Home / Рубрики / Литература / Човешкото тяло
A+ R A-
03 Юли

Човешкото тяло

Оценете статията
(12 оценки)
   
Човешкото тяло фотография © Misha Mar

Паоло Джордано познава уравненията на човешката душа, така както е наясно със Самотата на простите числа. Вторият му роман Човешкото тяло разкрива анатомията на душата, попаднала в центрофугата на войната – тази, която военният лекар Алесандро Еджито нарича "мирна мисия" в Афганистан, до момента, в който неговият взвод не се сблъсква с безумно насилие; или тази война, която водим ежедневно срещу себе си, срещу семейството си, срещу своите интимни илюзии, страхове, комплекси, демони и...

 

 

Тя винаги беше предпочитаната. Забелязах го много рано, когато бях още твърде малък и родителите ни се задоволяваха да прикриват само проформа нееднаквите си чувства. Погледът им инстинктивно се спираше на Мариана и чак след това, сякаш внезапно сетили се, че и аз съм там, се обръщаха към мен, компенсирайки ме с усмивка, по-широка от необходимото. От тяхна страна не ставаше въпрос за сляпо подчинение на някаква заповед, дадена им от природата с нашето идване на света, нито – още по-малко – за мързел или невнимание. И не беше вярно, че първо забелязваха Мариана, понеже беше по-висока, както се залъгвах по едно време. Присъствието на момиченцето с бретон, придържан от диадема, седнало на масата, скрито в пяната на ваната, наведено над бюрото в часовете за домашните, беше това, което ги омагьосваше и сякаш ги изненадваше всеки път отново и отново. Отваряха широко очи едновременно и някакъв глуповат проблясък на удовлетворение и умопомрачение експлодираше в центъра на зениците им, същият, който трябва да се е запалил, когато са присъствали треперещи на чудото на нейното раждане. "Ето я!", извикваха в унисон, когато тя внезапно се появяваше, и заставаха на колене, за да премахнат затруднението, причинявано ѝ от разликата в ръста.

humand3

После, забелязвайки ме, заключаваха: "...а ето и Алесандро", с глас, който звучеше изтощено, изговаряйки последната сричка. Това, което беше предназначено за мен, дошъл на света три години по-късно и изваден със спешно цезарово сечение – докато упоената Нини спяла, а Ернесто контролирал работата на колегата в операционната зала, – не беше друго освен частично и разсеяно повторение на вниманието, получено вече от сестра ми.

Например: знаех, че за нея колата на баща ми имаше име – Муцуната – и че тя ѝ говореше всяка сутрин, докато я возеха до училището. В трафика по крайбрежния булевард, където петнистите стволове на платаните ритмично закриваха светлината на утрото, Муцуната оживяваше и приемаше вида на животно – страничните огледала ставаха уши, воланът се превръщаше в пъп, колелата в тежки лапи. Ернесто си променяше гласа, като писукаше с фалцет с подчертана носова нотка.

Криеше носа си зад ревера на шлифера и произнасяше помпозни фрази:

– Къде желаете да ви заведа днес, госпожице?

– На училище, благодаря – отговаряше Мариана с изражение на принцеса.

– А какво ще кажете, ако вместо това отидем на лунапарк?

– Но не, Муцуно. Аз трябва да ходя на училище!

– Ох, каква скука е това училище!

Години по-късно започнах да колекционирам белезите на слънчевото минало, което ме беше предхождало, чрез епизодите, често споменавани от Ернесто с цел отново да спечели за няколко мига обичта на дъщеря си, някога явна, впоследствие едва забележима. Носталгията, която прозираше в думите му, ме караше да си представям пълно и неповторимо щастие, изчезнало по странен начин след моето идване на бял свят. В други случаи си мислех, че става въпрос само за един от неизброимите начини, по които нашият баща проявяваше бляскавото си въображение. И наистина, той сякаш повече държеше да припомни собствените си подвизи на родител, отколкото да събуди отново задрямалата обич на сестра ми.

– Да видим дали Мариана си спомня още името на фиата – казваше той.

– Муцуната – Мариана провлачаше гласните и бавно притваряше клепачи, защото тази игра отдавна ѝ бе станала скучна.

– Муцуната! – извикваше доволен Ернесто.

– Точно така, Муцуната – повтаряше след него Нини бавно, усмихвайки се искрено.

humand1

За да се убедя напълно, че Мариана заемаше специално място в сърцата на родителите ни, би било достатъчно да вляза в килера на стария ни апартамент, да запаля слабата крушка, която Ернесто никога не се реши да смени (и досега виси рахитична на електрическите кабели), да преброя кашоните с надпис Мариана и веднага след това тези с надпис Алесандро, моите. Седем на три. Седем препълнени със спомени кутии от славното детство на моята по-голяма сестра – тетрадки, рисунки с темперни бои и акварели, ученически бележници с удивителни оценки, сбирка от стихотворения, които и днес би могла да рецитира – и на най долния рафт само три други, пълни с моите дреболии, глупави фетиши и смачкани играчки, които от болезнена чувствителност реших да не изхвърлям, когато дойде времето за това. Седем на три – това беше в общи линии пропорцията на обичта, неволно установена в дома на Еджито.

Не се оплаквах все пак. Научих се да приемам неравностойната любов на нашите като неизбежно и дори справедливо неудобство. И ако понякога се оставях да ме завъртят тайните спирали на самосъжалението – неодушевените предмети никога не бяха пожелавали да говорят с мен, – много скоро се отърсвах от тази ревност, защото и аз като моите родители имах определено предпочитание към Мариана и я обожавах повече от всеки друг.

Тя беше преди всичко красива с тесните си рамене и лукаво смръщеното носле, с тъмнорусите коси и безбройните очарователни лунички, които обсипваха лицето ѝ от май до септември. В нейната стаичка, на колене в средата на килима, заобиколена от дрехите на Барби като балерина и Барби като посланичка на мира, и от три минипонита Хасбро с многоцветни гриви – всеки елемент, поставен точно на определено място, – тя изглеждаше господарка не само на себе си, но и на всичко, което ѝ принадлежеше. Като я наблюдавах, виждах какво значи да се грижиш за малките предмети, нещо, което така и не се научих да правя. Начинът, по който ги гледаше, по който придаваше индивидуалност и значение на един или на друг само като ги докосваше, и цялото опияняващо розово, което я обграждаше, ме убедиха, че светът на жените е по-очарователен, по-цветущ и пълноценен от нашия. И виж, това ме караше да изгарям от завист.

А и Мариана беше наистина невероятна. Тънка и издръжлива тръстика на уроците по класически балет, преди Ернесто да я принуди да ги прекъсне заради ужасните увреждания, които палците можеха да причинят на краката ѝ, като например артроза, сериозно засегнати сухожилия и различни травми на костите; брилянтна събеседничка, с която с удоволствие разговаряха ерудираните приятели на нашите (на един обществен обяд получи комплиментите на главния лекар на Ернесто за това, че е използвала термина лъст); но преди всичко истинско чудо в училище, до такава степен, че Нини с мъка избягваше комплиментите, които валяха отвсякъде, от преподавателите, от завистливите родители и дори от хора, които не подозираше, че познава, и до които беше достигнала мълвата за изумителните резултати на сестра ми. Не съществуваше предмет, който да не се удаваше на Мариана, а тя се подготвяше за всеки винаги по един и същи начин – дисциплинирано, сериозно и без никаква страст.

Свиреше и на пиано. Всеки вторник и четвъртък в пет часа следобед вкъщи се появяваше Дороти – внушителна жена с издут бюст и корем и демодиран начин на обличане, с който като че искаше да наблегне на своя английски произход по бащина линия. От мен се изискваше да съм на входа да я посрещна и час и половина по късно да я изпратя.

– Добър ден, госпожо Дороти.

– Дороти е повече от достатъчно, съкровище.

И после:

– Довиждане, Дороти.

– До скоро, скъпи.

Тя беше първата жертва на спотаения гняв на Мариана. Съюзът със сестра ми, който аз дълго време и погрешно смятах за нерушим, бе създаден на базата на една жестока подигравка. Веднъж, докато чакаше преподавателката по музика, Мариана каза:

– Знаеш ли, че Дороти има дъщеря, която пелтечи?

– Какво означава това?

– Това означава, че г-г-г-говори т-така. И не може да казва думи, които започват с М. Когато се обръща към мен, казва Ммм-ммм-мм-ариана.

 

Изкриви личицето си и започна силно да мучи. Беше чудовищна, очарователна и злорада имитация. Нини би я укорила – тя прекарваше голяма част от времето си да се притеснява за невидимите начини, по които нашите обноски биха могли да наранят другите, и в разговорите си внимателно избягваше всякаква връзка със собствените си деца, за да не би да създаде впечатление – неправилно, напълно погрешно, – че се хвали или че прави сравнения. Ако, говорейки за съученик, Мариана кажеше: "Той е много по-назад от мен, получава само четворки", тя веднага се разтревожваше: "Мариана! Не бива да правиш сравнения".

 

 

 

cover-choveshkoto-tyalo   Човешкото тяло (превод Юдит Филипова, 352 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн