Home / Рубрики / Литература / Катастрофа
A+ R A-
14 Юли
Катастрофа фотографии © Misha Mar & MIR

Неслучайно повечето романи на Джеймс Г. Балард се превръщат в кино – световете, които създава, макар на пръв поглед да изглеждат утопични, са толкова живи (или оживяват в бъдещето), дишащи, страстни и кинематографични. Катастрофа (откъс от романа ви очаква по-долу) не прави изключение (Дейвид Кроненбърг го филмира през 1996, а всички помним екранизациите на Империя на слънцето и Небостъргач) като този път на фокус е фетишизма и по-специално парафилията (в случая е изпитване на сексуално удоволствие от автомобилни катастрофи и всичко свързано с тях) – тех-фетиш, който се отключва в съзнанието на продуцента Джеймс (своеобразно алтерего на Джеймс Г. Балард) след като оцелява в брутална катастрофа, която го отвежда на фетиш трип до най-тъмните зони на съзнанието с пътни отбивки, носещи имената Смърт, Секс, V-образни двигатели и...

 

 

Тишината продължаваше. Тук и там някой шофьор се поместваше нервно зад волана, хванат в клопката на жегата, и аз внезапно изпитах усещането, че светът е спрял. Раните по коленете и гърдите ми бяха маяци, настроени на мамещата честота на множество предаватели. Те приемаха сигналите, непонятни за мен самия, които щяха да отключат този огромен застой, да освободят шофьорите за истинските дестинации на техните превозни средства – райските селения на магистралата.

* * *

Споменът за тази изключителна тишина бе още ярък в съзнанието ми, когато Катрин ме откара до офиса в "Шепъртън". Трафикът по Уестърн Авеню се ускоряваше на вълни от едно задръстване до следващото. Отгоре двигателите на лайнерите, издигащи се от лондонското летище, тормозеха небето. Мимолетната гледка на неподвижния свят, на хилядите шофьори, седящи пасивно в колите си по бетонните платна, прострели се чак до хоризонта, бе като открехната врата към този машинен свят, покана да изследвам потайните му виадукти.

Сега най-належащата ми нужда бе да приключа с възстановяването и да си наема кола. Щом наближихме рекламните студиа, Катрин взе да обикаля безцелно из паркинга, сякаш не ѝ се щеше да ме пуска да сляза. Младият служител на компанията за коли под наем гледаше озадачено как кръжим наоколо.

Рената ще идва ли с теб? – попита Катрин.

Находчивостта на този уж случаен въпрос ме изненада.

− Реших, че ще е от полза да я взема. Шофирането на първо време може да се окаже уморително.

− Учудвам се, че изобщо е склонила да я возиш.

− Да не би да ревнуваш?

− Съвсем мъничко.

Избягвайки отдалеч всеки сепаративен съюз, който можеше да възникне между двете жени, побързах да се сбогувам с Катрин. Прекарах следващия час в офиса на съдружника ми Пол Уоринг в обсъждане на договорните затруднения, блокиращи автомобилната реклама, за която се надявахме да наемем актрисата Елизабет Тейлър. През цялото това време обаче умът ми бе прикован в поръчания автомобил, който ме чакаше долу на паркинга. Всичко останало – раздразнението на Уоринг, тесните пространства на офисната сграда, шумът на персонала – формираха смътни полусенки, незадоволителни кадри, които по-късно щяха да бъдат изрязани.

Почти не забелязах Рената, когато се качи при мен в автомобила.

− Добре ли си? – попита тя. – Къде отиваме?

Погледнах волана между ръцете си, тапицираното арматурно табло с неговите уреди и скaли.

− А ти къде мислиш?

Агресивната стилизация на купето масово производство, подчертаните изпъкналости на приборите подсилиха растящото ми чувство за ново единение между собственото ми тяло и автомобила, по-силно дори от чувствата ми към широките бедра и силните крака на Рената, прикрити от лъскавия ѝ червен шлифер. Приведох се напред, отърквайки белезите на гърдите си в ръба на кормилото, притискайки колене към ключа за запалването и ръчната спирачка.

Половин час по-късно достигнахме подножието на надлеза. Следобедният трафик се носеше по Уестърн Авеню и се разделяше пред входа за магистралата. Подминах мястото на инцидента и продължих до кръговото движение половин километър на север, където обърнах и поех обратно по маршрута, който бях следвал в последните минути преди катастрофата.

balkatas3

По някаква случайност пътят беше празен. На около триста метра пред нас един камион се качваше по надлеза. Черен седан приближаваше по страничното платно, за да се включи в нашата лента, но аз дадох газ и го изпреварих. След още няколко секунди се озовахме в точката на удара. Намалих и спрях върху бетонния банкет.

− Разрешено ли е да паркираме тук?

− Не.

− Е, предполагам, че за твоя случай полицията ще направи изключение.

Разкопчах шлифера на Рената и сложих ръка върху бедрото ѝ. Тя ми позволи да я целуна по шията, придържайки рамото ми успокоително, като любяща гувернантка.

− Видях те точно преди злополуката – ѝ казах. – Помниш ли? Правихме любов.

− Все още ли ме свързваш с катастрофата?

Придвижих ръка по бедрото ѝ. Влагалището ѝ бе като мокро цвете. Подмина ни автобус на някаква авиолиния. Туристите, упътили се към Щутгарт или Милано, ни зяпаха през прозорците. Рената събра крака и взе от жабката брой на списание "Пари Мач". Започна да разлиства страниците, плъзгайки поглед по фотографиите на жертви на глада във Филипините. Това потапяне в паралелни теми на насилие бе защитна мимикрия. Сериозните ѝ изследващи очи почти не спряха върху изображението на подпухнал труп, изпълнило цяла страница. Този финален акорд на смърт и обезобразяване мина под изящните ѝ пръсти, докато аз съзерцавах кръстовището на петдесетина метра от нас, където неотдавна бях убил друг човек. Анонимността на пътния възел ми напомни за тялото на Рената с неговия учтив репертоар от цепки и отверстия, които някой ден щяха да станат също толкова странни и значими за някой съпруг от предградията, колкото бяха за мен бордюрите и маркировките.

balkatas5

Отзад приближи бял кабриолет и шофьорът ми присветна с фарове, докато отварях вратата. Леко залитнах на излизане – дясното ми коляно поддаде, схванато от усилието на шофирането. Стъпих насред сухи листа, смачкани цигарени кутии и безброй дребни стъкълца. Тези проблясващи късчета, замитани настрани от поколения санитари на линейки, образуваха тясна ивица. Взрях се в прашната огърлица, останала след стотици автомобилни инциденти. След петдесет години и сблъсъците на все повече коли те щяха да оформят същински насип, а след сто – и цял плаж от ръбест кристал. Нова раса от клошари щеше да ровичка из тях в търсене на фасове, използвани презервативи и дребни монети.

И под този геоложки пласт, наслоен от ерата на автокатастрофите, щеше да лежи погребана дребната, причинена от мен смърт, анонимна като вкаменена капчица смола върху кората на изкопаемо дърво. На стотина метра от нас край платното бе спряла прашна американска кола. Шофьорът ме наблюдаваше през опръсканото с кал предно стъкло, прегърбил широките си рамене. Докато прекосявах пътя, вдигна фотоапарат с телеобектив и го насочи към мен. Рената го изгледа учудена, както и аз, от агресивната му поза.

− Кой е този? – попита, пресягайки се да ми отвори вратата. – Някой частен детектив?

Потеглихме отново по Уестърн Авеню, а високата, облечена в кожено яке фигура на мъжа доближи пешком до мястото, където бяхме паркирали. Любопитен да видя лицето му, обърнах още веднъж на кръговото и минах на три метра от него. Той се разхождаше унесено и съсредоточено сред черните следи от гуми по платното, сякаш съставяше в ума си невидима траектория. Слънчевата светлина открояваше белезите по челото и около устата му.

В следващия момент вдигна очи да ме погледне и аз разпознах младия доктор, когото за последно бях видял да излиза с Хелън Ремингтън от нейната стая в болницата "Ашфорд".

 

 

 

cover-katastrofa   Катастрофа (превод Деян Кючуков, 248 стр, цена 17 лeва) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн