Home / Рубрики / Литература / Ещорил | Деян Тиаго-Станкович
A+ R A-
18 Апр

Ещорил | Деян Тиаго-Станкович

Оценете статията
(12 оценки)
   
Ещорил | Деян Тиаго-Станкович фотографии © MIR

Къде се пресичат пътищата на кралската династия Хабсбург с милиардерите Ротшилд, с руският гросмайстор Александър Алехин, шпионинът Душан Попов и писателите Антоан дьо Сент-Екзюпери, Морис Метерлинк, Ян Флеминг... Отговорът води до Ещорилския бряг и хотел Паласио през горещото лято на 1940-а в романа Ещорил (откъс от него ви очаква по-долу) на Деян Тиаго-Станкович – да, там, под опеката на управителя на Паласио мистър Блек, съдбите на исторически персони и животът на измислени герои се преплитат, за да намерят оазис сред пустинята на Втората световна война, където един паралелен Свят може да говори (къде с ирония и изкусни метафори, къде със суров реализъм) за днешните бежански кризи, за изгнаниците и Оцеляването, и за съвременните вълни от страх, омраза и Утопии...

 

 

WILLKOMMEN, BIENVENUE, WELCOME

 

Когато се приближавате към Лисабон откъм океана, малко преди корабът да навлезе в реката, от лявата страна ще видите отзад синкава планина. Това е Синтра. Тя препречва пътя на дъждовните облаци и по този начин Ещорил предлага на своите посетители повече слънчеви часове годишно, отколкото който и да е друг курорт на Стария континент. Така поне пише в брошурата на туристическата организация "Слънчев бряг", както се нарича нашата малка Ривиера в официалните документи. В ежедневието обаче тя е известна като Ещорилския бряг, или Брега.

Меката вълнообразна стръмнина над залива гледа на юг към океана. По нея, закътани сред зеленина и високи зидове, са разпръснати вили и летни дворци на видни столични семейства. В подножието на стръмнината е винаги ветровито и вълните неспирно мият пясъка. По плажа са наредени редици чадъри, съблекални и платнени шезлонги. Малко над него наскоро откритата железница следва сърповидната линия на брега и успоредно с нея е магистралата; вдясно, на няма и половин час с кола оттук е Лисабон; вляво, толкова близко, че се вижда – Кашкайш.

 

Ако идвате с влак, трябва да слезете на гара Ещорил, да пресечете линията и магистралата до обширния парк с правоъгълна форма, уреден по френски образец. В най-високата част на парка, между палмите, кипарисите и разноцветните храсти се намира най-голямата забележителност на този прочут курорт – Грандказино "Ещорил". Току до хазартното заведение се издига триетажна бяла сграда с низ прозорци с великолепен изглед, някои от които гледат към парка, други към океана. Над тъмния мансарден покрив е поставен едър надпис: ХОТЕЛ ПАЛАСИО. В Ещорил има и други хотели, но ще се постараем да не говорим много за тях. Не защото са по-малки или по-евтини, а защото на всички им подхожда главна, не второстепенна роля. А в този филм централната роля вече е отредена на "Паласио".

esto1

В едно лятно утро на 1940 година телефонът в кабинета на Блек звънна.

– Господин управител, тук е Лино. Сеньор Кардозо е на рецепцията. Иска да ви види. Блек би предпочел да отговори, че е зает, но не се осмеляваше. Ако имаше човек, когото не смееше да отпрати, това беше Кардозо, старши инспектор, началник на филиала на Португалската полиция за надзор и държавна сигурност в Ещорил – политическата полиция, която се занимаваше с екстремисти от всякакъв вид, анархисти, комунисти, либерали. Тя следеше също така дейността на чуждите граждани на територията на страната. Макар и аполитичен, Блек беше интересен и като чужденец, и като управител на хотел, популярен сред чуждестранните гости. С каквото и конкретно да се занимаваше Кардозо, ако се съди по времето, което прекарваше напоследък в хотела, "Паласио" заемаше важно място в списъка на приоритетите му. Влезе нисичък човек с евтин костюм и замириса на одеколон. Оплешивяващ и прошарен, изглеждаше по-възрастен, отколкото беше в действителност. Всъщност старши инспектор Кардозо приличаше по-скоро на дребен чиновник, а не на полицай с широки пълномощия. Пое предложеното кафе и прекалено бързо мина на въпроса:

– Не бих ви занимавал с техническите подробности, но важно е да знаете, че не е изключено днес или утре да се обърнат към вас с необичайна молба...

Тук полицаят спря, очаквайки чужденецът да прояви любопитство. Тъй като това не се случи, продължи плешивото човече и извади от вътрешния си джоб тесте снимки. Подреди ги старателно на плота на масата и попита:

– Познавате ли някоя от тези особи?

Управителят хвърли бегъл поглед на снимките и поклати отрицателно глава. Инспекторът беше принуден да опита по друг начин: посочи една по една снимките с пръст:

Морис Метерлинк? Нищо ли не ви говори това име? Алма Малер? Не? Франц Верфел? Голо и Хайнрих Ман? Нищо ли? Нито едно от тях?

Блек поклати отрицателно глава:

– Действително съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Всеки ден виждам твърде много нови лица, за да мога да ги запомня.

– Всички те са видни чуждестранни граждани. Или са на пансион при вас, или идват в ресторанта. Предимно писатели. Господин Метерлинк е белгийски Нобелов лауреат. А младият германец Голо Ман е син на някакъв наистина знаменит писател. Обича мъжете.

– И?

– Нищо. Казвам: ексцентричен свят. Точно затова ви предупреждавам да обърнете внимание.

– За нашата къща всеки гост е еднакво важен – обясни управителят.

– Тези господа конкретно са отбелязани като деликатни в политическо отношение случаи – каза инспекторът тихичко, сякаш се доверява. – Не е изключено сред тях да има и левичари.

– Смятате ли?

– Не смятам. Аз зная, както зная къде се крие опасност за нашето общество. Но това ми е работата. Вие трябва да продължите да вършите своята колкото се може по-добре. Да направите така, че гостите да си прекарат възможно най-приятно у нас и да си тръгнат като приятели на Португалия. А ние сме тук да контролираме и ако се наложи, да попречим на онзи, на когото му хрумне да злоупотреби с нашето гостоприемство. Нужно е само да ни уведомявате за всичко необичайно, което забележите. Нали така? Това всъщност не беше въпрос, нито пък усмивката на управителя можеше да се изтълкува като отговор. Срещата днес продължи много кратко, по-малко от четвърт час.

 

Същия този следобед в кабинета на управителя на хотела беше прехвърлено телефонно обаждане от дома на херцога и херцогинята на Уиндзор. Блек изслуша молбата, благодари за проявения интерес и каза, че за свое голямо съжаление, не би могъл да помогне. Господинът от свитата на херцога остана с впечатлението, че управителят не е разбрал с кого разговаря, и обясни, че се обажда от името на бившия крал на Англия Едуард VIII, който трябва да бъде настанен още днес. Тази информация не промени нищо. Блек заяви, че интересът на Техни Височества към неговия хотел е особено голяма чест, и повтори, че няма място за херцогската двойка. Ако имат търпение да изчакат ден-два, може би ще успее да им осигури адекватно настаняване, добави любезно. Предложението му беше също така учтиво отхвърлено.

esto8

Някъде около един на обяд управителят излезе на двора да посрещне очакваното семейство Гайтан. Знаеше, че под това име се крият Хабсбургите. С едно "Herzlich Willkommen" той се поклони на императрица Зита и ѝ целуна ръка. Беше се запознал с тях през 1922 година в Мадейра, където бяха избягали след разпадането на империята им. По онова време Блек ръководеше хотела, в който те бяха чести гости, но това бе отдавна и не очакваше да го познаят. За сетен път я видя на погребението на мъжа ѝ, последния австро-унгарски император, Карл; беше в напреднала бременност, с корем до зъбите, забулена с непрозрачен черен воал и заобиколена от малолетни разплакани деца. Не искаше да напомня на нещастната императрица трагичните времена, ръкува се с престолонаследника и останалите принцове и лично ги заведе до масата в ъгъла на ресторанта, която беше старателно подбрана за тях. Съзнаваше, че треперят от страх да не би мощната ръка на Хитлер да ги застигне чак тук и да изпълни смъртното наказание, на което бяха осъдени като противници на неговия режим.

Преди Техни Императорски Величества да приключат с ордьовъра, в хотела пристигнаха седем души, които имаха резервации на името на барон Фон Амшел. Под това име се криеше семейство Ротшилд. При този погром дори на тях, най-богатата банкова династия в съвременния свят, не им беше простено, че са евреи. Те също, естествено, се страхуваха и настояваха за пълна дискретност. Без много разговори бяха отведени до стаите, където, както казаха, ще останат възможно най-кратко, тъй като възнамеряваха да продължат пътуването си, щом това бъде възможно. Между другото, поне на пръв поглед, те повече му приличаха на императори, отколкото самите кайзерски особи.

Блек от опит знаеше, че милиардерите и монарсите не са най-капризните гости. Когато на едно място се стекат толкова хора, и то такива разглезени, задължително ще има най-различни чешити. Същите онези, които коленопреклонно молеха да им се предложи гостоприемство, често, след като бъдеха настанени, започваха с претенциите си. Искаха да им се осигури астролог за съпругата, учителка по пиано за детето и иконом, който да закачи по стените на апартамента колекцията от картини, взети при бягството, за да могат да се чувстват в хотела като у дома си. Например преди няколко дни икономът на един холандски търговец, отседнал тук със семейството си на път за Далечния изток, го помоли за адресите на местата, където неговият господар може да се забавлява. Домът да бъдел изискан и дискретен и да разполагал с млади негърки. Ето докъде стигаше понякога това.

 

Все едно, едва на здрачаване, когато навалицата горе-долу се поуспокои, Блек, както всеки ден привечер, се усамоти в кабинета си. Включи радиото. Червената чертичка сочеше Лондон.

Започваха вечерните новини.

Британските части се оттеглиха от континента. Генерал Дьо Гол създаде френски доброволчески легион в Англия...

Управителят нямаше сили да слуша новините. Завъртя копчето. По всяка радиостанция строги гласове съобщаваха какво се е случило по света този ден. Въртеше копчето на радиоапарата, докато най-после не намери музика. Свиреше меланхолично пиано. Сергей Рахманинов, Концерт за пиано № 2, Adagio sostenuto.

 

Седнал в тъмното с отворени очи, той си мислеше за мъжете и жените, чието вайкане слушаше по цял ден. Въпреки големия си професионален опит никога не беше работил нито в толкова претъпкан хотел, нито с такива гости. Съзнаваше, че независимо от всичко, имаше късмет. В Ещорил бяха пристигнали избрани сред изгнаниците, общо две хиляди от двата милиона, колкото се предполага, че се скитаха тогава из Европа. В "Паласио" бяха получили подслон няколкостотин от най-òправните между тях: онези с най-добрите връзки, с най-многото пари и с най-голям късмет. И сега тези най-най-привилегировани се оплакват и изпадат в отчаяние. Неговото положение е такова, че трябва да ги слуша как се жалват и само понякога да им напомня, че всички ние, които днес, 26 юни 1940 година, сме осъмнали в Ещорил, а не в Париж, Виена или Лондон, сме наистина късметлии. Сити сме и пресити, имаме ток и вода. Правим слънчеви бани по плажове без бодлива тел и се разхождаме под палми, без да срещаме въоръжени патрули. Нощем спим спокойно, не се будим от въздушни тревоги, нито от чукане на полицията по вратата. Само ако си припомним колко хора са останали на окупираните територии, а колко в крайпътните канавки с пълни с мравки усти, не бихме се оплаквали повече. И ако някому е съдено да прекарва времето си в безплодно чакане, нима има по-добро място от това? Трябва само да разполагаме с достатъчно средства за разходите по престоя си и проклетото военно време ще мине, сякаш сме на курорт. Нищо няма да ни разтревожи. Освен комарите.

 

 

 

cover-estorilЕщорил (превод Жела Георгиева, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн