Home / Рубрики / Литература / Глад | Джамал Уариаши
A+ R A-
17 Ное

Глад | Джамал Уариаши

Оценете статията
(14 оценки)
   
Глад | Джамал Уариаши фотографии © Misha Mar & MIR

Да, въпросът за сексуалните посегателства е винаги болезнен и особено актуален в последните няколко години... Може би (а може би не) именно затова холандския писател Джамал Уариаши "разрязва" без упойка този въпрос в романа си Глад, поставяйки своя светец-герой Александър Ласло, отявлен филантроп и член на хуманитарна организация, работеща в лагерите на глада в Етиопия през 80-те, в матова ситуация, предизвикана от обвинения в сексуално посегателство на Ласло върху едно от (28-те!) сирачета от тези лагери, осиновени от Ласло (чрез хуманитарната организация) и отгледани в Нидерландия... Може би (а може би не) именно заради полюсния и комплексен характер на този въпрос, и заради изпълненото с фини психологически детайли и обрати проследяване (от типа "книга в книгата") на истината в тази история от журналиста (и майка на двегодишно момиченце) Орели Линдебом, но Глад се превръща в най-успешния роман на Джамал Уариаши, носейки му Наградата за литература на Европейския съюз 2017 и продажбата на правата за филмова екранизация... Може би (а може би не) именно заради острата и крайна полемика, която този въпрос провокира, но Глад създава истински глад за отговори – едни от тях ще бъдат (за)дадени лично от Джамал Уариаши на 20 ноември, а храна за размисъл над останалите може да откриете и в откъса по-долу...

 

 

Роклята на Орели е прекалено тънка за хапливия вятър, който се провира между фабриката и съседната офис сграда, но малко хлад е добре дошъл след влажния задух вътре. С Анабел се насочват към групичката от пушачи: Кларънс, Рей, Филип. Коя ли цигара му е тази? На ревера му има мокро петно.

– Догодина ще ви заведа да празнуваме в Квартала с червените фенери – подхвърля Рей.

Филип се смее гръмко на безвкусната шега, твърде гръмко. Сам той подхваща анекдот за ергенско парти отпреди години. Главният герой в разказа му е някаква красавица. Филип тутакси се преобразява в хулигана, който е и в присъствието на Антон, мъжа на Алис, докато гледат футбол у дома. Гърдите се превръщат в "цици", жените стават "мацки". На Орели не ѝ се слуша, предпочита да се престори, че не са заедно. Да се махне оттук, да се скрие във фабриката. Ала не смее да го остави безнадзорен.

Кларънс забелязва Орели и се смилява над нея, сменя темата:

– Ще ходите ли на почивка това лято?

Орели отваря уста, за да отговори, но Филип я изпреварва:

– Най-вероятно не. Орели предпочита да си прекарва времето в компанията на педофили.

Флип!

Той мудно извърта тяло към нея.

– Защо не вземеш Лидия със себе си някой път? За нея ще е поучително.

 

Като се изключи музиката, която кънти от фабриката, около тях се възцарява тишина. Тишина, която няма нищо общо с наличието или не на звук, тишина в погледите, в очите, които се отвръщат, нежелаещи да ги въвличат в тоя личен въпрос. Тишината е отсъствие: чрез израженията си околните се дистанцират от сцената. Орели се чувства изоставена, макар че намесата им би била още по-неприятна.

– Пиян си.

Малодушен опит за самоотбрана. Стрела в погрешната мишена. Да, пиян е, но не това поражда брътвежите му. Филип изпуска парата, която е сдържал с дни. Смрадта на развалено е непоносима. Тишина, смрад.

– Дали да не го викаме от време на време да гледа Лидия? Ще се получи чуден материал за книгата ти.

Той се кикоти грозновато.

– Окей, достатъчно. Тръгваме си.

– Чашата ми е пълна.

Орели вече се е обърнала и се отдалечава от смълчаната групичка, крачи към фабриката, за да си потърси връхната дреха, но чува стъпките на Филип, знае, че ще я последва, както знае и че оттеглянето ѝ го е разгневило.

menmad

В таксито през целия път до дома цари ледена атмосфера. Нагрубявали ли са се така преди? Тя не е рязък човек, винаги търси разумно решение. В семейството им острите ъгли са покрити с възглавници. Случвало се е да се спречкат, но никога на обществено място. Дребни дрязги, не фундаментални въпроси.

По радиото бумти денс музика от деветдесетте. Сякаш още са в помещението, в което се провеждаше тържеството. До вечерта на последното предаване Филип пускаше по някоя и друга шега за Ласло. Дебелашки подмятания по адрес на педофилите. Но признанието ѝ го накара да осъзнае, че с педофила са спали с една и съща жена. И тъкмо това явно му тежеше най-много.

 

Още от прага двамата възобновяват спора си. Орели не се е разсъблякла, и вече крещи:

Никога повече не си позволявай да ме унижаваш така пред колегите ми!

Филип се залюлява по коридора, Орели го подминава, обръща се и забива лице в неговото.

– Помолих те нещо!

– А, значи вината била моя? Ти си тая, която пише книги за педофили.

– Той не е педофил! Пък и да беше. На трийсет и две съм. Твърде стара съм за педофили, не мислиш ли?

– В телефона си имаш снимки на Лидия. Оставяш ли му го, когато ходиш до тоалетната? Даваш ли на оня да си изплакне очите?

– Престани!

– Чакам отговор.

На ниската розова масичка на Лидия е подреден детски сервиз. Миниатюрен чайник, пластмасови чашки в различни цветове, пластмасови прибори. Свят, в който се приготвят детски напитки, в който варенето на чай и кафе не са рутина, а вълшебен ритуал и пластмасата олицетворява света на възрастните.

Орели се опитва да се овладее:

– Преди десет години го осъдиха заради сексуални действия с момче. С едно-единствено момче. Което в оня момент е било на четиринайсет. Не с двегодишно момиченце. При това той твърди, че действията му са били съвсем невинни.

– Влюбена ли си още в тоя тип?

Въпросът му е толкова неочакван, че Орели избухва в смях. Сърдитата бръчка между очите на Филип го издава: той не вижда нищо смешно. Тя обаче не може да се спре. Смехът изпълва гръдния ѝ кош, тя се хваща за корема, усеща как мускулите ѝ се стягат и отпускат, опитва се да потуши изблика, като захапва юмрук, но и това не помага. Зад гърба си долавя гневни стъпки, които напускат стаята, стъпки, които изкачват стъпалата.

Тя се тръшва на дивана омаломощена. Щом сяда, ѝ поотминава.

Би могла да го последва, но какво да му рече, за да го успокои? По-добре да го изчака да заспи. Утре ще поговорят на бистра глава.

Орели отива в кухнята, налива си чаша вино, връща се на дивана, заслушва се в среднощната тишина, нарушавана само от трополенето на Филип от горния етаж.

Щом и там става тихо, тя се изправя. Разплакана, раздига играчките, които е разпиляла Лидия. Частите от докторския комплект: стетоскоп, термометър, спринцовка. Самолетът на "Фишър-Прайс". Прибира всичко в големия кош с Мики Маус. После си ляга.

 



 

– По дяволите, тук е като в Амазонската джунгла! Защо не продължим навън? Имаш двор като слънце.

Орели седи в креслото срещу Ласло от няма и десет минути, но вече не издържа. Къщата във Васенар мирише зле. На нещо кафяво, на разложение, на канализация. Как би могла да се съсредоточи върху интервюто, щом едва диша?

Предложението ѝ изненадва Ласло. Никога не му е хрумвало да седне отвън, и не само това – напъва се да се сети има ли въобще двор. Но после вика Мина и я моли да потърси стария чадър и градинските мебели – вещи, които трябва да са прибрани в бараката.

jama

Половин час по-късно двамата седят навън, под сянката на чадъра. Мина им е донесла голяма гарафа с вода, в която плуват листа от мента, резени лимон и кубчета лед. От време на време вятърът раздвижва избуялия листак и високата трева: зелено платно, изпръскано с незабравки, макове, орлови нокти и парички, оргия от нервни мазки, която напомня на произведение на Моне. Орели е щастлива, контрастът с вечния сиво-кафеникав полумрак в кабинета на Ласло я кара да си представя, че от стара снимка в сепия е влязла в подвижния свят на "Техниколор". Слънцето грее, насекомите жужат, мирисът на живот гъделичка носа ѝ.

Зеленясалите им дървени столове се поклащат върху неравната земя, но това не накърнява удоволствието на Орели.

– Та за осиновяванията значи – казва тя след няколко жадни глътки вода. – Първият транш през 1985-а, да го наречем "порива". Не си спрял дотук. Горе-долу веднъж годишно си пътувал до Етиопия и всеки път си се връщал с няколко нови деца.

Ласло пали току-що свитата цигара и си дръпва здраво, после бавно издишва дима.

– Осиновявах по четири-пет деца на курс. Общо двайсет и осем. За последно през 1991-ва; сред тази групичка впрочем е и Йоханес. После Нидерландия забрани осиновяванията без посредник, така че или трябваше да спра, или да си отворя агенция. Не ми се занимаваше. Както и да е, по-важното е, че през 1991-ва Дерг падна от власт. Стори ми се подходящ момент да сложа точка на проекта. Марксистите се ометоха, задачата ми беше изпълнена. Пък и нямаше накъде повече, понеже Пандемониум беше голям, но не чак толкова, че да побере нови деца. А и вече консултирах други проекти, така че...

– Да се върнем към въпроса. Спомняш ли си защо след първия транш реши да осиновиш още деца? Като че ли вече не е било въпрос на порив.

Ласло бърчи чело, сякаш не разбира какво го питат. Орели знае, че не му харесва да се ровят в мотивите му, само че обяснението за спонтанните решения не я задоволява. Трябва да е имал причини.

– От съчувствие ли го правеше?

– От съчувствие ли?! – той я поглежда присмехулно, сякаш той е изпитващият, а тя е дала възможно най-глупавия отговор. Въпрос с три изброени отговора: два от тях са приемливи, един очевидно е погрешен. – Какво е съчувствието, Орели? Съчувствието е онова, което изпитваш към слабите духом... Монтен разказва за воини, които не знаели пощада, докато жените и децата от плененото село молели за милост... Хоп, хвърчали глави. Няма пощада за онзи, който моли така. Но същите тези воини... те пожалили мъжа, борил се до горчивия край. От уважение. В това според мен е разковничето. Съчувствието е приемливо единствено когато е породено от уважение... А не в днешния смисъл на думата, според който дължиш пощада на всеки и всичко, понеже се очаква да зачитаме чуждите убеждения. Възхищение. Възхищавай се на противника със силен характер и постъпвай както се полага... Съвсем различно е от това, да съжаляваш някого само заради окаяния му вид.

Последния път, в който Орели изпита съчувствие към нечие окаяно положение, беше преди около три години, след урагана, беснял на Хаити. Известни личности подеха от малкия екран дарителска акция, която не се отличаваше от предходните акции. Всяка следваща набрана сума беше по-ниска от предишната. С всяка изминала година готовността на нидерландците да помогнат гаснеше. И с право, тъй като пожертвованията рядко попадаха на правилното място. Беше през януари, да, януари 2010-а; Орели тъкмо беше научила, че е бременна с Лидия, но не усещаше нищо, бременността още не се беше превърнала в осезаема реалност. Дори не ѝ се гадеше. Оная вечер по-циничната ѝ половина включи телевизора и още с първите кадри от предаването избухна в смях: зазвуча сълзлива мелодия на пиано, отнякъде изникнаха певецът Хюс Меуис и комикът Йорген Райман, и двамата – с изписана на лицата детинска сериозност. Досмеша я най-вече от комика, от Райман, който за разнообразие си беше оставил торбата с шегите вкъщи. Само че Филип беше на делова вечеря и Орели нямаше с кого да сподели впечатленията си от благотворителния кич, струящ от екрана.

В тоя миг двамата запяха.

 

 

 

cover-gladГлад (превод Мария Енчева, 656 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия europe cofunded


Срещата с Джамал Уариаши е на 20 ноември – Casa Libri, 19:00

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн