Home / Рубрики / Литература / Но-Уи | Лидия Димковска
A+ R A-
25 Окт

Но-Уи | Лидия Димковска

Оценете статията
(12 оценки)
   
Но-Уи | Лидия Димковска корица Но-Уи © Стефан Касъров | фотография и илюстрация © Misha Mar

Казват, че рядко се удава втори шанс или резервен живот за изживяване, но Лидия Димковска вече предложи такъв... Резервен живот... Срещали сме ви с него, със съдбата на близначките Сребра и Злата, а сега е време да се запознаете с бабата и внучката, носещи общото име... Неделька – да, героините в актуалния роман Но-Уи на Димковска отново са две, отново са разделени, но този път от две морета и от няколко поколения семейна история (предвоенна, военна и следвоенна), и от... едно портокалово дърво, което няма да им попречи да намерят (в един задочен разговор-дневник) общите точки в своя... резервен живот... Неслучайно, и двете носят общо име, нали... или както казват французите: Но-Уи...

 

 

Юни 1939, Сплит


През юни 1939 година най-важното събитие, което се е случило в Сплит, както казваше баба Неделька, било пристигането на огромен туристически кораб от Франция. Баба била на 16 години. За нея това било чудо, а още повече за брат ѝ, на девет години. За възрастните не било нещо особено. Те помнели наплива на туристи от Чехия през лятото на 1936 година, когато от Прага долетял чартърен полет в Сплит. Чешките туристи се смесили с местните, от които не се различавали нито по облеклото, нито по начина на общуване, а дори и малко разбирали езиците си, та не предизвикали някакъв шок в града. Но когато в града пристигнал кораб от Франция и всички туристи били парижани, кой от кой по-издокаран и по-елегантен, новината обиколила града по-бързо от мълния. "Слава богу, че не са германци", шепнели местните по-възрастни и по-начетени хора, защото вече знаели по кой път е тръгнала Германия. Приятелките на баба Неделька така настоятелно я извикали да излезе от къщи, че тя помислила да не се е случило някакво нещастие. Не ѝ казали защо я викат, само се смеели и повтаряли: "Но-Уи, Но-Уи", както обикновено ѝ казвал учителят им по френски, и я помъкнали надолу, по уличките от Вароша към "Рива" и пристанището, където от вълнение и страх баба Неделька дори не погледнала кораба, който закривал половината море, както по-късно говорели местните. Видяла само брат си Кръсто и се затичала към него, мислейки, че му се е случило нещо лошо. А Кръсто стоял като вкопан на брега, с отворена уста и не забелязал как сестра му го хваща за лакътя и го дърпа настрана. Когато от ръката му паднала кърпичката, която майка им изгладила сутринта с ютията с дървени въглища и му дала да обърше носа си, защото бил хремав, едва тогава забелязал сестра си, но само ѝ казал:

– Остави ме.

От кораба един по един слизали дами и господа с летни шапки, копринени рокли, кожени чанти и куфари. В Сплит през онези години винаги имало туристи, но толкова много французи наведнъж не били идвали никога. Капитанът на кораба помагал на всяка жена да слезе по мостика, а също така подкрепял за лактите и придружаващите я господа. По едно време от кораба излязла девойка без придружител, облечена в червен панталон, бяла блуза и червена кърпа на бели точки около врата, която се преплитала с ремъка на фотоапарат, какъвто баба Неделька не била виждала никога през живота си. Косата ѝ била разпусната на вълни и къдрици върху раменете. Носела чанта, куфар и една голяма тетрадка, подобна на корабен дневник. Очевидно била сама, но освен капитана, който ѝ помогнал да слезе от кораба, и пристанищните носачи, никой друг не се опитал да вземе куфара ѝ. За миг застанала на "Рива", огледала се наоколо и когато видяла Кръсто как маха с малката бяла носна кърпичка, се усмихнала широко и го повикала с пръст. Баба Неделька го държала здраво за лакътя, все още смутена и развълнувана, без да разбира защо. Но Кръсто се отскубнал от нея и се затичал към госпожицата с панталона. Тя му подала голямата тетрадка и с жестове му показала да тръгне с нея. Баба Неделька искала да се отправи към тях, но приятелките ѝ я помъкнали към уличките:

– Остави го, дете е още, ще му бъде интересно, а може и някоя пара да донесе довечера у дома.

Така ѝ казали и тя някак примирено тръгнала с тях. Баща ѝ все още не се бил върнал от риболов, а майка ѝ продавала на пазара останали от уловените предния ден сардини. Къщата им денем и нощем миришела на риба, като всички други рибарски къщи във Вароша.

Баба ми, сама на долния етаж, не знаейки какво да прави, въпреки че в къщата винаги имало работа и все нямала време за други занимания, помислила дали да не се качи горе при чичо ѝ и стринка ѝ, с които не си говорели от години, та поне най-после да се помири с тях, макар че никога лично не се била карала. Но все пак само седнала до прозореца, който гледал към черквата "Свети кръст", и в ума ѝ се въртели всички онези французи, които слезли от кораба. Върволица от хора, кой от кой по-издокаран, по-хубав, по-модерен. А онази жена, дето слязла последна и повикала брат ѝ да ѝ помогне с корабния дневник или каквато и да е била онази тетрадка с твърдите корици, тя ѝ изглеждала особено необичайна: единствена с панталон и единствена сама. Без спътник, без мъж, без куче, без никого. Да тръгнеш от Франция и да пътуваш с кораб цели дни сам-самичка, самотна като нея? Тогава баба ми си казала, че няма нищо по-лошо от това да бъдеш в живота си сам, пък дори и да си от Париж.

nede

Чедо, Неде, този ден Кръсто не се върна у дома нито за обяд, нито по-късно. Вечерта около десет часа татко ме изпрати да го търся. Каза:

– Щом не си го спряла да не тръгва с онези туристи, сега сама ще го търсиш.

Мама само кимна с глава. Излязох в махалата, спуснах се надолу до "Рива", беше ме страх от тъмнината, от кучетата, които лаеха наоколо и по-далече, но на "Рива" имаше много хора, предимно от кораба, и търсех брат ми сред тях, но го нямаше. Едва на "Матеюшка" го видях – седеше с французойката и с моя учител по френски от гимназията. В съзнанието ми се запечата тази картина: приличаха на семейство, тя красива, докарана, с наметнато червено джемпърче от странна прежда, каквато не бях виждала досега, моят учител съвсем различен, отколкото в училище, с лъскава коса, най-вероятно вчесана с маслинов брилянтин, а брат ми – с голямата тетрадка в ръце, седнал помежду им.

Сърцето ми биеше, когато застанах пред тях.

Кръсто, хайде вкъщи, цял ден те чакаме – му казах.

Учителят веднага побърза да се намеси:

Недельке, Но-Уи, първо се казва "добър вечер". Запознай се с госпожица Шарлот Гуйе от Париж, журналистка във вестник "Фигаро". Кръсто ще ѝ помага, докато е тук. А аз ще ѝ превеждам.

Подадох ръка на госпожицата и тихо казах:

Неделька.

Но учителят ми веднага ме поправи и изрече името ми разделено на срички:

Не-да – и каза на Шарлот: – Но-Уи, така я наричаме в моите часове по френски. Защото не на френски е но, а да е уи.

Шарлот се засмя с глас, подаде ми ръка и искаше нещо да ми каже, но успя само да повтори:

Но-Уи.

А Кръсто стана рязко, бутна корабния дневник в скута ѝ и ме дръпна да си ходим.

– Утре веднага след училище – извика му учителят по френски. – Да не те чакаме.

Аз и Кръсто почти тичахме към къщи, аз ядосана на него, той – на мен. Пред къщата все пак не издържах да го оскубя за косата и да му ударя един шамар.

Викнах му:

– Заради теб татко на мен се скара. Трябваше да обикалям цялата "Рива" и да те търся. Глупак такъв.

Той не ми остана длъжен и ме ухапа по китката. Не ме обичаше, знаех го още откогато се роди и за пръв път ми го дадоха да го подържа в ръце, а той започна да плаче, да се зачервява, та майка ми веднага го грабна. Когато и да го вземех, за да го подържа в ръце, а вече бях на седем години и можех да държа бебе на ръце, той започваше да циври и да плаче с все сила, та ми идеше да го пусна и да види тогава какво ще му се случи. Не се обикнахме от самото начало и никога по-късно. Може би за това бяха виновни седемте години разлика между нас, която ни отчужди един от друг още от самото начало.

Тези няколко дни след училище Кръсто прекарваше с французойката и с учителя по френски, а когато тя замина с кораба, му даде толкова пари, че той, едва деветгодишен, си купи колело на старо и години след това го държеше не на двора пред къщата, а в нашата стая и "на инат", както би казала майка ми, го поставяше точно до моето легло. Но Шарлот се върнала, и то само след два месеца. С някакъв друг кораб, пътнически, който пътувал по-дълго от Франция. С шест куфара, огромна кутия за шапки и журналистическа кожена чанта, каквато в Сплит нямали дори учените мъже, а да не говорим за девойките на нейната възраст. Учителят на баба Неделька я чакал на пристанището. Часовете по френски тази година започвали с френски любовни песни. Каква ти граматика, какви глаголни времена! Пеели, смеели се, рецитирали. Никога не било по-забавно в гимназията на баба Неделька. Тя дори получила главната роля в "Мартина" на Жан Жак Бернар. Кръсто пък не оставял велосипеда нито за миг, ходел с него дори до съседите, прибирал го в двора, а дори и в къщата, там го слагал до леглото на сестра си, което много я нервирало, но през деня ѝ минавало и забравяла, и дори непринудено си тананикала френските мелодии, които е научила в училището. Майка ѝ се чудела:

– Какво стана с децата ми, откакто онази французойка им размъти ума?

И когато един ден Кръсто влетял в стаята и извикал:

Шарлот се върна! С шест куфара! – на всички веднага им станало ясно, че е дошла, за да остане.

– Ако е глупава... – казала майка им. – От Париж в Сплит! От кон на магаре!

nede5

Така говорели из целия град: "Журналистка, учена, хубава, млада, модерна, от Париж, ееей, от Париж!". Но никой не се радвал истински за идването на Шарлот в Сплит, а напротив, гледали на това като причинно-следствен резултат от първия ѝ престой в Сплит. "Сигурно учителят я е напомпал, гледаш го фин, културен, а той бил женкар!" Но нито след скромната интимна сватба между учителя и французойката, та дори и цяла година по-късно, никой не забелязвал Шарлот да има малко надуто коремче. Стройното ѝ тяло изтръгвало въздишки и от ергените, и от женените мъже по "Рива". Когато вървяла под ръка с учителя, с разпусната коса и тяло, изправено като корабна мачта, мъжете се вълнували дори само от гледане, а през тези месеци, казваше баба Неделька, от много къщи в Сплит се чували тихи стенания. Кръсто разказвал у дома, че нещо странно се случва в града, много хора стенат зад прозорците си, чувал ги, като обикалял с велосипеда наоколо, а баба се изчервявала, също и майка им, докато баща им излизал от стаята, но често и от тяхната спалня се чували приглушени звуци, от които баба се будела и в просъница казвала: "Не смея да мръдна, да не събудя Кръсто", и си представяла майка си и баща си, той с по-къс ляв крак по рождение, как се съвкупяват един върху друг и стенат ли, стенат. А когато през 1942 година Шарлот родила Марсел и из града вече се чувала пукотевица, затваряли не само прозорците, но и кепенците, та изглеждало, че никой в Сплит повече не стене от любовна наслада.

 

 

 

cover-non-ouiНо-Уи (превод Божидар Манов, 208 стр, цена 14 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн