Home / Рубрики / Литература / Петрония
A+ R A-
02 Фев
Петрония Вивиан Уестууд ©

Никой не обича графоманите и въпреки че самата Амели Нотомб се признава за такъв, в начина, по който пише има нещо, което я отличава и я превръща в любим графоман – нещо крайно искрено, крайно самоиронично, крайно натурално, също като в разговорите между добри, верни приятели, които колкото и да са "уморени" един от друг, винаги намират какво да си кажат. Нейният последен роман Петрония се фокусира именно върху приятелството... и върху алкохола... но най-вече върху опияняващата сила на приятелството – Амели намира неочакван другар по чашка и по приключения в лицето на младата, щура писателка Петрония (своеобразно алтерего на Нотомб), с която се срещат в книжарница, за да попаднат в алкохоловъртежа от шампанско, приятелски лудории и абсурдни случки (като срещата на Амели с Вивиан Уестууд в откъса по-долу), за да се убедим накрая, че "Приятелството е сериозна работа, изкуство, което изисква талант и старание"...

 

 

От едно престижно френско списание се свързаха с мен и ми поръчаха да интервюирам Вивиан Уестууд в Лондон.

От известно време не приемах поръчки. Сега обаче се поддадох на изкушението по две причини: първо, най-после щях да стъпя на английска земя – колкото и да е странно, до 2001 година това още не ми се беше случвало; втората причина бе възможността да се срещна с гениалната Вивиан Уестууд, стилната икона на пънка. Фината жена от списанието, което ми възложи задачата, каза:

– Госпожа Уестууд прояви истински ентусиазъм, когато ù споменах вашето име. Тя определи външността ви като прелестно континентална. Мисля, че с удоволствие би ви подарила дреха от последната си колекция.

Капитулирах. Журналистката мило изрази радостта си. Щяха да ми запазят стая в луксозен лондонски хотел, кола щеше да ме вземе от къщи и т.н. Докато тя ми говореше, аз вече виждах всичко като на филм. Горещо желаех нещата да се получат като в разказа ù.

Всичко си идваше на мястото. Родът Нотомб има далечни английски корени. Предците ни напуснали Нортъмбърланд през 11-и век и преминали през Ламанша в знак на протест срещу Вилхелм Завоевателя. Бях отлагала толкова дълго момента да отида на острова на моите древни роднини, защото се нуждаех от знамение. И то дойде с протегнатата към мен ръка на кралицата на кринолина ню уейв, проявила "истински ентусиазъм" по мой адрес (невярващо си повтарях фразата на журналистката).

И така, през декември 2001-а за първи път взех влака за Лондон. Когато навлязохме в прочутия тунел, сърцето ми започна силно да бие. Над мен беше морето, което предците ми бяха решили да пресекат в обратната посока преди хилядолетие. В случай че в тунела проникне вода, влакът би се трансформирал в подводница и би се спуснал в дълбините сред рибите, плуващи покрай прочутите скали.

Тази фантасмагория ми се видя толкова красива, че чак ми се прищя да стане истина. Но ето че изведнъж влакът се озова сред посърнало зимно поле.

Нададох вик. Гледах стъписана тази непозната земя. И преди навлизането в Ламанша полетата бяха тъжни, но над тези тук витаеше друга тъга. Английска. Улиците, табелите, рядко срещаните къщи – всичко бе друго.

Не след дълго забелязах вляво огромни индустриални руини от червени тухли, от чието величие ми секна дъхът. Така и не разбрах какво бе това.

Когато влакът навлезе в гарата на Ватерло, щях да се разплача от радост. Усетих, че земята потръпва, разпознавайки потомката на далечните ми предци. Такси ме отведе до луксозния хотел, който се оказа на висотата на очакванията. Стаята ми беше голяма колкото игрище за крикет, а леглото – достойно за двойка милиардери в развод.

Обичам да пътувам без много багаж, така че носех само подходящото за случая облекло – в съответствие с определението на Вивиан Уестууд носех най-континенталния си редингот от дантела и белгийска шапка "Диаболо". Заснежих тена си, потъмних очите си и поалених устните си. Пред хотела ме чакаше кола.

nothomb

Когато пристигнах на легендарния адрес, не ме поведоха към главния вход, а към една странична врата, водеща към ателиетата. Като омагьосана протягах шия, за да видя чудото на съзиданието, когато ме насочиха към нещо като килер с две пейки, излъчващи миризма на автомобилна гума.

Miss Westwood shall arrive soon – ми каза мъжът в черно, който ме бе довел тук.

Помещението нямаше прозорец и чакането се оказа притеснително. След десетина минути човекът в черно отвори вратата и обяви:

Miss Westwood.

Влезе дама с дълги коси с цвят на пюре от моркови, която ми подаде мека ръка, без да ме погледне, без да каже нищо, и се свлече на една от пейките, като не ме покани да седна. Въпреки това седнах на другата пейка и изразих радостта си от нашата среща.

Имах чувството, че думите ми пропадат в космически бездни.

Вивиан Уестууд наскоро бе навършила 60 години. През 2001-а вече никой не намираше това за много. В нейния случай бих допуснала, че правилото си има изключение. Това се дължеше на нацупения ù вид, неприятната гънка на устните ù и най-вече на приликата ù с Елизабет Първа в края на живота ù – същата повехнала рижавост, същата студенина, същото впечатление, че си имаш работа с човек с неясна възраст. Носеше права пола от златист туид и нещо като корсет в същия цвят. Тази ексцентричност въобще не променяше еснафския ù вид. Трудно бе да се повярва, че някога е могло да има и най-малкото съприкосновение между естетиката на пънка и тази закръглена лелка.

В живота си съм срещала най-различни неприятни хора, но нищо не можеше да се сравни с тази презрителна студенина. Първо си помислих, че не разбира моя английски заради акцента ми.

Когато изразих безпокойството си по този повод, тя измърмори:

– Имала съм и по-тежки случаи.

Притеснена, зададох въпросите, които бях предвидила. Безкрайно по-трудно е да се пита, отколкото да се отговаря. На нейната възраст Вивиан Уестууд не можеше да не го е забелязала. Въпреки това всеки път, когато се осмелявах да отправя въпрос, тя въздишаше или прикриваше прозявка. След това отговаряше обстойно, което показваше, че не е недоволна от въпроса.

Журналистката, която ми поръча интервюто, ми бе казала, че госпожа Уестууд е изразила "истински ентусиазъм" при споменаването на моето име. Обаче колко добре го прикриваше! Сигурно така изглеждаше британската сдържаност.

– Бих ли могла да посетя шивашките ателиета? – попитах.

Какво толкова казах? Вивиан Уестууд ме погледна с възмущение и гняв. Въздържа се да отговори, за което ù бях благодарна, тъй като сигурно щеше добре да ме нареди.

Така бях объркана, че вече не знаех какво да кажа, когато реших да задам следния въпрос:

– Госпожо Уестууд, мислили ли сте някога да пишете?

Тя се изкикоти и изрече с върховно презрение:

– Да пиша! Не бъдете вулгарна, моля ви. Няма нищо по-банално от писането. Днес всеки футболист пише. Не, не пиша. Оставям това на другите.

Дали знаеше с кого разговаря? Започнах да се надявам, че не. По-добре беше да съм непозната за тази жена, отколкото да трябва да понасям подобни нападки.

Реагирах като японка – засмях се. Въпреки че подобни мисли носят нещастие, реших, че по-лошо не може да стане. Реалността обаче винаги успява да ни покаже до каква степен сме лишени от фантазия.

Откъм вратата се чу странен шум сякаш някой драскаше с нокти. С повдигане на брадичката си Вивиан Уестууд ми нареди да отворя.

Направих го. Влезе черен пудел, подстриган по последна мода, и забърза към стилистката, чиято физиономия се промени като по магия. С размазано от нежност изражение тя извика:

Беатрис! Oh my darling!

После взе кучето в прегръдките си и го обсипа с целувки. От лицето ù струеше любов. Бях очарована. "Човек, който така обича животните, не може да е лош", помислих си. Беатрис започна да лае навярно, за да каже нещо, но аз не разбрах какво. Госпожа Уестууд явно бе наясно, защото пусна кучето на пода и ми каза строго:

It's time to walk Beatrice.

Кимнах. Щом Беатрис лаеше така, значи, трябваше да удовлетвори естествените си нужди.

It's time to walk Beatrice – повтори тя с неприятен тон.

Погледнах към мъжа в черно, който стоеше от другата страна на вратата, останала отворена – нима той не чуваше нареждането, което му отправяха?

Don't you understand еnglish? – подхвърли накрая с досада тя към мен.

Разбрах най-после. Тази заповед, а не молба, бе адресирана към мен, единствено към мен. Попитах къде е каишката. Тя извади от чантата си нещо като аксесоар за садо-мазохистични практики и ми го подаде. Закачих го на врата на Беатрис и излязох. Мъжът в черно ми указа маршрута, който трябваше да спазя. Не беше нужно, тъй като животното си знаеше пътя.

Беатрис ме отведе до площад, където явно я разхождаха обикновено. Опитах се да видя ситуацията в лирична светлина – не беше ли това невероятен начин да опозная Лондон? Обаче колкото и да инжектирах епизода с цялата позитивност, на която съм способна, чувството за срам не ме напускаше. Осмелих се да обобщя случилото се: след като ме оскърби, госпожа Уестууд ми нареди да разходя кучето ù. Да, точно това бе станало.

Огледах се наоколо. Площадът ми се видя не по-малко грозен от къщите, които го заобикаляха. Влажният студ пронизваше костите ми.

Трябваше да си го призная: Лондон никак не ми харесваше. От отвращение бях забравила за Беатрис, която с лай и подскоци ми сигнализираше, че е произвела изпражнение. Не знаех дали според английските закони трябва да го прибера в торбичка и затова реших да се направя на разсеяна.

Ако ме спреше полицай, щях да дам адреса на собственичката. Няколко секунди си помечтах да отвлека пудела и да поискам откуп. Сякаш за да ме откаже, Беатрис взе настървено да хапе прасците ми. С основание се твърди, че кучетата приличат на господарите си. Прибрахме се. Вивиан Уестууд повери Беатрис на човека в черно, след което ме подложи на разпит: дали малкото животно си е свършило и двете работи? Какво е било изпражнението? Това бе единственият момент, в който дамата ме слушаше внимателно. След това си възвърна отегченото и презрително изражение.

Не виждах смисъл да протакам повече и да удължавам мъчението. Станах да си ходя. Госпожа Уестууд ми подаде отпуснатата си длан, все така без да ме погледне, и се върна към заниманията си. Озовах се на улицата, обзета от остро чувство за самота.

westwood

Да обобщим още веднъж. Току-що стара пънкарка с вид на Елизабет Първа или по-скоро обратното се бе отнесла с мен по-зле, отколкото с куче в град, където не познавах нищо и никого, стоях сама насред враждебна улица и започваше да вали леден дъжд. Съвсем оглупяла, вървях в посоката, която смятах, че ще ме отведе в моя хотел. Ако имах поне един атом здрав разум, щях да взема такси, но лондончани вече толкова много ме ужасяваха, дори и на волана, че предпочетох да не влизам и в най-бегъл контакт с това странно население.

Обикновено обичам да се губя из непознат град и твърдя, че няма по-добър начин за опознаването му. В този ден определено не смятах така. Подслонена под миниатюрен разнебитен чадър, поех по абсурдни градски артерии, обградени с постройки, чиито прозорци ме измерваха с погледа на Вивиан Уестууд. Бях неспособна да чувствам друго освен противния студ, в главата ми звучеше фразата на Виктор Юго: "Лондон е застроена скука". Тази кратка формулировка ми се струваше прекалено позитивна. Ако Англия приличаше на столицата си, разбирах защо се говори за коварен Албион и изпитвах безкрайно съчувствие към моите предци, напуснали Нортъмбърланд преди едно хилядолетие. От всяка сграда, която се изпречваше на пътя ми, струеше глуха враждебност.

Накрая се наложи да попитам за пътя местни хора, които се направиха, че не разбират моя английски. След два часа отчаяно лутане се добрах до хотела, където се затворих в стаята си, за да държа врага на разстояние. Дълго киснах в горещата вана, после си легнах. Много бързо усещането за комфорт бе изместено от неприятната констатация, че съм претърпяла пълен провал. Никога през живота си не се бях разминавала така с някой град. Да беше Мобьож или Виерзон, щях да се посмея, но Лондон!

Лондон, където Шекспир бе създал шедьоврите си, където Европа бе излязла с достойнство от войната, където всички авангардисти дишаха свободно! Себе си наказвах, като се разминавах с този град. Ясно, че Вивиан Уестууд бе удар на съдбата, но колко несправедливо бе да обвинявам за това цялата столица! Така ли на моите 34 години щях да прекарам първата си нощ в Англия – като си поръчам сандвич и не напускам хотелската стая?

Инстинктивно вдигнах телефона.

–Добър ден, Петрония. Искате ли да прекараме вечерта заедно?

–Защо не.

–В Лондон съм.

–А, така ли.

–Ще ви платя билета. Ако желаете, ще спите в апартамента ми, който е голям като Бъкингамския дворец.

Дадох ù адреса на хотела.

–Пристигам.

 

 

 

cover-petroniya   Петрония (превод Светла Лекарска, 144 стр, цена 14 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн