Home / Рубрики / Литература / Жената на стълбата
A+ R A-
08 Мар

Жената на стълбата

Оценете статията
(12 оценки)
   
Жената на стълбата фотографии © MIR

"Жена слиза по стълба. Десният крак стъпва на долното стъпало, левият все още докосва горното, но вече е готов за следващата крачка. Жената е гола, тялото ѝ е бледо, срамното окосмяване и косата ѝ са руси, косата ѝ блести на светлината. Гола, бледа, руса – на сиво-синия фон от неясно очертаните стъпала и стени жената се приближава към наблюдаващия я с лекотата на носещо се из въздуха перце." – така живописното описание е на... картина, която се оказва в центъра на страстен любовен квадрат в романа Жената на стълбата на немския писател и професор по право Бернхард Шлинк. Следващата крачка, за която става дума в картината, обаче, се оказва изчезването ù (откъсът по-долу ще ви даде един-два жокера по въпроса) и... появата ù отново, дълги години по-късно, в изложба на Художествената галерия в Сидни, Австралия – там, където любовният квадрат ще възкръсне, пласт подир пласт, под формата на пъзел от неугасващи обсесии, неръждясващи любовни спомени и дълго крити тайни и... лъжи – помните сборника с разкази Летни лъжи на Шлинк, нали!?

 

 

Аз те обичам – веднага забелязах, че това "ти" не звучи както трябва. Но "аз ви обичам" също не би прозвучало както трябва. Може би ако "аз те обичам" не звучи както трябва, човек трябва да си държи устата затворена. Но понякога каквото ти е на сърцето, това ти е и на устата. Сега чрез неправилното "ти" исках да ѝ съобщя точното си състояние, като ѝ се обясня в любов.

– Случи се, когато дойде сама в кантората. Ти говори за любовта и за това какво става с една жена, когато е обичана правилно, когато е любима, майка, сестра, дъщеря, говори и за любовното щастие, че ако то е толкова голямо, тогава Бог ни завижда. Докато приказваше, ти се усмихна, щастлива, болезнена, светла усмивка, която носеше обещание... Не, ти нищо не ми обеща, няма нищо, на което да се опра, с което да те задържа, за бога, твоето обещание беше... странно обещание, знам, ти говори за любовта и за жените въобще. Но... за мен ти си жената въобще и да те обичам и да бъда обичан от теб – би било...

– Шшшт. – Тя отново сложи ръката си на рамото ми и ме придърпа към себе си. – Шшшт. – Спрях да приказвам, надявах се тази прегръдка да не свърши и затворих очи. – Ако наистина искаш да ми помогнеш...

– Какво? – отворих очите си аз. – Какво?

– Можеш да... – Тя прекъсна думите си, свали ръка от рамото ми и седна с изправен гръб. Седнах по същия начин.

Най-сетне тя проговори, отначало колебливо, после все по-категорично.

– Когато в неделя тръгнем към Гундлах... Карл няма да иска да пътува с моята кола, а със своя фолксваген бус. Аз мога... мога да ти дам моя ключ за буса и когато ние влезем в къщата на Гундлах, ти ще се прокраднеш и ще влезеш в буса, и ще се скриеш зад волана. Когато Карл пренесе картината от къщата, сложи я в буса и затвори вратата... Всичко зависи от това дали ще потеглиш веднага. Дали ще драснеш на секундата.

Ако Карл успее да отвори някоя от вратите и да скочи в буса, край. Ако не... Сигурна съм, че Карл ще си помисли, че Гундлах го е излъгал, ще се върне обратно в къщата, ще обвини Гундлах и докато двамата се карат, аз ще мога да изчезна. Под къщата на Гундлах пътят прави завой. Там градината свършва, ти ще ме чакаш на това място, аз ще се покатеря през оградата и ще се кача при теб в буса.

Опитах се да реагирам така хладнокръвно, както тя изложи плана си.

Швинд дали ще паркира така, че да мога да обърна колата?

Тя кимна.

– Това е моя грижа. Не трябва да се тревожиш и за вратата; заключва се чак през нощта. – Тя ми се усмихна. – Ако потеглиш в мига, в който вратата се затвори, и ако аз хукна в мига, в който двамата ми мъже се хванат за косите, е напълно възможно да успеем.

Не ми харесваше, като говореше за двамата си мъже, но си затраях. Представих си наклонения парцел на къщата на Гундлах, пътя от вратата до къщата, растителността, паркинга. Да, бих могъл да се промъкна в буса. Не знаех какво би могло да се случи, ако планът се провалеше, прекрачвах линия, която досега никога не бях прекрачвал. Но бях решен на всичко.

– А като се качиш при мен в буса, накъде ще потеглим?

Тя отново прекара ръка по главата ми.

– Накъде наистина?

 

Можеше ли да означава нещо друго, освен че ще отидем у нас? Бях щастлив. Вече си принадлежахме. Ще тръгнем заедно напред, заедно ще печелим, заедно ще избягаме. Дори не трябваше да избягаме, можехме да останем – в какво можеше тя, в какво можех аз да бъда укорен? Размечтах се за общия ни живот. Дали ще си наемем голям апартамент, или малка къща, дали тя обича да се занимава с градината, да готви и какво всъщност прави от сутрин до вечер, харесва ли ѝ да пътува и къде, обича ли да чете и какво, дали тя...

– Трябва да тръгвам – откъсна ме тя от мечтанието ми и се изправи.

Аз също станах.

– Мога ли да те придружа?

– Само няколко крачки са – рече тя и посочи към Музея на художествените занаяти.

– Ти...

– Там работя. Дизайн.

Изведнъж се уплаших. Хубавата жена, с която мечтаех да имаме общ живот, вече имаше свой собствен. Имаше професия, беше спечелила или наследила пари, беше имала мъже, Гундлах и Швинд не бяха недоглеждане, а взето решение. "Дизайн" – изрече го бързо и кратко, сякаш не би желала да науча за нея нещо повече от най-необходимото.

– Кога ще ми дадеш ключа?

– Ще го пусна в пощенската ти кутия. Къде живееш?

Казах ѝ адреса си.

– Трябва да позвъниш. Пощенските кутии са вътре в коридора. Кога ще дойдеш?

– Не знам. Ако не си там, ще звъня, докато някой отвори.

jens

След това тя тръгна. Мина по крайбрежната алея, пресече улицата и влезе в музея. Когато пресичаше улицата и се оглеждаше наляво и надясно, за да види дали не идва кола, би могла да се обърне назад към мен и да ми махне. Но тя не погледна назад.

Отново седнах на пейката. Трябваше ли да ида в кантората и да превърна започналия вече ден в работен? Не исках. Когато в Ботаническата градина се сетих за онази сутрин край реката, открих, че никога по-късно не бях правил онова, което направих тогава: просто да си прахосам деня. Разбира се, че с годеницата ми, а след това и съпруга, а после и с децата прекарвах дни, в които не работех. Но в тях вършех това, което дължах на годеницата, на съпругата и на децата и което служеше за укрепване на здравето, повишаване на образованието или за сплотяване на общността ни.

Полезни занимания, със сигурност, и приятно разнообразяване след работа. Но просто да седя и да зяпам, да мигам на слънцето и да мечтая, час след час, после да намеря ресторант с хубава храна и вино, след което малко да се поразходя и накрая пак да открия място за сядане, където да зяпам, да мигам на слънцето и да мечтая – това го направих само в онзи ден, след което отново чак сега в Сидни.

Питам се за какво ли съм мечтал навремето. Сигурно за живот с Ирене. Но сигурно и не само това. Както сега си мисля за миналото, вероятно и тогава съм си мислел за миналото. Може би, тъй като изцяло съм бил отдаден на идеята за намиране на щастието, миналото ми се е сдобило с нов образ. Може би детството ми при баба и дядо вече не ми се е струвало така лишено от всякаква обич, а като път към независимостта, в кариерното си израстване не съм усещал само напрежението, а и подаръците на успеха, а в неосъществените ми срещи с жените съм виждал не само провала, но и някакъв вид обещание.

Не се оплаквам, че остарях. Не завиждам на младите, че животът все още е пред тях; не бих искал моят още веднъж да е пред мен. Но им завиждам, че миналото, останало зад тях, е кратко. Когато сме млади, миналото ни е обозримо. Освен това ние можем да му придадем смисъл, макар и всеки път той да е различен. Когато сега погледна назад към миналото си, не знам какво е било тежест и какво дар, дали успехът си е струвал цената, какво при срещите ми с жените е било изпълнено и какво ми е било отказано.

 

 

 

cover-jenata-na-stylbata   Жената на стълбата (превод Жанина Драгостинова, 232 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн