Home / Рубрики / Литература / Един кон влязъл в бар
A+ R A-
04 Окт

Един кон влязъл в бар

Оценете статията
(12 оценки)
   
Един кон влязъл в бар фотографии © MIR

"Един кон влиза в бар..."... да, така започват не един и два вица, а героят Довалех Грийнщайн, от наградения с приза Ман Букър 2017 роман Един кон влязъл в бар на израелския писател Давид Гросман, е именно стендъп комик, който, обаче, не разказва анекдоти. Довалех разказва живота си, от детството (откъсът по-долу хвърля светлина върху него) до изпълненото с черния хумор на житейската драма свое настояще, само за да подреди пъзела на израелската действителност и общество – "Какво се смеете, тъпанари? За вас се отнася!" ще се обърне Довалех към своята публика, но проблемите, поставени под формата на абсурден битие хумор, всъщност, се отнасят до всяка една публика по света. Повече за Живота като стендъп комедия ще разкаже лично Давид Гросман на 16 октомври, преди прожекцията на адаптирания му във филм роман Ще бягаш ли с мен от програмата на фестивала CineLibri 2017, а сега...

 

 

Два пъти в седмицата, в неделя и сряда в три и половина, свършвахме урока при частния учител – тъжен религиозен мъж, който не ни поглеждаше в очите и мънкаше неразбираемо под носа си. Изтормозени от задухата в дома му и замаяни от миризмите на гозбите, които готвеше жена му оттатък стената, излизахме всички заедно, после ние двамата веднага се отделяхме от другите момчета в групата. Вървяхме по средата на платното, по тихата главна улица на квартала, по която рядко минаваха автомобили, и когато стигахме до спирката на автобус 12, до магазина "Тнува" на Лерман, се споглеждахме и казвахме в един глас: "Да продължим ли до следващата?". Пропускахме така пет-шест спирки, докато стигахме до Централната автогара, която бе близо до неговия квартал Ромема, а там чакахме автобуса, който трябваше да ме откара в Талпиот. Седяхме пред автогарата на порутена каменна ограда, обрасла с бурени, и си приказвахме. Всъщност аз седях, той не беше в състояние да седи или да стои на едно място повече от няколко минути.

Почти винаги той питаше, а аз разказвах – такова беше разпределението на ролите помежду ни. Той го наложи и аз се поддадох на изкушението. Не бях приказлив, напротив, бях мълчалив и затворен младеж, вероятно изглеждах смешен, както мога да си представя сега, едновременно сериозен и мрачен, но дори да исках да се променя, не знаех как.

Вероятно по моя вина, а може би и поради скитанията на семейството ми, свързани с работата на баща ми, никога не бях имал близък приятел. Тук-там бях завързвал другарски отношения, кратки приятелства в училищата за деца на дипломати и чуждестранни бизнесмени. Но откакто се бяхме върнали в Израел, в Йерусалим, в квартала и в училището, в които не познавах никого, а и никой в тях не се постара да се сближи с мен, бях станал още по-саможив и наежен.

 

И изведнъж бе изникнало това дребно засмяно момче, което учеше в друго училище, не знаеше, че трябва да страни от мен и от бодлите ми, и въобще не се впечатли от насилената ми мрачност.

"Как се казва майка ти?" – бе първото нещо, което ме попита на излизане от урока, и помня, че от смайване ме напуши смях: Как този луничав дребосък се осмелява дори да споменава майка ми!

"Майка ми – продължи весело – се казва Сара", после внезапно ме задмина, затича се заднешком и се обърна с лице към мен. "Как каза, че е името на майка ти? Тя в страната ли е родена? Къде са се запознали родителите ти? И те ли са оцелели от Холокоста?"

Автобусите за Талпиот пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да си приказваме. Ето как: аз седях на оградата, слаб (да, да) и длъгнест юноша, с тясно сериозно лице и стисната уста, избягваща да се усмихва, а около мен подскачаше дребно момче, поне година по-малко от мен, чернокосо и с много бяла кожа, което някак съумяваше да ме измъкне от черупката ми, било с инат, било с хитрост, докато полека-лека събуди в мен желанието да си спомням, да говоря, да разказвам за Гедера, за Париж и Ню Йорк, за карнавала в Рио и за Деня на мъртвите в Мексико, за празненствата в чест на слънцето в Перу и за това как прелетяхме с балон над стадата антилопи гну в саваните на Серенгети.

Така покрай въпросите му започнах да осъзнавам, че притежавам безценно съкровище – жизнен опит; че съществуването ми, което дотогава бях възприемал като главозамайваща въртележка от тягостни пътувания и редуващи се смени на квартири и училища, езици и лица, всъщност представлява страхотно приключение.

dagross

Много бързо открих, че и преувеличенията ми се приемат с радост – никаква игла не заплашваше да спука надутите ми балони, напротив – оказа се, че мога и дори е желателно да разказвам всяка случка отново и отново и всеки път да прибавям подробности и неочаквани обрати в сюжета, които можеше да са се случили или само биха могли да се случат. Когато бях с него, не можех да се позная, не разпознавах шумния разпален младеж, който изскачаше от мен. Не разпознавах трескавата възбуда и разгорещените ми слепоочия, които внезапно пламваха от идеи и фантазии. Но преди всичко за пръв път познах задоволството от незабавната отплата за ненадейното ми дарование – онези широко отворени очи, които се вторачваха в мен с радостно удивление и щастие. Онова бездънно синьо сияние. То, както предполагам, ми е било давано вместо авторски хонорар.

 

Така цяла година два пъти седмично прекарвахме заедно. Мразех математиката, но заради него се стараех да не пропусна нито един урок. Автобусите пристигаха и заминаваха, а ние продължавахме да седим, потънали в нашия свят, докато наистина не наставаше време да се разделим. Знаех, че трябва да иде да вземе майка си от някъде си точно в пет и половина. Бе ми казал, че майка му е "високопоставена служителка" в държавно учреждение, но не разбирах защо той трябва да ходи "да я вземе". Помня, че носеше голям мъжки часовник "Докса", който покриваше изцяло тънката му китка, и че с наближаването на определения му час все по-често и по-нервно го поглеждаше.

Винаги в миговете на раздялата между нас като искри прехвърчаха всички възможни въпроси, които никой от двама ни не се осмели да изрече с думи, сякаш още не бяхме сигурни как всъщност да се отнасяме към тази деликатна и крехка реалност: дали да не се срещнем някой път извън урока? Защо да не идем на кино? Или да ти дойда на гости?

 

– Е, след като вече стана дума за голямото чукане – той ръкомаха оживено, – позволете ми, господа, още в началото на вечерта и в името на историческата справедливост да поблагодаря от ваше име и най-чистосърдечно на жените, на всички жени в света. Защо да не се покажем ларж, братлета, защо да не си признаем поне веднъж къде се намира нашето розово птиче, нашата цел за съществуване и нашата търсеща апаратура? Защо поне веднъж да не коленичим и да кажем благодаря, както се полага, на сладко-лютивото биле на живота, което ни бе дадено в рая?

 

 

 

cover-edin-kon-vlyazyl-v-bar   Един кон влязъл в бар (превод от иврит Емилия Юлзари, 208 стр, цена 16 лева) е в книжарниците


Срещите с Давид Гросман са преди прожекцията на филма Ще бягаш ли с мен, адаптиран по едноименния му роман в програмата на CineLibri 201716 октомври, 19:30, Дом на киното; 17 октомври – 18:00, културен център G8;

18 октомври – 19:00, литературен клуб Перото, представяне на романа Един кон влязъл в бар

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн