Home / Рубрики / Литература / Пансионът
A+ R A-
26 Апр
Пансионът фотографии и илюстрация © Misha Mar & MIR

Миграция, бежански кризи, война... тези думи може да описват света днес, но може и да се отнасят за времето на Втората световна война – поне така е за героят на полския писател Пьотр Пажински от романа Пансионът (откъс от книгата с Европейска награда за литература за 2012 ви очаква по-долу), когато слиза на малката гара на курортно селище недалеч от Варшава (някога еврейски почивен дом, сега пансион за възрастни хора, оцелели от Холокоста) и се озовава на кръстопът между призраци от миналото и фрагментарния пъзел на паметта, за да се получи картинката, която самият Пьотр Пажински ще ви обрисува наживо на 27 април.

 

 

За дома. Някъде там, далеч. Няколко дни с кораб. Селищата на заселниците на хълма Цион. Малки къщички, покрити с червени керемиди. Град Рош Пина с каменните си веранди, обвити с лилии. В градините се ширят рододендрони, пинии, приличащи на борове. Сякаш някой ги е пренесъл от Европа. Наоколо палми и цитрусови горички, а по-нататък слънце и пясък. Ще засадят лозя и ще пият вино от тях, ще имат градини и ще ядат плодовете от тях. Доброволци, които пресушават блатата в Израелската долина. От Варшава, Краков, Вилнюс и Бялисток. Млади стражи. Много загинали от чума.

Много загинали от куршуми, изстреляни от арабски мускети. Надеждата е на двайсет столетия и не е дадена на всекиго.

pans3

Бор, най-тъжното дърво. Господин Хаим ми обясняваше това няколко години по-късно. Всеки бор е съкровище. Преди войната давах пари за "Керен Каемет". Към края на месеца идваха в гимназията ни със синя метална кутия. Дървета за Галилея. Директорът недоволстваше, тъй като беше изявен член на партия "Бунд", но им позволяваше да събират, стига да не трябваше да е свидетел на това. Самият той не даваше нито грош.

Директор Райзман искал да остане в Полша и да се бори за по-добро бъдеще. "Цион", обяснявал той на господин Хаим, е изход за шепа младежи. Масите така и така няма да заминат, нуждаят се от достоен живот тук, край Висла. Да не би да имаме някъде друго място, където може изведнъж да преместиш евреина, както се пресажда дърво? Бедния, болния и стария? Да го изтръгнеш с корените, които е пускал тук в продължение на векове, и да му заповядаш да живее още веднъж в изгнание? Нужна ни е автономия за евреите в общата ни държава. Държава на обикновения човек, евреина, поляка, украинеца. И директор Райзман се борел за своята държава, за прогрес и справедливост, редактирал прокламации и пишел пламенни статии за "Фолксцайтунг", основавал читалища за работниците и заедно с полските другари ходел на първомайски манифестации, на които бил удрян от полицията.

 

Господин Хаим решил да се отправи на път – към Палестина. Евреинът, скитащ се вечно, винаги е на път и само вкъщи, в родината, може истински да си отдъхне от униженията. Само вкъщи ще може да водим живот на свободен народ. Засега обаче, за да се отхвърли робският хомот, трябва да се работи здраво, за да може там, вкъщи, да се работи още по-здраво. В центъра, където се подготвяли за заминаването, собствено земеделско стопанство някъде в околностите на Варшава, господин Хаим вече не помнеше името му, може би е било край Радзимин, те очаквали с нетърпение бъдещето. По цели нощи дискутирали, младежи и девойки, за далечната родина, за кибуците, за новите градове, а също и за най-големия – Тел Авив на Средиземно море, за справедливостта, за колектива и отрядите за самоотбрана, благодарение на които еврейският живот вече нямало да зависи от капризите на властниците. Танцували заедно до огнището и с възторг, разгорещени от вътрешен плам, пеели песни, прославящи Страната им. Ану холхим, ану баим, йеш авода, нита ецим ал хаслайм, гам бахар вегам баган. Ще засадим борове на скалите! В съботните вечери инструкторът на тяхната група – Иче Гинзбург, който ги карал да му казват Ицхак Бар Лев, – стоейки до картата, им изнасял лекции за Палестина и им разказвал истории за заселниците. А всеки трябвало да подготви лекция – на странно звучащия, гърлен и все още неотговарящ на мислите им език на техните прадеди. И всеки ден, с изключение на събота, от зазоряване до здрачаване се упражнявали за бъдещата си професия. И той, Хаим, син на набожен занаятчия от град Броди, който само веднъж през живота си бил ходил по работа в Лвов и не вярвал, че еврейската участ ще стане по-добра, преди да дойде Месията, та именно той с песен на уста прекопавал с мотиката сивкавата земя на Мазовше, за да може после да обработва собствената си земя с цвят на охра.

 

Войната избухнала, преди господин Хаим да дочака своя ред да емигрира нелегално. Нямало как да разчита на британски сертификат, както и на виза за Америка или за Кюрасао. Обграденото от тълпа седалище на ционистката Координация в Ровно се пръскало по шевовете, всеки искал да замине, колкото се може по-скоро да се измъкне от Европа. Твърде късно: с германските успехи по фронтовете вратите на континента се затръшвали пред бегълците като спускаща се от собствената си тежест затворническа решетка.

Директор Райзман, членът на партия "Бунд", загинал във Варшава, в гетото, поне така казали на господин Хаим. Всъщност вероятно е умрял от тиф още преди голямата акция през 1941 година, толкова рано, че да не се усъмни въобще в програмата на своята партия. От групата на господин Хаим край Радзимин оцелял единствено той, съвсем случайно, а може би заради прищявката на Господ Бог, на когото въпреки това господин Хаим не можел вече да има доверие след войната. Загинал Мотке Фишман, който най-добре знаел иврит и без грешки в гласните рецитирал по памет стихотворения на Биалик, Ройвен Клейнман, наричан Малкия Ройвен или просто Малкия – искал да се установи в Йерусалим, точно до цитаделата на Давид, която гледали на цветни картички с английски печати. Шулек от град Пабянице, син на шивач, също дребен и слаб, най-младият в групата им, когото веднъж селяните край Радзимин искали да пребият, но друг Хаим, Големия Хаим, го защитил. Този, Големия Хаим, също загинал, въпреки името си, и инструкторът на групата Иче Гинзбург, енергичен риж мъж с блестящи очи, който не успял наистина да стане Ицхак Бар Лев, и равинът Чехановски, който ги посещавал в петъчните вечери и им преподавал уроци за Тората или за пророците и им говорел, че скоро ще бъдат като Исус Навин, приемника на Моисей, и ще влязат в земите на прадедите си. Загинали и девойките: Мина Калишер, висока, с дебели плитки, която гледала ласкаво Големия Хаим и дори след няколко години двамата щели да се оженят, въпреки че инструкторът на групата Гинзбург им обяснявал, че в кибуца не бива да има сватби, защото това е дребнобуржоазна отживелица от диаспората, и Динчя Малер, дъщеря на богат търговец от Лвов, който искал семейството му да замине за Америка, вместо Динчя да се учи да работи на полето, и Рохл Полянер, пъргава и обичаща да се смее, която била навсякъде, свирела на китара и водела дневник на иврит, където с красив калиграфски почерк записвала мечти и планове, не само своите собствени, а също и на други другари от групата, всички планове, за които толкова говорели по време на нощните дискусии на лунна светлина. И най-накрая Роза, малката Роза, тиха и твърде сериозна за възрастта си, която, гледайки господин Хаим, винаги притваряла тъмносините си очи, заради която той все по-често не можел да спи и за която мечтаел – че някога там, в кибуца, ще лежат прегърнати на земята между палмите или дори на полската поляна, там, край Радзимин, че малката Роза ще му позволи да докосне с устните си нейните, винаги леко влажни и разтворени, сякаш чакащи нещо, а може би дори ще се съгласи да разкопчае копчето на блузата ù, най-горното от трите, а може би и средното, което сигурно само ще отстъпи под напора на тежките ù гърди, и че ще му покаже колко много го желае и ще бъдат така заедно, а той ще се почувства като в рая и тогава няма да бъде важно дали ще заминат някъде, или ще останат тук, тъй като щастието се задържа при щастливите, както казваше дядо му Хаим Мендел, а щастливите не отмерват времето.

misterm5

Споменът за онези години, от който напразно искал да се избави и който го приковал с дебела верига за това място, бил забит под клепачите му и не им позволявал да се затворят – нито през деня, а още по-малко през нощта. Войната ги разделила с Роза, може би всъщност Роза въобще не е мечтала да прекара живота си с него и е имала някакви други момичешки планове – като всички госпожици на нейната възраст, които постоянно променят мнението си и момчето, по което тихо въздишат. Както и да е, те никога не лежали заедно в тревата, дори край Радзимин, защото той винаги се срамувал да я помоли за това, а може би не е имало подходящ случай, впрочем Иче Гинзбург постоянно ги юркал да работят, а Роза, която винаги първа скачала да изпълни неговите нареждания, само следяла Хаим с тъмносините си очи и леко се изчервявала. Така или иначе, не се знае как биха се наредили нещата, вероятно съвсем по друг начин от планирания тогава, но веднага след войната, когато се върнал оттам, знаел със сигурност, че Роза вече я няма и че дори няма нужда да търси и да проверява, няма я и това е. Знаел това добре, не само предчувствал, защото нали Роза се върнала точно преди войната в своя град Хрубешов, а там никой не е оцелял. Разказвал му един поляк, с когото спали на един и същ нар, делейки сноп прогнила слама, през нощта, притиснати един до друг, защото било ужасно студено, а били облечени само с раирани дрипи. Той видял как подгонили всички по песъчливия път. Към близкото пасище. И към боровата гора. Жени, деца и старци. Заповядали им да изкопаят ров между боровете, дълъг няколко метра, широк колкото труп. Няколко залпа, нямало нужда от повече. Греело слънце, в разгара на лятото, 1942 година. От боровете вече падали първите шишарки.

 

 

 

pansionyt2   Пансионът (превод Васил Велчев, 160 стр, цена 14 лева) е в книжарниците


Срещата с Пьотр Пажински е на 27 април в литературен клуб Перото – НДК от 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн