Home / Рубрики / Литература / Катафалка, два носорога
A+ R A-
06 Юни

Катафалка, два носорога

Оценете статията
(10 оценки)
   
Катафалка, два носорога фотографии © Misha Mar

Животът е най-добрият сценарист и винаги когато ти се струва, че си подредил сценария и вече знаеш как ще завърши филма, той все ще намери екзистенциален обрат за разкош и изненада – завършилия кинорежисура в НАТФИЗ Петър Крумов умело използва това в дебютния си роман Катафалка, два носорога (откъс от книгата ви очаква по-долу) като среща главния си герой (чиновник в Агенцията по вписванията) със затихнала любов на име Буря, с актрисата Дария със слабост към кокаина, с хипохондрия и баща с алцхаймер, докато на житейския му път не застанат убиец и... два носорога.

 

 

Когато се надигнах от леглото, разбрах едно: нямаше начин да отида на работа. Главата, тая камбана, биеше по-силно от всякога. Не беше спирала да ме цепи от онзи ден в курорта Баня, но тази сутрин болката идваше по-могъща от всякога, разливаше се по темето ми и по целия коридор. Едвам се изправих на крака. А като се изправих, се сетих за Катерина и пак седнах. Не си представях как въобще ще съществуваме двамата между четирите стени след злополучния вчерашен ден.

Намерих мобилния си телефон и се обадих в службата. Казах им, че съм хванал грип, че ще си взема болничен до края на седмицата. Говорех бавно, както говорят неразположените хора.

Очертаваха се пет дни на свобода. И ако в неделя вечерта все още съм болен, няма да се колебая, ще си удължа отпуска. Ще го разтеглям този локум, докато не ме пререже гневен глас от службата. И тогава ще напусна! Да! Като се замисля, за какво друго да го използвам този отпуск? Да ходя на море? С благоверната Буря, дето не си вдига телефона? А там по бански, от устите ни да стърчат водорасли. Да се смесим с тълпите туристи, да показваме захабените си тела на плажа, да играем с надуваема топка. Кажи-речи, да изпитваме емоции. Залези, цаца, мърляви чайки... и една камара потрошени пари. Това си е живо изтезание. Морето винаги е било голяма песъчлива заблуда. Нека ходят глупаците. Не ми се ходи... с никого... никъде. Бих прекарал всички лета, до края, пред телевизора.

noso

Да останеш у дома, има и положителни страни. Какво ти, това е най-прекрасното нещо на света. Добре че се обадих, добре че... Имах нужда да отдъхна. Излежавах се до късно. Станах, направих си двойно еспресо и го изпих на терасата. После се къпах дълго.

Дария и проклетият ѝ кокаин! Смърдяща на котешка пикня дрога, гаден кирпич! Те са виновни за всичко. Къде ти беше акълът, Доч? Сега, когато главата ми яростно бумтеше, съвсем ясно проумях защо така и не посегнах към наркотиците. Аз още от малък се страхувах за здравето си. Не, не полагах дори елементарни грижи за организма си. Странях от полезните храни като дявол от тамян. Колкото до водата – не ми се събираше и чашка за цяла седмица. На мен ми дай кафе и цигари.

Не се пазех въобще, но пък как само се паникьосвах. Виж, това го можех. Обладаваше ме панически страх и писках при най-малката болка, при най-безобидното скръцване. Постоянно се наблюдавах, натисках се с пръст, изследвах лайната си с опулени очи. И щом ми се стореше, че нещо не е в ред, моментално решавах: свършено е с мен. Край!

Откакто научих за съществуването на рака, което се случи доста рано, моята хипохондрия достигна връхната си точка. Бях на десет. За пръв път чух думата от телевизора, тази пръскачка на паранои. После баща ми, понеже не спирах да го разпитвам, ме замъкна в кухнята и ми разясни всичко. Сякаш му доставяше удоволствие да прогаря детската ми душа. "Как така не се лекува?", попитах аз. "Умираш, и това е", каза, спокойно пушейки, той. "Как така", отново попитах. "Спасение няма. Някои успяват да се преборят, но това са единици, милионите умират. Хайде сега измий чиниите."

И още тогава, на десет, докато миех чиниите, ми просветна, че скоро ще се разболея и че въобще няма да съм от единиците, а от милионите. Злощастното пукване, струва ми се и досега, добре пасва на моята натура. Докато изстисквах веро върху гъбата, си представях ескадрони от черни, святкащи и люспести раци, идващи от канала право към мен. Тези същества можеха да ти влязат нощем през устата. И ето ти ги милиони хора, отлитащи на небето. И аз сред тях, прецакан и слаб... отлитам. Повярвах с цялото си съзнание, с костния мозък и с порите си, че няма къде да се скрия. Тази гадост надушваше страха ми, пълзеше към мен. Как щях да се преборя с нея? Чуйте само как звучи тази дума – "преборя", това не е за мен. Предпочитах да умра. Беше малко по-лесно.

Как да разбера какво ми е? Да отида на лекар, никога. Дори да си здрав, стъпиш ли вътре, свършен си. Само като се разходиш из ветрилника на медицината, само като минеш покрай болните туловища, изгризани от антибиотици, покрай лицата, обрасли с четина, покрай машините и докторите в халати, дето ти правят ала-бала-портокала, си готов. В болниците не си поплюват, всички до един ги бива да пишат диагнози.

Не, не, не, няма да ходя никъде. Ще глътна един аналгин. Да, ще глътна един аналгин, както направих вчера и завчера. И ще чакам, далеч от болницата. Вляза ли там, значи, признавам се за умрял. В три часа започваха полуфиналите в Шанхай. И като започнат, болката ще изчезне...

Хладилникът замразяваше всичко по пътя си. Бучеше и тракаше като разярен камион, паркиран по средата на хола. Всички продукти, нека с тази дума нарека сбирщината от сосове, вкиснало мляко и прочие, бяха се превърнали в ледени буци. Дрехите все така си стояха в пералнята... вкиснати. В отверстието на тая машина разцъфваше нова флора.

Буря все така не се обаждаше. Дали да не ѝ звънна и да ѝ кажа, че съм болен? Ще стигне, колкото да се разнежи и да ми прости. Даже може да ѝ подметна, че съжалявам. Ако сега звънне на вратата, ще я пусна да влезе. А може би няма. Няма заради главоболието. Не знам дали започвах да си самовнушавам, но се чувствах отпаднал. Веднага след като изпих второто двойно еспресо, ми се доспа. Полегнах на дивана пред телевизора под струите на някакво шоу и замрях. Събудих се отново към четири. Превключих на "Eurosport". На централния корт тъкмо излизаха Томи Хаас и Кей Нишикори. Двамата хвърлиха кърпите и започнаха да разгряват. Мачът започна вяло, повечето топки хвърчаха в аут.

hlad1

Спрях телевизора. Написах в Гугъл: "симптоми, умора, главоболие". Излязоха десетки варианти, от които най-силно впечатление ми направи "тумор на мозъка". Да, това ще да е, това е моето заболяване. В продължение на около час сърфирах из форуми, посветени на здравна тема. Разни хорица пишеха вътре. Имаше доста пространни материали. Повечето се оплакваха от дреболии: сърбежи, надути лимфи и безброй щуротии. Вдигаха вой до небето. Имаше и по-едри риби. Тук-там някой тумор, някоя цироза. Последните бяха от моята порода – с мрачно убеждение, че ще си идат. Олекна ми. Защото, да ви кажа под секрет, аз не се ровех, за да открия лек... такъв няма и няма да има. Просто исках да се успокоя, че и други умират на тоя свят, не съм само аз.

 

 

 

cover-katafalka-dva-nosoroga   Катафалка, два носорога (232 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Премиерата на книгата и срещите с Петър Крумов са на 7 юни в литературен клуб Перото, НДК19:00 и на 28 август - Аполония 2017, Художествена галерия Созопол, 18:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн