Home / Рубрики / Литература / С череша се задави косът
A+ R A-
04 Апр

С череша се задави косът

Оценете статията
(15 оценки)
   
С череша се задави косът фотография © MIR

Познавате Людмил Тодоров като сценарист и режисьор на филми като Любовното лято на един льохман, Приятелите на Емилия, Емигранти, Миграцията на паламуда... и сигурно знаете, че под повърхността на неговите (кино)истории винаги дебне тънка уловка, която ги превръща в това, което не са на пръв поглед – също както в новия му роман С череша се задави косът (откъс от него ви чака по-долу), необикновената близост между брат и сестра (Наско и Софчето), фината детска психология и ефирната еротика оформят пъзел на невъзможната любов между две сродни души, но на втори поглед...

 

 

Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.

Тя се казваше Розалия. Учеше в съседния клас. Имаше дълга тъмноруса коса и зелени очи. Беше малко по-висока от него. Ходеше с впити клинчета, върху които носеше роклички.

Ако някой мисли, че мъжът във втори клас не е мъж, трябва да прерови паметта си и ще открие там неща, които ще поиска да забрави на мига. Наско, както и всички други момчета, изпитваше сексуално влечение към Розалия, но все още нямаше дума за това. Нейните дълги, тънки крачета, очертани красиво под впитите клинчета, се разхождаха из сънищата на доста второкласници, които не знаеха как да гледат на тях и съответно не знаеха какво да ги правят. Всички искаха да ги направят нещо. Това незнание караше Наско да зачеркне себе си като личност и да подчини своето битие и съзнание на Розалия. Защото, ако си влюбен, си влюбен, и точка. Ако пък не си, не си.

 

Като начало Наско започна да изхранва Розалия. Той ходеше на училище със сандвич, приготвен от майка му, а Розалия си купуваше готови закуски. Сандвичите на майка му бяха неповторими и след като Розалия ги опита, нямаше връщане назад. Наско каза на майка си да му прави по два сандвича. През голямото междучасие той отиваше при Розалия и двамата закусваха заедно.

Наско не усещаше какво яде. За него беше важно, че през тези десет минути те двамата с Розалия са отдадени един на друг и целият свят престава да съществува. Двамата се хранеха в пълно мълчание. Любовта няма нужда от думи.

Веднъж Розалия изрази предпочитание към сандвичите с пилешко роле и нарязана отгоре зелена чушка. Оттогава Наско поръчваше на майка си само такива сандвичи. Когато тя се опитваше да разнообрази менюто му, той се мусеше.

Наско знаеше да чете и пише отдавна, а в смятането беше малък гений. Учителите му предрекоха бляскаво бъдеще и не сбъркаха – Наско влезе в Математическата гимназия, а в десети клас се окичи с титлата "световен шампион" заедно с отбора на гимназията.

На Розалия математиката ѝ куцаше и бъдещият световен шампион започна да ѝ решава домашните. Това му осигуряваше още няколко безценни минути насаме с нея. Двамата се виждаха след часовете. Наско решаваше задачите на един лист, а Розалия ги преписваше вкъщи. Всеки ден той я изпращаше.

 

През пролетта Наско стана на осем години. Майка му попита как иска да празнува рождения си ден, а той каза, че ще покани деца вкъщи.

– Колко деца смяташ да поканиш? – попита майката.

– Едно – отвърна Наско.

– Как едно! Покани целия клас. Как така ще каниш само едно дете. Кое?

Розалия.

Майката замълча, а после говори със Софчето, която на свой ред говори с Наско.

Насе, покани Розалия, но покани и други деца, иначе е неестествено. Не знам дали ме разбираш?

– Не.

– На рожден ден човек кани повече хора. Сега ще ти предложа един добър вариант. Покани Розалия, плюс още деца от твоя клас. Най-добре е да поканиш целия клас, защото ще е тъпо да пренебрегнеш някого. А после, след няколко дни, ще поканиш Розалия сама под претекст... "претекст" означава "повод, причина, оправдание"... да изядете остатъците от еклеровата торта на мама. Аз не съм срещала човек, който може да устои на нейната торта. Така нещата ще се подредят елегантно – първо ще бъдеш с Розалия в компанията на други деца, после ще бъдеш с нея насаме. С други думи, ще бъдеш с нея не един, а два пъти. Какво ще кажеш?

Наско изслуша сестра си много внимателно. Той беше способен да обработи огромен обем информация за броени секунди и да прецени плюсовете и минусите. След като ги прецени, той каза:

– Кажи на мама да направи пилешки сандвичи за двама души, пък може и да не прави еклерова торта. Но да има фанта.

kos

Наско отпразнува своя рожден ден в стаята си. Розалия дойде облечена с дълга рокличка и тричетвърти чорапи на розови цветчета. Наско пусна хевиметъл и наду уредбата докрай. После показа на своята гостенка новата си електронна игра. Ядоха сандвичи, еклерова торта, пиха фанта. Прекараха в стаята повече от три часа. През това време Софчето беше с антифони в ушите. След като Розалия си отиде, тя попита брат си как е минал рожденият ден, а той каза: "Супер".

 

На другия ден в училище се случи нещо неочаквано. Когато Наско отиде при Розалия с пилешките сандвичи, тя каза:

– Ти пак с твоите сандвичи. Не идвай повече, моля те.

През следващите дни Наско спря да контролира майка си какви сандвичи прави и вместо два сандвича, поръчваше един. Напоследък той гледаше филми с цуни-муни, а сега отново мина на екшъни. Едва ли някой друг освен сестра му можеше да направи верни изводи от тези промени в неговите предпочитания.

Един ден Софчето влезе в стаята на Наско и каза:

Насе, какво става с Розалия?

– Нищо.

– Друго момче ли има?

Наско не отговори. На Софчето ѝ се прииска да го гушне, но се въздържа. Тя седна на леглото му.

Насе, трябва да знаеш, че всички жени са такива. Жените обичат вниманието, но не обичат да е прекалено. Трябва да се правиш на леко недостъпен, иначе не е интересно. Трябва да уцелиш баланса между едното и другото.

При Наско умът беше над всичко. Той оцени високо напътствията на своята сестра и си направи съответните изводи.

 

След края на учебната година Наско отиде на село при баба си и дядо си и там срещна Гачето. Тя се казваше Гергана и беше внучка на една баба от селото. Говореше смешно, както говорят хората в провинцията. Беше в първи клас и ходеше с една и съща избеляла рокличка. Крачетата ѝ бяха кокалести и със синини. Тя почти нямаше вежди и цялата беше някак безцветна. За сметка на това притежаваше двайсет и четири каратова усмивка. Успехът на нейната усмивка се дължеше на това, че никога не слизаше от лицето ѝ.

Всяка сутрин бабата на Гачето носеше прясно мляко на бабата на Наско и водеше своята внучка да си поиграят с Наско. Игрите на село не са като тези в града. Наско се ориентираше трудно и разчиташе изцяло на Гачето.

– Хайде да се качим на дюлята – предложи веднъж тя.

– Какво ще правим там?

Тя не знаеше. Поради липса на други идеи се качиха на дюлята и лицето на Гачето светна от щастие. Те двамата бяха заедно, какво по-голямо щастие от това. Големите листа на дървото пазеха хубава сянка, а на клоните се седеше удобно. Наско започна да вижда дюлята не като криво дърво, а като къща или даже дворец с разклонения. Той можеше да избира в кои покои на палата да се настани, на кой клон да седне, къде да увисне с риск за живота и да се залюлее, а после с голяма мъка да изпълзи обратно.

Докато Наско опознаваше двореца, Гачето седеше усмихната и не правеше нищо друго, освен да му се възхищава. Той ставаше червен от тези гимнастики и често късаше дори дреха. Накрая кротваше и сядаше до своята вярна публика. Двамата дълго мълчаха и люлееха крака от клона. От време на време Наско авторитетно се изплюваше на земята.

Идеите на Гачето бяха все такива – първо изглеждаха глупави, но после се оказваше, че не е така, и Наско започна да ѝ се доверява за всичко. Постепенно доверието му взе да прераства в нещо, което му заприлича на връзката с Розалия, и той чак се стресна. Започна да се държи хладно с Гачето, да се прави на недостъпен.

 

Те двамата имаха своя игра. Наско се качваше на дюлята, а Гачето оставаше на земята и му правеше мишена с ръце във вид на кръг. Наско събираше плюнка, пускаше я и ако уцелеше кръга, Гачето му го стесняваше. Понякога плюнката падаше върху ръцете ѝ, тя ги избърсваше в рокличката си и отново правеше кръг. Веднъж плюнката падна на лицето ѝ, а тя така щастливо се разсмя с глас, че Наско усети в него да се надига нещо голямо и хубаво, нещо, което го изплаши много, и той каза:

– Не ми се играе повече.

Слезе от дюлята, прибра се вкъщи и остави Гачето сама. Критичен момент в техните отношения бяха закуските, които баба му им приготвяше към десет часа сутринта. Правеше им мекици, бухтички или сандвичи, и викаше Наско в кухнята да ги вземе. Той влизаше, грабваше една мекица и побягваше обратно навън.

Баба му го спираше на вратата.

– Вземи цялата чиния и покани Гачето.

– На нея не ѝ се яде – казваше Наско и се връщаше на бегом в двора.

Баба му изнасяше мекиците навън и слагаше децата да закусят. Точно този момент беше най-труден за Наско. Той никога не ядеше заедно с Гачето. Това му напомняше закуските с Розалия, а той не желаеше да си ги спомня по никакъв начин. Гачето се хранеше на масата, а Наско дъвчеше своята мекица далеч от нея.

Страхът му да не изпадне под очарованието на Гачето често го караше да се държи неестествено. Понякога той ставаше груб, точно когато се чувстваше най-добре с нея. Това внасяше смут в душата му. Наско возеше Гачето на своето ново колело по улиците на селото. Тя сядаше на рамката пред него и хващаше с две ръчички кормилото. Тези разходки бяха най-хубавото нещо, което Гачето можеше да си представи. Тя цялата сияеше. Искаше да благодари, но не знаеше как – липсваха ѝ думи, липсваше ѝ възпитание.

Тя гледаше Наско с нямо обожание, а той се дразнеше:

– Стига си се хилила такава.

Грубостите на Наско не нанасяха видими поражения на Гачето. Несломимата устойчивост на нейните чувства го стресираше, правеше го неуверен и слаб и той започна да я избягва. Затваряше се в къщата с оправдания от рода на: "Днес ще решавам задачи".

Гачето оставаше да го чака навън. Сядаше на едно малко столче и седеше там с часове. Той често проверяваше иззад пердетата и я виждаше все там. Така Наско започна да се чувства като затворник. Чудеше се как да си запълни времето. Не смееше да отиде при другите деца, защото Гачето щеше да му се лепне.

Скоро тя спря да идва. Това продължи няколко дни. Когато една сутрин дойде с баба си, Наско ѝ предложи да играят на кленза, а тя му предложи друга игра.

– На доктори.

humand

Наско се съгласи, без да знае каква е тази игра. Гачето откъсна от черницата едно клонче и поведе Наско към плевнята, където баба му държеше покъщнина и багаж. Гачето седна върху куп стари черги, почисти клончето от листа и го връчи на Наско.

– Сега ми бий една инжекция.

Наско изтъпя.

– Къде?

– Ей тук, на ръката.

Наско би първата инжекция на ръката на Гачето.

– Сега ми бий инжекция на другата ръка.

Наско направи каквото му казаха.

– Сега ми бий инжекция на едното краче.

Наско би.

– Сега на другото.

Наско би и там. Гачето стана, събу гащичките си, легна отново на чергите и вдигна рокличката си нагоре.

– Сега ми бий ей там.

Наско онемя. Той гледаше между краката на Гачето. Гледката го потресе. Той беше виждал голи жени, но това беше съвсем различно. Наско посегна с инжекцията и изведнъж го достраша.

– Не се бой – каза Гачето. – Само не я пъхай, а я бий отстрани.

Наско си даде сметка, че точно тази инструкция беше очаквал. Той би на Гачето поредната инжекция и в плевнята стана тихо.

– Искаш ли да ми биеш още една инжекция? – попита Гачето.

Наско искаше. Той би втората инжекция пак там, след което Гачето бързо дръпна рокличката си надолу и каза:

– Стига ти толкова.

Скочи пъргаво на крака, обу си гащичките и избяга навън. През целия ден Наско се мъкна след Гачето като глух петел. Тя му говореше нещо, играха някакви игри, той дори я вози на колелото си, но нищо не чу и нищо не разбра. Едва вечерта дойде на себе си. Беше толкова изморен и изтощен, че заспа веднага.

 

На другата сутрин споменът го връхлетя и той се уплаши, че баба му ще научи за плевнята. Наско отдавна бе установил, че рано или късно, възрастните научават всичко. Тази сутрин той остана в леглото. Каза на баба си, че е болен. Тя се разтревожи и започна да го лекува. Наско боледува няколко дни. Седеше в къщата, четеше стари списания, решаваше задачи за четвърти клас.

Няколко дни по-късно, докато караше колелото си по улиците на селото, Наско се размина с един велосипедист, който возеше Гачето на предната си рамка. Срещата стана на един завой. Щом двете колела се разминаха, Наско обърна глава назад, но велосипедистът и неговата дама се бяха скрили зад завоя. Мимолетността на тази среща подсили нейния ефект и се превърна в спомен, който Наско не забрави никога.

 

 

 

cover-s-cheresha-se-zadavi-kosyt   С череша се задави косът (216 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Премиерата на С череша се задави косът и срещата с Людмил Тодоров е на 7 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн