Home / Рубрики / Литература / Тетрамерон. Историите на Соледад
A+ R A-
05 Дек

Тетрамерон. Историите на Соледад

Оценете статията
(11 оценки)
   
Тетрамерон. Историите на Соледад фотографии © Misha Mar

"Тази книга е кутия с цвят махагон и позлатена ключалка в средата... Вътре има друга, този път от слонова кост, украсена с нежни филиграни. И с едно име върху капака: Соледад. " – така започва романа Тетрамерон. Историите на Соледад от испанския писател Хосе Карлос Сомоса, чийто живот (роден в Куба, но веднага отведен в Испания, лекар по образование, но писател по призвание) наподобява кутиите с истории, за които говори в Тетрамерон. Откъсът (който ви чака по-долу) отключва част от фантастичния свят, в който попада 12-годишната Соледад (толкова самотна, че не само името ѝ означава "самота", ами се чувства и невидима), когато отива на екскурзия до готически манастир и намира... Тетрамерон – четири "кутии с истории", които крият (с архаичен, разговорен език и на принципа "разказ в разказа" като в Декамерон) символи и отговори не само за живота на Соледад, а ключовете за разгадаването на цялата мистерия ще дава самият Хосе Карлос Сомоса на 8 декември като гост на Софийския литературен фестивал.

 

 

Там, в Кавен, истории да искаш. Има ги във всички села, но в Кавен са толкова много и са такива небивалици, че съсипват истината, сломяват я от изтощение. Накрая човек започва да мисли, че истината и лъжата не съществуват в Кавен. Защото – там си го знаят – и двете са само още две взаимозаменяеми и дори, стига да мине достатъчно време, еднакво правдоподобни истории.

 

Ето защо отидох в Кавен преди две зими и прекарах една нощ в слушане на истории. Повечето, разбира се, за Люстюкрю.

– Люстюкрю бил много оправно момче, госпожа – ми разказваше един от моите най-добри информатори, байчо с набраздена от бръчки пепелява кожа, сива шапка и малки очички, докато отпиваше глътчици вино, което нямаше свършване. – От ония свестни момци, каквито вече почти няма, щото сегашните повечето заминават да учат в столицата.

Но Люстюкрю бил от ония предишните, госпожа, от ония от Кавен, дето не напущали, щото селото и полето им били на сърце. Всичките съседи говорели какъв късмет били извадили близките му с него.

Късмет, късмет, докато не видял оная смачкана фотография.

Та се питам, госпожа, кой ли, по дяволите, я е оставил там насред пътя между вадите. Щото била страница, откъсната от някакво списание, по това нямало никакво съмнение, но кой ли я оставил и за какъв дявол?

 

На мене ми го разправиха едни, на които пък други, дето го видели, им разправили това: едно слънчасало пладне, кога Люстюкрю се връщал от работа на полето, съдбата поискала да намери оная смачкана хартишка и да я вземе, не за друго, ами щото клетото момче хич не обичало да се хвърлят нечистотии по пътя.

– Ей, Люстюкрю! – подвикнали му другарите му.

Той обаче не им отвърнал, вторачен в оная смачкана и черновата хартишка.

– Какво е това, Люстюкрю? – попитали те. – Какво гледаш?

И го видели как прибрал хартишката в джоба и се отдалечил, смълчан като гьол зимъска, госпожа, или като малко камъче.

soledad1

На другия ден майката същото го разправяла на мегдана. На тоя каже, на оня каже, дип не знаела към кого да се обърне:

– Каква муха му е влязла на моя Люстюкрю? Вчера, идва си от полето, отиде и се залости в сайванта, хапка не тури цял ден, аз го викам, а той ми вика, че не бил гладен, питам го глава ли го боли, а той: "Да, майко, боли ме главата от това слънце". Не дай боже да ми легне болен сега!

Баща му и той същите ги приказва:

– Не дай боже наш Люстюкрю да го налегне некоя болест!

А пък бил единственото мъжко и им трябвал да помага в полските работи. Но другарите на Люстюкрю рекли на баща му, че къде ти, нищо му било нямало, видял бил някаква откъсната хартишка от списание и се захласнал по нея.

– Моят Люстюкрю не чете – казал бащата.

– Но онова ще е било снимка – му отвърнали. – Сигур на някое моме. Лапнал е нашият Люстюкрю! – разкикотили се те с пълно гърло.

На добрия човек не му трябвали повече подигравки, за да разбере всичко. Върнал се вкъщи оклюмал, без да посмее дори да повика сина си, който още бил под сайванта.

– Момчето е на шеснаeсе и свят още не е видяло! – ожалил го той.

– Как да не е видял! – опряла му се жена му. – Може да е на шеснаeсе, ама вече е виждал списания, слушал е радио, ходил е на кино. Казвам ти, че на моя Люстюкрю му има нещо.

– Има му – няма му, утре да е на полето, щото инак ще я скъсам аз тая снимка – решил въпроса бащата.

– Виновно е момичето от снимката – намесила се щерката, любимката на семейството, една малка на всяко гърне мерудия и лудетина с мелодично гласче. – Казва се "Женифебоски" и свети през нощта!

 

Оказва се, че хубостницата била влязла в сайванта на свечеряване, провирайки се през една дупка между дъските, и се заела да шпионира брат си. Люстюкрю седял по гащи на земята, гледал хартишката и повтарял с гърлен глас онова име. Тя, която била кралицата на Всемира, му закрещяла.

– Люстюкрю, дай да я видя! Покажи ми Женифебоски, Люстюкрю, или ще кажа на всички, че свети през нощта!

Люстюкрю я погледнал, сякаш не я познавал, повторил още веднъж онова име, ако изобщо било така, и без да ѝ я покаже, стиснал хартишката в шепа и се изкатерил по една стълба до най-тъмната част на сайванта, където момиченцето го било страх да иде.

– Вярно ли е това, дето светела нощем? –попитал бащата.

– Свети ами, и още как! – закимало момиченцето и замяткало вързаната си на опашка коса, която бащата толкова харесвал. – Свети като звезда!

soledad

– Като звезда, ама от киното! – обяснил им на другия ден с добро чувство за хумор мосю Гаспар, докторът на Кавен, едно любезно и учено човече, когото родителите били извикали да говори с Люстюкрю. Това е цялата загадка: Люстюкрю бил намерил страница от списание със снимка на холивудска актриса и се влюбил. Една от онези невъзможни любови, които всички сме изпитвали, когато сме били на неговите години. Няма място за безпокойство, ще му мине. Този днешен свят ни изкушава все по-често с фалшиви и съвършени видения, а момчето е на възраст да се заплесва по тия работи. Баща, майка и щерка го слушали, изумени от учеността му.

– Всичкото това той ли го рече? – попитал бащата.

– Не, къде ти! Ние обаче, които вече имаме известен опит, умеем да си вадим изводи. Отначало дори не искаше да ме пусне да вляза. Казвах му: "Люстюкрю, отвори, аз съм – мосю Гаспар!". Никаква реакция. Само повтаряше онова шантаво име отново и отново, докато накрая схванах какво казваше. Усмихнах се и го попитах: "Това нейното име ли е, Люстюкрю? Дженифър Будовски?". Не отговори, но след малко ми отвори вратата и ей го нa, поразмъкнат и попребледнял, но иначе все същия Люстюкрю, какъвто си го знаем. "Така се казва, нали? – му казах. – Това е името на момичето от снимката, нали?" Той кимна утвърдително. "Коя е? Актриса ли е? На мене не ми звучи познато, но аз съм вече на години и не познавам и половината от днешните знаменитости. Холивудска актриса ли е?" Той отново кимна. Тогава, след като бях спечелил доверието му, добавих по-спокойно: "Люстюкрю, синко, може ли да ти обясня нещо?". И му говорих в продължение на половин час.

Той ме изслуша много внимателно. Казах му, че не бива да влага толкова страст в един блян. Че холивудските актриси и актьори са химери, че аз на неговата възраст бях влюбен в една, която се казваше Бет Дейвис, и че ако се случи лично да се запознае с онази Дженифър, със сигурност ще се разочарова. Много е хубаво човек да си фантазира, му казах, но трябва да стъпва здраво на земята. Добавих, че държането му много ви е разтревожило, и го помолих да излезе от уединението си и да се върне към живота. Той склони, както сами ще се убедите. Не след дълго пак ще си е предишният Люстюкрю. Де да се разрешаваха всички младежки проблеми така!

– Снимката обаче свети в тъмното! – настоя на своето момиченцето.

– Откъде го измисли това, малката! Ти си по-голяма фантазьорка и от брат ти!

– Вие видяхте ли я?

– Не, не ми я показа. И не мисля, че трябва да го принуждавате да го прави. Тази снимка си е неговата малка невинна тайна.

 

Лесно е да си представим с какво щастие посрещнали почти всички, във и вън от семейството, здравомислието на доктор Гаспар. А като казвам "почти всички", искам да кажа "не всички". Ще рече: имало някой, който продължавал да е нещастен, и това била майката. Онези, които я чули заранта на мегдана, разказали на други, които после ми разправиха на мене, че била казала:

– Моят Люстюкрю е излъгал доктора.

Същото повтаряла и вкъщи, докато бащата, който вече си бил наумил да върне отново сина си на работа, не изгубил търпение.

– Много ти разбира на тебе главата!

– Разбира ми, и още как! Моят Люстюкрю не е влюбен. Спомни си, когато се влюби в Симон, тая на Жонфретови. Съвсем различно беше!

– Ти пък да не разбираш повече от доктора!

– Аз съм му майка и го познавам!

– Тогава кажи ми какво му е?

Известно време се чувала само течащата в мивката вода и търкането на чиниите с парцала. Ведно с тези шумове се разнесло и хлипане.

– Нещо ужасно – изрекла тя най-подир.

Накрая обаче и майката се съгласила, че докторът е прав, когато още същата вечер Люстюкрю напуснал сайванта и вечерял със семейството. Вярно, говорел малко, но пък лапал здравата, а да види сина си да яде така, действа успокояващо на всяка майка. Тази вечер добрата жена се почувствала толкова добре, че дори кандисала на врънканията на мъжа си, който ѝ имал мерак от дни. Разправят, че били насред работата, когато виковете ги секнали. Били тъй ужасяващи, че цялата къща се тресяла. Всички изтърчали ни живи, ни умрели до стаята на Люстюкрю и намерили клетото момче голо-голеничко, свито върху леглото, обгърнало краката си с ръце и треперещо.

– Майко! – хленчело, уплашено до смърт. – Майко! Майко! Майко!

– Моят Люстюкрю! – крещяла женицата, прегръщайки го. Синчето ми! Моят Люстюкрю!

Разправят го ония, които са разбрали какво е ставало половин час преди момчето да може да върже две свестни думи. Така тракало със зъби, че баща му усукал единия крайчец на чаршафа и му го тикнал в устата, за да не си прехапе езика. А когато било в състояние да говори, разказало нещо много странно.

soledad3

Присънил му се бил сън, казало. Сънувало, че отишло с влак в Холивуд да види Женифер Будоски. А Холивуд бил някакво поле, пълно със статуи под лунната светлина, из което мълчаливо се разхождали хора. Когато погледнало тези хора, го побили тръпки, защото очите им блестели като сълзите на издяланите от дърво светци в църквата.

Тук той отново закрещял и всичко, което изрекъл от този момент нататък, никой не го разбрал. Че хората си били съблекли дрехите и вече не били хора, ами кучета. Кучетата се докосвали едно друго по срамотиите си и се гонели като свирепа ловна глутница, от онези, дето вдигат дивеча в горите, и шиите им били целите в скъпоценности, зъбите им докарвали на изкуствени, лапите им били като живака на огледалата, пишокът – като отровна гъба, а оная работа на женските – раззината и кървяща като срез от бръснач по кожата на бебе. После изведнъж не били вече и кучета, а нещо много различно. Нещо, дето нямало нищо общо ни с животни, ни с хора. А сред тях стояла Женифер Будоски и щом я зърнал, тутакси разбрал, че ще полудее. В мига, в самия миг, в който Женифер Будоски го погледнела, мозъкът му щял да се пресече като престояло мляко и да прелее вкиснат през ушите му. Затова и се събудил с викове.

– А, хубаво – рекъл баща му. – Било е само сън.

Но и той самият бил впечатлен от разказаното от Люстюкрю.

("Всеки би бил – мисли си потресена Соледад. – Що за сън било това? Дори не мога да го преразкажа!")

 

 

 

cover-tetrameron   Тетрамерон. Историите на Соледад (превод Захари Омайников, 244 стр, цена 15 лeва) е в книжарниците


Срещата с Хосе Карлос Сомоса е на 8 декември от 17:00 часа в Мраморно фоайе на НДК, ет. 2, в рамките на Софийски литературен фестивал

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн