Home / Рубрики / Литература / Щастливата носталгия
A+ R A-
07 Мар

Щастливата носталгия

Оценете статията
(12 оценки)
   
Щастливата носталгия Щастливата носталгия, корица © издателство Колибри

Японците имат само една дума за носталгия – "натсукаши" и тя означава щастлива носталгия, но колко ли думи могат да имат за продуктивността на Амели Нотомб? Двадесет и втория роман Щастливата носталгия (откъс от него по-долу) на неуморната белгийка я връща там, където започва всичко – там, където е родена Амели Нотомб; там, където тя преживява романите си Изумление и трепет и Нито Ева, нито Адам; там, където автобиографичната интимност и срещата със стари приятели като Ринри Накано са много по-важни от каквито и да било писателски трикове; там, където може да провериш дали "всичко, което обичаме, се превръща в измислица", както твърди самата Амели Нотомб.

 

 

Не бях стъпвала в Страната на изгряващото слънце от декември 1996. Сега беше февруари 2012. Пътуването бе насрочено за 27 март.

Шестнайсет години без Япония. Същата продължителност като между пет и двайсет и една години – период, който за мен бе като пътуване през пустинята. Най-ужасни бяха първите години. На пет и на шест години се криех под масата, за да страдам на спокойствие. Там, в полумрака, възстановявах в съзнанието си градината, музиката на моя рай и споменът ставаше по-истински от реалността. Плачех с отворени очи, халюцинирах, взряна в този изгубен и възкръснал свят. Когато ме откриваха, ме питаха защо тъгувам и аз отговарях: "От носталгия".

Много по-късно открих, че в Европа презират това чувство, смятат го за старомодно и токсично. Жестоката диагноза не ме стресна и си оставам все така закоравяла носталгичка.

 

Когато ми предложиха да направят репортаж, тръгвайки по следите на моето детство, приех поради една проста причина: бях убедена, че проектът ще бъде отхвърлен от телевизионния канал. По това време преминавах през период, в който знаех със сигурност, че не струвам нищо и че никой не би заложил и едно евро на мен.

Екипът беше учуден, че на канал Франс 5 му трябваха три месеца, за да отговори. Аз не бях изненадана – проектът беше толкова абсурден, че телевизията не смяташе за нужно дори да го отхвърли официално, мълчанието бе достатъчно, за да подчертае безсмислието на идеята.

През януари екипът ми съобщи, че Франс 5 приема проекта. Бях като паднала от небето. Значи, наистина щях да се върна в Япония. Изумена забелязах, че тази перспектива, в която не бях повярвала нито за миг, ме изпълва с ентусиазъм.

nothomb

Шестнайсет години без Япония. Бях накрая на силите си. Миналото време е неуместно – съм накрая на силите си. Днес е 11 март – една година от Фукушима. Катастрофата ме съсипа по начин, който не успявам да опиша. Когато ужасът настъпи, написах текст в прослава на прекрасните японци и го публикувах в помощ на пострадалите. Капка в морето, която обаче доведе до непредвидени последствия – Япония, която бе престанала да издава книгите ми след "Изумление и трепет", започна отново да ги превежда.

След шестнайсет дни заминавам за Осака. Опитвам се да мисля за това. Напразно – съзнанието ми веднага го отхвърля. Прекалено голямо е, за да бъде обхванато. Знам, че имам нужда да бъда спасена. От какво? От куп неща, някои от които са ми напълно непознати. Ако знаех с точност какво ме застрашава, сигурно щях вече да съм спасена.

 

Странно нещо е спасението. На 21 декември 2011 получих бонзай с изумителна красота. Сложих го в апартамента си и го нарекох Суифт. Две седмици по-късно Суифт започна да линее. Изтичах при продавачката, която се бе провъзгласила за познавачка на този растителен вид, и тя ми каза:

– Вашият бонзай агонизира.

– Знам. Какво ще ме посъветвате?

– Нищо.

– Не може да няма някакво средство?

– Срещу смъртта?

– Още не е умрял. Докато има живот, има надежда.

Тя вдигна очи към небето.

– Тези клишета не важат за бонзая. Още от детството си той понася ужаси, за които си нямате и понятие. Не държи да живее, разбирате ли?

Забелязах, че продавачката е склонна към депресия и прехвърля патологиите си върху растенията, затова си тръгнах.

 

На улицата минах покрай кино, в което даваха "Изобретението на Хюго" на Скорсезе. Скоро щеше да започне. Купих си билет и застанах сред чакащите със Суифт в ръце. Хората ме гледаха и поклащаха глави. Когато дойде време за филма, се настаних в салона. Върху коленете ми Суифт се канеше да издъхне. Не смеех да си представя страданията, на които е бил подложен, за да се спре растежът му и да стане бонзай. Страстта на хората към този измъчен сорт говори много за садизма ни.

Филмът започна. Първата половина не ме заинтригува особено и се изкушавах да поспя. Спането в кино е много по-приятно, отколкото в легло – става дума за съзнателен сън. Втората половина обаче ме завладя изцяло и ме обзеха лунни емоции. Мелиес ме помири с космонавтиката, така че напуснах киното с ликуване в душата. Суифт запазваше медитативно мълчание.

Щом се прибрах, поставих моя растителен любимец до кафеварката и продължих да съществувам. На другия ден бонзаят беше възкръснал. Но вече не беше бонзай. Тялото му бе все така хилаво, но вече произвеждаше листа като на баобаб. Скорсезе го бе разомагьосал – вече не беше малоразмерен.

hugo6

Когато Ринри ми се обади, гласът му вече не беше същият и той говореше смутено:

– Оня ден, когато ми се обади, бях толкова доволен, че въобще не се сетих.

– За какво?

– Тази книга, която си написала за мен, "Нито Ева, нито Адам".

– Имаш проблем с тази книга?

– Отдавна ли си я написала?

– Преди пет години.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Мислех, че е много по-стара.

– Какво значение има това?

– Има.

– А!

– Прегръщам те.

Не разбрах нищо от този разговор. Ясно беше, че Ринри почувства облекчение. В "Нито Ева, нито Адам" бях казала истината за него, а именно че той беше най-прекрасното и мило момче на света. Защо това би му се сторило по-приемливо, ако е писано по-късно?

Изведнъж се уплаших от срещата с него. Все така я желаех, но ме обхвана лек страх.

И аз като почти всички хора си имам бивши приятели. Обикновено преставам да се виждам с тях. Но в повечето случаи ми остават хубави спомени. Ако ми се случи да ги срещна отново, удоволствието ми е примесено с притеснение, което не мога да изразя с думи. Мисля, че в това отношение приличам на днешното общество, което не е толкова безгрижно, колкото му се иска да бъде.

Телефонният разговор ме разтревожи. Все пак реших, че срещата с Ринри ще бъде фантастична. Искаше ми се да се запозная с жена му. Той сигурно би разбрал желанието ми.

Нашата история продължи две години – през 1989 и 1990. Навремето ми изглеждаше невероятно да остана толкова дълго с някого. Околните твърдяха, че двамата ще се оженим, което ме хвърляше в ужас. Прекрасен ще бъде денят, в който хората ще престанат да се бъркат в работите на другите.

 

Пак вечерях с родителите ми и сестра ми. В един момент се изпуснах.

– Заминавам за Япония.

Изумление. В моето семейство Япония е свещена дума.

– Заминавам на 27 март и се връщам на 6 април. "Метафизика на тръбите" е излязла току-що на японски.

Ако не беше този претекст, впрочем това бе самата истина, щях да изглеждам така, сякаш им говоря за туристическо пътуване.

– Къде ще бъдеш? – попита баща ми.

– Шест дни в Кобе, три дни в Токио.

Накратко разказах за телефонните си разговори с Ринри и Нишио-сан. Всички се зарадваха. Изпитах облекчението на човек, който е изпълнил дълга си.

До този момент моята японска идилия бе съвършена. Тя съдържа неизбежните елементи на митичната любов – вълнуваща среща в детските години, раздяла, мъка, носталгия, нова среща на двайсет години, интрига, страстна връзка, разкрития, перипетии, неяснота, годеж, бягство, прошка, следи от рани.

Когато една история е толкова успешна, човек се страхува, че няма да може да остане на нейната висота. Страх ме е от новата среща. Колкото ме е страх, толкова я и желая.

 

Ринри вече има номера ми в Париж. Снощи на телефонния секретар чух мъжки глас да казва, че се радва за предстоящата среща. За момент се зачудих кой ли е това. След това се сетих. Толкова е странно – сякаш съм живяла два живота.

От само себе си се разбира, че съм имала и много други, но географията слага ясни граници – моят японски живот е забележителен с това, че е по-малко смесен с другите и не е замърсен от турбуленции и въздушни ями. Върнах се там на двайсет и една години и ми се струваше, че започвам на чисто.

Някои ще кажат, че при такива обстоятелства всяка друга страна би имала същия ефект. Съмнявам се. Знам, че съм имала нужда да бъда покорена, да се уповавам. Япония ми даде точно това. Единствено тя.

happynostalga

На 27 март, когато самолетът излетя, се запитах дали, ако не беше телевизията и японското издателство, щях да се реша отново да видя архипелага.

На такива безсмислени въпроси никога нямаме отговор. Все пак заподозрях, че отговорът е "не". Ето най-абсурдното в така наречената ми личност. Този комичен аспект на моето същество остава загадка за мен.

Например срещам човек, който ме очарова. Той ми определя среща на еди-коя си дата. Радвам се. Датата наближава, радостта ми расте. В уречения ден се отправям към мястото на срещата и по пътя чувствам как цялата ми енергия ме напуска. Толкова съм отпаднала, че ми се ще да седна на първата пейка и да не мръдна повече никога оттам. Нагонът на разрушението е изключително могъщ. Никога не му се оставих докрай, но хиляди пъти съм била в негова власт, без да му намеря убедително обяснение.

Сигурна съм, че тъкмо той ми попречи да се върна в Япония през тези безкрайни шестнайсет години. При това съм човек, който никога не загубва контактите си. Понеже на тази планета има всякакви хора, си представям, че има и такива, които се поддават на този дълбок нагон, и вместо да се срещнат със скъпото същество, сядат на някоя пейка и там си остават. Всъщност много малко се различавам от онези, които позволяват да ги смаже тежестта на разрушението, и тази констатация ме изпълва с ужас.

Спасява ме това, че държа да спазвам ангажиментите си. Другите го знаят. Защо съм такава? Подозирам, че причината е до голяма степен в Япония. Японците правят това, което са обещали, много е просто.

 

И така, никой не се съмняваше, че на 27 март ще бъда в самолета от Париж за Осака. Тази увереност доста допринесе за навременното ми явяване на летището. Кръгът се затваря – надеждна съм, защото се връщам в страната на надеждните хора.

Само аз знам ужасяващата тайна, а именно че бях на ръба да помоля шофьора на таксито да спре в момента, в който видях пейка.

Нагонът на разрушението никога не се намесва, когато става дума за работна или куртоазна среща, тоест когато той може да бъде оприличен на отказ от нещо задължително. Затова го свързвам с разрушението – този нагон се опитва да умъртви най-истинските ми желания.

Мисля, че трябва да благославям човешката цивилизация, че ни е заразила с чувство на отговорност и към най-незначителните аспекти на нашите ангажименти, иначе сигурно щях да вържа тенекия на целия свят.

 

 

 

cover-shtastlivata-nostalgia   Щастливата носталгия (превод Светла Лекарска, 112 стр, цена 10 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн