A+ R A-
4 3 2 1 фотографии © Misha Mar & MIR

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" казваше писателя Пол Бенджамин (алтер-его на Пол Остър), чувайки "коледния разказ" на Оги Рен | Харви Кайтел във филмовата класика Дим, а Пол Остър (сценарист именно на Дим) е доказал многократно, че идеално знае как става това... Всъщност, най-новия роман на Остър, миналогодишния 4 3 2 1 (откъс от книгата ви очаква по-долу) се "заиграва" с тайната страст на Оги Рен – всеки ден, в продължение на години, в точно определен час, Оги излиза пред магазина си за тютюн, поставя статив с фотоапарат и снима отсрещния ъгъл... и събира прилежно снимките в обемни фотоалбуми – снимките може и да изглеждат като един и същ образ, но не са (стига да се вгледаш). И именно тази чудна метафора за живота (и вечното му движение и кръговрат) използва брилянтно Остър като разказва житието на момчето Арчибалд Исак Фъргюсън (единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън) в четири различни (паралелни и възможни) версии – всяка една прилича на предишната, но не съвсем... всяка повтаря срещи с герои, ситуации и обстоятелства, но не съвсем... Всяка може да е самата истина (като истината за твоето истинско Аз), докато не започне обратното броене: 4 3 2...

 

 

ФЪРГЮСЪН СЕ ЧУВСТВАШЕ МНОГО ДОБРЕ в лагера. Винаги се беше чувствал много добре там в компанията на старите си нюйоркски приятели – половин дузина градски момчета, които също като него идваха в лагера всяка година. Беше му приятно да слуша вечните им саркастични забележки, както и светкавично изстрелваните им находчиви подмятания, които често му напомняха за начина, по който си говореха американските войници във филмите за Втората световна война – онези весели и духовити закачки, натрапчивия подтик да не приемаш нищо на сериозно, да превръщаш всяка ситуация в повод за поредната шега или насмешка. Разбира се, имаше нещо възхитително в това да се опълчиш на живота с остроумие и непочтителност, но понякога ставаше и досадно и когато Фъргюсън се наситеше на словесните еквилибристики на съквартирантите си, започваше да усеща липсата на Хауард, неговия близък приятел от последните две години, най-близкия му приятел, когото някога е имал, и тъй като Хауард беше много далеч, чак в мандрата на леля си и чичо си във Върмонт, където прекарваше всичките си лета, Фъргюсън започна да му пише през онзи един час, който им се полагаше след обяда – безброй кратки и дълги писма, в които споделяше всичко, което му минаваше през ума, защото Хауард беше единственият човек в света, пред когото можеше да си излее душата, единственият, с когото не се боеше да споделя или да му поверява тайните си, единственият безупречен приятел, с когото можеше да си говори за всичко – от критики към другите до коментари за прочетени книги, до разсъждения как да потискаш пръдня на обществено място и мисли за Бога.

 

Това бяха общо шестнайсет писма и Хауард ги държеше в дървена кутия, пазеше ги и след като порасна и започна живота си на зрял човек, защото тринайсетгодишният Фъргюсън, неговият приятел с равни зъби и лъчезарна физиономия, основателят на отдавна закрития, но незабравим "Калдъръмен кръстоносец", момчето, което си беше счупило крака на шест, беше получило голяма прорезна рана на стъпалото си на три и едва не се беше удавило на пет, което беше устояло на опустошителните набези на Бандата на деветимата и на Бандата на четиримата, което беше целувало Глория Долан, и Сузи Краус, и Пеги Голдстийн, което с нетърпение очакваше да прекрачи в царството на еротичното блаженство, което си мислеше и смяташе за съвсем естествено, че има дълги години живот пред себе си, не доживя края на лятото. Затова Хауард Смол беше запазил тези шестнайсет писма – защото те бяха последните следи от присъствието на Фъргюсън на тази земя.

cain3

"Вече не вярвам в Бог – беше му писал в едно от тях. – Или поне не и в юдейския или в християнския Бог, въобще в никаква религия. Библията казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но Библията е писана от хора, нали така? Което означава, че човек е създал Бог по свой образ и подобие. Което означава също така, че Бог не бди над нас и със сигурност пет пари не дава какво мислят, правят или чувстват хората. Защото, ако изобщо го беше еня, нямаше да сътвори свят, в който има толкова много ужасни неща. Мъжете нямаше да ходят на война и да се убиват един друг, нямаше да има и концлагери. Нямаше да лъжат, да мамят и да крадат. Не казвам, че Бог не е сътворил света (и никой човек не го е направил!), но щом си е свършил работата, той е изчезнал сред атомите и молекулите на Вселената и ни е оставил да се оправяме сами."

"Радвам се, че Кенеди спечели номинацията – пишеше в друго писмо. – Харесвам го повече от другите кандидати и освен това съм сигурен, че през есента ще пребори Никсън. Не знам защо съм толкова сигурен, но ми е трудно да си представя, че американците ще предпочетат човек, на когото викат Хитреца Дик, да им стане президент."

 

"В моята барака има още шест момчета – пишеше в друго писмо, – три от тях са достатъчно големи и вече "го правят". Правят чекии нощем в леглото и разправят на останалите какъв кеф е. Преди два дни организираха нещо, което нарекоха "групова чекия", и ни накараха да гледаме, така че най-накрая видях какво представлява онова нещо и колко надалеч изхвърча. Не е точно млечнобяло, по-скоро кремавобяло, прилича на майонеза или на тоник за коса. После един от тримата царе на чекиите, един здравеняк на име Анди, извъртя страхотен номер, с който сащиса не само мен, но и всички останали. Наведе се ниско и взе да си го смуче! Нямах представа, че подобно нещо изобщо е възможно. Искам да кажа, как може да си толкова гъвкав, че да прегънеш тялото си в подобна поза? Вчера сутринта се опитах да го направя в банята, но устата ми изобщо не успя да доближи оная ми работа. Както и да е. И без това не бих искал да ми излезе име на минетчия, нали така? Въпреки това, да го видиш, беше адски странно."

 

"Откакто съм тук, изчетох три книги – пишеше в последното си писмо с дата девети август – и според мен всичките бяха страхотни. Две от тях ми ги беше изпратила моята леля Милдред – малко томче от Франц Кафка, озаглавено "Метаморфозата", и една по-дебела книга от Дж. Д. Селинджър, озаглавена "Спасителят в ръжта". Третата ми я даде моят братовчед, съпругът на Франси, Гари – "Кандид" от Волтер. Книгата на Кафка е най-необичайната и най-трудната за четене, но на мен ми хареса. Както се събужда сутринта, един човек открива, че се е превърнал в огромно насекомо! Прилича на научна фантастика или история на ужасите, но не е. Става дума за човешката душа. "Спасителят в ръжта" е за един гимназист, който се шляе из Ню Йорк. Нищо особено не се случва, но начинът, по който Холдън (това е главният герой) говори, е много приятен и естествен и просто не може да не го харесаш и да не поискаш да ти стане приятел. "Кандид" е стара книга от осемнайсети век, но е ужасно смешна и налудничава, смял съм се с глас на почти всяка страница. Гари каза, че е политическа сатира. Аз казвам просто, че е страхотна! Трябва да я прочетеш, както и другите. Сега, след като съм ги изчел, единственото нещо, което ми прави впечатление, е колко различни са трите книги. Всяка написана по свой начин и всяка много добра, което означава, че има много начини да напишеш добра книга. Миналата година господин Демпси непрекъснато ни повтаряше, че има правилен и неправилен начин – спомняш ли си? Може би при математиката и точните науки е така, но не и с книгите. Пишеш си ги по свой начин и ако той се окаже добър, тогава и книгата става добра. Най-интересното е, че аз не мога да реша коя от трите харесвам най-много. Ще речеш, че би трябвало да знам, но не знам. И трите ги заобичах. Което, предполагам, означава, че всеки добър начин на писане е правилният начин. Като си мисля за тях, се чувствам щастлив. А все още не съм прочел стотици други, дори хиляди. Има толкова много неща, които да очаквам с нетърпение!"

 

Последният ден от живота на Фъргюсън, 10 август 1960 година, започна с кратко преваляване призори, но когато прозвуча лагерната тръба в седем и половина, облаците вече се бяха отправили на изток и небето се беше прояснило. Фъргюсън и шестимата му съквартиранти тръгнаха към трапезарията заедно с отговорника им Бил Кауфман, който през юни беше завършил втората си година в Бруклинския колеж, но само за онези трийсет или четиресет минути, през които закусваха овесена каша и бъркани яйца, облаците се бяха върнали обратно и когато момчетата тръгнаха към бараката си, за да я почистят и подготвят за проверка, отново заваля, но толкова слаб и незначителен дъждец, че изобщо нямаше нужда от мушамено пончо или чадър. Тениските им се нашариха с тъмни петна от капките, но това беше всичко – по-лекичко от всяко леко наквасване, толкова малко вода, че дори не успя да ги измокри. Но когато се заеха със сутрешния ритуал по оправяне на леглата и измитане на пода, небето отново притъмня и не след дълго заваля сериозно, вече големите капки биеха по покрива на бараката все по-силно. За миг-два се дочу нещо като съпровод от фалшиво звучащ синкопиран ритъм, поне така му се стори на Фъргюсън, но после дъждът се усили още повече и този ефект изчезна. Вече не кънтеше музика в дъжда. Беше се превърнал в плътна пелена от нечленоразделни звуци, в неясен тътен като от ударни инструменти. Бил им обясни, че от юг се придвижва нова въздушна маса, която заедно със студения фронт, който едновременно с нея се носи от север, може да донесе продължителен и проливен дъжд. Настанете се удобно, момчета, така ги посъветва. Чака ни голяма буря и вероятно ще останем в бараката почти през целия ден.

cloud1

Тъмното небе притъмня още повече и вътре в бараката вече нищо не се виждаше. Бил светна лампата, но дори и тя не разсея мрака, защото седемдесет и пет ватовата крушка беше окачена твърде високо върху подпокривните греди, за да осветява цялото помещение. Фъргюсън седеше на леглото си и прелистваше стар брой на списанието "Мад", което момчетата си прехвърляха от ръка на ръка, четеше с помощта на фенерчето си и се чудеше дали някога в живота си е виждал по-тъмна сутрин от тази. Дъждът чукаше по покрива, биеше с такава сила по застъпващите се летви, като че ли течните капки се бяха превърнали в камъни, като че ли милиони камъни се сипеха отгоре, и тогава, някъде в далечината, Фъргюсън долови глух басов тътен, сгъстен, стаен шум, който му заприлича на недоизкашляно ръмжене – гръмотевица, вероятно на много мили далеч от тях, може би някъде в планината, ала на Фъргюсън това му се стори много странно, тъй като от опит знаеше, че при електрическите бури гръмотевицата и светкавицата винаги вървят ръка за ръка с дъжда, докато в този случай вече валеше силно, същински порой, а гръмотевицата беше все още далеч, което накара Фъргюсън да реши, че по всяка вероятност две бури бушуват едновременно, не само една буря и студен фронт, както твърдеше Бил, а две отделни стихии, едната точно над тях, а другата приближава от север, и ако първата не се източи, преди да пристигне втората, тогава двете ще се сблъскат, ще се слеят и това ще произведе нещо адски мощно, така си каза Фъргюсън, някаква внушителна виелица, бурята на всички бури...

 

 

 

 

cover-4-3-2-1   4 3 2 1 (превод Иглика Василева, 784 стр; цена с меки корици: 30 лева, цена с твърди корици: 39 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн