Home / Рубрики / Литература / Хотел БОСФОР
A+ R A-
14 Дек
Хотел БОСФОР фотографии © MIR

"Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз?" – когато двете берлинчанки Кати Хиршел (собственик на книжарница за криминална литература в Истанбул) и Петра Фогел (известна актриса) се срещат в Истанбул след дълга раздяла, едва ли са си представяли това, което ще им се случи в романа Хотел БОСФОР (откъс от него ви очаква по-долу) на турската писателка Есмахан Айкол. Убийството на немския режисьор, с когото снима Петра я превръща в основен заподозрян, а нейната приятелка Кати в детектив, който (досущ като в романите, които продава) се впуска в разследване с много обрати, мистерии, хумор и отворен финал – да, Есмахан Айкол знае как да подрежда криминални пъзели, но едва ли и саматя тя си е представяла, че започвайки поредица за крими авантюрите на Кати Хиршел (Хотел БОСФОР е дебютния роман в серията), следата ще я отведе до България (срещата с нея е на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе), където ще разказва за живота между Берлин и Истанбул, за крими литературата като страст, за българските ù корени, за предразсъдъците, културните енигми и убийства с международен отзвук (такива зачестиха в Истанбул) и за...

 

 

Беше към края на май, когато Петра ми се обади за втори път.

През това време световноизвестното чудо на Истанбул – пролетта, преминала, докато мигнеш с очи, дори се бе превърнала в лято. А толкова ми се щеше Петра да види истанбулската пролет: да пие чай под сянката на изгубилите свежестта си вековни чинари в градините на великолепните османски дворци, да потръпне от влагата на византийските водохранилища, докато се движи по ухаещите на мимози улици, да запали свещ в някоя църква, докато отвън звучи езанът, да разпусне на топличкото пролетно слънце върху влажната от утринната роса трева, съзерцавайки Атмейданъ, чешмата на джамията "Султан Ахмед", да си похапне артишок в ресторанта на Хаджъ Халил...

– Разрешителните за филма вече можели да бъдат взети – каза Петра.

Турската бюрокрация, също като германската, беше прочута с тромавите си и с прекалено многото документи процедури, така че изобщо не се изненадах от забавянето на разрешителните.

Снимките за филма, планирани за края на април, можеха да почнат в началото на юни. "Изпуснахте пролетта" – си помислих.

По телефона ѝ казах, че ще я посрещна на летището. Хотелът, в който щеше да отседне, бе близо до дома ми и нямаше да има никакъв проблем да се виждаме.

 

Един от най-бавно протеклите в живота ми часове прекарах в непроницаемото заради цигарения дим кафене на летище "Ататюрк", неотдавна разширено, за да се конкурира с атинското като летище stopover. Нека изясня тутакси на онези от вас, които си въобразяват как изпращачите или посрещачите на своите любими същества, понеже били, видите ли, твърде развълнувани, увеличават неимоверно броя на изпушените цигари, че турците изобщо не се нуждаят от повод, за да изпитват необходимост да пушат. Ето защо си беше твърде нормално облакът от цигарен дим в кафенето да предизвиква парене в очите ми и да затруднява моето дишане.

Няма как, присъединих се и аз към превъзхождащото общество на пушачите.

Вълнувах ли се, че след малко ще зърна Петра? Бях ли се затъжила за нея? Опитах се да си представя лицето ѝ, да си представя как са се отразили годините върху него. Какво беше изживяла тя, какво бях изживяла аз? В един момент, когато не можех повече да възпирам настъпващата неуместна и ненавременна житейска равносметка, по високоговорителите обявиха, че самолетът, в който се намираше Петра, е кацнал.

boss3

Отишла бях на летището да посрещна Петра, но, според мен, не успях да надмогна безсмислието на блъсканицата: наоколо бе претъпкано с журналисти, дошли да представят пристигналия в Истанбул за снимките филмов екип. Посрещането не продължи дълго. Неколцина охранители се задействаха, за да изведат Петра встрани от тълпата. Както и да е, в този момент тя забеляза как се опитвам да привлека вниманието ѝ с ръкомахания и подскоци и с висок глас нареди на мъжете да ми направят път. След секунди се озовахме една до друга, само че обградени от стената човешка плът и част от охранителите се заеха да ни избутват към изхода.

Не бях взела предвид, че, така или иначе, старата ми приятелка е звезда, а филмовият екип пък не бе взел предвид, че Петра има такава приятелка тъпанарка в Истанбул – тях ги очакваше лимузина. Докато лимото чакаше там, аз не казах: "Я ти им се опъни на тия зверове, аз отивам да си взема колата". Впрочем дори и само да си стоеше до лимото, моето старичко пежо вече щеше да представлява жалка гледка. Накрая мъжете набутаха Петра в автомобила, а аз ѝ извиках, че ще я чакам в хотела. Петра помаха с ръка в знак на съгласие, шофьорът даде газ и те се отдалечиха светкавично.

Докато се движех със скорост, която поради петъчния трафик не би могла да се нарече висока, по крайбрежния път, който щеше да ме отведе от летището до хотела – от едната ми страна Босфора, готвещ се да поеме към Мраморно море, а от другата кварталите на низшата и средната класа, изпълнени с едно от друго по-грозни и високи жилища, – за пръв път от моето пристигане в Истанбул неговата противопоставяща се на бездушността, на усилията за опустошаване безумна красота не докосна душата ми. Мислех за Петра.

Един кратък миг. Изражението на Петра... Сякаш сърцето ѝ е било опустошено, сякаш не бе издържала на живота, сякаш е била сломена... Съществува тъга, която прониква в чертите на човешкото лице; тъга, която се споява с мимиките, която не се забелязва във фотографиите...Никакви кремове, никакви пластични операции не могат да я изличат... Такава една съвсем плътна, тъмна, безнадеждна тъга...

boss

Слънцето бе подхванало да си търси път към своя залез над Златния рог, когато успях да се вместя в трафика на Сарайбурун. Налагаше се да потърся Пелин и да ѝ кажа да не ме чака да затворя книжарницата. Бях излязла с думите, че след малко се връщам, но оттогава бяха изминали часове. Не бях взела предвид трафика в петък привечер. Мърморех си, че истинският истанбулчанин за нищо на света не би попаднал в тоя хаос на трафика. Отбиех ли се до книжарницата, щях да закъснея за хотела на Петра, не се ли отбиех, Пелин напразно щеше да стои там и да ме чака.

Ето, това беше моментът, когато мобилният телефон ставаше необходим, какво ти необходим, крайно необходим. Бих могла да паркирам някъде и да потърся телефонна кабина, но дори и да откриех място за паркиране, беше съмнително, че тук ще открия телефонна кабина. Бях на път да се предам на лудостта, но тъкмо преди тя да ме овладее, ми хрумна гениална мисъл: провикнах се към шофьора на съседната кола, на вид семеен мъж с деца.

– Господине, имате ли мобилен телефон?

Човечецът, естествено, се слиса от въпроса ми. В наши дни дори децата в началното училище имат мобилни телефони, че тази ли няма?

– Трябва много спешно да се обадя, не бях предвидила, че ще има толкова голямо задръстване. Бих ли могла да използвам вашия телефон?

Върнах му телефона, без да съм го изключила, тъй като не успях да го сторя, предложих му да си платя сметката.

– Моля ви се, мадам – каза шофьорът на съседната кола.

И за да ми покаже колко много се е засрамил, прехапа долната си устна, сведе настрани главата си и вдигна нагоре ръце.

– И дума да не става.

 

 

 

cover-hotel-bosphor   Хотел БОСФОР (превод Розия Самуилова, 304 стр, цена 16 лева) е в книжарниците и на Международен панаир на книгата в НДК (щанд 315, 10:00 – 20:00) на преференциална цена


Срещата с Есмахан Айкол е в рамките на Софийския международен литературен фестивал, на 15 декември в НДК, Мраморно фоайе, ет. 2, от 17:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн