на майка ни. Събота вечерта, когато съблякох широките си бермуди с дълбоки джобове, за да облека пижамата, забравих иконката в джоба. Това не се бе случвало никога преди, очевидно вече автоматично я вадех от джоба или от нейната специална малка калъфка и я поставях в друг джоб или под възглавницата преди сън. Но едва-що се съблякох, и Сребра ме повлече към вратата на стаята, за да чуе нещо, което говореха по телевизията. Вратата беше вече затворена и рязко я задържах, за да не я отвори, защото ме беше срам от баща ни да ме види по долно бельо. Сребра ме примъкна към вратата, за да може да чуе по-добре, и тогава казаха по телевизора, че утре ще бъде референдумът за независимостта на Македония и че всеки трябва да отиде и да гласува с ДА.

– Това днес го повтарят вече сто пъти – промърморих аз, а и Сребра също го знаеше много добре, но искаше да го чуе отново и когато съобщението завърши, се отдръпнахме от вратата, облякохме пижамите си и легнахме.

 

Едва-що се бяхме завили, влезе майка ни, не запали лампата, а на светлината, която идваше през отворената врата от трапезарията, взе нещо от фотьойла и излезе. На другия ден установих, че ги няма бермудите ми и иконката също. Мама ги беше изпрала, както и късите панталони на Сребра. Беше изпрала на ръка моите бермуди заедно с иконката и я извадила едва когато напипала нещо твърдо между пръстите си. Света Злата Мъгленска беше изпрана, съвсем мокра, потъмняла от водата. Съхнеше на ламаринения перваз на балкона, а на въжето висяха моите вече изсъхнали бермуди и късите панталони на Сребра. Колко бях ядосана и наранена! Бършех иконката, която вече беше външно суха, но все още напоена с вода.

rez

Облякохме се и отидохме със Сребра в училището да гласуваме. Хората идваха по двама-трима, че и на по-големи групи. Майка ни и баща ни казаха, че ще гласуват следобед, та затова ние отидохме след закуската. Никъде не ходехме заедно с тях, освен ако беше неизбежно. Тази неделя на обяд ни покани леля Иванка. С нетърпение очаквахме да видим Верчето и Ленчето. Леля ни минаваше за най-добрата домакиня в цялата фамилия. Живееше много бедно, заради характера на свако Мирко, най-големият скъперник на света, но правеше чудеса и от малкото, което имаше. При нея хапвахме най-хубавите пирожки, най-вкусните мекици, най-сладките чаени сладки, при нея се режеше вкусен черен хляб и се купуваха марули, които баща ни наричаше "трева" и не искаше да замезва с тях, та затова леля ни винаги правеше за него салата от домати с лук, тя умееше да прави най-хубавата мусака и най-вкусната кокошка с ориз. На този обяд ни посрещна и с реване, специалитет, който обикновено правеше за Великден.

– И днес е празник – каза, – за първи път и ние ще си имаме държава.

– Е, какво – обади се свако, – и досега си имахме държава, и то голяма, хубава.

– Абе ще я търсим ние Югославия, запомнете ми думите – добави майка ни, а татко, както обикновено, я сряза:

– Айде, айде, ти все много знаеш.

– Моля ви, не говорете за политика – обади се Верчето, защото имаше непоносимост към политиката, поне заради онова, което се случи на най-добрата ѝ приятелка, Звездана, когато умря Тито.

 

Звездана току-що бе пристигнала от Швеция, където живееше с родителите си, и не знаеше добре кой е Тито. И когато някакви техни съседи гледали по телевизията погребението на Тито, тя казала на глас: "И какво като е умрял, има и други", и тогава съседката излязла, забавила се известно време, а когато се върнала, с нея влезли и двама милиционери и казали на Звездана: "На теб ли ти е все едно, че е умрял Тито?", и докато Звездана разбере какво става, хванали я под мишниците и с кола комби я откарали в милиционерския участък, там я държали до вечерта, когато за стотен път се извинила за казаното. Излязла разплакана, с подпухнали очи, а навън я очаквали родителите ѝ, след това в дома им баща ѝ я набил здравата, а майка ѝ седнала до леглото и цяла нощ ѝ разказвала за Тито, кога се е родил и всичко, което е направил, и така ѝ набила в главата онова, което трябвало да направи още в Малмьо, в Швеция, докато Тито бил жив, а не сега в Скопие, един ден след смъртта му. След това набързо продали жилището в Скопие, върнали се в Швеция и никога повече не дошли обратно в родината си.

Верчето напразно очакваше своята приятелка всяка лятна ваканция, поне десет години. Вечерта, когато съобщиха, че референдумът е успешен, и показаха Киро Глигоров как поздравява събралите се на площада за независимостта на суверенна Македония, ние не бяхме там, защото беше неделя вечер, време за къпане, и бяхме включили бойлера, аз и Сребра изпитахме радост в душата си, смесена с особена гордост, а Сребра само повтаряше:

Знаех си аз, знаех си!

 

 

 

cover-rezerven-jivot   Резервен живот (превод Божидар Манов, 528 стр, цена 20 лева) е в книжарниците


Срещата с Лидия Димковска на Пролетния базар на книгата в НДК е на 19 май от 19:00 часа

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн