Home / Рубрики / Литература / Пътуване в миналото и други новели
A+ R A-
04 Юли

Пътуване в миналото и други новели

Оценете статията
(11 оценки)
   
Пътуване в миналото и други новели фотографии © Misha Mar

Стефан Цвайг едва ли има нужда от представяне, но пък пет от седемте новели в сборника Пътуване в миналото и други новели сега са преведени за първи път на български – точно като историята на Двама самотници (откъс от новелата ви чака по-долу), в която двама "побратими в мъката си" намират пътя към Живота и към себе си, защото всеки може да намери своята сродна душа в света на Стефан Цвайг, нали!?

 

 

ДВАМА САМОТНИЦИ


Като широк тъмноводен поток припряно придвижващата се маса на фабричните работници се блъскаше през входната врата на излизане. На улицата за момент тълпата се спираше, разменяха се думи за довиждане и вяли ръкостискания, след което тя се разделяше на отделни групи, които се отправяха към различните квартали, за да се разпаднат по пътя на още по-малки части. Само на широката Ландщрасе, която водеше към града, всички се носеха заедно, плътна пъстра блъсканица, от която излизаха високи, радостни гласове, отзвучаващи в общ глух шум. Звънкият смях на момичетата се извисяваше като светъл обертон, който се щураше из вечерната тишина, сякаш идващ от сребърна камбана.

Доста по-назад от плътната тълпа един работник вървеше сам. Не беше стар, нито останал без сили, но не успяваше да мери крачка с останалите, защото сакатият му крак не го носеше така бързо като тях. Бодрите гласове ехтяха отдалеч. Чуваше ги, без да усеща веселото настроение на компанията, като нещо болезнено. Недъгът отдавна го бе научил да бъде сам, а в самотата си беше станал завършен философ, който приемаше живота с равнодушието на човек, лишен от много неща.

С бавно куцукане той вървеше напред. От тъмните поля, простиращи се някъде там, в далечината, прииждаше плътният топъл аромат на предстоящото узряване, който хладната вечерна мъгла по никакъв начин не успяваше да задуши. Смеховете в далечината заглъхнаха. От време на време изсвирукваше някой самотен щурец. Иначе навсякъде бе настанала тишина, онази дълбока и тъжна тишина, в която премълчаните мисли проговарят.

dvasam1

Изведнъж самотникът се ослуша. Стори му се, че чува някой да хлипа. Наостри уши в тишината. Беше тихо като в безпаметен сън. Но в следващия миг отново чу риданието – по-силно и по-болезнено. И в неяснотата на здрача забеляза на улицата фигура, която седеше върху купчина железопътни релси и плачеше. Първо си каза, че трябва да мине, без да ѝ обърне внимание. Но когато се приближи, видя момиче, което неудържимо хлипаше.

Беше работничка в същата фабрика, където работеше и той. Познаваше я дотолкова, доколкото я познаваха и всички останали – като "грозната Юла". Грозотата ѝ така се набиваше на очи, че ѝ беше донесла прякора още от най-ранно детство. Лицето ѝ беше грубо, с неправилни черти и с такъв нечист, мръсножълт цвят на кожата, че въздействаше отблъскващо. Към това се прибавяше и очевидната дисхармония на конструкцията ѝ, по детински кльощаво тяло от кръста нагоре, носено по-долу от широк, деформиран ханш. Единственото хубаво нещо бяха спокойните ѝ искрящи очи, които отразяваха всички пренебрежителни и пълни с отвращение погледи като кротко примирение.

Самият той носеше в себе си твърде много стаена мъка, за да може безчувствено да я подмине. Приближи я и положи ръка на рамото ѝ, за да я успокои.

Тя се стресна, сякаш изведнъж излязла от сън.

– Остави ме!

Не знаеше на кого приказва и извика само поради дивата си болка. След като видя кой е непознатият, уплахът ѝ постихна. Беше го запомнила, тъй като той беше един от малцината във фабриката, който никога не ѝ се бе подигравал. Измърмори, дърпайки се:

– Остави ме! Сама ще се оправя.

Той нищо не отговори, а седна до нея. Хлиповете ѝ ставаха все по-силни и конвулсивни. Каза ѝ утешително:

– Недей, Юла! С плач нищо не се оправя.

Тя мълчеше. Той попита предпазливо:

– Какво пак ти сториха?

Въпросът я накара да дойде на себе си. Кръвта ѝ се качи в бузите, заразказва, изпълнена с гняв, а думите ѝ сякаш се надпреварваха коя да излезе по-напред:

– След края на работния ден, като си тръгнахме към къщи, те си приказваха за утрешната неделя. Искаха да отидат сред природата, да излязат някъде извън селата. Някой направи предложение и веднага всички се съгласиха. И като почнаха да броят гласовете, аз, глупачката, също се обадих. Разбира се, всички се разхилиха, почнаха с техните си злобарщини и подигравки и така се насъскаха, както никога досега, че накрая не издържах и се разлютих. И – не знам какво ми стана – търпението ми се изчерпи и изведнъж им казах всичкото, което ми се бе насъбрало, и че са долни типове. И... тогава... тогава те ме набиха...

 

Тя отново се разрида. Той бе дълбоко разтърсен и усети необходимост да каже няколко думи на бедничкото създание. За да я утеши, почна да ѝ разказва за собственото си страдание.

– Виж, Юла, такова нещо не бива да се взима навътре. Утре самичка ще излезеш навън сред полята. Има обаче хора, които в неделя не могат никъде да отидат. Които дори не могат да излязат от къщи, защото едва си завличат краката от фабриката до града. Техният живот също никак не е лек, непрекъснато куцукат и при това сами, защото на всеки друг му е прекалено скучно да върви с тях. Не бива да го взимаш навътре, Юла! Заради някакви си глупави момчетии!

Тя му отвърна трескаво. Не искаше да намали мъката си, да се раздели с блаженството си на мъченик.

– Не те ме обиждат. А всичко, целият живот. Понякога, като така си мисля за мен, и аз самата се отвращавам от себе си. Защо съм толкова грозна? Нищо не мога да направя срещу това. А нося грозотата през целия си живот. Още като дете трябваше да търпя, че ми се присмиват. Затова и не исках да играя с останалите, защото се страхувах от тях и защото им завиждах!

Разтрепери се, докато слушаше как тя му доверява толкова много болка, която той напълно разбираше. Натрупаната мъка от хилядите изпълнени с боязън часове, които смяташе за отдавна погребани, се пробудиха от съня си. Забрави, че се беше спрял, за да я утеши. Неволно заразказва своята си съдба, тъй като досега не бе намерил човек, който би го разбрал. Започна съвсем тихо:

– Имало един човек, който искал да играе с другите, но не можел. Когато те лудеели, тичали и скачали, той винаги мъчително куцукал отзад и винаги стигал последен. И винаги бил съвсем беззащитен и изглеждал някак глупаво, така че останалите всеки път му се присмивали. Вероятно той се е чувствал доста по-зле от теб – със здравите ти крака, защото можеш ли да вървиш, светът е твой.

Вътрешното ѝ напрежение растеше. Усещаше как болката на живота ѝ напира да излезе от всичките дълбини на душата ѝ.

– Едва ли някой е по-зле от мен. Не знам майка си, нито един човек досега не ми е казал и една добра дума. Когато момичетата излизат с любимите си, аз оставам сама. И освен това не само знам, че завинаги ще си остане така, но и че така трябва да бъде, щом и аз го усещам като всички останали. Боже мой, поне да разбирах защо е всичко това!

Неизказаното пред никого, това, което дори пред себе си не бяха посмели да признаят, сега си го споделяха един на друг, въпреки че си бяха почти непознати. Всеки вик от душата на единия намираше отглас у другия, тъй като бяха побратими в мъката си. Той ѝ разказа как никога не е имал любима, защото не смеел да заговори момиче заради влачещия се куц крак и защото никоя не искала да върви бавно и предпазливо заедно с него. Разказа ѝ как бил принуден да прахосва седмичната си надница по нечестиви жени и как с всеки ден ставал все по-тъжен и все по-уморен от живота...

dvasam

Шум от приближаващи стъпки прекъсна преливащите им от мъка признания. Няколко души идваха насам, сенките им едва се забелязваха. Когато отминаха, той се изправи и ѝ рече простичко и умоляващо:

– Ела!

Тя тръгна с него. Вече напълно се бе стъмнило. Той не виждаше лицето ѝ, а тя съвсем не разбра, че потънала в унеса на болката, нагласи походката си към неговата. Така бавно те запристъпяха един до друг. Сляпо чувство на разбирателство се спусна над самотниците и ги заля с блаженство. Думите им ставаха все по-интимни и по-тихи, налагаше се да вървят съвсем близо един до друг, за да се чуват.

И изведнъж като смътно щастие тя почувства как с мека, опипваща нежност ръката му обгърна нейния широк, деформиран ханш...

 

 

 

cover-zvei   Пътуване в миналото и други новели (превод Жанина Драгостинова, 272 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн