Home / Рубрики / Литература / Живот без край | Фредерик Бегбеде
A+ R A-
28 Ное

Живот без край | Фредерик Бегбеде

Оценете статията
(10 оценки)
   
Живот без край | Фредерик Бегбеде фотографии © Misha Mar

"Who Wants To Live Forever" беше казал Фреди, но "Смъртта не е предвидена в моя планинг" отвръща Фредерик Бегбеде – в своя (почти) автобиографичен роман Живот без край, героят на Бегбеде, въоръжен със запазената марка ирония, самоирония, зрял сарказъм и ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук), стои на прага на вечността в търсене на безсмъртие и пост-човек битие... въпреки, че "От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща."...

 

 

Житейският разказ, който четете, гарантира моята вечност. Той се съхранява в програмата Human Longevity, файл номер Х76097АА804. Ще се върнем по-късно към това.

До петдесетата си година тичаме с тълпата. След това не бързаме чак толкова напред. Забелязваме по-малко хора около себе си, а отпред – зееща пропаст.

Животът ми е изтънял. Усещам, че мозъкът ми е по-млад от тялото. Падам на тенис 6:2 от моя дванайсетгодишен племенник. Роми може да смени тунера на моя принтер, аз не съм способен. Трябват ми три дни, за да се възстановя след вечер с текила. Достигнах възрастта, когато се страхуваме да се надрусаме: смъркаме "линийки" вместо предишните "магистрали". През цялото време изглеждаме стегнати, защото се пазим да не получим МСБ на лицето. Пием ябълков сок с лед, за да си помислят, че е уиски. На улицата вече не се обръщаме след момичетата, защото се страхуваме, че ще ни се схване вратът. Поискаме ли да караме сърф в морето, веднага хващаме двоен отит. Всяка нощ ставаме един или два пъти да пикаем.

И това също са радостите на петдесетгодишните – ако някой ми бе казал, че един ден ще си слагам колан на задната седалка на таксито!

Старците през цялото време нещо ги боли. Тялото е изхабено; много малко дни минават без тъпи болки в краката, схващане на мускулите или бодежи. Без да споменаваме психологическите или нервни поражения. Най-лоши са постоянните оплаквания. Старостта основно се състои в досаждане на околните. Старецът недоволства, оплаква се и разгонва младите.

rez2

Общото между всички петдесетгодишни е шубето. Доказва се с поведението: ужасно внимаваме какво ядем. Спираме да пием и пушим. Пазим се от слънцето. Избягваме всякакви оксиданти. Постоянно сме депресирани. Бивши гуляйджии се превръщат в жалки страхливци, които треперят за кожата си. Ето, дори думата "страхливец" е показателна за старостта на автора. Пазим последните си моменти. Подписваме договори за пенсионно-осигурителни фондове, застраховки живот, отдаване под наем. За един миг поколението ми мина от безразсъдство към параноя.

Имам чувството, че промяната се извърши за една нощ: внезапно всичките ми destroy приятели вече се кълнат единствено в биохраната, киноата, веганството и разходките с колело. Обзе ни нещо като ПГМ (Поколенчески Гигантски Махмурлук). Колкото повече приятелите ми се разбиваха в тоалетните на "Барон" преди двайсет години, толкова повече сега ми дават уроци по хигиена на живота и на здравето. Още по-нереално е, че въобще не забелязах как се случи!

Може би бях изпаднал в черна дупка с моите разводи и телевизионни предавания, все още мислех, че е много кул да се друсам с компаньонки, не видях как светът около мен се променя. Пичове, които свършваха в канавките в 8 сутринта, се превърнаха в аятоласи на варивата, а моите бивши дилъри – в апостоли на планинските преходи, обути в чепици "Норт фейс".

Ако запалиш цигара, внезапно ставаш самоубийствен убиец; ако поръчаш кайпироска, ставаш воняща отрепка. Не си чел Силвен Тесон? Нещастник. Плюят миналото си. Дори Силвен щеше да се убие, катерейки се къркан по покривите. Престанете да се правите на монаси еколози! Тесон е като мен: алкохолик русофил, който се страхува да пукне.

Започнах да гледам всички кулинарни предавания. "Мастършеф", "Топ шеф", "Измъкванията на Пьотирьоно": аз съм бивш клубен лъв, приел лайт кухнята. И накрая стана това, което трябваше да стане: записах се във фитнес клуб. Дори в най-страшните си кошмари не си бях представял подобно падение: аз на ергометър, аз, разтрисан на пауър плейт, аз, изтегнат на лакти и пръсти на краката, аз, с гръб към шведската стена, имитиращ стол, аз, дърпащ ластици, аз, вдигащ тежести, за да заменя гърдите си с гръдни мускули. В продължение на векове мъжът се е сражавал в героични войни; в XXI век борбата срещу смъртта приема друга форма – мъж в шорти, който скача на въже.

Страхувам се, защото Роми и Лу не заслужават да бъдат сираци. Опитвам се да отдалеча края си. Животът свършва, а аз не го приемам. Смъртта не е предвидена в моя планинг. Тази сутрин вървях с боси крака върху ягоди, хвърлени от моето бебе на паркета.

Постигнатото в тежка битка щастие... Ще приключи ли за пет минути?

beglife

Оглушавам: карам хората да повтарят изреченията. Но може би нямам никакъв проблем със слуха, може би просто другите не ме интересуват. На възраст съм, когато започваме да пием кока-кола зиро, защото коремът расте и се страхуваме, че вече няма да видим кура си. Всяка вечер броя в банята падналите ми косми, които плават във водата. Ако са повече от десет, се депресирам. С пинсета скубя изникналите от носа и ушите ми бели косми и изтънявам обраслите си вежди, достойни за един Франсоа Фийон. Следя бенките си като мляко на котлона. Обличам се в костюми "fit" на Хеди Слиман, надявайки се, ако смъртта срещне един брадясал тип в тясно сако, да си помисли, че е сгрешила човека. Ставите на ръцете ми се схващат, гърбът ме заболява след петнайсет минути физически упражнения. На петдесет години вече нямаме време да се шляем. Времето се измерва в минути. Електронният ми часовник постоянно отчита сърдечния ми ритъм, както и изгорените при ходене калории. Моята Хекзоскин тениска изпраща по Bluetooth нивото ми на потене към моя iPhone 7. Тези празни статистики ме успокояват. Във всеки момент мога да ви кажа колко крачки съм направил от сутринта. Световната здравна организация препоръчва 10 000 крачки дневно; стигнал съм 6136 и вече съм капнал.

 

Някъде по пътя загубих нещо и това нещо се нарича моята младост. В нашето плоско време единствено от смъртта може да ти се завие свят. От началото на главата в света са умрели 10 000 души. До края на книгата вече няма да ги броя – купчината трупове ще е твърде отблъскваща.

 

 

 

cover-jivot-bez-kraiЖивот без край (превод Георги Ангелов, 296 стр, цена 16 лева) е в книжарниците 

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн