Home / Рубрики / Литература / Бразилски храст
A+ R A-
03 Юни

Бразилски храст

Оценете статията
(10 оценки)
   
Бразилски храст фотографии © MIR

Когато си написал Доклад на зелената амеба за химическия молив нищо чудно да погледнеш и какво се крие в Бразилски храст – вторият сборник с разкази (11 на брой тук) от Велина Минкова си играе с невинни шаферки (разказът Сватба ви очаква по-долу), лели, златни рибки, бохеми, хамали... и с кого ли още не, докато прескача от София към Лос Анджелис (където Велина завършва университета UCLА), през Лондон до Париж (където Велина живее в момента), но без да изневерява на хумора и естетиката от дебютния ù роман Доклад на зелената амеба за химическия молив. А какво наистина се крие в доклада за Бразилски храст ще научите от самата Велина Минкова на 7 юни в литературен клуб Перото...

 

 

Сватба

Леля се омъжи през лятото, когато навърших четири години. Цареше страшно въодушевление. Аз бях шаферка, обаче роклята ми беше по-дълга и по-бяла от лелината. Човек би помислил, че аз съм булката. Мама прикрепи две бели пухени пера към фибите, с които вдигна русия ми бретон. Вярно, че така прическата повече отиваше на тоалета ми, но истинската причина беше, че мама нямаше време да ми подреже бретона и той непрекъснато влизаше в пъстрозелените ми очи.

Покрай данданията около щастливото събитие нашите забравиха да ми купят бели обувки, подходящи за шаферската ми сватбена рокля. Затова трябваше да си обуя червените лачени. За щастие, никой не забеляза несъответствието – къдравите дантели на роклята ми стигаха чак до земята. Самата рокля беше от ДетМаг – мека, набръчкана бяла коприна, поръбена с розички по ръкавите и врата, долу с бяла дантела, зашита вълнообразно.

След сватбата вкъщи имахме гости, накрая аз, за късмет, успях да се измъкна и да си легна, без да събличам шаферската си сватбена рокля. Никой не дойде да ме събуди на сутринта, затова, щом отворих очи, отидох право в лелината стая. Тя спеше в леглото с новия си мъж. От днес той щеше да бъде моят чичо. Ръката му беше изпъната в прегръдка върху раменете на леля, както татковата върху мама и дядовата върху баба, когато спяха.

svat

Спрях се в коридора – боса, все още с бялата рокля. От кухнята миришеше на кафе, цигарен дим, препечени филийки и вестникарско мастило. Чувах как мама, татко, баба и дядо си говорят през монотонния глас на радиото, което предаваше сутрешните неделни новини. Опипах с пръсти фибите си, все още бяха горе-долу на място, пухчетата – меки като сняг. Отворих входната врата и се запътих надолу по стълбите. Бяха студени. Добре че бях забравила да си обуя обувките. Първо – бяха червени и не отиваха на сватбената ми рокля, и второ – слизах на Двора, а не ми беше позволено да ходя там с официалните си обувки. Ако играя с тях на Двора, ще станат на нищо.

"Двора" наричахме квадратната вълшебна градина с тъмнозелена беседка, катерушки и дървета с джанки, която се намираше между четири кооперации, подобни на нашата. Децата от тези кооперации, независимо колко годишни бяха, прекарваха безкрайни дни през всеки сезон там. Катереха се по дърветата, караха колела, играеха мач и какво ли още не.

 

През лятото винаги слизахме рано на Двора. Mомичетата скачаха на ластик и варяха супи от цветя във въображаеми кухни, а нашите момчета се обединяваха срещу момчетата от Другия двор – на кооперациите от съседната улица. Обявяваха война на фунийки. Парчета вестник бяха напъхани в коланите им, те ги завъртаха на тънки конуси и облизваха върховете им, за да станат остри като жило на оса.

А най-злите момчета дори пробождаха върховете на фунийките с топлийки, така че да се забиват до кръв. Издухваха ги към врага през железни тръби, прикрепени към къси дъски. Така оръжията приличаха на картечници, груби и смъртоносни. Не продаваха такива в ДетМаг.

svat1

Пристъпвах в утринната светлина, повдигайки леко сватбената си рокля, за да не се влачи дантеленият ѝ подгъв по земята. Усещах топлия камък под краката си и знаех, че не бях излязла да играя с другите. Бях дошла, за да се венчая.

Иван беше на девет, висок, с дълга рошава коса, нос – мъжествено извит като кука, ожулени колене, както си му е редът. Той бе главатарят на Нашия двор срещу злата съседска банда от Другия двор.

Можеше да скочи от покрива на беседката, след като е изпълзял дотам по един джанков клон, който беше страшно труден за изкатерване. Веднъж дори ме качи на балканчето си, докато се състезаваше по бързина с останалите в Двора. Той спечели, разбира се. Даже с мен отзад, стъпила на багажника на колелото и хванала здраво раменете му, Иван беше най-бързият.

 

Аз се спуснах към него – бяла коприна и дантели.

Той премигна безизразно към мен.

Иване, ние ще се женим – оповестих аз.

Момчетата постепенно се скупчиха с оръжията от дъски и тръби в ръка. Свиваха конусовидните си амуниции от вестник, без да свалят очи от мен.

С опакото на ръката Иван размаза петно от сажди по лицето си.

– И после к'во? – попита ме той.

– Ами ти ще ме пренесеш по стълбите до нас в моята сватбена рокля, както направи мъжът на леля вчера – обясних аз.

Иван постави оръжието си на дървената пейка пред беседката, като заплаши да усмърти всеки, който го докосне, докато го няма. След това ме грабна от земята и ме понесе на ръце, блестящо бяла, през целия Двор. Сърцето ми изхвръкна от гърдите и полетя в блажения летен въздух сред зелени листа и пеперуди. Момчетата не помръдваха и не продумваха. Момичетата вдигнаха поглед от своите цветни ястия, които се варяха на слънце. Иван прелетя през полянката към задната врата на нашата кооперация с криле от дантела; аз се държах здраво, увила ръце около врата му.

– И после к'во? – задъхваше се той, докато ме носеше нагоре по стълбите към третия етаж.

– Ще спим в моето легло и ти ще държиш ръката си изпъната върху мен – казах аз и отключих прегръдката си за пръв път, за да натисна звънеца.

Татко отвори вратата. Изразът на лицето му някак си не подхождаше на радостното събитие.

– Татко, ние с Иван току-що се оженихме – казах.

Нищо не можеше да помрачи щастието ми.

Миг тишина премина между трима ни, след което внезапно Иван се наведе, постави ме на земята и хукна надолу по стълбите, като вземаше по дветри стъпала наведнъж. Ехото от неговия бяг ставаше все по-далечно и по-далечно... И тогава, три етажа по-долу, задната врата, която водеше към Двора, изскърца на отваряне и зловещо се тресна на затваряне.

 

 

 

cover-brazilski-hrast   Бразилски храст (160 стр, 12 лева) е в книжарниците

 

Срещата с Велина Минкова край Бразилски храст е на 7 юни в литературен клуб Перото – 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн