Home / Рубрики / Литература / Празникът на незначителността
A+ R A-
22 Юни

Празникът на незначителността

Оценете статията
(16 оценки)
   
Празникът на незначителността фотография © Misha Mar

"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в Празникът на незначителността, най-новия роман на Милан Кундера – 14 години след Незнанието чешкият титан на литературата се завръща към философския хумор на абсурда и иронията, към фрагментарните и детайлни моменти, които рисуват картината на непосилната лекота на битието, белязано от незначителността, която Кундера описва като "ключът към мъдростта, ключът към доброто настроение"...

 

 

За първи път обсебен от тайнството на пъпа, когато вижда майка си за последен път

На път за къщи Ален наблюдаваше младите момичета, които до едно показваха голия си пъп между твърде ниския колан на панталона и твърде късата тениска. Сякаш способността им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата, нито в задните части, нито в гърдите, а в тази малка кръгла дупчица, разположена по средата на тялото.

Повтарям се, нали? Започвам тази глава с думите, употребени в началото на романа? Знам това. Но дори ако вече съм споменавал за страстта на Ален към загадката на пъпа, не искам да крия, че тази загадка все още го занимава, също както вие понякога предъвквате все едни и същи проблеми (със сигурност по-незначителни от този, който е обсебил Ален). Та, значи, докато вървеше по улиците, той често мислеше за пъпа, без да се смущава от това, че се повтаря, и дори с някакво странно упорство; защото пъпът пробуждаше в паметта му далечен спомен – спомена за последната среща с майка му.

kundera1

Тогава беше на десет години. Бяха двамата с баща му на почивка в наета вила с градина и басейн. Тя идваше за първи път у тях след няколкогодишно отсъствие. С бившия ѝ съпруг се бяха затворили във вилата. Напрегнатата атмосфера се усещаше на километър наоколо. Колко време бе останала? Може би не повече от час или два, през които Ален се опитваше да се забавлява сам в басейна. Тъкмо излизаше от водата, когато тя дойде да се сбогува с него. Беше сама. Какво ли са си казали? Ален не помни. Но си спомня как тя седи на един градински стол, а той, по бански, още мокър, стои прав пред нея. Забравил е какво са си казали, но този момент се е запечатал в паметта му, конкретен, ясно откроен момент: седнала на стола си, тя се е втренчила в пъпа на сина си. И досега усеща този отправен към корема си поглед. Трудно разбираем поглед, в който сякаш се чете необяснима смесица от съчувствие и презрение; устните на майка му се разтягат в усмивка (усмивка на съчувствие и презрение), после, без да става от стола си, тя се навежда към него, целува го (наистина ли го е целунала? Вероятно, но не е сигурен) и си тръгва. Оттогава не я е виждал.

 

Една жена излиза от колата си

Една малка кола се движи по платното покрай реката. Студеният сутрешен въздух придава още по-сиротен вид на безцветния пейзаж, някъде между края на предградието и полето, там, където къщите са по-редки и където няма да срещнете пешеходец. Колата спира край пътя; отвътре излиза млада, доста хубава жена. Странно – бутнала е вратата с толкова небрежен жест, че тя сигурно не се е затворила напълно. Какво означава това нехайство, толкова необичайно в нашето крадливо време? Нима е толкова разсеяна?

Не, не изглежда разсеяна, напротив, лицето ѝ изразява решителност. Тази жена знае какво иска. Тази жена е олицетворение на волята. Тя върви стотина метра по пътя към един мост над реката, доста висок тесен мост, забранен за пешеходци. Тръгва по моста и се отправя към другия бряг. На няколко пъти се оглежда, не като жена, която е очаквана от някого, а за да се убеди, че никой не я чака. Спира насред моста. На пръв поглед бихте казали, че се колебае, но не, това не е колебание, нито внезапна нерешителност, напротив, това е моментът, в който тя още повече се съсредоточава, а волята ѝ става още по-упорита. Волята ѝ? По-точно би било – омразата ѝ. Да, спирането, което приличаше на колебание, е всъщност зов, отправен към омразата ѝ – да остане с нея, да я подкрепя, да не я напуска нито за миг.

Жената прекрачва перилото и се хвърля в празното. В края на падането си грубо се удря в твърдата повърхност на водата, студът я парализира, но след няколко дълги секунди тя вдига лице и тъй като е добра плувкиня, всичките ѝ рефлекси започват да се бунтуват срещу волята ѝ да умре. Отново потапя глава, опитва се да погълне вода, да блокира дишането си. В този момент чува вик. Вик, който идва от другия бряг. Някой я е видял. Тя разбира, че няма да е лесно да умре и че най-големият ѝ враг няма да е неуправляемият ѝ рефлекс на добра плувкиня, а някой, когото не е предвидила. Ще бъде принудена да се бори. Да се бори за спасението на смъртта си.

kundera3


Тя убива

Жената гледа в посока на вика. Някой се е хвърлил в реката. Тя размишлява: кой ще бъде по-бърз, тя, решена да остане под водата, да вдиша вода, да се удави, или този, който се приближава? Само че полуудавена, омаломощена, с нахлула в дробовете вода, няма ли да бъде по-лесна плячка за спасителя си? Той ще я издърпа на брега, ще я просне на земята, ще изкара водата от дробовете ѝ, ще ѝ направи изкуствено дишане, ще извика пожарната, полицията, тя ще бъде спасена и завинаги ще стане за смях.

– Стойте! Стойте! – вика мъжът.

Всичко се е променило: вместо да се гмурне под водата, тя вдига глава и дълбоко поема дъх, за да събере сили. Той е вече срещу нея. Младеж, юноша, който иска да се прослави, да види снимката си във вестниците. Не спира да повтаря:

– Стойте! Стойте!

Вече протяга ръка към нея, а тя, вместо да я избегне, я хваща, стиска я и го дърпа към дъното на реката. Той още веднъж извиква: "Стойте!", сякаш това е единствената дума, която е способен да произнесе. Но вече няма да я произнася. Тя го е хванала за рамото, бута го към дъното, след това се просва върху гърба му, за да може главата му да остане под водата. Той се върти, бори се, вече е погълнал вода, опитва се да удари жената, но тя е все така легнала върху него, той не може да вдигне глава, за да си поеме дъх, и след няколко дълги, много дълги секунди спира да мърда. Тя го държи така известно време, може дори да се каже, че уморена и трепереща, си почива отгоре му, после, уверена, че човекът под нея няма повече да помръдне, го пуска и се обръща към брега, от който е дошла, за да не запази в себе си и сянка от случилото си.

Но как така? Забравила ли е решението си? Защо не се дави, след като този, който се е опитал да ѝ открадне смъртта, вече не е между живите? Защо, най-после свободна, вече не иска да умре?

Неочаквано възвърнатият ѝ живот е като удар, пречупил решителността ѝ; вече няма сили да съсредоточи енергията си върху смъртта си; цялата трепери; внезапно лишена от всякаква воля, от всякаква сила, жената механично плува към мястото, където е оставила колата си.

kundera


Тя се връща вкъщи

Постепенно усеща, че водата става по-плитка, стъпва на дъното, изправя се; изгубва обувките си в тинята и няма сили да ги търси; излиза боса от водата и се изкачва към пътя. Преоткритият свят показва негостоприемното си лице и в този миг я обхваща тревога – няма го ключът от колата! Полата ѝ е без джобове. Тръгнал ли е към смъртта, човек не го е грижа какво оставя по пътя си. Когато е излязла от колата, бъдещето не е съществувало. Нямала е какво да крие. Докато сега изведнъж всичко трябва да крие. Да не оставя никаква следа. Безпокойството ѝ се усилва: къде може да е ключът? Как ще се прибера вкъщи?

Ето я до колата, дърпа вратата, която за нейна изненада се отваря. Ключът я чака, забравен на арматурното табло. Тя сяда зад волана и поставя голите си мокри крака на педалите. Продължава да трепери. Трепери и от студ. Блузата ѝ, полата ѝ са наквасени със солената речна вода, която се стича от тях. Жената завърта ключа и потегля.

Този, който е искал да ѝ наложи да живее, е мъртъв, удавен. А този, когото е искала да убие в корема си, е жив. Мисълта за самоубийство е зачеркната завинаги. Няма да има повторение. Младежът е мъртъв, зародишът е жив и тя ще направи всичко необходимо никой да не узнае какво се е случило. Тя трепери и волята ѝ се пробужда; мисли само за непосредственото си бъдеще – как да излезе от колата, без да я забележат? Как да се промъкне незабелязано с мократа си рокля покрай портиерката?

В този момент Ален усети силен удар в рамото.

– Внимавай, идиот такъв!

Ален се обърна и видя на тротоара до него младо момиче, което го задминаваше с бърза и енергична крачка.

– Извинете – извика той след нея (със слабия си глас)

– Тъпанар! – отвърна тя (със силен глас), без да се обръща.

 

 

 

cover-praznikyt-na-neznachitelnostta   Празникът на незначителността (превод Росица Ташева, 108 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн