Home / Рубрики / Литература / История на светлината
A+ R A-
08 Сеп

История на светлината

Оценете статията
(13 оценки)
   
История на светлината фотографии © Франтишек Дъртикол

Да рисуваш със светлина – да, това е фотографията, а през целия си живот чешкият фотограф Франтишек Дъртикол се движи именно по ръба между живописта и фотографията, но и отвъд тях. Описан експресивно в биографията История на светлината (откъс от романа на Ян Немец, отличен с награда на Европейския съюз за литература за 2014, ви очаква по-долу), животът на Дъртикол е като снимка-пъзел на първата половина на ХХ век – в кадъра има място за красота, магия и любопитство по детски към новостите в света и във всичко човешко (Франтишек е първият чешки фотограф, излагал публично актова фотография, преплетена с елементи на ар деко, на кубизъм и футуризъм, което ѝ осигурява статут на висше изкуство в Чехия), има място и за две световни войни, за декаденс и борба за спасението на Душата на Човека (неслучайно през втората половина от живота си Дъртикол се оттегля от фотографията и се обръща към будизма и живописта), има място и за светлина в мрака... точно като във фотография на Франтишек Дъртикол.

 

 

Като малък обичаше да си играеш като коте с въображаеми предмети. Веднъж, беше тригодишен, майка ти те намери на земята да протягаш ръце и да стискаш юмручета, сякаш късаш нещо, а когато те взе в прегръдките си, ти се ядоса много, че те отнася; друг път се гонеше из стаята с разни духове и пищеше, докато баща ти не изказа опасение, че може би отглежда лудичко дете. С времето това премина. Толкова дълго ти пробутваха разни гарантирано съществуващи предмети, че накрая и ти свикна с тях. Освен Ема най-много разбиране за твоите реещи се незнайно къде мисли проявяваше баба ти, госпожа Оплова. Докато баща ти се радваше, когато отидеше при него за съвет и наставление, баба ти обичаше да те гледа изумен и възторжен от нещо. Взимаше те на панаири и събори, а също и на поклонението на Свата Хора. Всеки празник носеше със себе си пиршество от светлини и цветове, от звуци, които човек не може да чуе в делник, и баба ти се прехласваше по тях не по-малко от теб. Фокусникът, жонглиращ със запалени от двата края пръчки, змиеукротителят или портретистът, съумяващ за пет минути да улови чертите на човека, предизвикваха у нея искрен възторг, с който тя лесно те заразяваше.

Вечер пък баба ти ви разказваше различни истории. Паметта ѝ стигаше до неподозирани дълбини, захранваше се от паметта на майка ѝ, на майката на майка ѝ и на майката на майката на майка ѝ... Знаеше например, че Дева Мария Сватохорска е резбована някога от Арнощ от Пардубице или пък, че през някоя си война рудокопачите я укрили в най-дълбоката шахта и там, в една скала с богата жила, ѝ изсекли прекрасна сребърна ниша, тайно светилище.

Но най-много обичаше да ви разказва за слепия пражки просяк Ян Прохазка. Веднъж той сънувал сън, в който получил съвет да отиде да измоли от Дева Мария да му върне зрението. Хич не му се тръгвало на дълъг път, но същият сън му се присънвал отново и отново, подтиквал го и не го оставил на мира, докато един ден Прохазка не се подчинил на повелята. Отправил се надалеч, помагал си, като докосвал с пръст варта по фасадите на къщите, а като излязъл от Прага, се водел от шума на Вълтава, опипвал стволовете на дърветата, с протегнати напред ръце се промъквал през храсталаците, питал за пътя селяните и спял в долчинки и падини. Когато най-сетне стигнал до Пршибрам, няколко дни непрестанно се молил в скромната постница, каквато имало тогава в Свата Хора. Казано е, вмяташе всеки път на това място баба ти тържествено: Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Една сутрин Прохазка разтъркал залепналите си клепачи и... прогледнал. Видял гора и планински склон, видял небе, и какво видял на небето?, питаше ви. Облаци и птици, отговаряхте вие и тази игра продължаваше пет или десет минути, минавахте ред по ред целия дълъг списък неща, които Ян Прохазка е могъл да види на белия свят.

Това хубаво, но как изглежда светът, ако някой не го вижда?, питаше ти.

Ами никак, сякаш го няма, сякаш не съществува.

А ако никой на света не вижда?

Човек не бива да задава излишни въпроси, смъмря те баба ти. Господ никога не би допуснал такова нещо.

И все пак, ако беше така?

frantisek1

У теб се е впечатало нещо от тази история: човек трябва да чуе насън повеля, да се отправи на път... Или като онзи принц в преданието за сребърния град, дето ви го разказваше таткото на Хинек: трябва да намъкнеш старите ръждиви доспехи и, облечен в тях, да завоюваш златната корона. Ти малко или много имаше в плановете си всички тези неща, но не се потруди да ги сториш. Та нали Аугустин Жлутицки завъртя калейдоскопа на твоя молив и видя в него онези големи платна...

Само че сега всичко е различно. Връщаш се от ателието на Матас чак късно вечерта, майка ти или Маня ти бута под брадичката топло ядене, често пъти първото за деня. При фотографа се работи здраво от сутрин до вечер, шест, понякога и седем пъти в седмицата, според поръчките. Затворен си в тъмната стаичка или копираш позитиви. Когато трябва да се занимаваш с негативите, освен кратките почивки не виждаш дневната светлина, през ноември ставаш по тъмно и пак по тъмно се връщаш от чиракуването. Не след дълго по ръцете ти се появяват кафяви петна, приличат на старчески, но всъщност тежат на съвестта на пирогалоловия проявител, който Матас използва. Когато започват първите студове, при изплакването на материалите в ледената вода пръстите ти болезнено се вкочаняват, вените те болят, с времето получаваш и измръзвания.

Зад прозорците скимти вятър, препуска по улица "Пражска" и тук и там се опитва да отнесе снопчета слама от покривите. Баба ти, Маня и Ема скубят перушина от гъски, едно перце се е закрепило на муцуната на Пинтя, а баба ти разказва за фъртуната, как тъкмо сега фучи из тихите, затрупани с преспи селца и пробва кои врати не са добре залостени.

Гледаш я през нещо като бленда, умората е откраднала способността ти да внимаваш. Да, бленда, вече знаеш какво означава това – очите ти да са станали на цепки.

А затвор означава, че те всеки момент ще се затворят.

Хайде сега някой друг да разкаже нещо, предлага бабата. Само че никой друг не умее да разказва така сладко. Майка ви изпява няколко песни, а после Ема предлага ти да донесеш някоя книга и да почетеш.

И останалите се съгласяват. Надмогваш умората и донасяш Матице лиду. Не една обедна почивка си прекарал в изчитане на новите номера от тази популярна поредица с евтини книги при Петерсон или в читалището "Мещанска беседа". Прекарваш дните си, затворен в тъмната стаичка, и вечер имаш нужда да прогониш от носа си миризмата на химикали, да си поемеш дъх в един друг свят.

 

 

 

cover-nasvetlinata2   История на светлината (превод Анжелина Пенчева, 512 стр, цена 20 лева) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн