Home / Рубрики / Литература / Уловеното време | Андрей Тарковски
A+ R A-
04 Апр

Уловеното време | Андрей Тарковски

Оценете статията
(11 оценки)
   
Уловеното време | Андрей Тарковски Андрей Тарковски ©

Днес, на 4 април, Андрей Тарковски би могъл да навърши 87 години... Но както добре знаем, в неговата киноестетика и философия, "Времето е само условие за съществуването на нашето Аз"... Времето е състояние, в което да уловим същината на себе си, на Духа си, на Живота си... Именно това прави Тарковски в своята автобиография Уловеното време – откъсът от нея по-долу ни връща 45 години назад, към снимките на емблематичния филм Огледало – може би, най-личната, интимна и съкровена кино ода за Живота, заснемана от Тарковски някога, която като огледало отразява и живота на самия Андрей. Или както, най-добре, самият той казва: "В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг."...

 

 

Когато в Огледало оставаше да заснемем още 400 метра лента, което отговаря на 13 минути екранно време, филма все още го нямаше. Бяха измислени и заснети детските сънища на разказвача, но и те не помагаха материалът да се оформи в нещо цялостно. В истинския си вид филмът се роди едва когато се сетихме да въведем в тъканта на повествованието Жената на разказвача; нямаше я нито в замисъла, нито в сценария.

Много ни харесваше как работи Маргарита Терехова в ролята на Майката на разказвача, но през цялото време ни се струваше, че ролята, предвидена за нея в първоначалния замисъл, беше недостатъчна, за да се разкрият и използват огромните ѝ актьорски възможности. Тогава решихме да напишем нови епизоди и дадохме на актрисата още една роля – Жената на разказвача. И едва след това се роди идеята да смесим при монтажа епизодите на Разказвача от миналото с неговото настояще.

В началото с изключително даровития съавтор Александър Мишарин имахме намерение в диалозите на новите епизоди да въведем и други наши програмни идеи за естетичните и нравствените основи на творчеството, но слава на Бога, успяхме да го избегнем и смея да се надявам, че някои от нашите размисли се разположиха доста незабележимо из целия филм.

Като разказвам как се създаваше Огледало, искам да демонстрирам колко крехка, жива и през цялото време променяща се структура е за мен сценарият и че филмът се ражда едва в момента, когато работата е напълно завършена. Сценарият само създава възможност за размисъл и мен до края не ме напускаше тревожното усещане: ами ако нищо не излезе от това намерение?!

mirrormarg

Наистина, трябва да кажа, че тъкмо по време на работата с Огледало тези мои творчески идеи за сценария намериха окончателния си израз. Въпреки че други мои филми се градяха върху доста по-оформени конструктивно сценарии и по време на работата много неща се доизмисляха, дооформяха, доизграждаха по време на снимките.

Когато започвахме снимките за Огледало, ние съзнателно не искахме предварително да пресмятаме и да градим филма, преди да бъде заснет материалът. За мен беше важно да разбера по какъв начин, в какви условия филмът сякаш може "сам" да се организира в зависимост от снимките, от контакта с актьорите, от процеса на изграждане на декорите и как ще "съживим" местата за бъдещите снимки сред природата.

Ние нямахме като визуално оформено завършено цяло предварително замислени кадри или епизоди, но ни беше ясно състоянието на атмосферата, усещането на състоянието на духа, които изискваха точни образни съответствия тук, на снимачната площадка. Ако си представям нещо по време на снимки, ако "виждам" нещо, то е по-скоро онова вътрешно състояние, характерът на вътрешното напрежение на сцените, които предстои да заснемем, психологичното състояние на персонажа. Но още не знам точната форма, в която всичко ще се осъществи. Отивам на снимачната площадка, за да разбера как да бъде изразено върху лентата това състояние. И когато го разбера, започвам да снимам.

В този филм, извън всичко друго, се разказва за селото, в което е минало детството на разказвача, където се е родил, където са живели баща му и майка му. По стари фотографии много точно реконструирахме, "възкресихме" разрушена от времето къща със запазени основи. На същото място, където е била преди 40 години. Когато по-късно доведох там майка ми, на мястото, където е преминала нейната младост, реакцията ѝ в мига, когато го видя, надмина и най-смелите ми очаквания. Тя сякаш преживя връщане в миналото си. Тогава разбрах, че сме на прав път: къщата предизвика у нея същите чувства, които се надявахме да изразим във филма...

mirror-house

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се e запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато, в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха колко хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм. Такъв беше неговият замисъл.

Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфтяла нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

mirror-elda

Когато почвах снимките на Огледало, аз все по-често се замислях, че филмът, ако се отнасяш сериозно към работата си, не е просто следващият филм, а постъпка, от която се оформя съдбата ти. В този филм за първи път се осмелих да говоря със средствата на киното за най-главното и най-съкровеното за мен директно и непосредствено, без хитруване.

След като зрителите видяха Огледало, най-трудно беше да им обясня, че във филма няма никакъв друг скрит, зашифрован смисъл, освен желанието ми да кажа истината. Това често предизвикваше недоверие или дори разочарование. За някои това наистина не им беше достатъчно: те търсеха скрити символи, зашифрован смисъл, тайни. Мен това също ме разочароваше. Това беше опозиционната част от зрителите. А колегите яростно ми се нахвърлиха, като ме обвиниха, че не съм скромен, защото съм искал да направя филм за себе си.

В последна сметка ни спаси едно нещо: вярата, че нашата работа, която е толкова важна за нас, не може да не е също толкова важна и за зрителите. Този филм трябваше да реконструира живота на хора, които безкрайно обичам и които много добре познавам. Исках да разкажа за страданията на човека, на когото му се струва, че не може да се отплати на близките си за тяхната любов, за всичко, което са му дали. Струва му се, че не ги е обичал достатъчно, и това е наистина мъчителна и неотминаваща мисъл.

mirrormarg3

Когато заговориш за съкровени неща, много силно те безпокои как хората реагират на това, което си казал, което искаш да защитиш, да предпазиш от неразбиране. Ние много се тревожехме как зрителите ще възприемат филма, но маниакално вярвахме, че ще ни чуят. Последвалите събития потвърдиха, че намеренията ни са били правилни, писмата от зрители, цитирани в началото на тази книга, обясняват много неща. Не можех да разчитам на по-висок праг на възприемане. За мен тази реакция на зрителите беше изключително важна за бъдещата ми работа.

В Огледало исках да разкажа не за мен, в никакъв случай не за мен, а за моите чувства, свързани с близките ми, за отношенията ми с тях, за вечното съжаление към тях и колко съм несъстоятелен в тези отношения, за чувството за неизпълним дълг. Събитията, които си припомня моят герой, докато преживява много дълбока криза, му причиняват страдания до последната минута, предизвикват у него тъга и тревога.

mirrortar

Когато четеш театрална пиеса, може да разбереш смисъла ѝ, който е възможно да бъде различно интерпретиран в отделни постановки, но още отначало тя има собствено лице; но не е възможно да различиш в сценария лицето на бъдещия филм! Сценарият умира във филма. И когато кинематографът заимства диалози от литературата, той всъщност няма никакви отношения с нея. Пиесата се превръща в литературен жанр, защото идеи са характерите, изразени в нейната същност, а диалогът винаги е литературен. Докато в кинематографа диалогът е само една от съставните части на материалната тъкан на филма. Все едно всичко, което в сценария претендира да се нарича литература, трябва да бъде принципно и последователно премахнато и пре-работено по време на създаване на филма. Във филма литературата се претопява, т.е. след като филмът вече е заснет, тя престава да е литература. Когато работата е приключила, остава само възможността да се напра¬ви литературен запис на филма, монтажен лист, който вече никак не може да бъде наречен литература. Това е по-скоро преразказ на видяното от слепец.

 

 

 

cover-ulovenoto-vremeУловеното време (превод Владимир Игнатовски, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн