Home / Рубрики / Литература / Истанбул червен
A+ R A-
01 Окт

Истанбул червен

Оценете статията
(11 оценки)
   
Истанбул червен фотографии от Истанбул червен, 2017, Италия/Турция, 120 мин © режисьор Ферзан Йозпетек

"Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв." пише италианският режисьор с турски корени (като Фатих Акин, ама в Рим) Ферзан Йозпетек в литературния си дебют Истанбул червен (откъс от романа ви очаква по-долу, а филмовата му адаптация е в конкурсната програма на CineLibri 2017). И наистина, алтер егото на Ферзан, турският писател Орхан се завръща със самолета на спомените в Истанбул, за да помогне в написването на един сценарий, но на самолета освен носталгия и куп чужди истории се качва и Тя... и Истанбул започва да пише тяхната история – градът, който свързва Мъжа и Жената, както съединява Изтока и Запада; градът, в който залезите аленеят като лалета, а спомените миришат на липа и море... градът, в който Ферзан Йозпетек ще се завърне 16 години след снимането на втория си филм Последният харем, където споделя: "Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на живота си на себе си и най-вече на другите. Защото само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта."

 

 

Тя

Лалета

Хамам и Капалъ чарши: това бе Истанбул във въображението на Анна. И лалета... Дали ще има лалета в парковете и в цветните лехи покрай бордюрите на улиците? Дали сега е сезонът на лалетата? Обичаше историята за това, как лалетата тръгнали първо от Истанбул, после стигнали до Холандия и от там покорили целия свят; дядо ѝ винаги ѝ разказваше тази история, докато береше първите лалета в градината в къщата им в провинцията. Това бе тяхното нещо, тяхната традиция.

Историята бе истинска, но на нея ѝ звучеше като приказка: лалетата бяха като съкровището, което всички търсят. Защото, обясняваше дядо ѝ, Холандия не е родината на лалетата; първите луковици дошли от Изток и всички в богатата търговска Холандия през XVII век полудели по тях. Хората не можели да им се наситят, плащали за луковиците равностойността на теглото им в злато, цената им се покачвала с всеки ден и на борсата стойността им станала толкова висока, че някои луковици стрували колкото къща, а други били носени от знатните дами като бижута...

Дядо ѝ разказваше за Якоба, умната и хитра съпруга на холандски търговец. След като мъжът ѝ донесъл шепа главички на лалета от Изток, тя първа осъзнала, че тези цветя могат да ги направят богати. Малко по-късно пак тя била тази, която предусетила, че борсата ще се срине, и успяла да спаси семейството си и състоянието им – заедно с няколко луковици, които прибрала в скрина си за черни дни.

Анна подозираше, че дядо ѝ е измислил образа на Якоба заради нея, не само защото всеки път добавяше някоя нова подробност към историята, а и защото знаеше, че през XVII век на жените не им е било позволено да търгуват, пътуват или сами да вземат решения. Трябвало да си стоят у дома, доволни от положението си. Но историята, независимо дали истинска, или измислена, ѝ бе най-любимата.

В една от особено запомнящите се сцени от нея Якоба отива в Истанбул по покана на султана; пристига нощем и градината на двореца я посреща с хилядите си лалета, осветена от свещи, поставени на гърбовете на костенурки, които обикалят бавно по алеите... Четирите съпруги и многобройните наложници на султана се появяват на срещата като кралици, облечени с копринени рокли в цветовете на лалетата. Като малка Анна бе толкова впечатлена от тази сцена, че се опита да я нарисува. Цветята, пищните тоалети и костенурките. Истински султан с тюрбан. Якоба, застанала в единия ъгъл, по-високопоставена дори от кралица; защото е свободна и независима.

 

Анна никога не бе харесвала приказките с принцеси, спасявани от чаровния принц на бял кон. Тя харесваше приказката на дядо си, защото бе истинска история, с търговци и дръзки жени, натрупано и после изгубено богатство, пътешествия до загадъчни страни. Истина ли бе? Или просто красива измислица? Нямаше значение. Тези истории я научиха да вярва в себе си. Научиха я да се доверява на собствените си сили, на интуицията си. Научиха я да вярва във възможностите си и в издръжливостта си.

istanbulkr5

"Учи се от цветята – така повтаряше винаги дядо ѝ. – Учи се от цветята на търпение и на умението да чакаш, също като тях." Защото цветята знаят, че след хапещия зимен студ ще дойде пролетта. Трябва само да имаш търпение, да вярваш в себе си. Той ѝ повтори тези думи преди двайсет години в един дъждовен пролетен следобед, в деня, в който тя се чувстваше ужасно заради нерешителността на Микеле... Не знаеше, не разбираше дали иска да бъде с нея, или не... Микеле, когото желаеше повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. И нима не се бе оказало, че изчакването е най-мъдрото решение; не беше ли възнаградена за упоритото си търпение?

 

После дойде и първият им път заедно. В стаята на една стара къща, собственост на техни приятели, близо до реката. Бе пълно с предмети, взети от тавани и от други къщи и поставени безразборно из стаите; легло с висок дюшек, скрин със счупено огледало. Завивка с пискюли на леглото. Във вазата на скрина имаше полски цветя. Помнеше всяка подробност... бученето на реката под прозореца и вятъра, който разтърсваше леко жалузите. Приятелите им бяха на долния етаж, докато те бяха горе, в тази стая, за която времето бе забравило.

Тогава тя осъзна, за пореден път, че иска него, единствено него; мъжа, който знае как да я накара да се разкрие, защото телата им си пасваха съвършено, и не му бяха нужни думи, за да отгатне желанията ѝ. Тя все още изпитваше наслада, когато правеше любов със съпруга си. Да правиш любов. Анна никога не използваше тази фраза, но бе точно така. Правеха любов, телата им се сплитаха, изгубени сред ласките. Микеле знаеше точно какво ѝ харесва и как ѝ харесва; знаеше как да я докосва. Ръцете му знаеха как да се движат по тялото ѝ; неговото тяло я познаваше.

 

Той

Пристигането

Самолетът се приземи. Включих телефона си. Внезапно ми се прииска да погледна онази стара снимка на майка ми, онази в сребристата рамка, която стоеше на пианото, на което никой никога не свиреше. Черно-бяла снимка, вече пожълтяла от времето, от сватбения ден на родителите ми. Майка ми е в профил. Пепеляворусата ѝ коса е на вълни, като на филмовите звезди от онова време, а малка бяла шапчица добавя последен щрих към прическата. Очите ѝ са притворени, втренчени в далечината. На устните ѝ има лека усмивка.

При едно от последните ми посещения я извадих от рамката и я снимах; и ето я, снимка на снимката пред мен, дигитален спомен. Приятно ми е да я гледам и да си представям майка си така. Печалната ѝ красота е вълнуваща.

Къде отиде тази жена, облечена цялата в перленосиво? Сега на нейно място има една изтощена старица на осемдесет, която едва успява да се задържи в настоящето, а какво остава да си спомни миналото. Стара жена, предпочитаща да носи спортни дрехи, предимно червени.

Последния път, когато я видях, тя ми каза:

– Знаеш ли, скъпи, толкова съм щастлива. Днес съм много, много щастлива.

От дълбините на кафявите ѝ очи струеше различна светлина. Светлина, която излъчваше единствено любов. Колко бях глупав! Помислих, че е щастлива, че ме вижда отново; най-малкият ѝ син бе пристигнал, онзи, който живееше надалече и винаги ѝ носеше много подаръци. Отговорих ѝ с прочувствен глас:

– Бях тук само преди месец!

Тя каза:

– За какво говориш? Щастлива съм, защото той ще дойде днес.

Той бе русият младеж, който идваше да ѝ помага с физиотерапията ѝ. Млад и мил. Младежът, който я бе "съблазнил".

Само при мисълта за това отново се разсмивам, но единствено с чувство на умиление и състрадание. Сюрреализмът на живота: майка ми, изключително изтънчена жена, бе влюбена до полуда в един съвсем обикновен, невзрачен млад мъж. Истината е, че му плащах не толкова за физиотерапията, а за да ѝ прави компания... Да идва, за да осъществи мечтата на майка ми, да я погали по ръцете. Ако можех, бих му платил и за друго! Защо не? Спорих много по този въпрос с брат ми, който бе притеснен от присъствието му в къщата. Защо? Нима не се нуждаем всички от мечти?

istanbulkr4

Помня как една сутрин майка ми прошепна със сериозен тон:

– Искам да знаеш, че изобщо не се е опитвал да се възползва от мен.

– Майко, как би могъл да се възползва от теб? Сега ние се разпореждаме с имуществото ти, с парите ти – опитах се да я успокоя аз.

Тя отговори:

– Не, ти за какво мислиш, че говоря? Всеки път когато идва, той ме отвежда в онази тъмна стаичка в коридора. Все си мисля, че иска да ме целуне... Но не се тревожи, никога не ми посяга. Дори не се опитва. И с колко уважение се отнася към мен! Когато вървим заедно, винаги ми казва: "Хайде, облегни се на ръката ми...".

Трогнах се как майка ми бърка добротата с любов. И как, макар да е вече над осемдесет, не спира да мисли за любов.

Когато разговаряме по телефона, тя често казва:

– Виж, скъпи, нищо не е по-важно от любовта.

Тя продължава да ми се обажда рано сутрин; мисли си, че има нещо важно и абсолютно неотложно, което трябва да ми каже. Изобщо не я вълнува, че може би искам да спя... Нищо не е в състояние да я разубеди. Изслушвам я внимателно, усмихвам се, но все пак се разстройвам леко, защото така се чувствам – едновременно развеселен и трогнат от факта, че майка ми ме събужда на зазоряване само за да ми каже, че любовта е важна, че е най-важният дар на живота.

 

Влизам в таксито. Никой не ме чака на летището, така предпочитам. Не искам никой да ме посреща – нито когато пристигам в Истанбул, нито когато се връщам в Рим. Ако някой дойде да ме вземе на летището, все ми се струва, че съм на бизнес пътуване.

Летищата не са подходящи за раздели, нито дори за прегръдки; липсва им очарованието на гарите. Това е място за шумни туристически групи, за пътници, замаяни от часовата разлика и от неоновите светлини, или за хора като мен, които обичат да са сами. Летищата са подходящи, за да излезеш припряно навън, да включиш телефона си и да зачакаш нервно обаждането, което не идва; или да висиш в чакалнята заради закъснял полет, докато се взираш в айпада си, без да си правиш труда да погледнеш лицето на седящия до теб човек.

Аз обаче винаги се оглеждам. Винаги се вслушвам и в разговорите на другите. Питам се какво ли пишат на клавиатурата на телефоните си или на кого отговарят. Представям си какви са тайните им, копнежите, мечтите... За да ги разкажа после във филмите си. Някой някога ми каза, че съм крадец на истории, и може би наистина съм такъв.

 

 

 

cover-istanbul-cherven   Истанбул червен (превод Паулина Мичева, 144 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Филмът Истанбул червен е в конкурсната програма на фестивала CineLibri 2017


12 октомври – 19:00, Дом на киното; 18 октомври – 18:30, Люмиер Lidl; 19 октомври – 20:30, Одеон

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн