Home / Рубрики / Литература / Земя на сенки
A+ R A-
22 Сеп
Земя на сенки фотографии © MIR

България е земя на сенки не само за чужденците, които я посещават, но и за всички нас, които живеем в нея, ежедневно заобиколени от сенки от миналото. Картинката е още по-объркваща за хора като Елизабет Костова, американската писателка от български произход, която също като героинята Александра Бойд от третия ѝ роман Земя на сенки (откъс от него ви очаква по-долу) попада неподготвена в ребуса с много неизвестни, наречен България – самата Александра пристига в София, загърната в сянката на безследно изчезналия си брат Джак, а когато съдбата стоварва в ръцете ѝ урната с праха на абсолютно непознатия за нея Стоян Лазаров и тя започва издирването на роднините му, за да им я предаде, историята, като ехо, започва да ѝ напомня издирването на собствения ѝ брат Джак, а пъзелът от усещания със стигмата България да ѝ заприличва все повече на детската игра между брат и сестра, надвесени над стар атлас със страните от Източна Европа, в уютна американска къща край планината Блу Ридж... Но неведоми са пътищата в земите на сенки и памет, нали...

 

 

С БРАТ МИ ОТРАСНАХМЕ в малък град в планината Блу Ридж. Майка ми преподаваше история в местен колеж, а баща ми беше учител по английски в местна гимназия. Още в началото на брака си бяха решили да се върнат към земята, затова през по-голямата част от детството ми живеехме в много стара ферма в провинцията. През деветдесетте години на двайсети век животът ни там удивително приличаше на живота, който са водили хората на същото място век по-рано. Къщата имаше веранда отпред и от двете страни, чийто под беше боядисан в сиво. Една от дъските скърцаше точно пред вратата като звънец на входна врата. Джак, който беше две години по-голям от мен, все гледаше да се чува гласът точно на тази дъска. Къщата имаше и съвсем истински, необикновен звънец – бронзово ключе на рамката на вратата, което завърташ и то предизвиква силен и дружелюбен звън през две врати. На склона, който се спускаше южно от двора, имахме овощна градина, по-точно остатъците от овощна градина – разкривени дървета с почти човешка форма и нацепени от зимните виелици стволове, а хлъзгавите ябълки по земята привличаха стършели.

Скромните стаи в къщата имаха високи тавани и бяха пълни с мебели, предавани с поколения. Това място все още ми липсва: храстите на касиса, лехите с ревен, старите ириси с плоски луковици, разклонени и дебели колкото китката ми, високите треви, сред които с Джак можехме да се излягаме, без да ни виждат – и без ние да виждаме почти нищо освен синкавия силует на планината. В задната дневна имаше тумбеста чугунена камина, в която баща ми пъхаше ябълкови и дъбови цепеници цяла зима. Двамата с мама ни четяха до камината, когато пикапът им не можеше нито да се качва, нито да се спуска из планината в снега.

landshad

Всъщност живеехме далеч от всички, с които двамата с Джак се бяхме сприятелили в селското основно училище, затова често се оказвахме изолирани в планината, разговаряхме, готвехме, усъвършенствахме стратегията си на китайски шашки, слушахме татковата сбирка от изпълнения на прекрасни европейски симфонични оркестри, бродехме из планината. Някога виждали ли сте дългосвиреща плоча, черен диск от винил, в чиито бразди се спуска игличката и към музиката се добавя леко пукане?

Имахме и няколко любими книги в библиотеката в дневната. Едната беше огромен речник, с който си помагахме в играта по четене на трудни думи на глас и разгадаването на смисъла им после. Другата беше албум с автопортрети на Рембранд, чието лице остаряваше и улягаше – но не точно помъдряваше – колкото по-назад разгръщаш. Книгата, която направо ни омагьосваше обаче, беше стар атлас на Източна Европа. Не знам какво правеше на нашите лавици и доста късно се сетих да попитам мама или татко – сигурно се беше появил в колежа, на някоя маса с книги, раздавани безплатно. Изпитвахме се за имената на държави и области, които никой наш познат не беше виждал и чиито граници се променяха в зависимост от датите, изписани горе на страницата. Джак закриваше името на някое място и дори затваряше атласа и питаше:

– Добре, малкото розово нещо по средата на страницата, 1850 година. Пет точки.

Който пръв събере повече от петдесет точки, трябваше да изпече курабийки за другия, макар че обикновено аз наглеждах фурната, а Джак се скиташе да трепе оси или копаеше дупка под верандата, в която да пикае. Всеки си имаше любима държава – моята беше Югославия след Първата световна война, която чудодейно се беше разраснала до едно-единствено спретнато жълто петно от разноцветните кръпки на предходната страница. Джак харесваше най-много страните, разположени като пръстен около Черно море – поне на теория човек би могъл да ги обикаля с кораб, което брат ми твърдеше, че възнамерява да направи някой ден. България, бледозелена, беше любимата му страна. Успеех ли да изредя съседните ѝ държави, той ми присъждаше допълнително десет точки. Освен това си четяхме за Нарния и за Средната земя, Артър Конан Дойл и купчините "Нешънъл Джиографик" в задната стая до камината. Аз жадно поглъщах и момичешки книжки, които Джак презираше, например тези за Нанси Дрю. Родителите ми предпочитаха да слушат радио, вместо да гледат телевизия, и местният клон на библиотеката властваше над живота ни, докато приятел от училище не заведе Джак, а по-късно и двама ни, в зала, пълна с невероятни игри, и ние постепенно прозряхме, че компютрите в кабинета по математика имат и друго предназначение. На мен игрите не ми харесваха, колкото на Джак, и не умирах от такова огромно желание да ходя в залата, поради което за пръв път изпитах усещането, че губя връзка с брат си.

С Джак се дразнехме като повечето братя и сестри, понякога той ме тормозеше и аз го издавах. Обаче бяхме неразделни в уединението си, обичахме се и проявявахме изобретателност.

landshad3

Още като малки се научихме да разпъваме палатка, да наклаждаме лагерен огън, да свирим на стръкче трева, безопасно да се катерим по заледени скали и да следваме надолу течението на река, ако се изгубим. Умеехме да четем изразително на глас, въпреки че Джак често се цупеше на тази задача. Научихме се да чистим курника, да правим пандишпан с керамичните формички на мама и да изравяме картофи. Аз можех да плета и да си кърпя дрехите. Кърпех и тези на Джак, защото той не прояви интерес да се научи – неговите се късаха предимно на коленете, а аз им правех кръпки в сериозни тъмни цветове. Можехме да играем където пожелаем, освен близо до къщите в основата на пътя с техните сметища покрай реката и големите кучета на верига. "Добри огради – добри съседи", казваше татко и винаги докосваше шапката си за поздрав, когато минавахме с колата покрай тях, насядали по верандите.

 

ВСИЧКО ТОВА би трябвало да ме прави щастлива и аз често бях, защото обичах къщата ни в планината и се радвах на компанията на брат ми. По силата на онази странна химия на семейния живот обаче Джак още от най-ранното си детство, изглежда, не се разбираше с родителите ни и недоволството му от тях обхващаше и всичко, което те предлагат или осигуряват. Когато беше на седем или на осем, беше напълно способен както да разруши нещо, така и да изпълни каквото го накарат: докато плевяхме градината, той изскубна половината моркови, вместо само да разреди насажденията, и съм сигурна, че го направи нарочно. Ако трябваше да почистим неизменния курник, аз се трудех усърдно – обичах клокането на кокошките по ъглите в топлите следобеди, намирането на нови яйца, похвалите на татко за добре свършена работа. Джак променяше възложената задача, като издълбаваше една-две дупки в основата на стените, откъдето влизаха лисици, и предизвикваше касапница няколко вечери по-късно. Той беше написал "Майната им на всички" с овъглена пръчка на стената над леглото си. Когато изгори дърво в овощната градина един следобед и пожарът за малко не стигна до къщата, баща ни го наказа за цяла седмица – не че имаше много от какво да го лишава, – а мама отиде да поговори с училищната психоложка за него, като излезе в работно време от колежа.

В прогимназията стана още по-зле. Джак пушеше на автобусната спирка, докато някакво момче не го издаде, а аз трябваше да кърпя дупки от изгорено по дънките му колкото дребни монети, вместо съдрани места от бодилите на къпините. Той отряза рижите си къдрици отгоре и избръсна веждите си, а после го обясни на баща ни като проява на възхваляваната от тях пестеливост (майка ни винаги сама ни подстригваше със специална ножица). На следващата година заплаши родителите ни, че ще избяга, ама съвсем сериозно, ако не го карат в града веднъж седмично да се "мотае" с момчетата – други клечави седмокласници с лоши подстрижки. Татко го подкани да изпълни заплахата си, но майка ни неохотно го караше от планината в града в събота с твърдението, че растем и трябва да имаме социален живот, а мен водеше на сладоледен шейк с газирана вода. Живеех в страх от разправия, още по-сериозна разправия, между родителите ми и Джак. Към мен обаче той се държеше много внимателно и дори ми доверяваше разни работи. Когато сподели, че с момчетата понякога крадат евтини джобни ножчета или телешка пастърма, аз запазих тайната му – стори ми се нищожна цена, особено след като той ми подаряваше сладкиши и книжки с комикси, които винаги казваше, че е купил с джобните си.

 

ЖИВЯХМЕ В ПРОВИНЦИЯТА, докато Джак стана в девети клас, а аз започвах седми – тогава родителите ни продадоха къщата и купиха апартамент в обновения център на Грийнхил, където не можеха да отглеждат зеленчуци, но ние можехме да учим в най-хубавите общински училища в града. След като се преместихме, с брат ми заживяхме по-самостоятелно един от друг. Аз учех в прогимназията – конюшня, пълна с плашещо спретнати момичета и загадъчни момчета, а Джак започна да бяга и да играе баскетбол за отборите на гимназията и да се мотае с нови приятели със здрав и атлетичен вид. Личеше си, че родителите ни си отдъхнаха – той беше твърде зает, за да се забърква в неприятности, а заради тренировките сутрин си лягаше рано и беше изтощен. Първата година в града премина добре, началото на втората – също. Обаче брат ми ми липсваше, липсваше ми и къщата в планината.

landshad1

Имах чувството, че Джак неусетно ми се изплъзва. Държеше се с мен по-мило, отколкото когато бяхме малки, но се отчуждаваше. Най-щастливите ми мигове с него бяха, когато той се отбиваше в тясната ми стаичка вечер, често докато си пишех домашните. "А, тези уравнения – казваше. – Помня ги. Искаш ли помощ?" Или влизаше неочаквано с все още мокра от душа коса и присядаше в края на леглото ми със сумтене. "Смазан съм. Днес имахме допълнителна тренировка." Тези моменти никога не бяха достатъчно дълги, защото рано или късно потупваше с кокалчетата на пръстите си темето ми и отиваше да си пише домашните или да се обади на гаджето си.

Мисля, че родителите ни приеха този разрив най-вече като избуяването на един младеж нагоре и настрани, извън семейството, но за да го уравновесят, настояваха да запазим някои ритуали от стария си живот – най-вече похода, който си правехме всички заедно веднъж месечно. Обикновено изчаквахме подходящо време – слънчева и ясна сутрин през почивните дни, когато високите планини се виждат ясно, независимо през кой сезон. В такива дни четиримата се връщахме към онзи живот, когато реехме поглед над планинските вериги и синкавите гънки една подир друга.

Така го изгубихме.

 

 

 

cover-zemya-na-senki   Земя на сенки (превод Надежда Розова, 496 стр, цена 25 лева) е в книжарниците


Срещите с Елизабет Костова и Земя на сенки са на 27 септември – София, 19:00, литературен клуб Перото; 28 септември – Благоевград, 19:00, Библиотека Паница, кампус на Американски университет; 29 септември – Пловдив, 18:00, Капана Фест; 30 септември – Бургас, 18:00, книжарница Хеликон

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн