Home / Рубрики / Литература / За какво говоря, когато говоря за бягането
A+ R A-
08 Дек

За какво говоря, когато говоря за бягането

Оценете статията
(14 оценки)
   
За какво говоря, когато говоря за бягането фотографии © Misha Mar & MIR

Много са метафорите, с които Харуки Мураками описва процеса на писане – веднъж е сънуване наяве, друг път е като да садиш гора или да се грижиш за градина, а сега, намигайки към Реймънд Карвър, просто казва За какво говоря, когато говоря за бягането (откъс от новата му книга ви очаква по-долу). Всъщност, ако четете внимателно Мураками не само идеално знаете за какво говори, когато пише, но и може да усетите ежедневната философия на един бегач на дълги разстояния върху белия лист, чиито стъпки оставят думи като следи от бягането.

 

 

Мисля, че започнах да тичам сериозно малко след като завърших "Преследване на дива овца". Може би някъде по времето, когато реших да си изкарвам хляба като професионален писател.

Бягането притежава няколко големи предимства. Преди всичко, не ти трябват компания и партньори. Не са нужни специални уреди или екипировка. Не се ходи на някакво специално място. Ако са налични обувки за бягане и подходящ път, можеш да бягаш когато и колкото ти душа иска. С тениса не е така. Трябва да стигнеш до корта, а и да има с кого да играеш. Плуване би могъл да практикуваш сам, но пък е важно да откриеш подходящ басейн. След като приключих с бара, исках да променя начина си на живот и се преместих в Нарашино. По онова време там беше дълбока провинция и в квартала нямаше нито едно прилично спортно съоръжение. Нормален път обаче имаше. Понеже наблизо се намираше база на силите за самоотбрана, пътната настилка бе в добро състояние. Освен това, за късмет, стадионът на университета "Нихон" не беше далеч и можех свободно (по-точно, без да питам) да ползвам четиристотинметровата писта рано сутрин. Ето защо избрах бягането без много чудене – или всъщност без много избор.

biag

Скоро след това спрях цигарите. Започнеш ли да тичаш всеки ден, отказването си идва естествено. Разбира се, не беше лесно, но нямаше как да продължавам да бягам и да пуша. Логичното желание да тичам все повече стана важен стимул да не се върна отново към вредния навик и ми помогна да преодолея симптомите на абстиненцията. Раздялата с цигарите беше символ на скъсването ми с предишния начин на живот.

Поначало съм привърженик на бягането на дълги разстояния. Така и не обикнах часовете по физкултура в училище, а от спортните празници ми се повдигаше. Причината е, че онова спортуване беше принудително и спуснато отгоре с повелята "Хайде, давайте". От едно време не понасям да бъда заставян да върша неща, за които нямам желание. За сметка на това, ако имам възможност да правя каквото, когато и както поискам, полагам повече усилия от обичайното. Тъй като не се отличавам с атлетичност и добра координация, не съм силен в спортовете, където всичко се решава за секунди, но бягането и плуването на дълги разстояния пасват на характера ми. Бях наясно с това донякъде. Мисля, че то бе причината да успея да превърна бягането в част от живота си сравнително гладко и без вътрешна съпротива.

 

Ако ми позволите отклонението, ще кажа същото и за ученето. От началното до висшето училище, с редки изключения, не ме привличаше нищо от онова, което ни караха да учим насила. Успях да стигна до университета, повтаряйки си, че това трябва да се свърши и няма как иначе, ала почти не ми се е случвало да си помисля, че ученето е интересно и вълнуващо занимание. Успехът ми беше приличен, но не съм запазил нито един светъл спомен как ме хвалят за добра оценка или как съм първенец по еди-що си. Ученето ме заинтригува, след като някак избутах, преминах през задължителната образователна система и станах зрял човек. Разбрах, че ако усвоявам в свое темпо, по приятен за мен начин неща от интересна за мен сфера, придобивам знания и умения изключително ефективно. Например така една по една овладях техниките на писмения превод по собствен път, със свои средства. Отне ми време да се усъвършенствам на принципа проба – грешка, но пък наученото ми остана за цял живот.

Най-щастливата придобивка от живота ми на професионален писател беше възможността да лягам и ставам рано. Когато работех в бара, обикновено си лягах току преди зазоряване. В полунощ затварях, подреждах, приключвах касата, разговарях и пийвах малко, за да сваля напрежението. Неусетно се оказваше, че часът е три. Аха да съмне. Често се случваше на изток да изсветлява все повече, докато седях и пишех чернови в кухнята. Разбира се, като се събудех, слънцето вече бе преполовило небето.

biag1

Първото, което направихме – аз и жена ми, – след като се отказах от джаз клуба и станах писател, беше да променим изцяло стереотипа си. Да си лягаме, щом се стъмни, и да се будим по изгрев-слънце. Това бе естественият маниер на живот, който си представяхме. Живот на нормални човешки същества. Понеже вече не държахме заведение, решихме да се срещаме само с хората, с които искахме, и по възможност да избягваме останалите. Струваше ми се, че бихме могли да си позволим подобна дребна глезотия поне за известно време. Повтарям се, но действително не съм вещ в общуването. Имах нужда да се върна към своя изначален Аз.

Обърнахме рязко руля от седемте години отворен към затворен начин на живот. Смятам, че онзи период бе полезен и за добро. Сега мисля, че научих множество съществени неща тогава. Беше един вид "школа на живота" за мен, истинското ми училище. Ала не вървеше да продължавам все така. Училището е място, където постъпваме, придобиваме знания и си тръгваме.

Ето как започна моят простичък и редовен живот – лягах си в десет вечерта и се будех малко преди пет. Вероятно часовете на оптимална активност са по различно време на денонощието при всеки; в моя случай са в ранни зори. Концентрирам се и свършвам важната работа за деня в тези няколко часа. В останалите спортувам, отхвърлям ангажименти и задачи, които не изискват особено внимание. Залезе ли слънцето, си почивам и не работя. Чета, слушам музика, отмарям и гледам да си легна максимално рано. Горе-долу така съм живял досега. Благодарение на това в последните двайсет и няколко години работата ми върви много продуктивно. Само че при такъв режим нощният живот отива кажи-речи в небитието, а общуването с хора неизбежно се влошава. Има и обидени, понеже отказвам на мига, щом ми предложат да идем някъде или да правим нещо.

Мисля си как в живота на човек – като не броим младините – неизменно в един момент се налага да степенува приоритетите си. Това е редът, по който се изразходват времето и силите му. Ако до известна възраст не установи подобна ясна система за самия себе си, животът му става разфокусиран и вял. Исках да си осигуря най-вече спокойно ежедневие, за да мога да се отдам изцяло на писането, не на връзки с околните. Най-важните отношения трябваше да бъдат изградени не с определени хора, а с неопределеното множество читатели. Те несъмнено биха приветствали решението ми да променя бита си из основи и да създам среда, в която да се посветя на писането, и всяко мое следващо произведение да е поне малко по-стойностно от предишното. Не е ли именно това дългът ми, най-челният ми приоритет като писател? И днес мисля така. Не виждам лицата на читателите си и отношенията ни са донякъде концептуални. Живея обаче с твърдото и неизменно убеждение, че тези невидими, идейни отношения са най-значими за мен.

Накратко, няма как да си мил всекиму.

 

 

 

cover-za-kakvo-govorya   За какво говоря, когато говоря за бягането (превод Албена Тодорова, 176 стр, цена 14 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (13 – 18 декември)

MIR

Автор: MIR

Още в категорията: « Чистота Хотел БОСФОР »

Напишете коментар

онлайн