Home / Рубрики / Литература / Часовниците в стаята на мама
A+ R A-
26 Мар

Часовниците в стаята на мама

Оценете статията
(14 оценки)
   
Часовниците в стаята на мама фотографии © MIR

"Животът. Между другото. Между крачките."... или пък между поезия и проза, между сън и реалност, между миналото на скритите семейни тайни и настоящето на неизречените житейски истини – това е екзистенц пъзелът в съдбата на три поколения жени от едно семейство в романа Часовниците в стаята на мама (получил наградата за литература на Европейския съюз през 2016) на Таня Ступар Трифунович. Откъсът от този, колкото интимен, толкова и универсален роман, ще ви срещне с Ана (жена-майка-дъщеря) във важен етап от живота ú – един от онези моменти "между", които идват неповикани и без предизвестие на няколко пъти в живота, за да изградят и определят, тук и сега, Всичко онова, което Сме... между раждането и смъртта.

 

 

Ана стана рано. Среса се, събра назад косата си. После стисна с ръце глава и се загледа в огледалото.

Това не съм аз, рече тя на отражението си. То не отвърна нищо. Помисли, че мълчанието му е добре дошло, тъй като има дни, когато и отраженията говорят.

Вдигна рамене и реши да живее. Може би не точно така и не точно в този момент, може би в някой предишен или малко по-късен. Реши да живее – такава. Променена. С едно Аз, малко по-различно от онова, което гледа всяка сутрин в огледалото.

Излезе на улицата. Тръгна към работата. Поздравяваше пътьом познатите. Влезе в кафенето до офиса, където почти винаги се отбиваше. Келнерът донесе кафето ú. Засмя се и отбеляза, че дълго време не е идвала.

Сега съм тук. Прозвуча странно и на самата себе си, решително и някак смешно.

Сега съм тук, повтаряше си наум, докато влизаше в сградата и се изкачваше по стълбите, които водеха към офиса. Сега съм тук, докато отваряше вратата и поздравяваше хората, които не забелязваха, че е една по-различна Тя. Или се правеха, че не забелязват.

Тук съм.

И ще ми трябва време да свикна с това.

 

Вещите ú бяха разхвърляни в чекмеджетата и по бюрото. Събра ги, напъха ги в някакъв плик и ги хвърли. Не изпитваше никакви чувства към документите, книгите, забележките, снимките. Остави на празната маса само календара, на който бяха отбелязани датите на съответните задължения.

Задължения. Това са спасителните останки от един потъващ кораб, за които се хващаш, за да не се удавиш. След корабокрушението ти остават малко неща и само една ясна мисъл – трябва да преживея.

Това стана правило, което повтаряше.

Трябва да преживея.

И тук се заформя кръгът от ужасни въпроси, които започват винаги с как.

Как, след като онова нещо е умряло и се е търкулнало нанякъде?

Как след толкова дълга и упорита празнота, в която няма нищо друго освен ехото на собственото ти име, напомнящо, че в известен смисъл това все пак си ти, което е и най-ужасната от всички мисли?

Как, когато повече не знаеш какво е онова, което трябва да призовеш у себе си, което трябва да се опиташ да бъдеш през всички онези дни, които идват отнякъде към теб?

Децата сигурно не се раждат като празна плоча, но аз съм се родила такава. Празна.

Така мислеше, докато прокарваше ръка от единия до другия край на изпразнената маса. Празна плоча. Имаше нещо утешително и страшно във всичко това. Може да я изпише отново от самото начало. Сама.

Кой знае чие е било написаното преди, достигнало тук от предците, от нещо по-старо дори и от тях.

Тя беше видяла как всичко се разпилява – безброй богове, ангели, демони, живи и мъртви хора. Не беше сигурна дали това е нейният край, или начало.

Не знаеше колко ще продължи това състояние, не знаеше дали след него съществува нещо по-различно, при което от едната страна стоиш ти, а от другата няма нищо, абсолютно нищо.

bodyclock3

Нищо, измърмори тя и включи компютъра.

Сега ще дойдат хората. Ще отварят уста. Ще търсят нещо.

Ще отбелязва новите дати на календара.

Задълженията.

Тънкият червен флумастер ще се плъзга заедно с ръката по гладката хартия.

Таблицата се попълва, мислеше Ана. Изпълва се с нови безсмислици, със стари и нови хора, с копнежи и страхове.

Повтаряше неизменно дневните ритуали.

Днес изглеждате много добре, рече сервитьорът.

Благодаря, отвърна Ана, засмя се и се улови как гледа лицето му и си мисли, че е красиво. Откога не бе помисляла за някой мъж, че е красив, от година, две, пет.

Откъсна поглед от лицето му с мисълта, че преди тези пет години все още е била млада, а сега – вече не е. Не е млада вътрешно. Не е млада онази, чието отражение я гледа от огледалото. Не е старо лицето ѝ, все още може да се каже, че е хубава. Очите ú, нейните очи, не са млади и това я нервира. Още не е свикнала с погледа от огледалото. Но един ден и това ще стане. Може дори да се срасне с нея, този чужд поглед в очите.

Някога. Може би.

Наред е, жива съм. Обхвана с ръце раменете си и здраво ги стисна.

Жива съм.

Само това. И то е достатъчно.

Дори в това не беше сигурна понякога, когато мислите ú изведнъж се плъзгаха в онзи процеп между живота и смъртта, в който се задържа твърде дълго.

Свали дрехите си една след друга и загледа тялото си в огледалото. Почти е същото.

Избягваше срещата с очите. Легна във ваната. Само да не мисли.

Не отново.

Водата успокоява.

bodyclock

Следобед. Обяд. Спане. Разходка. Телевизия или книга. Понякога двамата разговарят, тя и мъжът ú. За политическата ситуация. За икономическата криза. Нищо лично. Избягват личното. То боли.

Сутрин детето се вмъква до нея в леглото. Отпуска я ароматът на детската коса и мекотата под пръстите ú.

Светлината нахлува в стаята рано сутрин, неочаквано. През лятото слънцето се промъква през завесите, винаги открива някакъв малък отвор. Светлината се разлива по лицето ú. И я събужда. Гледа тялото му до своето. Плаши я пропорционалността на формите, на чертите на лицето му, на ръцете, които лежат отпуснати. Настръхва при мисълта, че не знае кой е той. След толкова години. Нещо далечно и отсъстващо сякаш спи у него. Нещо, до което не може да стигне. И започва да извлича един след друг купища общи спомени. Той е тук. Той е последователен. Той е любезен. Излети, пътувания, обяд, който е приготвил. Радостта, когато тя прави сладкиши. Детето, което двамата държат за ръка. Летуванията. Има още и още. Не ме е обиждал. Никога не е бил неприятен. Любезен, повтаря Ана. Любезен. Кой е той? Иска ѝ се да го разтърси и да го попита едновременно уплашено и сърдито:

Кой си ти? Глупаво е да се поставя такъв въпрос на човек след толкова прекарани заедно години. Да, старала съм се, но може би не е било достатъчно. Старала съм се да го опозная. Може би не съм била достатъчно упорита. Кой е този мъж? Любезен е. Ще пием заедно кафе преди работа. Тази сутрин ми трябва кафе. Трябва да престана с това. Това е той, моят мъж. Това съм аз. Той е моят живот. Сега от стаята ще се чуе трополенето на стъпките ú и тя ще се вмъкне между нас. Това трополене успокоява. Омъжих се за него, защото беше приятен. Каква глупава причина. Не е истина, беше умен и внимателен. Не е истина.

Беше самотен и ти беше самотна и знаеше, че няма да те остави дори ако пожелаеш да си отиде. Ти си отиде. И... Не. Не. Не искам да мисля за това. Когато беше в процепа, между двата свята, той протегна към теб силните си ръце, за да те подкрепи. А ти уплашено повтаряше кой си ти. Това трябва да престане.

Тя сложи вода за кафе на печката. И завъртя крана, за да се напълни ваната. Във водата тялото олеква и по-лесно се мисли.

Задължения. Изброи наум всички дневни задължения.

Чу трополенето на стъпки и мамо, къде си, и мамо, ти вече си станала. И мъжки глас остави мама на мира да си вземе един душ.

И двамата продължиха да разговарят на фона на включения телевизор. Шумове. Ана чувстваше как мислите я заливат и я отнасят някъде другаде. Но аз трябва да бъда тук. Излезе от ваната и с резки движения изтри тялото си.

Отвори вратата, помисли – така изглежда семейството на всички реклами. Висок и силен мъж, хубаво момиче на тринайсет-четиринайсет години и жена с прическа като нейната сега, нито много къса, нито много дълга, старателно вчесана. Рекламата се извъртя пред очите ú. Кафе или прах за пране, или някакъв пастет, не, на масата все още няма нарязани филии хляб.

Добро утро, каза Ана и целуна и двамата.

Кафето се стичаше в гърлото. Разговаряха. Стана. Целуна ги отново.

Надолу по стълбите, по улиците, до офиса.

Ритуалите са важни, за да преживее човек, защо ли не съм помисляла за това преди. Всъщност аз ги презирах. Тези повторения. Тази нота, която натрапчиво удря ушите. Има нещо в тях, което привлича и плаши. Погрешна мисъл. Отново. Призови музиката на ритуалите. Повторения, нежни повторения.

Сутрин градът е хубав. Сменят се хора, и зеленина, и сякаш всички имат идеи и знаят какво правят.

А знам ли аз какво ще правя? Ще измисля пътьом нещо.

Тази мисъл ú хареса. Идеята за това, че цял живот може да се измисля. Да се преправя, да се чертае, да се оформя.

Животът. Между другото. Между крачките.

Върви забързано по улицата, спира на кръстовищата.

Гледа.

Озърта се.

Продължава.

 

 

 

cover-chasovnitsite-v-stayata-na-mama   Часовниците в стаята на мама (превод Ася Тихинова-Йованович, 240 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещата с Таня Ступар Трифунович е на 11 април в литературен клуб Перото от 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн