Home / Рубрики / Литература / Древна светлина
A+ R A-
06 Апр

Древна светлина

Оценете статията
(12 оценки)
   
Древна светлина фотографии © MIR

Първата любов не се забравя, така сме чували, но "Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции." – така твърди ирландският писател Джон Банвил в романа Древна светлина (откъс от него ви очаква по-долу), в който на фокус е "вътрешното обзавеждане" на театралния актьор Алекс Клийв. Неочаквана покана за главната роля във филм и опит за самоубийство на снимачната площадка запращат Алекс в центрофугата на спомените – спомени за първата и (вероятно) единствена любов с майката на най-добрия му приятел; спомени за непрежалимата, нелепа смърт на единствената му дъщеря... спомени, които се отразяват като ехо в стените на "вътрешното обзавеждане" в дома на нашия живот.

 

 

ГОСПОЖА ГРЕЙ И АЗ имахме нашата първа – как да я нарека? Нашата първа среща? Това май звучи твърде интимно и прибързано – тъй като в края на краищата не беше лична среща, – но в същото време и твърде прозаично. Както и да звучи, случи се през един акварелен априлски ден с пориви на вятър и дъжд и с огромно, измито небе. Да, още един април; в известен смисъл всичко в тази история става винаги през април. Аз бях неопитно петнайсетгодишно момче, а госпожа Грей – омъжена жена в зрелостта на своите трийсет и няколко години. В нашия град, така си мисля, никога не е имало подобна връзка, въпреки че сигурно греша, тъй като няма нищо, което вече да не се е случвало, освен онова, което е станало в райската градина в катастрофалното начало на всичко. Градът дълго време не научи нищо и можеше да продължи да не знае, ако не бяха мръснишката постъпка на едно дрънкало и гръмогласният шум, който вдигна. Но ето какво си спомням, какво е останало у мен.

Колебая се, притеснявам се, сякаш целомъдреното минало ме подръпва за ръкава, за да ми попречи. Все пак лекият флирт – да, това е думата! – от онзи ден се оказа детска игра в сравнение с онова, което щеше да последва.

 

Както и да е, започвам. Божичко, чувствам се отново на петнайсет. Не беше събота, със сигурност не беше и неделя, значи, трябва да е било или почивен ден, или някакъв празник – може би Денят на свети Приап, – но във всеки случай не бяхме на училище и аз се бях отбил в къщата да извикам Били. Имахме план да се запилеем нанякъде, да правим нещо. На малкия, покрит с дребен чакъл площад, където живееше семейство Грей, черешовите дръвчета се поклащаха от вятъра и къдрави цветчета се търкаляха по тротоара като безброй бледорозови перца, изпопадали от дамска боа. Препускащите облаци, опушеносиви или като разтопено сребро, имаха големи пробойни, през които проблясваше синевата на влажното небе, малки неспокойни птички се стрелкаха насам-натам или пък стояха строени в гъсти редици, накацали по билата на различни покриви, чоплеха перата си и не спираха да вдигат врява с тяхното чуруликане и писукане. Били ме покани да вляза. Не беше готов, както винаги. Беше се облякъл наполовина с риза и пуловер, но надолу все още беше по раираната си пижама и бос; лъхна ме спарената миризма на измачкано, неоправено легло. Поведе ме нагоре към гостната.

В онези дни, когато никой друг освен само най-богатите можеха да си позволят централно отопление, къщите ни през пролетни сутрини като тази излъчваха специална студенина, която придаваше особена, сякаш лакирана острота на всичко, сякаш за една нощ въздухът се беше превърнал във водно стъкло. Били отиде да се дооблече, а аз останах да стърча по средата на стаята като едно нищо, сякаш не бях аз. Има моменти като този, когато човек придобива някаква неутралност, така да се каже, нищо не го интересува, често нищо и не забелязва, сякаш изобщо не съществува, поне в екзистенциалния смисъл на думата. Настроението ми тази сутрин обаче не беше на подобно отсъствие, или поне не съвсем, а по-скоро на пасивна наблюдателност, както смятам сега: състояние на не докрай осъзнато очакване. Тук продълговатите прозорци с метални рамки, целите сияние и небе, блестяха твърде ярко, за да задържат погледа ми, затова извърнах глава и очите ми започнаха да блуждаят нехайно из стаята.

Колко бързо се изпълват със знамения предметите в стаи, които не са наши: тапицираното с басма кресло сякаш се стегна, готово да тръгне сърдито на четирите си крака; лампионът не помръдваше, само криеше лицето си под шапка като на индийско кули; пианиното, капакът му посивял от девствен слой прах, се беше облегнало на стената с небрежен и враждебен вид, като голям и тромав домашен любимец, който семейството отдавна е престанало да обича. Отвън съвсем ясно чувах онези похотливи птички, които подсвиркваха като подир момиче. Започнах да усещам нещо неясно, нещо трепетливо от едната ми страна, сякаш слаб лъч светлина се целеше в мен или топъл дъх едва-едва бръсна бузата ми. Хвърлих бърз поглед към вратата, но там нямаше никого. А преди малко дали пак нямаше? Не прозвуча ли пронизителен заглъхващ смях, от който дочух само остатъчни нотки?

 

Рязко се приближих до вратата. Коридорът отвън беше празен, но ми се стори, че долових следа от нечие присъствие, една гънка във въздуха, където преди миг някой е стоял. От Били – ни вест, ни кост. Нямаше да се учудя, ако отново се бе върнал в леглото да си доспи.

Престраших се и тръгнах по коридора, килимът – какъв цвят, какъв цвят имаше? – приглуши стъпките ми; не знаех къде отивам, нито какво търся. Вятърът шептеше в комините. Как само светът си говори сам, мечтателно и потайно! Една врата стоеше наполовина открехната, не я бях забелязал, преди почти да я отмина. Ето ме, виждам се как поглеждам встрани и назад и всичко изведнъж забавя ход с нещо като залитане, последвано от тъп удар.

Килимът, сега си спомних, беше бледосин или синьосивкав, продълговат, от онези, на които май им викаха пътека, а дъските отстрани бяха лакирани в неприятен тъмен нюанс на кафявото и лъщяха като сдъвкан, лепкав карамел. Вижте как нещата изплуват, всевъзможни неща, когато човек се съсредоточи.

Но Времето и Паметта са придирчива фирма за вътрешно обзавеждане, която винаги размества мебелите, пренарежда стаите и дори им придава различни функции. Убеден съм, че това, към което надникнах през отворената врата, беше баня, защото съвсем ясно си спомням студения блясък на порцелан и цинк, но на практика онова, което погледът ми улови, беше огледало, от онези, които навремето често се срещаха над тоалетните масички в женските спални: с извит като дъга горен край, с две странични крила и дори – това възможно ли е? – малки триъгълни "уши" над крилата, които седналата пред тоалетката дама би могла да намести под такъв ъгъл, че да се вижда как изглежда отгоре. Още по-смущаващо се оказа едно друго огледало, в цял ръст, закрепено от външната страна на вратата, която се отваряше навътре, и именно в него видях отразена стаята, по средата с тоалетката, или каквото е било, със собственото си огледало, или по-правилно е да кажа огледала. Следователно излиза, че онова, което съзерцавах, не беше гледка от баня или спалня, а техни отражения, както и самата госпожа Грей не беше отражение, а отражение на отражението.

kino

Бъдете търпеливи с мен, докато минавам през този кристален лабиринт. Стоя там, заковал съм се на място, зазяпан под ъгъл в огледалото в цял ръст, закрепено, колкото и да е невероятно, от външната страна на вратата, която стоеше отворена навътре. В първия миг не осъзнах какво точно виждам. До този момент единственото тяло, което бях наблюдавал отблизо, беше собственото ми, но дори и с този мой реално съществуващ обект не бях в особено интимни отношения. Не съм никак сигурен как по-точно съм очаквал да изглежда една жена без дрехи. Съмнявам се и дали някога съм зяпал превъзбудено репродукции на стари картини, дали съм точил лиги по розовите бедра на натруфена дама у старите майстори, която се съпротивява на фавн, или по класическа матрона, възкачена на трона си сред пищно великолепие и заобиколена – според сполучливото определение на мадам Жофрен – от фрикасе от деца, но знаех, че дори и най-голата от тези излъчващи здраве фигури, с техните напращели гърди, със съвършено обезкосмени и гладки венерини хълмове, съвсем не дава реална представа за жената в естествения ѝ вид. В училище от време на време се появяваше стара пощенска картичка и поемаше от една опипваща се под чина ръка към друга, но най-често дагеротипните кокотки, които показваха голите си цици, бяха зацапани с пръстови отпечатъци и филигран от бели гънки. Всъщност моят идеал за зряла жена беше дамата на Кайзър Бондър – висока един фут, изрязана от картон красавица, подпряна на щанда за трикотаж в магазина за галантерийни стоки на госпожица Дарси, който се намира в близкия край на Мейн Стрийт, облечена в светлолилава рокля, под която вълнуващо и целомъдрено се подава краят на фуста над чифт красиви и невероятно дълги крака, покрити с найлонови чорапи с плътност петнайсет процента, стройна и изискана, която нахлуваше властно в многобройните ми нощни фантазии.

Коя простосмъртна жена би могла да се мери с подобно присъствие, с такава величествена самоувереност?

 

 

 

cover-drevna-svetlina   Древна светлина (превод Иглика Василева, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн