Home / Рубрики / Литература / Живот назаем
A+ R A-
01 Ное
Живот назаем фотографии от Живот назаем, 2010 © режисьор Ерик Лартиго по романа на Дъглас Кенеди

Животът е всичко това, което се случва, докато си правим планове за него, раздвояваме се в избори и си мислим, че създаваме своя идентичност – това важи и за живота на писателя Дъглас Кенеди (който ще гостува на фестивала CineLibri), но лепва идеално като втора кожа и за живота на неговия герой Бен (или филмовото му алтерего Пол/Ромен Дюри) от романа The Big Picture, превърнал се във филма Живот назаем. Откъсът (по-долу) от книгата, която Дъглас Кенеди ще представи лично (заедно с едноименния филм) на 9 и 10 ноември в София, ни връща към онези моменти на кръстопът, пред които животът често ни изправя – да бъдем това, което искаме или това, което другите искат да бъдем, което е и разковничето на неслучайния избор, който Бен/Пол прави, когато убива любовника/фотограф на своята съпруга и взима назаем неговата самоличност и... живот.

 

 

"Каква е тайната, за да бъдеш добър военен кореспондент – пита Кейт Браймър от CNN и сама си отговаря: – Дълбоко състрадание и... да се навеждаш бързо."

Малко класически аристократизъм от Нова Англия също не вреди на имиджа. С изваяните си скули и решителност в трудни ситуации, красавицата с бронежилетката от Нюпорт, Род Айланд напомняше за една друга чистокръвна и юначна Кейт (Хепбърн, разбира се).

"Тя е най-блестящият военен кореспондент от години насам", беше казал за нея шефът на CNN, Тед Търнър, който на два пъти я кани да гостува на него и съпругата му Джейн Фонда в ранчото им в Монтана. Но Кейт, за която се носеха слухове, че имала романтични отношения с интелектуалци мастодонти, като лицето на "Уърлд Нюз Тунайт" по ABC Питър Дженингс и френския режисьор Люк Бесон, рядко имаше възможност да се отдаде на заслужен отдих и да се откъсне от горещите точки на света. За първи път името ѝ се завъртя в медийното пространство след серия ударни репортажи от размирните улици на Белфаст. Оцеля след снайперистки обстрел в Алжир, а сега устремно гонеше наградата "Еми" за безмилостните си, но дълбоко емоционални репортажи от опустошената от войната Босна.

"Работата ми е да наблюдавам най-лошото в човешкото поведение – казва тя на фона на пращенето и пукането на лошата телефонна връзка със Сараево. – За мен истинското предизвикателство е да устоя на изкушението да стана цинична, след като съм видяла такива касапници. Не можеш просто да наблюдаваш войната отстрани, трябва да я преживееш. Затова аз винаги проверявам на място способността си да бъда съпричастна и се опитвам да бъда в тъжна хармония с обикновения босненец, когато светът, който той познава, се руши около него..."

Боже мой! Ето така се печели "Пулицър". Способността да бъда съпричастна?... Тъжна хармония? Не говориш сериозно, нали, Кейт?

 

Винаги е умеела да си прави добра самореклама. Знаеше точно къде да понатисне, за да потръгне кариерата ѝ. Завистливо ли звучи? Да, наистина ѝ завиждам. И винаги съм ѝ завиждал. Особено след като завършихме "Боудън" през лятото на 1978 и (за ужас на баща ми) се преместихме в Париж. Искахме да поживеем известно време като емигранти и макар че баща ми отказа да ме издържа, докато се опитвах да се установя там като фотограф, Кейт разполагаше с прилична сума пари, поставена под попечителство, което ни позволи да наемем удобно апартаментче в Маре. Две седмици след пристигането ни в града тя си намери и работа – хвана се като момиче за всичко в местния офис на "Нюзуик". Три месеца по-късно говореше френски почти без акцент и беше станала асистент-продуцент в парижкия офис на CBS. Осем седмици след това Кейт се прибра у дома една вечер и обяви, че връзката ни е минало и тя се мести да живее при шефа си, началника на офиса.

Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях съсипан. Молих я да остане, да даде на двама ни още един шанс. До сутринта си беше събрала багажа и се беше изнесла. Два месеца по- късно и аз сторих същото, като си взех еднопосочен билет за Щатите – не можех да си позволя да задържа апартамента, камо ли да остана да живея в Париж. Бях разорен, след като бях ударил на камък в търсенето на работа. Бях чукал на вратите на всеки вестник и новинарска агенция в града, но успях да продам единствено няколко снимки на някакво долнопробно туристическо списанийце (за мизерните хиляда франка). Просто не успях да си намеря работа.

 

"Снимките ти не са лоши, но не са нищо особено – каза ми фоторедакторът на "Интернешънъл Хералд Трибюн", след като му показах портфолиото си. – И не ми е приятно да ти го кажа, но всяка седмица от Щатите при мен идват шестима като теб, като всеки от тях си мисли, че ще може да си изкарват прехраната тук с фотоапарата си. Но в Париж просто не се намира толкова работа и конкуренцията е жестока."

Когато се прибрах в Ню Йорк, всеки редактор, с когото се срещнах, в общи линии ми каза същото. Снимките ми бяха на прилично ниво, но това явно не беше достатъчно, за да пробие човек в Голямата ябълка.

Преживявах нелек период. Все още не се бях съвзел от внезапния ритник в зъбите, който ми спретна Кейт, продължавах да не си говоря с баща ми, а накрая се озовах в клаустрофобичния апартамент на Морнингсайд Хайтс, собственост на мой приятел, който правеше дипломна работа в Колумбийския университет. Докато отчаяно търсех начин да навляза във фотографския бизнес, се изхранвах, като работех на половин ден във фотомагазина "Уилъби" на Западна трийсет и осма улица. И тогава майка ми почина. Изпаднах в паника. Бях се провалил. За мен нямаше надежда. Когато разгръщах списания като "GQ", "Ескуайър" или "Ролинг Стоун", само засилвах усещането си, че съм загубеняк, защото лъскавите им страници бяха пълни с преуспели мъже на моята възраст. И бях започнал да си мисля, че никога няма да се реализирам като фотограф. Че ще остарея зад щанда на "Уилъби", ще се превърна в служител на средна възраст с побеляла от пърхот коса, за когото най-себеутвърждаващият факт в живота се изчерпва с репликата: "Знаете ли, Аведън пазарува лентите си "Три-X" от мен."

jivzaem2

Паниката, разбира се, си има своя собствена откачена инерция. Докопа ли те веднъж, отказваш да погледнеш на положението, в което се намираш, с нужното спокойствие и безпристрастност. Вместо това се поддаваш на мелодраматизма. Положението ти изглежда безнадеждно. Нямаш ход. Трябва незабавно да намериш изход. И накрая вземаш решения. Много погрешни решения. Решения, които променят всичко. Решения, които по-късно ще ненавиждаш.

Реализация. Реализация. Реализация. От позицията на времето, като погледна назад към онези няколко месеца грижи, които съм имал на двайсет и пет, се чудя защо не съм бил по-малко критичен към себе си и не съм вярвал повече във фотографските си способности. Трябвало е да си кажа, че да гледам света през визьора е от малкото неща, които ми доставя удоволствие да правя; че това е занаят, за усвояването на който е нужно време и следователно не бива да бързам презглава да се добера до най-горното стъпало на професионалната стълбица.

Но когато от малък си възпитан да вярваш, че най-важното в живота е да се реализираш, започваш да си мислиш, че ако не се изкачваш със скоростта, която си мислиш, че заслужаваш, значи очевидно правиш нещо не както трябва. Или пък че не си подходящ точно за това предизвикателство.

Станах жертва на тази самозаблуда. Позволих на алармата на провала да заглуши всяка рационална мисъл в главата ми.

 

Четири месеца след като бях започнал работа в "Уилъби", баща ми ме посети изненадващо, като се появи около обяд в магазина, без да се обади предварително. Почти не поддържахме връзка от смъртта на майка ми и щом ме видя в униформата на продавач (евтино синьо сако с логото на магазина), забелязах как положи неистови усилия, за да сдържи презрението си.

– Дошъл си да си купиш фотоапарат ли? – попитах.

– Дошъл съм да те заведа на обяд – отвърна.

Отидохме в малко кафене на ъгъла на Шеста и Трийсет и втора улица.

– Няма ли да ме заведеш в "Индийският клуб", татко? Или сакото ми те кара да се срамуваш от мен твърде много?

– Правиш се на голям умник, както винаги – констатира той.

– Ясно, сакото наистина те кара да се срамуваш от мен...

– Не ме харесваш особено, нали? – попита баща ми.

– Ами сигурно защото и ти никога не си ме харесвал особено.

– Стига глупости...

– Не са глупости, а факт.

– Ти си единственото ми дете. Не бих могъл да те мразя...

– Но те разочаровах. Разочаровах те в професионален план.

– Ако онова, което вършиш, те прави щастлив, то тогава и аз съм щастлив за теб. Вгледах се внимателно в него.

– Не го мислиш сериозно.

Той се засмя с дрезгав като кашлица смях.

– Прав си – отвърна накрая, – наистина не го мисля. Всъщност мнението ми е, че си губиш времето на това място. Ценно време. Но вече си на двайсет и пет и аз няма да те уча как да живееш живота си. Така че, ако това е, което искаш, няма да кажа и дума повече. Просто искам да възстановим контакта помежду си.

Настъпи мълчание. Поръчахме.

– Но... Ще ти кажа следното. Ще дойде момент, може би след около пет години, когато ще се събудиш една сутрин и ще съжаляваш, че нямаш пари. Ще си се уморил да живееш като беден и ще ти се прииска за разнообразие да поживееш и по-добре, но няма да можеш да си го позволиш. От друга страна, ако имаш зад гърба си степен по право, не само ще можеш да живееш както искаш, но ще можеш и да използваш свободното си време, за да се концентрираш върху онзи вид фотография, който наистина ти харесва. А освен това ще си в състояние да си позволиш най-доброто възможно оборудване, а защо не и да си направиш собствена тъмна стаичка...

– Забрави!

– Добре, добре. Повече няма да ти говоря. Но запомни едно, Бен – парите са свобода. С колкото повече пари разполагаш, толкова по-голям избор имаш. И ако някога решиш да си продължиш обучението, да защитиш степен по право или да станеш магистър по бизнес администрация, ще платя всичко и ще те издържам, докато учиш. Няма да ти се наложи да се безпокоиш за разходите си през тези три години.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Разбира се, и ти го знаеш.

Знаех го, но въпреки това в продължение на още цял месец отказвах да поставя на обсъждане пред себе си фаустовската сделка, която ми бе предложил. Беше началото на август. Току-що бях получил четири отказа за работа в различни вестници (дори фоторедакторът на "Прес-Хералд" от Портланд, щата Мейн, ми отказа с обяснението, че се нуждая от повече опит във фотографията). Освен това новият мениджър на "Уилъби" не харесваше аристократичната ми физиономия и от отдела, в който се продаваше "Никон"/ "Пентакс" ме премести на щанда за фотоленти.

 

Един неделен следобед при мен дойде висок и слаб шейсетинагодишен мъж. Поиска да купи шест ленти "Три-X". Докато маркирах поръчката, ми подаде кредитната си карта. Видях името му: РИЧАРД Аведън.

– Вие онзи Ричард Аведън ли сте? – попитах, зашеметен от срещата със звезда от такъв калибър.

– Може би – леко отегчено отвърна той.

– Боже мой! Ричард Аведън! – повторих аз, докато прокарвах кредитната карта през апарата. – Знаете ли, аз съм най-големият почитател на колекцията ви "Тексаски скитници". Удивителни снимки! Точно в момента снимам една поредица на Таймс Скуеър и по подобен начин се старая да използвам същите техники за контраст – това туширане на бяло върху черно, в което сте такъв майстор. Скитници, сутеньори, проститутки, всякакви отрепки. За мен някак не е важно да ги поставя в градска среда като Арбъс, по-скоро ми е близък вашият подход на откъсване на обекта от неговия фон и превръщането на лицето в пейзаж. Но всъщност исках да ви попитам...

– Приключихме ли с това? – прекъсна развълнувания ми монолог Аведън.

Беше като кроше право в челюстта.

– Съжалявам – извиних се с дрезгав глас и му подадох бележката за подпис.

Той надраска името си, взе си лентите и си тръгна, като отегчено поклати глава към дългокраката блондинка, която го чакаше на съседния щанд.

– Какво искаше този? – чух я да го пита.

– Поредният вманиачен любител – отвърна той.

 

Няколко дни по-късно се записах в подготвителните курсове за приемните изпити в Юридическия факултет. Взех изпитите в началото на януари и – за моя голяма изненада – получих високи оценки. По-точно шестстотин деветдесет и пет точки. Този резултат беше достатъчно добър, за да ме приемат в три от топместата в страната, където човек би могъл да завърши право – Нюйоркския университет, "Бъркли" и "Вирджиния". Победа! След всички откази, които бях получил от всякакви забутани вестници. Най-накрая отново се чувствах победителят, който се очакваше да бъда. И убедих себе си, че съм постъпил правилно. Особено предвид факта, че за първи път в живота си наистина направих баща си щастлив. Толкова, че след като му казах, че съм избрал Юридическия факултет на Нюйоркския университет, той ми изпрати чек за пет хиляди долара, придружен от бележка, чието съдържание се изчерпваше в два реда:

"Толкова се гордея с теб! Отиди да се позабавляваш, преди да се захванеш с ученето."

jivzaem1

И така, осребрих чека, напуснах работата си в "Уилъби" и хванах пътя. В продължение на няколко месеца се мотах из Северозапада по Тихоокеанското крайбрежие с една очукана тойота, фотоапарат на седалката до мен, джойнт в устата и музиката на "Литъл Фийт", която гърмеше от касетофона. И в края на това като че извадено от филм лято се отправих обратно към Ню Йорк, продадох колата, прибрах фотоапарата в шкафа и се отдадох на правото. На следващата година, след като си взех изпитите и си осигурих място в голяма фирма на Уолстрийт, баща ми почина. Масивен инфаркт след обилен обяд в "Индийският клуб". Докторът, когото бяха повикали, по-късно ми каза, че баща ми паднал, докато си вземал палтото от гардеробиерката на клуба. Издъхнал, преди да докосне пода.

Парите са свобода, Бен. Разбира се, че е така, татко. Докато не потънеш в работа и не установиш, че ден след ден повтаряш една и съща сутрешна песен: Ривърсайд, Кос Коб, Грийнуич, Порт Честър, Рай, Харисън, Мамаронек, Ларчмонт, Ню Рошел, Пелам, Маунт Върнън...

Сто двайсет и пета улица. Следваща спирка: Гранд Сентръл.

Гласът на кондуктора ме разбуди. Бях заспал, докато пътувахме през предградията. И за няколко объркани мига не бях съвсем сигурен къде се намирам. И как се бях озовал в този градски експрес. Заобиколен от костюми. И сам облечен в костюм. Това не може да е правилно. Сигурно съм допуснал голяма грешка. Аз съм грешният човек в грешния влак.

 

 

 

cover-jivot-nazaem   Живот назаем (превод Невена Дишлиева-Кръстева, 368 стр, цена 12 лева) е в книжарниците


Филмът Живот назаем на Ерик Лартиго, представен от Дъглас Кенеди е на 9 ноември (Дом на киното, 20:30 часа) и 10 ноември (Одеон, 18:30 часа)


Новият роман на Дъглас Кенеди Специални връзки (превод Надя Баева, 480 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн